История на установяването на дипломатически отношения между България и Иран

Въпросът за началото на дипломатическите отношения между Княжество България и Шахски Иран е интересен и актуален в няколко аспекта. Първо, народите на двете страни имат вековни връзки, датиращи от най-древни времена. Второ, ако не считаме Османската империя, Иран е първата азиатска държава, установила дипломатически отношения с България, нареждаща се веднага след великите сили и съседните страни. Трето, тези първи години на дипломатически връзки се нуждаят от осветляване с използването и сравняването на различни източници.

Въпросът следва да бъде поставен в историческия контекст на международното положение на двете страни. За България това са първите години след Освобождението, когато в получилата самостоятелност северна част от страната с мощно руско участие се създава държавна администрация. Берлинският договор от 1878 г. (чл.1) отрежда на Княжество България статут на „самостоятелно трибутарно княжество под суверенитета на Н.В.Султана”. Създадената по време на Руско-турската война под руска егида Държавна канцелария се преобразува във Временно управление, поставено номинално под контрола на великите сили (по един руски и турски комисар и консулите на останалите страни по договора), което действа 9 месеца до приемането на Търновската конституция и избирането на княз (16-17 април 1879 г.). Княз Александър Батенберг е признат от султана с връчване на ферман от 5 юли с.г., след което е съставено първото българско правителство с министър-председател Тодор Бурмов и министър на външните работи и изповеданията Марко Балабанов. Ограниченият суверенитет на Княжеството в областта на външните отношения се проявява в по-ниския ранг на взаимните представителства, които съгласно Берлинския договор се наричат дипломатически агентства. Съответно консулите на Великите сили, намиращи се вече в София, започват да се титулуват дипломатически агенти или генерални консули и връчват своите акредитивни писма на княза съобразно чл. 17 от Търновската конституция. Впоследствие агенти назначават и съседните балкански държави. Излизането на указа от 17 юли 1879 г. слага начало на откриването на български дипломатически агентства. Този процес продължава и след Съединението на Княжеството с Източна Румелия от 6 септември 1885 г., признато от Османската империя и Великите сили с Топханейския акт от 5 април 1886 г. По такъв начин България постепенно заема подобаващо място в международните отношния на Балканите и в Европа. Следва да се отбележи обаче, че българските дипломатически агенти са акредитирани към министрите на външните работи и не са третирани на равни начала с останалите глави на мисии.

В края на ХIХ в. Иран остава абсолютна деспотична монархия, изпадаща под все по-силното влияние на две от Великите сили – Англия и Русия. Предоставянето на привилегии и концесии на двете държави, което започва от 60-те год. на века, води до икономическо заробване на Иран, придобило завършен вид към началото на новото столетие. Историческото съперничество между Иран и Османската империя, определяло векове наред динамиката на международната обстановка в Близкия и Средния изток, минава на заден план, тъй като и двете страни са вече залязващи сили. Съгласно Втория Ерзурумски договор от 1847 г. се създава гранична комисия, която след дълги перипетии през 1864-70 г. в основни линии делимитира общата граница. Същевременно Иран прави опити да разшири географията на своите политически и икономически връзки. Монархът Насер-ед-дин шах предприема три големи пътувания в Европа през 1873, 78 и 88 г., от които първите две са свързани и с търсенето на „трета сила” най-вече в лицето на Германия, но също така Франция и Австро-Унгария. През този период са установени дипломатически отношения на Иран с редица по-малки европейски, в т.ч. балкански държави. Още през 1861 г. Иран сключва договор с Гърция, а след това акредитира в Атина своите посланици от Истанбул. През 1881 г. Иран признава независимостта на Румъния, а през 1901 г. открива посолство в Букурещ, което покрива и другите балкански страни. След убийството на Насер-ед-дин шах през 1896 г. на престола го наследява неговият син Мозаффар-ед-дин, който също прави три пътувания в Европа. Те обаче носят изцяло церемониален и личен характер и са финансирани със заробващи заеми от банки, контролирани от Великите сили. Превръщането на Иран в полуколония се оформя през 1907 г. неговото разделяне на сфери на влияние между Англия и Русия.

Началният етап на българо-иранските отношения е пряко свързан с дипломатическото присъствие на двете страни в техния общ съсед Османската империя. За Княжество България тя се явява безспорен външнополитически приоритет, бидейки, от една страна, негов номинален сюзерен, а от друга – задържайки под своя власт голяма част от българските земи. Българското дипломатическо агентство в Цариград е открито с групата на първите ни 3 представителства зад граница през юли 1879 г., а на 17 август с.г. за наш дипломатически агент е назначен видният политик и общественик Драган Цанков, като на следващата година този пост е поверен на първия български външен министър Марко Балабанов. Цариград остава важно средище на българската външнополитическа дейност, макар че българските дипломати са третирани като турски чиновници, без да им бъдат предоставяни дипломатически привилегии – положение, което се облекчава едва през 1897 г. Що се отнася до Иран, мирният етап в отношенията му с Османската империя оказва благотворно отражение върху дейността на неговата мисия в Истанбул. В периода 1860-68 г. тя се оглавява от един от най-големите ирански държавници от втората половина на ХIХ в. Мирза Хосейн хан Мошир-од-Доуле, който впоследствие заема ключовите длъжности министър на правосъдието и войната (получавайки титлата „сепахсалар”), министър-председател и министър на външните работи на Иран. Неговата активна дейност в Истанбул води до издигане на иранската мисия в посолство начело с посланик. Този пост след това дълги години се заема от опитния дипломат Мохсен хан.

В българските исторически архиви се съдържат няколко папки с документи по опитите за установяване на иранско консулско присъствие в България от самото създаване на Княжество България. Голяма част от преписките са непълни, а някои от документите са обгорели и не напълно разбираеми. Ясно е обаче, че движеща сила в този процес е била иранската страна, което е естествено предвид описаните по-горе международни позиции на двете държави.

Първите документи на руски език, достигнали до нас във вид, непозволяващ пълно възстановяване на техни основни атрибути (дата, пълен текст, а във втория случай и адресат), но очевидно писани между април и юли 1879 г., са писмо от княз Александър до руския комисар княз Дондуков-Корсаков и доклад от окръжния управител на Варна Драган Цанков във връзка с направени от иранската страна постъпки за назначаване на лицето Димитри Бусетил за ирански вице-консул във Варна. От доклада става ясно, че същият е католик по вероизповедание, роден на остров Малта, заемал няколко административни длъжности при строителството на Одринската ж-п линия, в Родосто и Варненското пристанище, където е бил уличен в закононарушения при ревизия на Централното управление на митниците; затова и препоръките от Цанков са отрицателни. В писмо по същия повод до министър Балабанов иранският посланик в Истанбул Мохсен хан реагира на очевидно съобщеното му несъгласие на българската страна с това назначение. Писмото на Мохсен хан, написано на френски език, разкрива, че въпросният Бусетил е изпълнявал консулски функции при Временното управление, след като е получил нужните удостоверения от руската администрация. Изразява се също безпокойство, че иранските поданици в района не могат да получават консулска защита, което се превръща в постоянна грижа на иранската страна в тези ранни години на взаимодействие.

Следваща постъпка от иранското посолство в Истанбул по същия повод е направена в края на 1879 г., като за кандидат е представен Петър Сухора, търговец от гръцко потекло. Този път княжеското правителство дава положителен отговор още преди приключване на процедурите по неговото проучване. Инструкции по въпроса са дадени на Варненското окръжно управление, както и на дипломатическото агентство в Цариград. Преписката обаче завършва с депеша от Цариград от февруари 1880 г., в която се твърди, че консулът все още не е получил екзекватура.

В документацията по въпроса следва празнота от около 10 години, след което иранската страна прави нова постъпка – този път за назначаване на българския гражданин от арменски произход Агоп Мави (Мавиян). В личната нота на Мохсен хан, датирана 4 февруари 1890 г., се споменава, че иранското вицеконсулство във Варна до момента е било временно управлявано от лице, чието име е неясно поради нарушение на целостта на документа. По случая Мави има по-внушителна преписка, включваща и пространно прошение от самия Мави до външния министър д-р Странски, в което той изразява пълната си лоялност като български гражданин. В даденото от правителството на Стефан Стамболов разрешение се уточнява, че Мави е одобрен за „почетен персийски вице-консул” съгласно Постановление на Министерския съвет от 1888 г. със запазване качеството му на български поданик. Тук вече няма съмнение в заемането на поста вице-консул от титуляр, макар и почетен, съгласно българските закони и международните норми. През 1891 г. на Агоп Мави е възложено да поеме временно и управлението на иранското вицеконсулство в Русе.

Една година по-късно иранската страна представя кандидатурата на Хаджи Мохаммад ага за вице-консул в Русе. От писмото на иранското посолство в Истанбул, датирано 23 ноември 1892 г., както и от други документи по въпроса, е видно, че същият вече е заемал тази длъжност, макар и да не се споменава по кое време. От наличните документи не става ясна националността, нито поданството на Хаджи Мохаммад ага; при неговото проучване се уточнява единствено, че той е търговец, живущ постоянно в Шумен. Негов опит да освободи от военна служба шуменски жител, представен за ирански поданик, е оставен без последствия, тъй като пълномошията му са ограничени до Русенски окръг.

Посоченият епизод откроява значението на въпроса за иранските поданици, който определено не само натоварва двустранните връзки, но и занимава английската дипломация, поела защитата на иранците зад граница. От докладите на окръжните управители, особено от Североизточна България, научаваме за спекулации с придобиването на иранско поданство от български граждани, най-вече от арменски и еврейски произход, с цел избягване на „военна тегоба”. В тази връзка през 1897 г. е сключена българо-британска спогодба, в която уреждането на въпроси със спорно поданство се вменява на смесена комисия в течение на един месец след нейното създаване. Работата на комисията се сблъсква с редица трудности, поради което иранското посолство в Истанбул на няколко пъти иска продължение на посочения срок, като дейността й се проточва и през 1898 г.

Описаните дотук консулски назначения и проблеми са само предвестник на установяването на пълнокръвни дипломатически отношения. За съжаление по това знаменателно събитие в българските архиви почти липсват документи. Запазено е еднинствено писмо от нашия дипломатически агент в Цариград д-р Марков до министър-председателя и министър на външните работи Константин Стоилов, в което се съобщава, че на иранския посланик е предадено съгласието на княжеското правителство да приеме като дипломатически агент Мирза Хосейн хан. Датата на дадения по този начин агреман – 15 ноември 1897 г. – се приема от българската страна за дата на установяване на дипломатическите отношения. Въпросът обаче подлежи на дискусия на базата на сравнение с ирански и други исторически документи.

В посоченото по-горе писмо се упоменава „първият драгоманин (преводач)” в иранското посолство Оханес хан, вероятно от арменско потекло, който през юли 1899 г. прави посещение в София с цел откриване на дипломатическо агентство. Преписката по въпроса е осъществена през нашата мисия в Белград, където Оханес хан е натоварен да връчи ирански орден на сръбския крал. Българският дипломатически агент д-р Шишманов описва Оханес хан като „тих, кротък и симпатичен човек”. Иранският дипломат се среща с министър-председателя и министър на външните работи Димитър Греков на 24 юли, като за съдържанието на срещата липсват сведения. Очевидно тя не води до откриване на иранско дипломатическо представителство у нас, причините за което вероятно са от финансово естество. Вместо това през 1902 г. Иран акредитира в България своя пълномощен министър от Белград, а през 1906 г. – от Букурещ. От друга преписка с агентството в Цариград обаче се изяснява, че по време на мисията си в София Оханес хан е настоявал за положително решение по нова кандидатура за ирански вицеконсул в Русе, Свищов, Силистра и Шумен. Кандидатурата на Мардирос Папазян в крайна сметка се отхвърля от княжеското правителство поради спорно поданство, както и противоречива репутация.

Безспорно най-интересният момент от този ранен етап на двустранните отношения е свързан с пътуването на Мозаффар-ед-дин шах в региона през септември 1900 г. За него научаваме от запазените съобщения на българските мисии в Цариград, Одрин, Белград и Виена, както и от интересна изрезка от сръбския вестник „Вечерне новости”. В предоставената от турския султан влакова композиция от Цариград се качва и нашият дипломатически агент Иван Гешов, който придружава делегацията до София. На шаха е било организирано пищно посрещане в София и други градове по ж-п линията. Великият везир споделил пред нашия дипломатически агент в Белград, че „много му харесала България” и че „войската ни била много добре обучена и дисциплинирана”. Съгласно обясненията, дадени от нашия представител в Одрин на местния валия, „шахът е напуснал княжеството възхитен” на фона на сведенията за изразено от него недоволство от визитите в Сърбия и Турция. Същевременно в телеграмата от Одрин се говори за недоразумение на гарата в София, където шахът дълго време не се показвал и слязъл от влака едва след като министър-председателят Иванчов се качил във вагона да го поздрави, изразявайки учудване, че това не е сторил князът. Пътуването на шаха, макар и транзитно през българска територия, е било знаменателно събитие за времето си и е мобилизирало усилията на българската дипломация на Балканите.