История на църковната историография


Преодоляване на гностическата криза и формиране на ранновселенската църква



страница3/3
Дата23.07.2016
Размер0.62 Mb.
#1903
1   2   3

Преодоляване на гностическата криза и формиране на ранновселенската църква
Маркион, който е искал да освободи църквата от юдаизма. Църквата много скоро усетила опасността, която идвала от гностическите школи, както и от Маркион и неговите последователи. Затова църквата предприема мерки за самозащите от ересите. Формулирани са били три критерия с помощта на които можело да се определи кой е симпатизант на тези учения. Те са:

1.Апостолският кръщелен символ (това е символът на вярата) (това е текст, който вероятно съществува и преди това, не знаем източника му, но във ІІ век съществува. Това е една кратка сума, обобщение на вярванията на християните по онова време. Това, което по-късно става символ на вярата, тук в една по-неразвита форма гласи: „Вярвам в Бога, Отца, Всемогъщия. И в Исус Христос, Неговия единороден Син, нашия Господ; роден от Светия Дух и девицата Мария; във времето на Пилат Понтийски разпънат на кръст и погребан; възкръснал от мъртвите на третия ден; възнесъл се на небесата; стоящ отдясно на Отца, откъдето ще дойде, за да съди живите и мъртвите. И в Светия Дух, в едната свята църква, в прощението на греховете, възкресението на плътта. Амин!” този документ е познат от Рим от много древно време. Съществувал е в много различни варианти. Неговият произход бил обявен за апостолски. Когато гностиците казват, че Един е творецът на земята, а бог изкупител е друг, християните с помощта на този документ могат да отрекат, защото вярват „в Бога Отца, Всемогъщия”.



2.Апостолският канон на Писанията. Това е критерият на ортодоксията (правоверието). Това е Новият Завет. Относно събирането на новозаветните текстове в един корпус можем да кажем много малко. Около 200 г Тертулиан го нарича Нов Завет. Счита се че като негови предшественици има сбирки от послания, най-вече Павлови. Други сбирки са с евангелията, три или четири. До около 160 година в редица християнски среди е имало резерви относно автентичността на Йоановото послание. В старата църква докъм втората половина на ІV век не е имало единодушие относно състава на Новия Завет. Имало е различия в някои църковни провинции. Имало е резерви относно някои писания. Принципът на селекция е апостолският произход на писанията. Но нещата могат да бъдат интерпретирани по принципа на полупълната и полу-празната чаша. За вярващия това е дело на църквата, но под вдъхновението и ръководството на Св.Дух. за невярващия то е просто дело на църквата, без участието на Бог. Намерен е документ в първата половина на 18 век в миланската библиотека от библиотекаря Лудовико Антонио Моратори. Бил е в голяма степен повреден. Съдържал е списък на новозаветните книги. Счита се че е бил нещо като предисловие на латинска библия от около 200 година. Счита се че е била комплектована в Рим. Началото на документа е много силно повредено, но се разбира, че там са упоменати 4-те евангелия, деания, после 13-те Павлови послания, липсва Евреите, липсват 2-те Петрови и на Яков, липса и 3 Йоаново, не липсва Откровение. Там са 22 книги. В един по-късен документ от 4 век. Евсевий пише: „Книгите на Новия завет (ткнигите от новозаветното време) се разделят на 3 категории: 1-та са тези, които всички приемат, 2-та са тези които са оспорвани, а някои фалшиви, 3-та – еретическите. Първата категория са 4-те евангелия и деания на апостолите, всички Павлови и Евреите, въпреки, че някои го отхвърлят. ІПетрово, ІЙоаново и ако на човек му се види за добро, Откровението на Йоан, по отношение на което има различни мнения. (това е в началото на ІV век). Много дълго време на изток Откровението почти не е било приемано, а на запад е приемано безрезервно. По времето на Евсевий явно вече са започвали да го приемат. Посланието към евреите на изток е било много високо ценено, а на запад – не. Но това се променя през 4-ти век. Основните части на Новия завет обаче се приемат от всички. втората група книги – тук той поставя някои канонични, но и апокрифни, например 2Петрово, 2 3 Йоаново, Юда и Яков. Поставя под въпрос Апокалипсиса (или Деания) на Павел, Пастирят на Хермас (много е била четена тогава). Хермас е християнин от Рим (ІІ век) и е брат на епископ Пий І. И последното Дидахе – това е учението на 12-те апостоли (дидахе – учение), тава е църковен устав от онова време. Бил е в обръщение. В 60-те години на 4-ти век Атанасий от Александрия дава един много точен списък на новозаветните книги и те са същите 27, които днес ние познаваме като Нов Завет. Процесът продължава още 2-3 десетилетия, включва 2-3 събора, които постановяват днешния канон.

3.Апостолската служба или пост – има се предвид постът, службата, чина на епископа. Апостолската служба е свързана с представата за един епископ, който ръководи църквата, който е монархически епископ, пълновластен ръководител на църковните дела, който е гарант на църковното учение. Налага се тази информация да се предава и устно от епископ на епископ. Той е този който гарантира за автентичността на учението. В големите църкви започват да се изготвят списъци на епископите, които да доведат до апостолите. В Рим се смята, че Петър и Павел основават Римската църква. Следва Лин, Анаклет, Климент Римски, Еварист, Александър, Ксист (Сикст І), Телесфор (той е мъченик), Хигин, Пий (І) (брат на въпросния Хернас), Аницет (Аникита), Сотир (Сотер гр.), Елефтер. Този списък е даден от Ириней в края на Втори век. Терминът за приемственост е Сукцесио. Това е идеята за една верига от Епископи, без празнини, която идва да внуши, че няма как, след като знаем линията на апостолската традиция, учението да бъде изопачени. И вероятно в борбата с гностиците тази приемственост е вършела работа.

Църквите, които са се обединили около идеята да противостоят на гностиците и са изработили тези три критерия вече се схващата като вселенска или голяма църква Хе Католике Еклесия (на гръцки) Хе Мегале Еклесия (голямата, католическата, вселенската църква. Около 160-180 година в следствие на борбата с еретиците, християнската църква се е превърнала във вселенска, в една антигностическа организиция. Възниква и съответната литература – полемичната литература от края на ІІ век
Старохристиянската литература

Огромна е била по обем. Една голяма част от нея се е загубила, но и това, което е достигнала от нас е огромно като количество. То е най-вече на старогръцки и латински, след това на сирийски, коптски (старите египтяни) и арменски. По-малки части на грузински, етиопски, арабски (това вече е в по-късна епоха), старославянски и готски. В литературата на старата църква има разнообразни литературни форми и жанрове. Някои от тях са във връзка с античните жанрове. Много висока степен на самобитност е жанрът на евангелието. Във ІІ век създаването на апокрифни евангелия продължава (то започва още от първи век) и тогава при нея и при апокрифните деяния връзката с античната новелистика може да се открие. Приключенският елемент...

Писмото е античен жанр, но в условията на Н.З. има съвсем друг характер като съдържание.

Апокалиптиката се развива в еврейските среди. Тя се възприема и от християните. Има апокалипси на Петър, Павел, (при тях има всичко апокалипсис, деяния, няма май само евангелие, но при Петър пък има евангелие). (Апокрифите не са непременно лоши).

Освен тази литература, която е свързана с новазаветните жанрове (апокрифите) има и друг тип христи литература възн през І-ІІ век това е Дидахе (църковен устав, ), различни хроники, актове на мъчениците. През вековете те са променени, идеализирани, но ядката им остава. (мъчени) от ІV век се прибавят и изказванията на видни аскети, монаси. На гръцки те се наричат Апофтегмата. Тези сентенции се събират в сборници. Най-много би трябвало да ни интересуват апологиите, които възникват във ІІ-ІІІ век. Другите споменати досега са за вътрешна употреба, а апологиите са насочени към обществеността. Те имат за цел да защитят християнството и християните, те имат за цел и да евангелизират.

Как протестанти и католици схващат авторите на раннохристиянската литература? Според протестантите вс автори, к пишат от около 150 г до ок 600 година (до ранното средновековие), са църковни отци (патрес – на лат.) и от там дисциплината се нарича патристика. Апокрифите не се броят, защото те са от първата половина на ІІ век. (апокриф значи скрит....скрито е авторството и произходът)

Според католиците (те са по-прецизни, използват известна селекция) църковни отци са не само тези писатели, които изповядват правоверието, но и са водили свят живот. По линията на това Тертулиан е изключен, защото е станал Монтанист (макар, че те са още по-големи аскети). Сред тези църковни отци има, които са се отличавали с особено високи заслуги. Те са били наричани и църковни учители или докторес еклезие. Такива църковни учители в древността са големите четирима: Амброзий Милански (Медиолански), Йероним (Блажени)– преводачът на Вулгата, Августин (блажен и светия), папа Григорий Велики (кр VІ-нач VІІ век). В средновековието две големи имена Бернард Клервоски (де Клерво 1090/91-1153) и Тома Аквински (Томас от Аквино 1225?-1274).

Още в края на Івек и в началото на ІІ век се създава литература, свързана с т.нар. апостолски отци (учениците на апостолите). Това е доста късен термин от 17 век и е католически. Климент Римски – най-вероятно е познавал лично петър и Павел – ръководител на римската църква от 90-те години на първи век. От него има 2 послания, като второто е силно оспорвано. Поводът за посланието му е една разпра в коринтската църква. Поучава по-младите християни да уважават по възрастните.

Игнатий от Антиохия, който е бил хванат от римските войници и пътьом към Рим пише до Поликарп от Смирна, до християните в Ефес, в Рим, в Лаодикия, Магнезия. (живее в началото на ІІ век). Казва се че е виждал лично Йоан. Оспорвано е авторството на всички тези писма, но относно 2 или три не се спори. В тях има ценни дълбоки мисли. Разбира се това не е

Авторът на посланието на Варнава. Това е трактат. (не е от варнава и не е послание) към тая група спада и Пастирят на Хермас и Дидахе (учението на 21-те)

Вторият етап от развитието на ранохристиянската литература е апологетиката. Пъвата апология, която знаем че е съществувала, и от която има останали само цитати в историята на Евсевий, е апологията на Квадрат. Тя е адресирана до император Адриан.

Първата запазена апология е тази на Аристид(ес). Най-големият апологет на онова време (№№ век) е Юстин мъченик – роден в Палестина но е грък. Години наред търси в различните елинистични школи истината. Запознава се с християнството вероятно в Ефес вероятно в 135 година. Продължава да живее като пътуващ философ, запазва и носията на пътуващ философ и нравоучител. Наред с разврата във висшите прослойки има и много силни морализиращи философи. Юстин е бил схващана като един такъв пътуващ философ моралист. Отива в Рим, образува Школа (кръг) ученици. Негов ученик е Тациан. Имал е един особен копнеж към мъченичеството. Казва, че копнее един ден и за него да се получи неанонимен донос и да бъде екзекутиран. Особено Игнаций Антиохийски казва, че и той иска да се превърне в чиста пшеница Господна в зъбите на дивите зверове. Около 165 година Юстин бива екзекутиран.

Юстин е известен със своята Първа апология . има и Втора апология, но тя е нещо като притурка на първата. Има и едно друго известно съчинение Диалог с евреина Трифон – в нея апологира с евреите. Пише много върло срещу съботата в полза на неделята. Счита, че тя е юдейско постановление, тя е отживяла и .... Докладва, че християните се събират в деня на слънцето като обичайно нещо. Това е в средата на ІІ век. Неговият ученик Тациан заминава на изток след смъртта на Юстин. Тациан е от Месопотамия. На запад е считан за еретик, а на изток е нормален християнин. Той е привърженик на енкретизма – и поради това на запад го считат за еретик. Има две негови съчинения: Слово към гърците и Диатесарон (съчинение, което спада към жанра евангелски хармонии, опит на автора да хармонизира отделните факти дадени в четирите евангелия) но тя е загубена. Има сведения за нея.

Теофил от Антиохия (ІІ век) съчинение срещу Мартеон.

Атерагор (Атинагор) (ІІ)

Апологетите излизат пред обществеността със свои произведения, целейки защита от езическите нападки на християнството и представяне на учението пред образованите и духовно по-чувствителни граждани. Християните са били обвинявани в атеизъм, но това в античния смисъл не означава непременно безбожие. Обвинение в неподчинение на държавата и императора. Одиум генерис хумани – омраза към човешкия род, противоестествени прояви и канибализъм.

Ефектът от апологетиката е малък. Те по-скоро постигат други неща, които не са целели. Те поставят началото на християнската (църковната) теология. За да се постигне по-добра комуникация с образования езически свят те си служат с редица понятия, мисловни постановки, методи, характерни за елинистичната философия. По този начин елинизират мисловния свят на християнина. Основно за тях понятие е „логосът”. То много импонира на личността на Исус Христос. Логосът е един рационализиращ и хармонизиращ принцип за света. Рационалното начало се постига чрез Логоса. Определени апологети са благосклонно настроени към гръцката философия. Юстин е благосклонен, но Тациан не е. Юстин казва, че всяко истинно нещо, което някога е формулирано, то е християнско по своята същност. По този начин интегрира културните постижения на човечеството в християнството. Учението за Логос Сперматикос – истината в зародиш.

Апологетите изразяват остра критика по отношение на гръцкия политеизъм. Често служейки си с критика заимствана от образованите гърци, които са доста резервирани към гръцката религия. Те казват, че християнството е най-старата религия, обръщат внимание на месианските пророчества. Казват че то е най-разбираемата религия, защото не е нужно да си учен за да го разбереш.


Раннокатолическите теолози:

Църквата в борбата си против ересите и Маркион формира трите признака като защитно средство за предпазване срещу опасната теория на гностиците. Обединява се около идеята за католическа църква. Това става около 160-170. писателите от тая епоха се нар Ранно католически. Те са Ириней Лионски, Иполит Римски, Тертулиан от Картаген.

Ириней – Срещу ересите.

Иполит – много начетен и образован, но и конфликтна личност. Успоредно другите си съчинения пише първия коментар на книгата Данаил в нач на ІІІ век.

Тертулиан – роден около 150-155 година не се знае кога почива някъде след 222/223 г. Баща му е стотник в Картаген. Тертулиан не е от християнско семейство. Учи философия и риторика. Става юрист. Пламенна темпераментна натура. Склонен към противоречия, към екстремни крайни положения, тълкувания, постъпки. Работи като юрист. Отива в Рим и става християнин. Защитава църквата от нападките на еретиците. Запознава се с монтанизма и става монтанист. Голямата църква за него става църква от несериозни християни. Много е ревностен. Това негово отклонение по-късните римски теолози не могат да му го простят. Но той има големи заслуги към западната църква. Той формира латинската църковна терминология. Човек с остър ум. Успявал е с една фраза да формулира по най-релефен начин явлението. Бил е много саркастичен, по малко песимистичен начин.

Рилигио – той въвежда това понятие.

Тринитас – троица

Меритум – заслуга (около 200 година идеята за жертва навлиза, а също и идеята за заслугите на хритсияните)

Сатисфакцио – удовлетворение – определени дела на християните удовлетворяват Бога

Сакраментум – тайнство

Грация – благодат. Божествената благодат не се изразява само в прощението на греховете при кръщението но и във вдъхването на една особена божествена субстанция след кръщението, която помага на християнина да води успешен живот.

Формулировката Трес перзоне, уна субстанция – три личности, една (божествена) субстанция. Той казва че е имало време, в което Христос не е съществувал, а това е времето преди да се е родил Арий.

Александрийска школа – края на ІІ и първата половина на ІІІ век. В Александрия се създава учебно заведение за християни, наречено катетихическа школа. Там те са обучавани на християнство и на гръцка философия. Неин основател е един полулегендарен християнин Пантен. За него почти нищо не знаем. Първото голямо име, което свързваме с тая школа е това на Климент Александрийски. Той е ученик на Пантен. Той е един от най-дръзките, свободомислещи християнски теолози от първите векове. В много отношения се доближава до гностицизма, макар, че се бори срещу него. Същото може да се каже и за неговия ученик Ориген. Непрекъснато е творил. Необикновен творчески заряд. Бил е учител, организатор. Роден около 185 година в Александрия. Баща му Леонид загива при гоненията на Септимий Север. Ориген му пише писмо до затвора да не отстъпва. Ориген сам е искал да отиде и да се предаде на властите, но майка му му скрива дрехите. След смъртта на баща си той е трябвало да се грижи за семейството и става учител в кететихическата школа и се самокастрира. По-късно осъзнава, че не е постъпил правилно. Става забележителен преподавател. Автор на многобройни съчинения. 231 година е отлъчен от Александрийския епископ, защото го ръкополагат за презвитер без знанието на епископа. Отива в Цезарея и създава школа и голяма библиотека. Тази библиотека достига по-късно до Евсевий Кесарийски и тя много му помага при написването на историята на църквата.

Той написва първата християнска догматика. Това е Учение за началата. Де принципилис (лат) Пери архон (гр). Целта му е да конкурира езическата философия на гърците. Хексапла – подготвя го почти 30 години текстът на Стария Завет в шест колони- на еврейски и на още пет езика. Това много помага при екзегетиката. Не е запазено. Срещу Целз (Контра Целзум, Ката Келсу – гр) неоплатоническият философ Целз. Той е един от много малкото езически философи, които се опитват да кореспондират с църквата. Той написва „Истинно слово”, което е много евтина критика на християнството. Той си служи с една противна еврейска легенда, че Мария е заченала в прелюбодейство от римлянина Пантера. Идеите за възкресение и съд са една ориенталска лудост.

Метафизиката на Ориген

Той е александрияски теолог, при него няма как нещата да не са алаксандрийски. позовава се на свещените текстове но и на Платон, стоиците, така е мислел и неговият учител Климент. Оригент схваща Бог напълно трансцедентно. Счита, че логосът Синът е постоянно пораждан от Бога. Този процес е вечен няма начало или край- синът е пораждан от вечността и бива пораждан пез цялата вечност. Синът поражда Духа и Ориген си служи с понятията Хипостасис (ипостас), което го свързва с неоплатонизма, като говори за първа втора и трета ипостаса. За разлика от ....който говори за единното, което не е хипостаса, и под него има две ипостаси....Синът създава Духа и другите духовно по-ниско стоящи но съвършени духовни същества. В един момент обаче те отпадат с изкл на едно – душата. Когато те отпадат, Бог създава материята за наказание и ги заключва в материални тела, по този начин се получават ангелите, хората и демоните. Има един стремеж на наказаното творение към изкуплението и с него се заема Сина, който предварително се е съединил с душата и е приел човешка плът. Неговата изкупителна дейност се състои в даване на добър пример на живот, в предаване на небесни откровения и чрез своята смърт. С нея той плаща един литрон (мат 20:28) откуп. Ли(ю)трон е монета – това което христос плаща на дявола за да откупи човека. Какъв е делът на човека? Той трябва да се извисява все повече и повече като изостави плътството и когато умре го очаква очистителен огън и блаженство. Лошия човек го очаква ад но след това нови светове, в които отново получава шанс да извърви добрия път. Всички същества, дори и дяволът ще се спасят. Нещата ще се възстановят – апокатастасис пандом – възстановяване на всичко.

Ориген като екзегет – той поставя научните основи на библейската екзегетика. Почти към вс библ книга написва коментари. Вижда троен смисъл вав вс бебл текст, по подобие на чов тяло, душа и дух (сома, психе, пнеума). Най-ниско стои буквалното схващане на текста. По един по-извисен начин е моралната интерпретация на текста и на най-високо място е мистичното съдържание на текста.

Въпреки всички тези негови фантазии (той е доказал вярата си със смъртта си) по времето на Деций е жестоко изтезаван и след 4 години умира от тези изтезания. Оригенизмът като явление е ... почти вс епископ източен е оригенист (наколко десетилетия) но църквата го обявява за еретик на три пъти последното е на 5-я вселенски събор.

Това до тук са все източни философи.

+35929201644


Теолозите на запада

Тертулиан

Киприян е ученик на Тертулиан (също от Картаген) той формулира по особено отчетлив начин функцията на църквата в спасителен план, като казва че извън църквата няма спасение (екстра еклезия нуа салус) никой не може да нарече Бог свой отец, ако не нарече църквата своя майка.

Амброзий Милански – почива 397 роден около 330. ражда се във видно християнско семейство, като младеж оглавява като префект областите на северна Италия. Но се отказва от вс това и става епископ на Милано. Избран е от народа без още да е кръстен дори. На този си пост той е изкл ярка фигура. Неустрашим. Когато император Теодоси І, в Солун става бунт и за отмъщение той изколва населението. И това е тежък грях и Амброзий за да го накара да се покае не го допуска до Господна вечеря и до църквата. Той помага на Августин да стане християнин.

Йероним Блажени – може би най-образования теолог на западната църква. Той е теолог интелектуалец не е човек на делото като Амброзий. Той превежда на латински библията но той не е първият. От 200 г има превод Ветус латина, но твърде некачествен. Но Йероним го ползва, като редактира текста, но по-голяма част от превода е негов. Това което той подготвя по поръчка на папа Дамас І по-късно получава името Вулгата – простонароден, разбираем

Де вирис иллустрибус – За бележитите мъже.

Августин Блажени – неговата биография е може би най-добре познатата от старата църква

Роден 13 ноември 354 в Тагаста Нумидия Северна Африка. Майка му Моника е била много посветена християнка, бащата е бил катехумен (некръстен християнин) и може би защото израства в строга християнска среда избира другия път. Отива в Картаген, става ретор учител по риторика. Заживява с една жена на 18 години има син Адеодат, който умира много млад. На 19 години среща съчинение на Цицерон, което много му повлиява в търсенето на истината. И наскоро след това става симпатизант на манехейството. Това са 9 години от неговия живот (с манехейството) 375-384. Отива в Рим 383 като преподавател по реторика и там се запознава със скептичните елиниситчни философски учения. 384 отива в Милано и там се запознава с неоплатонизма, а след това отново се конфронтира с католическото христианство, илицетворено в ярката фигура на Амброзий. Той му повлиява да се обърне към християнството. 386 година чува глас в една градина, който му казва „Чети”. Отваря на Римляни 13:13. това е ключов момент в духовното му развитие. След това се отделя с приятели в едно имение в Милано. Вече се е срещнал с монашеството, което започва да навлиза (Йероним е бил управител на манастир в Ерусалим). То го впечатлява. И в имението се отдават на аскетизъм. На постоянни религиозни размишления. Пролетта на 387 в Милано Амброзий кръщава Августин заедно със сина му Адиодат, който скоро почива и приятеля на Августин Алипий. В края на годината умира майка му Моника. След смъртта й се връща в Северна Африка и през 391 става презвитер в градчето Хипо Региус (Хипон). 395 става и епископ в градчето. То е на брега много е малко и незначително. Но поради Августин се превръща в духовен център.

Теологията на Августин

1.Учението за греха и благодатта – Адам е създаден с Либерум арбитрум – свободна воля, но Бог го е подкрепял да върши и да иска доброто. Той обаче съгрешава и това се свързва с появата на плътски желания (плътско, сексуално пожелание) и това поведение толкова деформира характера, че човек вече не може да желае доброто. Окаяната необходимост да не можеш да грешиш. Но бог в своята милост решава да спаси едно сравнително малко количество хора, които да попълнят броя на падналите ангели. Предестинацио – предопределение. На тях бог дава благодатта си, която действа по един непреодолим начин и ги води към спасението, а другите – не.

2.Учението за църквата – има два еклезиологически модела

-видимата църква – човек трябва да е неин член. Но вътре в нея съществува една малка, невидима конгрегацио санкторум (събрание на светиите) това е истинската църква. Тези, които ще бъдат водени към спасението. Голямата църква заляга във вижданията на по-късната римокатолическа църква. Второто разбиране за невидимата църква заляга във вижданията на някои предреформатори, напримен на Джон Уиклиф.

Той успява да синтезира всичките си убеждения от всичките си духовни търсения. В първите му години като християнин отеква ехото на неоплатонизма. Да речем, когато говори за Бога, нарича го ненозовимото, най-простото (неделимото), чудно красивото, сумум ессе – най-висшето битие, сумум бонум – най-висшето добро. Все определения от среден род. Представата за бог като личност не си пасва с рода. Но с течение на времето неоплатонисти формулировки отстъпват замествават се от

Борбата на Августин с пелагеаните и полупелагианите

Явява се един британски монах Пелагий, който твърди, че бог е дал на човек свободната воля и добрия пример на христос, и човекът не е предопределен

Но той е победен от Августин

По късно се появяват семипелагианите, които твърдят, че човешката воля е само отслабнала. тези споровепродължават от 411-429. и те губят. Но хората са говорели като Августин, а са мислели като семипелагианите.

Тринитарно христологични спорове

Това е най-важната характеристика на старата църква.

Те са една много сложна и засукана материя. Характерно за теолозие, а и за по-будните християни от 2,3 и 4-ти век е че те по един особено страстен начин са се занимавали с проблема какво е отношението на Сина към Отца. В тази атмосфера на противоборство и полемика се оформят няколко христологични модела. Около 200 година се обособяват 3 такива.

1.Моделът на Логос-христологията. Логос – понятие от гръцката философия, преминало в юдаизма (филон), а после и в християнството (началото на евангелието от Йоан). Старогръцките философии са смятали Логоса като внясящ в космоса, разум, рационалност, хармоничност, творчески импулс. И тъй като тези характеристики са твърде близки до представите на християните за Христос (той е също творческа инстанция, внася в творението разумното, хармоничното, порядъка. Вестител на Божиите тайни, предаващ божието откровение в този сътворен от Него свят) та християните от 1-2 век са ползвали в отделни този термин, прилагайки го за Христос. Този принцип виждат персонализиран в личността на Христос. Логос теологията предполага това, че една субординация (подчиненост) (логосъст е подчинен на Отец). Най-високо е Отец, по-ниско е Синът и най-ниско е Духът. Този модел винаги е бил свързан с представата за субординацията. Никога Логосът не е представян на едно стъпало с Отец. Йоан обаче го поставя наравно. Словото бе Бог. На едно стъпало. Но под влиянието на гръцката философия започват да го поставят на по-ниско стъпало, но все още в рамката на божественото. И трите личности са божествени инстанции. Така е при Ориген. Той е най-яркият представител на Логос модела. При него тази разлика е толкова добре очертана, че човек добива представа за един плуралистичен монотеизъм. Той е на път да разгради монотеистичната представа. Въвежда термина хипостасис. Ползва своя неоплаонистичен опит.

Реакциите срещу този модел не закъсняват. Още преди Ориген. Теолозите виждат опасността от получаване на трибожие в представите на вярващите и за да запазят божието триединство, което на гръцки се нарича Монархия, те изработват два други модела на триединство. Те принадлежат на течението на монархианите (тези, които искат да съхранят идеята за Божието единство). Тук се касае за две течения:

2.Динамистите (адобцианисти). Те учат че Христос е човек по свръхестествен начин роден, но все пак човек, в който обаче от един момент нататък (при кръщението) в него се вселява особена божествена сила (динамис), която го издига към Божеството и Бог Го адоптира (осиновява). Но пак Христос стои по-ниско от Бог Отец, който остава без божествена конкуренция

3.Модалисти (модус – начин, в случая начин на проява на божественото) – бог според ситуацията играе една или друга роля. Един път се явява като бог-Отец, друг път като Бог-Син, или като бог-св. Дух. Единството се запазва

Слабостта на динамизма, е че тук става дума за един подбог. Слабостта на модализма е че тук се стига до представата за патрипасианизъм. Патер пасус ест – Отец е страдал (израз принадлежащ на Тертуриан). С други думи, ако приемем, че бог се явява като син и отец, това означава, че отец е бил прикован и отец е страдал. Тертулиан така иска да посочи абсурдността на това твърдение. Той не се определя за нито един от моделите, но критикува особено остро последния.

Ориген, който е класическият представител на Логос христологията почива през 254 г вследстивие на гоненията и оставя много ученици след себе си. Те се делят на 2 школи – десни оригенисти и леви оригенисти.

Левите оригенисти продължават да разсъждават в насоката, която ориген е оставил за субординацията на Логоса. И питат може ли тогава да бъде схващан като божествен. Не принадлежи ли той към сферата на творението. Всяка инстанция която не е на равнището на абсолютното, вече не е абсолютна. Ако не е вечна, тя е сътворена. Най-видният представител на това ляво течение е Лукиан от Антиохия – учител на Арий. Лукиан умира през 312 година като мъченик за вярата. Щафетата се поема от Арий, александрийски презвитер. Роден около 260 година и починал 336.

Арианският спор се открива официално с едно събитие през 318 г – събор в Александрия. На него Арий и негови съидейници биват отлъчени от Александрийската църква. Епископ тогава е Александър. Това е официален акт, чрез който Александрийската църква изказва неодобрение на левите Оригенисти.

Десните оригенисти са едно огромно крило сред епископите на източната църква. Такъв е и Александър.

След отлъчването си Арий отива при приятеля си Евсевий Ликумедийски, който също е ляв оригенист и двамата започват съвместна дейност

Има 3 фази в арианския спор

1.първа фаза 318-325 (325 първи вселенски събор)

2.втора фаза 325-361 (361 Констанций почива – това е най-големият син на константин)

3.трета фаза 361-381 (381- втори вселенски събор)

Когато Арий забягва при Евсевий се оказва, че Арианизмът е сериозно навлязъл сред християните и това действие (отлъчването) е неефективно. Трябва да се предприемат мерки за спиране на това явление. За тая цел се свиква първият вселенският събор – свикан и председателстван от император Константин. Целта е да се осигури единството на църквата, така че римската държава, която по идеология почива на религията, да има здрава основа. Не се постига желаният резултат. Но на този никейски събор се взема един по-стар символ на вярата, който се разширява в антиарианска насока, с цел да се изкорени арианизмът. Той гласи:

Никейски символ на вярата 325г

„Вярваме в Единия Бог, всемогъщият Отец, Творецът на всички видими и невидими неща. И в единия Господ Исус Христос, Сина на Отца, като единороден, роден от Отца, тоест от съществото на Отца, Бог от Бога, светлина от светлината, истински Бог от истинския Бог, роден, не създаден, (раждането предполага от една същност да произтече друга същност, която е на същото екзистенциално и онтологично равнище), единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало, от това, което е на небето и което е на земята, Който е слязъл заради нас хората и заради нашето спасение, страдал е и е възкръснал на третия ден, възнесъл се е в небесата и ще дойде да съди живите и мъртвите. И в Светия Дух. Тези обаче, които казват, че е имало време, през което Божият Син не е бил и че Той не е бил преди да бъде роден, и че той е станал от нищото или от една друга субстанция или същност, или че Божият Син е изменяем или променлив, тези (хора) ги изключва апостолската и вселенската църква.”

Всичко това наистина са твърдели арианите, че Христос е първото и най-висше творение на Бога и че е имало време, когато той не е съществувал. Че Логосът е променлив, способен да страда. А Отец не се променя, не е способен да страда.

Но с това борбата не свършва, дори се ожесточава. След 325 година ситуацията става много сложна и почти необозрима. На самия Никейски събор има три партии на теолозите и епископите. Първата е тази на Александър от Александрия, Маркел от Анкира (Анкара) Осий от Кордоба – те са стълбовете на Никейската партия, по-късно наречена ортодоксална. Втората партия е тази на Ария е на Евсевий Никомедийски. Третата е партията на мнозинството, които са десни оригенисти, а тук те заемат средно място (центристка партия). Десният оригенизъм се разпространява много между десните епископи, а и на събора почти вс епископи са от изтока, от запада са съвсем малко. Александър е крайно-десен Оригенист. Водещата фигура на центристите е Евсевий Кесарийски (от Цезарея).

Константин който свиква събора накрая се въздържа да се солидаризира изцяло с една от партиите. Неговата основна цел е християните да се обединят. Но все пак симпатизира на Никейците. След няколко години обаче той започва да заявява своите ариански пристарстия. Може би не е станал арианец, а само е симпатизирал. Но накрая се кръщава от Евсевий Никумидийски, който е станал константинополски епископ. Ключовата фигура от Никейската партия впоследстие е тази на Атанасий (дякон на Алаксандър). Все е трябвало да бяга на някъде. След смъртта на Константин велики неговите синове, специално Констанция, който е на чело на източната половина от империята показват ариански уклон. Те са врагове на никейския символ. От около 328 година той започва да бъде оборван. Констанций под влияние на своите дворцови теолози иска да наложи една друга формула. (на гръцки единосъщен е хомоусиос, това е много важен термин, това е ключовата дума на Никейския символ). Но срещу него се възправят хората на Констанций особено в средата на века и те (Орсаций и Валент) лансират друг термин ХОМОЙОС - подобен. Синът е подобен. Това е не много радикален арианизъм. Умерен, но арианизъм. Много спорове се пораждат, събори, всичко се изнася в публичното пространство. Теологията се превръща в политика на деня. Спори се по пазарите, по къпалните, стигало се е до сбивания.

Междувремено арианизмът се възобновява и в една много радикална форма. Това са Евномий и Аеций и двамата от Александрия. Те казват подобен ли? Няма никакво подобие между Сина и Отца и въвеждат термина АНХОМОЙОС – това са т.нар. евномиани.

До този момент партията на мнозинството – класическите десни оригенисти образуват коалиция с партията на Арий, защото не са се съгласявали, че синът не принадлежи на божеството, но идеята че синът и Отец са едно, една ипостаса, ги е плашела. Затова са подкрепяли арианите, защото и едните и другите са оригениси и изглеждат като по-малкото зло. Но когато се появяват евномианите, те (десните оригенисти) се уплашват и се обръщат към никейците. Търсят контакт с водителя им Атанасий. Сигнализират готовност за сътрудничество, но искат да изяват своята позиция и въвеждат свой термин ХОМОЙУСИОС – подобносъщен. Те се доближават до никейците, но не се идентифицират с тях. Но в този момент Атанасий също търпи своето теологично развитие и вижда недостатъка на понятието ХОМОУСИОС, който е бил формиран под влиянието на Маркел от Анкера.

Той е готов да приеме десните ориригенисти, но не приема техния термин, затова настоява на добрия стар термин ХОМОУСИОС от Никейския събор. Атанасий умира.

Заслугата за разрешаването на проблема е на тримата велики кападокийци.

Междувремено появата на семиарианите обаче още повече затруднява обстановката (духоборците, псевматомахи, македониани – по името на Македоний). Това е по същество арианска партия, която обаче се насочва срещу Духа. Според арианите Духът просто е стоял по-ниско от Сина и толкова. В средата на ІV век се появява това крило сред арианите, което отрича божестевността на Светия Дух. И сина и духа са междинни инстанции. И след като те не са на равнището на Отец, те са творение.

На сцената излизат тримата велики кападокийци. Това става през 60-70-те години на ІV век. Това са Василий от Цезарея, брат му Григорий Ниски (епископ на Ниса), Григорий от Назианз (назиански).

Заслугата на тези трима големи теолози (те са много ярки фигури, новоникейци – мислят в духа на Никея, но и съумяват да избегнат опасността от едноипостасност. Мислят и в духа на десните оригенисти, които много държат на строгото диференциране на трите хипостаси.) Те стигат до една много удачна формула, като успяват да разграничат термините ХИПОСТАСИС и УСИЯ. До този момент те са се считали за синоними. (все самостоятелна личност). (отец и синът са били една личност). От този момент обаче тези две понятия се отделят едно от друго ХИПОСТАСИС остава със старото си значение а УСИЯ се натоварва със значението същност, субстанция. И новото твърдение е МИЯ УСИЯ ТРЕИС ХИПОСТАСЕЙС – една (божествена) същност, три личности. С тая форма очертават и центростремителните и центробежните тенденции в схващанията за Бога. Така никейците и десните оригенисти са удовлетворени. Те не са трима богове, защото са с обща усия (същност, субстанция).

Стига се до ІІ вселенски събор, който трябва да приеме официално твърдението на тримата кападокийци. Това е през 381 година в Константинопол. Сега трябва да се защити статуса и на Светия Дух.

Константинополски символ на вярата 381 година:

„Вярваме в единия Бог, Отца, Всемогъщия, Творецът на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в единия Господ Исус Христос, Божият единороден Син, роден от Отца преди всички времена, светлина от светлината, истински Бог от истинския Бог, роден, не създаден, подобосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало, Който заради нас хората и заради нашето спасение е слязъл от небесата и е станал плът от Светия Дух и Мария, девицата; и е станал човек, бил е заради нас разпънат на кръст под управлението на Понтий Пилат, страдал е и е бил погребан и възкръснал на третия ден според писанията, възнесъл се е на небесата и седи отдясно на Отца; и Той ще дойде отново в слава, за да съди живи и мъртви; Неговото царство не ще има край. И в Светия Дух, Господа и животодарителя, Който произхожда от Отца, Който бива почитан и прославян заедно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците. В едната свята вселенска и апостолска църква. Изповядваме едното кръщение за прощението на греховете. Очакваме възкресението на мъртвите и живота на идното време. Амин.”

Кое е новото в този символ? Потвърждава се божествеността на Христос, но и на Светия Дух с пет Негови качества. Господа - Привежда се стих 2Кор3:17, животодарителя – Рим8:2, произхожда от Отца – Йоан 15:26, почитан и прославян заедно с Отца и Сина – мат 28:19, говорил чрез пороците – 2Петрово:19-21
Още преди да приключи тази първа фаза от големия комплекс тринитарно теологични спорове, започват христологичните спорове – как се отнасят божественото и човешкото с Христос след като евангелието и новия завет ни говорят, че той е бил напълно реален човек. Започва христологичният стадий в споровете.

Обобщено можем да кажем, че този стадий съдържа две фази (периода)

Първият е свързан с несторианския е ефнихианския спор, до събора в Халкидон – 451 г

Вторият стадий е свързан с монофизитските и монотелитските спорове (монотелетистки) (телема – воля)

Всички тези спорове, както и в тринитарния стадий, са свързани с различни позиции от гл.т. на теологичните модели, но и с много политически такива. След втория вселенски събор 381 година съществува противоборство между отделните патриархати на изток. Патриарсите целят да подчинят църковния изток на своята власт, но по възможност и политическата власт във Византия. Имат огромната амбиция да бъдат политически първензи на изток. Но докато папството на запад е без конкуренция, там няма други патриарси, на изток има няколко патриарха. Александрийския, константинополският, антиохия представлява проблем за александрия, защото и на двете места има теологически школи, в константинопол пък има силен патриарх. Ерусалемският не е заплаха.

Различията между александрийската и антиохийската школи. Антиохийците са силни екзегети , те подхождат строго научно. Но акцентирайки твърде много върху човека Христос, се получава така че двете естества не могат по органичен начин да се свържат едно с друго. Христос е разделен на две. Две природи, две естества, рязко отделени едно от друго, без никаква възможност за сливане. Те казват, че за този който е вярващ християнин има само един обект Христос. Само един обект за поклонение, който синтезира двете иначе отделени естества. Когато четем, че христос е гладен и жаден, отдаваме това на човешкото естество. Когато Той прави божествени изявления, това е божествената природа. Но липсва връзката между двете. Видни теолози на Антиохийската школа: Диодор от Трс, Теодор от Мопсуестия, (мопсуестки), Теодолит Кирски, Несторий.

Александрийците: Исидор, Кирил Александрийски.

Според Кирил божественият логос се съединява не с един съвършен човек (от давидовия род и божественият логос присъства в този човек), както антиохийците казват, а с прединдивидуализираната (предхипостазираната) човешка природа като такава, без тя да е приела конкретна форма. Тогава вече нямаме механично съединяване на две завършени величини, а с едно определено естество (човешкото), което дотолкова се слива с божественото, че се стапя в него, като оставя едно божествено естество (мия фюсис). Това е монофизитизъм – едно естество. Едното естество на въплотеното божествено слово – така казва Кирил.

И споровете не стихват. Как се проявяват

428 патриарх в Константинопол е несторий, който е представител на Антиохийската теологическа школа. Той през тази година изнася три проповеди в които атакува понятието богородица (теотокос). Този термин вече 60-70 години битува и е прегърнат от населението. Той казва не е възможно Мария да роди Бог. Тя е христотокос (христородица). Настават бурни размирици в Константинопол, защото народът обича термина. Кирил, който е честолюбив теолог, се възползва да нанесе удар и на великден 429 пише писмо, в което застава на позициите на канстантинополското население за Теотокос.

Следва поредица от кореспонденция помежду им. И се обръщат към папа целестин за арбитър. Свиква се събор и се постановява че правилният термин е теотокос. Имало е практика да се засатне при спор на страната на Александрия, защото Константинопол е конкурент. Но и вероятно искрено римските теолози са считали, че теотокос е правилният термин. Окуражен от времената си победа, Кирил свиква александрийски събор, на който се оформят 12 анатематизми срещу Антиохиската школа. Следват нови спорове. В последна сметка се стига до вселенски събор на следната година.

431 трети вселенски събор в Ефес

Той е малко комичен и гротестков, защото първи пристига Кирил със своите епископи. Има морски бури, поради които антиохийците се забавят няколко дни. Но Кирил не се съобразява с това и започва събора без тях. И анатемосва антиохийците. След няколко дни идват антиохийците водени от епископ Йоан. Правят си свой събор и анатемосват Кирил. Император Теодосий ІІ подписва и двете присъди. Но египетската църква е безкрайно богата. Там е житницата на империята. Има елемент на подкупване. И императорът започва да им симпатизира. Но антиохийците не се признават и императорът е принуден да търси примирие. Той ги принуждава да сключат съюз и успява. Изработва се единен символ, в който превес получават антиохийците. Формира се един текст, който е по-широко, и непровокативно тълкувание на антиохийското мнение. И Кирил се съгласява. В този документ от 433 година антиохийската теологична система е водещата.

Кирил почива и на негово място идва един още по-амбициозен и недуховен водач Диоскур. Той от 444-451 година е патриарх на Александрия. Властолюбив, безскрупулен теолог и политик.

Несторианският спор трае 428-431.

Диоскур иска отново Александрия да си премери силите с Антиохия и използва един предтекст

448 (38) един възрастен .... от .....Ефтих бива осъден в Константинопол, защото е твърдял, че христовото тяло е било толкова обожествено, че не е останало нищо човешко в него, само е изглаждало човешки. Това е небиблейско. Той е от крайното екстремистко течение на алекс школа. (осъдени са разбиранеията му) в Константинопол. Диоскур започва срещу епископ Фавиан ( в Константинопол) кампания. Той повлиява на застаряващия император Теодосий ІІ да свика вселенски събор отново в Ефес. На който Диоскур счита, че ще получи надмощие и това и става. Не на последно място и с физическа сила. Той води със себе си множество сурови и примитивни монаси, въоръжени с тояги. И папа Лъв І Велики нарича този събор разбойнически. Той постъпва много почтено, като застава на страната на Флавиан, като пише Поучително писмо до Флавиан, в което застава на (изхождайки от западните христологични разбирания) страната на антиохийците и казва, че в христос съществуват две е стества (субстанции), но те се намират в пълно единство, как се постига това единство Лъв не изяснява. (за пръв път папа подкрепя Константинопол). Той също пострадва донякъде, като бива повлечен... това е 449 г.

Върхът на управлението на Диоскур е 449-450 и той очаква съвсем скоро да се превърне в ръководител на изтока и духовно и политически. Но това не става. Императорът почива но на негово място идва императрица Поухелия и съпругат й Маркиан. Те се свързват с папата и решават да организират нов събор. Той се случва през 451 в Халкидон. Това е най-големият събор на древната църква. На него александрийцте търпят загуба (Диоскур бива свален). Ефтих и Несторий като крайни александрийци биват отхвърлене.

Дава се следната формулировка

Христос е една хипостаса (личност) съвършен бог и съвършен човек. Двете естества не са нито смесени едно с друго, нито са рязко разделени. Така в тази формулировка е вместват много виждания.

На този събор се признават първите три предишни събора – никейски 325 константинополски 381, ефески 431. разбойническият събор не бива признат.

Датите на седемте вселенски събора

Те са първите седем. Западната църква продължава да ги брои и след това

325 Никея, 381 Константинопол, 431 Ефес, 451 Халкидон, 553 Константинопол, 680-81 Константинопол с една добавка през 682 (смята се като добавка към петия и шестия), 787 Никея.

След Халкидонския събор монофизитите не се укротяват, дори решават да се отделят като църква от имперската църква. Тук става смесване на равнището на теология и национално политическо ниво. Египтяните не са гърци и се възмущават от това, че гърците доминират над тях.

През седми век се появяват монотелистичните спорове (монотилетизъм)

Учението за едното и двете естества у Христос преминава в учението и споровете за едната и двете воли. Отначало се налага монотилетизма, но на шестия събор взема надмощие дитилетизма.
Монашество

Още в първи век забелязваме отделни аскетични тенденции. Още при Павел, който говори за брака. По-добрият избор е човек да не е женен. Това е във връзка с духа на епохата. на разпуснатия морал на римските благородници се противопоставят много гръцки моралисти, пътуващи философи, стоиците , мистериални култове. Има една атмосфера, която в някои случаи клони към аскетизма. В средите на църквата м-у 150-200 година се формира класата на девствениците – мъже и жени. Придобива доста масови размери. И те са високо почитани.

Духовен брак мъж и жена живеят в един дом, но само духовно живеят така. По късно църквата го забранява след около век-век и нещо, защото става причина за подигравки от езичниците.

В края на ІІ и нач на ІІІ век една част от тези аскети излизат от църковната община и от селището и започват да живеят уединен аскетски живот в близост до селищата. И втората им радикална стъпка е да скъсат всички контакти със социалната общност (роднини и приятели) да навлезнат дълбоко в пустинята и да се отдадат на своя аск живот, който е включвал много молитва, четене на словото, малко храна, липса на битови удобства (живеят в пещери и където намерят). Човек е направен да живее със и сред хората при обмен на влияния. Те компенсаторно започват да си фантазират какво ли не. Че демоните им се явяват като диви животни, като кентаври, разсъблечени жени. Тези пустинници (еремити), отшелници (анахорети) все пак не могат напълно да се изолират от света, защото особено тези от тях, които се прочуват, биват търсени от хората за утеха, съвет,... а и започват да се събират ученици около тях. Най-видният еремит е Свети Антоний. Той е копт (египтянин)

Изведнъж много силно отекват в ушите му думите на Христос: „Продай всичко и ме следвай!” продава всичко, настанява сестра си в нещо като пансион и отива в гробница, в запустяла крепост, накрая в неприветлива скалиста местност. Живял 105 години (251-356) а един друг монах малко по-късно е живял 118 години.

Пустинниците пишат книжнина т.нар пустинна мъдрост. Те всъщност изказват сентенции (апофтегми), които по-късно биват събрани в сборници. Тази отшелническа форма на аскетизъм бива омекотена когато през 320 година се създава първият манастир. Въвежда се койнобитството (койнос бийос – съвместен живот). Целта е да могат да практикуват аскетизъм, без да се отделят от обществото. Отново в Египет се основава манастирът. Основател е Пахомий. В манастирите винаги има устав (регула – правило лат). При Пахомий имаме първите наченки на устав. Имаме три правила, които остават валиднии до днес.

1.послушание – към архимандрита, абата (аббас – авва – отче). Това е семитска дума, която после се грецизира.

2.целомъдрие – избягване от всякакви сексуални грехове

3.отказ от притежание – монахът няма къща, няма нищо

(Впоследствие възникват множество монашески ордени)

Към тях се добавят и други разпоредби

Монахът да работи – да упражнява занаяти, земеделие, а по-късно вече (като заслуга на западното монашество) се добавя и интелектуалният труд. Специално от бенедиктинците, които още от ранното средновековие...

В Сирия се стига до много странни форми на монашество. Тамошните монаси са с много богата фантазия. Към монаха да се приковат вериги за цял живот. Да носи много груби дрехи дразнещи постоянно. Да се зазида в тясна килия. Обет за мълчание. Привързване на гърба тежък дървен кръст. Стълпниците – Симеон стълпник. Там е прекарал около 30 години като се е хранел веднъж седмично. От близо и далеч са идвали хора, искали са съвет от него и той ги е извиквал от високо.

Василий Кападокиецът има заслуги и към монашеството. Той успява да го интегрира в рамките на църковния живот. Неговият устава е .....за източното християнство.

На запад монашеството много бавно си пробива път. На изток е много модно 4-5 век, направо залива изтока. Преди появата на Бенедикт от Нурсия (нач на 6ти век), който унифицира монашеството. Преди това има доста разновидни форми на монашество – Йероним, Амброзий Милански, Августин. На запад не може да се упражнява пустинничеството защото там няма пустини, но има пусти острови край Южна Галия, Италия. Там монасите се уединяват. Имало е и много разбойници, които са се преобличали като монаси и са злоупотребявали с гостоприемството на манастирите.

Ключовата фигура за западното монашество за ранното средновековие 6-12 век е Бенедикт Нурсийски, който изработва един умерен устав, който включва отделните видове физически труд, интелектуален труд. Манастирът е имал училище, в който монасите са учели момчета. Развивала се е каритативна дейност – благотворителнос (каретас).



Пахомий основава и първият женски манастир няколко години след основаването на първия манастир. Там назначава сестра си като игуменка.

Монашеството е форма на реакция на секуларизацията на църквата от 3-4 век.


Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница