Истинската духовност франсис А. Шефър

В Римляни 1:22-29 намираме определен ред. Въведението към този пасаж е ст. 21: "Като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи."

Тези хора познаваха Бога. Можем да си представим, че това са Адам и Ева, които съгрешават. Но това важи и за всички онези примери, когато една култура е познавала истинския Бог и съзнателно се е отвърнала от Него (какъвто е случаят с нашия постхристиянски свят). Виждаме, че те познаваха Бога, но се заблудиха в своите разсъждения. Това е светът на мислите им. След това в ст. 22 продължава: "Като се представяха за мъдри, те глупееха." А ст. 24 показва резултата: "Затова според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, за да се обезчестят телата им между сами тях." Забележете последователността. Най-напред се появява вътрешната мисъл, а след това идва външният резултат от нея.

В ст. 25 ни се казва, че те замениха Божията истина с лъжа и се покланяха и служеха на творението, а не на Твореца. Непокорството е вътрешно, а последствията от него са външни, както видяхме в ст. 24.

Сега погледнете ст. 28: "И понеже оказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум (т.е. ум, лишен от разум) да вършат това, което не е прилично."

Редът отново е същият. А като започнем със ст. 29, минаваме през един неприятен списък от външни последствия.

Можем да кажем две неща относно външните действия. Външното следва вътрешното и външното е производно на вътрешното. Първо се появяват мислите и те произвеждат външното. Това е последователността.

И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна на Бога като ваше духовно служение. (Римляни 12:1)

Това е във външния свят. Но забележете, че то не може да се отдели от ст. 2: "и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит каква е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено."

Наистина трябва да представяме телата си, но това има смисъл само на основата на вътрешното разбиране.

Тук Павел казва да не се съобразяваме с този век. Но той не говори само за външната страна. Необходимо е и вътрешно преобразяване -- обновяването на нашия ум.

В Ефесяни 4:17 Павел пише: "Това казвам и заявявам в Господа, да не се обхождате вече, както се обхождат и езичниците по своя суетен ум."

Това е езическият свят, погиналият свят. Те "се обхождат по своя суетен ум". Също както в Римляни "те се извратиха чрез своите мъдрувания." Това е вътрешно. Проблемът на езическия свят е суетата на ума.

В Ефесяни 4:18 е дадена причината за това: "Помрачени в разума и странни на живота от Бога поради невежеството, което е в тях, и поради закоравяването на сърцето им." Техният разум е вътрешно помрачен. Всичко произтича от бунта срещу Бога, точно както обяснява Римляни 1 гл. След като описва състоянието на езичниците, ст. 19 посочва и последствията: безчувствие, сладострастие, ненаситност в мръсните неща. Отново редът е същият: отначало е вътрешното, а след това -- външното.

В ст. 20 обаче се прави остър контраст: "Но вие не така сте познали Христа." Думата "познали" -- нека да отбележим това -- отново е вътрешен процес.

Именно за това говори Римляни 12:2: "чрез обновяването на ума си". Отново става дума за вътрешен процес, а в Ефесяни 4:22 е външната му страна: "да съблечете според предишното си поведение стария човек, който тлее по измамителни страсти".

"Поведението" тук включва всички страни на живота -- и начина ни на мислене, и външния му израз. А всичко това почива на ст. 20: "Но вие не така сте познали Христа." Движението е от вътрешното мислене към външното поведение.

Ще забележите и друг елемент, който е много важен за мисленето на ХХ век. В ст. 18 се говори за "невежество". "Невежеството" касае съдържанието; то не е просто дух на невежество. В ст. 21 се говори за "истината в Исуса". Истината е съдържание, истината е свързана с разума. Истината ме засяга като разумно творение, каквото Бог ме е създал. Дилемата тук във вътрешния свят не е нещо абстрактно и неясно. Тя касае съдържанието.

"Да се обновите в духа на своя ум..." (ст. 23). Това отново не е просто чувство, а въпрос на рационална и съдържателна мисъл. "...И да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и святост на истината." (Ефесяни 4:24)

Не става дума за емоционална святост, а за съдържателна святост, святост, която може да разсъждава и да преценява кое е правилно и кое -- не. Основният проблем е вътрешното невежество, изразено в бунт срещу истината.

Вътрешните мисли, свързани с конкретно съдържание, водят до външна проява. В Ефесяни 5:15-16 има паралелен пасаж: "Внимавайте добре как се обхождате -- не като глупави, но като мъдри, като изкупвате благовремието, защото дните са лоши." Думата "мъдри" тук носи същото послание. Тя се отнася до мисловния свят, основан на това, което може да се потвърди като вярно. "Не бъдете несмислени, но проумявайте що е Господната воля" (ст. 17). "Несмислени" е контрастът на "мъдри" и "проумявайте". Разсъждението е пак в мисловния свят, основано на волята на Господа. "Волята на Господа" тук не е екзистенциалната идея на ХХ век. Тя е свързана отново със съдържанието, с това, за което говорим като изначална или обективна истина. В противовес на "несмислени" е ст. 18: "Не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, но се изпълвайте с Духа." Ст. 19, 20 и 21 показват някои външни резултати: "Разговаряйте с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си и като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос, като се подчинявате един на друг в страх от Христа."

Това са външните последствия на вече преживяната мисъл във вътрешния свят. В мисленето ни обаче присъства и един допълнителен елемент, който е твърде важен. Действието на Святия Дух, като Представител на Троицата, не е видимо за околните. То въобще не е външно, а вътрешно. Външното е само резултат от това действие.

Така ние се придвижваме по-нататък в нашето разбиране на истинската духовност в християнския живот. В основата си тя е въпрос на нашето мислене. Външното е изявата, резултатът. Моралните битки не се печелят първо във външния свят. Те винаги са следствие, а причината е във вътрешния свят на нашите мисли. Исус подчерта това: "Рожби ехидни! Как можете да говорите добро, когато сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето говорят устата" (Матей 12:34).

Според някои "сърцето" тук не означава просто мислите ни. Но дори и така, важният факт е, че имаме работа с вътрешния свят. Това, което Исус казва, че ако вътрешното положение не е изправно, не можем да произведем добри резултати. "Не това, което влиза в устата, осквернява човека, а това, което излиза от устата. То осквернява човека" (Матей 15:11). Исус тук отговаря на въпроса, който Му бе поставен по-рано: "Защо Твоите ученици престъпват преданието на старейшините? Понеже не си мият ръцете, кога ядат хляб." Тези въпроси са много важни за онези, които държат на външното. Но Исус казва: "Нима не разбирате? Това, което осквернява човека, са нещата, които излизат от него."

Не разбирате ли, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля в захода? А онова, което излиза из устата, произхожда от сърцето. То осквернява човека. Защото от сърцето произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тия са нещата, които оскверняват човека. А да яде с немити ръце, това не го осквернява. (ст.17-20)

Исус отново подчертава вътрешното. Вътрешното идва преди външното и произвежда външното. Връзката е причинно-следствена.

В Проповедта на планината Исус отново говори за това: "Чули сте, че е било казано на старовременните: "Не убивай. Който убие, излага се на съд." А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, излага се на съд" (Матей 5:21, 22а).

Сравни това с I Йоан 3:15: "Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец."

Така минаваме по-нататък. Светът на мислите е наистина по-важният, но тук ни се казва и нещо друго. И при нравствеността същността е мисленето. Омразата не води просто до убийство -- в нравствен смисъл тя е убийство. Подчертавам думите в нравствен смисъл, защото това е различно от реалното убийство. Така че, в нравствен смисъл омразата е убийство.

Дотук направихме три стъпки: 1) Вътрешното е преди външното; 2) Вътрешното предизвиква външното; 3) От нравствена гледна точка вътрешното е по-важно. Спомняте си от 1 гл., че когато престъпваме една от останалите заповеди, вече сме престъпили вътрешната заповед да не пожелаваме.

В историята на Йосиф (Битие 37:4 и сл.) имаме прекрасен пример за това. "Но братята му (на Йосиф) като гледаха, че баща им го обичаше повече от всичките му братя, намразиха го и не можеха да му говорят спокойно." Вътрешната омраза е коренът на всичко. След това: "И намразиха го още повече поради сънищата му и поради думите му." Омразата се натрупва отвътре. Всъщност тя вече произвежда плода си в това, че те не могат да говорят спокойно с него. Тя продължава да се надига като голяма морска вълна, готова да връхлети. След това: "И завидяха му братята му."

Ето престъпването на заповедта да не пожелаваме. Тя е нарушена и вътрешното престъпление е факт. В мислите си те вече са сторили деянието и то е действителност, макар че външните резултати са все още в бъдещето: "А те... се сговориха против него да го убият... Елате сега да го убием и да го хвърлим в един от тия ровове, пък ще кажем: Лют звяр го е изял. И ще видим какво ще излезе от сънищата му." Те са готови да убият брат си и да разбият бащиното си сърце. Всички тези неща възникват не във външния, а във вътрешния свят на мислите им, в тяхната омраза, в тяхната завист. Грехът на братята не се състои в продаването на Йосиф в Египет. Той е в реалността на вътрешния свят. Вътрешният свят на мислите обуславя човека като човек. Във въведението си към Епопея за човека Лорън Айсли, антрополог от университета в Пенсилвания, казва: "Първобитният човек пристъпи в собствената си глава и оттогава се приспособява към това, което намира там."

Това твърдение е изумително поради своята яснота и проницателност. То е съвършено вярно само по себе си и съвършено погрешно като основа за изводите, които Айсли прави в еволюционна насока.

Той е съвършено прав като счита, че човекът, независимо дали се намира в примитивно или в цивилизовано културно състояние, се отличава като човек по това, че по твърде реален начин живее вътре в главата си. Той има вътрешен свят от мисли, който е уникален по рода си. Съвременната психология има същото разбиране. Тя казва, че това, което отличава човека от животните, е неговият страх от небитието. Нещо "в главата му", а не нещо външно го отличава. Той притежава мисловен свят, който е различен от всичко друго, което наблюдаваме в нашия свят. Човек живее в главата си и това (заедно с членоразделността) е което го прави уникален.

В описанието на човешкото грехопадение В Битие 3:6 четем: "И като видя жената, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание..." Тук осъществяването на греха започва най-напред отвътре. Но то имаше и външен резултат: "...взе от плода му, та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде". Грехопадението изхожда от вътрешното към външното.

Но в Исая 14:13-14 откриваме нещо изненадващо -- падението на Сатана преди човешкото грехопадение: "А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата. Ще възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север. Ще възляза над висотата на облаците. Ще бъда подобен на Всевишния."

Къде става това? Преди всичко трябва да разберем, че Сатана не е представен в Библията нито с физическо тяло, каквото имаме ние, нито с физическо сърце. Тези стихове описват вътрешен процес. Къде е грехът на Сатана, на Луцифер, когато падна? "Ти думаше в сърцето си." Бунтът на Луцифер и последвалият го бунт на Ева са най-напред вътрешни, а външното действие е само следствие.

Нека за момент се върнем при Адам и Ева -- при грехопадението и при техния бунт. Какво намираме там? Намираме Адам (споменавам само него, защото е по-лесно да се говори за един човек), който се държи като пълноценна личност. Мислите, волята и чувствата му са в единство. Той не е просто сбор от различни съставни части. Той е едно цяло като личност, като индивид. И тъй като той се държи като такъв, ние можем лично да се обърнем към него и да го наречем Адам.

Когато разглеждаме падението на Сатана и след това падението на Адам и Ева, в един смисъл можем да свържем двете, защото Сатана се разбунтува преди да изкуши Ева и преди тя на свой ред да даде плода на Адам. В т.нар. "богословие на грехопадението" това, което е наистина важно, е, че няма първоначална обусловеност. Една пълноценна личност прави абсолютно необусловен избор в мисловния свят. Ето къде е истинската първопричина. Християнското богословие като цяло и всеки християнски отговор се срутват, ако допуснем каквато и да е предопределенческа обусловеност в този момент. Човекът като пълноценна личност взема истинско решение в мисловния свят, което е последвано от външен израз. То произвежда онова, което не е съществувало по-рано, и което ще причини всичките ни сълзи и скърби -- злото.

Бидейки неограничен, Бог познава всички неща, без да ги подлага на опит. Бидейки всезнаещ, Той знае не само това, което ще се случи, но и това, което би могло да се случи. Той не се нуждае от опит, за да познае възможностите. Той сътвори човека и ангелите, а злото е възможно във всемира, защото Той ги създаде като нравствени и действително разумни същества. Той ги сътвори така, че да могат и да любят, и да отхвърлят любовта, дори ако тя е от самия Него. При грехопадението Адам е личност, която прави истински съзнателен избор в своите мисли и причинява на целия човешки род нещастие и скръб. Като разумна личност той взима решение и последствията не закъсняват. Грехът влиза във видимия свят чрез света на мислите.

Нека разгледаме това от гледна точка на Бога. Бог е Дух. Той няма тяло, но е личност. Това виждаме в Евреи 11:6, където се казва, че Той "награждава ония, които Го търсят". Това, което отличава юдео-християнския Бог, е схващането, че Той е Личност, и то -- необхватна Личност. И като личностен Бог, Той мисли, действа и чувства. При сътворението Бог помисли, проговори и сътвори истински външен свят. Това е неизразимо прекрасно! Сциентологията греши, когато превръща всичко в мисловен свят. Източната философия греши, когато свежда всичко до някакъв сън за Бога. Външният свят не е продължение на Божията същност. Всемирът не е Бог. Той съществува реално и обективно. Реалност и обективност има извън Бога, защото Той сътвори света извън Себе Си. Всемирът не е част от Него. Той каза, и всичко стана -- извън Него и в действителност. Нека забележим твърдението на Библията, че след сътворението "всичко чрез Него се сплотява" (Колосяни 1:17). Външният свят, който Той е сътворил, не е друг център, който Му съперничи. Чрез Него се сплотява всичко (нищо не съществува автономно) и понеже Бог го е сътворил, светът е реален, обективен и външен.

Но не бива да забравяме и другата страна, защото в противен случай ще пропуснем част от чудото, което трябва да знаем за света (такъв, какъвто е) и за Бог (такъв, какъвто е). А това е, че първата мисъл дойде от триединния Бог. Той каза: "Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие" (Битие 1:26). Преди създаването на света ние сме в съзнанието на Триединния Бог. Като личност, Бог мисли, действа и чувства в Своята любов. Равновесието тук е крайно деликатно и трябва да държим и двете страни, защото иначе ще загубим богатството на християнската позиция. Външният свят съществува и не е продължение на Божията същност. Същевременно обаче Бог е Този, Който го е замислил. Реалността най-напред беше в Божията мисъл и едва тогава бе произведена чрез Неговата сила и чрез творческите думи "Да бъде" като обективен външен свят.

На тавана на Сикстинската капела в Рим са изписани величествените фрески на Микеланджело. Между тях е и великолепното изображение на сътворението на човека. Бог е прострял пръста си и човекът, току-що създаден, простира също ръка към Бога. Но техните пръсти не се докосват. Това е истинско християнско прозрение. Човекът не е производно на Бога, откъснат от Него както при делението на амеба. Бог създаде човека извън Себе Си и на изображението те не бива да се докосват. Каквото и да е искал да каже Микеланджело, сигурно тези, които са формулирали Халкедонската Христология в ранните изповеди на църквата, са имали точно това предвид, казвайки, че дори в Личността на Исус Христос няма смесване на човешката и божествената природа.

Има обаче и една друга част от фреската на Микеланджело, която бих искал да използвам като илюстрация на тази точка. Ръката на Бога е подадена назад, а под нея се виждат малки херувими, изобразени според ренесансовите представи за ангелите. Но под ръката Му има и друга личност -- едно прекрасно момиче. Лицето й е уплашено, но тя е великолепна. Много хора считат, че това е изображение на Ева. Тя още не е сътворена, но вече е в Божиите мисли.

Тук следва да уточним каква интерпретация на рисунката на Микеланджело би била погрешна и каква -- правилна. Ако кажем, че девойката е точно толкова "реална" в Божиите мисли, колкото ще стане по-късно, когато бъде сътворена, би било нехристиянско схващане. Това е източното мислене. Ева стана външно обективно реална във великия момент, когато Бог приспа Адам и направи жената от мъжа. Но ако Микеланджело смята, че преди да сътвори Ева, Бог вече е помислил за нея, то това е кристално ясно и вярно. Божията мисъл предшества творческия акт.

Трябва обаче да отбележим и още нещо, което засяга самите нас. Нещата, които бяха сътворени от нищото и сега притежават обективна външна реалност, изявяват Божията мисъл и по този начин показват Кой и Какъв е Бог. Външният свят не е продължение на същността на Бога, но независимо от това той разкрива и изявява Кой и Какъв е Бог. Трябва да имаме предвид и двете истини. Грехопадението оскверни сътворения свят. Същевременно обаче Павел ни припомня в Римляни 1 гл., че човекът е осъден от свидетелството на творението, което въпреки грехопадението все пак говори за Бога. Външният сътворен свят е откровение на Бога. В богословието това се нарича общо откровение за Бога. То изявява божествеността на Бога във външния свят. То е и във вътрешната природа на самия човек, която говори за Бога като Личност.

"Общо откровение" и "специално откровение" са богословски термини, които заслужават известен анализ. Библията е специалното откровение на Бога. Ние се нуждаем от нея както за благовестието за спасение, така и заради познанието, което тя дава за общото откровение. Но общото откровение (това, което Бог сътвори, това, което сме, и това, което ни обкръжава) показва съществуването на Бога и дава истинното знание за Него.

Общото откровение и специалното откровение образуват цялостното откровение.

Нека сега се върнем към човека. Всичко това съответства на описанието на Библията за сътворяването ни според Божия образ. Пръв е вътрешният, мисловен свят, и той обуславя външния. Това не бива да ни изненадва, защото сме сътворени по Божия образ като разумни и нравствени същества. Бог мисли и след това произвежда във външния свят, който преди това е сътворил от нищото. Ние също мислим и произвеждаме във външния свят. Божието творение не е част от Него самия, но то изявява Неговото естество. По същия начин нашите действия във външния свят, които произтичат от мислите ни, не са част от нашата същност, но показват кои сме ние. Масата, направена от дърводелеца, не е част от съществото на дърводелеца, но е резултат от мисловния му свят. Сатана, Адам и Ева произведоха зло и го произведоха като истинска първопричина, като отделни независими личности. Така и всеки един от нас, сътворен по Божия образ, е истинска първопричина. Ние сме ограничени и не можем да създаваме от нищото; само Бог може да създава от нищото. Аз съм ограничен, но от своя мисловен свят чрез тялото си мога да произвеждам плод в истинския външен свят. Тялото ми е мост към външния свят.

Нека отбележим, че този процес е тъкмо противоположният на идеята, че външният свят въздейства върху нас. Отвън, във външния свят се случва нещо. Посредством сетивата си аз влизам в допир с него. То прониква в мен чрез сетивата ми, през тялото ми, в мисловния ми свят и ми въздейства. Сетивата ми са мост между това, което се случва във външния свят и процесите в мен като личност. Съвсем същото е в обратната посока. Мостът е моето тяло. Аз мисля, и когато мисля, съм в състояние да творя чрез пръстите на ръцете си в един истински обективен външен свят. Аз мога да въздействам на този външен свят. Колко велик е човекът! Ние мислим, и чрез нашето тяло реалността преминава във външния свят. Не създаваме от нищото, както създава Бог. Но в смисъла, в който говорим тук, можем да кажем, че както художникът твори, така и всеки от нас може да твори. Спомням си, че когато бях по-млад, много се смущавах от думата "творя", когато се касаеше за художник, поет или композитор. Мислех, че тази дума трябва да се запази само за Бога. Но сега, когато съм премисли тези неща и съм се преборил с тях, се радвам, че думата "творя" се употребява и за хората. Тя е съвършено точна. Разбира се, аз не творя така както Бог твори чрез Словото Си. Бог може да създава от нищото. Аз не мога, защото не съм неограничен като Него. Когато твори, Той се ограничава единствено от Своя характер. Аз съм ограничен не само от своя характер, но и от своята преходност. Когато създавам, аз създавам във външния свят, който Той вече е сътворил. Независимо от това, разбирайки ограниченията и различията, може да се каже, че и Бог твори, и ние творим.

Нещо повече. Не е възможно човекът да не твори истински и постоянно. Дори ако желаех да спра, не бих могъл. Не е възможно да не творя чрез моя мисловен свят във външния свят, да не изявявам истински и постоянно това, което е в мен. Художникът замисля картината си и след това я произвежда във външния свят. Но най-напред тя е в съзнанието му. Същото е и с инженера, с цветарката, с мен, пишещия тази книга. Когато наблюдаваме нещо сътворено от личностно същество, виждаме върху него белезите на мисълта, но не и това, което произвежда чистата случайност. Съществуват, разбира се, и гранични случаи, като скално образувание или парче дърво, в което "разпознаваме" силуети, но почти винаги, когато разглеждам даден предмет, мога да кажа дали зад него има белег на творческа мисъл, или той просто е продукт на механични сили. Можем да бъдем сигурни, че независимо от своите теории за случайността, Жак Моно, когато е гледал света около себе си, е разсъждавал точно по същия начин.

Сциентологията и източното мислене, както и философският идеализъм са по-скоро имитации на истината, отколкото цялостни лъжи. Тези философии са напълно погрешни в системата и направлението си, но не са глупави. Причината да могат да примамват хора не е, че те не казват истината, а че я изопачават и имитират. Това, което ние творим, не е част от нашата същност, а откровение за самите нас, точно както и Бог не сътворява продължение на Себе Си, а се разкрива чрез творението Си. Човекът притежава тяло и живее в реален външен свят. Но мислите са първи и те определят останалото. Истинската духовност в християнския живот се опира на мисловния ми живот.

От тази гледна точка бих желал да преразгледам някои елементи на християнския живот и истинската духовност, които вече споменахме в предишните глави.

Първо, казахме, че в истинския християнски живот или истинската духовност следва да умрем към всички неща, било добри или лоши, за да оживеем за Бога. Това умиране винаги е вътрешен процес. Той не може да бъде външен. След това обаче трябва да живеем, като че ли сме възкресени отново във външния свят. Това не е вече вътрешно, а външно действие. Посоката е отвътре навън.

Второ, казахме, че Святият Дух обитава в човека. Самата дума "обитава" говори, че това е вътрешен процес. След това плодът на разпнатия, възкресен и прославен Господ се произвежда във външния свят посредством моето тяло, било чрез устните, които произнасят дума, или чрез ръката с чук, която строи убежище за някого, който се нуждае.

Трето, любовта е вътрешна. Казахме, че трябва да любим Бога, така че да бъдем доволни, да любим ближния си, така че да не му завиждаме. Това е вътрешно предразположение, но се проявява чрез действие във външния свят.

Четвъртото е обратният процес. Ударите на обстоятелствата ме достигат отвън. Те се изразяват по много начини: хладен остракизъм³, затръшване на врата, изгаряне на книга, остра дума или дори намръщване. Всичко това ме връхлита от външния свят и ако аз не му позволя да проникне в мен, то няма да ме засегне. Ако обаче тези неща навлязат чрез сетивата и чрез тялото ми в моя мисловен свят, те разгарят битката и отвътре. Когато това стане, аз или благодаря на Бога, както вече разгледахме, или се бунтувам срещу Него. И в двата случая резултатът скоро се проявява във външния свят.

Пето, говорихме за активната пасивност и във връзка с това споменахме примера за Мария и раждането на Христос. Ето какво казва Мери Бейкър Еди в Наука и здраве за непорочното зачатие: "Онези, които се занимават със сциентология, са достигнали до славното разбиране, че Бог е единственият автор на човека. Девицата майка пое в себе си тази идея за Бога и даде на своя идеал името Исус -- т.е. Йешуа, Спасител. Озарението на духовното усещане у Мария смълча материалния закон на естественото зачеване и принесе плода й чрез откровението на истината." Това е ужасяващо, направо ужасяващо! Този цитат казва, че чрез своите мисли Мария е произвела зачатието. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Нищо подобно не се е случило. Това, което стана, бе, че ангелът дойде при Мария и й каза, че ще зачене не нещо, което ще покаже колко нереален е материалният свят, а точно обратното. Святият Дух произведе в утробата на девствената Мария младенеца Исус Христос и му даде съвсем реално тяло. Но докато Мери Бейкър Еди греши, нека не забравяме и другия аспект -- този на активната пасивност. Думите на ангела достигнаха Мария и в мисловния си свят тя взе решение. Тя не каза: "Аз желая" или: "Аз изисквам", а се предостави на Бог и Му даде тялото си като Негова слугиня.

"Ето Господната слугиня. Нека ми бъде според както си казал." Преди всичко Мария обмисли тези неща с разума си. Ако тя беше казала "не", няма никакво основание да твърдим, че Святият Дух би произвел физически -- наистина физически, в утробата й -- тялото на Исус Христос. Това е абсолютно, съвършено уникално: във времето и пространството има само едно непорочно зачатие. Но в друг смисъл, както посочихме, активната пасивност е и наше задължение. В нашия мисловен свят ние трябва вътрешно да се поклоним пред делото на Святия Дух, а след това, когато в активна пасивност Му се предадем, плодът на възкресения и прославен Христос ще се произведе чрез телата ни във външния свят.

Нека сега отбележим две неща относно самите нас в отговор на източното мислене (независимо дали му даваме западни имена или не) и на безцелната съвременна философия. Първо, ние сме създадени като ограничени същества. Не можем да творим като Бога. Безкрайно прекрасно е обаче, че аз, с цялата си ограниченост, съм в състояние реално да творя във външния свят; че мога да въздействам там чрез мисловния си свят, който е истинската първопричина на онова, което се появява върху камъка, на платното, от парчето стомана или дърво или пък в живота на другите хора. В същото време трябва да кажем и другото. Даже след като съм станал християнин, мога да бъда машина за смърт. Въпреки че имам живот, вечен живот, ако се предам на Сатана вместо на Христос, мога да бъда оръжие за смърт във външния свят. Колко великолепно е сътворен човекът по Божия образ! Но колко сериозна е истината, че мога от мислите си да произведа във външния свят и това, което докарва живот, и това, което произвежда смърт за другите.

Нека направим три заключения:

Първо, трябва да разберем, че общението с Бога и любовта към Бога трябва да заемат мястото си във вътрешното ми "аз". Няма полза да казваме, че любим Бога, освен ако не разберем, че това става във вътрешния свят на нашите мисли. Дори общуването с околните трябва да става чрез тялото, но в областта на мисловния свят. Ако един мъж и една жена осъществяват само външен контакт, това не може да се нарече "общение". Всичко е само механично. Но реалното общение никога не остава външно. То винаги се завръща на личностното ниво. Това е вярно и в областта на брачния живот, в общението между мъжа и жената, каквото го е промислил Бог. Физическият контакт не е общение на личностно равнище. Връзката трябва да се върне обратно към личностното общуване. Само тогава може да се нарече общение.

По този начин истинското общение и любовта на човека се определят в мисловния ни свят. Резултатите могат да бъдат външни и изявата е външна, но любовта е вътрешна. Същото важи и за любовта към Бога. Резултатът може да бъде външен, но любовта сама по себе си винаги е вътрешна. Ако християните съумеят да разберат това, те ще видят доста от проблемите на християнския живот в друга светлина. Трябва да разберем колко е важен светът на мислите. Той ме характеризира като човек и ме отличава от машината. Аз съм такъв и призванието ми е да възлюбя Бога с цяло сърце, душа и разум.

Второто заключение е, че истинската битка за човека е в света на идеите, а не във външния свят. Например всяка ерес започва като идея. Ето защо когато в L'Abri идват нови работници, винаги подчертаваме, че се интересуваме повече от идеите, отколкото от хората или организациите. Идеите, а не хората или организациите подлежат на обсъждане. Идеите са корените на мисловния свят и от тях произтичат всички външни неща: живопис, музика, архитектура, любов и омраза, резултатите от любовта към Бога и бунтът срещу Бога във външния свят. Това, къде човек ще прекара вечността, зависи от идеите, които той е чел или чул, от изначалната истина, от предаването на благовестието във външния свят. Чрез тялото му те се предават във вътрешния свят на мислите му и там, вътре в него, в мисловния си свят той или се доверява на Бога на основата на съдържанието на Евангелието, или нарича Бога лъжец. Това не е мистична екзистенциална опитност. Не е "крайната опитност" на Карл Ясперс, облечена в религиозни понятия. Не е и празната опитност на халюциногенните препарати. Християнството може да се обясни разумно чрез идеите и съдържанието на благовестието. А що се отнася до човека, важно е дали той приема или отхвърля благовестието в мисловния си свят; дали вярва в Бога или Го нарича лъжец.

По тази причина проповядването на Евангелието не може да бъде въпрос най-вече на организация. Евангелието е проповядване на идеи -- пламтящи идеи, предадени на човека така, както Бог ни ги е открил в Писанието. Това не е безсъдържателна опитност, зародена отвътре, а смислени идеи, които въздействат на вътрешния свят. Затова когато изказваме вярванията си, ние трябва да говорим с идеи, а не само с фрази. Не можем да използваме доктрините като части от картинна мозайка. Истинската доктрина е идея, която Бог е разкрил в Библията, и която съответства точно на външния свят, какъвто е и какъвто го е създал Бог, и на човека, какъвто е и какъвто го е създал Бог. Чрез човешкото тяло тя може да бъде доведена в мисловния му свят и там да въздейства на човека. Ето защо истинската битка е предимно в света на мислите.

Третото заключение е, че християнският живот, истинската духовност винаги започва от вътре, от нашия мисловен свят. Всичко, което беше казано в изследването ни дотук за свободата от връзките на греха в настоящия живот и за свободата от последствията на тези връзки е само безсмислен християнски жаргон без истинска полза, ако бъде отделено от реалността, че Бог мисли, че ние също мислим и че на всяко равнище вътрешното е първостепенно. Загубата и победата в духовната война са винаги в мисловния свят.