Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове
(1.03.1989 г., ролка № 34)
Изтегляне 1.18 Mb.
|
(1.03.1989 г., ролка № 34)На 46ия ден от стачката Румяна Узунова: Румен Воденичаров? Какво ново знаете за ... Румен Воденичаров: Да, на телефона. Искам да Ви прочета една информация във връзка с гладната стачка, която провежда Илия Минев. Р. Узунова: Да, слушам Ви и записвам. Р. Воденичаров: Днес, 3 март, 48 дни след подписването му във Виена, Българска телеграфна агенция най-после публикува в своето издание “По света” Заключителния документ на Виенската среща. Каква двуличност на Министерство на вътрешните работи и Главна прокуратура, които 46 ден след подаване на апелацията от Илия Минев, председател на НДЗПЧ по повод на нарушаването на личната му свобода, без да е следствен и по повод на отказа на властите да регистрират НДЗПЧ в България, не смятат изобщо да отговарят нито писмено, нито устно! Нещо повече, представителят на Министерство на вътрешните работи полк. Атанасов и следователят от Главно следствено управление полк. Георгиев най-цинично заявиха, че подобно Дружество никога няма да бъде регистрирано у нас. Те дори не се замислиха за момент, че регистриране на дружество е единствено от компетенцията на съда. 46и ден Илия Минев е в гладна стачка. Неговите сили, въпреки силния му дух, са изчерпани. Той умира, но нито за момент не му минава мисълта да я прекрати. Вчера, 2и март, той заяви на поета Петър Манолов и мен, че не желае неговият внук да живее като затворник в собствената си страна! Удивителна сила излъчва този малък и преживял неимоверни страдания и незаслужени клевети човек. „Човек може да се вози на “Мерцедес” и да бъде облечен във фрак, и пак да си остане роб; но може да бъде и в потури, и въпреки това да се чувства свободен!” - каза той. „Аз не искам нищо повече от моето право да получа отговор - и то писмен отговор на протестите си - от МВР и Главна прокуратура. Аз не мога да се съглася да живея под домашен арест в страна, която се гордее, че първа е ратифицирала Всеобщата декларация за правата на човека.” Повтарям на всички сънародници, с огромно възмущение: органите на властта, от които зависи живота на Илия Минев, го обричат на смърт. Обричат го на смърт съвсем съзнателно, надявайки се, че с физическото му унищожаване и ще прекъсне дейността си и НДЗПЧ в България. Много хора са умирали неразбрани и оклеветени, но истината за тях рано или късно е възкръсвала. Искрата, която бай Илия Минев запали в тоталитарна България, няма да угасне. Процесите на демократизация ще бъдат необратими, независимо от всички напразни усилия на еднопартийния режим. В противен случай, в следващия век място за България на континента Европа - люлката на съвременните демократични общества - няма да има. (3.03.1989 г., ролка № 10) Румяна Узунова: Ало, Румен Воденичаров? Румяна Узунова Ви безпокои. Страхувам се, че доста дълго време продължи гладната стачка на Илия Минев, председателя на Независимото дружество за защита на човешките права. Кой ден е днес вече от гладната му стачка? Румен Воденичаров: Да, на телефона… По мои пресмятания, днес е 46 ден. Гладната стачка на Илия Минев започна на 15 или 16 януари, не мога да Ви кажа точно, предполагам - на 15и януари. Р. Узунова: Мисля, че 3 дни след като започна ..... Р. Воденичаров: … в подкрепа на гладната стачка на Петър Манолов и след изричното заявление от негова страна, при това писмено подадено, че той ще води гладната стачка до смърт, ако на него не му бъде отговорено на писмените протести, които беше заявил в края на декември миналата година. Р. Узунова: Един момент… Доста хора бяха останали с убеждението, че неговата гладна стачка ще завърши заедно със завършването на гладната стачка на Петър Манолов. Доста дни минаха оттогава... Р. Воденичаров: Да, има нещо такова. Ние самите предполагахме, че три дни след като прекрати гладната стачка Петър Манолов, Илия Минев също ще прекъсне своята гладна стачка, изравнявайки се по този начин с него… Румяна Узунова: Но той не я прекрати!… Румен Воденичаров: Оказа се, че има той свои допълнителни искания, които са основателни… Румяна Узунова: Бихте ли казали какви са точно? Румен Воденичаров: Исканията в протестите му, които са заявени на 19и и на 27и декември до Главна прокуратура и до МВР, касаят ограничаването на правото му за придвижване в страната, малтретирането му от органите на вътрешните работи, разтурването на всички събрания на Независимото дружество до този момент. И по този начин - невъзможност да се изработи точна и ясна Програма, Устав и да бъде регистрирано Дружеството. Така че, в съответствие с Виенските договорености, той би трябвало да получи отговор на тези си протести в разстояние на един месец. Става въпрос именно за писмен отговор. Р. Узунова: Той ги е пратил по напълно каналния, напълно законния път? Р. Воденичаров: Да. Неговите протести са заявени и обратните разписки са в него. Р. Узунова: До кои институции е пратил той? Р. Воденичаров: До Главна прокуратура и до МВР. Р. Узунова: И оттогава насам никакъв отговор? Р. Воденичаров: Оттогава насам няма никакъв отговор. Р. Узунова: Проверявал ли е някой как стои въпросът? Р. Воденичаров: Аз лично съм проверявал. Написах едно писмо в три екземпляра до Министъра на вътрешните работи, до Главния прокурор и до Константин Теллалов. Връчих ги лично и може би всеки ден проверявах докъде са стигнали нещата. Отговаряше ми се по типичния бюрократичен начин: „Другарю, работи се Вашето писмо, ще получите отговор.”... Отговор получих единствено от Константин Теллалов, Председателя на официалното Дружество по правата на човека. В който отговор той ми съобщаваше лаконично, че единствено компетентен за решаване на въпроса е Районният съд, в който се намира седалището на Дружеството. В смисъл, Районният съд на Пазарджик. „Ако молбата Ви не бъде удовлетворена, отнесете се към Окръжния съд.” Но нищо друго не се третираше. Самият той обеща веднага да изпрати човек от тяхния Комитет, който трябваше да отиде от Пловдив до Септември, за да провери на място действително ли има опасност за живота му и има ли нужда от медицинска помощ, и изобщо какво е положението с него. Но този човек така и не отиде. Аз ясно му казах онзи ден, че той и пеша да беше тръгнал, за 4 дни щеше да стигне до Септември. Разстоянието между Септември и Пловдив е 50 километра. Р. Узунова: А съдът в Септември? Отговорил ли е, не е ли отговорил? Р. Воденичаров: Не. Пазарджишкият съд не е отговорил, той е намерил някакви съвсем дребни различия: нещо в подписите, които са представени… и на тази база смята, че документите са нередовни. Р. Узунова: Защо официалният печат твърди, че Илия Минев е самозван председател на Дружеството? Има ли някакви основания за… Р. Воденичаров: Официалният печат твърди, че Илия Минев е самозван дотолкова, доколкото Дружеството все още не е получило своята официална регистрация. А в същото време официалният печат не казва, че това Дружество е известно зад пределите на България, че то е много добре известно на Международната лига за защита на правата на човека със седалище в Париж… И целият този отзвук, който беше всъщност една много голяма международна солидарност във връзка с двете гладни стачки - неговата и на Петър Манолов – показва, че това Дружество има право на живот. То съществува де факто, независимо от това дали някой го е регистрирал на територията на България или не. Р. Узунова: А как стои правната страна на въпроса? Р. Воденичаров: Правната страна на въпроса стои така: просто трябва да се подаде още един път цялата документация. Това се опитваме и да направим, но когато аз обяснявах онзи ден на полк. Атанасов, че ние трябва да се съберем, за да може тази Програма… Р. Узунова: …А те ви пречат, така ли? Р. Воденичаров: … да не излиза фашистка програма и да разберат, че ние имаме съвсем умерени и законни искания, които не противоречат на Конституцията на НРБ, те казват: „Ами добре де, тогава тръгнете от човек на човек и си изяснете различията.” Тогава аз отговорих на полк. Атанасов: „Добре де, аз сега ще ставам апостол ли? Ще пътешествам из България ли? Или ще направим другото, по-лесното: с ваше разрешение да съберем тези хора на ново учредително събрание тук, в София, да кажем” ... Р. Узунова: А той не дава разрешение да се направи такова нещо, така ли? Р. Воденичаров: Той не дава разрешение, въпреки че ние сме уведомили сега един квартален отговорник и имаме намерение на 12и март да направиме такова събрание. Но аз знам какво ще се получи… Същото се получи преди няколко дни с Димитър Томов и още един член на Дружеството… Р. Узунова: Какво по-точно стана? Р. Воденичаров: От Мездра просто те бяха заставени да подпишат, че два дни няма да се появяват в София и останаха, така да се каже, в домашен арест. Нямаха право да напускат местата, т.е. селищата, в които живеят. Което е абсолютно нарушение отново на всички принципи, подписани във Виена, тъй като те не са следствени в момента и нямат право да бъдат ограничавани за придвижване вътре в страната… Р. Узунова: Ще Ви върна към един въпрос: Има ли нещо вярно във всичко това, което печатът пишеше за фашистко минало на Илия Минев и така нататък? Р. Воденичаров: Вижте какво, познавам Илия Минев от около един месец. Говорил съм надълго и нашироко за миналото му. Историята му е такава: той е следвал в Франция, действително е бил за времето си син на заможно семейство…, следва във Франция, завършва инженерна химия. След това се връща, взима участие в Отечествената война, но в същото време той не крие, че е бил член на Легиона... Р. Узунова: Кой легион: френския или българския? Р. Воденичаров: Българския. Не крие, че е правил изявление, че македонците са българи, а не са отделна националност. А на времето, точно когато се издигаше девиза за балканска федерация, знаете, това се преследваше. Така че неговата присъда се е отежнила и от това обстоятелство, което днеска изглежда малко невероятно. По-нататък: има чисто политическа присъда `46а година, която се излежава, както казва той, “кантар топуз” - 19 години от 20 възможни! След това му лепват още една присъда, пак политическа… Така че всичките тези измислици за това, че е спекулант, че е внасял контрабанда хартия, пък изнасял розово масло, всичко това са трикове, които са ни много добре известни, тъй като нашата журналистика има вече 50 годишна практика във фабрикуването на такива неща. Р. Узунова: Мислите ли, че се цели някакво разединяване на членовете на Дружеството? Р. Воденичаров: Цели се по такъв начин да изкарат всичките основатели на Дружеството за деградирали типове, легионери, фашисти, опозиционери, привърженици на насилствени действия, а в същото време новите членове - да кажем, такива като нас, такива като мене – неосъждани, да бъдат помолени да стоят леко настрана и ако искат, дори да образуват едно ново дружество, но без основателите. Р. Узунова: Защо е това толкова силно враждебно отношение към основателите, според Вас? Р. Воденичаров: Не знам. Те плащат някакъв данък просто на стария образ на врага. Това се видя и в речта на Тодор Живков. Той все още говори, че имало още живи представители на старите класи, които, видите ли, търсят отново привилегиите си. Което е пълен абсурд. Аз обясних на всички високопоставени органи на властта, с които се срещнах тази седмица, че ще им предложа сам транспорт до Септември, за да видят в какво охолство живее Илия Минев. В една къща, която по нашите критерии е вече една стара и почти рухнала къща. Той, поради това, че е излежавал присъди, няма пенсия и единствено с пенсията на жена си, която е 90 лева, живеят двама души. Така че това е неговото настояще. Р. Узунова: А мислите ли, че ако образувате – по-младия състав - едно независимо Дружество със същите цели, ще Ви посрещнат по-благоприятно? Р. Воденичаров: Те все още смятат, че Програмата, която е заявена, е програма, която иска сваляне на властта. Въпреки, че ние навсякъде започваме с това, че Дружеството не преследва политически цели, а преследва единствено процеси, които да доведат до необратимо демократизиране на българското общество. Така че нищо чудно, ако представиме една Програма, ако назреят така нещата, че да не може да не се регистрира Дружеството, ако има международна подкрепа… да може да се организира друго Дружество с подобна програма... Ние не желаеме това. Защото за сега ние нямаме основание, нямаме причини да се срамуваме от основателите на Дружеството или пък да ги пренебрегваме като такива. Р. Узунова: Как виждате разрешението на нещата? Много се страхувам за Илия Минев? Р. Воденичаров: Аз също се страхувам и искреното ми желание е органите на властта да вземат всичко това предвид и трезво да оценят, че всъщност те ще навредят на каузата на България, защото след три месеца нашите представители трябва да седнат на масата за нови преговори в Париж и там те трябва да седнат с вдигната глава, а не с наведена глава. Р. Узунова: Нека да резюмираме с две думи: какво точно иска Илия Минев? Какви са исканията му? Р. Воденичаров: Единствено едно листче, на което да има отговор две или едно изречения дори, с подпис на някакъв служител - може да не е най-висшия служител на МВР. Просто той като гражданин иска отговор на своя писмен протест - и то писмен отговор. Р. Узунова: Отговор в какъв смисъл - писмо препоръчано? Р. Воденичаров: Той не държи да бъде положителен отговора. Р. Узунова: А той иска само отговор? Р. Воденичаров: Като гражданин той иска единствено отговор, а те отказват да му дадат такъв под предлог, че се е подписал като председател на Дружеството и дори извъртат и дават предложения да напише наново всичките тези протести, но вече като гражданина Илия Минев, а не като председател на Дружеството…, което е тъпо. Р. Узунова: Как може такъв бюрократизъм, след като има опасност за един човешки живот? Р. Воденичаров: За съжаление, животът на отделния човек все още не е толкова ценен в нашата страна. Отделният човек винаги се е разглеждал като винт в общата машина, а това, че един от ръждясалите винтове като Илия Минев ще изпадне от машината, не тревожи никого… Р. Узунова: Дано нашият разговор да помогне за вземането на едно благоприятно решение, дано още утре научим, че има благоприятен отговор и че е прекъсната гладната стачка! Дано… Р. Воденичаров: И аз казвам дано. Ще мога да Ви дам по-подробни сведения в понеделник, когато смятам с лекар, ако все още има надежда, да отидеме да вземеме проби за биохимичен анализ, за да видиме в какво състояние е действително Илия Минев. Р. Узунова: Впрочем, кога за последен път сте го видяли? Р. Воденичаров: На 2и март следобед. Р. Узунова: И как беше? Как изглеждаше той? Р. Воденичаров: Той изглежда много отпаднал, вече е на легло, но все още мозъкът му работи безупречно и няма намерение да се предава. Изказа мисли, които аз снощи вмъкнах в заявлението, което вие излъчихте… Така че все още има живот в него, но физически сили няма изобщо. Р. Узунова: Да, благодаря Ви. Дочуване. Р. Воденичаров: Дочуване. (4.03.1989 г., ролка № 11) На 51ия ден стачката Румяна Узунова: Румен Воденичаров? Румяна Узунова се обажда. Бих искала да знам знаете ли нещо ново за състоянието на Илия Минев? Румен Воденичаров: За сега мога да ви кажа следното: Днес е 50ия ден или 51ия ден на гладната стачка на Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България, в очакване на официален отговор от властите на заявените от него протести. Властите, в лицето на Главна прокуратура и МВР, мълчат. Илия Минев е изчерпал всичките си физически сили, но снощи, 5и март, заяви в телефонен разговор с мен, че е решен да умре, но да отстоява докрай човешките си права. Той отново каза: "Аз не искам нищо повече от моето право да получа отговор, и то писмен отговор, на протестите си, от МВР. Аз не мога да се съглася да живея под домашен арест в страна, която се гордее, че първа е ратифицирала Всеобщата декларация за правата на човека." Тази стачка е един тъжен рекорд, който може да завърши като рекорда на Христо Проданов с изкачването на Еверест. Разликата е, че единият умря в борбата с природата, а другият е на път да умре, обречен от бездушието на хората, за чиито права е надигнал слабия си глас. Това е по повод сегашното положение на Илия Минев. Аз сега го търсих по телефона, но не можах да се свържа с него. Разчитам по-късно да се свържа и евентуално да отида до Септември още тази вечер. Р. Узунова: Извинете, че пак ще Ви върна към въпроса за Илия Минев. Кога ще отиде лекар да го види, казахте? Р. Воденичаров: Снощи говорихме с д-р Константин Тренчев. И аз очаквам той да ми се обади и заедно да отидем при него. Р. Узунова: Той не е ходил, така ли? Р. Воденичаров: Той не е ходил, но имаме уговорка заедно с него да отидем. Това ще стане или тази вечер, или утре сутринта. Р. Узунова: Защото тази цифра - 51 дни - звучи просто невероятно за човешките възможности... Р. Воденичаров: Това е невероятно. Аз, разбира се, се консултирах с други лекари. Те казват, че обикновено краят настъпва към 60ия ден при много силни организми. В случая всичко е подплатено с една много силна воля и изключителен характер... Разбира се, има рекорди, които траят и по-дълго, но... Р. Узунова: Отговор все още никакъв? Р. Воденичаров: Отговор никакъв няма. Поне до снощи, 5и март, отговор няма… (6.03. 1989 г., ролка № 34) На 53ия ден от стачката Румяна Узунова: Ало, Румен Воденичаров? Румяна Узунова на телефона. Вие сте се срещали…, можахте ли да се срещнете с Илия Минев? Румен Воденичаров: Да. Да, последната ми среща беше днес, 7и март сутринта с него. Р. Узунова: Да, Вие отидохте в Септември да го видите? Р. Воденичаров: Да, отидох с влака до Септември и поговорихме около час и половина - два с него. Бих могъл да ви кажа впечатленията си от последната ни среща . Р. Узунова: Да, разбира се, слушам ви. Р. Воденичаров: „Днес е 53ия ден на гладната стачка на Илия Минев. 53и ден българските органи на властта в лицето на Главна прокуратура и на МВР, нарушавайки законността и пренебрегвайки подписаните от България Виенски договорености, чакат физическата смърт на Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България; 53 ден Илия Минев провежда с пълно себеотрицание своята гладна стачка, очаквайки отговор на протестите си до МВР и Главна прокуратура, като показва на какво е способен човек, който има собствени убеждения и собствена религия и вяра, че те са прави. Все още няма опровержение, че органите на властта по нареждане може би на най- високо място осъждат съзнателно Илия Минев на гладна смърт. Днес, 7и март сутринта, посетих за последен път заслужилия затворник Илия Минев. От 10 дни той е на легло, изчерпал всичките си физически сили, обречен и убедил се с целия си горчив житейски опит, че пророкът в собственната си страна не е пророк. И наистина, не е ли парадокс, че човекът, на който приписват антисемитизъм и тероризъм, има зад гърба си две политически присъди: едната от 1946 година след завръщането му от фронта като ротен командир, той е осъден за конспирация, но поради липса на доказателства прокурорът оттегля обвинението спрямо него; оттегля го за конспирация, но му иска смъртна присъда заради дръзкостта на Илия Минев да критикува измисления от корифея Йосиф Сталин „Четвърти закон от диалектиката”. Така че 20 годишната му присъда е, както се казва, за идеологическа диверсия и от тези 20 години той излежава в различни затвори 19. Това, че за органите на МВР той е идеолог, а не терорист, може да стане ясно на всеки, ако го посети в къщата му и види, че до леглото му се вижда дебелата книга на Стоян Заимов “Миналото” със следното посвещение: „По случай 70 годишнината ви пожелаваме много здраве и щастие и да отговорите на доброто отношение на органите на Държавна сигурност с преустройство във вашето идеологическо мислене.” В нито един от многобройните обиски в дома му не е намерено оръжие. От другата страна на леглото има голям портрет - 70 на 50 см. - на Апостола. „За свободно посвещение”, пак от Държавна сигурност - Пазарджик. В дребния и изтощен човек напират много мисли - той не тежи повече от 40 килограма, но намира сили да ми каже: „Историята на ХХ век не е отбелязала досега случай, в който сериозен идеолог да предпочете оръжието вместо словото, тероризмът - вместо законните средства за постигане на демокрация. Единственото оръжие за идеолога в която и страна да живее, е словото, душевността, желанието да допринесе нещо добро на обществото и волята да го постигне. Терорът е несъвместим с това.” През 1975 г. е осъден за втори път, този път по чл. 108 във връзка с чл. 113 от Наказателния кодекс: „За критика на социализма в Съветския съюз”, което в днешния контекст би звучало: за критика на режима на Брежнев. Така активът му става 25 години затвор и 8 години административно наказание „изселване” - или 1860 дни карцер в това време и от които 280 дни, а вече и с новата гладна стачка - 333 дни гладна стачка. Всичко това придружено с бой, насилие и незачитане на човешкото му достойнство. Мисля, че от горните цифри може да стане ясно на всеки българин защо Илия Минев не питае добри чувства и защо не одобрява сталинов казармен модел на социализма. Мисля, че в пресата се подмятат изрази като този, че не бил осъден на по-дълъг срок поради хуманни съображения, което е всъщност много плитка измислица. Аз трябва да поясня: хуманността на властите проличава и от факта, че той, идеологичният противник, след изтърпяване на присъдите си е оставен без нито един лев пенсия, въпреки че е участник в т. нар. Велика отечествена война като ротен командир и въпреки че през 1975 година комисия от добросъвестни лекари му отпуска 75 лева пенсия по болест. Илия Минев страда от сърце, язва и диабет. Тази пенсия след втората му присъда е отнета. Сега на всички нас ни остава да чакаме кое ще надделее: дали смъртта, която е твърде близко, но която като бумеранг ще удари по и без това слабия престиж на България като правова държава, или ще надделее благоразумието на властите, които не може да не си дават сметка, че от 1 до 12 юни им предстоят трудни 12 дни в Париж на следващото Съвещание за сътрудничество в Европа, на което ще им бъдат задавани въпроси по т. нар. „Човешко измерение”, вкл. и за отделни случаи за ограничаване на човешките права. От своя страна аз бих добавил само, че власт и държава, която е разтревожена от един човек с мощи на светец, не може да бъде здрава, нито вечна; тя разчита засега само на култивирания ред и на 45 години страх - страх от горе на долу по цялата пирамида на българското общество; „Тоталният страх е най-голямото изобретение на сталинизма”, каза бай Илия Минев днес. „Народът може да бъде временно заблуден, но не и излъган!” Истината за Илия Минев и за много други затворници с политически присъди след 9 септември ще възкръсне заедно с попълването на белите петна в нашата нова история, които все още са табу за средствата за масова информация. И тогава българския народ ще отсъди сам. Румен Воденичаров. София.” (7.03.1989 г., ролка № 38) (…) Румен Воденичаров: Току-що се свързах по телефона с Илия Минев от гр. Септември. Той каза следното: Днес, 6 март, неговата съпруга, силно обезпокоена за влошаващото му се състояние, е извикала лекари от гр. Септември. Те са извършили преглед и резултатите от този преглед са изпратени до Главна прокуратура. В същото време две жени от София, негови роднини, днес са отишли в Главна прокуратура, за да потърсят отговора, който тя бави вече повече от 10 дни. Началникът на следствения отдел при Главна прокуратура, Теню Платиканов, ги приел крайно нелюбезно и, след като те са му казали, че по такъв начин го обричат на смърт, той е викнал: ”Да мре!” И ги изпъдил. С това той е показал, че малко се различава от други българи, които след прочитането на клеветите в статията на в. „Работническо дело” искаха дори смъртна присъда за поета Петър Манолов. По-нататък жените са имали неприятности в самия гр. Септември, където били задържани, обиждани и обискирани в Районното управление на МВР. Илия Минев е изпратил днес, 6 март, още една Молба до Началник отдел Кръстев в ЦК на БКП, която завършва с въпроса, „Вие, г-н Кръстев, приемате ли да сте съучастник в убийство?”. Той счита, че органите на властта, от които зависи животът му, го обричат на смърт. И че нареждането и разрешението за тези действия, за това преднамерено и бавно убийство е дошло от най-високо място! Румен Воденичаров, София (7.03.1989 г., ролка № 152) Обръщение към Министъра на вътрешните работи Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част І: Паралелни светове rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 1.18 Mb. Сподели с приятели:
|