ИСТОРИЯ НА ЖЕНИТЕ, ФЕМИНИЗЪМ И РАМКИТЕ ЗА ТЯХНОТО ОСМИСЛЯНЕ*
Красимира Даскалова
Наред с всички онези мъже, които високо известяват какво са направили или какво са мечтали да направят, не трябва да забравяме и жените. Те най-често са просто предмет на обсъждане. Но какво знаем за тях?
Жорж Дюби
Както посочва френската историчка Мишел Перо, това наистина е основен въпрос, който няколко десетилетия вече не спира да занимава новите социални историци. От 70-те години на XX в. западната хуманитаристика съществува под знака на засиления интерес към проблемите на жените, женския опит и роля в световната история1. Официалното начало на новото поле на изследване се свързва с Първата бъркширска конференция върху историята на жените, проведена в Дъглас колидж, САЩ, през 1973 г. Историята на жените, която се конституира тогава, бележи началните си стъпки в специфичен и твърде политизиран социален контекст. Нейното развитие е до голяма степен обусловено от втората вълна на феминизма и от проявената особено ясно през 60-те години тенденция към „нова социална история". (От гледна точка на историята на жените традиционната социална история оперира с твърде тясно разбиране за „социалното", разглеждайки го основно в термини на класова стра-тификация.) Развитието на историята на жените оттогава и до днес е тясно свързано с напредъка на историческата антропология, чието
По-ранна и кратка версия на този текст е публикувана в сп. „ Социологически проблеми", 1995, №4.
1 Degler, C. N. Is There a History of Women? Oxford, Oxford University Press, 1975; Lerner, G. New Approaches to the Study of Women in History. - In: Majority Finds its Past. New York, Oxford University Press, 1979; Perrot, M. (ed.). Une histoire des femmes est-elle possible? Paris, Editions Rivages, 1984; Hausen, K. (Hersg) Frauen suchen ihre Geschichte. Verlag C. H. Beck-Munchen, 1983.
любопитство се насочва към семейството и сексуалността, а френската „нова история" ориентира вниманието на изследователите към всекидневното поведение и идеи (histoire de la vie quotidienne), обединяващи онова, което днес вече е познато като история на манталитета2.
По същото време особено остро се поставя въпросът, дали написаната вече „обща история" отразява опита на всички социални групи. Под съмнение се поставя стриктността на възстановеното историческо минало. Нови социални общности, артикулирали наскоро своята идентичност, предявяват претенции пред „общата история" и изискват нейното пренаписване, за да се включат в историческия на-ратив, перспективите и културните достижения на не-елитите (новата социална история), не-бялото население (историята на народите от Третия свят и афро-американската история), на културата на хомосексуалните (gay/lesbian studies). Така принципно се поставя въпросът за възможността да се напише единна, цялостна история на миналия човешки опит при съществуването на неограничен брой спорещи помежду си истории. Специално в САЩ, фокусираната върху „мултикултурализма" дискусия се пренася в образованието3. По-консервативните сили критикуват застъпниците на мултикултурализма, пледиращи за изследвания на жените (women's studies), за афро-американски изследвания, изследвания на хомосексуалността, за етнически проучвания и пр., че политизират учебните програми и заместват великите, непреходни и с универсална стойност творби с нискокачествени текстове, подбрани идеологически. Мултикулту-ралистите пък се обявяват против нетолерантното, негативно разглеждане на различието, срещу стремежа за представянето му като
2 Histoire de la famille. T. 1-2. Paris, Armand Colin, 1986; Histoire de la vie privee.
T. 1-5. Paris, Seuil, 1985-1987; Macfarlane, A. Marriage and Love in England: Modes of
Reproduction, 1300-1840. Oxford, Basil Blackwell. 1986; Houlbooke, R. The English
Family, 1450-1700. London and New York, Longman, 1984; Levine, D. Reproducing Fami
lies: The Political Economy of English Population History. Cambridge, Cambridge Univer
sity Press, 1987. Специално за най-новите полета на историческите изследвания
вж. Burke, P. (ed.). New Perspectives on Historical Writing. Cambridge, Polity Press, 1991.
3 Отражението на идеите на мултикултурализма върху американската история
на жените е добре представено в сборника:Ои Bois, Е. С. and V. L. Ruiz (eds.).
Unequal Sisters: A Multicultural Reader in U. S. Women's History. New York, Routledge,
1993.
