История, спомен, приказка или личен поглед върху комунизма в България

А колкото до земята на българина – когато се разбере , че и там нищо не става – ще трябва да му я върнат, но няма да има на кого. Тогава ще настъпи седем годишен глад”.¹

С тези думи преди точно половин век един българин предрича ден по ден последните години на комунистическия режим. B неговите думи са пространството и времето, в което той е живял и осмислял преломите в най-новата ни история.

А в какво пространство и в какво време се разполага нашето мислене за комунизма?

Първото пространство на днешния ден е на добре организираното невежество, което би могло бързо и ефективно да бъде преодоляно. За това, разбира се, е необходима преди всичко политическа и интелектуална воля, която на този етап отсъства.

Второто пространство е това на перфидното академично замитане „под килима”, което всъщност произвежда дългосрочна и научно легитимирана фалшификация на историята.

Третото пространство съставлява света на низкочелата партийна пропаганда, представена блестящо от Димитър Иванов, шефът на 6-ти отдел на 6-то управление на ДС. Неговата книга „От 9 до 10”, беше разпространена безплатно във всички читалища в България.

Четвъртото поле е на срамните по своята лъжовност спомени за епохата, предимно на високопоставени партийни ръководители, които в едногласен хор величаят държавническите дела „в името на народа”.

Петото пространство е това на честните и гневни свидетелства за ужасите на комунистическите престъпления от хората, изживели лагерите, затворите, изселванията и изгнаничеството.

И най-сетне - последното пространство, което до сега не съществуваше, е създаването на позитивистично-обективистична историография.

Смешният плач за „деидеологизация” и „деполитизация” на най-новата историография за комунизма не издържа никаква критика. Либералната демокрация и гражданските и човешки права са също идеология! Ако от гледната точна на тези идеологии се преосмисли комунизма, то той веднага изпъква като най-човеконенавистния режим и най-страшната диктатура, наложена някога в България. Всеки друг аксиологически разрез е престъпен релативизъм.

Приемам теорията, че един режим се проявява най-силно след неговото падане. Всичко, което е днес България, е пряко следствие от комунизма, защото комай единственото, което бе унищожено след 10 ноември, бе член първи от Конституцията. Цинизмът, безпътицата, егоизмът и алчността се обясняват с икономическата криза, която също е „прекрасното ни наследство” от предишния период. Кой разбира убогостта на комунизма и престъпната некадърност на неговите лидери? Кой ще прости престъпленията, които никой не наказа? Кой ще върне в България децата, които не искаха да живеят в страна, управлявана от децата и внуците на тези, които я съсипаха? Периодът след 1989 не може да бъде наричан демокрация. Той е пост-комунизъм, защото комунизмът е определящият фактор за неговата характеристика.

И за да цитирам фактология, а не само споделени интуиции, искам да коментирам тук резултатите от изследването на историческата памет на българските граждани, което проведохме с екипи от НБУ и Aмериканския Университет в България през последните две години. Интервюирахме над 1000 души, включително представители на етническите и религиозните малцинства от цяла България и от всички социални и възрастови групи.

Целта на изследването² беше да идентифицира местата, събитията, действащите лица в българската (в сравнителна перспектива с балканската и европейската) история, които са формиращи за идентичността на съвременните граждани.

Чрез напълно отворени въпроси – без фиксиране върху определен исторически период или върху определен географски и културен ареал – се опитахме да установим единността/неединността на българската историческа памет, да проследим възможността/невъзможността за конструиране на Голям национален разказ.

Тази отвореност дава възможност за подреждане на приоритетите от самите респонденти, както и за детайлно проследяване на времевата и пространствената ориентация на техните предпочитания. Липсата на каквито и да било примерни отговори снема опасността от конструиране на единен разказ, провокиран от изследователите.

Ако българската памет би могла да произведе единен разказ, той би трябвало да се очертае в свободните отговори на респондентите.

Какво да, какво не – настоящето на историческия спомен в България, В: Минало несвършващо, съставител Евгения Иванова, София, Нов Български Университет, 2011, с. 35-57.

Споменът за комунизма се оказа незначителна част от историческата памет у нас.

Ето какво показват резултатите от анкетата: хората, обозначили като най-важно място, свързано с епохата на комунизма, Тук не става ясно за какво място става дума – за „места на паметта“ ли става дума общо или за конкретен някакъв топос? са само 2,2%, личности от този период получават 5,7%, а събития – 8,4%. Този последен резултат е силно повлиян от посочването на „Възродителния процес“ като най-важно събитие от 15,1% от турците и от 11,1% от българите мюсюлмани. Комунизмът е определен за най-важно историческо събитие от 1,8% от ромите в България и това е най-високият процент в цялото изследване.

При мнозинството българи комунизмът отсъства като реалия на памет. Липсата на такава рефлексия принизява и одомашнява спомена за комунизма до популярното, анекдотичното, битовото. И затова Тодор Живков остава главният топос за този период, а не - да кажем - зловещият „народен съд“ или концлагерите. Живков получава 4,6% от гласовете за личности, като при турците този процент е 12,5, а при ромите - 4,5%. Соматизирането на носталгията, за което говорих въз основа на огромен брой проведени интервюта, се прие като високомерно непризнаване на човешките съдби през този период. Нo нека чуем думите на самия Тодор Живков: „Суверенитетът българинът разбира да има какво да се яде”,Бележка или крилатата фраза на Филип Боков, когато ставаше въпрос за престъпленията на БКП, че вината тя поема само с мезето..... Риториката на комунизма беше доминирана от спомена, колко добре напълнен е бил стомахът. (Както пее Джендема: „Свободата, брат, е нещо относително.”)Бележка

Нека погледнем и картината при т.н. посткомунистически период. Местата, свързани с него, са изключително малко – 1,8%, личностите получават 2,4%, а събитията – 13,9% общо. Най-често артикулираният топос е „Демокрацията”/”10-ти ноември 1989 г.”/”Падането на комунизма”, който получава 3,6% при българите, 13,8% при турците, 5,4% при ромите, 14,4% при помаците.

Отсъствието на комунистическия период като цялостен спомен в доминиращата част от отговорите на нашите анкети поставя редица проблеми както от историографски, така и от чисто юридически и социално-психологически характер. Най-много от отговорите се отнасят или за датата 9 септември 1944 г. (в по-широк контекст – Втората Световна война), или за крайната граница на комунизма - 1989 г. Но същностните характеристики на комунизма като историческа епоха на еднопартиен тоталитарен режим, неограничено насилие, политически терор и повсеместна пропаганда, стопански и финансов колапс, не се срещат в анкетите. Изключение е преследването на мюсюлманските общности в България и по-специално „Възродителния процес“, естествено присъстващ в отговорите на мюсюлманските общности. На какво се дължи този факт?

От цитираното изследване стана ясно, че „голям разказ” за комунизма не съществува, че за консенсус за това - какво представлява този период - не може да става и дума, че българската публика няма интерес, желание, любопитство или стремеж към катарзис по отношение на тази епоха.

Основната причина, според мен, за това огромно бяло петно в българската историческа памет, е историографския вакуум, който съществуваше доскоро по тези въпроси. Този вакуум рефлектира, разбира се, директно върху учебниците и върху онези институции, които имат претенцията за ревизия на съществуващите учебници от времето на комунизма. Ако първите такива учебници са, все пак, някакъв опит за иницииране на академичен тон по отношение на Османския период, то периодът на комунизма е почти незасегнат от историографска ревизия. Един пример: В учебника по история, издаден от „Отворено общество” през 1992 г., смятан като първи опит за пробив, периодът 1944-48 г е определен като „възстановяване на многопартийната система в България”.Бележка Само гдето авторката е забравила да прибави към заглавието на този дял и думичката „унищожаване” на същата тази многопартийна система. Същият подход се прилага и към оценката на репресивната система на комунизма, на концентрационните лагери, които в България се затварят едва през 1962 г. Веднага след 10-ти ноември 1989 г. се появиха на бял свят няколко скромни томчета със спомени на оцелелите от лагерите и затворите, но нито един от тези разкази не намери място в нито един български учебник по история.

От друга страна, българската публика беше заляна от мемоарите и спомените на най-висшите функционери на комунистическия елит и на Държавна сигурност – Тодор Живков, Огнян Дойнов, Стоян Михайлов са сред най-ярките имена.

Едва в последните няколко години се появиха първите сериозни историографски съчинения върху комунизма, които изследват в широк спектър проблематиката – икономически, финансови, политически и културни проблеми. Тази нова историография стана възможна заради новосъздадения Институт за изследване на близкото минало (най-после едва през 2005 година!), който разчита на автори от генерацията, родена след средата на миналия век. Изключително ценните изследвания на Института, обаче, се разпространяват в един крайно нищожен тираж и остава открит въпросът до каква степен те имат възможността да повлияят върху масовата публика в България и да инициират дебат и ново познание за този период. Не ми е известно досега изводите и оценките, направени от споменатите автори около Института, да са включени в учебници и учебни помагала, или пък дебатът по изключително интересните нови архивни разкрития да е надскочил залите на периодичните конференции, организирани от Института.

Огромната част от хората, които интервюирахме, са родени и са живели по времето на комунизма. И преобладаващата част от тях не мислят за него като историческа категория, нито оценяват червения терор като травма, срам и/или престъпление. Тривиално звучи обяснението, че е нужна историческа дистанция, за да се оценят едни периоди обективно, „без гняв и пристрастие”. Не могат да се обвинават хората в незнание или невежество – и двете са резултат от добре промислени политики на манипулация от страна на идеолозите и официалните историци на комунизма, които просто се стараят да легитимират исторически пост-фактум един престъпен режим, част от чиито главни функционери все още управляват страната ни.

Двадесетте години, изминали от края на комунизма, са вече достатъчно дълъг период който, както се и каза, роди и новата историография за комунизма. Това обаче не означава, че в паметта на българите 45-те години комунистическа диктатура се интернализират като неотменна част от тяхното историческо съзнание, както колективно, така и личностно. Огромната пропаст между академично произвежданата и потребявана история и историята като публично знание отново е факт. Доминиращият дискурс в българското културно пространство е забрава, подмяна и в крайна сметка - историческо фалшифициране на характера и последиците от комунистическия период в България. Помним колко радикални и навременни бяха исканията и предложенията на някои от просветените реформатори на партийния елит, като Николай Василев, който още на първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г. поиска ”Нюрнбергски съд” за комунистическия елит - и колко бързо забрави за него!

И въпреки всичко, оказва се, че 20 години след падането на комунизма в България историческият спомен за него е изключително ограничен, аморфен, неартикулиран. Нещо повече. Комунизмът не съществува като определена историческа категория в самосъзнанието на съвременния български гражданин. Причините за това, както се каза, са многобройни, но аз мисля, че този факт се дължи на изключително умелото подменяне на разказа за комунизма от един определен комунистически и посткомунистически елит, който доминира общественото пространство и прекъсва истинските канали за знание и оценка на най-новата история на България. И накрая, като цяло - не-комунистическите среди не успяха да създадат сериозна и кохерентна стратегия нито за изучаването на това минало, нито за широкото обществено разпространение на това знание в България. Резултатът е, че българинът днес не вижда ясно нито икономическите, нито социалните, нито културно-психологическите последствия от комунизма. Близо половин век от непосредствената ни нова история не е „място на памет” за огромното мнозинство от българите.

Като най-красноречив контраcт на казаното за cпомена за комунизма, Възраждането функционира за българите като основополагащ мит за началото на модерната българска нация. То е било винаги представено в приповдигнат оптимистичен тон, отново контрастиращ с предишните „векове на тъмнина и насилие”. Цялата епоха е белязана от една особена сакралност и лидерите на националните движения са превърнати в институции на героичен култ пред олтара на нацията. Очевидно е невъзможно за българските историци да бъдат „неутрални” по въпросите на Българското Възраждане и по този начин академичният дискурс да вземе надмощие над националистическото вълнение. Либералното отношение не може да победи националистическото мислене, както констатира и Румен Даскалов ((Daskalov 2009:84-98) . Това е може би едно от най-логичните обяснения за центрирането на повече от една трета от отговорите на нашите анкети върху т. н. „комитетско десетилетие”, приемано може би като единствената героична страница от историята на България.

Мисля, че този тип разказ напомня добрата стара вълшебна приказка, където след дълга и неравна битка между силите на доброто и злото, доброто накрая побеждава, независимо дали със или без помощ отвън. Цялото Възраждане е един славен завършек на дълга, непрекъсната и героична борба на българите срещу турците, увенчан от “happy end” – Освобождението. По-късно създаденият исторически наратив следва логиката и структурата на приказката, където в тъмното време на кървави битки („турското робство”) между Доброто (българите) и Злото (турците), където се появяват смелите герои (хайдути, революционери), чието себеотрицание води до победния щастлив край (Освобождението). Освен есенциалистки, този разказ е изцяло в духа на вълшебната приказка за герои, битки, изпитания и щастлива победа.
Ако „големият разказ” и „голямата приказка” за “турското робство” и Освобождението се преплитат и непрекъснато взаимодопълват, за да създадат най-устойчивото място на памет за българина, комунистическата пропаганда е създала толкова силно фалшифициран исторически „спомен” , че разпарчетосаните усилия той да бъде коригиран, за жалост, се оказаха ялови. Но като че ли най-страшният longue duree ефект от тази пропаганда е, че сегашното състояние на обществото в България вече не се свързва с неговия генезис, тоест комунизма; че обезглавяването на българския политически и културен елит не се оценява като един от най-трагичните геноциди в българската история; че перманентната икономическа криза на преходния период не се вижда като последица от икономическите банкрути на комунизма; че половин вековното социалното инженерство сякаш не доведе до липсата на инициативност, отговорност и свобода на избора; че масовият екзодyс от България не е също резултат от посткомунистическото управление на България, а не на „демокрацията”.
Според Иван Кръстев в България тече деинтелектуализация на обществения живот, което има своите обективни предпоставки в имиграцията на критична маса от хора, които биха съставлявали високо образования елит на нацията в тези години. А в самата страна тече процес на раз-образование. Към това се прибавя и феномена на жълтата преса, която доминира и създава общественото мнение. Тя разрушава и границите между литература и преса. Бих добавила и между история и пара-история, или съвременно митотворчество, или поредната приказка за миналото. И последно, самата останала малка група интелигенти неконформисти, избрали да продължат да живеят и работят в България, говорят на висок експертен език, който окончателно отчуждава хората от съвременната криза като интелектуален проблем.

Кръстев, Иван, В България интелектуалният дебат е като пумпал..., „Култура”, LІІІ, бр. 3, 23 януари 2009, с. 10-11***

Както вече споменах, отсъствието на ясно дефинирани сили на „добро” и „зло” и на борбата между тях размива спомена за комунизма като цялостен исторически период. От друга страна обаче, комунизмът постави няколко юридически казуса, които бяха „решени” по чисто български начин – извън всякакви международни и юридически норми и противно на историческите дадености. Първо, в България никой не беше осъден за комунистическите престъпления, въпреки опитите за някакви юридически процедури. Този факт, разбира се, отсъства от който и да било учебник по история. Един почти ироничен резултат на това целенасочено историческо отрицание е декларацията на Юридическата комисия на Народното събрание през март 2008 година, при която масовите убийства непосредствено след 9 септември 1944 г., когато хиляди души просто „изчезват” без съд и присъди, са определени като „законно отмъщение” срещу „фашистите” в България. Бележка Този термин не е само оксиморон, той е юридически нонсенс. Второ, нелегитимността на „Народния съд“ като институция също е установена, но не и санкционирана. Трето, цялата история на лагерите в България е също история на юридическото безправие на системата. Четвърто, сляпо послушната политика и икономическите банкрути на комунизма, към които се отнася и „продаването” на златния резерв на България на СССР, е също ненаказана антиконституционна дейност на комунистическите правителства. Пето, комунистическият режим в България доказа себе си като възможно най-антинационалното управление на България - с двете предложения на Тодор Живков страната ни да бъде присъединена към СССР. (Главният прокурор Иван Татарчев щеще да съди Живков за национално предателство, както сам заявява в интервю на 21. 02. 1992 г. ама не би...!) Шесто, разпалването на етническата вражда, кулминираща във „възродителния процес“, също остана висящ съдебен, исторически и психологически казус в най-новата ни история.

Колко млади хора днес в България знаят тези исторически факти?

Спорадичното съобщаване и дискутиране на тези твърдо установени исторически реалности от един малък културен елит не променя цялостната картина на това, което искам да нарека „синдром на камилската птица” на българското общество по отношение на историческите оценки на миналото. Колко е удобно да си навреш главата в пясъка, когато не можеш да се справиш със собствените си проблеми! Или когато срамът и неудобството (когато все пак ги има!) от лъжата е по-леко да се изместят... Защо точно камилска птица, обясни го?

Освен това, изключително малка част от руския и европейски опит на ревизионистична историография ( в смисъл на т.н. „архивни открития” и на последвалата коренната преоценка на историята на комунистическите режими) и социалнопсихологическо пречистване повлия на днешния българин. Нито потресаващата истина за болшевишката диктатура и международната агресия на СССР, нито дълбокото изживяване на френския „синдром Виши” (за колаборационизма на французите по време на Втората световна война) обогати българския дебат за това как можем да се отнасяме към несвършващото ни минало. По този начин, ние останахме едва ли не изолиран остров сред истинските историографски битки и историко-социални катарзиси, които се случиха в Европа и които промениха завинаги начина, по който една нация узнава, разбира и оценява своето минало. Като цяло, българските реалии на памет останаха вкаменени в Средновековието и Възраждането.
Историята на комунизма в България е гордиев възел, чието разсичане е ревностно пазено и от днешните идеолози на БКП/БСП. Ако историята на комунизма на България се напише по един възможно обективен, съвременен начин, то цялата идеологема за славното минало на партията-столетница ще рухне и тогава ще се разбере, че БКП е била просто една терористична организация, командвана и спонсорирана от Москва. Такъв разказ е все още невъзможен за българските учебници по история. Такъв разказ е само частично и спорадично възможен в отделни медии. Резултатът е ясен. Българското общество днес като цяло е много далеч от знанието за своя комунизъм, което да бъде максимално близко до историческата реалност. Може би заради това той отсъства като обособен топос в нашето изследване. Хронологически той е последен от големите бели петна в българското историческо съзнание.
* * *

Резултатите от изследването недвусмислено показват, че основният източник за историческо знание/спомен е училището, учебниците и уроците по история. Този процент е огромен в сравнение с процентите, които са дадени на медиите, на семейството (възрастните) и на личния опит при формирането на историческото самосъзнание. (На художествената литература и в частност на личността на Вазов са отделени по малко от 3% от отговорите на анкетираните, макар че фактически Вазов е демиургът, който създаде пантеона на българската възрожденска история и установи романтично-трагично-героичните образи на борците за българска свобода, на първо място Левски и Ботев, след това на опълченците на Шипка. Именно създаденият от Вазов пантеон след време беше „узаконен” чрез системата на национални празници, държавни чествания и дълга редица паметници.)

Всеки анализ на резултатите от изследването би трябвало да започва и да свършва с анализ на учебниците по история. Спомням си още една аналогия с разказа, превърнат в приказка: „Точно както разказвачите на приказки, в безписмените и безлитературни общества, учебниците по история са натоварени с отговорността да предадат на следващите млади поколения какво възрастните мислят, че младежите трябва да знаят за тяхната собствена култура и за техните общества” .

На кого е цитатът – дай бележка

Yчебникът е най-класическата, концентрирана, общодостъпна форма на „големия наратив” на националната история. Така, учебниците по история могат да се разглеждат като канонични текстове с ярко изразен „мисионерски характер” и фундаментални разкази за българската история. Ясно е, също така, колко дълбоко повлияни са учебниците от доминиращите политически и идеологически задачи на държавата.

Kое предопределя селекцията, която откроява повече от една трета от българските граждани като фиксирани в историческия „спомен” за късното Възраждане и Освободителната война (Левски/Шипка/Освобождението)? Моята хипотеза е, че това се дължи на особен феномен, който бих нарекла превръщането на „големия наратив” в приказка. Единственият период в българската история, за който имаме вълнуващ, детайлен и собствен разказ за героични събития е точно революционното движение и Освобождението на България от османска власт. Вече споменах, че предисторията на този разказ съдържа всички елементи на народната приказка, (да не говорим, колко силен е и песенният фолклор на тази тема!) – борбата на доброто и злото е представена от нестихващата битка между българи и турци; всички възможни препятствия пред доброто са налице – жестокостите на турците, робството, кръвния данък, кланетата, както и силата на доброто – чрез организирането на съпротивата срещу османския гнет, хайдутството, комитетите и Априлското въстание. И накрая, но съвсем не по важност, идва удовлетворението от щастливата развръзка, точно както става в приказките. В нашия случай това е Освобождението, изковано чрез усилията и на руси, и на българи, заради което топосът Шипка е най-популярният в нашата анкета. Няма друг такъв период в българската история, който да е разказан, преразказан и който да е станал същностна част от самоидентификацията на българина, както историческият разказ/приказка за победата над злото и щастливата развръзка на българската история през 1878 г. Затова, според мен, тази едва ли не криптогенно-фолклорна форма на историческо самосъзнание доминира начина, по който огромна част от гражданите на България, включително и сред малцинствата, виждат най-важните събития, места и фигури от тяхната история.

Стана ясно, че огромният брой от отговорите се отнасят до топоси от националната история и това е вярно не само за мнозинството българи, но и за малцинствата. Тоест, и сред малцинствените групи в България основен исторически център остават топосите на българския „голям разказ/голяма приказка”. Резултатите изглеждат логични, тъй като въпросите бяха отворени, но стана ясно, че мнозинството от хората инстинктивно избират националните топоси като най-важни за тяхното самосъзнание и че глобалното мислене в историческа перспектива е много по-малко представено в отговорите на анкетираните. Това идва още веднъж да покаже, че историческите реалии, които стават част от самоидентификацията на субекта, са пряк резултат от разпространението на „големия разказ/приказка” за националната история. Нито „голям разказ”, нито „голяма приказка” не се е родила досега за другите периоди в българската история. За Античността те напълно липсват – там стоят само отделни археологически паметници; за Средновековието те са центрирани около създаването на държавата и „Златния век“ на Симеон и столиците на двете български държави, но не присъстват като водещи топоси в историческото самосъзнание. Може би отново, защото съдбата на двете български държави свършва с унищожаването на държавността и налагането на чуждо господство. „Големият наратив” не може да се превърне в „голяма приказка”, защото липсва основният и завършващ компонент – щастливият край. Същата логика може да бъде проследена и при формирането на разказа/приказката за периода 1878-1944 (Третото българско царство), където голяма част от победите на България са затъмнени от злополучния край и на Първата и на Втората световна война в историческа перспектива.

Що се отнася до периода на комунизма, то там съществуват множество диаметрално противопоставени различни разкази, но налагащата се тенденция е на притъпяване на спомена за остротата на противоречията, за безогледния терор и за икономическите и финансови престъпления на политическия елит. „Големият разказ” за комунизма не се е появил, предимно защото в обществото няма консенсус за историческата оценка на този период. Най-новата академична историография, поради липсата на широк обществен дебат и истински интерес от страна на медиите, все още не успява да коригира изкривеното огледало на историческия спомен за това време.

Ho cъвременната българска историческа памет се основава не на модерната историография и на постиженията на академичната наука, а на дълбоко влезлия в съзнанието на българина приказен фолклорен мотив за героичния сблъсък между силите на доброто и злото и щастливото избавление. Днешното инфантилизиране на обществото е добре изследвано. Този процес се вижда ясно и в невероятното влияние на холивудските филмови клишета върху масовото съзнание навсякъде по света, като the happy ending е задължителната рецепта за успех. Тогава никак не е чудно, че привлекателността на народната приказка, по чиито модел е тръгнал разказът за историята на България, е толкова силна и днес. Резултатите от изследването показват, че най-устойчивите идеологически и национални митове на българския „голям разказ” са все още много действени. Мисля, че тези митове могат да бъдат разглеждани и като проява на слабост, и като компенсация за тази слабост според George Schoppflin. (Schoppflin 2000:92)

Литература