История на българия от д-р Ганчо Ценов
Изтегляне 1.74 Mb.
|
Част четвърта . Турското робство и гръцкото потисничество. a) Турците. Турците завладяват Балканския полуостров, но са били твърде малобройни за да управляват толкова много народи. Затова турците прибягват до други средства- вземат силни, здрави и хубави български момчета на възраст 10- 12 г., възпитават ги в мохамеданската религия, като по този начин създават известните еничерски войски. С тези войски султан Мохамед II през 1453 г. завладява Константинопол. Еничерите не са имали право да се женят. Те единствено са служели във войската, като са били най- добрите войници в турската империя. Освен еничери султан Мурад (1362-1379) набира войници и сред християните. Някой български области, като Панагюрище, Копривчица, Котел, Ямбол, Сливен, областите при Родопите и Балкана е трябвало да снабдяват с войници турската армия. Тези области са се радвали на относителна самостоятелност и са били управлявани от воеводи и князе. ________
Жителите на тези области почти не плащали данъци и са имали право да носят дрехи в ярки цветове (зелени, червени), което на другите българи било забранено. По този начин турците са успели да набавят войници за своите орди от българското население, чрез които те потискали самите християни и заплашвали централна Европа. С времето чрез промяна на вярата, на една част от българите в Родопите, Македония, сърбите в Босна и албанците към исляма, както и чрез преселването на турци в България, ислямският елемент на балканите се засилил толкова много, че Султан Мурад IV през 1638 г. прекратява набирането на християнски деца за еничари. От тогава започва разпадането на турската империя. Живеещите в безбрачие и строга дисциплина, лоялни на султана еничери, се заменят с турски еничери без дисциплина и военен дух, но с големи претенций. Турчинът се различавал в много отношения от поробените християни. Той бил господарят, който управлявал. Християните били рая (стада), които били задължени да работят за господаря. Християните не са били обръщани към исляма, защото е бил необходим работещ или служещ народ да изхранва мисюлманина. Султанът, пашата, беят, агата и т.н. са използвали за създаването на своите блага християнски работници без да им се заплаща. Освен това на хриситяните се налагали големи данъци, които всеки християнин е трябвало да заплаща от 14 годишна възраст. Данъци не се заплащало само на султана и държавата, но и на пашите, бейовете и т.н. За българина почти не е оставало и една десета от това, което е заработвал. Може да се предположи, че турският господар при свободата, която е притежавал би се отдал на изкуство или наука, или да занимава духа си по някакъв начин. Нищо подобно не се е случило. Той единствено се наслаждавал на лесния си живот, като деградирал душевно и морално. Предишната дисциплина и религиозна благопристойност вече не съществували. Вместо да изпълняват волята на султана си, еничарите го критикували и се бунтували срещу него. С напредването на времето тези обстоятелства в турската империя се влошили повече. В теократичната държава на турците народи от различни земи с различаващи се нагласи, вярвания и обичаи е трябвало да работят заедно, което било много трудно. Не е имало духовно единство и между ислямизираните сърби, албанци и българи на Балканския полуостров, също и между християни и мислюлмани, а и различните народи са имали различни стари обичаи. Не е било възможно също да има единство между балканските народи и живеещите в съвсем различно положение араби, кюрди, черкези, татари и др. Не е била налице една обща любов към отечеството за да обедини всички тези народи. С това може да се обясни неподчинението и противопоставянето на пашите от Албания, Босна и България. Подкрепени от своята национална идентичност, култура, език и традиций тези народи се стремели да създадат свои собствени държави, независими от високата порта. Тези процеси до такава степен отслабили турската империя, че тя не била в състояние да се противопостави на завоевателните стремежи на руската империя и хабсбургската монархия. Първият опит за изгонване на турците от българските земи са направили през 1594 г. живеещите в Карпатите князе- Зигмунд Батори от Зибенбюрген заедно с Михаел Витесул- владетелят на Влахия и владетелят на Молдова- Аарон. Те били подкрепени от папата и мнозина се присъединили към тях. Предводител на унгарските наемници е бил зибенбюргският княз Алберт Кирали. По времето на студената зима 1594- 1595 г. Михаил и Кирали преминали Дунава. Те плечкосали градовете Измаил, Силистра, Тутракан, Русчук, Свищов, Никопол, Оряхово, Бабадаг, Разград и се върнали с богата плячка обратно през Дунава. Следващата година (1595) Синан паша преминал Дунава при Гюргево и преследвал войската на Михаил до Карпатите. Зигмунд е трябвало да му се притече на помощ, за да отблъснат турските войски обратно през Дунава. Втори опит да се отхвърли турското робство е направен през 1630 г. Стремежът за свобода се е зародил в сърцата на римокатолическите българи във Войводство (Херцогство) Чипровец (сега село до Берковица на Балкана). Начело на борците за свобода е стоял владетелят на Влашко- Матей