Сътворяващо и унищожаващо

„Зелените растения като организми, които усвояват

Да се обърнем сега към знанията за ентропията и да уточним все пак, различава ли се и по какво живото от неживото? Законът за нарастване на ентропията (второто начало на термодинамиката) е фундаментален не само за физиката, а и за естествознанието изобщо; според него енергията на системата от множество взаимодействащи във времето частици се преразпределя, така че да се получи състояние на всеобща разпиляност (максимална ентропия). Установено е, [150], че неживите обекти (инертната материя) неотклонно следват закона за нарастване на ентропията, докато живите, в известна степен, могат да го нарушат. Развитието на живите обекти води до образуване на все по-високо организирани сложни структури, притежаващи все по-дълга памет, а деградацията на инертната материя, съгласно с втория закон на термодинамиката води до образуване на най-елементарни структури с пълна загуба на паметта за миналото. Към този опитно установен факт Яковленко С.И., [150] добавя „една мисъл, противоречаща на вулгарно-материалистичния мироглед на много физици”, която изразява това, че както развитието на живите обекти, така и деградацията на инертната материя не трябва да се обясняват само със законите на взаимодействията на частиците, изграждащи сложния (макроскопичен) обект. Необходимо е още и външно относно тези закони въздействие. В един случай е нужно градивно, организиращо въздействие, в друг-разрушаващо, водещо до загуба на памет.

Изразената от Яковленко С.И. и подкрепена от Аршинов В.И. и Свирский Я.И. мисъл не противоречи на разработената от автора теза за комплексното (имагинерното и реално) въздействие като резултат на противоборстващите космически сили (ин- и ян- енергиите), силите на доброто и на злото. Аршинов и Свирский, [151], обаче не са склонни да приемат идеята за свръхфизични въздействия, в това число и идеята за Бога, като изкълчват проблема в страни казвайки, „че науката и човешкия разум по принцип са ограничени от конкретните ситуации, и при това няма достатъчно основания да се измислят нови идеологеми”.

На подобни позиции са Князева Е.Н. и Курдюмов С.П., [152] като от една страна се съгласяват, че „вътрешен механизъм за формиране на структурите и еволюцията (престрояване, дострояване, обединяване, разпадане) на сложните структури представлява фундаменталната борба, или игра, на двете противоположни начала”. От друга страна, обаче застават в подкрепа на материалистичната картина на космоса, изградена от Хераклит като го цитират, че „този космос, един и същ за всичко съществуващо, не е създаден от никакъв бог и от никакъв човек, но винаги е бил, е и ще бъде вечно жив огън, с измеренията на възникване и с измеренията на погасяване” , [30]. Те не са съгласни и с твърденията на Пригожин И., „че днес науката не е вече материалистична”, и „че съвременната наука е престанала да е детерминистична”, [152, 30], но не го и отричат напълно.

От изложеното, натрапва се извода, че днес много от занимаващите се с изучавания проблем все още не могат да се отърсят от материалистичната идеология и не са склонни да прегърнат теологичния метод на познание, да признаят Бога, и да изградят принципно нова наука за света.

3. 
   Имагинерност и управление
   

„Никой не отрича, че правим математика с мозъка си но досега нито една машина, направена от човек, не възпроизвежда способността на мозъчната машина да разсъждава и изобретява”, [153].

Темата управление, навярно, е възникнала пред мислещото същество човека във връзка със сериозния въпрос за деградацията и смъртта в природата; как да се управляват нещата, така че този злокобен край да се премахне или поне да се отдалечи в необозримо време (в безкрайността)?

Успешно въведение по темата е направил Малков Я.В., [154], който пише, че деградацията е бавен, но винаги верен и неизбежен път към смъртта. Тази неизбежност теоретично е предопределена in stаtu nаscеndi („от позицията на раждане”, превода мой В.Ф.). В различни съобщества (популации, видове, технологични партиди), в различни условия, у различни индивидууми пътят към смъртта в голяма редица от случаи се ускорява. Спомагат за това, най-вече, две обстоятелства: 1) лоша наследственост-генетична предразположеност; 2) условия, подлагащи на изпитания жизнената устойчивост. Следователно, става дума за универсално явление, присъщо на всичко живо и неживо, като за последното под смърт се разбира необратим, невъзстановим отказ, съпроводен със загуба на потребителски свойства…При това, вследствие на фундаменталната асиметрия (еднопосочността) енергията натрупана (съобщена) при сътворяването, необратимо се разнася, разсейва, подредената структура деградира в неподредена, изначалният порядък се преобразува в хаос. Този процес се съпровожда с нарастване на ентропията, т.е. ентропията е мяра за безпорядъка на системата.

Стига се до извода на кибернетиците, че живота на обекта (управляваната система) може да бъде, ако не увеличен, то поне запазен в предвидени граници като регулярно и своевременно се намалява темпа на нарастване на ентропията му чрез внасяне на отрицателна ентропия (негентропия, информация) в него. За живите организми като се започне от клетката, лозовия охлюв, магарето, човека, управлението на процесите в тях сполучливо е разгледано от Новосельцев В.Н., [155].

Изчерпан ли е, обаче въпроса за управляването в животните и машините, както и управляването на природните събития за тяхното случване? Отговорът е, не. Ето, Новосельцев В.Н. задава въпроса: „Как у детето възниква `задачата за управляване на движението` при желание да премине от стая в стая?” Никак, просто в някой-си момент детето `осъзнава`, че то `иска` това. Целта от самосебеси (к.м.В.Ф.) е възникнала в съзнанието на детето, както казват психолозите, актуализирала се. Следователно, за сега ние можем само да констатираме: в етап на избора на цел организма използва съществуващата у него информация по неизвестен за нас начин. Нещо повече, Новосельцев В.Н. стига до убеждението, че е достигнат своеобразен таван:”`По-високо и по-високо`-не се получава.” Като че ли ясно е видим тавана, до който ръка да протегнеш, но за сега е абсолютно недосегаем. Думата е за психиката на човека-мисли, чувства, преживявания. Как и откъде по пътя на натрупване на сложност (от лозовия охлюв-по-високо, по-високо, по-високо) е възникнало съзнанието на човека? Усещане, възприемане, памет, чувство, воля-какво е това?”За мен, авторът на тази книга, в явленията на психиката и съзнанието се крие мъчителната тайна на живота”-твърди Новосельцев В.Н. Как физиологичните механизми участват в психичните явления, включително и тяхната висша форма-съзнанието? Това е таванът, за който говорим. Отдолу е физиологията, биохимия, биофизика, кибернетика, информатика. Отгоре е само психиката със своята специфика. Граница абсолютно непроницаема, през нея няма никакви мостчета-няма дори намек за това, как биха могли да бъдат прехвърлени.

За мен, признавам, психиката е също такава (ако не и по-висока) бариера както при Новосельцев В.Н., но и не правя опит да я прескачам. Ще се опитам да заобиколя, още повече защото от естествените и техногенни обекти тя е налична у човека, а другаде – за сега не е известно да съществува.

Напред, в разработката беше издигнат постулата за комплексното въздействие, че всичко в естествения и техногенния свят е под действието на имагинерността и свързания с нея темп на превръщане. Темпът на превръщане, по дефиниция [143] представлява тангеса от ъгъла на ексергийните загуби в разглеждан обект. От друга страна, тангеса от ъгъла на загубите символизира (вж.т.1.3.) имагинерността, действаща на дадена система. Следователно, генераторът/навигатор, дистрибутор на имагинерност въздейства на всеки микро- и макро- обект (тяло, вещество, процес). Излъченият от генератора сигнал действа върху темпа на превръщане с което ускорява или забавя имагинерното въздействие, т.е. управлява събитието.

В подкрепа на решаващата роля на имагинерността в управлението на обектите е факта на участие на мнимото число в четиримерното псевдоевклидово пространство-време по геометрията на Минковски [156], според която, положението на коя да е материална точка, наречена всемирна се определя от четири координати на радиус-вектора r, проектиран върху трите пространствени оси х₁, х₂, х₃, а четвъртата характеризираща времето на събитието е мнимото число х₄=iсt, т.е. R(х₁,х₂,х₃,х₄) =

За регулярните процеси, които по принцип протичат в условията на конфликтност, успешно може да се обясни, че темпът на превръщане регулира управлението, но как да се обяснят възникващите в конфликт редки събития с тангеса на загубите?

Известно е, че електрическата енергия се състои само от работоспособна (ексергийна) съставна, анергийна (неработоспособна) съставна при нея отсъства, и следователно тангеса на загубите е нула. Тук, вероятно, се крие ключът към обясняване на редките събития, без да е необходим тангеса на загубите. Ярък пример е мълнията, която представлява мигновено освобождаване на електрическа енергия по зигзагообразен канал (с диаметър до няколко сантиметра), при което въздухът в него се нагрява, свива и йонизира, температурата достига 20000 °С, а налягането от първоначално 35 пада до 5 атмосфери (от 3,5 до 0,5 МРа) - данните са от [123]. Тук става дума за импулсно действие със свръхвисоко ниво на импулса и пренебрежимо кратък живот, сравнимо с изстрел от оръжие. Метафорично казано, като че ли в този случай генераторът/навигатор няма нужда от имагинерността, „взема нещата в свои ръце” и действа директно.

По същия начин може да се обясни и въздействието на генератора с високочестотен (ултразвуков) сигнал за реализиране на еруптивните сили при земетресения, пукнатини в метали и други материали, както и раздухването на чумна- или отключване на СПИН- епидемии.

4. 
   Управлението според теологията
   

„От богословска и духовна гледна точка основният

Отговорът е, че всичко се случва по определен начин и с необходимост, тъй-като ако нещо възникваше не по необходимост, то би се оказало, че то е възникнало без причина или че причината го е предизвикала неопределено и случайно. Нито едното, нито другото обаче е възможно. В своята благост Бог предоставя най-доброто на собствените си порождения и в частност споделя с творението необходимостта на битието си, така че всичко съществуващо съществува именно по необходимост. Единствено следването на такава строго детерминистична идея позволява да обясним как така хората, но и Бог могат да предвиждат бъдещето. Защото очевидно е, че не може да има знание за неопределеното. Ето защо Бог разбира се знае бъдещето именно като онова, което предстои да причини точно по определен начин и с необходимост. Но не е достатъчно да се каже, че Бог съществува и че е причинител на случващото се в този свят. Нужно е да бъде добавено и че Той нарежда и управлява света по необходимост и по точно определен начин, защото само в такъв случай Той може да знае със сигурност онова, което предстои да се случи, още преди да се е осъществило като емпирично събитие. На свой ред Бог откровява това си знание на достойни да го придобият люде с помощта на пратени по Негово усмотрение знамения. Дори да узнаят предстоящото да ги споходи, обаче хората не са в състояние да го избегнат, защото то е извечно заложено в Божието предопределение и тъкмо тази неотменност на случващото се ние наричаме съдба, [159]. Самата съдба обаче следва да бъде интерпретирана в термините на хипотетичната необходимост, т.е. на такава необходимост, която включва в себе си разнообразни възможности. От друга страна и случайността съвсем не означава безпричинност. Тъкмо напротив, случаят е причина и основание нещо да съществува не винаги и не в повечето случаи, не по необходимост, ами както дойде.

Провидението, обаче и съдбата са различни неща. Провидението представлява простата, устойчива и вечна събраност на бъдещите неща в божествения интелект. На свой ред съдбата е подвижната и разгърната във времето изявеност на породените от Бога по прост и устойчив начин неща. С други думи, провидението обгръща всички многообразни и безбройни неща, а съдбата ги разполага последователно по движение, форма, място и време. Отношението между тези две различни инстанции е такова, че разгръщащите се редове на съдбата зависят и произлизат от простотата на провидението. И както занаятчията има в ума си простата форма на онова, което ще създаде, така Бог реализира посредством съдбата онова, което провижда по прост начин като предстоящо да стори. Така на съдбата може да е подвластно единствено нещо, което бива обхванато от божественото провидение. Напротив, провидението съдържа много неща, които не попадат под властта на съдбата, [160].

В подкрепа на теистичното учение е значимата аналитична разработка, [161] на Уилям Крейг, професор-изследовател по философия в Талботската богословска школа в Калифорния, в която стига до заключението за един личен Творец на вселената, който съществува неизменно и независимо до творението и във времето, последвало с творението. Ето централната идея, казва Крейг, за онова, което теистите имат предвид под „Бог”.

Съществува, обаче едно религиозно съмнение и то се поражда от въпроса- ако Бог съществува, откъде идва злото? Или Той е създател на злото, или Той е ограничен от това зло, което му противопоставя своята воля. Въпросът за злото е коментиран, дебатиран, изследван, анализиран многократно и все още е актуален, [162, 82]. Самият факт на греха, който е най-силен източник на религиозни съмнения е нагледно проявление и доказателство за съществуването на свобода и отделеност на творението (човека) от Бога. И именно, всички опити да се обясни християнската теодицея се свеждат до едно общо положение: източник на греха не е Божеството, а свободата на творението, неговото самоопределение и отпадане от Бога. А може би грехът на творението е част от Божия промисъл за света: но тогава виновник за злото е самият Бог; тогава има противоречие и вътрешно раздвоение в самия предвечен замисъл на творението. Или грехът възниква въпреки този замисъл. Тогава божественото всемогъщество е ограничено отвън от силата на другото, зло начало.

Тук може би трябва да спрем и да приемем, че в природата съществуват две начала, които са в противопосочност, което всъщност, често споменавах напред за обясняването на нещата посредством наличието на ин- и ян- енергиите, възприето от източните философски школи и религиозни учения, т.е. да приемем Бога – творец, но и дявола-контрариус,(от лат. враждебен, противен, вреден, [163]), разрушител.

Успешно описание и анализиране на йерархията на системите предлага Джон ван Гиг, [148], особено при подреждането им по различни критерии, един от които непременно трябва да отчита степента на сложност на функцията на компонентите на всяка система. Гиг, (като цитира Боулдинг) предлага следните нива на йерархия на системите:

А.1. Статични структури, наречени скелети.

А.2. Прости динамични структури със зададено движение, присъщи на обкръжаващия ни физичен свят. Тези системи се наричат часовникови механизми.

А.3. Кибернетични системи с управляеми цикли на обратна връзка, наречени термостати.

Б.1. Отворени системи със самосъхраняваща се структура. Ниво клетки - това е първата степен, на която е възможно разделянето на живо и неживо.

Б.2. Живи организми с ниска способност да възприемат информация, например растения.

Б.3. Живи организми с повече развита способност да възприемат информацията, но не притежаващи „самосъзнание”. Към категорията на това ниво се отнасят животните.

Б.4. Хората, характеризиращи се със самосъзнание, мислене и нетривиално поведение.

Б.5. Социалните системи и социалните организации.

Б.6. Трансцедентни системи, или системи, лежащи в настоящия момент вън от нашето познание.

Очевидно, понятието йерархия и нейните нива дава обяснение на нарастващата сложност на системите, като се спазва поредна класификация, в която нивата се подчиняват едно на друго, по някакъв определен принцип. При изследване на фактора на сложност трябва да се съобрази дуализма, допускащ както развитие на системите към по-високо ниво, така и „дисипативния ентропиен процес”, водещ към упадък-преход на системата на по-ниско ниво. Съгласно дуализма, справедливи са както теорията на еволюцията, така и втория закон на термодинамиката. Този дуализъм е важен при обясняване процесите на изменение на устройството както на Вселената, така и на човешките съобщества, в които съществуват високи и ниски нива на сложност и където енергийните потоци може да изменят системата в състояния с голяма и малка ентропия и даже в състояние на равновесие.

Йерархията се подразбира като концептуална рамка за построяване на сложни системи от прости. В такива системи цялото означава повече, отколкото отделните негови части.

Приложена към системите йерархията се проявява в следното:

• 
  Системата винаги е съставена от други системи.
  
• 
  За всяка определена система винаги може да се намери друга система, която да я обхваща. Само такава абстракция, като универсалната система, съдържа всички системи, без да е ничия част.
  
• 
  От две дадени системи системата, включваща в себе си другата, се нарича система от по-високо ниво по отношение към системата, която тя съдържа; последната се нарича система от по-ниско ниво.
  
• 
  Йерархията на системите съществува вследствие на това, че системите от по-ниско ниво са съставни части на системите от по-високо ниво.
  
• 
  Системите от ниско ниво на свой ред са съставени от други системи и следователно, те също може да се разглеждат като системи от висше ниво по отношение на съдържащите се в тях системи от по-ниско ниво.
  

Универсалната система като всяка реална система може да бъде структурно и функционално декомпозирана; тя се състои от следните структурни елементи: генератор/навигатор, дистрибутор; предавател/трансмисия; обект на въздействие; обкръжаваща среда. Операнд на системата е въздействието, а негов преносител е имагинерността. Отличителен белег на функционирането на универсалната система е нейното мигновено (спусково) действие. Необходимо е, обаче да се отбележи, че функционирането на универсалната система не се свежда само до (и единствено) спусковото действие. Въздействието е комплексно, но реалната му съставна се материализира в обекта при имагинерното спускане. Затова, операндът на системата трябва да се разглежда като комплексен, състоящ се от реална и имагинерна съставни. Например, реализирането на стрелковия процес може да се декомпозира по следния начин: Стрелецът се прицелва, имагинерността въздейства, спусъкът се натиска, ударникът се освобождава. По-нататък имагинерното спускане се материализира чрез взривното вещество на патрона и куршума прелита в мишената.

Напред, в т.4.2.1. бяха разгледани случване на събитието земетресение както и реализиране на пълководеца Александър Велики. Тук ще споменем още и случаят с „Безследно изчезналата ескадрила” самолети, компасите на които едновременно, неизвестно как са извадени от строя (вж.т.4.1). Как е станало това?

Ескадрилата представлява група от самолети, които са с висока степен на автоматизация, включваща и подсистема за кибернетична навигация, елементи от която са компасите. Те са най-важните елементи за управляването на самолета, елиминирането на които изважда самолета от строя. Елиминирането на действието на компасите разстройва навигацията, самолета става неуправляем, ескадрилата изчезва безследно. Единственото въздействие, което може да реализира този процес е имагинерното действие пренасящо импулс, генериран в универсалната система. Теолозите биха казали: „Само Бог го може това”.

Йерархията на естествените и техногенни системи може да се представи графично със следната схема (Приложение 4). Най-ниското ниво на йерархията се заема от техногенните системи, създадени от човека. Те (дори и най-сложните) не може да бъдат нито на ниво скелети, нито на ниво клетки, които са създадени от Природата. Пример за часовников механизъм е смяната на деня и нощта, както и цикъла на годишните времена, а – за термостат е регулацията на температурата на околната среда. Всички системи до универсалната са известни и са разглеждани на различни места напред в книгата. Не е известна структурната и функционална организация на генератора/навигатор и дистрибутор на имагинерност, което беше вече признато напред в книгата. Но присъствието и действието на генератора не само е осезаемо, но и неизбежно; всички съществуващи системи са обхванати йерархично от универсума посредством неосезаема имагинерна мрежа, която пренася въздействие в нужния момент, на необходимото място. Управлява!

Известно е, че всяка система се управлява от права и обратна връзки. Ако се приеме, че имагинерността е права (каквато тя несъмнено е) връзка, възниква въпроса-коя е обратната? Неизвестно; всякакви опити за откриване на такава остават без успех. Изглежда, че генератора/навигатор и дистрибутор действа еднопосочно, еднозначно, цялостно и без резерви за коригиране на действието си, за да му е необходима обратна връзка. Следователно, това което генератора извършва с имагинерното въздействие не е управляване, а безвъзвратно даване. Например,

• 
  даване ход на земетресение, изригване на вулкан или развиване на ураган;
  
• 
  даване на един народ мъдър и успешен водач или обратно - некадърен, с разрушителен характер, каквито историята е отбелязала не еднократно;
  
• 
  даване на добра и богата реколта или обратно-градушки, наводнения, масов мор по животните;
  
• 
  даване на скулптора, художника, писателя, композитора творческо въображение и умение за реализиране на творбата;
  
• 
  даване на победа в някакво състезание;
  
• 
  даване случването на рядко събитие и други.
  

Не са известни, също, критериите по които се извършва дистрибуцията (разпределението) и навигацията (насочването) на въздействието за случване на събитието в конкретния обект, а не кой да е, в даден момент, а не в друг; ето това е голяма загадка!

В йерархията на съставеният по-горе механистичен модел на универсалната система, обаче отсъстват (или са в скрито положение) хуманитарните характеристики етика, идея, морал. Напред, в т.5.1 беше подчертано безспорното значение, влияние и тежките последствия от неконтролирано поведение при отсъствие на етика и морал. Затова е необходимо проявленията на бионическата (по Вернадский В.И.) или психическата (по Рерих Н.К.) енергия [165] да намерят място в йерархията на природните системи. Всички пси-явления като мисли, емоции, несъзнавано, интуиция, вдъхновение, телекинеза, телепатия, ясновидство, съновидения; полтъргайст и други може да се дефинират като системи тип процес, и са свойства на имагинерността. Те се генерират от генератора на имагинерност (световен разум, ноосфера), разпределят се и се направляват от него, а се предават (транспортират) от имагинерността, която е операнд на универсалната система.