Истинската стойност на човека

Ежедневието сервира точно обратното: спорове, обиди, отмъстителност, дори убийства. Нещо обикновено е приятелските връзки да се прекъснат, щом изчезне стимулът, интересът - най-често от материален характер. А какво да кажем за семейната изневяра и разводите, за блудството при младите? Колко много са криминалните аборти в национален мащаб, ограбването на чуждата собственост и лъжата като средство за преуспяване!

Защо всичко това и колко много още неща отсъстват от съдържанието на некролозите? Та нали това са последните характеристики на току що починалите наши близки и познати! Това демагогия ли е, или признание, че всички тези хора са имали и положителни изяви, които ние старателно сме пренебрегвали, а накрая със съжаление сме признали, че те съвсем не са били чак толкова лоши, както сме ги възприемали критично, докато са били живи?

И още едно сериозно явление: защо близките на починалия вече са толкова много развълнувани, наскърбени и неутешими? Защо хората ридаят пред тленните останки на техния близък или познат? Поне за мен отговорите са много, но всички са изцяло еднопосочни.

Преди всичко ние често забравяме, че сме смъртни и... когато се случи събитието /много често напълно неочаквано/, едва тогава се замисляме трезво не толкова за починалия, колкото за нашия пропуск да се срещнем с него, макар и за последен път, и да изясним взаимоотношенията си: те могат да се изразят в светлината на неуредени сметки - дългове, критично изказани оценки или тенденциозни клевети, на отказано доверие или човешка, услуга, на отложено уреждане недоразумения и какво ли още не.

Всичко това блесва в съзнанието ни с неподозирана сила, и ние осъзнаваме, че просто сме пропуснали всички възможности. А това изпълва очите ни със сълзи и гърдите ни с ридание, но ... всичко е напразно. Няма никаква полза, защото нищо не може да се промени. Не помагат черни траурни дрехи, нито цветята, нито честите ни посещения на пресния гроб, нито внушителните мраморни паметници...