Исторически и сравнителни изследвания върху същността на съдийската деятелност

Съдията не е роб на закона, но ваятел на правото – Колер.

Правно убеждение значи мнението на един индивид върху това що за конкретен случай, или абстрактно за редица от случаи е право или не. Всяко изказване върху правен въпрос е една проява на това правно убеждение. Подобна проява имаме както в научната студия на един теоретик, така и в издаденото от съдията съдебно решение. Хубаво написаната студия по един юридически въпрос възпроизвежда личното правно убеждение на автора й, тя е в състояние да повлияе и на другите при формиране на тяхното правно убеждение, когато успее да ги убеди в истинността и полезността на съдържащите се в нея правни мисли. В подобен случай такава една студия играе по-голяма роля и има по-голямо значение при формиране на правното убеждение на компетентния кръг от хора, нежели едно съдийско решение, защото последното, занимавайки се само с един конкретен въпрос, е написано за да каже това, що само за участвуващите в даден конфликт на интереси е право или не. Естествено с публикацията на едно съдебно решение, последното въздействува по същия начин, както и научната студия.

Научните изследвания и съдебните решения са само помагала при добиване на правното образование. Като фактори обаче, които съдействуват при формиране на правното убеждение може да се посочи от една страна на действуващото право, изучавано посредством историческия, сравнителния и др. методи, от друга на онази умствена деятелност, която притегля важността, полезността и легитимността на изпадналите в конфликт интереси, която чрез мисловни операции ни образува съждения за това що е полезно, целесъобразно и разумно и що отговаря на нуждите на даден случай. Тези два посочени фактори винаги и във всички епохи са съдействували и съдействуват при образуване на правното убеждение.

Тази двустранност при формиране на правното убеждение намира изражение и във факта, какво съществува или се прави разлика, между два вида право: „jus strictum” и „bona fides”, „common law” и „equity”; „strenges und billiges Recht”; „позитивно” и „естествено” право и пр. Философското изследване на правото позволява във всички времена заключението, какво съществува едно право, независимо от издадените от правовия ред норми, което е непроменливо и непроменяемо, което произхожда от самото естество на хората и на нещата, това е то правото, което ние наричаме естествено право или jus naturale. Това схващане на естественото право се изработи още от гръцките философи Аристотел и др., възприе и преработи и от римските юристи. Например Gaius казва: „Quod naturalis ratio inter omnes hominess constituit”. І. 1; §§ и 2 J. de jure naturali 1, 2: jure naturali ab initio omnes hominess liberi nascebantur”, L. 4 D. de just, et de jure 1, 1: utpote cum jure naturali omnes hominess liberi nascebantur”.

Така схванато естественото право господствува със силна теологична окраска в схоластическата правна наука и философия на средните векове и добива в ХVІІ и ХVІІІ век особен блясък и реформаторска сила.

С приемането за възможно да съществува едно вечно, неизменно и идеално право се допуска едно голямо противоречие по отношение на самото понятие за право, защото правото не е нищо друго освен сбор от нормите, предназначени да уредят материалните отношения между хората. Самият социален живот на хората е подложен обаче на постоянни преобразования и еволюира все в по-висши и в по-висши форми, поради което самият правов ред не може да бъде непроменлив и еднакво идеален за всички времена и епохи. Правният идеал на народите е различен, съобразно със степента на културата им и на географическите условия, при които те се развиват. Ето защо трябва да се направи една малка корекция в изложеното по-горе схващане на естественото право и да се каже, че една идеална правна картина е мислима само за един даден народ на дадено стъпало на развитие, на определено културно ниво и за определен кръг отношения. Така схванатото естествено право въздействува върху формиране на правното убеждение било като се има пред вид един желан поради своите качества резултат, към който се стремим и който получаваме посредством юридическа конструкция, било като позитивното право чисто и просто отстъпва мястото си пред съображения на справедливост, целесъобразност и полезност – елементи на jus naturale. Близко сродни с тези понятия са и понятията които означават онази дейност на съдията, чрез която се извършва претегляне по важност и легитимност на изпадналите в конфликт интереси, на онова позоваване на нуждите на правния живот и др.

Обратно – позитивното право, сиреч сбора от всички действуващи за дадено време правни норми, въздействува при формиране на правното убеждение не чрез своите, така да се изразим, лични достойнства и преимущества, но благодарение на своята задължителност. Задължителността е присъщ елемент на позитивното право; причината на тази задължителност се крие както във властта, с която разполага правовия ред да принуди хората да изпълняват изискванията на издадените от него норми, така и във всеобщото признание, че нормите на позитивното право са справедливи и дават полезно разрешение на изникналите конфликти.

Тези два фактори въздействат различно при формиране на правното убеждение: съображенията на полезност, справедливост, разумност и пр., които се образуват непосредствено от личната способност да се разграничава право от неправо, са тоже лични, чрез собствени мисловни операции, придобити съждения. В противоположност на това почиващите върху позитивното право съждения лежат вън от субективитета на индивида и почиват върху волята на правовия ред. Решаване на един правен въпрос въз основа на позитивното право означава, че се възприема едно чуждо, вече изразено мнение. Решаване на същия въпрос въз основа на естественото право, значи, че се решава въз основа на собственото правно чувство.

Това са факторите, които съдействуват за да се формира правното убеждение, убеждение, което може да намери своя израз, било в едно съдебно решение, било в едно научно изказване върху даден въпрос. Неглижиране на един от тези фактори е грешка с еднакви последствия, както и даване преимущество на кой да е от тях. Тези фактори са съществували и изпълнявали своята функция във всички епохи, както са съществували моменти, в които единият е надделявал над другия. Те съществуват и днес. Модерният юрист обаче трябва да се стреми да внесе хармония и координира въздействието на тези два фактори, за да получи чрез това координирано въздействие справедливи решения и полезни резултати.

С изтъкването на факторите които съдействуват при формирането на правното убеждение се посочва едновременно и на източниците на правото: закон и обичайно право от една страна и доктрина и правна справедливост от друга. Закон в материална смисъл на думата значи една правна норма, или сбор от такива, които са издадени и публикувани от установените за целта от основния закон на една страна държавни органи. Съдържанието на закона е: абстрактни правила, които приписват на един общо определен фактически състав известни, също определени, правни последици и резултати. Законът не урежда конкретно определени правоотношения, но абстрактно цяла категория от такива – leges generales. Всеки съдия знае, че при проявяване на своето правно убеждение изразено в едно съдебно решение трябва да приложи закона. Правовият ред твори и поддържа обществения ред. Този правов ред поставя известни изисквания и дава известни гаранции на индивида. Всеки съдия приема, че съдържащите се в закона норми имат свойството да са в състояние да уредят известна частица от човешките отношения. Стойността на заключващата се в един закон правна норма се крие в нейното могъщество, съвместно с групата от норми към които принадлежи и в унисон с цялото позитивно право, да даде разрешение на изникнали конфликти на интереси¹.

Подробното изследване на съдържащите се в даден закон правни норми показва, че последния е способен в много ограничено по вид число от случаи да даде непосредствено готово правилно разрешение на даден казус. Това ще бъдат именно случаите, при които фактическия състав на правните спорове отговаря напълно на съдържащия се в самия закон фактически със­тав. Такива са обикновено най-простите право­отношения, които почиват само върху един юридически институт, а не върху комплекс от такива. Тези случаи са сами по себе си многобройни и образуват шаблонната деятелност на съдията. Съдържащите се в закона правни норми не са обаче в състояние да дадат непосредствен отговор и разрешение на усложнени и преплетени право­отношения, които почиват върху цял комплекс от известни вече правни институти или върху новообразувани такива. Въпреки тази констатация, приемало се е, а приема се още и днес, че законът е в състояние сам да уреди всички възмож­ни случаи, че той е всесилен и всемогъщ, че закона е без празнини, и че той е абсолютен господар в правния живот на хората.

Към закона, тъй както се дефинира по-горе, се присъединява и обичайното право, за да се из­пълни съдържанието на позитивното право. Оби­чайното право, сиреч правото, което не е офор­мено в никой закон, но което почива върху все­общото убеждение в неговата необходимост е източник на правото наред със закона и след него. Обичайното право, както всяко позитивно право, почива върху волята на мнозинството, тази именно воля е неговия източник, убеждението в необходимостта от него е само източник на мотив за формиране на тази обща воля. Съдър­жанието, обемът на това обичайно право, се схваща доста различно. Някои разбират под това понятие както чистото обичайно право, сиреч това което се образува самородно в правния живот на хората, така и това, което е плод на научни изследвания на теоретици или което се образува вследствие на константната съдебна практика по даден въпрос. Ние под понятието обичайно право ще разбираме само първата описана група, като втората такава ще отделим в особена категория източник на правото, имено в резултати добити от научните изследвания.

Според теориите, които смятат закона за единствения господар в отношенията между хора­та, които поставят като идеал монократията на закона, същият е най-висшата проява и израже­ние на държавната воля. Отношението на съдията към закона заедно с обичайното право, сиреч към първата група източници на правото, която можем да наречем общо позитивно писано и не писано право, е според тази теория отношение на подчинен чиновник към заповедите на по-висшата власт. Позитивното право служи единствено за това, да дава указания на съдебните места и лица как да решават дадените на тяхната компетенция правни спорове. Съдържащите се в позитивното право правни норми се състоят от заповеди и забрани от една страна и гаран­ции от друга, първите задължават хората към известно поведение, към известно действие или бездействие, а вторите им гарантират известна власт върху вещите или право да искат нещо от другиго. Правната норма която ми дава право на собственост върху някоя вещ, ми дава едновременно и правото да искам от другите да не нарушават моето господство върху същата вещ. Правната норма която заповядва на длъжника ми да ми заплати дълга си, ми дава едновременно и правото да искам от длъжника си изпълнение на задължението. Всички тези правни норми са едновременно, както се каза и по-горе, и указания – заповеди към съдебните места и лица, как да решават конфликтите на интереси. Констатира се обаче, че писаните норми на позитивното право не са винаги в състояние да дадат непосред­ствено решение на по-сложни конфликти. От друга страна обичайното право може да се обра­зува само тогава, когато известни еднородни или еднакви случаи се срещат често и благодарение именно на това постоянно опериране с тях се образува едно еднакво по съдържание правно убеждение за тяхното разрешаване. Първото е невъзможно при всички новоизникнали казуси, напр. при правните въпроси свързани с въздухоплаването или друго откритие на техниката, второто – съгласуване на правното убеждение, е немислимо в случаите, когато участвуващите кръгове се делят на класи с противоположни интереси и всяка класа смята своя възглед за верен. Добър пример за това ни дават явленията свързани с класовата борба между отделните съсловия в днешната държава. Съществуват прочее случаи, при които се оперира със съвсем нови явления, които не могат да се субсумират под никоя писана норма на позитивното право, под никой обичай, защото такъв още не е успял да се образува.

За подобни случаи идва на помощ другата група източници на правото, именно правната справедливост, научните резултати добити от изследванията на доктрината и деятелността на съдебните места. Позитивното право съдържа най-грубото, първичното в правовия ред, то образува скелета на този правов ред, а мускулите, кръвта и цялото тяло изобщо се образуват само със съдействието на така нареченото в Германия „Juristenrecht”, сиреч право добито вследствие на научните изследвания на доктрината, на константната съдебна практика и със съдействието на правната справедливост. Свободното право, нека го наречем така, е противовеса на позитивното, издадено от държавните органи право, то е резултат на творческата деятелност на съдията или теоретика. В случаите когато позитивното право не съдържа указания, или съдържа противоречиви такива, които се взаимно обезсилват, в случаите когато съдържащите се в позитивното право норми не са в състояние да задоволят правните нужди на времето и специално да разрешат правилно конкретния конфликт на интереси, във всичките подобни случаи съдията и теоретика чрез мисловни операции, при които съществена роля играе преценката на ценностите, като ваятели си служат с наличната маса от правни и етични възгледи на обществото и от тях образуват новата статуя, новото право, правото на свободното съдийско творчество и научна деятелност.

За да се оправдае съществуването на свободното право трябва да се разбере какво юриста е длъжен да приспособи съществуващия правов ред към постоянно меняващите се социални условия и изисквания на живота. Защото в края на краищата правовия ред служи на живота, на хората да уреди техните правоотношения, а не обратното. И понеже правовият ред по своето естество не търпи постоянни промени, едно защото не бива да бъде постоянно променяван в интереса на правната сигурност и второ, защото не може да бъде постоянно изменяван от сравнително мудния и тежък апарат на държавното законодателство, то задачата да се нагоди този правов ред чрез тълкуване, аналогия, допълнение и в краен случай изменение към постоянно меняващите се социални условия на живота се пада именно на свободното, изработено от съдията и теоретика право. За пояснение длъжни сме веднага да добавим, че и двата тези фактори, сами не творят право, но като ваятели си служат с правното убеждение на обществото, в което живеят и на което са членове, с вече установените правни и етични възгледи на съвременниците си, които са и техни възгледи, като нормално развити индивиди, и от тази маса като скулптори изработват стройни статуи, стройни теории, системи и институти, които ведно с позитивното право рамо до рамо обслужват и подтикват към прогрес правовия живот на обществото.

Длъжни сме да признаем, че съществуването на едно свободно право днес не е всеобщо признато. Най-малко, отказва му се правото да бъде наред с позитивното право източник на задължителни за съдията норми. Върху тези спорове ще се върнем допълнително. Едно обаче е несъмнено, имено, че всичките конфликти на интереси не могат да се разрешат непосредствено от позитивното право, но са необходими мисловни операции и преценка на ценностите, претегляне на важностите на изпадналите в конфликт интереси, необходимо е нагласяване на правовия ред към новите социални условия, можем да кажем необходима е юридическа конструкция. Дали тя ще се позовава на някой вече съществуващ текст, или не, е въпрос на който после ще отговорим

Като част от това свободно право ще приемем и понятието „правна справедливост”. То се употребява често и от самия законодател в издадените от него правни норми, имено в случаите, когато сам той не иска да даде точни и подробни директиви и заповеди как да се реши известен случай, но само общи указания как да се постъпи с него. Често пъти това се дължи на факта, че изобщо е невъзможно да се дадат подробни указания и заповеди. Напр. в чл. 29 от ЗЗД е казано, че задълженията трябва да се изпълняват добросъвестно, сиреч тъй както справедливостта и добрите обичаи го изискват. Това значи, че законодателя съзнателно е оставил на съдията свободно поле за преценка на ценностите, да решава тъй както би решил един нормално развит и със здрав разум индивид. При търсене на това що е справедливо и добросъвестно, се върши същата мисловна операция, се създава същото, както и при търсене на нова норма, за да се замени стара, станала вече негодна такава, както и при преценяване на изпадналите в конфликт интереси, при търсене на това що е целесъобразно и полезно.

Какво е отношението на съдията към тези две групи източници на правото? Дали и двете имат еднакво право на съществуване, дали и двете се ползват с еднакъв авторитет, или едната има предпочитание и надмощие на другата? Господствуващето до европейската война мнение отговаряше: първата група, имено позитивното право, съдържа заповеди до съдията, които последния трябва да изпълнява защото е обикновен чиновник и служител на правовия ред. Втората група, сиреч свободното право, ако приемем, че такова съществува, служи само като материал за образование на съдията, като източник на знания, но не и като източник на норми за неговите решения. Такива съдията трябва да търси само в позитивното право. Дали това е вярно, или и втората група източници на правото са източници на задължителни норми, е въпрос спорен, който образува възела на проблема за свободното съдийско творчество. Въпросът дали и днес дадения по-горе отговор е верен или не, ще бъде обект на следващите изследвания

Съдията е подчинен на закона, казват днес всички юристи. Върху това всички сме съгласни. Тази мисъл не казва обаче, какво е съдържанието на това подчинение, какъв е неговия обем. Тук имено са възможни различни мнения и тук в действителност се водят и споровете.

На една страна стоят теориите за абсолютизма на закона, за неговата всесилност и всемогъщност да разреши всички спорни въпроси, за неговата безпогрешност и всестранност. Тази теория е най-добре представена от Beccarias и Montesquieu, а в нас тя достигна до върха на приложението си, когато покойния член на Върховния касационен съд А. Каблешков изрече мисълта, че съдията е роб на закона. „Съдията няма никаква власт да тълкува закона, казва Beccarias², защото ако би имал такава власт, би бил въздигнат в степен на законодател. Много опасно е, когато призоваваме на помощ така наречения дух на закона, защото това дава твърде широко поле на съдийското усмотрение. Най-добрият закон е именно този, който оставя най-малко място за тълкуване. Колкото един закон се подава повече на тълкувание, толкова повече престъпления се извършват. Вредите които могат да произлязат от точното приложение на буквата на закона са по-малки от тези, които настават благодарение на тълкуването, защото по-поносим е деспотизма на един закон, нежели господството на съдийското усмотрение на многобройни съдии. Даже науката е опасна, защото изработва противоположни възгледи и теории, като по този начин побърква и смущава ума и мислещата способност на човека Щастлива е тази нация, на която законите не са обект на науката”!

В една от най-прочутите глави на съчинението си „Esprit des lois” Montesquieu излага след­ното свое учение: Във всяка държава съществуват по принцип три власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. Тези три власти трябва не само теоретически да бъдат отделени една от друга, но и на практика те трябва да се развият и да функционират отделно, за да се запази свободата на отделния гражданин. Трябва грижливо да се избягва и отстранява всяко вмешателство на коя и да е от тези три власти в сферата на действие на останалите. Законодателната власт има за задача да издава закони, това значи, че тя е призована да изработва абстрактни, задължителни за всички, даже и за останалите власти, норми. Тази власт твори право, но не изказва в конкретния случай каква нещо е право, тя самата не привежда даже и решенията си в изпълнение. Последното е работа на изпълнителната власт, която от своя страна тоже не бива да се меси в работата нито на законодателната, нито на съдебната такава. Най-после, на последната е предоставено да приложи закона в единичния конкретно сложен за разрешение случай, да трансформира абстрактната законодателна заповед която се съдържа в правната норма, в един диспозитив на едно съдебно решение. Съдията е живия глас на закона, той изказва конкретно това, що закона абстрактно е искал да уреди”³.

Според тези теории законът е най-висшето изражение на държавната воля, защото самото право е израз на волята на държавата. Те искат да бъдат против всеки абсолютизъм и успяха в задачата си да съборят абсолютизма на монарсите. На негово място въздигнаха обаче абсолютизма на закона. Естествено това е голям успех и означава освобождение от личния каприз на едного или неколцина, което е гаранция за правата на отделния индивид. Твърдението обаче, че в самата форма на закона се крият материални гаранции срещу всякакъв вид деспотизъм не се оправдава от историята.

Тези теории освободиха съдията от оковите на кабинетното правосъдие и царските декрети, оставиха го независим и от изпълнителната власт, като му дадоха даже и възможност да не прилага в спорни случаи противозаконни разпореждания на последната. Свободата на съдията не се заключава обаче само в това. Действително свободен е само този съдия, комуто се отива насреща с необходимото доверие и комуто се оставя известно свободно поле за решаване по собствено усмотрение, в кръга на което той ще прояви своето правно убеждение и изпълни своя дълг⁴ С право се провиква Beradt⁵: „Ти си свободен, о съднико, само че си длъжен да се подчиняваш на един милион параграфи”.

Това недоверие към съдията се обяснява много вярно от Райхеля по исторически начин. Не съдника, но платения държавен чиновник бе подозрителен, който въпреки всичката съдийска независимост и несменяемост, в които бе поставен, все пак не бе достатъчно защитен от странични влияния. Че това е така, личи и от факта, дето се образуват съдилища със съдебни заседатели, като последните се предпочитат не затова, защото по-добре са запознати с правната наука, но затова, защото не са чиновници.

Модерният конституционализъм изнесе паролата на по-възможност по-строгото подчинение на съдията на закона. Две от важните средства, които му послужиха, за да успее в това подчинение са: 1) принудата за съдията да мотивира решенията си и 2) създаването на един институт, който да упражнява функцията пазител на законите, именно на Върховната касационна инстанция. Защото повелата на законодателя към съдията, последния да мотивира решенията си, не цели да убеди страните в тяхната правдивост, но е средство да се контролира съдийската деятелност, е средство да се принуди съдията да конструира правното си убеждение с оглед на позитивното право.

И така съдията е подчинен на закона. Този принцип господства в модерния живот на конституционните страни. Мнозина мислят, че с него се разрешава цялата проблема за същността на съдийската деятелност. Обаче до колко съдията е подчинен на закона е въпрос открит, защото и самият закон не е в състояние да го разреши. Съдията е повикан от държавата да прилага действуващото в страната право. Нормите на последното са облечени в думи. Да се разберат последните, това значи да се узнае волята на лицето или органа, който ги е произнесъл. Съдията, който е повикан да разреши даден случай, със субсумирането му под една правна норма признава, че въпросният конфликт на интереси подпада под съдържанието на тази правна норма. Една правна норма може да се приложи само тогава буквално, когато правоотношенията, които са сложени пред съдийската маса, образуват фактически състав еднакъв с този, който се съдържа в самата правна норма. Казахме още в началото, че тези сами по-себе си многобройни случаи изпълняват шаблонната работа на съдията. При решаване съгласно буквата на закона не се прави преценка на ценностите, не се поставя въпроса за справедливост или полезност, но само се сравнява конкретния фактически състав с този, който се съдържа в правната норма, субсумира се единия под другия и се теглят правните последици. С това не се свършва обаче дейността на съдията, защото не всички конкретни фактически състави могат непосредствено да се субсумират под фактическия състав на някоя писана или обичайна правна норма. Когато закона не съдържа готови отговори за поставените въпроси, а такива могат да се получат само чрез изследвания, тогава съдията пристъпва към друг вид мисловна операция, именно към тълкуване на съдържащата се в закона правна норма, за да открие смисъла й и да направи възможно приложението й.

Правната норма е продукт на обществените сили на един народ. Тя бива облечена в думи – средство за да може да се предава от един индивид на други. Значението което думите които изразяват една правна норма могат да имат е винаги различно за всеки отделен човек. Въпреки това обаче, повечето от думите се схващат приблизително еднакво от болшинството от хората, която еднаквост на схващането улеснява човешкото разбирателство. Вън от субективния смисъл, който всяка дума има за всеки говоривш, последнята има и свой собствен обективен смисъл, сиреч смисъла, който й се дава от болшинството. Всеки говоривш предполага, че на този който го слуша е известен този обективен смисъл на думите, слушащият пък изхожда от този обективен смисъл и го допълня със своя обективен такъв. Казаното върху тълкуването на човешката реч въобще важи и в частност за тълкуването на съдържащата се в един закон правна норма.

Неоспорим от никого факт е, че всяко тълкуване трябва да има своята изходна точка в самия закон и че интерпрета трябва чрез своята умствена работа да даде живот на сами по себе си безжизнените букви на закона. Науката е изработила и мнозина законодатели са възпроизвели тези резултати в издадените от тях кодекси, редица тълкувателни правила, които без да бъдат сами част от позитивното право, дават упътвания, как да се тълкуват и прилагат отделни норми или групи от такива от това позитивно право. Изучаването на тези правила е привършено отдавна и излагането им в случая не би представлявало никакъв интерес. Напротив, интерес представляват онези моменти, които играят решителна роля при тълкуването, онези фактори, които съдействуват при добиване на окончателния резултат.

Целта на всяко тълкуване е да се открие обективния смисъл на закона, не субективната воля на законодателя. В днешната конституционна държава с нейния комплициран законодателен апарат не може да се говори за някаква единна воля на законодателя, но за волята на този или онзи член на законодателното тяло. Каква е била обаче субективната воля на този отделен член на парламента нас не ни интересува, защото този или тези парламентарни дейци се намират чисто и просто в невъзможност още от началото да имат върху всички бъдещи спорни случаи ясни представи. Ще кажем нещо повече: волята на законодателя не е нищо друго освен една фикция. Има обаче и друго, още по-веско съображение, което ни кара да търсим обективния смисъл на закона, не това що законодателя е искал да каже, но това що в действителност е казал. С аргумента, че днешния законодателен апарат е доста комплициран, за да можем да говорим за единна воля, се хвърля само поглед върху миналото. Нека хвърлим обаче поглед и върху бъдещето и ще видим, че ако се задоволяваме със субективната воля на законодателя, с това що той е предвидел и желал, то ние би трябвало да замръзнем на оная точка на развитие, на която е бил и самия законодател когато е издавал казаната норма. Напротив, търсим ли обективния смисъл на закона, последният става по-издръжлив на тълкувания, по-гъвкав и по пригодлив към новите условия при които ще се прилага. Може ли да се говори за воля например на френския законодател, който издаде преди повече от 100 години сode civil, закон който почти буквално важи в нас днес при тълкуване на нашите граждански и материални закони, когато същият този законодател нито е имал, нито е могъл да има каквато и да е представа за днешното обществено устройство и социална постановка на живота. Напротив, търсейки обективния смисъл, ние ще изхождаме винаги от епохата в която живеем, и ще имаме пред вид нейните нужди. Само по този път може да се промени вътрешното съдържание на един закон, като външните му форми останат същите, явление което безспорно се случи с същия сode civil.

Прочее, да се тълкува една правна норма, значи да се установи смисъла й, именно този смисъл, който е компетентен за правния живот. Необходимо е да се установи съдържанието на волята, която е намерила изражение в тази правна норма. За целта ни служат първо материалите на законодателното тяло, които могат да ни дадат ценни осветления върху мислите на законодателя по време на редактирането на самия закон, главно върху целите, които той е преследвал с него. Сами по себе си обаче тези източници по указаните по-горе причини не са в състояние да ни дадат всичко що ни е необходимо, за да извършим успешно тълкуването на един закон. Към този фактор трябва да се прибави и граматическото и техническо-юридическото тълкуване на фразата. Законодателят употребява свои собствени понятия и термини, чието съдържание може да се установи точно, само след като се има пред вид мястото, където са употребени, обективния и субективния им смисъл и връзката им с други, употребени по-рано, понятия. Много по-важно е историческото проследяване на развитието на закона, констатиране на нуждите които са го извикали. Най-после от капитално значение е стойността на резултата, който следва да се получи. Правото е само една част от нашата обща култура, то е неразривно свързано с нашите етически и социални схващания. Ето защо правната норма трябва в случай на съмнение да я тълкуваме така, щото добития от това тълкуване резултат да бъде полезен, справедлив и да отговаря на нуждите на правния живот. Само това тълкуване, при което съдействуват всичките описани фактори е в състояние да даде верни и полезни резултати, само то може да се нарече пълно и всестранно. Даване предпочитане на който и да е от тези фактори, би довело винаги до едностранчивост. Все пак обаче като първи и последен, като корегиращ критерий, трябва да служи съображението за стойността и полезността на резултата, който ще се получи.

И така и при решаване на основание на буквата на закона или чрез тълкуване на същия, съдията си остава подчинен на закона. Като принцип тази мисъл е вярна и трябва да остане в сила. Защото закона, сбора от нормите, които образуват правовия ред, служи на обществения ред. Този обществен ред не може по-добре да се гарантира освен с един ясен, разбираем и лесно достъпен закон. Нищо по-добре не служи на правната сигурност, нежели такъв един закон. Тази правна сигурност би пострадала обаче, ако съдията по начало не би бил длъжен да се подчинява на този закон и да го прилага. Който се подчинява на закона трябва да се довери и на това, че съдията ще приложи добре същия закон. Една по-далечна цел на закона е да създаде равенство между тези, върху които ще се прилага. Еднакво право за всички, без разлика на личностите, това е вече придобит за днешното време резултат. Едно от средствата за да се придобие този резултат, бе и закона. Защото нищо по-добре не служи на приравняването, нежели една общо издадена и важаща за всички правна норма. Най-после трето предимство на закона е и това, че той създава единство в правния живот, единство, което също директно служи на правната сигурност и улеснява правоотношенията. Обичайното право има винаги тенденцията да се обособява според средата и мястото, където се образува. Един закон обаче важащ както за север, така и за юг, както за запад, така и за изток, обезличава тези сепаративни тенденции на правото и установява единство в правния живот и юриспруденцията.

И така, по принцип гражданинът не трябва да бъде подчинен на каприза на този или онзи съдия , но на предварително известните норми на един закон. Ще повторим обаче: това подчинение се приема от нас само по принцип. Какъв е обема на това подчинение, до къде се простират границите му – това са въпроси които ще се изследват в § 5 от настоящата глава.