Исторически фон на адвентното тълкуване на библията



Дата24.07.2016
Размер211.08 Kb.
#4206



Превод и редакция: Борислав Йорданов

ГЛАВА ПЪРВА


ИСТОРИЧЕСКИ ФОН НА

АДВЕНТНОТО ТЪЛКУВАНЕ НА БИБЛИЯТА
Алберто Р. Тим
Въведение
Християнската църква била първоначално изградена върху херменевтичната основа на Библията като свой собствен тълкувател. Скоро след апостолския период обаче, църквата започнала да изоставя тази основа чрез приемане на някои небиблейски херменевтични алтернативи. На Писанията започнали да се дават нови тълкувания в много християнски кръгове от гледната точка на заобикалящите езически култури, културни традиции, църковния авторитет, човешкия разум и дори личните преживявания. Основните борби и напрежения възникнали между онези, които подкрепяли такива херменевтични алтернативи и онези, които се опитвали да преориентират църквата обратно към нейната първоначална херменевтична основа.

Накратко, този исторически преглед подчертава някои от основните херменевтични повратни точки в Християнската църква, които осигуряват един по-обширен фон за развитието на Адвентното тълкуване на Писанието.




1. От Юдаизма към съвременното християнство
Юдейски фон
Един отличителен, съдбоносен исторически момент за юдейската религия било Вавилонското пленничество през 6 век пр. Хр. Преди това събитие, израилтяните били силно изкушени да забравят предписанията на закона и предупрежденията на пророците и да приемат езическите елементи на заобикалящата ханаанска култура. Осъзнавайки, че те и техните предци били взети в плен поради нарушаването на закона и на съботата (Ерем.17:19-27; 2Лет.36:15-21), юдеите след плена се ориентирали все повече към едно строго съблюдаване на закона и съботата, както било определено от традицията. Тези допълнени към Библията правила имали тенденция да обременят и замъглят някои основни учения на Писанията (Мат.15:5-9).

Географските, културните и религиозните фактори в Юдаизма помогнали да се развият три основни отличителни подхода към Писанието, като всичките били в своя разцвет през първи век пр. Хр.1 Равинският юдаизъм бил съсредоточен в Ерусалим и Юдея, подържал спазването на Моисеевия закон и Юдейските Писания, за да се защитят Юдейската традиция и идентичност от това да бъдат размити в гръко-римската култура. Елинистичният юдаизъм от друга страна, въпреки че бил широко разпространен, проявил себе си най-вече в многочислената юдейска общност на Александрия, Египет. Силно повлияно от Филон,2 това разклонение възприело алегоричните тълкувания на Писанието, за да приспособят своите вярвания към Платоническия израз на гръцката философия. Аскетичната Кумранска общност на северозападния бряг на Мъртво море възприела една силно есхатологична тенденция, опитвайки се да покаже как събитията от тяхното време, отнасящи се до тяхното общество, изпълняват Старозаветните пророчества.3

Християнството в действителност било родено в контекста на Равинския юдаизъм и се разпространило по-късно в средата на Елинистичния юдаизъм преди да се сблъска с по-големите предизвикателства на езичеството, което най-вече характеризирало Римската империя.
Древната и Средновековната църква
Христос и Неговите апостоли скъсали с херменевтичните ограничения на юдаизма от тяхното време чрез подчертаване на изключителния авторите на Писанието над всички други източници на религиозно познание (Мат.5:18). Високата стойност, която придали на Писанието и тяхното балансирано тълкуване на неговото съдържание са очевидни не само от начина, по който Христос и Новозаветните автори тълкували Юдейските писания, но също и от начина, по който те посрещали определени херменевтични изопачения в Юдаизма от тяхното време. Христос осъдил няколко равински традиции и външни ритуали като традиции, които „обезсилили Божието слово“ (Мат.15:6, NASB; ср. 23:1-38). Той също се противопоставил на каквото и да е приспособяване на Божието слово, което ще анулира освещаващата му сила (Йоан.17:6-23), което елинистичните юдеи практикували в техните собствени вярвания. В сравнение с една силно аскетична форма на религия, както се практикувала в Кумранското общество, Христос изпратил своите ученици, за да проповядват евангелието на всички народи. (Мат.28:19).

В Йоан 17 гл. Христос се моли за своите последователи да изпълнят мисията си в света без да бъдат от света (ст.9-19). Но подобно на Елинистичния юдаизъм, следапостолското християнство също загубило повечето от своята оригинална библейска идентичност чрез приспособяване към Гръко-Римската култура. Дори изтъкнати водачи като Ириней, Ориген и Августин дават доказателства в писанията си за такива промени. Много християнски тълкуватели намират в Александрийския алегоричен метод достатъчно свобода на действие за тяхното синкретично приспособяване на Писанието към популярната култура.

Сам по себе си, алегоричният метод щял да доведе Християнската църква до плуралистично тълкувание на Писанията, което би изкривило нейната религиозна идентичност. Но несигурността създадена от тълкуване на Словото чрез различни алегорични паралели оставил мнозина неудовлетворени, водейки ги към това да търсят един единствен авторитетен глас. Тази роля се заела да изпълнява църковната йерархия, особено епископът на Рим, като по този начин издигнали църковната претенция, тя да е единственият истински тълкувател на Писанието. Църковните интереси започнали да надделяват над истинската вярност към Божието слово, изграждайки една силна небиблейска херменевтична традиция.

Библейската интерпретация през Средните векове била доминирана от алегоричния метод на Ориген, който разглеждал във всеки библейски пасаж четири значения: „буквално (или историческо), алегорично (или доктринално), морално (или тропологично [фигуративно – от тропи – фигури на речта с преносен смисъл. бел.прев.]) и анагогично (или есхатологично).“4 С такова многообразие от тълкувателни възможности и под влиянието на Иринеевото издигане на традицията над Писанията, Средновековната църква можела лесно да претендира за библейска подкрепа на много от своите небиблейски учения. Чрез издигане на църковната традиция на същото ниво на авторитет като Библията, църквата успяла да прехвърли много от спасителните прерогативи от Христос и Писанията към себе си и своята тайнствена обредна система.

Не всички библейски тълкуватели приели алегоричния метод. През четвърти век сл. Хр. Християнската катехизическа школа в Антиохия в Сирия вече учела „историко-граматическото разбиране на Писанието: че всеки пасаж има едно ясно, просто значение, предавано чрез неговата граматика и думи.“5 През време на Средновековието, предреформаторите като Джон Уиклиф, Ян Хус, Йероним от Прага и валдензите се опитали да възстановят авторитета на Писанията над църковните решения. Холандското "Devotio Moderna" или Братята на съвместния живот (основано от Gerard Groote през 14 век сл. Хр.) били дълбоко загрижени за своя духовен живот и своето лично разбиране на Писанието. Въпреки това чак през първата половина на 16 век сл. Хр. широко разпространената реформация в херменевтиката възстановила нормативния авторитет на Писанията.
Реформацията и Пост-Реформацията
Реформацията от 16 век била на първо място и преди всичко една херменевтична реформация. Тя успяла да разклати авторитета на Римокатолическата църква и да създаде една продължителна църковна реформация. Мартин Лутер прекъснал връзката с много средновековни извънбиблейски традиции и с римокатолическата херменевтична хегемония като по този начин дал възможност на Библията да говори директно на всеки вярващ. Библията била възстановена на своето централно място чрез принципите на sola scriptura (изключителността на Писанието) и tota scriptura (целостта на Писанието). Отново на Писанията било позволено да тълкуват сами себе си чрез историко-граматическия метод и техните пророческо-апокалиптични елементи започнали да обясняват развиващата се история на Християнската църква, използвайки историческия подход.6 С изключение на спасението по благодат чрез вяра (Еф.2:8-10), основните реформатори като Лутер, Калвин и Цвингли не отишли по-далеч във възстановяването на няколко други основни библейски доктрини, които били замъглени след Апостолския период. Но те дали път на обновените херменевтични принципи, които в края на краищата щели да доведат до такова едно възстановяване.

Дейността на Лутер и другите реформатори от 16 век, като Цвингли, Булингер, Калвин, Беза и някои от радикалните реформатори довели до едно широкообхватно влияние. Въпреки своя неуспех да промени Римокатолицизма повече от минималните корекции, приети на събора в Трент (1545-1564), Реформацията дала началото на Протестантското движение с неговите разнообразни разклонения и деноминации. С намерението да запазят тяхната собствена идентичност, тези разклонения и деноминации изразили своите вярвания в сходни символи и изповеди на вярата. Въпреки че това били полезни изявления за поддържането на доктринално единство, те в края на краищата довели до фиксиране на традиции, които ограничили последващото изследване на библейските истини. Тези традиции останали повече или по-малко устойчиви в своите учения до Просвещението, по време на което рационалистичната философия и натуралистичната наука открито започнали да отправят предизвикателство към доверието в Писанието.


Съвременното Християнство
Втората половина на 18 век и първата половина на 19 век донесли една радикална промяна на парадигмата за Западната култура. Мнозина от водещите мислители на времето започнали да заместват вярата в свръхестественото откровение с натуралистични методи. Как да разбираме Библията, се превърнало в същността на дебата между: онези, които се опитвали да защитят свръхестествения произход на Библията и нейния нормативен авторитет; онези, които избрали да я разглеждат просто като един продукт на древните култури; и онези, които искали да й направят нов прочит от перспективата на съвременната рационалистична култура.

Докато Елинистичните юдеи и средновековните християни използвали алегоричния метод, за да пригодят Библията към съответните култури, в които те живеели, съвременните рационалисти развили историко-критическия метод, за да пригодят Библията обратно към древните култури, в които тя възникнала. Историческият критицизъм се обляга на буквалния анализ в изучаването на документи от перспективата на тяхната обвързаност със специфичната социално-културна среда, в която били създадени.7 Методът се развил през Просвещението от предположението (или основната презумпция), че историята може да бъде разбирана без да има необходимост от една свръхестествена намеса. Когато бил прилаган за Библията, историко-критическият метод довел мнозина до ново тълкуване на чудесата и свръхестествените намеси в нея, като просто едни човешки риторични похвати, а нейната вест била разглеждана вече като старомодна в съвременните научни условия.

Започвайки от началото на 19 век, много традиционни протестантски деноминации започнали да се сблъскват с нарастваща поляризация между онези, които продължавали да поддържат протестантското историко-граматично разбиране на Писанието и онези, които се включили в съвременното модернистично историко-критическо ново четене на Библията. Историческият критицизъм останал доминиращ в научната дейност на библейските тълкуватели до втората половина на 20 век, когато започнал да губи своето влияние поради появата на Постмодернизма.8

Все пак, в същото време, когато рационалистичната философия и натуралистичната наука започнали да подкопават нормативния авторитет на Писанието, развиващата се наука на Библейската археология се появила на сцената, подкрепяйки в известна степен историчността на библейските доклади.9


2. От Уилям Милър до Адвентистите от Седмия ден.
Уилям Милър
Късният 18 век и ранният 19 век са време на едно безпрецедентно съживление по целия свят на интереса към библейските учения за Второто пришествие на Христос. Много протестантски тълкуватели били убедени чрез своето изследване на библейските пророчества, че Христос ще дойде по тяхно време. Уилям Милър (1782-1849) от Лоу Хамптън, Ню Йорк, баптист, представил едно от най-разпространените хронологически изчисления на 2300 денонощия от Данаил 8:14 и някои други пророчества от Писанието за последното време, заключавайки, че предстоящото изпълнение на това събитие ще се случи около 1843 г. сл. Хр. По-късно Самуел Сноу изчислил по-прецизно, че 2300-те денонощия ще завършат през есента на 1844 (т.е. на 22 октомври, 1844).

Милър изучавал Писанията в херменевтичната рамка, осигурена от (1) протестантския принцип на възприемане на Библията за свой собствен тълкувател (sola scriptura), (2) протестантския историко-граматически метод и (3) разклонението на историческата премилениална протестантска школа за пророческо тълкуване, която не приемала диспенсионалистичната теория за възстановяване на юдеите в Палестина като едно изпълнение на пророчеството.10 Но използването от милеристите на тази херменевтична рамка било ограничено само до пророчествата от Писанието за последното време, защото Милър не се колебаел да увещава своите последователи по вяра да не „влизат в дискусия по въпроси, несвързани с тези за Пришествието.“11

Фактът, че Христос не се завърнал на очакваната дата (22 октомври, 1844), причинило едно тежко разочарование, което разделило Милеристкото движение на множество различни разклонения. Между тях била една малка група на Адвентистите съботяни, които накрая се организирали в Църквата на Адвентистите от Седмия ден.
Ранните Адвентисти от Седмия ден
Адвентистите съботяни продължили като цяло с основната пророческа херменевтика на Милър, но отишли по-нататък като приложили неговата херменевтика към Писанието като цяло. Накратко, и милеристите, и Адвентистите съботяни подкрепяли принципа sola scriptura, но съботяните били далеч по-последователни от другите милеристи в тяхното поддържане на tota scriptura. Това поддържане се развило в голяма степен от две исторически реалности.

Негативната е, че разрушителният ефект на разочарованието от октомври 1844, сериозно навредило на системата от вярвания на милеристите. Позитивната е, че това отправило предизвикателството към тях да намерят едно убедително обяснение за неуспеха. Повечето адвентисти несъботяни, които не изоставили своята надежда във Второто пришествие, предположили, че Разочарованието било резултат от една хронологическа грешка, основаваща се на избирането на твърде ранна дата за края на 2300 денонощия. За тях не било необходимо да изследват повече в Писанието за такъв отговор, защото проблемът на Разочарованието щял да бъде решен чрез очакване на правилната бъдеща дата за Пришествието. Точно обратното, основателите на Съботянския Адвентизъм вярвали, че 22 октомври, 1844 била наистина точната дата за края на 2300 денонощия, но търсели едно по-убедително библейско разбиране за събитието, което трябвало да се случи в края на този период. Чрез изучаване на Библията, те не само намерили такъв отговор, но също открили няколко други непроменими библейски учения, пренебрегнати от Християнството като цяло. Това довело съботяните до ревизия и разширение на милеристката система на пророческо тълкуване.

Съботяните Адвентисти отишли по един забележителен начин и по-нататък от милеристката система за пророческо тълкувание. Както бе отбелязано преди това, милеристката вест била фокусирана изключително върху пророчествата за последното време от Писанието, със специален акцент върху очакваното изпълнение на 2300-та денонощия от Данаил 8:14. Съботяните запазили този есхатологически акцент за последното време в основната херменевтична рамка и развили една уникална и по-широкообхватна доктринална система, включваща идеята за очистването на светилището от Данаил 8:14 и Тройната ангелска вест от Откровение 14:6-12.12 Доктриналните компоненти на тази система на „настояща истина“ обхващали едновременно и онези „есхатологически доктрини, извлечени от историческото и/или надисторическото изпълнение на конкретни пророчества за края на времето от Писанието, и онези „исторически доктрини на Писанието, които били пренебрегнати и игнорирани от по-голямата част от Християнската църква, но които щели да бъдат възстановени в края на времето.“13

Основополагащи за развитието на доктриналната система били херменевтичните принципи на типологията и аналогията на Писанието. Вярвайки, че връзката между Стария и Новия завет е вид типологическа взаимовръзка вместо противопоставяне, съботяните приложили принципа аналогия на Писанието последователно към цялото съдържание на Библията. Светилището в Стария завет било разглеждано като една типологична сянка на жертвената и свещеническата служба на Христос в Новия завет (виж. Евр.7:1-10:18). Това всеобхватно типологическо взаимодействие осигурило един стабилен цялостен модел на последователност в разбирането на Писанието.

Изследването на Дон Ф. Нюфелд на литературата на Адвентистите съботяни показва, че това доктринално развитие било контролирано от седемте „основни херменевтични принципа:“ (1) "sola scriptura;" (2) „единството на Писанието;“ (3) „Писанието обяснява писанието;“ (4) „на думите на Библията трябва да им бъде давано тяхното същинско значение;“ (5) „внимание към контекста и историческата обстановка;“ (6) „Библията трябва да бъде тълкувана според ясното, очевидно и буквално значение, освен ако не е използвана фигура“ и (7) „типологичният принцип.“ Нюфелд предполага, че Адвентистите от Седмия ден впоследствие са направили само „малки промени в тези принципи.“4

Марвин Максуел отбелязва, че въпреки че Адвентистите съботяни приписват принципа sola scriptura на Реформацията от 16 век, те са го развили по-добре от реформаторите, за едно по-пълно възстановяване на библейската истина. Според Максуел това се дължи на факта, че съботяните (1) използват една по-обширна типология; (2) намаляват в по-голяма степен значението на традицията; (3) отдават „едно по-голямо значение на авторитета на цялата Библия;“ (4) използват „изпълнението на пророчеството в Адвентното движение като едно херменевтично средство“ и (5) „имат особена почит към духовните дарби в края на времето, особено както те се изявяват в служенето на Елън Г. Уайт.“15

Въпреки това, до средата на 80-те години на 19 век, Адвентистите от Седмия ден съсредоточават своите изследвания на Писанието повече върху адвентните библейски елементи на тяхната собствена вест, отколкото на онези евангелски библейски доктрини, споделяни и от другите християни. Чак в годините след 1888 с наблягането на спасението по благодат чрез вяра, стимулирано от сесията на Генералната конференция в Минеаполис (1888), бил постигнат един истински цялостен доктринален баланс.16 Това означава, че от 1844 до 1888, адвентистите стигнали по-далеч от реформаторите от 16 век в процеса на възстановяването на изоставените библейски доктрини чрез прилагането на принципа tota scriptura, но пропуснали, чрез пренебрегване, библейската доктрина за праведност чрез вяра, възстановена много преди това от реформаторите. Следователно от 80-те години на 19 век, Адвентистите от Седмия ден са позволили на принципа tota scriptura да играе една много по-важна роля в библейското тълкуване.

В голяма степен посвещението на Адвентистите към принципите sola scriptura и tola scriptura са стимулирани през годините от усилията на Елън Уайт да води адвентните вярващи по-близо да Библията (Свидетелства т.5 663-668; Евангелизъм 256-257). Във време, когато културният нов прочит на Библията изличава първоначалната идентичност на много християнски деноминации, пророческият глас на Елън Уайт помогнал на Адвентистите от Седмия ден да запазят универсалните принципи на Писанието. Докато насърчавала личното изследване на Библията, тя също оказвала едно основно укрепващо влияние чрез различаването на двете неща – фанатичните тълкувания, които не позволявали на Библията да говори ясно на съвременния ум и пригаждането към културата – които можели да разрушат пълната идентичност на библейската оригинална вест.

Усещайки как историко-критическият метод (тогава познат като „висша критика“) подкопавал авторитета на Библията в някои неадвентни протестантски среди, Елън Уайт предупредила през 1903, че „работата на висшата критика в критическото изследване, поправяне, реконструиране, унищожава вярата в Библията като божествено откровение, ограбва Божието слово от силата да контролира, издига и вдъхновява човешкия живот.“ (Възпитание 227).
Библейската конференция от 1919
На една библейска конференция, проведена от 1 до 19 юли, 1919, изплували на повърхността няколко въпроси, които причинявали разделение.17 Р. У. Шварц схванал добре основния ход на конференцията в охарактеризирането й като претрупана с „дебати върху несъществени неща.“18 Дори един бегъл преглед на записите от конференцията разкриват, че много дискусии и дебати са проведени върху такива периферни въпроси като идентифицирането на „всегдашната“ (Дан.8:11-12), тълкуването на „седемте тръби“ (Откр.8-10) и идентифицирането на „Северния цар“ (Дан.11). Но конференцията за съжаление, в разглеждането на тези въпроси, допринесла много малко за херменевтичното съгласие между академичните кръгове на Адвентистите от Седмия ден.

По-забележително било заседанието на учителите по Библия и история, което било проведено във връзка с Библейската конференция от 1919. Там Артър Даниелс, президент на Генералната конференция, критикувал открито идеите за „вербално вдъхновение“ и „непогрешимостта“ на пророческите писания, предизвиквайки остри реакции от аудиторията. Но възгледите на Даниелс имали минимално влияние върху църквата в следващите няколко десетилетия, защото архивите от Библейската конференция и заседанието на учителите по Библия и история били архивирани и не били представени на вниманието на широката публика до 70-те години на 20 век. Възгледите на Даниелс не получили отражение в съдържанието на няколко издадени след това книги и статии в защита на Библията като Божие слово, нито в Съботно-училищните уроци на тази тема, публикувани през 20-те и 30-те години на 20 век.


Библейската конференция 1952
Като ярък контраст на Библейската конференция от 1919, с дебатите й върху маловажни въпроси, Библейската конференция от 1952 била фокусирана изключително върху основните компоненти на вярата на Адвентистите от Седмия ден.20

Измежду темите, разглеждани на конференцията от 1952 били начините, по които археологията потвърждавала Библията, Христоцентричното проповядване, Духът на пророчеството, доктрината за светилището, изкуплението на кръста, заветите и законът, Тройната ангелска вест, Второто пришествие на Христос, здравната вест и Великата борба. Различни лекции от конференцията били публикувани впоследствие от Ривю енд Херълд в двутомното издание, озаглавено „Нашата здрава основа“ (1953). Тези томове предоставили една дълготрайна форма и широко разпространение на съдържанието на конференцията.

Също така през 50-те години на 20 век, един екип от 37 адвентни учени създали седемтомната серия на Адвентния библейски коментар (1953-1957). Херменевтичното значение на коментара се дължи главно на факта, че коментарът представя за първи път едно тълкуване на цялата Библия от гледната точка на Адвентистите от Седмия ден. Той не само обединява в една единна разработка вижданията на неговите различни автори, но също така представя варианти в тълкуването на определени Библейски пасажи. Докато много адвентни учени разглеждат тази херменевтична отвореност като най-добрия начин да се избегнат догматическите заключения и спорове, за други това изглежда като първата стъпка на Адвентистите от Седмия ден към едно по-плуралистично четене на Писанията.

Към края на 60-те години на 20 век, учените Адвентисти от Седмия ден се ангажирали с по-практична екзегетична задача за правилно тълкуване на различни пасажи от Писанията, използвайки херменевтичните принципи, дефинирани вече в ранните дни на движението. Обаче в началото на 70-те години на 20 век, някои адвентни учени започнали да изразяват публично техните предпочитания за алтернативни херменевтични методологии (особено историко-критическия метод) вместо историко-граматическия метод.22 Ескалацията на това методологическо напрежение показало необходимостта от една нова дискусия за херменевтичния метод.


Библейските конференции от 1974
Последователно през 1974 били проведени Библейски конференции на три места: Южния мисионерски колеж (13-21 май), Университета Ендрюз (3-11 юни) и Пасифик Юнион Колидж (17-25 юни). Спонсорирани и организирани от Библейския изследователски комитет на Генералната конференция, осемдневните конференции се занимавали специално с темата на библейската херменевтика от една граматико-историческа перспектива. Един том, озаглавен „Симпозиум върху Библейската херменевтика“23 и една разработка, озаглавена „Североамериканска Библейска конференция от 1974“ били публикувани за употреба на 2000-те делегати, които присъствали.

Със статиите на няколко водещи адвентни учени, „Симпозиум върху Библейската херменевтика“ обхваща 14 глави, класифицирани в пет главни раздела. До публикуването на настоящия том, това било главното и най-влиятелното херменевтично изложение на Адвентистите от Седмия ден.24 Въпреки че била полезна за Адвентната църква, Библейската конференция от 1974 не успяла напълно да разреши методологическите дискусии в деноминацията.


Четири съвременни предизвикателства
1. През 80-те и 90-те години, Адвентистите били изправени пред няколко херменевтични предизвикателства. Едното било свързано с приемането от някои на модифицирани варианти на историко-критическия метод. Въпросът, дали методът е подходящ за изучаването на „вдъхновени“ писания, разделило учените Адвентисти от Седмия ден на три групи: (1) тези, които приемат метода с неговите основни презумпции, (2) тези, които вярват, че една модифицирана версия на метода може да бъде използвана отделено от неговите основни презумпции и (3) тези, които поддържат, че методът е неприемлив, защото не може да бъде изолиран от неговите основни презумпции.

Годишното заседание на Генералната конференция от 1986, състояло се в Рио де Женейро, Бразилия, гласувало един официален документ, озаглавен „Методи на Библейско изучаване,“25 в който Адвентните Библейски учени са увещавани „да избягват да разчитат на употребата на презумпциите и на произтичащите от тях умозаключения, свързани с историко-критическия метод.“ В съответствие с предпоставката, че „човешкият разум е подчинен на Библията, а не равен или над нея,“ документът заявява, че „дори една модифицирана употреба“ на историко-критическия метод, „който поддържа принципа на критицизъм, подчиняващ Библията на човешкия разум, е неприемлива за Адвентистите.“ Въпреки своя официален характер, „Методи на Библейско изучаване“ не убедил всички адвентни учени да избягват употребата на историко-критическия метод.

2. Още едно херменевтично противопоставяне било ускорено от представянето на така наречения апотелесматичен принцип на пророческо тълкуване, който осигурил едно херменевтично прикритие на претеристичните тълкувания на малкия рог като Антиох Епифан. Научните отговори срещу това тълкуване на Данаил 8:14 били представени не само от Комитета за разглеждане на въпроса за светилището в Глейшър Вю (1980), но също и от Комитета за разглеждане на Данаил и Откровение (1982-1992).26

3. Едно трето херменевтично предизвикателство се развило около някои футуристични пророчески тълкувания, основани на буквалното тълкуване на трите пророчески периода в Данаил 12 глава и появяващите се отпратки в Откровение 11 глава. Беше публикуван задълбочен материал в отговор на такива футуристични опити.27

4. В допълнение към дебата, свързан с историко-критическия метод, апотелесматичния принцип и футуризма, от 90-те години на 20 век, херменевтиката на Адвентистите от Седмия ден се конфронтира и с елементите на постмодернизма със своя „читателски ориентиран критицизъм“ към Писанията.

Тези херменевтични проблеми осигуряват възможност за продължаващо усъвършенстване на методологията в Адвентните среди.


Обобщение и заключения
Този исторически преглед очерта някои от главните херменевтични повратни точки в Християнската църква, като дава един по-обширен фон за развитието на тълкуването на Писанието от Адвентистите от Седмия ден. Алегоричният метод, използван от Елинистичните юдеи и следапостолските християни, позволил много учения на Писанията да бъдат приспособени към Гръко-римската култура. Многобройни небиблейски традиции били по-късно възприети като канонични от средновековната църква. Но Реформацията от 16 век възстановила основни херменевтични принципи, които щели да позволят едно по-пълно възстановяване на Библейските учения. Такова доктринално възстановяване се осъществило с течение на времето сред Адвентистите от Седмия ден чрез възприемане и на двете: Протестантския граматико-исторически метод за Библейско тълкуване и Протестантската историческа школа за пророческо тълкуване.

От ранните 70 години на 20 век един малък брой учени се опитал по-явно да представи един по-съвременен призив чрез селективното заимстване на херменевтични средства, такива като елементи от историко-критическия метод и преработени методи на пророческо тълкуване, които включвали претеристични, футуристични и постмодерни компоненти. Това създало напрежения между подривните влияния на тези нови херменевтични методологии и основните Адвентни доктринални учения, основани на принципите на sola scriptura и tota scriptura.

Църковната история представя многобройни примери, в които Християнските деноминации са позволили авторитетът на Писанията да бъде засенчен от човешки традиции, аргументи, лични преживявания и съвременната култура. Адвентистите са убедени, че Бог е издигнал Църквата на адвентистите от Седмия ден всред предизвикателствата на „последните дни“ (2Тим.3:1), за да възстанови и издигне авторитета на Неговото Слово и да популяризира една система на библейско тълкувание, извлечена от самото Писание.
Обяснителни бележки
1. Важни равински правила от този период могат да бъдат намерени в Richard Longenecker, Biblical Exegesis in the Apostolic Period (Grand Rapids, MI: Wm B. Eerdmans. 1975), стр. 19-50.

2. Юдейски писател (първи век сл. Хр.). Той съчетал Старозаветния монотеизъм с гръцката философия и използвал алегоричния метод в тълкуване на Писанието. Множество ранни Християнски тълкуватели на Писанието последвали неговото ръководство, например Амброзии и Ориген.

3. William W. Klein, Craig L. Blomberg. and Robert L. Hubbard, Introduction to Biblical Interpretation (Dallas, TX: Word, 1993), стр. 21-28.

4. Пак там, стр. 38.

5. Пак там, стр. 35.

6. Историческата школа на пророческо тълкуване поддържа, че всяко апокалиптично пророчество на Библията има едно точно определено историческо изпълнение между времето, когато е било дадено и крайното установяване на Божието вечно царство. Пророческите времеви периоди са тълкувани на основата на принципа ден-година. За една подробна история на развитието на историцизма вижте LeRoy E. Froom, The Prophetic Faith of Our Fathers: The Historical Development of Prophetic Interpretation. 4 тома. (Washington, D C.: Review and Herald, 1946— 1954).

7. Виж Edgar Krentz. The Historical-Critical Method (Philadelphia, PA: Fortress, 1975). стр. 35-54 Gerhard Maier, Biblical Hermeneutics (Wheaton, IL: Crossway, 1994), стр. 209-306.

8. За обяснения на постмодерната библейска херменевтика, вижте например Edgar V. McKnight, Postmodern Use of the Bible. The Emergence of Reader-oriented Criticism (Nashville, TN: Abingdon, 1988); Anthony C. Thiselton, New Horizons in Hermeneutics (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1992); George Aichele, et al., The Postmodern Bible: The Bible and Culture Collective (New Haven, CT: Yale University Press, 1995).

9. Задълбочени изложения за това как Археологията потвърждава Библията са направени например от Alfred J. Hoerth, Archaeology and the Old Testament (Grand Rapids, MI: Baker Books. 1998); Kenneth Kitchen, On the Reliability of the Old Testament (Grand Rapids, MI: Wm В Eerdmans, 2003). John McRay. Archaeology and the New Testament (Grand Rapids, MI: Baker Book House. 1991).

10. За критически изследвания на херменевтичните принципи на Милър вижте Steen R. Rasmussen. "Roots of the Prophetic Hermeneutic of William Miller" (M.A. thesis. Newbold College. 1983); Kai Arasola. The End of Historicism: Millerite Hermeneutic of Time Prophecies in the Old Testament (Uppsala: [University of Uppsala], 1990).

11. W[illia]m Miller, "Letter from Mr. Miller," Midnight Cry. May 23. 1844. стр. 355.

12. Вижте Alberto R. Timm. The Sanctuary and the Three Angels' Messages. Integrating Factors in the Development of Seventh-day Adventist Doctrines Adventist Theological Society Dissertation Series, том 5 (Berrien Springs, MI: Adventist Theological Society Publications. 1995).

13. Пак там, стр. 185 (италикът е добавен).

14. Don F. Neufeld, "Biblical Interpretation in the Advent Movement," in A Symposium on Biblical Hermeneutics, ed. Gordon M. Hyde (Washington, D C. Biblical Research Committee, 1974). стр. 117-122.

15. C. Mervyn Maxwell, "A Brief History of Adventist Hermeneutics," JATS 4, no. 2 (Autumn 1993): 212-217.

16. See George R. Knight, Angry Saints: Tensions and Possibilities in the Adventist Struggle over Righteousness by Faith (Washington, D.C.: Review and Herald, 1989).

17. See Arthur G. Daniells, "The Bible Conference," RH, Aug. 21, 1919. стр. 3-4; R. W. Schwarz, Light Bearers to the Remnant (Boise, ID: Pacific Press, 1979). стр. 393-407.

18. Schwarz, стр. 393.

19. Архивите на Библейската конференция от 1919 и заседанието за учители по Библия и история били не на мястото си до декември 1974, когато отговорникът за архивите F. Donald Yost ги открил в архивите на Генералната конференция. M. Couperus, "The Bible Conference of 1919," Spectrum 10 (May 1979): 23-57.

20. See F. D. N[ichol], "The Bible Conference," поредица от две части в RH, Aug. 28, 1952, стр. 1, 13-14; Sept. 4, 1952. стр. 13-14; Frederick Lee. "Historic Bible Conference Convenes," RH, Sept. 25, 1952, стр. 1,8-10; W. H. Branson, "Objectives of the Bible Conference," RH, Sept. 25, 1952. стр. 3-4.

21. Тези томове не бива да бъдат бъркани със списанието, озаглавено „Нашата стабилна основа,“ издавано по-късно от едно Североамериканско независимо служение, наричано Hope International.

22. Alberto R. Timm, "A History of Seventh-day Adventist Views on Biblical and Prophetic Inspiration (1844-2000),"JATS 10 (1999): 513-524.

23. Вижте бележка 14.

24. За други полезни автори по въпроса за Адвентното библейско тълкуване вижте Gerhard F. Hasel, Understanding the Living Word of God (Mountain View, CA: Pacific Press, 1980); Lee J. Gugliotto, Handbook for Bible Study (Hagerstown, MD: Review and Herald, l995); Richard M. Davidson, "Biblical Interpretation" в Handbook of Seventh-day Adventist Theology, редактор Raoul Dederen (Hagerstown. MD: Review and Herald. 2000), стр. 58-104.

25. Вижте Приложение A "Методи на Библейско изучаване." Виж. AR. Jan. 22. 1987, стр. 18-20; Ministry, April 1987. стр. 22-24.

26. Вижте "Special Sanctuary Issue" of Ministry, Oct. 1980; William H Shea, Selected Studies on Prophetic Interpretation, Daniel and Revelation Committee Series, том I (Washington. D.C.: Biblical Research Institute, General Conference of Seventh-day Adventists, 1982); и останалите шест тома от Daniel and Revelation Committee Series, редактирани от Frank B. Holbrook.

27. Полезни отговори на футуристичното тълкуване на 1260, 1290 и 1335 дни са осигурени от Victor Michaelson. Delayed Time-Setting Heresies Exposed (Payson. AZ: Leaves-of-Autumn, 1985); William H. Shea, "Time Prophecies of Daniel 12 and Revelations 12-13," в Symposium on Revelation, Book I, Daniel and Revelation Committee Series, редактор Frank B. Holbrook, (Silver Spring, MD: Biblical Research Institute, 1992), стр. 327-360; пак там, Daniel 7-12: Prophecies of the End Time, Abundant Life Bible Amplifier (Boise. ID: Pacific Press, 1996), стр. 217-223; Gerhard Pfandl. Time Prophecies in Daniel 12, Biblical Research Institute Releases, no. 5 (Silver Spring, MD: Biblical Research Institute, 2005).
Избрана библиография
Bray, Gerald. Biblical Interpretation Past & Present Downers Grove. IL: InterVarsity, 1996.

Burrows, Mark, and Paul Rorem, eds. Biblical Hermeneutics in Historical Perspective: Studies in Honor of Karlfried Froehlich on His Sixtieth Birthday. Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1991.

Dockery, David S. Biblical Interpretation Then and Now: Contemporary Hermeneutics in the Light of the Early Church. Grand Rapids, MI: Baker, 1992.

Froom, LeRoy E. The Prophetic Faith of Our Fathers: The Historical Development of Prophetic Interpretation 4 vols. Washington, D.C.: Review and Herald, 1946-1954.

Grant, Robert M. A Short History of the Interpretation ofthe Bible. Rev. ed. New York: Macmillan, 1963.

Hyde, Gordon M.. ed. A Symposium on Biblical Hermeneutics. Washington, D.C.: Biblical Research Committee, General Conference of Seventh-day Adventists, 1974.

Maxwell, C. Mervyn. "A Brief History of Adventist Hermeneutics." Journal of the Adventist Theological Society 4, no. 2 (Autumn 1993): 209-226.

Timm, Alberto R "A History of Seventh-day Adventist Views on Biblical and Prophetic Inspiration (1844-2000)." Journal of the Adventist Theological Society 10 (1999): 486-542.



White, Ellen G. The Great Controversy Between Christ and Satan. Washington, D.C.: Review and Herald. 1911.





Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница