Ивайло Янков

Ивайло Янков

Институт по социология при БАН

В началото на едно ново управление отново се повдига въпросът за постигнатите резултати и бъдещите полезни ефекти от провежданата данъчна политика в последните години. В навечерието на приемането на България в Европейския съюз, въпреки нестихващите похвали за икономическия й напредък, страната сериозно изостава в развитието си. Минимална работна заплата от 75 евро в сравнение с други посткомунистически страни в Европа ни определя периферно място на европейската сцена.

След като в продължение на пет десетилетия извършваше форсирана индустриализация, през прехода за едно десетилетие България извърши форсирана деиндустриализация. Приватизацията е с много ниско качество и не позволява да се реализира значим растеж. Растежът се постига до голяма степен чрез усилията по изваждане на части от икономиката в сянка, а не от реален прираст. Още по-важно е, че постигнатият растеж на БВП се разминава с динамиката на доходите и жизнените стандарти на населението. Причините могат да бъдат открити в стратегията за повишаване на икономическата ефективност през прехода чрез снижаване на разходите за труд за сметка на “данъчния комфорт” на определени групи от обществото. В съчетание с висока безработица и ширеща се бедност, освен нежеланите икономически ефекти се появиха и чисто социологически – загуба на легитимност на властта, аномия, липса на групова кохезия и доверие.

В течение на прехода се извърши фундаментална структурна промяна, залегнала в трансформирането на държавата и икономиката. Икономиката започна да работи на нов принцип в нови условия, социалната структура вече не се възпроизвежда по стария начин, възгледите за живота в техния културен контекст се променят – всичко се променя. От друга страна, пределно ясно е, че тези промени и продължителни загуби и разруха не са плод на случайни резултати или някакво смущаване на обществения ред. Държавноправната конструкция за отношението на една публична власт, която гарантира свободите на обществото на стопанска основа посредством частното право, работи вече в нова икономическа среда, в която функционирането на данъчната система през последните години се характеризира с висока “турболентност” или пасивно преструктуриране на доходи и богатство, което почти автоматично изключи данъчната система и направи невъзможно нейното ефективното прилагане, а именно:

а) движението на финансови ресурси и материални активи става до голяма степен “неврално”;

б) мащабното преструктуриране не е съвместимо с ефективна данъчна система, насочена към развитие.

Наличието на “турболентност” потвърждава тезата на Хабермас, че отдръпването на държавата от публичната сфера и нахлуването в нея на интересите на частни корпоративни тела, блокира работата на институциите. Като неизбежно последствие от този блокаж идва и изкривяването в процесите формиращи политиките, а оттам и получаваните ефекти, както и критерии за оценка на тези ефекти. Класическите икономически постановки за ефективност на провежданите политики по Парето изглеждат прекалено общи за осмислянето на ефективността на данъчната политика в условията на икономически преход. Така функциониращи и реално измерващи критерии могат да бъдат построени в полето на фискалната социология.

За да бъде разкрита значимостта на повдигнатия въпрос, е необходимо да бъде направена кратка ретроспекция на полето на фискалната социология, към което те се отнасят.

ФИСКАЛНА СОЦИОЛОГИЯ: ПРЕДМЕТ И ОБЕКТ НА ИЗСЛЕДВАНЕ

Социологическият анализ на даден фискален феномен като тотален социален факт прави неявните функции и дисфункции явни, като разкрива и страните на феномена, които са функционално ирелевантни изобщо или пък са престанали да бъдат релевантни за функционирането на обществото или неговата подсистема, без да са непременно дисфункционални, което също не е изключено.

Цялата плодовитост на този подход изпъква в частност при разкриване на прехода от старото и промяната му в нещо ново, при което кризата на старите фискални методи се задълбочава. Това се отнася и по отношение на причинната важност на фискалната политика (доколкото фискалните случаи са важна част от причините за промяната), и по отношение на измамната им значимост (дотолкова, че всичко което се случва, притежава фискална рефлективност). Въпреки всички квалификации ние можем смело да говорим за специален кръг от факти, специален кръг от проблеми и за специален подход – с две думи за полето на фискалната социология.

На важността от изследване на фискалната история за разбирането на процесите, формиращи държавите, първи поставя акцент австрийският историк Р. Голдшейд през 1917 година [1]. Като пионер в проучването на фискалните феномени той разпространява разбирането, че “бюджетът представлява вертикален разрез на всички заблуждаващи идеологии” – разкриващ голите факти,които имат своите социологически корени. Фискалната история на обществата представлява основна част от общата им история. Проблемите, които държавата предизвиква в икономиките, оказващи огромно влияние върху духа на нациите, са една от централните точки в това изследователско поле. В някои исторически периоди непосредствено формалният натиск на фискалните нужди и политика на държавата по отношение на развитието на икономиката върху всичките й форми на живот, както и върху всички аспекти на културата, обясняват практически цялото множество от бъдещи събития, но има и периоди, в които не обяснява нищо.

Дж. Шумпетер от своя страна разглежда фискалната система през призмата на социологическия анализ и определя фискалната социология като дисциплина, която изучава социалните процеси, стоящи зад политиката, която формира данъчното облагане и държавните финанси [2]. Той и Голдшайд представят фискалната социология като макроисторическа парадигма, улавяща, обединяваща и поставяща на открито доминиращите фактори за социалните, икономическите и политическите промени. Пишейки в началото на двайсетте години на миналия век, те виждали във фискалната социология алтернативи на марксизма, веберизма и т.н.

Шумпетеровата фискална социология не е равнозначна на теория. Тя не осигурява нито концептуален инструментариум, нито повдигане на специфични твърдения за връзките между фиска и политическото развитие. Тя е просто подход, парадигма или специфичен поглед върху нещата. Парадигма, която ни помага да разберем важните и пренебрегвани въпроси при сравнението на историческото развитие на отделните държави. В допълнение към обширните обстоятелства около определящата роля на фиска в макросоциеталното развитие, съществуват две основни твърдения в европейската история.

Първото е представата за това, че великата историческа трансформация в историята на Западна Европа не е нито вследствие на капитализма (Маркс), нито вследствие на възникването на модерната бюрокрация (Вебер), а в прехода от териториалната държава – където управленската активност се финансира от приходите на личната собственост на владетеля- към данъчната държава, която се финансира от установени регулирани данъчни изземвания от частния сектор и частната собственост.

Второто твърдение е, че проникването на данъчния апарат в частните стопанства довежда до много големи последствия за цялото общество, очертаващи нови културни граници и разбирания за създаването на огромна публична бюрокрация, която се превръща в самостоятелна социетална сила.

Поради своето естество публичните финанси винаги са актуална тема, което превръща фискалната социология в недовършена дисциплина. Основната причина за това е фактът, че значителна част от литературата, посветена на данъчното облагане и публичните финанси, е намерила развитие в различни социални науки. За целите на нашия анализ ще разграничим изследователското поле на фискалната социология от предмета на други близки дисциплини, изследващи публичните финанси.

Следвайки призива на Шумпетер за необходимостта от развитие на фискалната социология, много от изследователите достигнали до несъществени различия помежду си по отношение границите на новото научно течение. Така всички я разглеждат като дисциплина, която изучава:

• 
  Влиянието на данъчното облагане и публичните финанси върху широк кръг политически, културни, исторически и институционални фактори, а така също и обратното въздействие на тези фактори върху формирането на данъчната политика и държавните финанси [3].
  

• 
  Неикономическите причини и следствия от фискалната политика на държавата [4].
  

• 
  Принципите на управление на публичните финанси и принципите на преразпределение на данъчната тежест между различните икономически класи [5].
  

• 
  Влиянието на държавните разходи върху формите на социалната сфера [6].
  

• 
  Фискалната социология – е социологическия анализ на данъчното облагане и публичните финанси [7].
  

От такъв ъгъл фискалната социология не се занимава със: а) анализа на икономическата ефективност на фискалната политика; и б) изучаването на влиянието на макроикономическите фактори върху фискалната сфера.

ЕМПИРИЧНИ ОСНОВИ ЗА РАЗВИТИЕ НА СОЦИОЛОГИЧЕСКИЯ АНАЛИЗ

Като цяло, лесно се забелязва основата, върху която стъпва и се развива анализът на публичните финанси – модерната държава.

Макс Вебер, дефинира чистото понятие за модерна държава по следния начин: “Модерната държава е централистично организирано обединение на господство, което е съумяло успешно да монополизира легитимното физическо насилие като средство за господство в границите на определена територия. За тази цел държавата е събрала в ръцете на своите управници материалните средства за упражняване на господството, експроприирала е всички съмостоятелни съсловни функционери, които преди са имали собствено право върху тези средства, и на тяхно място е поставила себе си като върховна инстанция”. Същественият пункт в това определение е, че навсякъде развитието на модерната държава започва, когато владетелите експроприират други самостоятелни части, носители на управленска част, т.е. собствениците за управление и водене на война, на финансови средства и на използвани с политическа цел блага от всякакъв вид. Вебер вижда в целия този процес аналогия на развитието на капиталистическото предприятие, чрез постепенно отделяне на самостоятелните производители от собствеността. Важен момент в схващантое за модерната държава е свързан с това, че заедно с развитието на държавите през цялото средновековие, на прага на модерната епоха, практиките и институциите на насилието и в частност на войната са претърпели ярко изразена и видима еволюция, която Мишел Фуко характеризира по следния начин: практиките и институциите на войната най-напред все повече и повече се концентрират в ръцете на една централна власт; постепенно на теория и практика единствено етатичните власти са могли да започват войните и да използват инструментите на войната, т.е. възниква процес на етатизиране, т.нар. удържавяване на войната и на насилието. Едновременно с това поради самото етатизиране от социалното тяло, от отношението на човека с човек, на групата с групата бива заличено онова, което бихме могли да наречем всекидневна война. Онова, което наистина е било наричано частна война.

С други думи, към тези важни идеи на Фуко може да се добави, че някогашният грабеж на преминаващия бандит изчезва. Насилието, войните, военните практики и институции все повече се стремят да съществуват в известен смисъл единствено на границите, на външните краища на големите етатични единици - като действително или застрашаващо отношение на насилие между държавите. Вътрешното насилие, преминало в монопол на държавата, вече изключва или най-малко ограничава до голяма степен възможността за възникване на феномена „преминаващ бандит“. Грабежът, на който той подлага завладяната от него територия, също започва да изчезва. Както казва Фуко, постепенно социалното тяло е било освободено от тези войнствени отношения, които са го пронизвали изцяло по време на средновековния период и преди това.

Монополизирането на насилието от държавата, изнасянето му по границите на етатичните единици, е имало огромно значение за трансформиране на предишното насилствено отнемане на благата от подчиненото население в централизирано събиране на данъци. Чрез това етатизиране и поради факта, че войната е била практика, функционираща вече единствено по външните граници на държавата, насилието е изявило тенденция да се превърне в професионално и техническо притежание на точно определен контролиран военнен апарат. Такава е била в общи линии появата на армията като институция, която всъщност не е съществувала по този начин в средновековието. Едва в края му възниква държавата, притежаваща военни институции, които идват да заменят всекидневната глобална практика на войната и постоянно пронизваното от военни отношения общество.

С протичането на тези процеси монополът върху насилието и изнасянето на вътрешното насилие по границите на етатистките единици, разходите по воденето на войната също се централизират, средствата, необходими за това, се централизират и етатизират. По този начин започва възникването на съвременните модерни данъчни системи. В тези начални периоди състоянието на данъчната система в най-голяма степен се е определяло от водените между държавите външни войни и типа на съответната армия, която дадена страна е поддържала, и начина на нейното рекрутиране, снабдяване и управление.

М. Фуко подчертава, че съществуването на платена армия предполага огромна данъчна система и оттук според него произтичат две неща: първо, значително увеличаване на данъците в пари, и второ, увеличаване на количеството на тези пари, което означава, че се създава механизъм за девалвация. Това води следователно до влошаване състоянието на стопанството и до общо обедняване, когато събираните за тази цел данъци достигнат особенно високи размери. Отново Фуко обръща внимание на друга връзка между армията и данъчната система. Той подчертава, че разходите по поддръжката на армия от конници са много големи и наличието на такава армия е тясно свързано с ограничаване на пълномощията на краля, който не е можел да си позволи да издържа такъв тип армия особенно ако тя е многобройна. В такъв случай конниците са принудени да се издържат сами, което предполага, че трябва да им бъдат предоставени възможности и съответни права, за да могат сами да осигуряват собствената си издръжка. Обратно, възможно е да се издържа многобройна армия от пехотинци, защото издръжката е по-малка, такава армия е по-евтина и кралете могат да си позволят да поддържат многобройна армия от този вид. Поради това, според Фуко, пехотинските армии са свързани със засилване на кралската власт, като в същото време са свързани и с увеличаване на фискалността – разширяване на данъчната система.

Емануел Уоренстейн в своят анализ подчертава връзката между загубата на доверие в държавата през последните едно, две десетилетия, и в резултат на това настъпването на демонтаж на държавата на благосъстоянието и появяването на данъчна криза. Тези три компонента са тясно свързани помежду си и взаимно се индуцират. Уоренстейн несъмнено има много основания да свързва тези три феномена в едно цяло, главно поради разгледаната по-напред тясна връзка между възникването на самата държава и еволюцията на данъчната система. Отслабването на нациите държави през последните няколко десетилетия неизбежно води и до дълбоки трансформации в самата данъчна система. Уоренстейн е сигурен, че нациите държави няма да загубят значението и ролята, която са играли неотдавна, тъй като самото производство и възпроизводство на капитала изискват участие на държавата. През последните години се намесва един нов фактор с особенно значение - глобализацията. Именно това русло на промени внася съществена иновация в някогашната роля на държавата. По-конкретно става въпрос за това, че изключително се увеличава циркулирането на капитали на международно ниво, включително и особенно чрез офшорните места. Това през последните години заема все по-голяма място в дебата за мондиализацията, както подчертават Тиери Котвоа и Пиер Лакум. Отслабването на държавите нации от своя страна намира израз в почти универсалното премахване на контрола на движението на капитали и доминацията на транснационалните компании, в нарастващата интернационализация на комерсиалните и банкерските мрежи, които съществено промениха характеристиките на световната икономика. Съчетаването между тези различни феномени доста ясно показва паралелно отслабване и дълбока трансформация на нациите държави със значително освобождаване на възпроизводството на капитал от някогашната държавна роля, при значителното глобализиране на това възпроизводство. Постоянната либерализация на движението и обмяната на блага и капитали вече е универсална догма за финансовите и политическите кръгове. Глобализацията и идеологическата вълна на неолиберализма, която поддържа тази глобализация, осигуриха бързото развитие на офшорните финанси. От тази гледна точка избягването на финансовите правила се оправдава от предполагаемо несправедливия характер на едно прекалено данъчно облагане: индустриалните страни трябва да оставят на “данъчния рай” несгодите от една по лека фискалност, те имат основание да направят този избор – твърдят често поддръжниците на тези идеи на развитието през последните години.

По този повод се отправят много критики към съществуващите практики, както и към политиките на МВФ към дерегулация. Дж. Стиглиц [9] например подчертава как подобни политики в развиващите се страни водят до дефинансиране на важни системи (главно социалната политика) и колко по-голямо внимание се обръща в ЕС на едно специфично данъчно предложение – т.нар. данък на Тобин [10] при трансграничните данъчни транзакции. Предложението намира относително широка поддръжка, но стои проблемът, който често се среща – за приложението му особено “в свят, в който данъкът не е наложен повсеместно, и в който деривати и други сложни финансови инструменти са твърде разпространени” [11].

НАСОКИ НА РАЗВИТИЕ НА ФИСКАЛНО-СОЦИОЛОГИЧЕСКИЯ АНАЛИЗ

Поради това втората значима задача в изследванията по фискална социология е изучаването на връзките между нивото на данъците с геополитическите конфликти. З решаването й са насочили своето внимание автори като Дж. О’Коннор, Фред Блок, Давид Якобс и Дж. Кемпбъл. Всички изследователи изхождат от факта, че в условията на война държавата увеличава данъчната тежест, като предмет на изследванията им са причините за това увеличаване.

А. Пикок и Дж. Уайзман, от гледна точка на теорията на обществения избор, постулират, че политическите елити (избирателните органи и държавната бюрокрация) могат да повишават данъчната тежест в условията на война, докато гражданите в такъв период са особенно толерантни към увеличаването на данъчните плащания. Освен това те отбелязват, че след войните толерантността към високите данъчни ставки намалява значително бавно особенно ако държавата поддържа политика, защитаваща гражданите и техните нужди. Може да бъде даден пример със следвоенните пенсии и други разходи, непозволяващи на държавата да намали приходите си. Следователно след войните данъците не намаляват до предвоенното си равнище. Вследствие на това при последователни войни данъчната тежест не намалява [13].

Друго обяснение може да бъде дадено в рамките на икономико-политическия подход. Демократичните държави с развит капитализъм действат, пренебрегвайки интересите на капитала. В условията на повишаващи се военни разходи държавата не е в състояние да намали приходите си, така както капиталистите не могат да се откажат от инвестициите си в икономиката. От друга страна, липсата на инвестиции в икономиката от страна на държателите на капитала силно ограничава държавата в желанията й да повиши данъчните ставки [14]. Данъците се повишават в условията на война в замяна на икономическите ограничения, като по този начин се конституира политически ливъридж. Според М. Леви данъците нарастват във време на войни в синхрон с изменящите се предпочитания на политическите елити, гражданите, инвеститорите и другите обществени групи [15].

Отсъствието на консенсус по отношение границите на фискалната социология произтича от различните задачи, които си поставят изследователските подходи. Въпреки това всички подходи имат общи постановки:

• 
  Разглеждайки пределните изменения в разходите и приходите на държавата, изследователите не се опитват да прогнозират големите фундаментални структурни изменения [16].
  

• 
  Теоретическите постройки рядко се доказват емпирично.
  

Около геополитическите конфликти изследователите насочват своето внимание върху връзките между данъците и другите негови елементи. На първо място, по мнение на Ч. Тилли, съществуването на регулярна данъчна система подбужда правителствата да създават и развиват административна и силова власт. Това прави необходимо подобряването на регионалното управление.

Доколкото структурата на държавата влияе върху данъчната система и нивото на данъчното облагане, институционалистите и изследователите на теорията на рационалния избор също проявяват интерес към фискалната социология. Те разглеждат възможността на груповите интереси да определят данъчната система на държавата. Колкото повече групови интереси имат достъп до създаването на фискалната политика, толкова по-голям е шансът за понижаване на общото данъчното бреме [17]. Те, както и други изследователи, анализират връзката между транзакционните разходи, които плащат участниците в данъчните отношения при процеса на плащане на данъци. Степента, в която държавата налага данъчното бреме на обществото, определя неговите възможности да:

- преговаря с данъкоплатците;

- изчисли икономическата дейност, попадаща под данъчно задължение;

- Да осъществява контрол над данъкоплатците.

О`Конър отбелязва, че непродуктивните държавни “социални разходи”, като социалните помощи, възстановяват “противоречията на капитализма” и твърди, че данъчните системи в условията на развит капитализъм се конструират ефективно да изолират “монополния капитал” от финансирането на неефективни държавни плащания. При този анализ успоредното нарастване на монополния капитал и “обществените разноски”, както и свързаното усвояване на излишъка и “обобществяване” на публичните разходи, са представени като взаимосвързани, но вътрешно противоречиви, водещи до тенденция на фискална криза в условията на развит капитализъм.

Като неомарксист О`Конър посочва два основни пътя за преодоляване на фискалната криза: 1) чрез замяна на демокрацията с диктатура, за да се намали зависимостта на държавата от поддържането на социалната политика 2) чрез унищожаване на частната собственост [18].

Някои автори, като Д. Бел, Х. Виленски, А. Пикок, Д. Камерон, се отнасят скептично към идеите на О`Конър, посочвайки и други неикономически фундаментални проблеми на капиталискическото общество.

Ричард Мъсграв дава ясен немарксистки отговор на О`Конър, като казва, че структурните дисбаланси в държавния бюджет създават предпоставка за данъчна криза. От такава гледна точка Мъсграв подчертава, че финансовите приходи и разходи са срещу класовото деление и свързват по-добре груповия интерес. Като пример: облагането с данъци е функция от източника на доход, вкусовете или примерно от домакинските разходи или възрастта.

Следователно не само чистото въздействие на финансовата активност e твърде сложно и многопосочно, за да бъде анализирано от гледна точка на дихотомното разделение на труда и капитала, но също така и монополният капитал е малко вероятно да бъде разгледан, изолиран от икономическите последици на фискалната политика. От емпирична гледна точка Мъсграв отбелязва, че повишаването на социалните разходи е незначително (като дял от БВП), което също противоречи на тезата на О`Конър. Той отдава голяма част от нарастването им на увеличението на населението след Втората световна война, вследствие на бума на раждаемостта.

Абстрахирайки се от различните виждания за произхода на данъчните кризи, всички изследователи акцентират върху важността на изучаването на следните проблеми:

- кои са причините и следствията от фискалните кризи;

- явяват ли се фискалните кризи като причини или следствие на конфликта между пазарната икономика и държавата на благоденствието;

- какви са политическите и социалните последствия от фискалните кризи.

Интересът към проблемите на данъчното облагане сред западните социолози остава силен и до днес. Вниманието вече е насочено към икономическите трансформации в много от Източноевропейските страни [20].

В момента методологичните основи в европейската традиция представят фискалната социология като основна политическа наука, изследваща в частност въпросите за икономическата регулация и интеграция между юрисдикциите в Европейския съюз. В този контекст фискалната социология ефективно осигурява синтетично уеднаквяване на икономическия, социологическия, политическия и правен подход към въпросите, отнасящи се до политиката на публичните финанси.

Друго ново обещаващо направление е опитът за представяне на принципите на конституционалната политическа икономика през призмата на фискалната социология. Този подход се отличава с доверието на екзогенните предпочитания в традиционните публични финанси, които придават особенна точност на фискално социологическия анализ, при който фискалната активност е разпозната като предпочетено променящо се действие. В тази рамка правилата и процедурите на човешкото управление, включващи правилата, които управляват дейността на финансовите институции, играят важна роля за споделянето на предпочитанията. Като нормативни основи на конституционално политическата икономика, конституционалният подход при фискалната социология се ръководи по отношение

на установените правила или конституционалната рамка, която подкрепя либералното управление. Конституционалният подход към политическата икономика също има потенциал да анализира развитието на бюрокрацията и нейното влияние върху фискалните стратегии.

Кристиан Зийдл акцентира върху ефектите, появяващи се, когато публичните разбирания за разпределението на данъчната тежест не отразяват еволюционните промени в социалните стойности. Тогава социалната нетърпимост започва да влияе особенно много върху данъчната система. В този смисъл съответното разглеждане на данъчната политика включва еволюцията на социалните разбирания по отношение на: връзката между данъчното облагане и свободата на избор на потребителите и производителите; обхвата на данъчната основа и подоходното преразпределение, както и сферата на неполитическото въздействие, използвано от частни корпоративни тела, за оказване на влияние върху начина на облагане с данъци на различните социални групи.

Не на последно място е изучаването на връзките между степента на децентрализация на фискалните стратегии, свързани с взаимодействащите си сили за поддържането или промяната на икономическия баланс (между действията на спекуланта и наемодателя), политическия баланс (непряката идеология и директната конфронтация) и равновесието в социалното поведение (неконформисткото и конформисткото поведение). Ограниченията на този общ подход са, че финансовите институции и действителната “форма” на публичните програми стават второстепенни по отношение на степента на фискална децентрализация, от една страна, а от друга - на степента на децентрализация в икономическия, политическия и поведенческия баланс.

В допълнение към фискалните кризи, други важни въпроси, появяващи се в полето на новата фискална социология, включват изследване на: социалната нетолерантност към данъчната политика, отношенията между макро-микро- ограниченията, методологичните отношения между другите науки и фискалната социология по въпросите за икономическата интеграция и регулация, както и мястото на бюрокрацията в съвременната фискална политика.

ВЪЗМОЖНИ НАСОКИ ЗА РАЗРАБОТВАНЕ НА ИЗЛЕДОВАТЕЛСКИ ПРОЕКТИ

• 
  Степен на (не)одобрение на институционалната рамка, тъй като степента на участие корелира пряко с одобрението или неодобрението на рамката от страна на данъкопладците.
  
• 
  Коректно плащане на данъци, или обратно – “бягство” от данъци.
  

По-конкретно става дума за “овластяване” на институционалната рамка, т.е. за задължението на държавата да наложи спазването на създадената институционална рамка от всички социални актьори. От такава гледна точка има възможност да се наблюдава системата на данъчен контрол, чието състояние ще позволи да се създаде представа за степента на овластяване на действащата рамка. Тази представа е информативна в няколко важни отношения:

• 
  първо, тя би показала доколко функционирането на системата се влияе от формулирани демократични норми и доколко се влияе от вземане на специални решения;
  
• 
  второ, ще може да се съди за различната равнопоставеност на различните групи и евентуалното наличие на специални правни режими за някои от участниците;
  
• 
  трето, интензитета на опитите и реалните мащаби на бягството от данъци.
  

• 
  ефективност на контрола;
  
• 
  режим за санкциониране на нарушенията;
  
• 
  възможности за обжалване на наложените санкции и т.н.
  

Значимостта на повдигнатите въпроси през призмата на бъдещото европейско членство на България се изразява във възприемането и формирането на нови граници и разбирания за социалната кохезия и интеграционните социетални сили, легитимиращи нови форми на парламентарно представителство, преразпределение на доходи и основи на властта.

Какво можем да извлечем от фискалната социология? Първо, тя включва по-широк спектър от връзки и зависимости. Поради това по-добре можем да осъзнаем последствията (всички) от една или друга данъчна политика. Тя може да ни покаже някои проблеми на икономическия анализ. При икономическия анализ на динамиката има ясна еволюция – стремежът е към едно много по-широко разбиране за динамиката – отвъд тесните рамки на растежа, към широко схващане за развитието. Но икономическият анализ и теориите на данъците си остават свързани с по-строгата представа за растежа (динамика на БВП). Точно това в България е голям проблем – има разрив между динамиката на БВП (на 1 лице) и разполагаемите доходи на човек от населението. На човек от населението имаме по-голям БВП от Румъния, но разполагаемите доходи на човек от населението са по-ниски, включително и доходът от работна заплата. Следователно можем да увеличаваме динамиката на БВП без реални последствия за голямата част от населението и за динамиката на вътрешния пазар.

Фискалната социология излиза отвъд тези ограничения. Тя използва друга представа за развитието и същевременно разширява разбиранията за ефективността. Следователно бихме могли да добавим в изследователската й картина както класическите икономически разбирания за ефективност на политиката, така и някои чисто социологически добавки, като вижданията на Амартия Сен за рационалността и социалния избор, като по този начин се предлагат възможности за изграждането на нови концепции за политики.

Поглеждайки назад към направената ретроспекция на полето на фискалната социология, прави впечатление пълното отсъствие на изследователски фокус към повдигнатите за разглеждане въпроси. Това показва тяхната научната значимост в контекста на фискалната социология като поле, предлагащо множество икономически алтернативи за същностното разбиране на българския преход.

1. Стиглиц, Дж., Глобализацията и недоволните от нея, УИ “Стопанство”, С., 2003, с. 304; Вж. от същия автор: Quand le capitalisme perd la tete, Fayard, 2003.

2. Стиглиц, Дж., Глобализацията и недоволните от нея, УИ “Стопанство”, С., 2003, с. 304.

3 Backhaus, J.G., Fiscal sociology: What for?, American Journal of Economics and Sociology, 2002, Vol. 61, No. 1, р. 55–77.

4. Block, F., Beyond Relative Autonomy: State Managers as Historical Subjects, The Socialist Register / Ed. by R. Milliband, J. Saville, London: Merlin, 1980. р.227–240.

5. Campbell, J.L., The State and Fiscal Sociology, Annual Review of Sociology. 1993, Vol. 19, р. 163.

6. Campbell, J.L., The State and Fiscal Sociology, р. 164, 97.

7. Campbell, J.L., The State and Fiscal Sociology, р. 166, 98.

8. Сampbell, J.L., The State and Fiscal Sociology, р. 174.

9. Jacobs, D., Corporate Economic Power and the State: A Longitudinal Assessment of Two Explanations, American Journal of Sociology, 1988, Vol. 93, р. 852–881.

10. Levi, M., Of Rule and Revenue, Berkley: University of California Press, 1988. р. 33.

11. Mann, F.K., The Sociology of Taxation, Review of Politics, 1943, Vol. 5, р. 225–235.

12. O’Connor, J., The Fiscal Crisis of the State, New York: St. Martin’s Press, 1973, р. 3.

13. O’Connor, J., The Fiscal Crisis of the State, 99.

14. Padgett, J.F., Hierarchy and Ecological Control in Federal Budgetary Decision Making, American Journal of Sociology, 1981, Vol. 87, р. 76.

15. Peacock, A.T., J., Wiseman, The Growth of Public Expenditure in the United Kingdom, Princeton: Princeton University Press, 1961.

16. Schumpeter, J.A., The Economics and Sociology of Capitalism / Ed. by R. Swedberg. Princeton: Princeton University Press, 1991, р. 100.

17. Schumpeter, J.A., The Economics and Sociology of Capitalism, 1991, р. 101.

18 Tilly, C., (ed.) The Formation of National States in Western Europe, Princeton: Princeton University Press, 1975.

19. Tobin, J., A Proposal for International Monetary Reform, Eastern Economic Journal, 1978, N 4, p. 153.