Бесараб (1633-1654). Интересът на влашките владетелели към освобождаването на България може да се обясни с това, че румънците и българите в по- стари времена са били едно царство и са имали една обща църква. Тази държава и църква се е наричала българска. За румънска държава и църква в средновековието не се е чувало нищо. Влажките князе от 14 и 15 век, като Мирчо, Радул са имали не само български имена, но са писали и говорили на български. Следователно те са били българи. Румънците все още са смятали своята страна за част от България, затова се опитвали да помогнат на поробените си братя. Всички тези опити за освобождаване на България били безуспешни, докато турската империя е била на върха на своята мощ. През 1683 г. турците обсаждат Виена, но са победени от австрийци и поляци. Австрийците завладяват на свой ред изненадващо бързо Унгария и скоро след това Белград (1688). Лудвиг от Баден побеждава турските войски през 1689 г. при Ниш и превзема Видин. Българите от Чипровец се надигат на въстание в областта Кутловица (дн. Фердинанд), но са разпръснати от турците и са принудени да се присъединят към войската на Лудвиг от Баден. Граф Пиколомини превзема Прищина и Скопие, но скоро през 1690 същите градове, както Ниш и Видин се налага да бъдат отново отстъпени. По това време започват походите на Петър Велики срещу срещу Турция (1711). Балканските християни залагат големи надежди на православна Русия. След 28 години австрийците отново нахлуват в турската империя и чрез мирния договор от Пожаревац (1718) получават част от Сърбия и България на долното течение на р.Морава заедно с Белград, и южно до Крагуевац, и Равница. Тези области запазват само до 1739 г. В периода 1788- 1791 г. австрийците подновяват своите военни походи в тези области, но без голям резултат. Руснаците по това време не знаят почти нищо за български народ на балканите. За тях Балканският полуостров е населен от гърци и румънци, към чието освобождение те се стремят. Чрез сключения мир с турците в Кючюк Кайнарджи (1774) русите получават покровителство над Молдова, Влахия и гръцките християни в Турция. През 1782 г. Екатерина II и Йосиф II се споразумяват да прогонят турците от Европа и да изградят нова византийска империя под управлението на внука, на Екатерина- великият княз Константин. Австрия е трябвало да получи Босна и Сърбия, а Русия- Крим и Очаков. По силата на това споразумение Влахия и Молдова е трябвало да останат самостоятелни държави под управлението на православен владетел. Последвалият военен поход е бил злощастен за австрийците, но поради успехите на русите във Влахия, Високата порта сключва мир с австрийците в Свищов (1791) и с руснаците в Яш (1792). По това време турската империя се намира в сериозен вътрешен упадък и разпад. Султан Селим III желаел да модернизира войската и флота, но се сблъскал с непреодолимата съпротива на еничарите. Той заплатил реформите с живота си. Високата порта загубила всякакъв престиж и уважение. По това време започнали разбойничествата на кърджалий (по пътищата) и на даалите (в планините) по цяла България, която е била жестоко опустошена. Тези разбойнически групи са наброявали до няколко десетки хиляди души и са се състояли от разбойници, от различни племена (народности). Те са били свързани единствено от желанието си за плечкосване. С времето тези разбойници придобили такава военна сила, че под управлението на Пазвантоглу, който станал самостоятелен владетел на Видин, планирали да завладеят Константинопол. Тези мародери не само ограбвали от българите всичко, което намирали, но им налагали различни данъци. Измежду тези данъци бил и налудничевият „дишпараси” или „дишхакаси” (зъбен данък), като българите са били задължени да плащат на мъчителите си пари за това, че последните си похабявали зъбите, докато поглъщали ограбеното. Пуквил (I. III. 163) пише, че докато е пътувал от Прищина към Македония (1808), жестокият Малик паша за да може да преследва военните групи на кърджалийте, заповядал да се изгорят съедните гори. Тези гори повече не били залесени и тези части от Македония и до ден днешен приличат на пустиня. Тъй като човечният паша на Белград- Хаджи Мустафа не разполагал с достатъчно войска да победи Пазвантоглу, той разрешил на християните да се въоръжат. Всички тези християни, които са учавствали в австрийския поход срещу турската империя, се изправили срещу Пазвантоглу. След това те насочили оръжията си срещу далийте в тяхната страна, а по- късно и срещу самите турци. Така започва сръбското освободително движение и борбата срещу поробителя (1804). Предводителят на това движение е бил хайдутинът Кара- Георги, защото другите благородни хора са се страхували да поведат четите. През 1806 г. сърбите разбиват слабите турски войски при Шабац, през декември същата година превземат Белград, а през 1807 г. предвождани от Милош Обренович, който до тогава е бил свинар, побеждават при Ушица. Към тези сръбски въстанници от местностите Рудник и Подрине в западна Сърбия на Дрин, се присъединяват и една част от българите на Морава. Съвременниците на тези събития свидетелстват, че когато Белград бил превзет, българите Милослав и поп Радослав дошли с молба при Кара- Георги да ги снабди с барут и оръжия, и да успокои намиращите се сред неговите въстанници българи, тъй като населението в тяхната родна земя на река Църна искало да се вдигне на бунт. Към тях е трябвало да се присъедини войводата Велко, който е бил техен земляк. (Гласник 1883. 54; Стр.216-217) Известният сръбски филсоф и историк от това време Вук Караджич описва това участие на българите по следния начин: „В началото на 1807 г., след като Сърбия превзе Белград, Велко помоли сръбския съвет да му позволи да премине от областта Парачин към Криви вир, за да организира въстание в земята на Църна река или Малък Тимок и да освободи населението от турците. Тогавашните сръбски съветници нито са знаели къде е Криви вир и река Църна, нито са били чували тези имена. Заради това те отначало отговорили отрицателно, но като им омръзнали всекидневните му молби, Младен- най- старият участник в съвета казал- „Добре, нека го пратим, щом толкова настоява. Ако Бог му помогне нещо да освободи, ние ще разширим нашата страна. Ако той плати с живота си, ние нищо не можем да направим, защото той не иска да стои мирно, ще тръгне и без наше разрешение.” (Даница 1828 г.) Този Велко е бил убит при защитата на Неготин. През 1828 г. Русия започва война срещу турската империя за освобождаване на Гърция. Руската армия под командването на Дибич завзема източна България- Добруджа, Варна, Шумен, Айтос, Ямбол, Сливен, Бургас, Адрианопол, Люле- Бургас и Енос на егейско море, след това Ряхово на Дунав, Враца и Искърското дефиле. Българите приели руските войски с голям възторг, надявайки се, че е дошъл часа за тяхното освобождение, но очакванията им не се сбъднали. България бива само ужасно опустошена. Руснаците сключват премирие в Адрианопол с турците (13.09.1829 г.) и се изтеглят от България. Няколко десетки хиляди българи бягат в Русия и Румъния поради страха от завръщането на турските войски. През 1841 г. се разбунтуват българите в граничещите със Сърбия Ниш, Враня, Лясковец, Прокупашка и Берковица. Тъй като тези градове в най- модерната история се наричат сръбски, ние искаме да подчертаем, че в 1841 г. турците, руснаците, австрийците и сърбите са ги наричали български градове. Щюрмер- австрийският посланник в Константинопол (internuntios), пише до княз Метерних във Виена 30.04.1841 г.- „В подкрепа на проучване причините за това въстание, австрийският консул в Белград изпраща своя служител Борисев в Алексинац, който му докладва от там следното: „Да осведомя Ваше превъзходителство за началото на въстанието в България и за досегашните последици от същото, за които в Алексинац чух от няколко надеждни лица, на сръбската граница от устата на спасилите се с бягство българи, и дори по пътя за Ниш от срещнатите на улицата преследвани християни, които, загубили поради ужасен удар на съдбата своите семейства и имущество, живееха в горите и планините. Два месеца преди въстанието на християнското население в областите Ниш, Лесковац, Пирот, Враня, Прокупашка и Берковац, най- видните българи, начело с Милой и Гавра са идвали по различно време на сръбската граница , именно в Алексинац Контумац, за да се оплакват при тамошния началник, Петър Радойкович и областния капитан Младен Вукоманович от потисничеството на турците и т.н.” Тази част на България, обаче по времето на Берлинския конгрес, се дава на Сърбия, както и Добруджа на Румъния.
Турците и гърците вървят заедно „ръка за ръка” при потисничеството на българите. Турските войски завземат Видин, а константинополският патриарх веднага назначава гръцки епископ вместо сваления български. Турците превземат Търново и изпращат на заточение българския патриарх Евтимий, а константинополският патриарх назначава друг епископ за митрополит на Търново. Изглежда, че гръцкият патриарх се е намирал в щаб- квартирата на султана и турците са му изпълнявали полицейски услуги. По искане на константинополския патриарх всички български епископи са премахнати и всички български църковни книги унищожени. Това се случва във време, когато Константинопол още не е бил превзет от турските орди и гръцкият патриарх е живял в страна все още суверенна спрямо турската власт. След завладяването на Константинопол от турците, Мохамед II през 1452 г. затвърждава абсолютната власт на константинополския патриарх, чрез което на последния по закон са подчинени всички православни църкви на Балканския полуостров. Гръцкият патриарх е признат за глава на християните в турската империя т.е. за глава на българи, сърби, румънци, какъвто преди това не е бил. В резултат на това мнозина преписват на султан Мохамед II голяма религиозна толерантност, но това съвсем не е било така. Да се отстранят българските първенци и духовници, да се назначи чужд гръцки патриарх за глава на българската църква в България, който да унищожи българските църковни книги и да въведе гръцки книги, и литургия в българската църква, това не означава толерантност. Това означава да се ползва помощта на гръцкия патриарх при подтискането на християните в България. Чрез турския ятаган гръцкият патриарх става духовен глава на българите, а чрез гръцките епископи и попове турците държат християните на балканите в подчинение. Тези две сили се допълват взаимно и се подкрепят една- друга. Човек би могъл да се чуди на държавническата мъдрост на някогашните турци. Чрез набирането на млади християнски момчета за войници, турците увеличават своята военна мощ, а чрез дадените права на гръцкия патриарх турските управници притежават законна църковна власт над християните на Балканския полуостров. Така турските владетели и гръцките им помощници можели да царуват спокойно. Гръцкият патриарх е бил нещо подобно на „вицекрал” в турската империя. Под предлога, че държи християните в подчинение на султана, той получава пълната подкрепа от страна на турците за стъпкването на българите. Неговата първа задача е била да унищожи българските духовници и литература, и да въведе гръцки литургий, които бъгарите не разбирали. Той преследвал всякакви духовни раздвижвания сред българите и по този начин бъларсият народ бил до тава степен потиснат в духовно отношение, че загубил нционалното си самосъзнание, като се превърнал в безволева маса, определена да служи на турски и гръцки интереси. До 1573 г. всеки нов патриарх заплащал за титлата си 6000 жълтици, след това тази сума била увеличена на 150 000 жълтици. За да набави тази приказна сума, патриархът продавал всяко епископско място за 4000 хил. жълтици. Епископите е трябвало да събират от своите енориаши тези суми, както и много други, за да живеят в разкош и да подкупват турските чиновници. Освен всичко това гръцкият епископ увеличавал данъците, събирани за високата порта. В резултат на услугите, които гръцките епископи правели на турците, епископите получили правото да арестуват по всяко време всеки българин и да го пратят на заточение. Във време, когато турските духовници живеели в голяма бедност, гръцкият епископ е можел да си позволи лукс, с който можел да си съперничи с великите паши и везири. Викарият на митрополита, на Търново- Неофит (1840-1842) описва пристигането на един епископ и начина, по който е събирал пари: Епископът пристигнал с многобройни придружители. Придружавали го поне 15 видни личности от града, 35 попа, неговия викарий, 4 дякона, 25 монаха, 65 селяни, 2 секретари, 1 кафеджия, 1 готвач, 2 чибукчий, 6 конегледача, 8 въоръжени турски телоохранители, 2 или 3 допълнителни коня със златовезани наметала, позлатено стреме, пискюл и юзда. Носели са също тигани за пържене, легени, кани, пухени дюшеци, одеала, водни лули (наргиле), цигарети и т.н. Когато епископът влизал в някое село с цялата си свита, той оставал там 2 или 3 дни и събирал следните средства- 5501 гроша за освещаване на светена вода, за цялото село, дарения от порядъка на 1550 до 3330 според големината на селото, 15 гроша от всяка съпружеска двойка и 8 гроша от всяка вдовица или вдовец. След това епископът се осведомявал дали няма някой недоволен от жена си, желаещ да се разведе. За развод той вземал от 1500 до 2500 гроша, а ако в семейството имало единствено кавги, той ги глобявал според благосъстоянието им от 1500 до 5000 гроша. Ако в семейството между съпрузите имало роднинска връзка, епископът ги наказвал с 550 гроша, а попът който ги е венчал с 850 гроша. Законът за роднинските връзки се премахвал едва след 4 поколения. Тъй като е било трудно да се намери брак, който в това отношение е бил безупречен, епископът откривал, че почти всеки втори брак е грешен, като за прощаване на греховете налагал парични глоби. Гръцкият духовник събирал 250 гроша от селото и 550 гроша от църквата за отслужване на литургия, а за даване на причастие- 350 гроша. След това епископът оставял в църквата 2 книги на гръцки еик, като едната била правилник за организация на службата, а втората за водене на самата литургия. За първата книга вземал 80 гроша, а за втората 1250 гроша. След литургията гръцкият духовник изпращал турската жандармерия да събере от всяка къща по 50 оки (65 кг) жито и ръж. Това било само за епископа, но трябвало да се дадат подаръци и на неговите придружители. Следните суми били отделяни за подаръци- 150 гроша за викаря, 200 гроша на дяконите, 350 гроша за видните личности, 50 гроша за кафеджията, чибукчийте и готвача, за турските телохранители 24 гроша, на турската жандермерия 100 гроша и т.н. Ако някое село откажело да плати, по молба на гръцкия епископ турските войници насила взимали парите. _______ 1) 1 грош сега има стойност 20 пфенита, но по онова време е бил повече от 1 талер. Ако някое българско село искало да ремонтира западналата си църква, то трябвало да получи разрешение от епископа. Епископът е пишел писмо до патриарха, който в качеството си на ковчежник и представител на високата порта е трябвало да вземе разрешение от турците. Това е въведено за да може всички чиновници, през които премине тази молба да вземат комисионна и да бъдат държани българите под силен гръко- турски контрол. Разходите за едно такова разрешение възлизали на 250 гроша, но гръцките епископи вземали за това 5500, 8500, 15000 гроша. Гръцкият духовник вземал за ръкополагане на поп 2500 гроша, а за всеки нов абат на манастир 5500 гроша. При посещение епископът вземал от манастира всичко, което му било необходимо за кухнята и обора. Това обаче не било всичко, което българинът е трябвало да заплаща на гръцките епископи. Гръцките духовни наставници въвели т.н. боетия- помощ за патриарха, също и таксите- ембратекцион, паресия, психомеридион, агиазма и т.н. От 16 век гръцките патриарси сами обикаляли българските земи, придружени от еничери. За епископ се назначавал този, който можел да плати най- много пари. Така тази чест получавали съвсем обикновени хора, като готвачи, кафеджий, чибукчий и т.н., които често не можели да пишат и да четат. Пътешественикът Герлах (1573- 1578) се чудел колко малко гръцките епископи разбирали старогръцки език. В къщата на митрополита във Филипопол видял копия, саби, пики, стрели, но не и книги. Епископът яздел и ходел въоръжен, като войник. Митрополитът на Адрианопол се страхувал да подпише какъвто и да било документ, защото правописът му бил слаб. Духовниците на по- нисши длъжности били напълно некомпетентни. Българите са били наричани от тези гръцки духовници ( Гърците в Константинопол, фанариотите (живеещите във Фанар), както се наричали, осигурявали на турската империя не само духовници за християните, а и чиновници, банкери, търговци. Цялата търговия в европейска Турция била съсредоточена в гръцки ръце. Българите прекарвали живота си, като земеделци и скотовъдци, и е трябвало да работят така, за да издържат двата господарски народа. Турците били много доволни от помощта, която фанариотите им оказвали при потискането на балканските християни, затова те често им предлагали високи обществени постове. Тъй като влашките князе симпатизирали на българите и са били в приятелски отношения с русите, за да премахне всяка бъдеща опасност, високата порта назначила фанариоти за князе и управници в Молдова, и Влашко (1711). Първата задача на тези гръцки князе е била да премахне старобългарския църковен език в Молдова и Влашко и да наложи гръцкия език за църковен и литературен. В началото на благовестието, на Христовата вяра, Влахия е била подчинена на охридския архиепископ или патриарх, като е ползван старобългарския език в църковните служби, книги, светска литература и живот. В Търговище и Къмпулунг влашките царе отпечатвали църковни книги на старобългарски език дори тогава, когато тези книги отдавна са били премахнати от гърците на българската територия. Румънската литература започва да се развива едва през 17 век, но нейното развитие се възпрепятства чрез въвеждането на гръцката литература. За да върви по- гладко елинизирането на балканските народи, фанариотът Йоан Ипсиланти (1737) предложил да се премахне българското архиепископство в Охрид. Въпреки всичките трудности, тази българска църковна институция в Охрид запазила спомена за българската мощ и народна независимост. През 1766 г. на константинополския патриарх Самуил се е отдало да премахне патриархията в Печ (Ипек), а през 1767 г. архиепископията в Охрид и да ги принизи до обикновени гръцки енорий. Едва в този момент изчезнал всякакъв спомен за някогашната българска държава и нация. Българският архиепископ Арсений е бил изпратен на заточение в Атон, където умира. Гърците се почувствали „пълновластни господари”. Балканският полуостров се описва, като гръцки. В чужбина не се знаело, че тук живеят българи. Турците наричали всички християни с общото име „урум милет” т.е. ромейски народ. Ако някой чужденец е пътувал до турската империя, той срещал или турски фес, или високите попски килимявки на гърците. В магазините се срещали или гръцки търговци, или говорещи на гръцки българи. Така се е смятало, че на Балканския полуостров живеят само турци и гърци. Гърците сметнали, че е дошло времето да се възстанови отново византийската империя. Гръцките фанариоти във Влахия се срещнали с руснаците и успели да ги привлекат за своята кауза. Вижда се, че скоро след това руси и гърци съвместно работят за освобождаването на Гърция. През 1770 г. руският адмирал Орлов се появява на гръцкия архипелаг и гърците се надигат на бунт срещу турците. От тази война между Русия и Турция, гърците печелят само това, че при сключването на мира в Кючук Кайнарджа (1774), Русия получава само правото да покровителства управляваните от фанариоти земи- Молдова, Влахия и гръцките християни в Труция. Чрез унищожаването на всички следи, които можело да напомнят на българите за тяхното минало, фанариотите се чувствали толкова сигурни, че дори се осмелили да вдигнат въстание за освобождението на ромеите или гърците на Балканския полуостров. Семейство Ипсиланти, от където тръгнал планът за премахването на охридско- българската църква и изпълнен по щастливо стечение на обстоятелствата, получава титлата господари на Влахия. От тях тръгва и идеята да се създаде гръцка държава на Карпатите. Синът на влашкия господар Константин Ипсиланти- Александър Ипсиланти, който е бил на руска служба, преминава Прут през 1821 г. и уверен в руската подкрепа достига до Яш. Той отправя призив към Гърците да се оттърсят от турското робство. Неговият брат Николай Ипсиланти се бие храбро при Драгошан (19.06.1821), но мощта и превъзходството на пашите от Силистра и Браила изтласква напълно неговите войски. Той се вижда принуден да бяга на австрийска земя. Така фанариотите загубват благоволението на високата порта, която е принудена да назначава отново местни хора за воеводи на дунавските княжества. Във Влахия тази титла получава Георги Гика, а в Молдова- Йоан Струдза (1822). С изчезването на фанариотите от Влахия и Молдова изчезва и гръцката литература. В този момент румънският език става литературен, писан отново с българска азбука. Русия обаче не забравя гърците и не се отказва от идеята да възстанови византийската империя с управлението на руски княз. Чрез лондонския договор (1827) Русия, Англия и Франция се обединяват срещу Турция. Те унищожават турската флота в залива Наварин (20.12.1827). Руснаците преминават Дунава и Балкана, достигайки Егейско море. В последвалото примирие в Адрианопол (1829) Турция признава независимостта на Гърция и почти пълната независимост на дунавските княжества. За българите, които са реалните жители на Балканския полуостров, все още никой не знае. Чужденците не знаели, кои са тези българи. Смятало се е, че българите са славянизирани монголци, които живеят между Дунава и Балкана. До 1840 г. руснаците не са знели дори, че Македония и Тракия са обитавани от българи. По времето, когато австрийците владеели Белградския пашалък (1718-1739), много българи са били склонни да се обърнат към католическа Австрия и католическата вяра за помощ. Това създавало големи грижи на фанариотите по отношение на тяхното църковно господство. Ипсиланти основа своя план от 1738 г. за премахването на българската, охридска църква с това, че по този начин могат да се спрат действията на австрийците, но в действителност той е имал съвсем друга скрита мисъл. Когато руснаците пристигат на Дунава, фанариотите казват на турците- „Българите отново трябва да бъдат поробени, тъй като са сродни на руснаците и биха спомогнали за падането на турската империя.” Въпреки злощастния си опит до този момент, турците отново правят услуга на фанариотските епископи, без да разбират техните скрити мисли. Какви хора са били фанариотите, може да се види от описанието на пруските посланници. 
[„В квартала (Фанар) всичко онова, което нарича себе си гръцко благородничество, живее за сметка на князете, на Молдова и Влахия. То е висше училище за всякакви противни неща. Не съществува толкова богат език, който да е в състояние да назове всички престъпления, които се извършват там. Синът се научава отрано толкова ловко за пари да убие баща си, че да не може след това да бъде преследван. Интриги, коварства, преструвки, измами, нечестие, а особено изкуството да изнудиш от всеки пари, се изучава особено методично там.”] През 1762 г. един български монах от Атон- Паисий разкрива, че българите някога са били изградили могъщо царство, имали са собствени царе и патриарси. Този монах написва кратка българска история. Българите обаче не му вярвали, затова той прибягва към обръщението „неразумни юроде” (нещо, като идиоти). Неговата история не е имала голямо влияние върху неговите сънародници, тъй като не е била напечатана, а се е разпространявала и четяла само на отделни места, като ръкопис. Едва през 1844 г. тази история била напечатана в Пещ. Заедно с Паисий и епископ Софроний от Враца се трудил за пробуждането духа на българите и полагане духовните основи на българската държава. Неговото българско име е било Стойко. Той е бил ръкоположен за поп в Котел през 1762 г., защото е умеел да чете и пише на гръцки език. Неговият епископ се отнасял много жестоко към него, защото завиждал на неговата начетеност и интелигентност. Така Стойко се принуждава да се премести заедно със свето семейство в Арбанаси, Търново. Поп Стойко спечелва уважението на търновския митрополит, като последният му осигурява епископското място във Враца, тъй като не се е намерил грък. Поп Стойко е бил ръкоположен за епископ през 1794 г. под името Софроний. По това време кърджалийте безчинствали по цяла България, особено във врачанска област. Никой по тези места не бил сигурен за живота си. Кърджалийте ограбвали всичко и обикновените хора не са имали пари да плащат данъци или да дават каквито и да било дарения за църквата. Поради тези причини никой грък не искал да заеме това епископско място. За да може митрополита да извлече някаква полза от тази община, той назначил българина Стойко за епископ на Враца. Софроний е бил първият българин станал епископ в по- ранни времена. Българският епископ не се задържал дълго време на този пост. Тъй като му било трудно да облага своята община с толкова високи данъци, които изисквал гръцкият митрополит и животът му не бил в безопасност от кърджалийте, Стойко напуснал Враца. Той отишъл първо във Видин, а след това в Букурещ, където публикувал своите проповеди (1806 г.). Това е първата книга отпечатана на модерен (нов) български език, като Софроний е първият български свещеник, който е проповядвал на български език. Дейността на Софроний също не оказва голямо влияние върху сънародниците му. Българите продължили да учат гръцки език. Новото време довело и нови идеи сред гръцкия народ. Хората започнали да се грижат повече за образованието на народа си в по- голяма степен, отколкото преди, като въвели нови методи на преподаване. Гръцкте училища се разпространили и сред българите, които били наречени вулгаро- езични елини. Българите учели гръцки език и тъй като 2-3 години не били достатъчни да се изучи езика достатъчно добре, те говорили в домовете си на български, а изписвали българската реч с гръцки букви. Руският учен Григорович, който обикалял България през 1845 г. разказва, че не е намерил нито един българин способен да чете на славянски (български) език, но намерил доста хора, които относително гладко можели да четат на средновековен гръцки език. Някои от тези българи, които са получили по- добро гръцко образование, чрез гръцката наука достигнали до прозрението за своята националност и българско самосъзнание. Тези само-осъзнали се българи се превърнали в големи български патриоти и дори започнали по- късно борбата срещу гръцкия църковен гнет и за независимостта на българската църква. За духовното пробуждане на българите са допринесли много и живеещите в чужбина българи- Австрия, Румъния и Русия, които основали в България училища и печатали български учебници. Първите български училища възникват в Македония, но най- значимото българско училище, което оказва огромно влияние върху духовното възраждане на българите, е основаното в Габрово от живеещият в Одеса български търговец- Васил Априлов. Той заминал за Русия в ранна детска възраст, там се изучил в руски училища и в началото, като всички българи бил запален подръжник на гръцката кауза. Едва в 1831 г., когато той прочита публикуваната от Венелин българска история, той си възвръща българското самосъзнание и национално чувство. Тогава Априлов основава със собствени средства областно училище в Габрово през 1835 г., обурудвано със съвременни средства за обучение. Там се подготвят учители за цяла България. На това българско възраждане се противопоставя гръцката църква. Българите скоро разбират, че не могат да се преборят едновременно с гръцките и турските потисници, затова решават да се освободят първо от владичеството на гръцката църква. Борбата подхваща Неофит- викарият (1840-1842) на търновския митрополит. Неофит се възпротивил на нечовешките изнудвания от страна на търновския митрополит, както и на всички останали гръцки епископи в България. Към него се присъединили всички българи, осъзнали своята национална принадлежност. За съжаление Неофит е бил изпратен от гърците на заточение. За да могат да продължат борбата си успешно, българите решават да създадат свое политическо ядро или център, обединяващ техните общи сили и национални интереси. За седалище на този политически център, българите избират Константинопол, където са живеели много български търговци. Чрез богати българи, като княз Стефан Богориди, който официално е бил считан за грък, като по този начин е заемал висок чиновнически пост на турска служба и др., българите издействали от Високата порта и гръцкия патриарх разрешение да построят църква в Константинопол през 1849 г. За освещаване на църквата патриархът изпраща епископа на Созопол, който е умеел да чете гладко на старо-български език. След това българите се изправили пред патриарха с изискването да се назначават българи или поне такива гърци, които владеели добре български на служба в енориите по българските земи. Гръцкият патриарх въобще не е имал желание да разреши това. Без собствени епископи българите не са можели да поведат борба за църковна независимост. Намерили са се обаче някои българи, които са минавали за гърци и по този начин са получили титлата епископ от гръцката църква. Това са Иларион от Макариопол, който не е имал своя лична катедра и Авксентий (Auxentius)- епископ на Дуросторум (Силистра), единственият българин по това време, който е заемал епископска длъжност. Към тях се присъединява Паисий- епископ на Филипопол, който въпреки че е бил по рождение грък, взел на сърце справедливата кауза на своите енориаши. Тези трима епископи основават независима българска църква, като пропускат да споменат името на гръцкия патриарх в своите църковни литургии. Към тези епископи се присъединяват няколко богати българи от Константинопол, като всички те заедно оформят политическото ядро в борбата за църковна независимост, около което се сплотява българският народ за да порасне до висотата на идеала за свобода и национално самосъзнание. Българите поставят следните изисквания пред гръцкия патриарх:
Всички тези изисквания са отхвърлени от гръцкия синод, като гръцкият патриарх отговорил на Високата порта, която му представила българските искания, че тези претенций са неизпълними. Според гръцките духовници не е било възможно да се определи твърда заплата за епископ, защото последният имал твърде много задължения и разходи. Така например, когато епископът постъпвал в някоя енория, той трябвало да плаща различни парични суми и такси. Към тези парични разходи спадали следните такси:
Освен гореизброените разноски гръцкият патриарх подчертал, че епископите трябвало да покриват собствените си разходи, както и разходите за подпомагане на бедните и училищата в своите енорий. Освен всичките тези разноски, според гръцкият патриарх, епископът трябвало да си „избие” парите, които е платил за заемането на епископското място. За да допълни картината гръцкият духовник добавил, че през 10-те години, когато българинът Авксентий е бил викар на кюстендилския епископ, живеещ в Константинопол, освен парите необходими на Авксентий за ежедневните му нужди, данъци, дарения и училища, е плащал на епископа всяка година 2 000 фунта (40 000 марки). Това е било огромна сума за времето си, ако се вземе под внимание, че всеки малък окръг едва наброяващ 20 000 души, образувал енория. Отново според гръцкия патриарх- българският език не можел да бъде допуснат, защото българите били българо- говорещи елини. Патриархът продължил- „Какъвто и език да говорят днес тракийци, македонци и даки, те не могат да откажат, да изучават безсмъртните творби на своите предци- Платон, Аристотел, както и по- новите Флавий Евгений, Теотокис, Корай и т.н.”. След кримската война западните сили принуждават Турция да направи нещо за християните, за да облекчи положението им. В резултат на това, на 16.02.1856 г. султанът издава „Hati Hamajun”, в който той провъзгласява религиозна и национална равнопоставеност, смесени заседателни комисий в съдлищата, разрешава се на християните да участват в държавния съвет и др. Доколко този „Hati Hamajun” е бил само къс хартия за българите и до колко е бил действащ, все пак българите се опират на него за да настояват на своите искания. Тъй като гръцкият синод е нямал намерение да отстъпва, българският епископ Иларион обявява на 3.04.1861 г. независимостта на българската църква. За да се избегне преследването от гръцка страна, под ръководството на Драган Цанков и Йосиф Соколски, Иларион обръща една част от българите към папата с молба за църковно обединение с Рим. По този начин се появява унийната (църквата) в Кукуш (северно от Салоники) в източна Тракия при Адрианопол. Тъй като руснаците се опитвали да защитават гръко- православната църква и видели, че има опасност българите да станат римокатолици, те започнали чрез посланника си Граф Игнатиев да подкрепят българската кауза. Руснаците се опасявали, че ако българите преминат към римската църква, римо- католическата вяра може да взема превес на Балканския полуостров. Високата порта също не желаела да предаде българите на католическата вяра и поради това посъветвала гърците да отстъпят. През 1867 г. патриархът Григорий VII предлага на българите да основе екзархия между Дунава и Балкана, като е получил сериозна подкрепа за това свое предложение от руския посланик. Българите, обаче отхвърлят това предложение, като настояват за българска църква на всички българи. За да сложи край на тези спорове високата порта разрешава основаването на българска църква без позволението на гръцкия синод. На 28.02.1870 г. (стар стил) султанът издава ферман, с който разрешава създаването на една догматично подчинена на гръцкия патриарх бългрска екзархия със следните енорий- Русчук, Силистра, Шумен, Търново, София, Ловеч, Враца, Видин, Ниш, Пирот, Самаков, Кюстендил, Велес, Сливен, Созопол, Пловдив (Филипопол) и Станимака. Във всички други области на България е трябвало да се проведе гласуване и там където 2/3 от християните се обявят за българска екзархия, трябвало да бъде назначен български епископ. Гласуването показало голямо мнозинство на българите, включително и в македонските енорий. Български епископи е трябвало да бъдат назначени в Скопие, Дебър, Охрид, Мелник, Струмица, Неврокоп и др., но турците не желаели да изпълнят своите обещания и забавили издаването на разрешение за назначаване на български епископи в тези енорий. През септември 1872 г. гръцкият патриарх свикал общ синодален събор, който уважили с присъствието си само гръцките духовници. На този църковен събор е трябвало да бъдат осъдени българите за филетизъм (национализъм), защото в българските църкви се четяло на старо- български език. На 29.09.1872 г. този синод обявява българите за схизматици (отцепници от православната църква). Руската църква не се изказала по въпроса, но останала на страната, на константинополския патриарх. Руските духовници считали българите за схизматици, защото в своите служби пеели на старобългарски език, въпреки че самата руска църква ползвала този език. Българите обаче не оставили да им се пречи, но продължили да работят за просвещаването на своя народ.
Каталог: 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс 2016 -> Програма юли 2016 Discovery Channel Bulgaria Часовете на излъчване са в местно време за допълнителна информация, моля свържете се с: eleonora georgieva all channels pr тел: +359 2 434 40 350 2016 -> Образец №3 справка-декларация 2016 -> X в равенството; б попълнете схемите и намерете неизвестните числа y и z ; в сравнете стойностите на X, y и z. Задача 2016 -> Общи положения 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас Изтегляне 1.74 Mb. Сподели с приятели:
|
) „нечовеци”. За да се освободят от турските и гръцките изнудвания, някои български области се видели принудени да приемат исляма. Поради лъжата на митрополита от Филипополис, че българите в Чепино, Родопите искат да се надигнат на въстание срещу султана, великият везир Мохамед Кюприли (1656-1661) със своята войска еничери отива в селото с намерение да опожари всичко. За да се спасят тези българи приемат исляма и разрушават своите църкви. Поради същите причини една част от българите в Македония и други области приемат исляма