- Свръхестественият всемир

Както казахме в предишните глави, християнската духовност, не съществува сама по себе си. Тя е част от библейския възглед за всемира. Това означава, че трябва да разберем -- интелектуално, с открити умове -- че всемирът не се изчерпва с това, което нашето поколение вижда на земята. Това веднага ни връща към размишленията ни в предишните глави. Например заключихме, че е необходимо да обичаме Бога толкова, че дори всред битката да кажем: "Благодаря". Трябва обаче веднага да признаем, че това няма никакъв смисъл, ако не сме осъзнали, че живеем в личностен всемир, в който един личностен Бог съществува обективно.

По-нататък ние се докоснахме до същата мисъл, когато видяхме, че по човешки е много трудно да кажеш "не" на материалните неща и на себето, когато манталитетът на нашето съвремие се концентрира именно върху тях. Но същевременно на планината на Преображението се изправихме лице в лице със свръхестествения всемир. Тук Мойсей и Илия разговаряха с прославения Христос. Видяхме, че този свръхестествен свят не виси в нищото. Тъкмо напротив, там съществува съвършена хронологичност, също както и в нормалния живот. Така в Лука 9:37, след като се случиха тези неща, Исус и учениците слязоха от планината обратно в естествения живот. Нормалният ход на нещата не спря, докато те бяха на планината. Ето един съвършен пример на времево-пространствена близост. Когато изкачиха планината, те не преминаха в някакъв философски "друг" свят. И ако имаха на ръцете си часовници, стрелките нямаше да спрат, а щяха да продължат да се въртят. Когато слязоха, беше следващият ден и нормалната хронологичност продължаваше. Тук виждаме свръхестествения свят, успореден на нормалното време и пространство на нашия свят.

Разгледахме също така Христовата изкупителна смърт, която няма никакъв смисъл без свръхестествения свят. Единствената причина думите "изкупителна смърт" да придобият значение е, че съществува Бог, Който е личностен и има характер. Той не е нравствено неутрален. Когато човекът съгрешава срещу Неговия характер, който е моралният критерий на всемира, той е виновен и Бог ще го съди на основата на тази вина. Ето как думите "изкупителната смърт на Христос" имат смисъл; в противен случай те са нелепост.

Трябва да си припомним за какво говорим. Истинският християнски живот, както го разгледахме, не може да бъде отделен от единството на библейското учение. Той не може да се откъсне от свръхестествения всемир. Това дава смисъл на библейския образ на християните (изправени лице в лице със свръхестествения свят) като невяста, която се свързва със своя младоженец Христос, така че Той да може да принесе плод посредством нея. Тази метафора вече не е толкова странна.

Все пак имам чувството, че дори хора, които са добре запознати със спасението и с другите аспекти на християнския живот, често намират идеята за Христос като Младоженец, Който произвежда плод чрез Църквата, по-скоро за екзотична и интригуваща, или най-малкото абстрактна доктрина. Ако обаче това сравнение се постави в контекста на библейското учение за свръхестествеността на цялостния всемир, в който живеем, то няма да е вече толкова озадачаващо.

Това е посланието на Библията. Когато погледнем на нещата от тази перспектива (а не от натуралистичната позиция, която толкова лесно усвояваме), идеята за Христос като Младоженец, Който ще произведе плод чрез нас, вече не звучи странно. Библията настоява, че в действителност живеем в свръхестествен свят. Но ако премахнем обективното съществуване на свръхестествения всемир в която и да е област, великата реалност незабавно се унищожава, а християнството от такава гледна точка не е нищо повече от психологическа и социална защита на слабите. Без свръхестествеността от всемира остава само Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли, където религията е просто социално оръдие. В романтичния хуманизъм на Джулиън Хъксли религията има място не поради някаква истина в нея, а защото в странната си еволюция съвременният човек просто се нуждае от нея. Ето защо тя следва да му бъде наложена. Ако се премахне свръхестественото, ние оставаме само пленници на антропологията, психологията и социологията, а всичко, което казваме за религията въобще и за християнството в частност, не издържа критика, освен ако не се представи като психологически механизъм. Цялата реалност на християнството почива на обективното съществуване на един личностен Бог и на възприятието на всемира като действителна цялост между естествено и свръхестествено.

Сега обаче искам да се спра на друго положително твърдение, което следва от това. Истинският библейски повярвал християнин практически живее в този свръхестествен свят. Не казвам, че човек не може да се спаси и да отиде на небето, докато не заживее практически в този свръхестествен свят. За радост, това не е така, защото иначе никой от нас нямаше да отиде на небето. Това, което казвам, е, че истинският библейски повярвал християнин живее по този начин. Аз съм библейски повярвал християнин в пълния смисъл не само когато вярвам в правилните доктрини, но и когато живея практически в този свръхестествен свят.

Какво означава това? Според библейския възглед реалността има две страни: естественият свят (това, което виждаме) и свръхестественият свят. Трябва да внимаваме обаче когато използваме думата "свръхестествен". От библейска гледна точка свръхестественото не е по-неестествено във всемира от това, което наричаме естествено. Единствената причина да го наричаме свръхестествено е, че обикновено не го виждаме. Това е всичко според библейския (юдео-християнския) възглед. Реалността има две половини -- като двете половини на един портокал. Портокалът няма да бъде цял, ако едната му част липсва. Половината е нормално видимото, другата -- нормално невидимото.

Представете си стая с два стола, поставени в противоположни ъгли. Хората, които седят на тях, виждат съвсем различни неща. Във всеки един момент от живота си ние седим на единия или на другия стол. Човекът на първия стол вижда цялата реалност на всемира -- и видимата, и нормално невидимата част. Той вижда истината именно на този фон. Християнинът е човек, който казва: "Седя на този стол." Невярващият обаче седи на другия стол. Той вижда само естествената част от всемира и си обяснява истината на нейния фон. Нека се съгласим, че тези две позиции не могат да бъдат еднакви. Едната е вярна, а другата -- не. Ако наистина съществува само естествената част на всемира, и тя е затворена система, тогава, ако седим на другия стол, заблуждаваме себе си. Ако обаче съществува и втората половина на реалността, тогава да се седи на натуралистичния стол е изключително наивно и показва пълно неразбиране на света. От християнска гледна точка човекът никога не е бил така наивен, нито така невеж относно всемира, както през ХХ век.

За да бъдем истински, библейски повярвали християни, трябва да разберем, че не е достатъчно да признаем, че всемирът се състои от тези две половини. Християнският живот означава да живеем и в двете половини на реалността -- както в естествената, така и в свръхестествената. Бих казал, че е напълно възможно един християнин да бъде така пропит от мисленето на ХХ век, че да живее по-голямата част от живота си като че ли свръхестественото не съществува. В известна степен всички го правим. Свръхестественото обаче не докосва християнина само при новорождението и при смъртта му или при второто идване на Христос, оставяйки повярвалия сам на себе си в един натуралистичен свят. Библията не казва това. Да бъдеш повярвал християнин означава да живееш сега в свръхестественото не само на теория, а и на практика. Ако човек седи на единия стол и отрича съществуването на свръхестествената част от света, казваме, че е неповярвал. Как тогава да наричаме себе си, когато седим на другия стол, но живеем така, сякаш свръхестественото не съществува? Такова поведение не заслужава ли да се нарече "неверие"? "Неверие" е когато християнинът не живее в светлината на свръхестественото. Тогава християнството става просто една "добра философия".

Всъщност за мен християнството наистина е добра философия. Мисля дори, че то е най-добрата философия, която някога е съществувала. Нещо повече, то е единствената философия, която е вярна на себе си и отговаря на въпросите на реалността. То е добра философия точно защото се занимава с истинските проблеми и им дава отговор. Независимо от всичко обаче то не е само добра философия. Библията не е абстрактна книга. Християнството не е далечна религиозна идея. То говори за човека като за Човек. То се обръща към личността, към всеки човек като личност и ни казва как да живеем в реалния, съвременен свят. Премахнете това, и от християнството ще остане просто диалектика.

Както казах, аз съм или на единия, или на другия стол във всеки един момент от живота си. За нещастие, християните твърде често се опитват да балансират между двата стола. В единия миг те са на стола на вярата, а в следващия -- на стола на неверието. Веднъж приел Исус Христос като Спасител, аз съм спасен, защото почивам в ръцете Му на основата на Неговото завършено дело. Но Бог работи с мен, като с човек. Аз не съм машина, не съм бездушен инструмент. Съвършено възможно е християнинът да се мести от единия стол на другия. Но ако се опитвам да живея християнски живот на стола на неверието, ще се хвана в няколко капана. Най напред, това ще е дело на плътта. Няма значение каква е моята активност. Няма значение колко шум вдигам около успешното си евангелизаторство или други гръмки дейности. Всичко ще си остане дело на плътта. Ще съм поставил себе си, творението, в центъра на всемира.

Второ, ако се опитвам да живея християнски живот на стола на неверието, аз просто ще играя, а няма да го живея. Истинската борба не е срещу плът и кръв, а в "небесни места" и аз няма да мога в плът да участвам в нея. По време на война, когато големите братя са тръгнали на истинска битка, малките момчета вкъщи играят на войници. Те се държат като войници, но нямат дял и участие в реалната битка. Когато се опитвам да живея християнски живот, седейки на стола на неверието, аз само ще играя на война. Няма да имам никаква връзка с истинската борба.

Трето, Господ няма да признае нашите оръжия, ако седим на стола на неверието, тъй като те няма да Му принасят почит и слава. Фактически те ще крадат от Неговата почит и слава, включително от достойнството Му на Творец и център на вселената. Павел пише, че "всичко, което не става от вяра, е грях" (Римляни 14:23, Верен). Хъдсън Тейлър е казвал: "Когато вършим Божието дело по Божия начин, никога няма да ни липсва Божията промисъл." Той е имал предвид най-вече материалната страна, но сигурно би включил и духовната. Бих го парафразирал така: Божията работа, вършена с човешки сили, не е вече Божия работа. Работа е, но не е Божия.

Тук възникват два въпроса. Първият е: Ако истинската битка е в "небесни места", тогава тя не е ли твърде далече? И второ, личното ми участие има ли в действителност някакво значение?

И така, според Писанията, далече ли се намират "небесните места"? Отдалечен ли е свръхестественият свят? Отговорът е решително "не". Планината на Преображението показва достатъчно ясно, че свръхестественият свят не е отдалечен. Не е необходимо да полетим на космически кораб и да пътуваме в продължение на две поколения, за да достигнем свръхестествения свят. Свръхестественото при Преображението беше на върха на един хълм. Времето течеше и когато те слязоха, беше следващият ден. Писанието категорично показва, че свръхестественият свят не е отдалечен, а наистина твърде, твърде близо.

Говорейки за явяването на Христос по пътя за Емаус, Лука пише: "И очите им се отвориха и Го познаха. А Той стана невидим за тях" (Лука 24:31).

Всъщност по-добре би било да се преведе: "Той престана да бъде видим за тях." Лука не казва, че Христос не е бил там. В този момент те просто вече не Го виждаха. Йоан 20:19,26 показва същото. Близостта на свръхестественото обаче не е само в историческия момент след възкресението на Исус Христос. Тя е вплетена в структурата на Писанията. Свръхестественото в Писанията не е далеч, а близо, около нас. Свръхестественото не е някъде в миналото или в бъдещето, а е действителност сега.

Вижте в Стария Завет.

"Тогава Яков отиде по пътя си и ангели Божии го срещнаха. А като ги видя, Яков рече: Това е Божие войнство. И наименува мястото Маханаим" (Битие 32:1,2)

Еврейското име "Маханаим" означава "две войнства" или "два лагера". Всеки лагер е също толкова реален, колкото и другият. Единият не е сянка или продукт на въображението на Яков. Пред Яков има две еднакво действителни групи. Първата -- собственото му семейство, животните му и цялото му имущество, а втората -- ангелите, които са не по-малко реални и също толкова близо.

Но може би класическият пасаж в тази връзка е IV Царе 6:16,17. Тук Елисей е заобиколен от неприятели, а младежът до него е ужасен. Но Елисей му казва: "Не бой се, защото ония, които са с нас, важат повече от ония, които са с тях." Точно в този момент това навярно е било доста слаба утеха. Но твърде скоро тези думи станаха действителност. "И помоли се Елисей, казвайки: Моля Ти се Господи, отвори му очите, за да види. И Господ отвори очите на слугата, та видя. И ето, хълмът бе пълен с огнени коне и колесници около Елисей." Младият човек вече нямаше проблеми! Важното обстоятелство за нас е, че молитвата не беше колесниците да дойдат. Те вече бяха там. Единствената разлика беше, че очите на младия човек трябваше да бъдат отворени, за да види това, което Елисей вече виждаше. Свръхестественото не беше някъде отвъд. То бе там. Младежът се нуждаеше единствено да му се отворят очите, за да го види.

Когато споменаваме свръхестественото, естественият човек незабавно е готов да го отхвърли. Той е готов да спори, че то не съществува. Това е причината либералното богословие (натуралистично в сърцевината си) да се опитва да създаде мислене, в което не е останало нищо, освен антропологията. Именно тук е съвременната борба за истината. Но ако ние разбираме това, тогава получаваме необходимостта, призванието и длъжността да живеем в светлината на съществуването и на двете части на всемира -- на видимата и на невидимата част, -- със съзнанието, че "небесните места" не са някъде далече. Те са около нас, тук.

Сега -- на втория въпрос. Ако истинската битка е свръхестествена, в "небесни места", не е ли нашето участие в нея доста незначително? Коментарът на апостол Павел в тази връзка е: "Струва ми се, че Бог изложи нас, апостолите, най-последни, като човеци, осъдени на смърт. Защото станахме показ на света, на ангели и на човеци" (I Коринтяни 4:9).

Погледнато само от натуралистична гледна точка, от стола, който нарекохме "неверие", твърдението на Павел тук е неимоверно странно. Гръцката дума, преведена като "показ" (СИ: "зрелище"), всъщност означава театър или спектакъл. Ние сме на сцена и ни наблюдават. Павел казва, че свръхестественият всемир не е отдалечен и че ако истинската борба е в "небесни места", нашето участие в никакъв случай не е незначително, защото се наблюдава и от невидимия свят.

Това твърдение не почива на тази единична фраза. Например Павел го споменава на Тимотей, който не е апостол в тесния смисъл на думата: "Заръчвам ти пред Бога, пред Христа Исуса и пред избраните ангели..." (I Тимотей 5:21).

Сам ли е Тимотей? Има ли случаи, когато не го наблюдават? Отговорът е "не". Бог наблюдава, но освен това и ангелите наблюдават. Това се отнася не само за Тимотей, а и за всички нас. Разбира се, в това е и смисълът на книгата Йов. Йов не разбираше, че го наблюдават. Нещо повече, когато го сполетяха всички тези нещастия, без да знае, той взе участие в небесната война. Той се намеси в причинно-следствената връзка между видимия и невидимия свят. За тази връзка знаем и от учението на Христос, защото Той казва, че когато един грешник се кае, ангелите на небето се радват (Лука 15:7,10). На езика на ХХ век това е причина и следствие -- причинно-следствена връзка. Причината е на земята, а в невидимия свят е следствието. Свръхестественият всемир не е отдалечен и нашето участие в него не е маловажно, защото сме наблюдавани и нещо повече -- защото съществува причинно-следствена връзка с действителната битка в "небесни места" на базата на това, дали живеем християнски живот, или не.

Без да забравяме, че в I Коринтяни 4:9 ни се казва, че сме на "показ" пред ангелите, трябва също така да отбележим какво казва Павел в тази връзка в I Коринтяни 2:4: "И говоренето ми, и проповядването ми не ставаха с убедителните думи на мъдростта, а с доказателство от Дух и от сила."

Доказателство пред него? В светлината на бележката на Павел в 4 гл., това доказателство не е само пред изгубения свят или пред Църквата, а също така и пред ангелите.

Този стих често се разбира погрешно. Мнозина биха казали, че Павел препоръчва "простото" проповядване на благовестието. Под "просто" проповядване те разбират простия отказ да се разглеждат въпросите на нашето поколение и простия отказ да се преборим с тях. Те противопоставят "простотата" в проповядването на опита да се дадат честни интелектуални отговори, когато се задават честни въпроси. Но нищо не е така далеч от смисъла на тези думи. Това, което Павел казва тук, е, че проповядването на благовестието и на учени, и на неуки, претърпява и в двата случая поражение, ако не включва проява на християнски живот, ако не включва делото на Святия Дух. Не е въпросът да дадем най-простото благовестие, което можем да си представим и да създадем пълно разминаване между вяра и интелектуална мисъл. Павел казва, че независимо на какви хора проповядвате, независимо каква терминология използвате, независимо от дължината на думите, с които си служите, и независимо дали говорите на селянин или на философ, във всички случаи трябва да има проява на силата на Святия Дух, на възкръсналия и прославен Христос чрез нас.

За все повече християни от това поколение действителността започва да се изплъзва. Постепенно тя бива скрита от наносите на натуралистичната мисъл. Мисля, че това е един от половин дузината въпроси, които най-често ми задават млади хора с християнско възпитание. Къде е реалността? Какво стана с реалността? Чувал съм това от немалко млади, но отчаяни християни в много страни. Когато покривалото на натуралистичното мислене се спусне над нас, проникне ни и ни завладее, реалността постепенно започва да се изплъзва. Но фактът, че Христос като Младоженец произвежда в мен плод чрез вяра, посредством действието на дадения ми Божи Дух, открива пред мен как като християнин да започна да познавам реалността на свръхестественото. Там трябва да живее християнинът. Учението е важно, но само по себе си не е всичко. Реалността трябва да се изживява във всеки един миг. А славата на опитаната реалност у християнина, за разлика от голото екзистенциално преживяване при източните религии, е, че можем да я изживяваме с отворени умове. Не се нуждаем от затъмнена стая. Не ни трябва да се подлагаме под въздействието на упойващи средства. Не е необходимо да слушаме определен вид музика. Можем да познаем реалността на свръхестественото тук и сега.

Резултатът от този опит обаче не е само "чиста" свръхестественост без съдържание, която не можем да опишем и обясним. Досегът със свръхестественото е нещо много повече. Той е нарастващо и непрестанно общение с Христос и с другите две лица на Триединния Бог. Трябва да сме в общение с цялата Троица. Сега вратите са отворени -- вратите на ума и вратите на реалността.

Това е начинът. Ето как можем да живеем освободени от връзките на греха. Не в съвършенство -- това не ни е обещано в този живот. Но това е начинът да имаме още сега, в настоящето, свобода от връзките на греха и неговите последствия, както ще видим по-късно. Това е начинът да изявим реалността на свръхестественото на едно поколение, което е загубило пътя си. Това е християнският живот и истинската духовност. В светлината на единството на библейското учение за свръхестествената природа на всемира, ключът е в силата на разпнатия и възкресен Христос, чрез действието на вселилия се в нас Свят Дух, посредством нашата вяра.

Но след това Христос дойде, умря и възкръсна -- също в историята. Необходимата победа беше спечелена. Когато Христос се завърне, Неговата победа ще се изяви докрай. Но днес на земята все още няма пълен мир както за отделната личност, така и за цялото човечество. Наистина светът през ХХ век не е много по-различен от асирийския, вавилонския или римския свят.

Означава ли това, че от времето на кръста, през днешния ден, и до второто идване на Господ Исус Христос, Бог не е предвидил да ни даде реално доказателство за победата на кръста?

Когато изследваме Писанията, със сигурност ще забележим, че Бог е промислил за такова доказателство. "Вие сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби (т.е. отделени с определена цел), за да възвестява превъзходствата (или добродетелите) на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина; вие, които някога не бяхте народ, а сега сте Божий народ..." (II Петър 2:9, 10)

Тук се казва, че в този живот християните имат една цел -- да изявяват превъзходствата на Бога. С други думи, Бог не възнамерява да остави света без свидетелство за реалността на победата на кръста между възнесението на Исус и повторното Му идване. Божието намерение винаги е било именно животът на християните да бъде свидетелството, изявата на Христовата победа на кръста.

Християните са призовани да вярват в правото, истинното учение -- учението на Писанията. Но това не значи само да се съгласят с правилното учение, макар че и това е необходимо. Не означава и само да проявяват активност, която може да се обясни чрез естествен талант или характер, или енергия. Трябва да разберем, че е важно не само какво вършим, а и как го вършим. В Деяния 1 гл., между Христовото възкресение и възнесение, Той заповядва не просто да проповядват благовестието, а да изчакат даването на Святия Дух и едва тогава да проповядват. Да проповядваме благовестието без Святия Дух означава да пропуснем основния смисъл на Христовата заповед за нашето време. В християнската активност и християнското служение това, как правим нещата, е поне толкова важно, колкото това, какво правим. Всяко действие, което не изявява съществуването на Бога, обезсмисля целта на християнския живот тук, на тази земя. Според Библията ние сме длъжни да живеем свръхестествен живот -- тук и сега. Това е възможност, която няма да получим повторно. Вечността ще бъде чудесна, но няма да съдържа призванието, възможността и привилегията да живеем свръхестествен живот чрез вяра тук и сега -- преди да видим Исус лице в лице.

Истинското свидетелство, което Бог е предвидил за света, докато дойде Христос, е самият християнин. Вярващите са призвани в настоящата история да изявяват, че свръхестественият, нормален невидим свят съществува, и нещо повече -- че Бог съществува. Те трябва да извършват това поотделно и заедно -- всяко поколение християни в своето съвремие. Така ние трябва да бъдем свидетелството на втората половина на ХХ век. Очевидно не можем да бъдем свидетелство на миналото; чрез нашите книги и трудове оставяме само частичен документ за бъдещето (макар че през вековете това свидетелство се увеличава като търкулната снежна топка). Преди всичко обаче всеки християнин трябва да е свидетел в своя собствен исторически момент, на собственото си поколение.

Християните трябва да изявяват Божия характер и това не означава само неговата нравствена страна, а също и факта на Божието битие, на Неговото съществуване. Колко удивително призвание! Сигурно всеки, който е честен пред себе си и не е романтичен идеалист (в лошия смисъл), ще се съгласи, че подобен опит би бил изцяло безсмислен само чрез собствени усилия, чрез собствена воля. Ето защо е толкова важно учението на Библията, че Исус е като Младоженец, който произвежда в нас плод посредством действието на Святия Дух чрез вяра от наша страна. Той прави това като разпнат и възкресен Христос посредством действието на Святия Дух чрез вяра. Сравнението напълно се вписва в единството на библейското учение за призванието на християнина в настоящия свят. Това е второто от библейските единства, които разгледахме. Първото беше единството на библейското учение за свръхестествената природа на всемира.

На трето място ще разгледаме единството на библейското учение за същността на спасението. Библията казва, че когато наистина приема Христос като свой Спасител, Бог веднага ме обявява за оправдан. Бог, като Съдия, юридически обявява вината ми за нищожна, въз основа на заместническото дело на Христос. Това не означава, че Той пренебрегва греха. Той е свят и тъй като е свят, всеки грях води до истинска вина. Но когато аз приема Христос за свой Спасител, моят грях се наказва в Христос -- в историята, пространството и времето -- на кръста. Бог обявява вината ми за премахната, като че ли никога не съм съгрешавал. На кръста Исус пое цялото ни наказание. Това означава, че ние няма да понесем наказание нито в този, нито в другия живот. Тъй като Христос е Бог, Неговата смърт има безконечна ценност -- достатъчна да ни замести и да покрие целия личен грях и цялата вина на всички, които някога ще отидат при Него.

Оправданието е абсолютно неотменимо, защото Христос понесе наказанието за всичките ни грехове, а не само за греховете до момента, когато Го приемем като наш Спасител. На нашата сметка не остава нищо. Библията никъде не говори за степени на оправдание. Не можем да бъдем повече или по-малко оправдани. В този смисъл не можем да бъдем повече или по-малко християни. Точно както човек или е роден, или не е роден, или е сключил брак, или не е, по същия начин той или е приел Христос като Спасител и е обявен за оправдан пред Бога, или не е. Няма половинчатост или степенуване. Вината на християнина се премахва напълно и завинаги. Затова за християнина оправданието е нещо минало.

Но тук трябва да бъдем внимателни. Спасението (така, както тази дума се употребява в Писанията) е по-широко понятие от оправданието. То е в миналото, то е в бъдещето и също толкова реално, то е в настоящето. Необхватното дело на Христос на кръста носи на християнина нещо повече от оправдание. В бъдещето това е прославянето. Когато Христос се завърне, ще има телесно възкресение и вечност. Но спасението има и сегашен аспект. Настоящото ни общение с Господа е нашето освещение -- в сегашно време.

При освещението вече съществуват степени. Казахме, че оправданието няма степени, защото вината е всецяло премахната. Но в настоящото общение с нашия Господ съществуват степени. Степени съществуват у отделните християни и, трябва да признаем, степени има и в личния ни живот.

Християнският живот не е непрекъсната възходяща права. Понякога тя води нагоре, а понякога -- това трябва да признаем всички, ако не искаме да се самозалъгваме -- надолу. Не можем да бъдем повече или по-малко оправдани, но е възможно да бъдем повече или по-малко осветени. Оправданието засяга вината за греха; освещението се занимава със силата на греха в християнския живот -- и тук има различни степени.

Спасението не е просто оправдание, последвано от безвремие до момента на смъртта. Бог не го е планирал така. Спасението е единство -- непрекъснат процес от оправданието, през освещението, до прославянето. "Знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото които предузна, тях предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя. А които предопредели, тях и призова; а които призва, тях и оправда; а които оправда, тях и прослави." (Римляни 8:28-30) От използваната глаголна форма тук е явно, че спасението е непрекъснат процес.

Има и други примери за тази истина: "И тъй, оправдани чрез вяра (в миналото) имаме мир (в настоящето) с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос. Посредством Когото ние чрез вяра придобихме (в настоящето) и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава. И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта поражда твърдост, твърдостта -- изпитана правда, а изпитаната правда -- надежда. А надеждата не посрамява, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свят Дух" (Римляни 5:1-5). Можем да вземем и ключовите стихове от първата половина на Посланието до римляните: "Не се срамувам от благовестието Христово, понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва -- първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: Праведният чрез вяра ще живее" (Римляни 1:16, 17). Тук думата "спасение" не означава оправдание. Думата "спасение" обхваща всичко: оправдание, освещение, прославяне. "Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра." Не просто моментна вяра при оправданието, а вяра чрез вяра към вяра. "Както е писано: Праведният чрез вяра ще живее." Не само ще се оправдае чрез вяра, а и ще живее чрез вяра.

Освещението е сегашният дял от спасението и в този смисъл е най-важната грижа на християнина сега. Оправданието е веднъж завинаги; освещението е продължителен процес -- от приемането на Христос, чак до нашата смърт. Нашето изследване на християнския живот и истинската духовност се занимава именно с този сегашен дял от нашето спасение. С други думи, предметът на разсъжденията ни е библейското учение за освещението.

Спасението е единство. Когато приема Христос за свой Спасител и вината ми бъде премахната, аз се завръщам на мястото, за което бях първоначално създаден. Човекът е сътворен с цел. През втората половина на ХХ век непрекъснато се сблъскваме с въпроса: "Каква е целта на живота, ако въобще има такава?" На този въпрос нашият век отговаря с мълчание. Но Библията казва, че предназначението на човека е да възлюби Господа своя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум. И това не е някаква абстрактна "религиозна" любов, а едно истинско общение с Бога. Ограниченият човек, който мисли, реагира и чувства като личност, общува с Неограничения, Който е не просто безкраен, а неограничен като Бог-Личност -- и поради това общението е възможно. Това е предназначението на човека, въпреки че след грехопадението той е погинал. Когато приема Христос като свой Спасител, вината, която ме е отделяла от Бога и от изпълнението на целта ми, се премахва. Сега аз стоя на мястото, което е било определено за човека при създаването му. Положението ми се възстановява не някъде далече в бъдещето -- в хиляда годишното царство на Христос или във вечността -- а именно сега.

Аз вече имам нова и жива връзка с всяка от трите Личности на Троицата. Първо, Бог Отец става мой Баща. Библията нарича това осиновяване. "А на всички, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч на тия, които вярват в Неговото име" (Йоан 1:12). Когато приема Христос на основата на Неговото завършено дело, аз ставам Божие дете. Христос, втората Личност на Троицата, е единственият, вечен Син на Бога. Но Библията заявява -- за наша радост, -- че когато приема Христос за свой Спасител, моята връзка с Бог Отец незабавно се променя. Аз ставам Негов син, защото това е подобаващото ми място като Негово творение.

Второ, когато приема Христос като Спасител, аз незабавно влизам в нова връзка с Бог Син. Библията нарича този нов съюз с Христос "тайна". В Посланието до ефесяните ни се казва отново и отново, че когато приемем Христос като Спасител, ние сме "в Христа". В Римляни 7:4 Христос е наш Младоженец, а ние -- Неговата невяста. В Йоан 15 гл. Христос е лозата, а ние -- пръчките. Във всички тези пасажи единството на Христос и повярвалия човек се представя като тайна. А кой е този Христос, с Когото започваме взаимоотношение? Това не е детето Исус, нито е човекът Христос, не е и Христос, разпнат на кръста, а възкресеният, възнесен и прославен Христос.

Най-после, Библията казва, че ние влизаме в нов вид общение и с третата Личност на Троицата, със Святия Дух. Когато се оправдаваме, ние незабавно получаваме залога на Святия Дух. В Йоан 14:16, 17 Христос дава обещание непосредствено преди смъртта Си, което се изпълва на Петдесятница след възкресението и възнесението Му: "Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века -- Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде."

Учениците вече имаха връзка с Христос, но Той им каза, че предстои още нещо. Йоан обяснява това, когато казва, че Святият Дух не бе още даден, понеже Исус още не бе прославен (Йоан 7:39). В Посланието до римляните отново се пояснява, че ако сме приели Христос за свой Спасител, ние вече имаме това ново общение със Святия Дух и всеки, който няма общение със Святия Дух, не е християнин. "Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов." (Римляни 8:9) Павел, пишейки до всички християни в Коринт, пита: "Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?" (I Коринтяни 3:16). Това се отнася за всеки човек, който е приел Христос като Спасител. Когато Бог ме оправдае, Святият Дух започва да живее в мен и така аз встъпвам в това ново общение с третата Личност на Троицата.

По-нататък четем обещанието на Христос: "Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века -- Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас" (Йоан 14:16-18). Ние не сме осиротяли. Христос идва при нас чрез действието на живеещия в нас Свят Дух. А ст. 23 добавя: "Ние ще дойдем при него ще направим обиталище у него." Тук разбираме, че Святият Дух, Който обитава в отделния християнин, представя не само Христос, а и Отца. Следователно когато приема Христос за свой Спасител, вината ми се премахва, Бог ме запечатва със Святия Дух и аз встъпвам в съюз и с Отца, и със Сина, и със Святия Дух -- с цялата Троица. По този начин в настоящия живот, ако съм оправдан, аз имам лична връзка с всяко Лице на Троицата. Бог Отец е мой Баща, аз съм едно със Сина и Святият Дух обитава в мен. Това не е само теория -- за мен то е реалност сега.

Нека да подчертая още веднъж. Спасението обхваща всичко. Цялото спасение -- минало, настоящо и бъдещо -- има една основа. Тази основа не е нашата вяра. Ако сгрешим тук, грешим във всичко. Човек никога не може да се оправдае въз основа на собствената си вяра. Единствената основа на спасението е завършеното дело на Исус Христос на кръста. Вярата е празната ръка, с която приемаме Божия безплатен дар. Вярата е просто упование в Бога. Тя не е скок в мрака. Тя означава да престанем да наричаме Бога лъжец и да Му се доверим. Оправданието става само въз основа на завършеното дело на Христос. Вярата е само начинът, по който приемаме това завършено дело. И като средство, като начин, тя се отнася до цялото спасение.

Да разгледаме например увереността. Библията ясно показва, че християнинът има правото да знае, че е спасен. Един от Божиите дарове е човекът да може да бъде сигурен, че е християнин. Това се отнася не само до първоначалния факт, че сме приели Христос като Спасител. То има сила и през онези дълги съкрушаващи периоди в нашия живот, когато вълните се издигат така високо, че емоционално или духовно изглежда, че няма никога вече да стъпим на твърда почва. В подобен момент християнинът може да има увереност. Неговото спасение почива на завършеното дело на Христос, независимо дали той приема Божия мир, който следва от това, или не. Неговата увереност се простира дотолкова, доколкото той уповава на Божиите обещания в дадения момент.

Съвсем същото е и с освещението. В основата е завършеното дело на Христос, а средството да получим това, което Бог е промислил за нас в този миг, е вярата. Аз съм дете на Бога и моето освещение от момента на оправданието през настоящия живот е непрекъснато. Оправданието ми настъпва веднъж завинаги в мига, когато чрез Божията благодат приема Христос като свой Спасител. Освещението обаче не е еднократно действие, а всекидневен живот на вяра. Екзистенциалистът е прав тук, като заявява, че животът се състои от отделни моменти.

"Защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди. А заповедите Му не са тежки." (I Йоан 5:3) Вярно ли е това? В себе си съгласни ли сме, че заповедите Му не са тежки? Дълги години за мен те бяха наистина тежки. Години наред като пастир аз не проповядвах върху този стих по простата причина, че не го разбирах. За мен Божиите заповеди бяха тежки. Не можех да ги спазвам. И тогава, един ден, докато се борех с това, разбрах, че трябва само да погледна непосредствения контекст: "Всичко, що е родено от Бога, побеждава света. (За щастие стихът не свършва тук, иначе не бихме разбрали как.) И тази победа, която е победила света, е спечелила нашата вяра." На основата на завършеното дело на Христос, "победата" е в ежеминутния живот на вяра. Не нашата, а Христовата победа, придобита за нас на Голготския кръст и сега предоставена ни чрез вяра.

Освещението и увереността са сравними. Човек може да бъде спасен, но да не съзнава това, просто защото не издига празните ръце на вярата в този определен момент и не уповава на Божиите обещания. По същия начин той може да не притежава и в освещението всичко, което Бог е промислил за настоящия живот, защото, въпреки че Христос вече го е придобил на кръста, той отказва да се довери на Бога в това отношение и не издига към Него всеки момент празните ръце на вярата. Сега нека повторя, за да изясня напълно този въпрос. Основата не е нашата вяра, а завършеното дело на Христос. Вярата е инструментът да получим от Бога това, което Христос вече е придобил за нас.

И така, това е третото единство -- единството на спасението: едновременно и извършено действие, и непрекъснат процес. Веднъж завинаги аз съм станал християнин въз основа на завършеното дело на Христос чрез вяра. Това е оправданието. Християнският живот, освещението, има същата основа, но я преживява непрекъснато. Основата е същата (Делата на Христос) и средството е същото (чрез вяра) -- единствената разлика е, че първото е веднъж завинаги, а второто продължава във всеки един момент. Цялото единство на библейското учение се основава на това. Ако се опитаме да водим християнски живот със собствени сили, в крайна сметка ще се обезверим. Но ако живеем чрез вяра, ние не само ще служим на Господа, но и вместо обезверение, ще открием в Него радост. Това е разликата. Тайната на християнския живот е в силата на разпнатия и възкресен Господ, посредством действието на обитаващия в нас Свят Дух, чрез всекидневна, ежеминутна вяра.

"А Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост и мир във вярването, тъй щото чрез силата на Святия Дух да се преумножава надеждата ви" (Римляни 15:13). Такова е нашето призвание чрез действието на Святия Дух. Не просто изобщо да служим на Бога, а вярвайки в Него, да намерим радост и мир в служението си.

7 - Плодоносната невяста
Когато приемем Христос като Спасител, ние незабавно встъпваме в ново общение с Бог Отец. Той ни става Баща, "Авва", Татко. Но ако това е така, тогава още в този живот следва на практика да вкусим бащинството на Отца. Когато приема Христос за свой Спасител, аз встъпвам в ново общение и с Божия Син. От този момент Той става моята "Лоза", моят "Младоженец". Това обаче повдига друг въпрос. Ако аз не принасям плода, който се очаква от мен като присадена в лозата пръчка или като Негова невяста, тогава къде е причината?

И тъй, братя мои, и вие умряхте спрямо закона чрез Христовото тяло, за да се свържете с друг, сиреч с възкресения от мъртвите, за да принасяме плод на Бога. (Римляни 7:4)

Забележете повторението на "за да". Първо, за да се венчаем за Христос; и второ, за да принасяме плод на Бога. Но това върви заедно със сериозното предупреждение:

Не предоставяйте телесните си части като оръдия на неправдата, а предоставяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите и телесните си части -- на Бога като оръдия на правдата. (Римляни 6:13)

Като християнин мога да предоставя себе си или на едното, или на другото, така че да бъда използван или от едното, или другото като оръжие в битката, която се води.

Грехът няма да ви владее понеже не сте под закон, а под благодат. Тогава какво? Да грешим ли, защото не сме под закона, а под благодат? Да не бъде! Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на оня, комуто се покорявате -- било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда? Благодарение обаче Богу, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението, в който бяхте обучени. И освободени от греха, станахте слуги на правдата. По човешки говоря поради немощта на вашето естество.) Прочее, както предавахте телесните си части като слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предайте частите си като слуги на правдата, която докарва святост. Защото когато бяхте слуги на греха, не бяхте обуздавани от правдата. Какъв плод имахте тогава (преди да станете християни) от ония неща? Неща, за които сега се срамувате, защото сетнината им е смърт (Римляни 6:14-21)

Този пасаж сочи колко високо е нашето призвание да се предадем в обятията на подобаващия ни Любим, на нашия Младоженец, за да принасяме Неговия плод във външния свят. Но той също така ни предупреждава, че има опасност, дори след като сме станали християни, пак да се предаваме в обятията на някой друг и да принасяме чужди плодове в този свят. Възможно е като християни да продължим да принасяме плодовете, които произвеждахме преди да станем такива. Защо? Защото се предоставяме на нашия стар господар -- на дявола, на Сатана. Нека повторим внимателно, но категорично. Напълно е възможно като християнин аз да нося рожбата на някой друг, а не на моя законен Възлюбен, на моя Младоженец (т.е. да принасям във външния свят плода на дявола). Като илюстрация си представете съпружеска двойка от една и съща раса -- и двамата с един цвят на кожата. Неочаквано обаче жената ражда дете от друга раса. Целият свят ще знае, че тя е била невярна на своя съпруг. Така е и с нас. Ако като християнин не нося очаквания от мен плод -- Христовия плод, -- тогава това е белег за духовна невярност. В моя живот вече ще има духовна изневяра. И когато го разгледаме по този начин, думата "неверие" придобива много конкретно и ясно значение, защото вярата е средството, чрез което ние носим плода на нашия възкръснал Христос. Така думата "неверен" има съвсем точен смисъл. Ако нямам вяра в Христос, аз съм неверен спрямо Него и това наистина е неверие.

Нека преминем и към третата страна на нашето ново общение. Когато приема Христос за свой Спасител, аз незабавно влизам в ново взаимоотношение и със Святия Дух. Святият Дух вече живее в мен като представител на цялата Троица. Плодът на Духа е ясно посочен в Библията: "Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, себеобуздание. Против такива неща няма закон" (Галатяни 5:22, 23).

Писанието е също толкова категорично и относно делата на плътта. Те са: "Блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и тям подобни..." (Галатяни 5:19-21)

Святият Дух представя цялата Троица. Той е представител на разпнатия, възкресен и прославен Христос. Ако аз принасям нещо друго, освен плода на Духа, единствената причина е, че съм оскърбил Святия Дух, Който е нашият небесен Гост. Д„р Чарлз Ходж казва: "Това, което отличава истинския християнин, е обитаването на Святия Дух. Колко внимателен тогава следва да бъде той, та нищо в неговите мисли и чувства да не наскърбява Божествения Гост!" Святият Дух е Личност, а като знаем, че е Личност, трябва да помним, че Той може да бъде наранен и огорчен. Така в Ефесяни 4:30 ни се казва: "И не наскърбявайте² Святия Божий Дух, в Когото сте запечатани за деня на изкуплението."

Не огорчавайте Божествения Гост, Който е във вас! Ако сте истински християнин, вие сте запечатан с Него за деня на изкуплението. Именно чрез Неговото обитаване във вас се гарантира продължителният процес на спасението. Не Го наскърбявайте, не Го наранявайте.

В I Солунци 5:19 имаме заповедта: "Духа не угасявайте."

Когато Го наскърбяваме, ние отблъскваме Онзи, Който е представител на Христовото дело в настоящия живот. На основата на завършеното пасивно дело на Христос (т.е. -- страданието Му на кръста) и на основата на активното Му послушание (т.е. -- съвършено спазване на закона през живота Му) сега в нас може да има плодове. Те се изявяват в действието на Святия Дух чрез нас във външния свят. Нормално е да има плодове. Липсата им означава, че няма нормален християнски живот. Очакват ни океани от благодат. Очакват ни градини с изобилие от плодове. Очакват ни лозя, пълни с плод. Има само една причина, поради която не се произвежда плод в християнския живот, не се използват средствата на вярата. Това означава да угасваме Святия Дух. В този смисъл, когато съгрешаваме, ние го правим двукратно. Съгрешаваме в греха и това е сериозно, понеже е нарушение на закона и на характера на самия Бог, нашия Отец. Същевременно обаче ние грешим и от небрежност, защото не издигаме празните ръце на вярата за вече приготвения подарък.

В светлината на истинското естество на всемира, в светлината на призванието ни да изявяваме съществуването и характера на Бога между Неговото възнесение и второто Му идване, в светлината на ужасяващата цена на кръста, където се осигуриха всички сегашни и бъдещи блага на спасението за нас -- в светлината на всичко това истинският грях на християнина е да не притежава достоянието си чрез вяра. Това е действителният грях.

"А всичко, що не е от вяра, е грях" (Римляни 14:23, СИ). Тук грехът означава да не искаме от Бога с празните ръце на вярата. Всичко, което не се предизвиква от вяра, е грях. Когато не позволявам на плода, придобит на такава цена, да се произведе чрез мен, аз показвам неверие в дълбокия смисъл, че не уповавам на Бога. Когато разберем това, трябва да кажем: "Боже, прости ни!" Християнският живот е живот на радост, но ние трябва да бъдем готови и да скърбим, когато осъзнаем несъответствието между възможното и сегашното. Говоря за бедността, която произтича от това, че вместо да принасяме плода на нашия Възлюбен, нашия Господ, Който ни предлага несметни богатства, ние произвеждаме плодовете на Неговия враг, на дявола.

Има две главни причини да не можем да произвеждаме правилния плод. Едната е незнанието. Възможно е никога да не сме били научени на значението на Христовото дело за настоящия ни живот. Тук съществуват пет възможни "незнания". Първо, християнинът може да е бил научен как да бъде оправдан, но не и какво е сегашното значение на делото на Христос за него. Второ, той може да е бил научен да стане християнин чрез вяра, но след това да е бил изоставен, като че ли от този миг нататък той вече може да живее със собствени усилия. Трето, възможно е и да е бил научен на обратното -- че веднъж след като е приел Христос, вече няма значение как ще живее по-нататък. Четвърто, той може да е бил научен да чака някакъв вид второ благословено преживяване, което да го направи съвършен в настоящия живот. Библията не учи това. Така той просто чака без надежда или се опитва да живее на основата на едно напразно очакване. Пето, той може никога да не е бил научен, че след оправданието си трябва да продължи съзнателно да упражнява вяра. Именно тази последна точка остава неосъзната от много църкви, които са исторически наследници на Реформацията.

Всяко едно от тези "незнания" може да е причина християнинът да не се радва на онова, което вече му е осигурено в настоящия живот. Но когато човек разбере значението на Христовото дело днес, пред него се разтваря нова врата. Тази нова врата изглежда толкова чудесно, че често християнинът, заживял вече въз основа на вярата си, изпитва въодушевление, подобно на онова от обръщението му. Мнозина от нас познават това чувство. След като вече сме били християни известно време, идва един определен момент, когато пряко от Библията или чрез някой, който ни наставлява, ние осъзнаваме значението, което делото и кръвта на Исус Христос имат в сегашния ни живот. И тогава новата врата се разтваря. Ето защо основната ни нужда е да разберем какво означава Христовото дело днес, в настоящия ни живот, и в поведението ни, основано на нашата вяра.

От друга страна е възможно да признаваме учението на Библията с умствено съгласие, но да не го приемаме като свое. Това е втората причина да не произвеждаме очаквания плод. В крайна сметка не е важно самото учение. То ме ползва едва когато съм го приел и усвоил. Това можем да видим при оправданието. За съжаление има мнозина, които са чули благовестието и го познават, но не приемат Христос като Спасител. Тогава човекът има знанието, но то не означава нищо за него, защото той не го реализира. Същото важи и когато говорим за настоящия ни живот. Може да знаем истината, може да имаме знанието, но ако то не е усвоено и практически не означава нищо за нас, плодът няма никога да се роди.

Ние обаче можем да избегнем тези две опасности. Ако сме истински християни, ние ще знаем как сме били оправдани. Практиката на освещението е до голяма степен паралелна на това, което познаваме от оправданието. С други думи, ако наистина съм християнин, аз съм бил оправдан и сега, спомняйки си своето оправдание, трябва само да си направя сравнение между него и християнския живот. Когато осъзная това, ще избегна опасността и на незнанието, и на безсилието, защото вече ще съм направил конкретни сравнения със своето оправдание.

При оправданието основата е завършеното дело на Исус Христос. При освещението -- също. При оправданието трябва да разберем, да приемем и да заживеем на основата на факта, че не можем да се спасим сами. При освещението отново трябва да разберем, да приемем и да заживеем на основата на факта, че не можем да водим християнски живот със собствени сили или добродетели.

При оправданието средството, чрез което получаваме Божия дар, е вярата в Този, Който ни е дал Своите обещания в Библията. При освещението средството, чрез което получаваме Божия дар, е вярата в Този, Който ни е дал Своите обещания в Библията. Съвсем същото.

Както казах по-горе, това не означава, че аз изчезвам. Нашата роля не е просто да седим и да очакваме гръм от небето. Бог ни е дал благодат, въз основа на която да живеем: Библията, която да четем, молитвата, общението с Божиите деца и т.н. Но тези неща сами по себе си не могат да създадат у нас християнски живот или растеж. Ако ми липсва вяра в Бога, Който ни е дал обещанията Си в Библията, ако не разбера, че основата е завършеното дело на Христос, а не тези или онези дейности, тогава всичко става безполезно религиозно упражнение, което не води нито до освещение, нито до оправдание. Сами по себе си тези добри дейности ни оприличават на восъчните фигури в музея на мадам Тюсо.

Съществува обаче едно много важно различие между практиката на оправданието и освещението. Понеже оправданието се отнася до вината ни, а освещението -- до силата на греха в живота ни като християни, оправданието е веднъж завинаги, докато християнският живот продължава непрекъснато, миг след миг.

Ако сме християни, ние вече сме разбрали и сме приели завършеното дело на Христос веднъж завинаги при нашето оправдание и вината ни е премахната изцяло. Нека сега по същия начин да разберем и приемем това дело на практика във всеки момент от настоящия ни живот.

Да обобщим. Единственото практическо различие е, че оправданието е веднъж завинаги, а християнският живот се живее миг след миг. Принципът обаче и при християнския живот (който е продължителен), и при оправданието (което е еднократно) е един и същ.

Нека погледнем и от друга перспектива. Дори и от гледна точка на продължителността нещата не са толкова различни, тъй като животът всъщност е поредица от мигове. Когато казваме "миг след миг", на практика ние говорим за последователни отделни исторически моменти. Никой не изживява целия си живот наведнъж. Това е едно от нещата, които екзистенциалистите са забелязали много точно. Животът не е еднократно действие. Той е серия от моменти. На практика аз мога да живея само в един от тези моменти (докато не дойде следващият). По същия начин и оправданието ми настъпва през един такъв момент. Няма друг начин по който да стане това. В този смисъл разликата между оправданието и освещението не е абсолютна. Човек може да живее само миг след миг, и то -- последователно. Историята е като острие на бръснач. Бог е създал хронологията на нещата и настоящето за мен е настояще, бъдещето -- бъдеще, а миналото -- минало.

Ето защо ние трябва да се доверим на Божиите обещания в сегашния момент. Това означава да прилагаме тези обещания. Това е настоящият смисъл на делото на Христос за християните в този даден момент. Ако разберете това, всичко ще се промени. Доверявайки се на Бога в този момент, ние позволяваме на Святия Дух да живее в нас. А чрез Неговата дейност възкръсналият и прославен Христос, като Младоженец и като Лоза, произвежда чрез нас Своя плод в този миг. Това означава активна пасивност. И това е единственият начин да живеем -- миг след миг.

Като говорим за активна пасивност, нека отново се върнем на примера за Мария. Имайки обещанието на ангела, че ще зачене Месия, тя се довери на Бога и се предостави в Божията ръка, за да може Той да използва утробата й за раждането на младенеца Исус. Тя беше пасивна в това, че не можеше сама да зачене детето, но беше и активна в това, че във вяра беше послушна и предаде себе си на Бога. Забележете обаче, че послушанието й беше еднократно действие. От това не следва, че Мария винаги е била вярна. И наистина, според Евангелията ние имаме основание да считаме, че нейната активна пасивност невинаги се е проявявала по същия начин, както в мига, когато тя отговори на ангела: "Нека ми бъде според както си казал."

В онзи миг обаче тя показа послушание. Така трябва да бъде и с нас. В един момент ние приемаме Христос като Спасител и вината ни се премахва въз основа на цената на завършеното дело на Исус Христос. Но след като станем християни, моментът изтича, а часовникът продължава да работи. Тогава във всеки следващ миг от времето Бог ни призовава да Му се доверяваме, да издигаме празните ръце на вярата и да позволяваме чрез нас да се произвежда плод.

Понеже говорим за вяра, нека да поясня нещо. Тъй като живеем през втората половина на ХХ век, трябва непрекъснато да уточняваме какво е вярата в нейния библейски смисъл. Християнската вяра в никакъв случай не е вяра във вярата. Християнската вяра в никакъв случай не е без съдържание. Християнската вяра в никакъв случай не е скок в мрака. Християнската вяра означава да уповаваш в това, което Бог е казал. И тя винаги почива на завършеното дело на Христос на кръста.

Действителният живот на вяра -- при който съзнаваме, че вече сме били мъртви, изпитали сме непосредствено общение с Бога и след това сме се завърнали в настоящия свят като възкресени, -- не е еднократно действие, а практическа вяра, демонстрирана миг след миг, последователно и постоянно. Вярата тази сутрин не е достатъчна и за вечерта. Вярата вечерта не е достатъчна за през нощта. Вярата през нощта не е достатъчна за утринта. Благодаря на Бога за това, че ни е създал да имаме общение със самия Него миг след миг. Ние наистина трябва да сме благодарни, защото тайната, наречена "миг след миг", ни довежда до състоянието, в което сме били когато Бог ни е сътворил.

Ето защо е напълно ясно, че не съществува механична формула за истинската духовност и истинския християнски живот. Всичко, което става механично, е грешка. Не можете да кажете: "Прочитайте по толкова глави от Библията на ден, и ще имате такова количество освещение." Не можете да кажете: "Молете се всеки ден толкова дълго, и ще имате определена степен освещение." Не можете да поставяте разни условия и да обещавате някаква степен на освещение. Това е чисто механично решение, което противоречи на същността на християнството. Истината е, че християнският живот никога не може да има механично решение. Истинското решение е всеки отделен миг да заставам в общение, в лично общение със самия Бог и Христовата истина да се изявява в мен чрез действието на Святия Дух.

Нека забележим докъде стигнахме. Точно това можехме да очакваме в светлината на единството на най-основното библейско поучение. Бог съществува, има характер, а следствието -- човекът е направен по Божия образ. Вселената ни е сътворена от един Бог, който съществува и е личност. Ние също сме личности като сътворени по Негов образ и общението ни с Бога е на личностно ниво, а не механично. Не сме машини, не сме растения, не сме просто вид животни, а хора, създадени по Божия образ, разумни и нравствени. Когато бяхме сътворени, ни беше набелязана и определена цел. Тази цел, на която се подчиняват и всички допълнителни цели, е да бъдем в лично, доброволно и любящо общение с Бога, като творение със своя Творец.

Грехът е този, който разруши всичко това. Творението се опита да застане наравно с Твореца; преходните поискаха да заемат мястото на Непреходния. Когато Бог ни спасява въз основа на завършеното дело на Христос, вината ни се премахва и ние се завръщаме към първото си положение не в механичния смисъл, а в лично общение.

Ето защо съвременният човек не може да се пребори с проблема за личностния Бог и общението с Него. Според Писанието точно тук главната битка трябва да се води не върху повърхностните забрани и практики, а върху централния проблем за съществуването на Бог-личност. Отговорът на Библията е, че всички взаимоотношения се осмислят от взаимоотношението между Твореца и творението, което се възстановява в първоначалното си положение, когато човек приеме Христос за Спасител и се освободи от вината си.

След като това стане, не трябва да започваме отново да градим друг център на вселената. Това би противоречало на всичко, което се е случило. Когато приема Христос като свой Спасител, аз ще застана на определеното ми положение, на подобаващото място в лично общение с Бога. За това бяхме сътворени първоначално. Единствената разлика между общението ни с Бога сега и това, което човек щеше да бъде, ако не беше съгрешил, е, че сега човекът е под Завета на благодатта, а не под Завета на делата. Всичко вече почива на Христовото завършено посредническо дело. Това е единствената разлика.

От човешка страна, изкупеният човек като цялостна личност стои сега пред личностния Бог. Не само част от човека. Включват се и волята, и разумът, и чувствата. Значението на Христовото дело в нашия сегашен живот обхваща целия човек. Ева се усъмни в Бога, това беше нейният грях. Външното непослушание бе само резултатът. Първоначалният й грях беше вътрешното съмнение. Чрез това съмнение тя нарече Бога лъжец. Ева се усъмни в Бога, а аз, като Божие дете следва да върша точно обратното: да Му се доверявам. Ева се усъмни и разбунтуваното човечество продължава да се съмнява в Бога. Да Му се доверяваме не само когато приемаме Христос като Спасител, а и през всеки отделен миг във времето -- ето това е християнският живот и истинската духовност.