История на българия от д-р Ганчо Ценов



страница7/10
Дата22.07.2016
Размер1.74 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

г) Траки.

Хунско- готската държава е била самостоятелна империя, намираща се до римската и е обхващала най- вече скитски народи, които са живеели извън римската империя. В тази част на Балканския полуостров, която е била под непосредственото влияние на римската власт, са живеели други тракийски или скитски народи. Тези народи са били верни на римската империя, като са били нейна опора на Балканския полуостров. Сигурно е, че след като Константин премества столицата на империята във Византия, в тракийската област, Тракия става център на великата римска империя и нейна основна опора. Римската войска се попълва основно от жителите на Тракия. Отличилите се в битки войници ставали генерали, а най- изтъкнатите генерали- императори. Така виждаме, че през четвъртото столетие повечето римски пълководци и императори са тракийци. Тези тракийски войници на римска военна служба са воювали срещу своите съплеменници, които се изправяли срещу римското владичество. Самият Аеций е бил мизиец или скит, роден в Доростол на р. Дунав. Йордан ни дава следното описание на Аеций и неговите войници:

„Малко след като Валия (готски крал в южна Франция) починал, водейки злополучна война срещу Галите, носещият спасение и щастлив Теодорих поел управлението. Той бил много умерен и разумен човек, изключително почтен и превъзходен във физическо и духовно отношение. Ромеите нарушили мира с него при консулството на Теодосий и Фест (439), свързали се с хунски спомагателни войски и нахлули в Галия...Тогава войските са били командвани от патриция Аеций, който е произхождал от храбрия народ на мизите, роден в град Доростол (Силистра), син на Гауденций. Кален в трудностите на войната, той е бил роден за да сломи надменността на суавите и грубостта на франките, чрез пълното им поражение да ги подчини на римската империя. Предоставени са му хунските спомагателни войски под командването на Литорий в услуга на ромеите срещу готите.” (ХХХIV)

Мизиецът или скитът Аеций защитава с помощта на хуните (скитите) римската империя срещу готите в Галия, суевите, франките и др. По- късно той взема на своя страна и галските готи, като застава начело на хуни и готи срещу съставените отново от хуни и готи войски на Атила при битката на каталунското поле.

Аеций не е единственият в това отношение високопоставен пълководец в римската империя. Около края на 4 век главнокомандващият имперската армия- готът или скитът Гайна, се разбунтувал (400 г.) срещу централното управление в Константинопол. Причината за това била, че му е било забранено неговите готи или скити в Тракия да имат собствена църква.

След Гайна, други известни пълководци от източната римска империя са готът или тракиецът Ардабур и неговият син Аспар (400- 471). Аспар е най- могъщата и влиятелна личност в източната римска империя по това време. През периода от 450 г. до 457 г. тракиецът Марциан, съпругът на Пулхерия е бил император на източната римска имерия. След него готът Аспар издигнал своя слуга тракиеца Лъв (457- 471) за император, защото той е бил арианец и не е желаел да бъде император. Плановете на Аспар са били да ожени своя син за дъщерята на Лъв и неговият син да заеме императорския престол, тъй като Лъв не е имал синове. Синът на Аспар се казвал Флавий Юлий Патриций и е бил обявен за цезар. Император Лъв не удържал на думата си, което породило търкания между него и Аспар. Лъв обявил за престоло- наследник другия си зет- исавриецът Тарасикодиса, женен за по- голямата му дъщеря Ариадне. Този Тарасикодиса променил името си на Зенон. Траките силно негодували срещу тези събития.

Когато Зенон в 470 г. пребивавал в Сердика (София), бил нападнат и за малко да бъде убит. Стед това Лъв решава чрез подло убийство на Аспар и неговите синове да се освободи от своя противник. При една визита на Аспар и синовете му в Константинопол, като гости на императора в двореца, били нападнати и убити. Йорданес пише следното по този повод:

„През това време (471 г.) в двореца умряха посечени от меч- Аспар, първият патриций от благороден готски произход с неговите синове Ардабур и Патрициолус (Флавий Патриций). Първият от синовете му беше някогашен патриций, а вторият цезар и зет на Лъв.” (XLV, 239)

При това нападение загинали само Аспар и по- големият му син Ардабур, докато по- малкият Патрициолус успял да избяга, макар и ранен на много места. Тъй като Зенон не успял да го намери и да му отнеме всякаква надежда да се ожени за Леонция, той оженил нея за Маркиан- синът на императора, на западната римска империя- Антемий. Патрициолус се оженил за друга жена, която му родила син на име Виралиан. Този Виталиан изиграл важна роля в политическия живот на римската империя. Третият син на Аспар- Херманрих (Ерменерик), избягал в Исаврия. Смъртта на Аспар не минала без последици и отмъщение. Готите в Тракия се надигнали на бунт. Първо въстанал оръженосеца на Аспар, готът- Острис. Той нападнал двореца, като му се отдало да спаси една от наложниците на Аспар, известна със своята красота.

Освен Острис се разбунтувал и друг гот в Тракия, кралят Теодорих „Кривогледи”. Той пожелал да придобие за себе си наследството на Аспар, да живее в близост до Константинопол и да стане пълководец на тези войски, които Аспар командвал. Когато не успял да постигне тези свои намерения, потеглил на военен поход срещу Константинопол. За да спаси столицата Зенон му обещал всичко, което поискал- 2000 фунта злато годишен данък и освобождаване на живите роднини, на Аспар. За да спечели на своя страна Теодорих, синът на Тиудимир и да го настрои срещу Теодорих, синът на Триар, Зенон поканил тиудимировия син в Константинопол, като го приел с големи почести в царския дворец. След известно време Зенон повикал Теодорих, синът на Тиудимир, за да го издигне в длъжност на оръженосец и със свои средства императорът му осигурил триумфално шествие в града. Теодорих е бил назначен за редовен консул. Тази титла се е считала за много голяма почест, оказвана в империята. Императорът Зенон наредил да бъде изградена статуя и поставена пред императорския дворец в чест на един такъв велик човек. (Jord LVII) От Теодорих се е изисквало да се покаже достоен за всички тези почести единствено, като нападне врагът на империята, което поръчение Теодорих изпълнил. Двамата военачалници с име Теодорих са воювали известно време помежду си и когато проумели играта на Зенон, се договорили да поемат на военен поход срещу Константинопол. Обаче междувременно Теодорих Кривогледи починал и Зенон убедил Теодорих „Амалецът” да поеме към Италия срещу Одоакър, което и направил с някои от своите готи. Той победил Одоакър и станал крал на Италия, където благодарение на своето мъдро управление получил прякора „великия”.

Готите Теодорих Кривогледи и Аспар, за които Улфила превел светото писание на готски език, останали в историята на Тракия. За готите се чува отново едва в 505 година, когато са се вдигнали на бунт, предвождани от магистър милитум Виталиан срещу император Анастасий в защита на прокудените тракийски епископи.

Виталиан е бил син на Патрицуолус и внук на Аспар. Неговият дядо не е успял да стане император, защото като гот или трак е бил арианец. Какво обаче може да се каже за Виталиан? Той се е борил в защита на прокудените тракийски епископи т.е. отново поради религиозни различия. Тъй като неговият дядо е бил тракийски арианец, ясно е, че Виталиан също е споделял тази тракийска религия и я е защитавал. Ние виждаме, че положението в Тракия е останало същото, каквото е било през IV век по времето на пълководеца Гайна и V век по времето на Аспар. Разликата е била само в това, че авторите от VI век дават на този тракийски народ освен името скити, хуни, готи, така също и името българи. От този момент нататък това име измества всички други имена и остава единствено наименование на всички тракийски народи. През 518 г. Юстин Тракиец (518- 527) е избран за император. Той успява чрез имама да премахне Виталиан. Юстин е наследен от неговия известен племенник Юстиниан (527- 565), роден в Тауресиум (при Кюстендил). Неговият главен военачалник е бил известният Белизарий (Велизарий), роден в Германия (днешната Сапаревска Баня при Дупница в България). Подкрепен от своите сънародници Юстиниан е искал да издигне още веднъж великата римска империя, но не му се е отдало. По времето на управлението на Юстиниан не виждаме никакви религиозни войни между траки и гърци, като може да се предположи, че е имало помирение. Императорът позволил да се изгради по една църква в Сердика (София), Охрид и Константинопол. Тези църкви до ден днешен са известни на Балканския полуостров. Всички тези храмове са наречени с едно и също име- София. На името на църквата „св. София” е бил наречен и самият град по- късно „София”. В построената църква св. София императорът разрешил да се построи съркофаг за епископ Домнион или Богомил, който е бил между прокудените български епископи по времето на император Анастасий, за когото българите са се вдигнали на въоражена борба под ръководството на Виталиан. Тези обстоятелства показват, че вероятно Юстиниан е останал верен на вярванията, на своите сънародници.

Наименованието на тези три църкви- София (премъдрост Божия) има своето значение. София се явила веднъж в съня на свети Константин, откъдето той придобил способността да създаде писмени знаци за българите и да преведе на български светото писание. Юстиниан е построил най- вероятно първата църква в Охрид, тъй като охридската църква се наричала „Първа Юстиниана”.


- (Wilhelm Tyrens; I, XX, 4, от година 1186). Архиепископите на Охрид са имали титлата- благословеният епископ на цяла България и Първа Юстиниана на Охридци.

Стилът на църквите в Охрид и Сердика прилича повече на оформлението на римските базилики, отколкото на византийските църкви, което доказва, че те са построени преди налагането на византийския стил. От друга страна е известно, колко много е направил Юстиниан за римската империя. Той е бил човекът, събрал всички римски закони в един кодекс. За да не бъде считан от ромейските поданици за варварин, той променил името си от Управда на латинското име Юстиниан, както пише неговият учител Теофил. Също така жената на чичо му Юстин- Луципина, след като станала императрица, променила името си на Евфемия или Елия Марция.

Бащата на Юстиниан е носил чисто българското име Исток, а неговата майка се е казвала Бигленица. Тези имена са били променени на Сабатиус и Вигиланция. Навярно от това време произхожда обичаят, когато българинът придобие по- висок сан, да си променя името на гръцко, римско или библейско. Наскоро споминалият се екзарх е имал рождено име Лазар, което е било променено на Йосиф при провъзгласяването му за архимандрит. Следователно от там идва модата да се сменят българските имена, както днешните епископи са с имена- Партениус, Басилиус (Василиус), Синесиус, Макариус, Теосиус, Кирилус, Йосифус, Антимус, Никодимус. По този начин българите са били боядисани с гръцки бои. Хората четат за някакви Партениус, Теодосиус, Никодимус... и заради имената им ги считат за гърци, въпреки че те са синове на български селяни, които не са разбирали нито дума гръцки. Така една част от траките бива елинизирана, като тяхната територия по- късно става ядро на византийската империя.




д) Авари.

Царството на Атила се е въздигнало още веднъж под управлението на Баян- царят на абари (авари). Не е била достатъчна измислицата, че хуните дошли на тези земи от изток, като „градушка” в римската империя, но също била измислена и втора, според която след смъртта на Атила, хуните отново се завърнали на изток. Фактите обаче не доказват тази история. Царството на Атила било разрушено, но образуващите го народи останали на Балканския полуостров. Така например откриваме, че синът на Атила- Динцик (Денгизик), чието седалище е било в Сердика, още веднъж е водил война срещу готите при град Басиана в Панония на Сава. (Jord. LIII, 272)

През 467 или 470 г. Динцик изпраща пратеници до император Лъв с молба да забрави старите вражди и да се възстановят търговските връзки между хуни и ромеи.(Prisc., Ed. Bonn. S.44) Византийците не приели тази мирна покана. Тогава Динцик нападнал римската империя за да покаже, че е син на Атила. Срещу него се изправили готите и хуните, които живеели в Тракия и са чувствали своята принадлежност към римската империя. Римските войски са били предвождани от траките- Басилий (Василий), Острис и Ардабур (син на Аспар). В тази битка Динцик е паднал убит на река Вит. Това доказва, че хуните дори след смъртта на Атила са имали политически живот, но им е липсвала силна, обединяваща личност. Тази личност се появява след смъртта на Юстиниан в лицето на аварския княз Баян.

За абарите също съществуват всякакви приказни историй. Знаем обаче, че абарите са някогашните кимбри и са идентични с хуните, които са живеели от край време на Дунав. (абари= омбри= кимбри= кимери= хуни)

Прокоп пише, че кимбрите или хуните са се делили на утургури и кутургури. Начело на тези народи застанал Баян. Той изпратил пратеници (568) в двора на византийския император Юстин II (565- 578), изисквайки да му се заплаща годишен данък, както и да му бъде отстъпен град Сирмиум. Този годишен данък император Юстиниан изплащал на утургури и кутургури. Тъй като утургурите и кутургурите са хуни, ясно е че Баян е хунски владетел и е командвал същите хуни, на които Атила е бил цар. В географско отношение царството на Баян се припокрива с царството на Атила. Баян превзема столицата на Панония- Сирмиум и разширява границите по царството си почти наравно със старата атилова империя. Това царство се е разпростирало на югоизток до Черно море, Византия и Солун, на север до Карпатите и на запад до германските народи. Аварите се разглеждат от историците в периода VI- IX век, след което се считат за изчезнали или унищожени.


е) Българи.

Държавата на абарите продължила да съществува, но под българско име. Абари и българи са обозначени от историците, като един и същ народ, както Генезий (Ed.Bonnj. S.85) пише:



Българите произхождат от абари и хазари, като са наречени по името на цар Булгарос. В началото на 9 век ние слушаме само за българи в Панония, където до тогава се е говорело за хуни и абари. Българите са тези, които са граничели с германската нация в римската империя. С българи водят преговори от тогава германските императори по отношение на граници, произшествия по границите и т.н. Като първи български цар, изпратил през 824 г. посланици за мирни преговори, е посочен Омбритаг. Името на този цар ни дава ключа за връзката между българи и абари, тъй като Омбритаг означава господар или повелител на омбрите (абарите); омбри= абари и = повелител.

Българите при среден Дунав в Панония са също омбри, обри, абари, а абарите са хуни. Хуните са някогашните кимерийци или кимбри, а кимбрите са древните обитатели на Дунав, които във втори век пр.Хр. отиват от Панония в Италия и Испания.

Властта на българите в Панония не е възникнала, като резултат от някаква инвазия на един или друг владетел, а в продължение на властването, на скитите. Българите са наричани по своето име още от министъра на Теодорих велики- Касиодор и от хронографът, съвременник на Теодорих- Енодий. Касиодор пише по този повод:



[„По това време (504 г.), след като чрез смелостта на нашия цар Теодорих, българите бяха победени, Италия получи Сирмиум обратно.”]

Сирмиум- столицата на Панония, преди това е принадлежала на хуните, които на това място са били наречени българи. Енодий пише в своята творба по адрес на Теодорих следното:



(„Това е един народ, на когото преди теб всичко му принадлежеше, каквото си поискаше.”) Този народ Теодорих е трябвало да разбие, за да може да присъедини Панония към Италия.

Теодорих навярно е присъединил Сирмиум към Италия, но Панония остава в народностно отношение българска, както ни свидетелстват германските хронисти от 9 век. Така например в хрониките от Фулда (Аnnales Fuldenses) за година 828 се говори следното:



(„Българите дойдоха на лодки през река Драва и запалиха няколко от нашите села в близост до реката.”) За година 892 се говори: ...„(Rex Franc.)

[За възстановяване на предишния мир (кралят на франките) изпрати през месец септември посланици с подаръци до българите и техния крал Владимир, като помоли да се забрани на мерийците покупката на сол. Посланиците минаха през река Одагра до р. Кулпа (южен приток на р. Сава в Хърватско) и след това с кораби по р.Сава до България.”] (G. oder B. S.232-233)

Както виждаме от това, българите и през 9 век са обитавали Панония, включително и Карпатите, където е имало солни мини. Старата сръбска Далмация се е намирала извън България, защото е трябвало да се остави след себе си далматийската р.Кулпа, за да се стигне до България. Къде са днес тези българи? На р.Сава и р.Драва, където до 10 век са живели българи, сега живеят кровати, които описват крал Кроват, като техен първи цар и основоположник на техния род и политически живот.

Живеещите в Панония българи са попаднали под влиянието на римската власт и германската нация именно през 9 век, и са били принудени да преминат към римската църква. Така ние четем в Annales Bertiniani под 864 г. следното:



(„Немският крал Лудвиг предприел поход срещу краля на българите по име... който бил обещал да стане християнин.”)

В фулденските хроники (Fuldaer Annalen) под 867 г. пише:



(„Крал Лудвиг одобри молбата на българите. Той определи епископ Ерменрих със свещеници и дякони за разпространяване на католическата вяра всред споменатия народ. Когато те пристигнаха там, проповядваха и кръщаваха изпратените от римския папа епископи в цялата тази страна. В резултат на това, те се върнаха обратно с разрешение на императора.”)

След като българите в Панония са били обърнати към католицизма, царят на българите изпратил своя син и мнозина благородници при папа Николай в Рим. Българският цар е искал да даде в дар своето оръжие на св. Петър, с което до тогава е триумфирал над враговете си. Враговете, които до тогава е побеждавал, са били предимно управлявани от германския император италианци. Тези врагове получават неговото оръжие, както пише Хинкмар в Annales Bertiniani:



(„Когато Лудвиг, императорът на Италия узнал това, издал заповед до папа Николай да му изпрати оръжието и другите дарове, които царят на българите дарувал на св. Петър.”)

От този момент оръжието се носело от римския император, докато царят на българите станел богобоязлив подчинен на римската църква християнин. Българите след това посещават намиращия се в съседство до Панония- римски манастир Чивидале (Фриули). В един манастир в Чивидале е открито евангелие, в което са записани имената на различни българи, които са посещавали манастира. Първият българин посетил този манастир е бил Сондоке.


След това се открива и следната забележка:



(„Това са имената от България. Първо техния цар- Георг и неговия брат Докс, и един друг брат Габриел...Михаил и т.н.”)

Вместо меч в планините, царят на българите държал кръст в манастирите. Българите предават на римската църква не само своето оръжие, но и своите дотогавашни имена. От това време нататък или от края на 9 век обитателите на земите на р.Сава и р.Драва повече не се наричат българи, а хървати и словенци. Дори старата българска литература се нарича словенска литература. Под името България, от тогава се разбира само тази част на България, която запазва своята първоначална вяра. По този начин Рим успява да подчини и обезвреди панонската част от българите. По- късно понятията „българи” и „България” се разбъркват. Под „българи” се разбира само жителите на Балканския полуостров южно от Белград и се счита, че царят на българите, който през 9 век се обърнал към папа Николай, е цар на тези тракийски българи. Обаче тези българи (тракийските) не са от римо- католическата религия. Затова се твърди, че българите скоро отново са се отвърнали от Рим и са се върнали към Константинопол. Това не е вярно. Тези българи, които са преминали към римската църква, са останали верни на римо- католическата вяра.1 Също и измислиците, че Кирил и Методий са били в Рим, че са занесли мощите на св. Климент и са ги погребали там, че са получили от папата благословение на техния славянски превод, на светото писание, че Кирил е починал в Рим, а Методий е бил издигнат за епископ от папа Адриан, са се появили едва по- късно и се базират на объркването, на панонските българи с тракийските. Нейната несъдържателност се вижда от това, че папата е трябвало да премахне готските книги за да въведе латински. Готските книги, които до тогава са се използвали в църковните служения, в Панония и Далмация, е трябвало да се преведат на латински.

________

1) Д-р Ценов показва, че покръстените българи в 9 век са панонските, а не тракийските. Тракийските българи запазили своята вяра, посята от ап. Павел чак до падането под византийско владичество, затова са запазили и името си- българи, за разлика от панонските.

Така четем в хрониките на един средновековен свещеник от Диоклея следното:



(„За да преведа книгата на готите от славянски на латински език, чиято земя латинците наричат славянска държава, в която се описва тяхната история и техните войни.”) Готското писмо е съставено от Улфила за готите на р.Янтра в Мизия. След това една част от готите преминават в Панония и Далмация, като пренасят там готския превод на библията и църковната служба. Латинската църква се възпротивява изключително яростно срещу готската, като организира няколко църковни съвета. Както на съвета в Сердика (347), така и на съвета в Римини (359), наред с другите готски или трако- илирийски епископи е осъден и епископът на Мурса в Панония по долното течение на р. Драва. През 381 г. същите епископи са осъдени още веднъж на събора в Аквилея. Тези епископи, под водителството на Улфила тръгват заедно към Константинопол (новият Рим), където Улфила умира. Тази борба, която по погрешка се описва ту в 9 век, ту в 14 век, намира своя край. Така римския архидякон Тома пише, че Методий е съставил готската писменост и че с този славянски език са написани много погрешни неща срещу католическата църква. По това време свещеник на име Улфус (Улфила) пристигнал в Хърватия.

Тъй като готските църкви в Хърватия са били затворени от римляните и на готските свещеници е било забранено извършването на служби, то Улфила е бил изпратен с подаръци в Рим, за да моли за възстановяването на тогавашните служби.



Папата обаче заявил, че готският събор бил незаконен и не пожелал да изслуша Улфила. Улфила се завърнал при своите готи, които са го изпратили- . Вместо да им предаде решението на папата, той им съобщил, че е получил разрешение от папата за всичко и че техните църкви са отворени, като старите им свещеници са възстановени на предишните служби.

(G.oder B.S.227-228) Когато готите чули за това, те се зарадвали много.



Фактът, че българското християнство е по- старо и от римското, може да се види от обстоятелството, че румънците са признавали българската църква и са изповядвали нейната вяра.

Румънците извеждат своя произход от войските на император Траян. Когато Траян в началото на втори век поробва сарматите или жителите на Мизия, последните вече са били християни. Техният първи християнски учител е бил апостол Андрей.



Тъй като римляните отначало са били езичници, те преследвали тези християни, по- късно ги подтискали, защото те самите били приели друга форма на християнството. В началото на 4 век тези измъчени християни били принудени да се вдигнат на въстание. Начело на тези християни застанал Улфила, когото споменахме по- рано. Останалите в Дакия романи, се размесили със старите даки и гети (готи), като приели тяхната религия и писменост. Тази религия и писменост е българската вяра и писменост. Румънците са водели своите меси на български език и са ползвали българската писменост, която е била премахната едва по времето на княз Карл I. Румънският език е смесица, която е възникнала от романски и български елементи. Географските имена във Влахия, като Черна, Горши (горна земя), Долши (долна земя), Яломица, Дъмбовица (Думбовица), Предел, Крайова (Кралйово) и т.н. са български. Политическите и църковни титли, като господар, боляр, поп (пастир), свентия (светец) и т.н. също са български. Румънската църква е била подчинена на българския патриарх. По- старите румънски свидетелства са били написани на български език. Едва в по- ново време румънският език излиза на преден план, като литературен. Ако е било така, както твърдят тези, които объркаха историята от римската църква, то би трябвало румънците да са ромеи- католици, занесли в Дакия латинския език и служба, и да са ги запазили. Това обаче изобщо не е така. Тъй като румънците са заварили по тези места българската църква и език, ясно е, че българското християнство е по- старо и Улфила е превел светото писание на бългаски език. Всичко, което се е писало по тези въпроси, са средновековни историй, имащи за цел да обосноват теоретично превъзходството на римската църква.

Така св. Климент, който като другар на ап. Павел е разпространявал спасителната вест всред охридчани, е починал по тези места. Вместо това той е посочен за римски папа, въпреки че по това време изобщо не е имало римски папи. Легенда Италика (Legenda Italica) съобщава, че Константин намерил мощите на св. Климент в областта Георгия (Хераклея или Манастир) и ги е занесъл в столицата на тази област, където е бил приет с големи почести от княза на същата област- Никифор. Подръжниците на римската църква превеждат на латински език името на Никифорус, като Николаус и твърдят, че Константин е занесъл мощите при папа Николай.

Първият апостол при скитите е Андрей, а първият епископ в Морава е св. Андроник, който е обявил Методий за свой наследник. Това е било променено по следния начин: папа Адриан (9век), уж бил изпратил християнски учители при гореспоменатите народи.

През 9 век на българска земя не се е случвало обръщане на езичници към християнската вяра, а отказване от българската църква, въвеждане на латински меси, вместо готски или български, политическо подчиняване на българите в Панония под римска власт.

В Тракия политическата ситуация се развива също така неблагоприятно за бъгарите. Императорите на източната империя водят яростни войни за подчиняването на българите, които са се отбранявали храбро. През 499 г. българите разбиват римския пълководец Арист на р.Цурта (дн.Сурдулица, източен приток на р.Морава), в 506 г. разбиват римския предводител Сабиниан при Хореа- Марга (Кюприя) на р.Морава, през 535 г. разбиват патриция Зита на р.Янтра. (Мarcellinus).

Като символ на отношенията на между българите и източната римска империя, трябва да се изтъкне, че император Анастасий заповядал да се построи стена от Селимврия на Мараморно море до Деркон, на Черно море срещу мизийците или българите. (Зонара1)

Може да се каже, че за Византия е останала само земята на изток от тази стена, докато в останалите части на Балканския полуостров, българите са били фактически независими. Тези отношения са били нарушени от император Юстиниан. Той решава да спечели българите на своя страна и с тяхна помощ да воюва срещу готите в Италия. (Marcell.Chron.J.548) Император Юстиниан е последният римски император, не само в политически, но и в културния смисъл на думата. Той е бил римлянин, като неговият служебен език е бил латински. След него източната римска империя се гърцизира. По късните императори се наричат римляни и империята- римска, но това е само по име. Фактически от този момент византийската империя е гръцка държава и официалният език- гръцки.

________
1) Данните на древния писател, че българите са мизийци т.е. някогашни траки, не се взимат под внимание от някои филолози. Те вярват, че могат филологически да обосноват, че имената на българските царе са турски, на хунските царе- монголски и на готските- германски. За да мога да влея разум на тези филолози и да се извлече нещо разумно от филологията, бих искал да обърна внимание, че бащата на Атила се е казвал Валамир. Първият цар на остроготите се е казвал Валамир, а един от българските царе се е казвал Маламир или Валамир. Също при един предполагаем „монголски, германски или турски” народ ние намираме същото име. Имената на готските царе, като Аларих, Теодорих, Видерих били уж германски имена, защото завършвали на „рих”. Имената на българските царе- Тразерих, Есперих, Телерих завършват също на „рих”. Ние виждаме, че филологията се проваля тук, защото от имената (в този случай) неможе да се докаже произхода на народа. От тези примери се вижда, че между хуни, готи или българи не е имало никаква езикова разлика.

От един поробен народ, чрез своята култура гърците незабележимо се превръщат във властващ народ, без да пролеят и капка кръв. Ние можем да проучим внимателно историята и няма да намерим войници, войски и императори от Спарта, Атина или Крит и др.,които да са воювали за римската империя на Византия. Войниците и пълководците, като Аеций, Белизарий (Велизарий), Аспар, Гайна, Виталиан и др., мнозинството от императорите, които са воювали за благоденствието на римската империя, са родом от Тракия и въпреки всичко това, Тракия изпада под гръцко владичество.

Първият византийски император, който поема на поход срещу тракийските българи след Юстиниан- император Константин Погонат (668- 685; poginatos- дълговрат), не постига нищо. Той бива победен. Неговият син- Юстиниан II (685- 695 и 705- 711) иска да отмъсти за баща си и при Солун тръгва на въоражена борба срещу българите, но бива разбит на п-в Галиполи, като се принуждава да избяга в Азия.

Най- големи врагове българите намират в лицето на императорите от сирийски произход. Константин V Копроним (копроним=боклук; 741- 775), един от най- значимите византийски императори, е първият, постигнал успех срещу българите. През 751 г. навлиза в България и достига до Берегава (Люлебургас).

През 756 г. императорът повтаря своето нахлуване, като достига до р. Тунджа, която при Адрианопол се влива в р. Марица.
- (Theoph.Chr.S.664,674)
По- нататъчното навлизане на Константин Копроним в България бива преустановено от цар Телерих през 775 г.

Това доказва, че гърците през 8 век са разбирали под България- Тракия, северозападно от стената, построена от император Анастасий. По този повод, като български царе или князе, които водят българите срещу гърците, са посочени: Тервел, Кормес, Телец, Угаин, Сабин, Баян, Телерих. Тези имена, както виждаме, са чисто тракийски. ( По- нататък също от Goten oder Bulgaren S.267-279)

След смъртта на Константин V Копроним, ковчежникът Никифор I (799-811) заема трона. Веднага след това той поел на военен поход срещу българите и превзел Адрианопол.
- Theoph.749)

След завладяването на Адрианопол, Никифор продължил своя военен поход по- навътре в българските земи и достигнал Балкана (Хемус). На това място срещу него се изправил могъщия български цар Крум, като българският владетел напълно разбил войските на Никифор в един тесен проход на Стара планина, където византийският император загубил живота си (811г). Цар Крум продължил борбата срещу византийците и на 22 Юли 813 г. победил войските на император Михаил I Рангаве (811-813) в близост до Адрианопол, като след това българският цар достигнал до Константинопол (златният рог). Скоро след това Крум починал от сърдечен удар, както и Атила (навярно отровен) (април 815). Така византийците са победени и както преди цяла Тракия до босфора става българска. Гърчеещите се регенти на източната римска империя трябвало да се задоволят с Константинопол и със старите гръцки колонии на тракийския бряг. Следователно не са българите тези, които нахлуват във Византия, на византийците нахлуват в България, за да поробят българите.

Под върховното командване на Крум се намирала цяла Дакия до Карпатите и цяла Панония. Неговото царство се припокривало с царството на Баян и Атила.

Император Рангаве бил последван от слаби императори, които не дръзнали да се надигнат срещу българите. След Крум, като могъщ български цар се споменава Омбритаг и Лаодомир или Владимир, чийто държави стигнали на запад до днешен Грац.

Отношенията между българи и византийци започват да се влошават отново по времето на византийския император Лъв VI (886-911), който заради своите научни творби е наречен философ. По същото време царувал българският архонт (цар) Симеон (868-927), който също е бил учен и книжовник. Симеон е бил силна личност, образован във Византия и много добре изучен в гръцката наука. Той се е стремял да завладее императорския престол в Константинопол. Цар Симеон разбил, изпратените срещу българите от Византия маджари, като ги отблъснал отвъд Карпатите. Симеон продължил войната с Византия, като разгромил византийските войски в Тракия при Булгарофиги (Булгарофигон, Бабаески, не далеч от Люлебургас) и така защитава българската територия от набезите на византийците. През 9 и началото на 10 век Византия трябва да се задоволи с Константинопол и гръцките колоний на Черно, Мраморно и Егейско море. Под владичеството на Симеон е целият Балкански полуостров заедно с Тесалия, Панония и Румъния. Тъй като Симеон не успял да принуди византийците да го направят император, той обявил сам себе си за „цар на българите и автократор на ромеите по Божията воля”. От тогава нататък тази титла се носи от българските владетели. Освен това Симеон създава българска патриаршия , чрез която равно- поставя българската църква с византийската и римската. По този начин се създава една самостоятелна тракийска империя. От тогава траките или българите са се считали за част от римската империя. За съжеление Симеон умира през 927 г. и неговият слаб син Петър сключва мир с Византия, като се оженва за Мария, внучката на император Роман. Като зет на Роман, той позволява царството му да попадне под византийско влияние. От това не останали доволни всички българи, но с помощта на император Роман били потиснати всички въстания. Единствено сръбските племена под водачеството на Чеслав (931-960), който е живял в българския царски дворец, успели да се обявят за независими и да основат собствена сръбска държава на запад от Ибър. Това сръбско царство било разположено приблизително в пределите на днешна Черна гора, Херцеговина една част от днешна Босна и Сърбия. Сръбският университетски професор Станоевич поставя в своя учебник по сръбска история „Istoria Srba”- 1910, посочената карта на царството, на Чеслав.

Приказни историй се разказват също и за създаването на Сърбия, на които ние няма да се спираме в тази книга. Сърбите са далматинско племе, което се появява, като сръбска нация едва през 931 г. Когато българското царство попада под византийско влияние, Чеслав използва тази удобна възможност за да основе самостоятелно княжество. В това свое намерение той бил насърчен и подкрепен от Византия, като византийците искали по този начин да отслабят и завладеят българите.

През 963 г. слабият император Роман II (959- 963), син на Константин VII Порфирогенет умира и неговият пълководец Никифор II Фока (963- 968), обичан от народа, се оженва за императорската вдовица Теофана, като по този начин става император. Българите от Македония използват тези вътрешни слабости във византийското царство, за да въстанат под водачеството на княз Шишман и тримата му синове (963 г.) срещу управляващия под византийско влияние цар Петър, и да създадат в западна България самостоятелно българско царство.

Войнственият император Никифор е искал да отхвърли данъка, който Византия изплащала от времето на Атила и Баян на скитите, както той нарича българите и да подчини българския народ. За тази цел той се обръща към русите за помощ срещу българите. Русите заемат една част от дунавска България (969 г., когато умира и цар Петър) и отказват да я напуснат. Наследникът на Фока- византийският император Йоан I Цимиски (Johannes I Tzimiskes) (969-976) се заема с задачата да прогони русите. Той отвоюва обратно от руснаците Преслав и крепостта Дръстър (Силистра) през 971 г., но само за да ги задържи под свое владение, докато българският цар Борис, синът на Петър, се налага да се задоволи с титлата магистър в Константинопол.

За първи път Византия налага своето господство над източната част на Балканския полустров. След това погледът на византийските императори се насочва към западните български земи. Столицата на западното българско царство е била Воден- старата столица на Македония. Това царство обхващало земите на Тесалия, Епир, Албания, долината на р. Морава и достигало до Видин и София. Най- голям разцвет това българско царство достигнало при царуването на Шишмановия син- Самуил (997- 1014). Самуил разширява границите на своите владения до Атика. Поробените източни българи се надигат на бунт, прогонват византийските чиновници и се присъединяват към самуиловото царство. Самуил става владетел на почти целия български народ. Столицата на това царство първоначално е била на езерото Преспа. По- късно тя е преместена в Охрид, където и до ден днешен могат да се видят руините на неговия замък, разположен на хълма на Охридското езеро. Самуил намира опасен враг в лицето на византийския император Василий II (976- 1025). Между българите и византийците избухва десет годишна война, която свидетелства за храбростта и мъдростта на Самуил. Силата и храбростта на стария македонец отново се събудили, но трябвало да отстъпят пред превъзхождащия го враг. В близост до Струмица българите са били победени на 29.07.1014 г., а Самуил едва успял да се спаси в Прилеп. Византийският император извършва ужасяващо отмъщение срещу българите. Той ослепил 15 000 пленници, като на всеки 100 войника, оставил по един едноок за водач и ги изпратил при Самуил. В резултат на тази жестокост Василий получил прозвището „Bulgaroktonos” (българоубиец). Когато Самуил научил за тази жестокост, припаднал на земята и след два дена починал от сърдечен удар (15.09.1014). Войната продължила още 4 години, докато не бил победен и последният наследник от шишманoвата династия при обсадата на Дирахиум (Дурацо). Василий заграбва голямото златно съкровище в българската столица Ахрида (Охрид). От там той се отправя към Атина да благодари за победата на пантеона, построен на Панагия. След това той триумфално се завръща, минавайки през Порта Ауреа (Златната порта) в своята столица, водейки царица Мария и дъщерите на Самуил. Благородните боляри са били откарани в Константинопол, където са влезли в тесни семейни отношения с византийските големци. Така завършват борбите между византийците и българите.

Веднага след това започва гърцизирането на българския народ, чрез преселване на българските първенци в Константинопол и премахване на българското духовенство. Синовете на Самуил получават висши постове в Константинопол и Азия. Фружин става водач на кралската стража на букеларите. Неговият брат Арон заема поста на стратег в Асприкания- Армения. Братът на Самуил- Алусиан е назначен за стратег в Теодосуполис (Ерзурум). Патриархът на Охрид Давид е свален и на негово място е назначен абат Йоан от Дебър с титла архиепископ. По това време на охридския патриарх са били подчинени 30 епархий. Към тези епархий спадат- Охрида (с. Преспа), Кастория, Мъглен, Битоля (с Прилеп и Велес), Скопие, Сервия, Берое, Струмица, Морозвизд, Велбължд, Кюстендил, София, Ниш, Бдин (Видин), Призрен, Раса (Нови Пазар), Липлян, Белград, Браничево (Пожаревац), Срем и Главница в Албания (при Валона), Орея и други шест, в Тесалия- Стаг (Stag) и Петца (Petca).

Счита се, че архиепископът Йоан е бил българин, но заелите след него църковния пост гърци в качеството им на български архиепископи, като Теофилакт (1085- 1107), са гледали с голямо презрение на своите български енориaши. По този начин се подготвя края на българската църква. Едва сега българи и гърци принадлежали към една и съща религия. Вероятно за да се претопят българите с гърците, взантийците приемат вярването на българите, че Пре- Светият Божий Дух произлиза от Отца и прекъсват връзките си с Рим (1054 г.). Резултатът от това заробване на българската църква от гръцката е унищожаването на бългрската интелигенция. Българите остават само необразовани селски труженици. След смъртта на Василий, българите се опитват при управлението на сина, на Габриел (Гавриил)- Петър Делян, да се освободят (1040г.), но това не им се отдава. Около 1073 г. българските големци определят сина на сръбския цар Михаил (1053- 1084)- Константин Бодин за свой цар, което доказва, че по това време сърби и българи са се считали още за един народ. Българите са се опитвали под негово управление да се освободят от гърците, но това и този път не им се отдава. С времето обаче обстоятелствата са се променили в полза на българите.



През втората половина на 12 век, византийската империя е била нападана от различни врагове. Сръбските неманци разширяват границата на своята държава до Щип, Кюстендил и София. От северозапад унгарците под управлението на цар Бела, нахлуват в подчинените на Византия български земи. През лятото на 1185 г. голяма норманска войска акустира в Дурацо и т.н. Тези обстоятелства се използват от българите в Мизия за да се вдигнат на въстание срещу Византия (1186 г.). Начело на българското освободително движение са двамата братя Петър (Теодор) и Асен (Белгун) от Търново на р. Янтра, подкрепени от търновският епископ Василий. Асен повежда българската войска и в няколко сблъсъка разбива византийските пълчища. По- голямата част от България става свободна. Търново на р.Янатра, като древен географски център на гетите или готите, за които Улфила превежда светото писание, става столица на България. На същото това място готите през 4 век въстанали срещу римляните, отново в Тръново българите въстават срещу византийците. Старият дух на народа още не е бил угаснал от вековното потисничество. Обаче българският велможа Иванко застанал начело на недоволните от Асеновото управление- български боляри. С цел да отстрани Асен, Иванко влиза в тайни преговори с тъста на византийския император Исак Комнин, който по това време е български пленник. Той пробожда Асен с меча си и бяга в Константинопол (1195). Скоро след това (1196) другият брат Петър също е погубен от меча на коварен убиец, от същите заговорници. Цар на българите става най- малкият брат- Калоян (1195- 1207), който е и най- доблесният. До 1201г. той води войни с Византия и почти успява да възстанови Симеоновото царство. Неговото царство обхващало земите от устието на р.Дунав до р.Вардар, долината на р. Морава, включително Белград на Дунав. Калоян е водил продължителни войни с латинците, т.е. кръстоносците, които са завладели Константинопол и земите на Византия, на Балканския полуостров. Той изисква от папата да му бъде призната титлата император, а на неговия епископ Василий- титлата патриарх. Папата вероятно му е дал титлата крал (rex), а на Василий- титлата primas, но Калоян се подписва като император, а Василий като патриарх. Своето блестящо, легендарно и патриотично управление цар Калоян не е успял да продължи дълго време, защото е бил убит от кумана Манастрос (1207г.). След 11 годишно изгнание през 1218 г. Йоан Асен II (1218-1241)- син на Асен I, става цар на българите. Асен II е един от най- значимите царе управлявали България. Той завладява за своята страна почти целия полуостров, включително и Дурацо. Асен II увековечава своите легендарни победи, като построява в Търново църквата „Св.40 мъченици” през 1230 г. Тази църква се е запазила и до днес. Преаз 1235 г. българският цар се сприятелява с византийския император Ватаций (1225- 1254) и съдейства с разрешението на патриарх Герман, и патриарсите на Йерусалим, Антиохия, Александрия, да се признае архиепископа Йоаким за патриарх на България. През 1241 г. Асен II- последният значим български цар умира. От този момент започват вътрешни междуособици, които отслабват царството и предразполагат обстановката за бъдещото робство. След Асен II на престола на българското царство се възкачва неговият 9 годишен син- Калиман I (1241-1246), след него поема управлението отново малолетният брат Михаил Асен (1246-1257) и т.н. По- раншното религиозно различие между българи и византийци, представляващо и национално различие на този етап не съществува. В периода 1258- 1277г. сърбинът Константин Асен е цар на българите. За известно време пастирът Ивайло придобива властта (1274- 1279), като се оженва за царица Мария. Той е последван от Георги Тертер (1280-1292), който основава нова династия. Между изброените български владетели заслужават да се споменат Теодор Светослав (1295-1322), Михаил от Видин (1323-1330) и Йоан Александър (1331-1356).

Второто българско царство не успява да достигне старите български граници на запад. В панонските земи се установяват маджарите, като основават могъща държава. Основаното в Далмация през 931 г. сръбско княжество се съхранява и разширява за сметка на българските земи. Сръбският професор Станоевич съчинява в своята сръбска история следната карта на царството на първия сръбски цар Стефан (1196-1222).

Два века след основаването си, сръбската държава се разпростира на изток до Морава без Белград; на юг към нея спада Печ- седалището на една от българските епархий, църковно подчинена на охридския патриарх. Сръбското царство постига особено забалежим разцвет по времето на управлението, на Стефан Душан (1331-1355). Той успял да подчини под своя власт територията от р.Сава на юг до Атина. Неговото царство обхващало почти цялата западна част на Балканския полуостров- Албания, Епир, Тесалия, Атон и на изток долината на р. Струма. Той бил коронован през 1348 г. в Скопие, като цар на сърби, гърци, българи и албанци. Това доказва, че той е гледал на Македония, като на българска земя, на Албания, като албанска, на Гърция- гръцка. Освен това Душан назначава архиепископа Йоаким за сръбски патриарх с покрепата на българския патриарх от Търново и Охрид. Тази държава обаче не е нещо повече от творение на една значима личност и по тази причина тя е просъществувала само докато Стефан Душан е бил жив. След неговата смърт сръбското царство се върнало в своите стари граници. Сръбската държава се е разпаднала на малки княжества и когато турците започват да завладяват Балканския полуостров, не е имало сила, която да им се противопостави. През 1354 г. византийският император Йоан VI Кантакузин (1341-1355) моли турците да му осигурят военна подкрепа срещу българите, като ги „поканва” в Европа. Турските орди заемат Галиполи и никога повече не напускат Европа. Турските войски са последвани от създаването на турски колонии, които служат, като опора на султаните в техните имперски интереси за завладяването на Балканския полуостров.

Докато турците се подготвят за велики завоевания, в балканските царства се наблюдава голямо противопоставяне едно на друго и липса на съгласие. След смъртта на българския цар Йоан Александър неговите двама сина Йоан Шишман III- цар на Търново и Йоан Страцимир- цар на Видин, се карат по- между си. На брега на Черно море се установява Деспот Добротич, като самостоятелен владетел, а на неговото име земята се нарича Добруджа. При тези обстоятелства за турските пълчища не е представлявала сериозна трудност да завладеят българските земи. Забележителна роля, обаче изиграва в тези събития константинополският патриарх, който във всяко отношение е на страната на турските завоеватели. Когато турците надвиват над видинското царство на Страцимир около 1381 г., константинополският патриарх веднага изгонва българския митрополит от Видин, като на негово място поставя йеромонах Касиян. Константинополският патриарх си позволява да се намеси грубо във вътрешните дела на българската църква, въпреки че до тогава България е била самостоятелна държава и в църковно отношение е била независима от гръцката църква. На 13.06.1389г. турските орди побеждават борещите се под сръбско водачество сърби и българи на Косово поле, като по този начин стават господари на Балканския полуостров. През 1393 г. султан Баязид влиза в Търново, приет от патриарх Евтимий. Българските боляри са били събрани в църквата и обезглавени, а патриархът изпратен на заточение. Скоро след това (Август 1394 г.) константинополският патриарх определя митрополита на Черна Гора да изпълнява длъжността на епископ в Търново, като последният се премества в българската столица. От 1402 г. Търново има митрополит, подчинен на константинополския патриарх. Така българите изпадат едновременно под политическото владичество на турците и църковно на гърците. Сърбите също падат под турска власт 62 години по- късно. Професор Станоевич е създал следната карта за държавата на последния сръбски цар Георги Бранкович (1427-1456).




От тази карта се вижда, че последното сръбско царство не е включвало Ниш и Белград. Тъй като Бранкович е владеел и една част от България на Морава, българският хронограф го нарича „благочестивия цар на българите”. Всички сръбски царе са били титулувани по същият начин, когато са придобивали български земи. Сръбският крал Стефан Урош (1243-1276) е бил наречен от западни хронографи „пълководец и цар на българите” (Dux el rex Bulgarorum), защото е владеел българските градове Липлян и Призрен. Цар Милутин е бил обозначен, като „цар на българите” (rex Bulgarie). Душан, който завладял Македония, се наричал цар на българите. Белград се казвал Alba Bulgarica, Bulgariae oppidum. Царството на маджарите първоначално е граничело с България, а не със Сърбия: . Албертус Каноникус Акуенсис (1096) пише, че е пристигнал в град Малвила при устието на Сава, където се намирала границата на българското царство , а за Ниш пише, че е богат град, намиращ се в центъра на българската държава. . Мелхиор Безолт (1584) пише, че Морава разделя Сърбия от България. [„При водата (на Ягодна) се разделят двете земи- Сърбия и България”]. Фридрих Зайдел пише в своята творба „Забележителната делегация до високата порта”от 1595 г. „Когато пристигнахме в Ниш, в чест на турския султан стотици отсечени свежи човешки глави на български християни- всички бедни селяни в унгрийски или кробатски дрехи, бяха наредени от двете страни на пътя една до друга до двете порти, водещи към полето. Тази картина изглеждаше трогателно. Турците обясниха, че те са се били надигнали на бунт срещу турския султан.*”

Така ние виждаме, че долината на Морава винаги е била смятана за българска земя.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница