История на българската култура



Дата10.12.2017
Размер80.57 Kb.
История на българската култура

България е една от най-древните държави Европа и на Балканския полуостров. Тя е пресечна точка на пътищата, свързващи европейския континент с Азия и Африка. Разположена на този кръстопът на култури и цивилизации, България създава и съхранява в земите си богато културно наследство. То сочи недвусмислено българския принос в европейската и световната материална култура.

Културата на българските земи се формира в течение на хилядолетия. Това е земя, населена от дълбока древност. Траки, илири, гърци са тези, от които по-късно славяни и българи наследяват висока антична култура. Всички народи, живели по българските земи - траки, римляни, славяни, българи - оставят своя отпечатък в световната културна съкровищница.

Културното развитие на българския народ е преминало през няколко периода. 

Най-ранният период обхваща културата на населението в българските земи до идването на славяните и прабългарите. Тази култура е предимно тракийска, повлияна от гърци, римляни и някои други съседни народи. Тракийската култура е оставила следи в сведенията на античните автори и в многобройни археологически паметници и находки. Днес са известни в цял свят съкровището от Варненския некропол, което е най-старото обработвано злато, откривано в целия свят; тракийските гробници и светилища в Казанлък, Свещари, Старосел, Александрово, Перперикон, Татул; многобройните тракийски съкровища – Панагюрско, Вълчитрънско, Рогозенско и др. Останките от тракийската, елинската и римската култура са многобройни. В десетките разкрити гробници траките са оставили неповторими високохудожествени образци на материалната и духовна култура. Намерени са цели градски комплекси - Августа Траяна, Тримонциум, Никополис ад Иструм, Пауталия, Акре, Месемврия, Аполония, Сердика и много други. Със своите великолепни стенописи е прочута Казанлъшката гробница.

Към втората половина на IX в. българската народност се консолидира. Тогава се извършва дълбока културна иновация и се създава средновековната култура на българския народ. Тя поглъща всичко положително от тракийската култура, от културата на славяни и прабългари, като съхранява и някои устойчиви племенни и езически традиции. Макар че българската култура вече се характеризира с господството на християнски мироглед, който слага отпечатък върху всичките ѝ компоненти, в нея продължават да битуват редица родовообщинни и езически реликти от времето на траки, славяни и прабългари.

Най-трайни следи от културния напредък на българското общество и държава през ІХ – Х в. са произведенията на старобългарската литература. Достигналите до нас книжовни паметници дават определението “Златен век” на българската култура. Образците на литературата, изкуството и монументалното строителство, създадени от българските творци през тази епоха, разкриват големия подем на българската християнска култура. Техният разцвет определя и водещото място на България като център на славянската писменост и култура, от който започва нейното разпространение сред другите славянски народи в европейския свят.

Столицата Велики Преслав става огледало на културния разцвет на България. Нейното архитектурно оформяне е важен етап от общия процес на зараждането и развитието на дворцовата култура на Ранносредновековна България. Величественият облик на Дворцовия град се допълва и от Дворцовата базилика, известна още като „Златната църква” – най-прочутия архитектурен паметник от Х век. Със своите пропорции, внушаващи монументалност и украса от цветни мозайки и рисувана керамика, тя е един от най-забележителните паметници на средновековната българска култура.

В края на IХ - Х в. декоративната скулптура е една от най-забележителните прояви на старобългарското изкуство. Преславската скулптура е повлияна от византийското изкуство, но наред с това в нея присъстват и оригинални български елементи. Преславската рисувана керамика е едно от новите явления в старобългарското изкуство през средновековието.

През периода на Второто царство България достига върхови постижения в областта на културата, превръщайки се в един от съзидателите на византийската цивилизация. Българите обогатяват с нови елементи традициите на Преславската и Охридската школи в областта на архитектурата, изкуството, занаятите и бита, за да се открои през ХІІІ – ХІV в. най-значителният културен център на България - Търновската архитектурна, художествена и книжовна школа.

Българската култура изживява трагичен период в развитието си, който преминава през две чужди владичества — византийско и османско. Макар че търпи византийски и османски влияния, българската култура запазва оригиналността и самобитността си, които служат векове наред като щит в борбата на българския народ срещу османските асимилатори и привържениците на гръцката културна хегемония.

Чуждото владичество слага отпечатък върху българската култура през XV в. Тя загубва оригиналния си характер. Спира монументалното строителство на църкви, дворци, крепости, манастири. Настъпва нов момент във всички сфери на културата - те преминават в ръцете на народа и техните средища са градовете, манастирите и селата. Проникват нови елементи в народното творчество, в облеклото, в архитектурата.

Българската култура до голяма степен се опазва от османското влияние. За това допринася дълбоката разлика между религиите, които се противопоставят една на друга. Двустранни са културните отношения с Гърция, Русия, Сърбия и Румъния. В тези земи са пренесени много от книжовните ценности на българския народ. В тях, след падането на България, продължават да творят видни български книжовници. От друга страна, чрез културните отношения с тях, у нас става възможно развитието на печатната книга, проявяват се нови културни тенденции.

От средата на XVIII до втората половина на XIX в. се консолидира българската нация и се оформя националната култура. Тя се характеризира с възникване на нови културни ценности, като всичко положително от миналото се запазва и обогатява. Това е епохата, когато възникват новобългарският език и писменост, когато от традиционната култура се обособяват индивидуалното и професионалното художествено творчество, когато се създават новото българско училище, новият български театър и т.н.

От втората половина на XIX в. традиционната народна култура съжителства с професионалната, която все повече се развива. Общият културен подем в българското възрожденско общество оставя видими белези в развитието на традиционните художествени занаяти, на живописта, музиката, архитектурата. Обособилите се още в довъзрожденската епоха дърворезбарски и зографски школи преживяват през ХVIII-ХIХ в. истински разцвет.

По време на Българското възраждане манастирите се оформят като огнища на творческа, културна и просветна дейност. На територията на България са запазени много манастири – Рилският, Бачковският, Троянският, Земенският, Гложенският, Килифаревският, Шипченският и др. Така българското общество осъществява преход от елементарна грамотност към светска просвета. Образователното дело има важно значение за културно обособяване и национално единение. Наред с просветата, културната дейност, със своя хуманистичен характер, задоволява порасналите потребности на българина, издига неговия дух и трайно го приобщава към европейската цивилизация.

В началото на ХХ в. българското общество се приспособява към европейския свят, където се завръща след Освобождението. След Първата световна война, независимо от националните катастрофи, България вече е член на европейската общност и това проличава и в културното ѝ развитие. Българската художествената култура следва европейските образци и участва в големите спорове и течения в литературата, изобразителното изкуство и музиката. В изобразителното изкуство творят едни от най-големите ни художници – Владимир Димитров-Майстора, Сирак Скитник, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Стоян Венев, Александър Жендов, Васил Бараков, скулпторите Иван Фунев, Николай Шмиргела, Васка Емануилова, графиците Борис Ангелушев и Илия Бешков.

Следване на европейските постижения се наблюдава и в другите сфери на културата и изкуството – в театъра, където се развива и актуалната българска драматургия (сред най-популярните е комедиографът Стефан Л. Костов), в киното, където през 1933 г. Васил Гендов създава първия звуков филм “Бунтът на робите”. Международна известност имат цигуларите Недялка Симеонова и Васко Абаджиев, пианистката Люба Енчева. През 20-те години в новооткритата Народна опера израстват певци, които заслужено получават най-висока оценка на европейска сцена (Стефан Македонски, Елена Николай, Христина Морфова).

В навечерието на Втората световна война в културно отношение българският народ вече се е излекувал от ориенталските си комплекси и участва пълноправно в европейските културни процеси. Българската култура няма съмнения в своята принадлежност към Европа.

След преврата от 9 септември 1944 г. културната политика не се променя радикално. Налице е плурализъм на идеи и творчески стилове и приемственост с институциите и принципите от предходния период. До края на 1947 г. БРП (к) се въздържа от открито налагане на своята идеология. През 1948 г. монополът на БКП в управлението на страната налага и монопол върху културните процеси. Той се установява чрез “културна революция”, която трябва да уеднакви културния живот на основата на марксистко-ленинската идеология. Всички творци са длъжни да създават произведения според каноните на социалистическия реализъм, който изисква действителността да се представя такава, каквато партията иска, за да могат творбите да възпитават в духа на комунистическия идеал. Това води до опростено изображение и обедняване на творчеството. За българската култура втората половина на 50-те и началото на 60-те години са време, когато се преодолява декларативността и в центъра на творчеството се поставя човекът, а не строителят на социализма. Появяват се ярки дарования в литературата (поетите Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев, писателите Емил Манов, Георги Марков), в изобразителното изкуство (Светлин Русев, Димитър Киров, Георги Баев), в киното (сценаристите Христо Ганев, Анжел Вагенщайн, режисьорите Рангел Вълчанов, Въло Радев). Възобновяват се културните връзки със Запада и България става член на редица международни културни организации.

Набраната инерция в културния живот, заделяните от държавата средства и “разведряването” в международните отношения са основа за значими културни постижения през 70-те и началото на 80-те години. В театъра голям успех имат пиесите на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Йордан Радичков. Във възход е анимационното кино, което печели престижни международни награди.

Традиционната народна култура на българите има общобългарски, хомогенен характер. Наличието на регионални и локални варианти е признак на национално богатство, говори за пъстротата и колорита на българската култура. В България има няколко архитектурни резервата, които съхраняват неповторимата българска архитектура от епохата на Възраждането (XVIII – XIX в.) – Арбанаси, Копривщица, Трявна, Боженци, Жеравна, Банско, Мелник и др. В някои от етнографските комплекси (Етъра, Златоград, Стария Добрич и др.) е запазен автентичния българския бит и майсторството на занаятчиите, които продължават да творят своите изделия по стари технологии, наследени от техните деди.

Традициите, празниците, обичаите, обредите, съхранени чрез живата памет на българите, свидетелстват за богатата душевност и културата на българския народ през вековете. Българският национален костюм е неотменна част от българската култура. С времето той преплита тракийски, славянски и древнобългарски мотиви. Всяка етнографска област (Добруджанска, Пиринска, Родопска, Северняшка, Тракийска и Шопска) има своя характерна работна, празнична и сватбена носия.

Важна част от българската култура са и народната музика, народната песен и българските народни танци (хора). За изпълнението на българска народна музика се използват типични инструменти като гъдулка, тамбура, кавал, гайда, свирка, дудук, двоянка (двойна гайда), тъпан и тарамбука. Българската народна песен се предава устно от поколение на поколение. Българските хора и ръченици са една от ярките и масови прояви на художественото творчество на българския народ.

Средновековните ръкописни книги, запазили живи българската писменост и език, църквите и манастирите, народните обичаи и празници, музиката и песните, са свидетелство за богатата духовна култура на нашия народ, развивала се през вековете.
Използвана литература:

Генчев, Ст. Народна култура и етнография. С., 1984

Дуйчев, И. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981

Колев, Н . Българска етнография. Наука и изкуство, С., 1987



Хаджиниколов, В. Проблеми на традицията и иновацията в народната култура. — БЕ, 1976, № 2







База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница