Историческа книжка българските владетели през първото българско царство
Изтегляне 372.93 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Създаване и укрепване на българската държава /681-803/
- БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ ПРЕЗ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
- АСПАРУХ (около 644 – около 700)
- КОРМИСОШ
- ТЕЛЕЦ
- ПАГАН , Баян Български хан (767-768). Заема престола след хан Токту. Дава отпор на нахлулите византийски войски в долината на Тича (Камчия). Убит от слугите си край Варна. ТЕЛЕРИГ
- България при княз Борис І
- Ц АР БОРИС II
| СРЕДНО ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНО УЧИЛИЩЕ
„Св. Св. Кирил и Методий”-гр. Смолян Община Смолян
Преподавател: РАЙКО КАЦАРОВ Изготвил:РАЛИЦА КЕХАЙОВА Ученичка от 5 „В” КЛАС 2008 год.
Образуването на българската държава е едно от най-значителните събития в историята на Балканския полуостров през Средновековието. То е резултат от изключителни по своите последици етнически, социално-икономически и политически процеси. Българската държава се появява на политическата сцена като резултат от поредица събития, разиграли се през VII век. Заселването на славяните, в началото на века, нанася силен удар на робовладелския строй и политическата мощ на Византийската империя. Това води до съществени промени в етническата картина на балканските земи. През втората половина на века на Балканите се заселват и прабългарите, които чрез силата на военната си мощ, извоюват правото да станат постоянни обитатели на Балканския полуостров. Възникването на българската държава е отразено главно в две византийски хроники, създадени много след събитията – на Теофан Изповедник и на патриарх Никифор. Славяните принадлежат към индоевропейската езикова и етническа общност. Нейното разпадане, започнало в края на неолита, продължава през каменно-медната и бронзовата епоха /III-II хилядолетие пр. н. е./. Праславяните обитават централната част на Източна Европа, между реките Одер, Висла и Днепър. През втората половина на I хилядолетие пр.н.е. започва разселването на славянските племена от тяхната прародина, в посока вътрешността на Европа и обособяването на отделни групи. През I-II в. римските автори споменават славяните със събирателното име “венеди”. По начина им на живот те ги описват като сходни с германците. Опитите на римските императори да покорят периферните славянски племена се оказват безуспешни. Контактът с Римската империя и германските племена е блогоприятен за развитието на славяните в политическо, стопанско и културно отношение.През този период славяните са все още номадски племена. Голяма част от славянските селища са неукрепени. При настъпването си на Балканския полуостров славяните използват заварените крепости и постепенно усвояват каменното крепостно строителство. Основни типове техни жилища са землянките, а по-рядко – надземната хижа /къща/, направена от измазан с глина плет и покрита със слама и тръстика.Основно място в стопанския живот на славяните по-късно заема уседналото земеделие. Наред с дървеното рало, те усвояват и усъвършенстват железния плуг. Отглеждат предимно пшеница, ечемик, просо, лен, коноп и бобови култури. Скотовъдството играе спомагателна роля. Препитанието им се допълва от лова и риболова.Силно развитие добива занаятчийското производство, стимулирано от напредъка на земеделието и непрекъснатите войни срещу Византия. Между упражняваните занаяти най-широко са застъпени грънчарството /на Балканския полуостров ръчната керамика е изместена от грънчарското колело/, ковачеството, дърводелството, тъкачеството и др. Славяните са изкусни майстори в направата на лодки-еднодръвки, а под византийско влияние усвояват изработването на сложни обсадни машини и съоръжения, кораби и др.Славянската икономика има предимно затворен натурален характер. Археологическите данни показват, че те водят и оживена търговия с византийските градски центрове, откъдето набавят ювелирни изделия, оръжия, фино изработена керамика.При заселването на славяните на Балканския полуостров господстващият при тях родовообщинен строй се намира в период на разпадане. Патриархалната родова община прераства в съседско- териториална, възглавявана от старейшина. Нейните членове имат обща собственост върху пасбищата, горите, реките. Периодично се преразпределя орната земя. Общините са обединени в племена, начело с племенни вождове-князе.Славянската войска се излъчва от средата на въоръжения народ. С течение на времето се създават княжески военни дружини, които не само извършват военни набези, но и служат като средство за въоръжено насилие над свободните селяни-общинници. Войската е съставена главно от пешаци, но съществуват и конни отряди. Славяните воюват в разпръснат строй и на своя територия предпочитат да водят сражения в гори, край блата или труднодостъпни места, където прилагат редица тактически похвати. До средата на VI в. отбягват обсадата на крепости. Едва след усвояване на обсадната техника от византийците, славяните започват прилагането на продължителни обсади.В роби се превръщат главно военнопленниците. По силата на славянското обичайно право, робът може да бъде откупен или след като поработи известно време на своя господар да придобие правата на свободен член на славянското общество. Вътрешно робство не съществува.Успоредно с материалния и обществено-икономическия живот се развива езическата култура и култ. Данните от писмените извори и археологията показват, че през VI – VII в. у южните славяни съществуват много богове. Върховен бог е Перун-“творец на мълнията и единствен господар на всичко”. Други почитани божества са: Велес/Волос/- на стадата, богатството и домашното огнище, Стрибог-небето, Дажбог-на плодородието, Сварог-на огъня, Лада-на мъдростта и красотата и др. Славяните вярват и в множество божества, свързани с човешкото раждане и съдба, с природните сили и небесните явления. Техните светилища се намират в близост до вековни дървета. В тях славяните принасят в жертва на своите божества волове и други животни. По време на жертвоприношенията те извършват и гадания. В чест на божествата изработват каменни идоли.Силно развита е и вярата в задгробния живот. С нея са свързани славянските погребални обичаи. Мъртъвците се погребват чрез трупоизгаряне и поставяне на праха в керамичен съд-урна, заедно с някои храни и дребни вещи. Племенните вождове се погребват със своите жени и с богат погребален инвентар, който им служи в задгробния живот.В III-IV в. “Великото преселение на народите”, започнало с движението на хуните и готите към вътрешността на Европа, увлича и част от славянските племена. В резултат от тяхното разселване се оформят трите славянски групи: групата на на източните славяни, ”анти”/дн. руси, белоруси и украинци/; групата на западните славяни, ”венеди” /дн. чехи, поляци, словаци/ и групата на южните славяни,”славини”/дн. словенци, босненци и българи/.В средата на V в., след разпадането на хунския военноплеменен съюз на Атила, южнославянската група се придвижва на юг от Карпатите и заема античните провинции Дакия и Панония, на север от р.Дунав. Славините стават непосредствен съсед на Византийската империя.В края на V – началото на VI в. славините и антите, заедно с част от прабългарските племена, започват своите многочислени набези във вътрешността на Балканския полуостров. Тези набези зачестяват по времето на Юстиниан I. Южните славянски племена стават важен и основен фактор в балканските провинции на Византийската империя. За това свидетелства византийският историк Прокопий Кесарийски.При своите нападения на Балканския полуостров през първата половина на VI в. славяните действат главно с организирани военни отряди и почти винаги на твърде широк фронт. През 547-548г. те достигат до крепостта Епидамн /Драч/ на адриатическото крайбрежие. През 549г. многочислен славянски отряд извършва нападение в областта Астика/между Одрин и Константинопол/. През есента на същата година, разделени на три отряда, славяните извършват нападения, които засягат целия Балкански полуостров. Отрядът, който действа в Източна Тракия, разгромява в близост до Одрин византийската войска на пълководеца Константин и пленява нейното знаме, опустошава Астика и достига до Дългата стена, която отстои на един ден път от Константинопол. Тогава за първи път славянски отряди презимуват на полуострова. На следващата година голямо множество славяни нахлува в Илирик /западната част на Балканския полуостров/ и извършва големи грабежи над местното население, значителна част от което отвлича в плен. През март 558г. в съюз с прабългарите славяните опустошават Тракия.Следва краткотрайно покоряване на славяните от тюркското племе авари, което временно ги принуждава да преустановят своите самостоятелни нападения във вътрешността на Балканския полуостров. През 70-те години на VI в., под предводителството на своя вожд Добрита, дакийските славяни отхвърлят аварското владичество. Още през 578г. славянско множество извършва нашествие в Елада, Солунската област и Тракия и трайно усяда в балканските земи. Полага се началото на масова славянска колонизация. Превземането на ключовата крепост Сермиум /дн. гр. Сремска Митровица/ открива пътя на аварите и подчинените им панонски славяни към западната половина на Балканския полуостров.За да възпре славяно-аварската експанзия и колонизация на Балканите, византийският Император Маврикий от 591г., в продължение на десет години, безуспешно се опитва да пренесе военните действия на север от Дунав, в земите на дакийските славяни. Възползвайки се от заетостта на империята във войната с Персия и от малочислеността на византийските крепостни гарнизони, през първата четвърт на VII в., славянските племена масово колонизират Балканския полуостров. Те достигат до Гърция и Пелопонес, а някои от тях се преселват и на остров Крит и край Адриатическото крайбрежие. За кратко време балканските земи променят коренно своя етнически облик - те са пославянчени.Славянското настъпление срещу Византийската империя е изключително мощно. През 620г. , заселилите се в югозападните краища на Балканския полуостров славянски племена /драговити, ваюнити и др./, под предводителството на своя вожд Хацон, се организират в мощен военноплеменен съюз и обсаждат по суша и море Солун. Години наред след това славяните, заедно с авари, прабългари и перси, често се появяват не само около този голям пристанищен град, но и пред стените на византийската столица – Константинопол. Връхна точка във временната хегемония на славяните в двубоя с Византия е продължилата близо две години /645-647/ обсада на Солун. В нея вземат участие племената драговити, стримонци, ринхини и др., организирани във военноплеменно обединение, начело на което стои княз Пребънд.В хода на славяно-византийските и славяно-аварските отношения, през VI-VII век, в различни краища на Балканския полуостров, славяните създават нова форма на политическа организация – военноплеменни съюзи, които представляват преходна форма към създаването на държавна организация. Историческите извори съхраняват местонахождението на редица славянски племена след трайното им заселване на Балканския полуостров: в земите между Дунав и Балкана живеят “седемте славянски племена” и северите, по долината на р.Тимок – тимочаните, край Морава – моравяните, по долината на р.Струма – стримоните, на югозапад и северозапад от Солун – съответно сагудатите и драгувитите, край Света гора – ринхините, край Охридското и Преспанското езеро – верзитите, в Тесалия – велегезите, в Епир – ваюнитите.В хода на своите периодични набези и при трайното им заселване на Балканския полуостров, славяните влизат в преки отношения с местното население / траки, илири, гърци и др./ Балканското население в различните области е твърде оредяло, поради изтребване и отвличане в плен при варварските нападения, от глад, болести и епидемии. Поради това, при своето заселване, огромната славянска маса асимилира в езиково и етническо отношение завареното местно население. От своя страна то оставя в наследство на славяните редица елементи, белези и характерни черти на своята материална и духовна култура.От тракийското население са възприети някои религиозни вярвания, отделни думи, обреди, празници и редица елементи от материалната култура.Основната маса на славянското общество съставляват свободните селяни-общинници. Господстващият и управляващ слой е представен от родово-племенната аристокрация /князете и старейшините/. С нея тясно се свързват участниците във военните дружини. Първоначално проблемите в племето се решават общо и демократично на племенното събрание. В него участват всички пълнолетни мъже. Прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езиково-племенна общност. Тяхната прародина се намира в Западен Сибир, по долината на р.Иртиш. По-късно те се установяват в земите на Приазовието и Прикаскапието, на север от Кавказ. Тук влизат в досег с високо развитите сармато-алански племена и унаследяват отчасти и тяхната култура.За първи път със собственото си етническо име “българи” те се споменават през 354г. Хунското нашествие в техните земи през втората половина на IV в. принуждава част от прабългарите, начело с Вунд, да се преселят в Армения. Други се включват в походите на хуните във вътрешността на Европа и се установяват в Панония и Карпатските котловини. В началото на V в. тази група прабългари неколкократно воюва със съседното племе лангобарди. През 480г. прабългарите за пръв път като съюзници на византийския император Зенон воюват срещу остготите на Балканския полуостров. През 491г. нарушават сключения съюз с Византийската империя и нахлуват в Тракия. В последствие неколкократно подлагат на опустошение тази област. През цялата първа половина на VI в. нападенията на прабългари и славяни се редуват с периодична последователност. Според някои византийски историци, една от причините за издигането на Дългата стена / от Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море/ са честите нападения на прабългарите срещу Константинопол.Към средата на VI в. се оформят три силни прабългарски племенни съюза, които носят имената на първенствуващите в тях племена: кутригури, които обитават земите на запад от р.Дон, утригури в степите между Дон и Кубан и оногури – над Кубан и Прикаскапието. Те враждуват помежду си, подстрекавани от византийската дипломация. Част от кутригурите са увлечени от движението на аварите на запад и се установяват в Панония. В качеството си на византийски наемници или лангобардски съюзници, отделни групи прабългари през 60-те години на VI в. се заселват в Италия /Ломбардия, Етрурия и Лигурия/, където създават свои поселения. След тази прабългарска вълна следва втора – през 30-60-те години на VII в., когато прабългари, начело със сввоя вожд Алцек, се отцепват от аварския хаганат и се поселват в запустялата крайбрежна област на Равенския екзархат.През 567-568г. западните тюрки покоряват прабългарите. Срещу продължителното тюркско владичество прабългарите правят няколко безуспешни опити за освобождение. Едва кризата в Западнотюркския хаганат дава възможност на прабългарските племена да се обединят около вожда на оногондурите хан Кубрат и през 632г. да се освободят. В хода на тази освободителна борба се създава обширен по територия военноплеменен съюз, наречен от византийските автори “Старата Велика България”. Той има следните граници: на изток – р.Кубан, на запад – р.Днепър, на север – р.Донец и на юг – Азовско и Черно море. Неговата столица е град Фанагория на Таманския полустров.Прабългарският военноплеменен съюз за кратко време укрепва своите позиции и получава международно признание. През 635г. хан Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий, от когото е почетен със сан “патриций”. В следващия период Кубратова България се развива в тясна връзка с Византия. Независимо от натуралния характер на прабългарското стопанство, те водят активна търговия с околните земеделски племена и особено с византийския градски и занаятчийски център Херсон. Извършващата се търговия с Византия става дори и с пари, т.е. тя носи стоков характер.Основно място в стопанския живот на прабългарите заема степното подвижно скотовъдство. Те отглеждат едър и дребен добитък /волове, коне, крави, овце, свине, кози и др./. Особено развитие добива коневъдството. Конете се използват като транспортно средство при многобройните придвижвания, за извършване на походи и набези. Освен това прабългарите употребяват за храна конско месо и кобилешко мляко. Земеделието се развива по-бавно и играе спомагателна роля, подобно на лова и риболова. Основната тенденция в стопанското им развитие се характеризира с преминаване от степно скотовъдство към уседнало скотовъдство – земеделско стопанство.Тясно свързани със скотовъдната икономика, военното и строителното дело, се развиват редица занаяти – грънчарство, ковачество, железарство, обработване на кожи и изработка на кожени изделия, обработка на кост, златарство и др. Прабългарската керамика притежава необичайно богатство и разнообразие на формите, украсата и техническите средства. Прабългарите твърде рано започват да използват грънчарското колело под влияние на сармато-аланската култура.Селищата на прабългарите са разположени в степните пространства, край бреговете на реки. Първоначално те са номадски станове /летовища и зимовища/. Втори тип поселения са аулите, в които живеят 20-30 семейства под върховенството на едно семейство. Успоредно с тенденцията им към трайно усядане се появяват и постоянните селища, които биват два типа – неукрепени и укрепени със земен окоп и ров. Някои от укрепените селища са превърнати в каменни крепости.Прабългарската войска се излъчва из средата на въоръжения народ. В нея участват не само мъжете, годни да носят оръжие, но понякога и жените. Продължително време основните единици на обществената и военна организация у тях са едни и същи – родовете и съставените от тях племена.Прабългарската войска е конна. Това се обуславя от номадския начин на живот и от силното развитие на скотовъдството. Картина изобразяваща битка на прабългарите Прабългарската конница е лека и тежка. Тежковъоръжената конница /воини с ризници и шлемове на коне, покрити също с ризници/ е въведена под влияние на сармато-аланските племена.Тактиката на боя у прабългарите е доста разнообразна: те нападат противника отдалече, обсипвайки го със стрели, след което влизат в ръкопашна схватка, обичат да устройват засада на неприятеля, да го обкръжават, да извършват мними отстъпления и т.н. Понякога използват клинообразния и разпръснатия строй, чрез което въвеждат в заблуждение неприятеля относно своята численост.Прабългарската религия се характеризира с краен синкретизъм. В нея се сливат множество вярвания и култове. Тотемистичните вярвания са най-старите и най-широко разпространените. Според тях, даден човешки род или животински вид произлизат от един общ прародител – животно, което се смята за покровител /тотем/ на рода. Общи прабългарски тотеми са вълкът, кучето,конят, тигърът и др. В тясна връзка с тотемистичните вярвания стои и култът към духовете /онгони/, изобразявани в прабългарското изкуство като животни или птици. Образите на почитаните животни – тотеми, често се разкриват в некрополите като част от погребалния инвентар. Развитие отбелязва и култът към небесните тела/Слънцето, Луната и звездите/. Той отразява страхопочитанието към природата. В тази връзка широко разпространени са амулетите със символистично изображение на Слънцето, което същевременно е и символ на техния върховен бог.Прабългарите, подобно на другите тюркски народи, почитат един върховен бог – Тангра. Неговото име означава “небе”. Той се смята за създател и господар на Вселената. Съществува и култът към племенния вожд – хана, който е обкръжен от множество табу /забрани/, които целят да запазят неговата божествена сила /оренда/. Прабългарите строят храмове на своя бог /капища/, където жреци извършват жертвоприношения в негова чест. За върховен жрец е смятан ханът. С прабългарската религия са свързани култови каменни статуи, които днес се наричат “каменни баби”.Прабългарите погребват покойниците си в ямни гробове чрез трупополагане, с ориентация север-юг. В гроба поставят вещите на покойника, храна, а понякога – и неговия кон, сабята му и др.Прабългарската духовна култура се представя и от наличието на особена летобройна система – календар, заимстван от тюркските народи от Далечния изток. Прабългарският календар е слънчево-лунен. Неговият зодиакален цикъл се състои от 12 години, всяка от които носи името на обожествено или почитано животно, а месеците са обозначени с бройни числителни имена.Икономическото и културното развитие на прабългарите определя тяхното обществено устройство. Основната социална единица при тях е многосемейната номадска община, която има общи пасища и станове, обща собственост върху стадата. Нейните членове първоначално са обединени от кръвно родство. Висше звено в социалната и политическа структура се явява племето.Наследствеността на ханската власт и еволюцията на родовоплеменните институции са резултат от превръщането на грабителските набези и походи в постоянно явление и от създаването, успоредно със съществуващото народно опълчение, на ханска дружина от въоръжени конници, които превръщат войната и грабежа в свое основно занимание. През IV-VII в. прабългарското общество се характеризира с напреднало имуществено-социално разслоение. Оформят се две основни социални групи – родово-племенната аристокрация /ханове, боили и багаини/ и свързаните с нея въоръжени конници-дружинници, от една страна, и многобройните обикновени скотовъдци, от друга. Това развитие продължава до към 651г., когато умира хан Кубрат. Върховната власт в прабългарския военноплеменен съюз е унаследена от най-големия му син – Батбаян. Съюзът скоро се разпада на три части, управлявани от Батбаян и неговите братя Котраг и Аспарух.Хазарите, които обитават областта Верзилия /дн.Дагестан/ се възползват от това разделение и покоряват владенията на Батбаян и подвластните му племена, като ги превръщат в свои данъкоплатци.Под натиска на хазарите вторият Кубратов син, Котраг, се изселва с голяма част от прабългарските племена по долината на р.Волга. През X в. в Средното Поволжие, Котраговите българи образуват самостоятелна държава, известна под името Волжско-Камска България.С оглед на българската история, най-голямо значение има движението на прабългарските племена оногондури, които се намират под управлението на най-малкия Кубратов син – Аспарух. След покоряването на владенията на Батбаян, оногондурите поемат борбата срещу хазарските нашественици. В хода на тази борба Аспаруховите българи са принудени да се оттеглят на запад. Те преминават Днепър и Днестър и се поселват в Онгъла /причерноморска територия, заключена между реките Дунав, Прут и Днестър/, изтласквайки група славяни от антската група. Миграцията на Аспаруховите българи в тези земи става в началото на 70-те години на VII в.Скоро след това, те започват с непрекъснати военни действия да безпокоят византийските владения в Малка Скития. При едно от тях, дори достигат до Константинопол. При тези набези прабългарите влизат в досег с мизийските славяни, които по това време вече са обединени със северите и “седемте славянски племена” във военноплеменен съюз. Той има за цел – защитата им от Византийската империя или от намиращия се на запад Аварски хаганат. От взаимоотношенията между славяни и прабългари се образува Българската държава.Причините за възникването й се разделят на външнополитически и вътрешнополитически. Към първите се отнася необходимостта на славяни и прабългари да опазят земите, които са заели, от Византийската империя; към вторите – необходимостта от средство, даващо на аристокрацията възможност да държи в подчинение по-бедните слоеве на обществото.Благоприятна предпоставка за сключване на съюз между славяни и прабългари е еднаквата им степен на развитие /въпреки по- богатия държавнически опит на прабългарите/ и съседските им земи. През 679г. между двете етнически общности се сключва военноплеменен съюз, който определя техните задължения.В съюзяването на прабългари и славяни Византия вижда голяма опасност. През пролетта на 680г. император Константин IV Погонат /668-685 г./ организира голям поход срещу тях по море и суша. Една част от византийската армия, през Тракия, се отправя срещу мизийските славяни, а друга, начело със самия император, отплува с кораби към дунавската делта за да се справи с прабългарите. Те, виждайки многобройната византийска войска, се отказват да влязат в пряко сражение и се оттеглят в добре защитените укрепления в Онгъла. В продължение на три-четири дни византийците не предприемат настъпление. Пред назряващия неуспех, императорът отплава с пет кораба и приближените си за Месемврия, под предлог да се лекува.Вестта за внезапното отплаване на императора и свитата му всява неувереност сред византийската войска. Разпространява се мълвата, че Константин IV бяга. Византийците започват отстъпление. Прабългарите напускат своите укрепления и заедно със своите съюзници нападат отстъпващия противник. В своето настъпление, след бягащата византийска армия, те достигат чак до р.Варна /Тича/, близо до Одесос /Варна/.След победата при Онгъла, хан Аспарух извършва с войските си няколко похода в Тракия. Съзирайки опасността за своята столица, Константин IV Погонат решава да сключи мирен договор. Това става на 26 юли 681г. и по същество означава юридическо признание на държавата на прабългарите и славяните. По силата на сключения договор, Византия се задължава да и плаща ежегоден данък.В рамките на новата държава отделните племена запазват своите особености, дори не променят своите вярвания. Строго се пази родовата община. Характерна особеност е недопускането на славянската аристокрация до ръководни постове в управлението. Още тогава новосъздадената държава се нарича България. Начело застава хан Аспарух /681-701/. Всеки от съюзниците има определени задължения. На седемте славянски племена се възлага защитата на западната граница от аварите. Северите, които живеят в проходите на Източна Стара планина, поемат тяхната отбрана срещу Византия. Прабългарите, освен защитата на цялата държава, поемат и задължението да бранят територията откъм морето и срещу напиращите от север хазари.Скоро след създаването на младата държава идва нейното първо териториално разширение. В 685г., от властта на Аварския хаганат, е освободено живеещото по долината на р.Тимок славянско племе тимочани. То е включено в пределите на държавата. През 688 г. Византия нарушава сключения мирен договор и напада славяните в Македония. Войската на хан Аспарух разгромява византийците, а техният император едва успява да се спаси. През 701г., на север от дунавските устия, основателят на българската държава загива в битка срещу хазарите.След неговата смърт управлението наследява хан Тервел /701-718/. Той успява да укрепи вътрешно държавата и да издигне ролята й в европейския югоизток.При неговото управление развитие получава натуралното стопанство, утвърждават се и търговските връзки с Византия. Властта остава в ръцете на хан от рода Дуло, който продължава линията на недопускане на славяните в управлението.Задълбочаващата се криза във Византия и експанзията на Арабския халифат заплашва Балканския полуостров и дава възможност на България да се изяви като стабилизиращ фактор.През 705г. българската войска оказва помощ на сваления византийски император Юстиниан II Ринотмет да се възкачи отново на престола. За отплата хан Тервел получава титлата “кесар”/втора по значимост във Византия след императорската и давана за първи път на чужд владетел/ и областта Загоре /между Източна Стара планина и Странджа/. Това е първото териториално разширение на България на юг от Балкана, с важно стратегическо значение.Минават три години и Юстиниан II преценява, че е време да си върне със сила онова, което българите са получили. Той анулира сключения мирен договор и изпраща в Тракия конни отряди, а византийският флот дебаркира при Анхиало /Поморие/. Уверен в успеха си, императорът не взема сериозни мерки за укрепване на своя лагер. Хан Тервел предприема неочаквано нападение, което завършва с победа на българите – 708г.През 711г., възползвайки се от борбата за византийския престол, българският хан извършва поход в Тракия с цел да върне удара от 708г. и да разшири своята държава. Хан Тервел успява да постигне само потвърждение на договора от 705г. През 716г. той предприема втори поход към Константинопол. От този факт съдим,че не му е чужда идеята за превземането на византийската столица. Тъй като по същото време, новият император Теодосий III води борба за запазване на престола, Византия е принудена да сключи мирен договор с българите. По силата на неговите клаузи се установява границата между двете държави, която на юг достига до крепостта Милеоне /дн.Ябълково, Хасковско/, до р.Марица и Странджа. Империята се задължава да плаща на България ежегоден данък на стойност 30 фунта злато. Двете страни се задължават да си предават взаимно политическите бегълци. Уреждат се търговските отношения. Според договора чужди стоки,внесени в една от двете държави, не се облагат с мита /данъци/, ако са снабдени със специален печат.Скоро след тези събития – през 717г. , арабите обсаждат Константинопол по суша и море. Помолен от император Теодосий IV за помощ и воден от разбиране за опасността от евентуална арабска експанзия на Балканите, Тервел изпраща българската войска. През 718г. става решително сражение, което завършва с победа за българите. Победата над многобройната арабска армия спасява византийската столица и прави силно впечатление на съвременниците. Тя изиграва много важна роля за укрепването и за засилването на авторитета на младата българска държава.До първата половина на VIII в. България успява да се утвърди на Балканите и постепенно започва да играе значима военнополитическа роля. По време на управлението на хан Тервел започва и процеса на нейното укрепване и териториално разширение, за да се превърне в следващия период в една от най-големите и силни европейски държави.До средата на осми век българската държава значително укрепва.През 738 година на престола се възкачва хан Севар, който бил последния от рода Дуло.Той бил сменен от хан Винех от рода Укил през 753 година.Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътресения,започва борба между отделните прабългарски родове за овладяване на върховната власт.За задълбочаване на кризата спомага Константин V Копрoним.Той организира поредица от походи с цел да унищожи Бълагрия и да и възстанови господството си над балканските земи.Едва при хан Телериг (768-777) положението започнало да се стабилизира.Той е един изключителен военоначалник, освен което проявява и дипломатическа хитрост.Процесите на политическа нестабилност в българската държава в средата на и втората половина на осми век и вътрешната стабилизация се проследяват подробно от Петър Ангелов, Цветана Георгиева и Геогри Бакалов в „История на Бълагрия - от древността до наши дни”. . Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777 - 803). След успешна война, през 792 г. бил сключен мирен дого-вор, според който Византия възобновила плащането на ежегоден данък н България. Събитията от втората половина на VIII в. по-казали, че независимо от сериозните вътрешни сътресения и външен натиск българското об-щество притежавало достатъчно сили и възможности да преодолее кризата и утвърди не-зависимото положение на страната. Това несъмнено било важна предпоставка за нейното по-нататъшно стабилно развитие през девети век. Образуването на българската държава не e било еднократно събитие, а процес с вековна продължителност. Той започва в дълбока древност и протича в два основни етапа: първият засяга естествената еволюция на славяни и прабългари от варварство към цивилизация и тяхното народностно обособяване, а вторият етап е свързан с тяхното участие във Великото преселение на народите, което завършило с трайното им усядане на Балканския полуостров и с прехода от родова уредба към държава. Като част от общия процес на поява и утвърждаване на средновековните европейски държави, започнва да се осъществява още в хода на Великото преселение на народите.Важна роля в събитията, протекли в хода на Великото преселение на народите, изиграват славяните и прабългарите, с които е свързано началото на българската държавност. БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ ПРЕЗ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО Хан Аспарух 680–700 Хан Тервел 700–718 Хан Кормисош ок. 721–738 Хан Севар 738–753 или 754 Хан Винех 753 или 754–760 Хан Телец 760–763 Хан Сабин 763–766 Хан Умор авг.–септ. 766 Хан Токту 766–767 Хан Паган 767–768 Хан Телериг 768–777 Хан Кардам 777–803 Хан Крум 803–814 Хан Омуртаг 814–831 Хан Маламир 831–836 Хан Пресиян 836–852 Княз Борис I 864–889; 852–864 – хан Княз Владимир 889–893 Цар Симеон I 913–927; 893–913 – княз Цар Петър I 927–969 Цар Борис II 970–971 Цар Роман 977–997 Цар Самуил 997–1014 Цар Гавраил Радомир 1014–1015 Цар Иван Владислав 1015–1018 АСПАРУХ (около 644 – около 700) Основател и пръв владетел на Българското ханство на Долни Дунав (680-700), син на Кубрат. След разпадането на Велика България с част от прабългарските племена се отправя на запад и достига устието на Дунав в областта Онгъл. През 680 разбива византийските войски, преминава Дунав и завладява земите от днешния Шумен и Велики Преслав до Черно море и от Стара планина до областта между Серет, Прут и Днестър. ТЕРВЕЛ Български хан (700-718) от династия Дуло. Вероятно син на хан Аспарух. Разширява българската държава; присъединява областта Загоре (на юг от Стара планина). Помага на византийския император Юстиниан II да завземе властта, за което получава титлата кесар. Разбива (708) византийците при Анхиало (днес Поморие). Сключва (716) с Византия мирен договор, уреждащ границите между двете държави и търговските им отношения. През 717 по силата на договора разбива арабите, обсадили Константинопол, и спира нахлуването им в Европа. КОРМИСОШ Български хан (около 721-738) от династията Вокил. Поддържа мирни отношения с Византия. СЕВАР Български хан (738-753 или 754) от династията Дуло. ТЕЛЕЦ Български хан (760-763) от династията Угаин. Води война с Византия, завършила с поражение; убит от боляри. САБИН Български хан (763-766) от династията Вокил. Обвинен от боилите в предателство, избягва във Византия. УМОР Български хан (766). Последен представител на династия Вокил. Управлява 40 дни. ТОКТУ Хан (766-767) от неизвестен прабългарски род. Убит при заговор. ПАГАН , Баян Български хан (767-768). Заема престола след хан Токту. Дава отпор на нахлулите византийски войски в долината на Тича (Камчия). Убит от слугите си край Варна. ТЕЛЕРИГ Български хан (768-777). Стреми се да обедини славяните от българската група и да унищожи провизантийските групировка сред българската военноплеменна аристокрация. Поради вътрешни междуособици избягва във Византия. КАРДАМ Български хан от 777. Укрепва държавата. През 792 при крепостта Маркела нанася поражение на византийците. Сключва договор с Византия, която се задължава да плаща данък на България. КРУМ Български хан (803-814). Заменя обичайното право с официално законодателство. Завоюва Банат, Трансилвания (около 805), земите на запад от река Тимок с център Белград. Води успешни войни с Византия, приобщава към българската държава славяните по река Струма, около Сердика (днес София) (809), побеждава византийския император Никифор I Геник в битката при Върбишкия проход (811), разгромява византийската войска при Версиникия (813); превзема Одрин (813), Месамбрия (днес Несебър) и крепостта Дебелт (812). Умира внезапно при подготовката на нов поход към Константинопол. Според едно късно свидетелство от Х век Крум произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Велика България се установили в Панония - днешна Унгария. Там неговият род дълго робувал на аварите; по-късно се прехвърлил южно от Дунав и една негова издънка станала български хан. Крум се смята за родоначалник на нова династия, към която принадлежат най-забележителните владетели от Първото българско царство. След като се възкачил на българския престол, Крум насочил вниманието си в северозападна посока, където могъщата някога аварска държава загивала под ударите на Франкската империя, която при Карл Велики се превърнала в могъща военнополитическа сила. През 800 г., на връх Коледа, римският папа коронясал франкския владетел за „император на римляните". След близо три века легендата за римското величие отново възкръснала Римската империя, се простирала от р. Ебро в Испания до земите на Средния Дунав. Около 803 г. франкските войски разгромили Аварския хаганат. Ханът се възползувал от обстоятелствата и "унищожил съвършено аварите", т. е. завладял източните части на Аварския хаганат и ги включил в границите на българската държава през 805 г. След това Крум обърнал поглед към Византия - още през 807 г. действувал в една посока, станала традиционна, когато се чертаят пътищата за разпространението на българското влияние на Балканите. Войските му се появили в поречието на Струма, откъдето се завърнали с голяма плячка. Две години по-късно Крум стоял с войските си пред Сердика - този град държал ключовите пътища към Македония. При преговорите за предаването на града хан Крум не скъпял обещания, но когато вратите му били отворени, той избил целия гарнизон от 6000 войници и част от жителите му. След това заповядал да сринат крепостните стени и се завърнал победоносно в Плиска - пролетта на 809 г. Подробности за личния живот на хан Крум не са известни. Знаем само, че след опожаряването на Плиска той се погрижил за разкрасяването на столицата с една внушителна колонада. Върху колоните хан Крум заповядал да се изпишат надписи (на гръцки език), които известявали забележителни събития. Част от тях имат следното съдържание: "Сражение при Версиникия", "Сражение при Тича", "Сражение при Сяр" - това са все победни и паметни битки. Върху други колони стоят надписите: "Крепост Димотика", "Крепост Редесто", "Крепост Бурдизон", "Крепост Месемврия", "Крепост Созопол", "Крепост Виза", "Крепост Аркадиопол" и др. - това пък са имената на превзетите от Крум градове по време на победоносните кампании от 812 и 813 г. Тези колони вероятно са били сложени в централната част на Плиска и представлявали, така да се каже, алея на българската военна слава. Държавата на българите дължи на хан Крум и верния ориентир за реализирането на една голяма политическа идея - приобщаването на славяните към върховете на управлението. На хан Крум принадлежи и заслугата за присъединяването на славянските племена към българската държава - големите му начинания имали като правило едно предварително условие: съюзът с "всички Славинии". Личността и делата на хан Крум не се измерват единствено с външнополитическите успехи и славата от победните битки. Не по-малко значителни са и заслугите му за вътрешнополитическото укрепване на българската държава - той е първият законодател в нашата история. Законодателството на Крум е запазено в една византийска енциклопедия „Свида", написана през Х век, който звучи като легендарно предание - тази е причината някои историци да се съмняват в достоверността на разказа. Всъщност инициативата на хан Крум е съвсем навременна и е продиктувана от духа на епохата, който налагал установяването на нови правни норми. Според първоизвора, на буквата „алфа", където се разказва за аварите, се споменава, че Крум стигнал до идеята за издаването на своите закони под влияние на разговора си с аварските първенци, които му разказали за причините, довели до пропадането на могъщото им царство. Ханът „свикал всички българи" и заповядал как да се отнасят с крадците, просяците и клеветниците. Законите на хан Крум имали положително значение - те уреждали новите обществени отношения и съдействували за сливането на двата етноса в държавата - славяни и прабългари. Големи били заслугите на Крум за реорганизирането на държавно-управленския апарат. Но обстоятелствата около смъртта на хан Крум са покрити с мистериозност, която довела до появата на най-различни хипотези. ОМУРТАГ Български хан от 814. Син на хан Крум. Сключва 30-годишен мирен договор с Византия (815). Създава централизирана държавна организация. Разделя страната на комитати. През 827 и 829 след война с франките утвърждава българско господство над славянските племена тимочани, браничевци и абодрити. Воюва с хазарите. Монета с лика на хан Омуртаг от VІІІв МАЛАМИР Български хан (831-836), син на хан Омуртаг. Негов близък помощник е кавхан Исбул. Предприема поход срещу Византия (превзема Пловдив). Продължава културната и строителна политика на баща си. БОРИС I Борис I е български хан от 852 и княз (864-889). Син на хан Пресиян. През 862-863 - сключва съюз с Лудвиг Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от римската църква. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия, Хърватско и Сърбия през 863 започва война срещу България. Българските войски са разбити и по силата на мирния договор Борис I е задължен да приеме християнството от Константинопол. През 864 е покръстен тайно с християнското име Михаил. Приема учениците на Кирил и Методий (886) и въвежда в България славянската писменост. През 889 се оттегля в манастир. Наследен от Владимир. Канонизиран от Българската църква (преди 913) и възвеличен в много произведения на старобългарската литература. Образ на княз Борис в „Учително евангелие” на Константин Преславски България при княз Борис І В резултат от усилията на българските ханове Крум,Омуртаг,Маламир и Пресиан през първата половина на ІХ век българската държава значително уголемява своята територия и се изправила редом с Франкската и Византийската империи като трета могъща сила в Европа. Било осъществено политическо обединение на славяните от “българската група. Завършил и сложният процес на централизация и изграждане на административните институции на държавата.Тя се превърнала в типична средновековна монархия с функционизирани органи на властта.Но езическият период изчерпва своите възможности на развитие.И на лице били всички необходими предпоставки за такива съдбоностни събития като Покръстването и славянската писменост. Идването на хан Борис /852-889/ на престола бележи края на продължилото близо два века господство на тюрко-българския елемент в държавата.Разделянето на българското общество на славяни и българи обособени и по религиозен признак вече работило срещу интересите на страната.Освен от политическа централизация на властта обществото се нуждаело и от културна консолидация,която по естествен път да заличи различията между двата основни етноса.Това се налагало от обстоятеството,че в следствиа на успешната външнополитическа дейност на хановете Крум,Омуртаг,Маламир и Пресиан, България попада в обкръжението на две могъщи държави-Византия на юг и Немското кралство на северозапад. В Плиска недоволство предизвикали неуредените териториални спорове с Византия .Земте между реките Струма и Места приобщени към България прекъсвали сухоземната връзка между Солун и Константинопол,което не било в интерес на Византия. Неястноти имало и в югоизточна Тракия.Същевременно на югозапад се издигала Великоморавия,която при княз Ростислав обхващала земите на днешна Чехия, Словакия и северна Унгария.Укрепването на тази държава в централна Европа не се покривало с интересите на Немското кралсво .Неговият владетел Людвик Немски желаел да разпростре влиянието си върху великоморавските славяни,което накарало Ростислав Моравски да потърсе военна помощ.Такава ,той намерил в България, която имала свои интереси по средния Дунав.За този съюз имал принос френският крал Карл Плешиви 840-877/. В началото на 60те се оформили два основни военно-политически блока,очертанията на които се определят от интересите на участващите страни.Великоморавия била притисната между България и Немското кралство.В отговор на това Ростислав потърсил сближение с Византия. През 862 в Цариград пристигнало пратеничеството на Ростислав, натоварено със задачата да сключи съюз с империята.Византия приела с радост направеното предложение, защото не само поставяла България в затруднено положение ,но и получавала възможност да изтласка немските духовници от Великоморавия и да уязви притенциите на папството за лидерство над целия християнски свят.Император Михаил поставил на чело на мисията братята Кирил и Методий.Непокорният син на крал Людвик Карломан бил привлечен на страна на византийско-моравския съюз със злато и с обещание за помощ при овладяване на престола. През 863 на запад става известно намерението на хан Борис да приеме християнстовто като гаранция за здравината на българо-немския съюз. Българските намерения не останали в тайна,защото още през лятото на 863 Византия предприела решителни стъпки за да предотврати намеренията на Борис. През есента и зимата на 863-864 във византийската столица се извършили приготовления за покръстването на българските свещеници,богослужебни книги. В началото на 864 българските пратеници се завърнали в Плиска ,придружени от един епископ,един специален пратеник на императора и свещеници.Първо бил покръстен Борис със семейството му и най-приближените му хора.Борис приел името на своя кръстник –император Михайл ІІІ,изоставил своя стар тюркски титул и приел титлата славянски “княз”,което може да се тълкува като скъсване с българската езическа традиция. Но през втората половина на ІХ век обстановката е вече твърде различна.Нито Византия,нито немското кралство още по-молко папският Рим могат да имат доверие в една езическа държава.И още в културната дейност в Европа през ранното средновековие християнството нямало алтернатива.Културата била изцяло християнска.Това било осъзнато добре от Борс І.Съществува и друго важно обстоятелство.Ядрото на българската държавност-българите и масата от населението-славяните не могли да намерят общ език не само заради културните и традиционни различия,но поради и релегиозни.
Но идването на учениците на Кирил и Методий в България през 886 разкрила големи възможности за завръщане към българските традиции и език. В продължение на 7 години-от 886-893 възникват големи книжовни средища. Охридската книжовна школа на Климент и Алиско-преславската начело с Наум.Само Климент обучил повече от 3500ученика-поставили начело на българското духовенство. Борис-Михаил свалил от престола си недостойния си син,хвърлил го в тъмница и наредил да го ослепят-893На свикания в преслав църковно-народен събор били взети някалко решения:третият син на Борис да стане владетел на България,столицата да се премести в Преслав,като по този начин окончателно се къса с езичеството,офицялният език е славянският.Гръцкият език бил изхвърлен и заместен с български.това довело до изгонване на гръцките духовници и до избора на Климент Охридски за първи епископ на бългърския народ.Основен признак на българската църква станал цезаропапизма,това било по подобие на Цариград.В съгласие с каноните на източноправославните църкви в България се изградила митрополи я и епископия,започнал строеж на храмове и манастири.Статута на българската църква бил архиепископия до 919,когато Симеон я провъзгласил за патриаршия,а Византия я признава през 927 при цар Петър.Според Васил Златарски Симеон я обявява през 918-919 по време на свикан голям църковно-народен събор,на който българите избрали своя архиепископ за патриарх.Той най-вероятно е коронясал Симеон за цар.Княз Борис-Михаил не напуснал вечемонашеската си обител и починал на 2.05.907.Българската православна църква го канонизирала и го обявила за светец.Любопитно е да си припомним,че Борис загубил всички битки,които водил,но спечелил не по-малко битки чрез диломация.Налагането на християнството и създаването на самостоятелна църква. ВЛАДИМИР I Княз на Новгород от 969 и велик княз на Киев от 980; от династия Рюриковичи. Син на Святослав I. Завършва обединението на източните славяни под властта на киевския княз. Укрепва Киевска Русия. Въвежда християнството като официална държавна религия (988-989). Канонизиран от руската църква. СИМЕОН I (864-927) Български княз от 893 и цар от 913. Син на княз Борис I, брат на княз Владимир. Получава блестящо образование във Византия (учи в Магнаурската школа). Води успешни войни. 894 - разбива византийските войски край Одрин. 896 - след битката при Булгарофигон принуждава Византийската империя да сключи мирен договор. 904 - нов договор урежда териториалното разширение на България в Южна Македония и Южна Албания. 913 - българската войска достига Цариград и го обсажда. 914 - българската войска превзема Адрианопол (днес гр. Одрин). 917 - при река Ахелой Симеон I разбива организираната от Византия антибългарска коалиция; победа над византийските войски при Катасирти. 920 - в територията на българската държава са включени земи до Дарданелите. 923 - отново е пред стените на Цариград. 924 - сръбската държава е подчинена и превърната в българска провинция. 927 - в избухналата между българи и хървати война българската войска е разбита. Симеон I получава сърдечна криза и умира. По време на царуването на Симеон I България достига най-голяма политическа мощ и териториално разширение. Разцвет в развитието на архитектурата и изкуството. Средище на монументалното строителство става столицата Велики Преслав. Златен век на българската култура. Симеон I покровителства Плисковско-Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа, сам се занимава с книжовна дейност: прави подбор на избраните слова и поучения на византийския църковен писател Йоан Златоуст, съставя сборника "Златоструй" и 2 сборника, известни като Симеонови сборници. Някои автори отъждествяват Симеон I с Черноризец Храбър. Картина с образа на цар Симеон І ПЕТЪР I Петър I (?-969) - български цар от 927. Син на цар Симеон I. В началото управлява с помощта на вуйчо си Георги Сурсубул. През 927 сключва мир с Византия, скрепен с брак с внучката на византийския император Роман I Лакапин - Мария; призната му е титлата цар, а на българския църковен глава - патриарх. При управлението на Петър I България води войни с унгарците, губи част от отвъддунавските си владения, отслабва икономически и политически; появява се богомилството. През 968-969, подтикван от византийския император Никифор II Фока, киевският княз Святослав I предприема 2 похода на юг от Дунав. Разтревожен от опасността, надвиснала над България, Петър I получава сърдечен удар, оттегля се в манастир. Канонизиран от Българската православна църква. ЦАР БОРИС II /870 – 971/ Първородният син на цар Петър от брака му с внучката на византийския император Роман Лакапин. Майка му се казвала Мария, но била прекръстена на Ирина в чест на дълбокия мир, който настъпил между двата народа. Борис се родил наскоро след брака на родителите си, някъде в началото на 928 г. Заедно с майка си често посещавал византийската столица. Младият княз се възпитавал в обкръжението на своята майка, която пристигнала във Велики Преслав с великолепна свита, набрана от императорския двор. Името на Борис II се споменава за първи път по повод на събитията от 968 г. - впечатлен от успехите на киевския княз Светослав, император Никифор Фока предложил на цар Петър съюза си срещу русите. Споразумението предвиждало Борис да замине като заложник н Константинопол. Там останал около две години. Веднага след смъртта на цар Петър (януари 970 г.) ромеите му позволили да се завърне в България и да заеме бащиния си престол. За български цар, Борис II бил коронясан през пролетта на 970 г. Началото на управлението на Борис II сварило Северна България в ръцете на русите. Скоро след това столицата му Велики Преслав паднала под ударите на киевския княз Светослав. Киевския княз превзел и Пловдив, като се разправил жестоко с жителите му. Между него и новия български владетел било сключено споразумение, което предвиждало съвместни военни действия срещу Византия. Междувременно в края на 969 г. император Никифор Фока бил убит, а престола заел участникът в покушението - бившият стратег Йоан Цимисхий (969 - 976). Той предупредил княз Светослав да напусне страната, която „не му принадлежала”. През лятото на 970 г. 30000 руско-българска армия преминала Стара планина и започнала да опустошава Източна Тракия. Византийски император предприел решителен поход срещу Светослав. През пролетта на 971 г. войските му обсадили Велики Преслав и го превзели с щурм - 5 април 971 В опожарения Преслав бил пленен цар Борис II заедно с цялото му семейство. Цар Борис II заедно със семейството му бил отведен в Константинопол. Според указание на един арабски историк Борис II успял да избяга от Константинопол едва през осмата година от затварянето му, т.е. към 977 г и заедно с брат си Роман той се измъкнал от тъмницата; двамата яхнали бързи коне и препуснали към границата. Когато наближили превала, който отделял България от Византия, те слезли от конете и тръгнали пеша. Оставало да преодолеят една гориста местност, през която минавала тясна пътека; пръв вървял Борис. Мястото се охранявало от българската гранична стража, която навреме забелязала приближаването на бегълците. Борис бил облечен в ромейски дрехи и подведен от облеклото му, пазачът го прострелял в гърдите. Така нещастно загинал цар Борис II, когато изглеждало, че щастието отново минало на негова страна. РОМАН Български цар от 977, син на цар Петър I. През 971 е пленен от византийските войски при завладяването на Източна България от Византия. Около 976-977 се завръща в България; признат за цар, но фактически управлява Самуил. През 991 отново попада във византийски плен. Умира в цариградски затвор. САМУИЛ Български цар от 997, син на комит Никола. Управлява заедно с братята си Давид, Мойсей и Арон, а след смъртта им и пленяването на Роман - еднолично. Премества столицата в Преспа, по-късно - в Охрид. Началото на 976 - започва борба за независимост на българската държава. 983 - превзема Лариса. 986 - нанася поражение на византийския император Василий II в прохода Траянови врата и освобождава от византийска власт Източна България. 996 - стига до Пелопонес; разбит при река Сперхей. 998 - отнема от сърбите областта Зета и Требине. Умира от сърдечен удар, когато вижда ослепените по заповед на Василий II Българоубиец пленени български войници след Беласишката битка. Образът на цар Самуил След 2-годишна война цар Борис II е пленен от византийците в Преслав, отведен с брат си Роман в Константинопол и там детрониран на тържествена церемония. Съгласно законите на средновековния свят това означавало край на българската държавна независимост. На практика обаче кинжалният удар на византийската армия покорил само източната част на огромното българско царство, простиращо се върху териториите на днешна България, Румъния, Източна Сърбия, Македония, Албания и Северна Гърция. От десетте административни области на държавата ни през 971 г. византийците окупирали само две. Останалите областни управители (според сведенията на съвременните хронисти, всички чужди - гръцки, сръбски, арменски, арабски) се събрали на болярски съвет и решили да ги управляват синовете на един от "велмощните комити на България" (комит - областен управител, б. а.) Давид, Мойсей, Аарон и Самуил. А също и да продължат борбата срещу Византия. Мойсей и Давид загинали в първите битки и първенствуващо положение заел Самуил. В това достойно действие е важно едно - нов български цар не бил избран. Между 971 - 980 г. Самуил предприел активни действия за освобождение на Източна България. Основните сили на българската армия били подмамени от демонстративни действия на слаби византийски части край Солун. Самуил лесно ги разгромил, но научил с ужас че Василий II обсажда Средец. С бърз марш Самуил се насочил към Средец по долината на Струма. Средецкият гарнизон, командван от Аарон, обаче удържал на няколко византийски атаки. Малобройните му защитници дори успели да унищожат обсадните машини на Василий II. При вестта, че Самуил напредва към Средец, императорът снел обсадата и тръгнал назад към Пловдив. През Дупница-Самоков-Траянови врата Самуил преградил пътя му за отстъпление. В тясното гърло на Ихтиманското поле на 17 август 986 г. се разразила една от най-кръвопролитните битки в историята на Средновековна Европа. Сблъскали се две гигантски за времето си армии, изградени на принципа "всеки мъж - войник". В решителния момент на боя армията на Василий II била ударена в гръб от гарнизона на Средец, впуснал се в преследване на обсадителите си. Обкръжената армия на Византия била унищожена до крак. Оцеляла само една арменска рота, която по незавардена от българите планинска пътека успяла да измъкне и императора. В следващите пет години Самуил бил в зенита на славата си. До 991 г. към България без особени военни усилия били присъединени земите на днешна Централна Гърция, Сръбските княжества, крайбрежието на Далмация. Още при един от първите удари през 992 г. е пленен отново цар Роман и хвърлен в затвор, където умира през 997 г. Едва тогава Самуил е коронясан за български цар - отново един блестящ пример за строго съблюдаване на българските закони. През 1014 г. при един от поредните походи на Василий II в клисурата до петричкото село Ключ части от войската на Самуил са обкръжени, пленени и ослепени по заповед на императора. Едва ли са били 14-15 хиляди, както твърдят византийските хронисти. Известно е, че при редките изантийски победи хронистите винаги слагат по една нула повече зад цифрата с реалния брой на българските загуби. Защитниците на клисурата едва ли са били повече от един полк - 1500 бойци. Но при вида на ослепените си войници, доведени до крепостта Прилеп, където се намирал в момента българският цар, сърцето на Самуил не издържало и той починал от инфаркт. Погребан бил на любимото си място - църквата "Св. Ахил" на остров в т. нар. Малко преспанско езеро. На открития му преди три десетилетия от гръцки археолози гроб днес стои надпис, поставен от гръцките власти: "Гроб на Самуил - цар на България." СЪДЪРЖАНИЕ 1 Въведение за Първото българско царство..........2 2 Създаване и укрепване на Българската държава.......3 3 Българските владетели по времето на Първото българско царство. Хронология на всички владетели.....13
Каталог: documents documents -> Български футболен съюз п р а в и л н и к за статута на футболистите documents -> Изготвяне на Технически инвестиционен проект и извършване на строително-ремонтни работи /инженеринг/ на стадион “Плевен” documents -> П р а в и л а за организиране и провеждане на ученическите игри през учебната 2013/2014 година софия, 2013 г documents -> К о н с п е к т по дисциплината “Обща и неорганична химия” за студентите от І–ви курс специалност “Фармация” Обща химия documents -> Издадени решения за преценяване на необходимостта от овос в риосв гр. Шумен през 2007 г documents -> За сведение на родителите, които ще заплащат таксите по банков път цдг” Червената шапчица” documents -> Стъпки за проверка в регистър гаранции 2016г. Начална страница на сайта на ауер електронни услуги documents -> Общи въпроси и отговори, свързани с държавните/минималните помощи Какво е „държавна помощ” Изтегляне 372.93 Kb. Сподели с приятели:
|