История Тракийски култов комплекс в м. Мишкова нива



Дата25.02.2018
Размер129.75 Kb.
История

Тракийски култов комплекс в м. Мишкова нива

Намира се на югоизточния склон на вр. Голямото градище (710 м н.в.), на около 3 км югозападно от град Малко Търново. Комплексът е включвал куполна гробница-светилище, укрепена сграда (Villa Rustika - жилище на обслужващите храма), могилен некропол, античен водопровод, рудник и крепост. Култовата сграда е била и гробница на тракийски племенен вожд-жрец и херой. През V-ІІІ в. пр. Хр. светилището е представлявало долмен с крепида, около който по-късно, през ІІ-ІІІ в. сл. Хр., е доизградено и развито монументалното светилище-мавзолей - място за отдаване почит на митичния прародител-херой, а също и храм на бога-слънце - Аполон. Този храм е играел първостепенна роля в религиозния живот на тракийските племена от цялата планина. Целият комплекс илюстрира прехода от долмен към гробница, културната връзка с Микенския период, а също и процеса на прерастване на долменната архитектура в гробнична. Открит в м. Мишкова нива четиристранен мраморен жертвеник говори за старото рударство в този край, което свидетелства, че на мястото на Малко Търново се е намирало средище на римския металодобив в Странджа.



Тракийски некропол и гробници в м. Пропада

Намира се на 3 км северозападно от Малко Търново по склона на невисок хълм с около 40 надгробни могили. Разкритият в местността комплекс от четири различни типа гробници и цистови гробове функционира като своеобразен „град на мъртвите” през елинистическата и римската епоха. В изградените от мраморни блокове гробове са открити монети, свидетелстващи за съществуването на “Хароновия обол” – обичай, свързан с плащане за преминаването на мъртвия през подземната река Стикс. Малка бронзова монета (обол) била поставяна под езика на погребвания, за да плати на Харон – лодкаря на подземното царство. Археологическата датировка сочи последната дата на използване на обекта - ІV век от новата ера. Архитектурата на куполната гробница на върха на хълма напълно съответства на датираните V - ІІІ в. пр. Хр. тракийски култови сгради под могилен насип. В периода до ІV в. от н.е. е използвана многократно.



Тракийско скално светилище в м. Каменска бърчина

Намира се на 10 км от Малко Търново в посока Царево. Обявено е за природна забележителност. На диалект името означава каменно възвишение. Както в много култури, така и в тракийската цивилизация, камъкът символизира божествената власт, трайното и непреходното. Светилището представлява комплекс от интересни образувания на редки за Странджа конгломератни скали сред впечатляващи панорамни гледки. Една от скалите е с форма на гъба, в чиято основата има тесен процеп, “провирало”, за който се вярва, че успешно пролазилият през него човек по символно-магичен начин се избавя от болести и беди и ще бъде здрав през цялата година. Върху друга скала, на високо, целодневно огрявано от слънцето място, са издълбани “соларни кръгове”, свързвани със слънчевия култ и бог Аполон. Кръгли жертвеници, издълбани почти навсякъде по скалите, са били използвани за приготвяне на „свещено вино” и за извършване на жертвоприношения чрез възлияние на течности (вода, мляко, вино, кръв). Археоастрономическите изследвания сочат, че от 2500 г. пр. Хр. на това място в деня на лятното слънцестоене е наблюдаван изгрева на Бога-Слънце и са извършвани ритуали, важни за орфическата религиозно-философска система на древните траки.


На 4 км от светилището е м. Качул с Ловен дом на Държавна дивечовъдна станция – Граматиково и Дендрариум. От м. Качул по маркирани пътеки се стига до две от най-свещените места в Странджа - Индипасха и Голямата аязма.

Останки от крепостна стена

Ахтопол още през древността е бил обграден с масивна крепостна стена, на места достигаща 10 м височина и 1.5 до 2 м ширина. Била издигната по ръба на скалистия бряг на полуострова и подсилена с кули – останки на поне две от тях личат на югозападната страна, където вероятно е била и главната порта на крепостта. При силно земетресение през елинистичната епоха част от стената се срутва в морето, където и досега може да се види. Средновековното отбранително съоръжение почти напълно е разрушено от турците,  след окончателното  превземане на града през ХV век.



Останки от манастирски комплекс “Св. Яни”

На юг от град Ахтопол, като се заобиколи пристанищният залив, се стига до отсрещния хълм, чиито брегове се спускат също стръмно към морето. На най-високото място на хълма се намира полуразрушената църква „Св. Яни”. Датата на строежа не е определена. От еднокорабната сграда е запазена само източната част – абсидата с предабсидно олтарно пространство, което се отделя от кораба чрез масивен зид, прорязан от два отвора.    



Крепост “Градището”

Разположена е на около 4 км северно от с. Българи, на естествено укрепен хълм, ограничен от стръмни западни и южни скатове и пропаст на север. Площта й е около 11 дка. Откритите в района на крепостта находки позволяват да се предположи, че е издигната вероятно в началото на VІ в., при император Анастасий (491-518). Крепостната стена, градена от ломен камък без спойка, следва билото на хълма. Ширината й варира от 2.80 до 3 м, а във височина, в разкопаните участъци – от 0.20 до 1.50 м (6-7 реда камъни).Влизала е в системата на третата преградна линия, оформена в Странджа – съществен елемент във византийската отбрана. Била е заемана от войскови гарнизони само в моменти на остра заплаха, каквато са представлявали големите славяно-аварски нападения на Балканския полуостров през VІ в. На най-високото място на съоръжението, с обширна панорама наоколо, била издигната малка църква.


Първият етап на използване на крепостта завършва в края на VІ в., а вторият е в периода ХІ – ХІІ в.
На около 150 м от западната стена се намира некропол (V – VІ в.), състоящ се от около 20 могили.

Резервати


Резерват “Витаново” (1112,4 ха)
Разположен е на 9 км от Малко Търново и на 5 км от Бръшлян, до северните склонове на главното Резовско било по границата с Република Турция. Надморската височина (400 до 600 м) обуславя съществената разлика на растителността в района от тази в други странджански резервати (Силкосия и Узунбуджак). Зоната на резервата обхваща гори от източен горун, цер, благун (видове дъб) и източен бук със средна възраст от 80 до 110 години, с характерен подлес от южноевксинска растителност – странджанско бясно дърво, лавровишня, колхидски джел и странджанска боровинка. Чистите букови гори са разположени по влажните долове и ниските части на склоновете със северно изложение. Малко над тях са смесените буково-габърово-източногорунови гори (в горните течения на доловете). В резервата е запазено едно от малкото естествени находища на благороден елен. В чистите води на р. Мечи дол има балканска пъстърва.

Влизането в резервата става само със специално разрешение от МОСВ за провеждане на научна дейност или за специализиран туризъм при строго определени правила и маршрути.



Резерват “Узунбуджак” (“Лопушна”, 2581,5 ха)
Намира се изцяло зад граничното съоръжение, на границата с Турция. Обявен при създаването си с името “Узунбуджак”, днес в научната литература се назовава “Лопушна”. В него са едни от най-старите буково-дъбови гори на Странджа.  В резервата особено характерни са горите с вечнозелен подлес от странджанска зеленика. Често срещани редки и защитени видове тук са лавровишнята, колхидският джел, червената пираканта, странджанската боровинка, едроцветната звъника, дилянката, волският език и др.

От влечугите се срещат почти всички видове, характерни за Странджа, включително жълтокоремник, балкански гекон, вдлъбнаточел и леопардов смок. Често срещани бозайници са  сърна, елен, дива свиня, лисица, чакал, дива котка, златка и вълк.

До 30-те години на миналия век тук се е срещал и рисът, но с навлизането на човека в странджанските дебри, красивият и потаен хищник изчезва.

Резерват “Средока” (607,8 ха)
Разположен е върху стръмните северните склонове по долното течение на река Мечи дол. Създаден е с цел запазване на обширните  вековни букови  гори и находища на редки и защитени растителни видове. 

От ендемитите за Странджа се срещат червената пираканта, лавровишнята, чашковидната звъника. Висока стойност има голямото находище от лавровишня, разположено в централната част на резервата и компактните групи от колхидски джел, който в отделни екземпляри достига до 6 м височина и 10 см диаметър.

"Средока” е единственият резерват на Странджа с много поляни и открити пространства – калунаци и пасища.

В резервата е разрешено извършването на  научно-изследователска дейност и посещение на туристи по 3 строго регламентирани и маркирани туристически маршрута.



Резерват “Тисовица” (749,3 ха)
Разположен е в планински, трудно достъпен район във водосбора на р. Тисовица, от която е получил името си. Обявен е с цел запазване на типичните за Странджа вековни дъбово-букови гори с вечнозелени храсти, част от южноевксинската флора. Нейни характерни представители са странджанската зеленика, колхидският джел, странджанското бясно дърво, пухестото горянче, багрилната звъника, мушмулата, букът, източният горун и др.

В резервата се намира едно от находищата на тис, открито в буково насаждение със странджанска зеленика. Реката и резерватът са наименувани на този вид, вероятно поради по-широкото му разпространение в миналото.

“Тисовица” има и археологическа и историческа стойност – открити са останки от древнотракийската епоха в местностите Писан камък, Калдаръмът и Мързевско кале.

Резерват “Силкосия”  (396 ха)
Първият резерват в България, обявен през 1933 год. Намира се на 2 км северно от село Кости и на 1 км източно от с. Българи. В него са установени 260 вида висши растения. Съхранява най-типичните и реликтни гори от бук и дъб с подлес от вечнозелени храсти - странджанска зеленика, лавровишня, джел, странджанско бясно дърво. Средната възраст на дърветата е 120 – 130 години, а в отделни случаи – и над 200 години. По южните му склонове на по-бедни почви се срещат и изредени гори с пирен.

Изключително разнообразна е орнитофауната. Типични за резервата са сойката, авлигата, южният славей, малкото черноглаво и голямото белогушо коприварче, различни видове кълвачи и грабливи птици.

Посещенията в него с туристическа цел са разрешени само по маркираната туристическа пътека с придружител – инспектора-охранител на резервата.

Защитени местности


Защитена местност “Кривинизово” (109 ха).
Обявена е през 1991 година с цел опазване местообитанията на редки растения и птици (малък египетски лешояд).  Заема част от южните склонове към долината на река Велека.

Защитена местност “Моряне” (102,7 ха).
Разположена е на скалистия десен бряг на река Велека, на около 4 км югозападно от село Звездец. Типичен орнитологичен обект. Тук гнездят много редки видове птици.

Защитена местност “Велека” (1546,3 ха) 
Обявена е с цел запазване на старите дъбово – букови гори и живописния каньон на р. Велека. Обхваща средното течение на река Велека, където тя преминава през карстов район и образува множество меандри. Във вековните девствени гори и скалисти склонове намират убежище много птици – скален орел, който на територията на България единствено в Странджа гнезди на дървета, черен щъркел, египетски лешояд и много бозайници. В река Велека се намира една от най-добре запазените в Европа популации на видрата.

Защитена местност “Босна”(52 ха)
Намира се на около 5 км североизточно от с. Младежко, на Босненското било. Опазва гнездящите в района защитени и редки видове птици, много от които включени в Червената книга.

Защитена местност “Руденово” (15,3 ха)
Намира се на изток от с. Сливарово, зад граничното съоръжение, над долината на р. Резовска. Създадена е с цел опазване на много добре съхранено находище на странджанска боровинка, разположено в стара букова гора със зеленика.

Защитена местност “Докузак” (5 ха)
Обхваща красив карстов район при река Докузак, с малкия еднименен водопад и непресъхващите девет извора.  По поречието й има места за отдих и риболов.

Защитената местност е създадена с цел опазване на естествено находище на кримски чай. Тук се намира най-компактното от разпръснатите в околността негови находища. Опитите за изкуственото му размножаване са успешни – това дава възможност да се възстанови разпространението му и се използва като чудесен тонизиращ чай.



Защитена местност “Петрова нива”(250 ха)
Обявена е с цел опазване на характерния ландшафт, местообитанияна редки видове птици и застрашени растителни видове. В южната й част до склоновете, спускащи се към р. Велека, е разположен едноименният мемориален комплекс на Преображенци.

Защитена местност “Марина река” (47 ха)
В началото на 1933 г. се създава първият български резерват “Горна Еленица-Силкосия”. В територията му е включена и м. Марина река. По-късно м. Горна Еленица отпада от площтта на резервата. През 70-те години на ХХ век върху най-представителната й част се обявява защитената местност “Марина река”. Днес тя е  най-посещаваната при специализирани ботанически турове в Странджа, тъй като избягвайки забраните на строгия резерватен режим, в тази “класна стая на открито”, в рамките само на тридесетина минути могат да се опознаят всички емблематични видове от колхидската терциерна флора. Бродейки из гъсталаците на надвисналите зеленики, спирайки срещу единственото тисово дърво, заобиколени от вечнозелените храсти на лавровишната и джела, ще се потопите в изгубеното царство на реликтните растения.

Защитена местност “Пирен” (22 ха)
Намира се на 4 км североизточно от Кости. Каменистите му припеци опазват   най-представителното находище на формации от  пирен и други редки храсти и треви. Пиренът е вечнозелен реликтен храст. За България той се среща единствено в Странджа.

Защитена местност “Кълката” (18,9 ха)
Намира се в югоизточна посока непосредствено до селото и река Велека. Обявена е с цел  опазване гнездото на двойка бухали. По тази причина местността понякога бива назовавана и “Бухала”.

Защитена местност “Устие на р. Велека” (1 511 ха)
Разположена е при устието на едноименната река и долната част от водосборния й басейн. Опазва долината на Велека, пясъчната коса (дълга около 500 м) и част от черноморското крайбрежие. Според оценката на ландшафтните показатели, устието на Велека, макар и в конкуренцията на Ропотамо и Камчия, е несъмнено най-живописното кътче по българското черноморско крайбрежие. Тук се срещат интересни редки видове като морски отантус, приморски ранилист, морски морков, крайморско чадърче, а застрашената жълта водна роза (бърдуче), се среща единствено тук за територията на Природния парк.

Над защитената местност преминава големият миграционен път ViaPontica. Извън гнездовия период тук се срещат птици, които я използват за презимуване или за почивка по време на прелета – малък и голям гмурец, обикновен корморан, дяволица (световно застрашен вид), ням лебед. Само в морето, в близост до брега – черноврат гмурец, качулат корморан, червеноклюна потапница, бял ангъч, няколко вида чайки и др. От всички установени в р. Велека риби, 7 са включени в Червената книга на България – змиорка, шаран, лупавец, атерина, триигла бодливка и др. По прилежащото Черноморско крайбрежие могат да се видят и морските бозайници – трите вида делфини, описани за Черно море и тюленът монах (световно застрашен).

Защитената местност е част от комплекса Велека-Резовска, описан като приоритетна влажна зона с национално значение в България.

Защитена местност “Силистар” (773 ха)
Разположена е между селата Синеморец и Резово покрай живописния и силно разчленен  морски бряг. Името си дължи на едноименната малка река, която се влива в Черно море.

Местността е най-богатата по отношение броя на растителни видове за единица площ в България. Тук се намират едни от последните оцелели бели понтийски дюни по нашето Черноморие. Край залива Силистар е разположено най-южното находище на пясъчната лилия у нас. В залива Липите причудливите стволове на дърветата достигат до самата пясъчната ивица. Разпространени в защитената местност са редките за България морски ветрогон, дива смокиня, гмелинова гърлица, българската круша и други.

Осемнадесет от видовете риби, регистрирани и в двете защитени местности, обитават и крайбрежните морски води. От тях морската змиорка, резовският харип и резовската бряна са включени в Червената книга на България.

Защитените местности  “Устието на р. Велека” и “Силистар” са част от комплекса Велека-Резовска, описан като приоритетна влажна зона с национално значение в България. Включени са в списъка на най-значимите влажни зони в България, с изразено значение за опазване на водолюбивите птици.


Реките в ПП “Странджа”


Странджа е така насечена от дълбоко врязани потоци, долове и реки, че те създават гъста мрежа сред хълмовете й и правят преминаването им не толкова лесно. В българската част на планината най-големи са Велека и Резовска.

Велека е най-голямата и най-дългата странджанска река (147 км). Извира от вр. Демиркапу в Турция и навлиза в България с красиви проломи. В горното си течение е силно зашумена, със скалисто дъно, много бързеи и прагове. Тук тя пресича карста. Бреговете са урвести, с канари и пропасти. Тази част на реката е достъпна за туристи откъм местностите Ковач и Петрова нива и с. Стоилово. След с. Звездец изменя облика си – успокоява се, речната долина се разширява, наклонът й спада рязко, появяват се красиви меандри. Тук тя приема по-големите си притоци Младежка река и Мечи дол. След м. Качул притоците намаляват и водосборът, основно през зимата и пролетта, е от доловете Върли, Грахилов, Каменски, Язменски, Трионски, Влахов и р. Еленица.

Във Велека са установени 32 вида риби – балканска пъстърва, лупавец, речен кефал, лещанка, кротуша, кримска мряна, резовска брияна, говедарка, горчивка, речна змиорка, плоскоглаво попче и др. Три вида от ихтиофауната на реката са записани в Червената книга на България – лупавец, резовска брияна и речна змиорка.


В долното й течение горите и крайбрежните лъки сезонно биват заливани от пролетните води – така се образува влажна зона с лонгозен характер.
Велека е плавателна 8 км от устието си и в този участък е интересна за почитателите на водния туризъм.

Резовска - води началото си от най-високата част на Странджа на турска територия, недалеч от изворната област на Велека. Според една хипотеза името й се свързва с тракийския цар Резос. В миналото се е наричала с това име само в долното си течение, а за малкотърновци била Голямата река. Като гранична между България и Турция, е по-малко позната и все още не добре проучена. Сред множеството й притоци са реките Делийска и Църногорска, доловете Дълбокият, Ухленски, Лопушница, Каменски, Церов.

Край биосферния резерват “Узунбуджак” реката образува меандри, наричани от местните хора “бужаци” (тихи, закътани, оградени от реката места) – Дядо Киров бужак, Големия бужак и др.

Склоновете към р. Резовска са обрасли с гъсти дъбови и букови гори. По скалистите скатове често срещани са средиземноморските маквиси, редки видове орхидеи, бръшлян, повет, скрипка, аспарагус, гърбач, хмел и дива лоза.
Българският бряг е урвест, с много скални образувания, пропасти и пещери.

Резовска е по-бърза, по-усойна и по-студена от Велека и в нея пъстървата е често срещана. За поречието са характерни безкракият гущер (жълтокоремник), вдлъбнаточелият смок, наричан още змия гущерница, който е единственият отровен смок в Европа, и леопардовият смок.


Влива се в Черно море в малък залив недалеч от резовския параклис „Св. Иван”.

Мечи дол – десен приток на р. Велека с дължина 26 км. Води началото си от сливането на Голям и Малък Мечи дол, които протичат през резерват “Витаново”. Тече в североизточна посока, в дълбока и гориста долина. Дива и буйна река с вирове, скални прагове, водопади и множество меандри в долната си част. Известна е с балканската си пъстърва. Преди вливането си в река Велека преминава край с. Стоилово и служи за граница на резерват „Средока”.

Младежка река (старо име Карамлък, Тъмна река) – ляв приток на Велека с дължина около 40 км. Карстовите й извори са на около 1 км западно от с. Младежко, в едноименната природна забележителност. Тече в гориста долина на юг от Босненското било и се влива в р. Велека при Тракийски лагер, южно от с. Заберново. При големи засушавания реката частично пресъхва в долната си част. Ихтиофауната й е по-бедна от тази на р. Велека. В горното й течение се среща балканска пъстърва.

Делиевска (Делийска) река – гранична река, ляв приток на Резовска, с дължина около 17 км. Извира от рида Дряньовец, по който минава българо-турската граница. В горното си течение е от най- студените и усойни странджански реки. Във водосбора й влизат южните склонове най-високата част на българска Странджа – вр. Голямо Градище (709 м) и западната част на Голямата могила над гр. Малко Търново. На речния бряг, в м. Делиево (дн. в Турция), до 20-те години на ХХ век все още се е провеждал Делиевският панаир - един от най-прочутите събори в Странджа за онова време.

Катун – десен приток на р. Велека с дължина около 15 км. Буйна и студена река, преминаваща през карстовия район около с. Бръшлян. Влива се във Велека малко под местността Ковач. Непосредствено над устието й се намира единственият действащ рибарник в Странджа.

Църногоровска река -  ляв приток на Резовска. Събира водните течения от южната половина на Малкотърновската котловина. С най-дългия си приток достига около 8 км дължина. В м. Църногорово и до днес се провежда прочутият някога едноименен панаир, привличал хора от цяла Странджа и Източна Тракия.

Караагач – дължина около 36 км. Образува се от сливането на извиращите от Босненското било Трионски дол, Орешка река и Узунчаирска река. Влива се в Черно море с дълбоко устие южно от гр. Китен. Трионски дол носи името си от многобройните водно задвижвани триони (бичкии, чаркове), където селяните от Кондолово и Българи някога бичели трупи.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница