- Комплексно изцеление в личните взаимоотношения

Божието Слово заявява много уместно, че Бог работи с нас преди всичко на основата на това, кой е Самият Той, и после на основата на това, какви ни е създал. Той няма да промени нито Себе Си, нито нашето първо предназначение. Така Бог винаги действа с човека на лична основа. Общението винаги е между личност и личност. Нещо повече. Тъй като Бог е неограничен, Той може да общува с всеки един от нас лично, като че ли този всеки е единственият, който съществува.

Освен това Божието общение с хората никога не е механично. В него липсват машинални елементи. Също така Бог никога не поставя закона на първо място, макар че в Неговия характер присъстват съвсем категорични и обосновани законови аспекти. Библейският Бог се различава от боговете, които си създава човекът. Той е Бог, Който има характер, а Неговият характер е цялостният и завършен закон на всемира. Когато съгрешава, човек престъпва закона. Тогава той става виновен и Бог трябва да се отнесе към него справедливо. Следователно, тъй като сме грешници, трябва да бъдем оправдани, преди да застанем пред Бога. Но макар че Бог ни третира по истински законен ред, Той го прави предимно на лична основа.

Нашата тема в тази част е истинската духовност във връзка с отделянето ни от другите хора. Най-напред обаче ще разгледаме отделянето от Бога.

Точно както Бог винаги общува с човека на основата на това, което е Той и което сме ние, трябва и ние да вършим същото когато мислим за Бога и когато общуваме с Него. Нашето общение с Бога никога не бива да се разглежда като механично. Това е причината една строга свещеническа система да бъде винаги погрешна. Ние не можем да общуваме с Бога машинално или по закон, макар че и законът присъства в отношенията ни. Нашето общение с Бога, след като сме станали християни, трябва винаги да бъде общение на личност с Личност.

Разбира се, съществува различие, което не трябва да се забравя. Той е Творецът, а ние -- творенията. Затова във всички мои мисли и действия спрямо Бога трябва да подхождам като творение към Творец. Това не променя общението личност с Личност. Така заповедта е да любя Бога с цялото си сърце, душа и ум. Нищо освен моята любов към Него не може да Го удовлетвори. Аз не съм призван просто да бъда оправдан. Човекът е сътворен да има лично взаимоотношение с Бога, основано на любов. Молитвата трябва да се разглежда като начин на общуване на личност с Личност, а не само като религиозно упражнение. Наистина, когато молитвата стане само упражнение, тя не е вече библейска молитва.

Сега нека преминем от личната ни връзка с Бога към взаимоотношенията между самите нас. Точно както е изключително важно да помня, че моите взаимоотношения с Бога трябва да стоят на основата творение-Творец, когато общувам със себеподобните си, трябва да помня, че взаимоотношението трябва да бъде тъкмо обратното, като равен с равен. Но макар то да е "равен с равен", а не "творение-Творец" или "по-малък с по-голям", все пак то трябва да бъде общение между личности. Библията не ни представя механични човешки взаимоотношения. Тя не ги разрешава, защото Бог не ни е направил машини. Освен това нашите взаимоотношения с другите хора не трябва да бъдат основани на закон, въпреки че закони ще присъстват. Това може да звучи просто, но съвсем не е така. Много често грехът на църквата е бил, че тя е забравяла точно това.

И така, кой е мой себеподобен? С кого трябва да общувам като личност с личност? Себеподобни ми са всички, които произлизат от Адам. В Деяния 17:26 ни се казва: "Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята." Ние, които вярваме в Библията, приемаме, че Адам е реален, и това носи със себе си нещо твърде практично: всички, които идват от Адам, са мои себеподобни. Това обхваща целия човешки род. Аз трябва да общувам като с равностойна личност с всеки от онези, с които влизам в контакт.

Библията е категорична, че човечеството е разделено само на две групи: тези, които са приели Христос като Спасител и следователно са християни, и тези, които не са Го приели. Едни, които са братя в Христос, и други, които не са. Но това не трябва да замъглява правилното християнско мислене, че личното общуване обхваща всички хора, а не само братята християни. Църквата винаги е възприемала това, настоявайки например, че бракът е даден от Бога не само на изкупените, но и на всички човеци. Той е постановен за всички. Неизкупеният грях на човека и отделянето му от Бога не го отдалечават от Божиите постановления.

Като пример ще посочим, че когато Господ Исус Христос ни дава основната Си заповед относно другите хора, Той употребява думата "ближен". Той казва: "... и ближния си като себе си". Тук няма разлика между християни и нехристияни. Трябва да възлюбя ближния си -- всеки човек, -- както обичам себе си. И той съвсем точно пояснява в притчата за добрия самарянин какво има предвид (Лука 10:27-37). Много показателно е, че в последната от десетте Божи заповеди е употребена същата дума. Бог казва да не пожелаваме нищо, което принадлежи на ближния ни (Изход 20:17). Всеки човек е мой ближен и аз трябва да постъпвам с него по подобаващ за човек начин. Всеки път, когато третираме машинално друг човек, ние отричаме централното учение на Божието Слово -- съществуването на личностен Бог, Който е сътворил човека по Свой образ.

Можем да изразим това и иначе. Казах, че хоризонтът на нашето мислене и на нашия живот не трябва да бъде нищо друго, освен самият Бог. Хоризонтът, последната граница на нашето мислене не трябва да бъдат просто мисли или дела за Бога, а общение със Самия Бог. Същото трябва да важи при отношението ни към хората. Хоризонтът тук не може да бъде нищо по-малко от индивидуалните и личностни взаимоотношения чрез любов и общение. Заповедта е да възлюбим човека, не просто да мислим за него или да правим нещо за него. Не трябва да спираме до закона -- например да гледаме на някой човек като на погинал, какъвто е в очите на Святия Бог, -- без да мислим за него като за личност. Казвайки това, веднага можем да забележим че голяма част от евангелизма е не само субхристиянски, но и субхуманен, -- законнически и неличностен.

Разбира се, трябва да подчертаем и другата страна, специално в този век, който няма време за законни взаимоотношения. Във време на анархия, като днешното, трябва непрекъснато да наблягаме на важността на законните взаимоотношения. Те са важни в областта на секса и брака, важни са във взаимоотношенията в църквата. Независимо от всичко не бива да губим от погледа си сърцевината на тези отношения: приемането на човека като човешко същество. Можем да го разгледаме и по друг начин. Човекът, поставил себе си вместо Бога в центъра на всемира, постоянно се стреми да се обърне навътре към себе си. Той се е превърнал в крайна центростремителна точка на всемира. Това е същността на бунта му против Бога. За Бога това не е проблем, защото може да се обърне към Себе Си. Той е Триединен и като такъв е имал любов и общение в Себе Си още преди сътворението на света. Така, когато Бог се обърне към Себе Си като към центъра на света, Той намира любов и общение. Но когато аз се обърна навътре, не намирам никой, с когото да общувам. И така, всеки човек в себе си е подобен на самотния бикоглав минотавър, затворен в лабиринта си на о-в Крит. Това е трагедията на човека. Когато той се обърне навътре към себе си, няма никой, който да му отговори.

Това води не само до психологически проблеми, но и разрушава взаимоотношенията ми с другите. От друга страна, когато наистина започна да мисля и да се държа като творение, аз мога да общувам като равен с другите хора. Вече не бърборя сам със себе си. След като съм равен с всички, аз мога да говоря като равен с другите хора. Не е необходимо вече да приказвам единствено със себе си. Ако призная, че наистина не съм Бог и че от грехопадението насам всички сме грешни, тогава мога да изградя истински човешки взаимоотношения, без да се разкъсвам на несъответстващи си и несъвършени парчета. Объркването на човешките взаимоотношения е в това, че човекът без Бога не схваща, че всички хора са грешни, и така държи прекалено много на личните си взаимоотношения, докато те не се разбият и разпаднат. Не е съществувала толкова велика любовна връзка между мъж и жена, която да може да послужи като универсален пример за взаимоотношение. А когато подпорите започнат да се рушат, взаимоотношението е обречено. Но когато застана като творение в Божието присъствие и осъзная, че моето общение е с безкрайния Бог, а с другите хора съм равен, тогава мога да взимам и да давам в човешкото взаимоотношение това, което Бог е промислил за него, без да се натоварвам с непосилно бреме. Нещо повече, ако призная, че никой от нас не е съвършен в този живот, мога да се радвам на прекрасни взаимоотношения, без да очаквам да бъдат съвършени.

Но преди всичко трябва да разбера, че едно човешко взаимоотношение никога не може да бъде напълно удовлетворително. Такова то може да бъде само ако е със самия Бог. Като християни имаме тази привилегия и така човешките ни взаимоотношения могат да бъдат истински, дори и да не са съвършени. Като грешници, признавайки, че не сме съвършени в този живот, няма нужда да отблъскваме всяко взаимоотношение с околните (включително тези в брака и между християните в църквата), само защото не е съвършено. Възможно е след като съм разбрал това, на основата на завършеното дело на Исус Христос да започна да схващам, че моите взаимоотношения могат да бъдат комплексно изцелени в настоящия живот. Когато двама християни разберат, че тяхното взаимоотношение боксува, те могат да дойдат ръка за ръка, да поднесат пораженията си под кръвта на Христос и отново да продължат заедно. Помислете какво означава това на практика в различните човешки взаимоотношения: в брака, в църквата, в отношението родител-дете, в отношението работодател-работник.

Можем да го разгледаме и по друг начин. Християнинът трябва да бъде свидетелство за съществуването на Бога. Но ако ние като отделни християни и като църква не показваме пълноценно лично взаимоотношение с другите хора, къде е доказателството, че Бог е личност? Ако няма в живота ни свидетелство пред околните, че наистина гледаме сериозно на отношенията си с тях като личности, по-добре е да си мълчим. Трябва да бъдем свидетелство. Това е призванието ни. Да покажем, че личните отношения могат да бъдат действителност, не само думи. Ако отделният християнин и Христовата църква не допускат Господ Исус Христос да произвежда плод в света като свидетелство за личните им взаимоотношения, не можем да очакваме светът да повярва. Липсата на любов е безбрежно море без Бог. Сигурно е, че в него ще потънат не само другите хора, но и самият аз. А най-лошото от всичко е, че когато не се вижда нищо, освен едно море от липса на любов и безличност, потъва и свидетелството за Бога.

Като християни ние не бива да се обвързваме с лъжливи учения. Но в битката срещу лъжливите учения не трябва да забравяме личните си взаимоотношения. Всеки път, когато видя нещо погрешно у другите, възниква опасността да превъзвися себето си. Когато това се случи, се разрушава откритото ми общение с Бога. Така че дори когато съм прав, аз мога да греша. Независимо, че съм прав, ако превъзвися себето си, общението ми с Бога може да бъде унищожено. Не е погрешно да бъдеш прав, нито да казваш, че грехът е грях. Лошото е обаче да се държиш неправилно, когато си прав, и да забравиш, че твоето отношение с околните винаги трябва да е личностно и като с равни. Ако наистина любя другия човек като себе си, ще копнея да го видя такъв, какъвто би могъл да бъде на основата на Христовото дело, защото именно това желая (или трябва да желая) и за себе си на основата на Христовото дело. А ако е другояче, не само моето общение с хората е прекъснато, но и общението ми с Бога, защото съм престъпил втората заповед, да любя ближния си като себе си.

Това е вярно дори когато другият човек греши, а аз съм прав. I Коринтяни 13 гл. казва: "Любовта не безчинства." Когато видим, че някой не е прав, не трябва да се радваме на беззаконието му. И колко внимателен трябва да бъда всеки път, когато аз съм прав, а друг греши. Тогава много лесно мога да се поставя над този човек, без да си спомня истинското положение на хората пред Бога.

Следващият практически въпрос трябва да бъде: ако аз виждам себе си като равен на всички други хора и съзнавам, че живея в един грешен свят, в който трябва да бъде установен порядък? Тази дилема стои от векове. От гледна точка на Писанието обаче този въпрос не е толкова труден. Той е твърде практичен. Библията прави разлика между взаимоотношенията на хората като творения (и оттам като равни) и "длъжностите", които Бог е постановил между тях. Централна в това отношение е петата заповед: "Почитай баща си и майка си." Това е сърцевината на всичко. Съществува конкретно и законно взаимоотношение между родителя и детето. Но това не означава, че щом то е в ред, Бог вече не иска нищо повече. Далеч не е така. Въпреки че детето ми може да ме почита, отношението родител-дете не е достигнало пълния си плод. Децата трябва да обичат родителите и родителите трябва да обичат децата на личностно равнище, което се вписва в постановлението. Веднъж приели това, ще разберем и всичко, което следва. Това е длъжностно взаимоотношение, но между човешки същества.

Ако осъзнаем това, ще можем да напреднем много във взаимоотношенията родител-дете. Детето ми, въпреки че е по-малко, е човек също толкова, колкото и аз. В същността си аз не стоя по-високо от него. В течение на няколко години взаимоотношението ни ще се определя от длъжностите ни, но никога не бива да забравям, че това дете е творение като мен, създадено на моето равнище. И нещо повече. Ако то стане християнин, въпреки че пак ще си бъде малкото ми дете, не бива да забравям, че тогава то е не само друг човек, но и брат или сестра в Христос.

Детето също не бива да има само законното си положение спрямо родителите. То трябва да се държи с тях и на личностно ниво, с любов. Всичко, което не се вмества в личното общение между родител и дете, е не само погрешно, но е и изпълнено с мъка.

Ето учението на Новия Завет относно човешките взаимоотношения:

И не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, но изпълвайте се с Духа. И разговаряйте с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си и като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос, като се подчинявате един на друг в страх от Христос. Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа... Мъже, любете жените си, както Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея... Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата... "Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си. И двамата ще станат една плът." Но и вие, всеки до един, да люби своята жена както себе си. А жената да се бои от мъжа си. Деца, покорявайте се на родителите си в Господа, защото това е право. "Почитай баща си и майка си (което е първата заповед с обещание), за да ти бъде добре и да живееш много години на земята." И вие, бащи, не дразнете децата си, но възпитавайте ги в учение и наставление Господне. Слуги, покорявайте се на господарите си по плът със страх и трепет, в простотата на сърцето си, като към Христос. Не работете само пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля. И слугувайте с добра воля като на Господа, а не на човеци. Понеже знаете, че всеки слуга или свободен ще получи от Господа същото добро, каквото върши. И вие, господари, струвайте същото на тях, като се въздържате от заплашването, понеже знаете, че и на тях, и на вас има Господар на небесата, у Когото няма лицеприятие. (Ефесяни 5:18, 22, 25, 28, 29, 31, 33; 6:1-9)

Всеки един случай, споменат тук, съдържа две части: законните граници и силните личностни взаимоотношения вътре в законните граници. Това важи в брачните отношения, в отношението родител-дете и в отношението работник-работодател. Интересно е да се отбележи, че Библията също така ни дава и законното взаимоотношение спрямо държавните управници. Но дори тук има лично отношение, изразено чрез нашите молитви за тези хора.

В църквата не бива да цари хаос. В нея трябва да има ред. В I Петрово 5:1-3 четем : "Презвитерите, които са между вас, увещавам аз, който също съм презвитер и свидетел на Христовите страдания, и участник на славата, която има да се яви. Пасете Божието стадо, което е между вас. Надзиравайте го не с принуждение, а драговолно, като за Бога, не за гнусна печалба, а с усърдие и не като че господарувате над паството, което ви се поверява, като показвате пример на стадото." Виждаме отношенията в църквата на Господ Исус Христос. Тук също има длъжности, но всред тях Петър настоява пред презвитерите да поддържат личните взаимоотношения живи и реални. Ето защо в църквата следва да има ред, както има ред в семейството или в държавата. Длъжностите в църквата са необходими, но навсякъде в официалните отношения са вписани и личностните. В църквата презвитерът е носител на официалното. Но и проповядващите, и управляващите презвитери са "служители", а думата "служител" изисква личностни отношения. Тя не говори за превъзходство. В църквата трябва да има ред, но проповядващият презвитер и управляващият презвитер трябва да бъдат служители с любящо и лично отношение към хората, дори когато те грешат и се нуждаят от предупреждение.

Каквато и да е длъжността -- било в църквата, в дома или в държавата, -- отношението наистина трябва да бъде личностно. Човекът е бунтовник и затова в този нещастен свят е необходимо да има ред. Но когато заемам някаква длъжност, която ми отрежда Бог (било в държавата, в църквата, в дома или в работата), то трябва да бъде за Божия слава и за доброто на другите. Ако трябва да взема някакво решение от моята позиция в живота, аз трябва да покажа съзнателно, че го правя чрез Библията. Аз нямам авторитет сам по себе си. Спрямо другата личност съм равностойно творение и съм също толкова грешен. А когато имам длъжност, която предполага превъзходство, трябва да бъда внимателен, защото трябва да зная от Божието Слово, че ще дам сметка за своето настойничество не само за законните ми решения, но и за личните ми взаимоотношения.

Един от проблемите на хуманистите е, че те се стремят да "обичат" човечеството като цяло -- Човека с главно "Ч", Човека като идея, -- но забравят човека като индивид, като личност. Християнството трябва да постъпва точно обратното. Християнската любов не е общочовешка, а лична. Аз общувам с другия човек като личност с личност. За мен той не трябва да бъде безличен, в противен случай отричам всичко, в което казвам, че вярвам. Това винаги ще включва определена цена и тя не е никак ниска, защото живеем в един погинал свят, а и самите ние сме грешни.

Трябва също да запитаме какво се случва, когато някой друг бъде засегнат от моя грях. Библията учи, че в мига, когато изповядаме този грях пред Бога, пролятата кръв на Господ Исус Христос ще очисти напълно нашата вина. Като християни твърдим, че всеки грях е най-напред срещу Бога. Когато наранявам друг човек, съгрешавам срещу Бога. Но нека никога да не забравяме, че това не променя факта, че тъй като е създаден по Божия образ, човекът, когото съм наранил, има реална стойност. А този факт следва да бъде важен за мен, не само като знание, а и практически в свидетелството ми. Другият човек не е маловажен. Той е носител на Божия образ, дори и ако не е християнин. Той е погинал, но той е и човек. Когато Бог ми каже: "Чедо Мое, този грях е различен. С този грях ти нарани друга личност", аз отговарям: "Какво да сторя, Господи?" А отговорът на Божието Слово е ясен: "Помири се с човека, когото си наранил. Той също е личност."

Каква е обичайната реакция, когато Бог ми каже "Иди и се помири"? Аз отговарям: "Това е унизително!" Но ако аз съм готов да кажа на Бога, че съжалявам, че съм съгрешил, трябва да бъда готов да кажа това и на човека, когото съм засегнал. Как мога да кажа "Съжалявам" на Бога, ако не съм готов да кажа "Съжалявам" на човека, когото съм наранил? Той ми е равен, той е моя плът, мой род. Такова покаяние е безсмислено лицемерие. Поради това много от нас водят непълноценен живот. Не можем да потъпкваме човешките взаимоотношения и да очакваме отношението ни с Бога да бъде нежно, прекрасно и открито. Това не е само въпрос на право, а и на истинско отношение на личност с личност на основата на това, кой и какъв съм аз като човек.

В Яков 5:16 ни се казва: "Изповядвайте един на друг греховете си." Не на някой свещеник, а на този, когото сме наранили. Тази заповед е проста, но в сегашното ни несъвършено състояние е много трудна за изпълнение. Да отидем и да кажем "Съжалявам" означава да се смирим. Най-напред като изповядаме греха си на Бога и след това -- на засегнатия човек. Нека наблегнем, че пред мен стои личност, човешко същество, сътворено по Божия образ. Следователно в последна сметка не се касае за нещо унизително, защото това означава само да признаем равенството си с този, когото сме наскърбили. Тъй като съм равен с него, ще бъде съвсем естествено и да поискам да кажа: "Съжалявам." Само желанието за превъзходство ме кара да се плаша да изповядам греха си и да се извиня.

Ако живея в истинско общение с Триединния Бог, моите взаимоотношения с хората стават в един смисъл доста важни, защото вече виждам истинската стойност на човека, и същевременно -- не толкова значими, защото вече не се налага аз да бъда Бог в тези отношения. Така сега мога да отида при някой човек и да кажа: "Съжалявам за това зло, което ти сторих", без да разруша своя всемир, защото вече не аз съм в неговия център, а Бог. И ние не трябва вече да чакаме някой друг да започне пръв. Ще сме такива, каквито трябва да бъдем и ще го практикуваме непрекъснато.

Това означава общуване. Хората днес питат дали личностното е реално, дали общуване може да има, дали всичко има смисъл. Ние, християните, можем да говорим колкото си искаме, но докато не покажем какво е общуване, всичко ще бъде безсмислено. Когато като християнин застана пред един човек и кажа "Съжалявам", това не само, че е правилно и угодно на Бога, но е и истинско общуване на високо лично равнище. Единствено така човечеството може да бъде човечно.

Разбира се, изповедта пред Бога трябва да бъде на първо място. Ние се изповядваме пред Бога и принасяме греха си под пролятата кръв на Христос, която ни очиства. Трябва непрекъснато да помним, че изповедта не е пред някой човек, а пред Бога. Но това не променя факта, че след като съм се изповядал пред Бога, аз трябва да осъществя реален личен контакт с човека, когото съм наранил.

В тази връзка трябва да внимаваме за три неща. Първо, да не го правим само за да се покажем пред хората или пред църквата. Тогава всичко ще стане още по-лошо, защото ще бъде само маска.

Второ, трябва да разберем, че понякога възстановяването на приятелството ще отнеме години. Ако сме разрушили някакво взаимоотношение в църквата, в семейството или изобщо, почти винаги това означава, че години наред трябва да се връщаме по пътеката и да го поправяме. Когато обсъждахме свободата на съвестта от греха пред Бога, ние казахме, че трябва да се върнем там, откъдето сме съгрешили, откъдето сме изгубили пътеката, дори ако това е било преди двадесет години. Същото важи в човешките отношения. Ако зная, че някога в миналото съм се отнесъл с някой християнин или нехристиянин по унизителен за него начин, аз трябва да се върна, ако е възможно, да събера късчетата и да кажа "Съжалявам". Мнозина могат да потвърдят факта, че са намирали извори от жива вода и освежаване, когато след години са се завръщали, почуквали са на вратата на някого и са се извинявали.

Повечето хора, дори и да не са особено чувствителни, ще си спомнят от миналото си за извинения, които се налага да се поднесат.

Трето, трябва да помним, че разпъването на Христос беше явно и видимо събитие. Във Филипяни се казва: "Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христос Исус" (2:5). Христовото разпятие беше на един хълм, край един път, където всеки минаващ можеше да види не само Неговата мъка, а и Неговия срам. То не стана някак тайно. И ако вие и аз поне малко сме разбрали какво значи истински живот под кръвта на Господ Исус Христос, нашата изповед ще бъде така открита, както разпъването на Христос на хълма пред очите на всички хора. Трябва да бъдем готови за срама и за болката на откритото място. Не е достатъчно само да се съгласим с принципа, по който ще действаме в тези лични взаимоотношения. Трябва да го приложим на практика. Само по този начин можем да покажем на света, който ни наблюдава, че живеем в личностен всемир и личностните взаимоотношения са реални и важни. Само по този начин можем да покажем, че сме изкупени от Господ Исус Христос не само на теория, но и на практика и че може да има комплексно изцеление на разделянето между хората в настоящия живот, а не само когато се намерим от другата страна на смъртта. Дори ако другият човек не е християнин, свидетелството е наше задължение, а не негово.

Преди всичко друго, свидетелството на християните чрез любовта и общуването се проявява в две области: в християнската брачна двойка и техните деца и в личните взаимоотношения на християните в църквата. Ако на тези две места липсва свидетелство на личностно равнище, светът може да заключи, че и най-правоверната християнска доктрина не е нищо друго, освен мъртви, студени думи. В един психологически ориентиран век, като нашия, хората могат да говорят за индивидуалните постижения в живота на християните, но любовта и общението между християните прибавя допълнително измерение на човечност, което особено днес не може лесно да се пренебрегне.

Когато човекът отначало съгреши, Бог наложи определени законни ограничения над мъжа и жената в брака. За да се постигне някакъв ред всред този погинал свят, жената и мъжът застанаха един срещу друг като творения. Мъжът обаче има по-висока длъжност в дома. Но отношението мъж-жена не трябва да се изразява само чрез забрани -- било по отношение на реда в дома, било извън него, колкото и важни да са тези отрицателни неща. То трябва да съдържа заповедта и смисъла на любовта. Бракът е образ на взаимоотношението между Христос и Неговата Църква (Ефесяни 5:23). Колко бедно е разбирането ни за делото на Христос, ако виждаме в него единствено заместническата смърт! Колко жалко е да не разбираме нуждата си от общение с Христос и от взаимна любов между Него (Младоженеца) и нас (Невястата). Ако човешкият брак е определен да бъде образ на чудесното единство между Христос и Неговата Църква и на сегашното отношение между Христос и Църквата като Младоженец и Невяста, общението и любовта между мъжа и жената ще бъдат чудесно свидетелство за това.

Ние сме преходни и поради това не можем да намерим удовлетворение във всяко човешко взаимоотношение, включително и в брака. Окончателна пълнота съществува само в отношението с Бога. Но на основата на завършеното дело на Христос под въздействието на Святия Дух и вярата ние можем да получим реално и комплексно изцеление в отношенията ни и истинска радост.

Като християни ние разбираме и още нещо. Ние не само сме преходни същества, но от грехопадението насам всички сме освен това и грешници. Затова знаем, че взаимоотношенията няма да бъдат съвършени. Но на основата на завършеното дело на Христос човешките взаимоотношения могат да бъдат изцелени и да ни радват. Християнството е единственият отговор на човешкия проблем. Честите разводи днес се коренят във факта, че мнозина търсят в човешките взаимоотношения неща, които те не могат да дадат никога. Защо има толкова много разводи, вместо просто прелюбодеяния? Защото хората търсят нещо повече от сексуалното взаимоотношение. Но не могат да го намерят, защото това, което търсят, не може да съществува в една преходна връзка. Все едно да се опитваме да утолим жаждата си с пясък.

Ако човек се опитва да постигне всичко в отношението между мъжа и жената или между приятелите той разрушава точно това, което желае и тези, които обича. Той изцежда и унищожава взаимоотношението. Удовлетворението на една връзка е само в това, което безкрайният и личностен Бог върши на основата на Христовото дело в общение и любов.

Същото е вярно за отношението между християнските родители и собствените им деца. Ако се опитваме да намерим всичко в човешките взаимоотношения или ако забравим, че нито ние, нито те са съвършени, ние ги унищожаваме. Простият факт е, че мостът не е достатъчно здрав. Да се постави върху моста на човешките взаимоотношения това, което той не може да носи, означава да се унищожат и взаимоотношението, и хората. Но за християнина, който не се нуждае да получи всичко, човешките взаимоотношения могат да бъдат чудесни и прекрасни.

Любовта е спойващата връзка на цялата личност, на единството между тялото и душата му. Библията казва, че след като тялото умре, духът продължава да съществува. Но тук трябва да бъдем внимателни да не станем последователи на Платон. Писанието набляга на единството на личността, единството на душата и тялото. А за комплексното, макар и несъвършено общуване с външния свят инструментът е тялото. Всъщност няма друг начин да осъществим контакт, освен чрез тялото. В брака обаче нещата стоят малко по-различно. Сексуалната и романтичната любов са еднакво неуместни извън брака и оттам -- извън законното им предназначение. И двете са грешни и то -- еднакво грешни. И ако едната заеме цялото взаимоотношение -- дори и в редната, законна връзка, -- тя ще го изврати и всичко ще завърши с разочарование и търсене на нова връзка. Но ако двамата общуват като личност с личност и ако взаимоотношението е законно, тогава и романтичното, и сексуалното ще достигнат пълнотата в пълна мярка според това, което сме в мисленето, действията и чувствата ни.

В тази връзка Песен на Песните е част от победния химн на Божията слава. Врагът, дяволът е хвърлен в глъбините на морето. Човешкият брак между християните следва да показва именно това. Да има звън на живот и песен. Да има радост и красота във взаимната връзка на две пълноценни личности.

Грехът доведе до разделяне между мъжа и жената и между техните тела и личностите им. Ако водим такъв начин на живот, ние пропускаме това, което човекът е определен да бъде. Ако като християни живеем с това разделение, ние потвърждаваме, че човекът на ХХ век е прав, когато казва: "Ние сме само животни, машини." В животинския свят сексуалният контакт в подходящия момент е достатъчен, но при човека не е така. Личностното общуване е необходимо. То трябва да се разглежда като неделимо цяло, реализирано в нравствена рамка и характерно с общението и любовта в себе си.

Ако любовта и общението не присъстват в брака, как може да се осъществи следващата стъпка, личното взаимоотношение между родител и дете? То трябва да израсне от възстановеното взаимоотношение между съпруга и съпругата. Отношението родител-дете също има законови аспекти. Но нека кажем отново -- то не е преди всичко законно, а личностно. Между съпруга и съпругата и между родителя и детето личностното трябва да бъде централно. Най-напред са законните връзки, защото Бог съществува, има характер и е свят. Но вътре в законната връзка трябва да има общение и любов, защото Бог е и личност и любов. С детето в дома любовта и общението не са вече само двустранни, а приемат дълбоко разнообразие.

Ако съпрузите са християни, връзката им е както братско-сестринска в Христос, така и любовна: "Сестро моя, невясто" (Песен на Песните 4:9-10,12). А след това, когато пораснат и приемат за себе си Христовата смърт, децата също се прибавят като братя и сестри в Христос. От тази гледна точка кой християнин би пожелал да се ожени за невярващ човек?

Не всеки християнин е призван да бъде женен, но всички християни са призвани да свидетелстват на наблюдаващия ги свят за реалността на личните си взаимни връзки. Мъжкото приятелство, женското приятелство, личното общение и църковните отношения могат да изявяват комплексно възстановеното човешко взаимоотношение. В ранната църква съществуваше единство което, без да бъде съвършено, беше напълно реално. И когато четем в Писанието за тяхното единство и чуваме как хората казват за тях: "Вижте как се обичат един друг", ние виждаме, че единството им е действително, а не теория.

Колко прекрасно е християнството! Първо, поради блестящите му интелектуални отговори. И второ, поради прекрасното качество на неговите човешки и лични отговори. Те са богати и прекрасни. Истинското християнство не е грубото християнство. Тези човешки и лични отговори обаче не се появяват веднага след като станем християни. Те идват само на равнището на това, което Бог отначало е сътворил у нас, а то е личностно. Няма друг начин да получим тези прекрасни отговори. Те не могат да се придобият механично или само като се придържаме към съответната нравствена рамка, колкото и важно да е това. Те израстват в светлината на това, в което казваме, че вярваме като християни. Ние сме творения и въпреки че не можем да бъдем съвършени в този живот, след като станем християни, все пак, чрез ежеминутна вяра в завършеното дело на Христос на кръста между нас могат да съществуват и наистина се изявяват прекрасни човешки взаимоотношения. Наистина, правилното учение е необходимо. Но трябва да има и правилна практика на това учение, включително и в човешките взаимоотношения.

В заключение трябва да добавим, че всичко това следва да ни доставя удоволствие. Бог е промислил християнството да бъде удоволствие. Любовта и общението у християните трябва да бъдат действителност. Взаимоотношенията на християнина имат не само нравствена, а и личностна основа. А това превръща живота му в истинска песен.