28
29
отклонение от единствената универсална норма4. Така с промяната на историческата научноизследователска парадигма на Запад, в хода на продължителни дискусии върху историческите източници, върху основната тема (идеята за прогрес), акцента (най-вече политиката) и субекта на традиционната „обща история" стана ясно, че доскоро науката безрезервно е приемала западния бял мъж, представител на средните класи, за универсален човешки субект, а неговите позиции, ценности и житейска активност са смятани като общовалидни и репрезентативни за дейността на всички субекти на хилядолетната история на човечеството. Тъй като станаха явни предразсъдъците на традиционната история, която пропуска важни приноси на невидими доскоро социални актьори (като жените например), се заговори за необходимост от пренаписване на „Историята" през призмата на последните научни интереси.
В България историята на жените е все още в своята начална фаза, изтъкваща заслугите на жените към литературата и изкуството, но също към „националните задачи", а доскоро и към „строителството на социализма". „Социалната история" обаче, като част от „общата история", е почти неразвита, ако игнорираме изключително застъпената и идеологизирана история на работническата класа, изследванията върху която бяха „стимулирани" от социалистическия режим. Българската историческа наука е все още традиционна, което означава, че тя е най-вече платформа на политически елити. Въпреки че след 1989 г. учебниците по история за всички класове на българските училища бяха пренаписани в усилие за реконцептуа-лизиране на предмодерното, „буржоазното" и „комунистическото" минало, и в днешните най-нови версии на „Историята", писана в България, жените остават (да цитирам Люсиен Февр) „онези, които нямат право на история". Така дори след огромното развитие и признато влияние на феминизма и women's/gender studies и специално на women's/gender history върху съвременните хуманитарни парадигми • в други части на света, за преобладаващата част от българските изследователи жените нямат историческо съществуване. Всеки исторически наратив, разбира се, е само една възможна гледна точка към
4 По този въпрос вж. подробно: Fraser, N. Equality, Difference and Democracy: Recent Feminist Debates in the United States. - Общо и приложно културо-знание, 1995, №2.
миналото, но понякога изборът на неговите обекти и акценти говори много повече за настоящата ситуация, отколкото за миналото. Видяна от перспективата на жените, българската история изисква други ориентири и чака своите изследователи.
* * *
Много често историята на жените се отъждествява с историята на феминизма. Последната обаче е само един от възможните ракур-си към историческото минало на женския пол, а историята на жените не е ограничена до тесните рамки на феминисткото политическо движение през модерната епоха. Терминът „феминизъм" включва различни неща: както 1) феминистката идеология(и), основана върху критичен анализ на подчинеността на жените и привилегированост-та на мъжете във всички исторически съществували общества, така и 2) феминисткото движение(я), целящо социалнополитическа промяна по посока на пълно равноправие между двата пола5. Феминизмът според ред социални учени включва вяра в равенството между половете и противопоставяне на половата йерархия, на подчинеността на жените на мъжете както в семейството, така и в обществото; той се стреми да премахне господството на мъжкия пол, но не и да заличи сексуалния дуализъм; феминизмът по дефиниция е проженски, но това не означава, че той е антимъжки6. Феминизмът приема още, че условията на съществуване на жените (и мъжете) са социално конструирани (не божествено или природно дадени). Затова той се стреми към равенство на половете, но това е равенство, което отчита тяхното различие. Той се домогва до индивидуална свобода чрез мобилизиране на общоженска солидарност. Според изследванията на Ка-рен Офън съществуват два идеални типа, в много голяма степен обобщаващи исторически съществувалите разнообразни феминизми, които тя нарича „релационен" и „индивидуалистки". „Релационният" тип феминизъм настоява за съществуването на ясно изразени психологически и културни различия между двата пола и вярва в същест-
5 По този повод вж. Offen, K. Defining Feminism: A Comparative Historical
Approach. - Signs, vol. 14, 1988, No I, 119-157; Reclaming the Enlightenment for
Feminism. - In: Akkerman, T. and S. Stuurman (eds.). Perspectives on Feminist Po
litical Thought in European History: From the Middle Ages to the Present. London and
New York, Routledge, 1998, 85-103.
6 Offen, K. Defining Feminism..., 119-157.
30
31 вуването на ясно изразена мъжка и женска „природа". Представителите на този феминизъм се стремят да променят съществуващите в традиционното общество образи на жените (и свързването им под влияние на християнството с греха) чрез „реабилитацията на жен-скостта" и изравняване на властта и авторитета на двата пола в обществото, без да премахват и омаловажават разликите между тях. Вторияттип феминизъм (индивидуалисткият), който се появявав хода на европейския XIX век, говори в термини на „естествените" права на жените (и мъжете) и отрича всички ограничения пред автономията и самоопределението на жените като човешки същества. Някои представителки на този тип феминизъм минимизират и дори отричат значимостта на връзката на жените с децата и мъжете7.
Прецизната употреба на термина „феминизъм" изисква да се спомене, че той се ражда около 1910 г. Неговата поява бележи нова фаза в дебата и агитацията за правата и свободите на жените. През XIX в. този термин не е бил използван. Говорело се е за „напредъка" на жената, „каузата" на жената, за „женския въпрос", за женски права и женско избирателно право. Говорело се е и за женско движение, за да се очертаят многобройните пътища и средства за излизане на жените от дома и включването им в различни обществени благотворителни инициативи и за да се подбуди борба за граждански права, социални свободи, високо образование, материално осигуряване на женския труд и право на гласоподаване. През 1910 г., когато суф-ражистката кампания в Европа е в разгара си, изразът движение на жената започва да звучи архаично и все по-често се употребява терминът феминизъм. Той фактически отделя женското движение от суфражизма въпреки жизнените връзки между тях8. През XIX в. думата жена е символизирала (както за феминистите, така и за техните противници) единството на женския пол. Смятало се е, че всички жени имат една-единствена (есенциална, „естествена") идентичност и цели, адекватни на техните общи „природни" функции - раждане и отглеждане на деца, грижи за дома и семейството. Така дори „еманци-
7 Of fen, K. Contextualizing the Theory and Practice of Feminism in Nineteenth-Cen
tury Europe (1789-1914). - In: Bridental, R., S. M. Stuard and M. E. Wiesner (eds.).
Becoming Visible. Women in European History. Third Edition. Boston and New York,
Houghton Mifflin Company, 1998, 331-332.
8 Cott, N.C. Op. cit.
паторките" от XIX в. са приемали отговорността за дом и деца и са вярвали, че жените трябва да правят избор между професионална кариера, от една страна, и женитба и майчинство, от друга. Техните искания са били за равенство с „първия пол" в обществената сфера, без да смятат, че мъжете трябва да се включват в домакинската работа. Едва в по-ново време феминисткото мислене зададе въпроса за естествеността" на „разделянето на труда" в домакинството, настоявайки, че ако раждането и кърменето предполагат някакво основание за идентифициране на жените с домашната сфера, от това не следва непременно, че те би трябвало да отглеждат децата сами и да поемат изцяло отговорността за уреждане на дома и семейния живот.
Някои историци идентифицират три интелектуални традиции в западния феминизъм, тръгващи от Просвещението, евангелизма и социализма9. Всяка от тях допринася по свой начин за развитието на феминистката идеология и движение. Тези различни традиции едновременно са свързвали и разделяли фемднизма, като в резултат се появяват неговите различни „лица", всяко от които с различни цели и различни виждания за половете и тяхната роля в обществото. Различните „лица" на феминизма са видими и днес, тридесетина години след началото на неговата „втора вълна". Историците очертават няколко етапа в развитието на феминисткото движение: първи етап (1840-1870, „ранни години"), който включва евангелисткия принос към феминизма, кампанията за равни права (закърмена с просве-щенски идеи) и очертава връзката между феминизъм и социализъм; втори етап (1870-1920, определян като „златни години"), в който движението настоява за осъществяване на морални реформи, като същевременно пропагандира идеите за женско превъзходство и за защита на слабите. Това е етап, в който на дневен ред е поставено извоюването на избирателни права за жените. Следва пауза от 1920 до 1960 г., а от 60-те години до наши дни според някои систематизации на феминизма тече периодът на „модерното движение", в който се възражда традицията за извоюване на равни права (но вече във всички области) и се появяват все по-ясни модификации във феминистката идеология, свързани с различни социални групи и културни идентичности. Междувременно през 1949 г. Симон дьо Бовоар публи-
1 Banks, O. Faces of Feminism. A Study of feminism as a Social Movement. Oxford,
1981.
33
32
кува аргументираната си радикална критика на патриархалното общество, озаглавена „Вторият пол", която според някои изследователи става главният катализатор на новото женско движение10. Едва след 60-те години обаче, с новите протестни движения в Западния свят и след английския превод на тази книга, феминистките философски интуиции на Бовоар, свързани с ред основни понятия на съвременната хуманитарна парадигма (като „идентичност", „пол", „сексуалност", „репрезентации"), получават широка известност и влизат в научна употреба".
Когато говорим за феминизъм днес, трябва отново да подчертаем, че той не е единна идеология или някакво сплотено движение. По-скоро съществуват различни типове феминизъм -радикален, социалистически, марксически, лесбийски сепаратизъм, феминизъм на цветнокожите жени и т. н. Всяка отделна феминистка група има грижливо пазена идентичност и в много случаи всяка счита единствено себе си за заслужаваща внимание. Често другите феминистки общности са обект на интерес само с критични цели и стремеж за разграничаване12. В резултат на конфликтите между различни групи жени, съвременният феминизъм откри множествеността на индивидуалните женски субекти. Днес повече отвсякога женското движение в света демонстрира своята пъстрота и различия, противоречията в целите и задачите си, но като цяло феминизмът винаги е бил и си остава политическо предизвикателство към мъжкия авто-
10Beauvoir, S. de. La deuxieme sexe. Paris, 1949. В превод на български език:
Симон дьо Бовоар. Вторият пол. Т. 1-2. С, Колинс-5, 1996. Интересни с оглед на
бъдещото формиране на С. дьо Бовоар като философ-феминист са и нейните ран
ни мамоари: Спомени на едно порядъчно момиче. С, Фама, 1992. Вж. също
Schwarzer, A. After the Second Sex. Conversations with Simone de Beauvoir. New
York, Pantheon Books, 1984.
11Ha 19-23. I. 1999 г. в Париж се проведе внушителна международна кон
ференция, посветена на 50-годишнината от публикуването на „Вторият пол" и
феминисткия принос на Симон дьо Бовоар. Въпросите, които се обсъждат, са цен
трирани около няколко проблема: 1) Симон дьо Бовоар като философ (влиянието
върху нея на идеите на Хегел, Сартр, Мерло-Понти и Хайдегер и въздействието
на нейните идеи върху развитието на феминистката научна парадигма в целия
свят); 2) историята на френското феминистко движение; 3) Симон дьо Бовоар и
комунистите.
12Delmar, R. What is Feminism? - In: Mitchell, J. and A. Oakley (eds.) What is
Feminism? Basil Bleckwell: Oxford, 1986.
ритет и половата йерархия в обществото. Това предизвикателство е с хуманистична природа и поставя въпроса за свободата и отговорностите на личността, но също - за колективната отговорност на индивидите към другите в обществото и моделите за общуване между тях.
* * *
Феминисткият опит и мисъл са повлияли в различно отношение на историята на жените. Понятието „история на жените" има два смисъла: 1) сбор от „нещата", които стават или са ставали; 2) описание и интерпретация на тези случили се „неща"; писана история, на-ратив. Връзката феминизъм - история на жените има едновременно позитивни и негативни измерения. Позитивни, доколкото допринася за социалната промяна, но и негативни, защото много често съвременни идеали и ценности се проектират върху историческото минало, което затруднява вярното разбиране и адекватното отразяване на ролята на жените в историческото развитие на човечеството.
Засиленият интерес към историята на жените през 70-те години на XX в. изведе наяве факта, че в световната историография женската проблематика не е новост, че и преди са правени немалко изследвания, посветени на жените и далеч преди началото на нашето столетие са публикувани множество статии и монографии върху този въпрос. Така например още през XIX в. Ж. Мишле приема взаимоотношенията между половете за една от движещите сили на световната история, противопоставяйки, както мнозинството от неговите съвременници, жената/природа на мъжа/култура. Позитивистичната история на деветнадесетото столетие обаче пренебрегва историята на всекидневния живот и жените за сметка на политическата и дипломатическата история, която се прави от мъже и пише от мъже историци13. Последните двадесетина години показаха също, че историята на жените неведнъж е била заличавана или избутвана на заден план от академичния (главно мъжки) състав на историческата наука. Така че започналата тенденция в западноевропейската историческа наука през 70-те години фактически не е движение за обосо-
" По въпроса за включването на жените в историята и интерпретирането на тяхното минало в традиционната историография вж.: Melman, B. Gender, History and Memory: The Invention of Women's Past in the Nineteenth and Early Twentieth Centuries. - History and Memory, vol. 5, Spring/Summer 1993, No 1, 5-35.
34
35 бяване и създаване на изследователското поле на историята на жените, а по-скоро едно „възстановяване на жените в историята" и възстановяване на историята на жените14. Защото вековното пренебрегване на гледната точка и жизнения опит на жените не може да заличи тяхното реално присъствие и роля на световната историческа сцена. Възраждането на интереса към историята на жените де факто доведе до задълбочаване на рефлексията по нейните проблеми и постави въпроса за отношението й с общата история, в която двата пола имат несъмнено равно присъствие.
През 1975 г. американската историчка Герда Лернер определя началния етап на историята на жените като „компенсаторна история", история на знаменитите жени, а също - „приносна история", описваща женските заслуги и подчиненост в един мъжки дефиниран свят15.
Периодизация.Академичната дисциплина „история на жените" осмисля миналия „опит" и „репрезентации" на жените в рамките на четирите периода, типични за европейската и американската историографска традиция: антична, средновековна, ранна модерна (или модерна) и модерна (или съвременна- от началото наXIX в. насам)16. Става ясно обаче, че запазването на конвенционалната историческа периодизация не позволява реално да се оцени отражението на редица феномени (като например Ренесанса и Великата френска революция) върху позициите на жените. Първата провокация в тази посока е добре известното есе на Джоан Кели „Имали ли са жените Рене-санс?"17, което обръща внимание върху различния смисъл, който представителите на първия и на „втория" пол откриват в едно и също историческо събитие. Повлияни от тази идея, някои исторички започват да настояват за необходимостта от създаване на различни хронологии при представяне на историята на жените поради нерелевант-ните за нея традиционни исторически времеви схеми.
14Вж. Bock, G. Women's History and Gender History: Aspects of an Interna
tional Debate. - Gender & History, vol. 1, No 1, Spring 1989, p. 7.
15Lerner, G. Placing Women in History: Definitions and Challenges' (1975). - In:
The Majority Finds its Past. New York, Oxford University Press, 1981, 145-153.
16Offen, K., R. Roach Pierson, .1. Rendal. Introduction. - In: Writing Women's
History. International Perspectives. Bloomington, Indiana University Press, 1991, p. XXVIII.
17Kelly, J. Did Women Have a Renaissance? - In: Women, History and Theory: The
Essays of Joan Kelly. Chicago, University of Chicago Press, 1984.
Предмет. Историята на жените включва различни проблемни области. Тя изследва отношения, общности, институции и събития, в които са представени само жени (като женските организации); други, в които жените съставляват мнозинство (например благотворителни дейности и „лова на вещици" през Средновековието); такива, в които жени и мъже пребивават наравно (семейства, сексуални отношения, класи, етнически и религиозни малцинства); и такива, в които жените са били малцинство в сравнение с мъжете (професионалната дейност през по-голямата част от историческото развитие на човечеството) и накрая такива, от които те изобщо са били изключени (избирателното право през XIX и част от XX в.)18. Историята на жените следователно не е единно цяло, тя е по-скоро съставена от отделни изследователски „писти", които са толкова разнообразни, колкото и житейският път и опит на жените в различни общества и времена. Целта на историята на жените не е да създаде някакво особено пространство, където историчките да могат да работят спокойно и безметежно, а по-скоро да постави въпроса за взаимоотношенията между двата пола като централен. Тази история приема противоречивостта, нееднозначността на историческите феномени и поставя под съмнение всички стереотипи като основа на своята методология19. И все пак историята на жените няма свои специфични методи и извори. Тя използва наличната методология и инструментариума на историческата наука20. Нейната оригиналност се състои не в създаването на някакъв особен метод, а във въпросите, които задава и на които се стреми да даде отговор, в поставените акценти, в специфичната гледна точка, от която се стреми да осмисли миналото на човечеството. Един от най-важните приноси на изследванията за жените (women's studies) към историческата проблематика е въвеждането и използването на genderкато основна категория в научните анализи. Разбира се, като включва проблемите на жените и социално конструирания пол в общия исторически наратив, история-
18 Bock, G. Women's History and Gender History..., p. 8.
" Perrot, M. (ed.) Writing Women's History..., p. 7.
20 Една интересна статия, отнасяща се до използването на „устната" (неписаната) история при възсъздаването на женското минало, е на: Sangster, J. Telling Our Stories: Feminist Debates and the Use of Oral History. - Women's History Review, vol. 3, 1994, No 1,5-33.