Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата



Дата21.04.2017
Размер479.44 Kb.
#19670
Иванка Тополова-Топарева


БУНТЪТ

НА МИНУТАТА




Университетско издателство

Епископ Константин Преславски”



Шумен, 2011



Редактор: Димка Стефанова

Корицата: Велчо Иванов, Виктор Джелепов

Компютърен дизайн: Илияна Николова
© Иванка Тополова-Топарева – автор

ISBN 978-954-577-607-6

© Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”

Шумен, 2011

Няколко уводни думи

Поредната книга на Иванка Топарева трогва със своята искреност. Тя е една безпощадно разголваща изповед за болката на последните 22 години. Не само лична, болката на цяло едно поколение.

Вятърът на болното ни време отнесе огромна част от построеното с много лишения и труд. Но той направи и нещо още по-страшно. Опита се да изпепели душите, да изсуши мозъците, да се погаври с вярата на хиляди обикновени честни хора.

Болката от тази брутална намеса в личностната ценна система, смаза мнозина. Други безвъзвратно пречупи. Но голяма част, между които е и авторката на тези стихове, не се предадоха. Не се отрекоха от живота си. Не се уплашиха да бъдат себе си в най-трудното време. На тях беше най-трудно.

„Душата ми виси между два свята.

Душата ми като птица ранена се мята

в безвремие, което се оказа вечност...”

Това ни сподели авторката в едно от добрите си стихотворения „Безвремие”.

Изповед, която няма нужда от коментар. Тя просто е викът на стотици от нейното поколение. Не се залъгвайте. Това не е примирение. Напротив. Това е протест. Изречен високо и пределно точно. Както всичките й стихове.

„Упрекват ме във смъртен грях:

че гледам, дишам, че съм жива.

Не я погребах, с нея не умрях,

с младежката мечта красива!”

Да отстояваш себе си винаги е било най-трудната позиция в този свят. Да не се отказваш от идеите си, дори когато край теб, като че ли всички останали са готови да го направят, е достойно. Нищо, че в наше време тази дума е доста позабравена, почти се е превърнала в анахронизъм. Достойнството не е погребана позиция. И няма да бъде. Точно това ни казва книгата на Иванка Топарева. Стиховете й освен заразяващо откровение, са и протегната ръка към хората, които живеят като нея. Самотни може би, но изправени и по-живи от мнозина. Не римите ни карат да запомним един стих, а истината, която той носи. Пламъкът, с който са заредени думите.

Е, тази книга в много моменти е като ходене по жарава. Болезнено, малко страшно дори, но истинско. И тъжно като живота ни.

Д. Стефанова



Кой открадна на минутата времето,

че бездомна все така се скита?

И докога ще й носим бремето? –

народът все още се пита.

ОГЛЕДАЛО
То бе голямо, светло огледало,

но плъзна се и с трясък се разби.

То слънцето и ада бе видяло

и милиони всякакви съдби.


Във шарена мозайка се превърна

и всеки грабна малко стъкълце.

обърна го, наплю, излъска и прегърна –

до шарено притисна го сърце.


А после почна с него да гадае

в модерен стил на мъдър екстрасенс.

От своя ъгъл с цветен глас ридае

с претенции за авторски лиценз.


Издъхна в болки мойто огледало,

но стъкълцата крачат по света -

добра храна за всяко кречетало,

щом пипне ги с изцапана ръка.


А истините в тази мелодрама -

опазени от пошлост и лъжи,

изчистени от зрителна измама -

в монитора си времето държи.


И включвайки програмата на халост

ще блеснат те във някой слънчев ден

и огледалото на мойта младост

ще възкреси за миг живота в мен.




ИСКАМ ЧАША КАФЕ
Искам чаша кафе

да горчи като истина.

Искам старите истини

да бъдат отново разлистени.

Ще изпия кафето на екс,

нека горчи до премала,

и горещите истини днес

държа да узная.


Искам чаша кафе

в проста пластмасова чаша.

Ще изпия кафето на екс,

чашата с крак ще размажа.


Пила съм някога – глътка по глътка

със жар и наслада. До дъно.

Мойте надежди, горещи и злъчни

поставях на клада до тъмно.

Златната чаша на своята младост

в ръката си още държа.

Как да я хвърля? Прескъпа, за жалост!...

Красива, горчива лъжа…



А БЯХМЕ ПРИЯТЕЛИ …
А бяхме приятели, добри приятели,

с професии сходни и сродни души.

Ний бяхме войници, макар и мечтатели

и честни, и искрени – тъй векът ни внуши.


Душите ни бяха пролетни кълнове,

денят бе забързан, бе тиха нощта…

Брояхме годините с превзетите хълмове –

през призмите розови бе розов света.


Но времето режеше дните безжалостно,

превръщаше в дрипи надежди, мечти.

Патроните биехме понякога халосно –

поплаквах си аз, помръкваше ти.


Бях горда със дружбата, нежна и искрена,

но синя идея всели се край нас.

До мене достигнаха твоите истини:

че страдал си ти, че грешна съм аз.

1991 год.


Аз изгубих големия си ден
Аз изгубих големия си ден

докато летях по хълмовете на времето,

докато кичех с цветни панделки

златните мигове на моето безгрижие.

Те не украсиха косите ми,

не засияха в очите ми,

така както и прожекторите не осветиха

пътя ми, а ме заслепиха.


Аз изгубих големия си ден!

Сега събирам в шепа усмивките

на моите приятели,

които ми останаха верни.

И само те изпълват сърцето ми

и го превръщат в пламък.




ЩЕ ДОЙДА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ…
Ще дойда, ще поседя, ще си отида,

ще поговорим пак за туй – онуй,

но времето душите ни руши,

разнищва и разприда –

то стъпките и грешките в живота ни брои.
Аз силна бях, но нямах сили да се боря

с превратностите диви на света.

Със болката в гърдите нощем споря

за пясъчните кули и света.

Сами градихме го и волно, и неволно,

щастливи или не, живеехме чрез тях.

Сред руините днес мъчително и болно

и честността признаваме за грях.


Ще дойда, ще поседна, ще си поговорим –

като мъниста думите ще се редят -

и спомени дълбоко ще разровим,

но болките в душите ни ще бдят,

защото друга имаш ти нагласа,

чрез други сетива – уши, очи –

приемаш новата „брилянтена” украса,

не виждаш гнилото във нея и мълчиш.


Аз имах за живота свое огледало

и вярвах, че със него съм на ти.

То много за начало бе ми дало,

но с много след това ме ощети.

А днес във огледалата криви

дори да се огледам нямам шанс.

Илюзиите се превръщат в смет за сливи,

а сливите разграбват се в аванс.


Ще дойда, ще поседна и ще си отида -

ще бъде за последен път.

Ще се затворя във черупки като мида

от теб, от близките и от света.




КУКЛА НА КОНЦИ
Аз съм кукла на конци:

малка съм, но съм красива.

Дърпат ме отвред врабци –

чужда пасмина крадлива.


Аз старая се за тях -

скачам и се преобръщам.

Те заливат се от смях

и за нов сеанс ме връщат.


Уж ме галят, а кълват.

Тялото ми е във рани.

Ризата ми е на път

в човките им да остане.


Аз съм кукла на конци:

скачам, дишам и съм жива.

но за ято хитреци

аз съм проста самодива.


Те опипват ме дори

и под лупа ме разглеждат:

да ме купят без пари,

тъй решили са изглежда.


Аз пък от деди си знам –

ако падам, да не лазя

и живота си ще дам

чест и име да запазя!




КОДИРА НЕБЕТО
Кодира небето човешки съдби,

събрало в кръга си безброй светила,

а времето хитро звездите реди

по свои закони и правила.


Небесна програма с безспорен ефект

за радости, скърби и теглила,

създала човека, но с малък дефект –

слепец за голямата хитра игра.


А той се опитва, наивникът, с пот

във своя живот радостта да вгради,

но времето пуска програмата в ход:

бедите били му завет от деди.


А земните радости с много „ако”

през призми различни по цвят и обем

отпуска голямото синьо око,

безгрешно планирало всеки проблем.


И моят живот е белязан със код:

аз дишам, живея по нечий закон.

по сложна програма звездният свод

изпълва душата ми с болка и стон.

1992 г.

ИЗПОВЕД
Души и пристяга ме страшна умора,

цените забиват ми ножа в гърба,

проплаквам неволно пред близките хора,

превила снага като крехка върба.


На масата слагам полупразна паница

със редичка бобена постна чорба,

довършвам вечерята с хляб и солчица –

изтърсвам фамилната стара торба.


А нощем в леглото си спомени нижа –

прииждат на тумби като птичи ята

от детството спомени с мило безгрижие

и вярата в моята първа мечта.


За нея как сили и воля не жалех,

осъмвах в Балкана, нощувах в Сакар,

Децата си даже не винаги галех,

геоложкият дневник ми беше другар.


Обичах земята ни, аз бях щастлива:

по неизвървяни пътеки вървях.

От земната мъдрост по капка отпивах,

чрез земната хубост аз дишах, живях.


А днес съм безжична, от болка обзета,

участница станах във нов кръговрат.

Във къщи се мъча да скърпя бюджета

и пристани търся във свят непознат.

1992 г.

ВСИЧКИ БОЛКИ ИЗПИХ…
Всички болки изпих – все още кървя,

сърцето пияно боли не отрезнява.

Аз вече не пърхам, с тиха стъпка вървя,

да гледам нагоре не си позволявам.


Животът е птица – край мен прелетя,

животът река е, но с извор пресъхнал.

Колелото съдбовно все още въртя,

но прът е във него някой подпъхнал.


Със басни и спомени днес се теша

във свят арогантен от смешки и грешки.

Във нищото ровя с душа на клошар –

превръщам се бавно в ненужна пешка.




МЕЧТА
Как мечтая да замина

в непознат за мене край –

сама, чужда във чужбина

да потърся земен рай.


Всяка мъка и тревога,

всяка болка, всеки грях

да забравя, ако мога

и това, което бях.


Като капка във морето

чиста, бистра, без сърце,

безтегловна към небето

да летя като перце.



ЖИВОТ
Пътеката ме води, криволичи

в подножие на нова планина,

а аз вървя, дори потичвам –

огряна съм от нова светлина.


Пред мен, след мен се движат хора,

на първите дочува се смеха.

Те всички бързат, шумен е простора,

те всички искат да са на върха.


Пътеката ме води, аз потичвам,

но в същност все на място си стоя,

а първите ме гледат с безразличие –

стоят се горе те,

а с мен животът прави си шега.

АПОКАЛИПСИС
Бог със звездите играе на шах:

разгръща войни между зведни величия.

Гадател по звездния свят алманах

разчита съдби, предсказва събития.


Препускат в небето конете-звезди,

воюват царе, офицери и пешки.

Изгасват човешки и звездни съдби

по божи закони и с божии грешки.


Но идва часът за последния ход:

всемирът за миг се във пепел превръща,

а Господ се скрива зад звездния свод

с царица една всемогъща.



ВИНОВНА СЪМ
Виновна съм, че се родих

във време бурно и жестоко,

че комунист да бъда отреди

епохата ни многоока.


Че исках да превърнем в рай

многострадалната Родина,

че вярвах и горях докрай,

и не избягах във чужбина.


Че слънцето посрещах с труд,

с ръце във златните му прежди,

не спирах пред умора, пек и студ

и гонех светлите надежди.


Упрекват ме във смъртен грях:

че гледам, дишам, че съм жива.

Не я погребах, с нея не умрях,

с младежката мечта красива!




ДРАМА
Малка бях. Война и криза.

Детството ми ги запомни

с мамалига, газ и кът ориза,

и вода от двете стомни.


Бореха се някои за власт.

Други трупаха богатство.

Трети, по-наивните, и аз,

вярвахме във бъдещето братство.


После – бъдеще градихме с жар,

някои стояха в асансьора.

Не след дълго появи се цар

и парола „свои хора”.


Днес отново сме във криза -

смъкнахме червените крале.

Някои със хляба и ориза

правят бизнес от воле.


Други борят се за власт.

Синя песен с гордост пеят.

Трети, по-наивните, и аз,

мъчим се да оцелеем.

1991 год.


A PROPOS
Спомени, спомени... Връхлитат лудешки,

светкавици мисли летят нажежени.

Победи, успехи, провали и грешки

прииждат плакатно по групи, на смени.


Аз взирам се в тях. Там една непозната...

Това ли съм аз? Не греша ли?

Тази ли, гдето е отпред със плаката,

със лице засияло и очи устремени?


Или тази, която стои уморена?

Душата й сякаш е вятър изгребал,

но вътре във нея, в горещите вени

пулсира доброто. Сам Бог е свидетел.

* * *

Пътища, пътища, пътища –



все за нагоре и все за никъде.

Уморих се от белите сънища,

Уморих се да гоня нищото.

Уморих се да бъда първа.


* * *
Гледа ме небето умно,

поощрително ми смигва

Вятър шушне сладкодумно,

но крилете ми подстригва.
Слънцето лъчи ми праща,

гали, щипе и се смее,

аз обратно ги препращам -

да жонглирам не умея.


Като жалка пеперуда

в светлината се заплитам.

Не съм луда, по принуда

във живота все залитам.

* * *
Животът ме лизна като бурно море

и ме повлече към дълбини неизвестни.

Аз, весела рибка, издувах хриле,

прескачах вълните и страшните бездни.


Сезонът смени се, задуха южняк,

морето погали и страсти разбуди,

а мене изплю на някакъв бряг

сред гларуси хищни и рой пеперуди.


Нагоре по стръмния бряг запълзях,

с ръце и със нокти се хващах, залитах,

че райското кътче аз горе съзрях,

дали ще го стигна, все още се питам?




ТРЕВОГА

Душата ми е мрак и светлина.

душата ми бе разум, но разумът къде е,

щом в мрака търся сламка да се заловя,

а от светлината се страхувам да не ослепея.
Отровен мрак пълзи като ръжда –

разяжда истини и в ада ме отвежда.

При среща с изгрева в несигурност летя,

заплитам се в златистата му прежда.

Виси в лъчите му огромен октопод,

с душата ми и с мислите жонглира.

а аз и в светлината търся брод –

между лъчите й със мъка се провирам.



* * *
От кой съвет сега да взема

в коя посока да вървя?

Във друго влязохме ний време

и други вятър тук повя?


От набъбналите жици

се чуват разни гласове:

„едно ний бяхме ято птици,

една ръкойка класове.


Сега сме пръснати и чужди.

и въздухът е чужд край нас.

Кажете ми кому е нужно?”

- На тез, които са на власт!



ИДИЛИЯ
Безтегловна, безнадеждна, безпарична

изяждам вестниците

и потъвам в студените води на безвремието.

Едно синьо око излива с лъжеприличие

патетична поема за моето безпаричие.

Рекламни светкавици кълцат във въздуха

скъпоструващи менюта

за рестикрасавици, хайлайф и парвенюта.

Стаена тишината скимти по кьошетата

на полупразните сгради,

конюшни и пилчарници –

далеч от автостради

и политизирани свинарници.

Откъртена тръба от тоталитарно парно

дрънчи с безразличие

като новоизлюпено величие.

От мрачния таван на мазето

ме гледат превзето

опинците на дядо ми Иван -

зер скоро ще се превърнат в семеен късмет.

В кухнята мирише на лук, боб и оцет,

а от счупеното огледало мойто безпаричие

ме гледа със синьотурското си безразличие.

1992 г.


СОНАТА

В концертната зала копринено чисто

заприпка игриво цигулков сопран.

След него капризно разпръсна мъниста,

заплиска, разля се море – океан.
Забързани звуци се гонят и сливат,

изгарят във огън, димят в пепелта.

Роял и цигулка в душите изливат

живителна сила, прелюд в мисълта.


Анданте.

Спокойна се ширна земята

с дъха на бадеми и ябълков цвят.

Изпъстриха бели забрадки полята

и обич засяха по целия свят.
Но ето заскача забързано скерцо

и огнено лято с акорд възвести.

Мажорна закана увисна в небето

и хукна в уплаха хор – ято щурци.


Светкавици бесни нощ черна разсичат,

умира във болка големият ден.

Звездите на адски машини приличат –

дулата им светят и стрелят по мен.


Възкръсват блокади, войни, пепелища...

Катин, Нагазаки... Берлин, Сталинград.

Враг хищен с ракети небето разнищва,

жигосва земята, превръща я в ад.


Анданте. След огнено лято.

Щурци и стакато.

А то в тишината щурците брои.
И алено злато в цвета на мушкато

зад бяла завеска при залез гори.


Бълбука земята напред устремена,

в нивята синчец и иглика цъфтят.

Мадона във синьо с очи насълзени

притиска младенец до майчина гръд.

1983 – 1991 г.

* * *
Тишината изтрива болката,

а вятърът носи безвремие.

Уморена нощта притиска клепачите

и заспива върху тях.

Заплетена в паяжината на мислите

аз се стряскам в просъница.

Оглеждам се навсякъде: „нищо!”

Къде е моето „АЗ”?

Тишината го е смачкала,

а нощта го е изпила.

Нужен е въздух.

Нищото разпуска пипала,

а безвремието му помага.

Къде си време?

май 2010 г.



БЪЛГАРИЙО МОЯ
Хиляда и триста заветни години

откакто светът без възторзи призна,

че хан Аспарух със победа, завинаги

край Дунава българско знаме развя.


Българийо скъпа, във мъка родена,

ти расна и крепна без път, в тъмнина,

със злите езици във битка разпенена

от Солун за тебе изгря светлина.


За тебе живели са Храбър и Климент,

прославили словото в свят алманах,

на Кирила с буквите в дните безименни

записвали името българско с тях.


Била си царица, красавица горда,

пред теб император е скланял глава!

Била си робиня, но смело ти ордите

назад си отпращала с гневни слова.


Българийо свидна – и древна, и млада,

земя на Ивайло, на Асеня велик,

воювала храбро и много изстрадала,

ти свято си пазила име, език,


Българийо наша, на Ботев и Левски,

понесла трагизма за светлия блян,

възкръснала в слънце, в позлата и песенна,

за мен си светиня и знаме, и храм.


Българийо моя, звезда те наричам,

със теб се гордея и с моя народ!

Небето ти светло е с рози накичено,

аз горда потомка съм от български род!

ДИШАЙ БЪЛГАРИЙО!
Дишай, Българийо, дишай, дишай!

Вземи изправи се! Дай напън, дай!

Не гледай на запад, по Москва не въздишай –

ти още си хубава! От всички си най, най …


Дишай, Българийо, моя скъпа Мадоно,

във пъстро облечена и с тъжни очи!

За остри стрели мишена е тронът ти,

но ти не плачи, не плачи!


Дишай, Българийо, моя болкa и мъкa!

Ти горда си, знам, с неподкупно сърце!

Но твоята риза току виж и ще смъкнат

с очи похотливи, с нечисти ръце.


Стани! Отърси се от мръсната кал!

С вода от морето очите измий си

и с златните накити, що Бог ти е дал,

и с розата българска вземи – накичи се!


Ти жива си още.

Ти моя си! Знай!



НИЕ ВСИЧКИ ТЕ ОБИЧАМЕ…
Велики българино! Апостоле!

Слез от свойто лоно и при нас ела!

Ще те посрещнем със венци и слава!

Трикратно ще сведем в нозете ти чела,

в трикратно преродената, измъчена държава.
Ний всички те обичаме! И славим и ценим!

Но шарени ще чуеш ти хвалби и речи.

В това разделно време и теб ще разделим,

ако сам с дела и думи не попречиш!


Ний твои сме потомци и на всички тез,

които с теб воюваха и в робството живяха,

но един въпрос душите гложди и до днес –

къде дедите ни, когато бесеха те, бяха?


И ако във безумство пак поискаш да се преродиш,

внимавай със встъпителното свое слово:

какво ще кажеш и кому ще угодиш,

за да не увиснеш на бесилото отново!

февруари 1992 г.

ЗАПОМНИ, ИСТОРИЙО!
Историйо, ти запомни тез черни дни,

които някои наричат цветнобели!

Ти черното в живота прокълни

и запиши на памет как сме оцелели!

Как в син екстаз с неистова наслада

ний стреляме по комунистическия нерез

и как душите си сами изгаряме на клада,

защото са пропити със червена ерес.

Ти запомни, историйо, тез черни дни

и поколенията от безумието съхрани!


Надгробни псалми пеем в многогласен хор,

с витрини и лъжи се храним и тешим.

Държавата превърнахме във безограден двор,

сами продаваме я, грабим и рушим.

Рушим музеи, институти, филмотеки,

изграждаме във тях пекарни и бутици,

читалните превърнахме във дискотеки,

във складове за плъхове и дървеници.

И всяка руина в душите ни поставя мат.

И всяка руина е недояждане и глад!


Светът пронизан е от острия ни вик!

България със гърч и болка се преражда.

На кръст разпъва се и с щик

кирливите си ризи пред света изважда.

В безпомощност като младенец се протяга

към бляскавия изумруден запад,

сърцето си и себе си сама предлага

за порнобизнес и съмнителни наслади.

Че има рай във ада – опитва се да ни внуши –

и собствен ад гради във страдащите ни души!

1992 г.
ЗАЩО?
Редят се мислите ми чернобели,

изциклени от слънцето и вятъра,

препъват се във истините остарели,

в неистините, фалша и театъра.


Задавя се страната ни в раздори

и с вик разпъва мозъците като ластик.

По улици, салони, стаи, коридори

боричкат се, воюват и умират страсти.


Нощта опитва се да компенсира

с парфюми, музика и перли от неон.

Неонът в диамантен кръг събира

елитния ни и държавен ешалон.


Под черния й креп – далеч от светлината –

на разпиляните си мисли давам гръб,

но пак редят се те: защо и кой страната ни

и как доведе до критическия ръб?


Защо след буря пак народът се стаява

в изтърканото и износено палто,

в съдрания си джоб стотинки отброява

за грешките на други да плати. Защо?

Защо?


телевизорът крещи промяна

с гласа на хиляди студенти,

а в магазините и захар няма –

превързан е градът със сини ленти.


Народът, казват е на мода,

политиците горят от страст:

гласът им трябва на народа,

за да се сдобият с власт.

12.06.1990 год.
БЕЗОБРАЗИЕ, ВАНДАЛЩИНА, скандал –

Пламен всеки миг ще се подпали!

Някой скришом вече е подал сигнал

и партийният дом се запали!


Ралин каза нещо. О, едва ли!

Не разбирам от сигнали, нито от канали!

26.08.1990 год.

ВРЕМЕ НА ПРИУМИЦИ …
Настъпи време на приумици,

на гладни стачки, прецеденти,

на митинги и с подписки по улици

да сваляме глави на президенти.


С борби за истини, надмощия

във ВеНеСе дели се власт,

облечени във цветни пълномощия

избранниците вдигат глас.


А ний ги слушаме и спорим!?

Какво сме ние в този ден?

Пионки, пешки, или спори

със цвят оранжев, син, червен?


Свидетели на клоунадите

сме ний пред малкия екран

и антураж за барикадите

на власт жадуващия клан.

19.07.1990 год.


БЕЗВРЕМИЕ
Душата ми виси между два свята.

Душата ми като птица ранена се мята.

в безвремие, което се оказва вечност.

Разруха, страх и пълно безнадеждие

и сляпо търсене на капчица човечност!

Безкрайни флуиди жарава червена и синя

заливат и двете ми врящи полукълба.

Но трябва ли в безвремието аз да загина

и каква ли за мен е то отредило съдба?
Някой упорито се мъчи да налее

синьо мастило във моите вени.

Някой упорито се мъчи да засее

сини малини, вместо червени.

Някой упорито ми дава да пия

не вино червено, а синя помия.

Някой иска да унищожи червените кръвни телца,

за да отгледаме тъмносини деца.

Някой упорито ме стиска, пристяга, души,

някой упорито се мъчи да ми внуши,

че не съм била и не съм живяла,

че само синята истина е истински бяла.


Заливат ме сините истини като море

и унищожават червените кръвни телца.

Но как да допусна със мен да умре

и как да запазя за наште деца

голямата истина и малко доверие

през това мрачно и мъртво безвремие

до дългата вечност, когато ще има

и синьо небе и червена малина?

15.06.1992 год.

ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО
Аз си мислих, че е безвремие,

а то се оказа време разделно.

Разцепи се мойто съвремие

на синьо, червено и черно.

От черното всички побягнаха –

оплюха го и се разграничиха.

Червените се поизплакнаха,

а сините се поизпотиха.

С червени трици сините

тъмносиня каша забъркаха.

С цените по шоу–витрините

и стари и млади побъркаха.

Те даже пързалят се фигурно:

кънките червени, а пистата синя.

Потъваме бавно, но сигурно

във синьочервената шарена тиня.

1992 год.

ПОГРЕБВАТ ПРЕД ОЧИТЕ МИ ЕПОХАТА
Когда погребают эпоху,

Надгробный псалом не звучит …

А. Ахматова
Погребват пред очите ми епохата

и мойто верую със нея.

Свидетелка съм днес на катастрофата

и на кървящата й епопея.


Душата ми, раздрана и разграбена,

крещи и проси милостиня.

С омраза е страната ни задавена,

прегазена е не една светиня.


От хаоса във битките за демокрация

трещи главата ми като олово:

сама полупрогнилата формация

чете надгробното си слово.


Безсилно гледа мойто поколение

как истината гърчи се, умира,

как времето смени се със безвремие

а то с душите ни жонглира.


И в ада нов след новото разпятие

е пак народа ни покръстен,

а вярата превърна се в проклятие

и в гърлото заседна като пръстен.

Историята върна се на поправителен –

и тя покръсти се в угода.

Животът ни призна за недействителен

и за безпаметен народа.


Но истината – плюта и отровена –

със времето ще се пребори:

от пепелището след век изровена

ще заблести и заговори.



НЕ СПИРАЙ НА ВРЕМЕТО ХОДА!
Надоле! Надоле! Надоле!

В студените бездни слезни!

С гърди и със мишци, народе,

събаряй, разграждай, руши!

Туй всичко, което градил си

през тез четирийсет и пет,

срини до основи и свий се –

разчитай на Бог и късмет!


Не чакай от никого милост –

и теб за пари ще дадат!

Парите печелят се с хитрост!

Във джоба съдран не текат!


Надоле, народе! Надоле!

Знай, връщане няма назад!

Виж, кръстът ти веч полугол е –

ти с бедност ще бъдеш богат!


Ти днеска си силно на мода –

за тебе се бият в гърди.

Не спирай на времето хода!

На себе си сам се сърди!




ДЕМОКРАЦИЯ ЛИ?
Демокрация ли? Има!

Пак строим живота нов!

Мина втора нежна зима,

вива Костов, Йорданов!


Няма празни магазини -

птиче мляко има в тях!

Даже вносни лимузини!

Даже не изпитвам страх!


Имам пенсия голяма –

пет стотака и кусур.

На ден долар има-няма,

но нали е pour toujors.


Малко хляб и двеста грама

сиренце за всеки ден!

Днеска сам, от утре двама

с внука ще ядем през ден.


Сметката е твърде ясна –

триста лева са дотук.

Аз и мляко искам прясно,

зеле, боб, картофи, лук.


Двеста лева ще ми трябват

парното си да платя.

Още двеста – но ги нямам –

за услуги на бита.


Вечер раничко си лягам,

вестниците не чета,

след трамвая денем бягам

левчето си да спестя.
Че хладилникът без време

е изпразнен за ремонт,

и прозорецът проблем е –

в кухнята е без стъкло.


Вчера вятърът го счупи.

Заем взех – седемдесет.

И маджун за него купих –

станаха осемдесет.


Пак на заем от съседа

за студента взех стотак.

Той ми писа в два-три реда,

че го смятам за глупак.


Ризата си скъсах вече

и сакото се протри,

ала Костов снощи рече:

твоя работа е, мри.


Книжката ми е дантела.

Скътал бях за черни дни,

но съдбата ме проклела –

трижди я обезцени.


Аз не влизам в лимузина.

Помня, че съм ял месо.

Имало го в магазина –

казват скъпичко било.

Демокрация ли? Има.

Свобода и ред цари.

Някои ядат за трима –

има хора със пари


за прескъпите бонбони

за прескъпите палта,

за курорти и купони,

за разходки по света.


Аз се свивам, но не падам.

Дългове направих бол.

От година вече страдам

от хроничен зъбобол.


Хубаво е днеска вече.

И снегът дори е бял.

Слушам радиото вечер

как ужасно съм живял.


1992 г.


СТРЕЛЯЙ, ПРИЯТЕЛЮ!
На Ст. Цанев

с уважение
Стреляй, приятелю, стреляй във мен,

цветът ми все още е ярко червен!

Стреляй на прицел – отдалече се виждам!

Ти от кога ме тъй ненавиждаш?

Стреляй! Ти знаеш, че аз се старах.

Кретаха други. Тях „беше ги страх”.

Те си лежаха спокойно на сянка,

даже ги беше налегнала дрямка.

Стреляй във мене! Ще бъда мишена.

Кръвта ми все още е ярко червена.

Дръж се за синьото, здраво се дръж,

Гледай да бъдеш и храбър мъж!

Гледай да бъдеш сега прагматичен –

дошъл е моментът желан и критичен.

Стреляй във мене! Пиши го актив.

Ще ти потрябва, щом здрав си и жив.

1991, 1998 год.


ПРЕДИЗБОРНО
Плюем весело с наслада

зад партийната преграда.

Плюем пъстро, многоцветно

и червено, и ефектно.

Плюем синьо, на раета,

с плюнки вадим досиета.

И татарчим се и крулим,

в оня списък пак се пулим,

и се ежим по апашки,

и се плюем най-просташки…


Плюем с кеф – демократично,

плюем с жар – параноично,.

плюем се хипотетично,

плюем, плюем най-различно.


Един плюе арогантно,

друг – пикантно и с финес,

трети – твърде елегантно

плюнките превръща в бизнес.

Плюем си съвсем свободно

всичко българско и родно.

Някой с мократа облага

милиони в джоба слага.

1993 г.

СЛЕД ГОДИНИ ДВЕ – ТРИ САМО…
Нека се кръстосват саби

на дворцовия тепих.

Свойте дядовци и баби

аз потърсих и открих:

дядо в Ловеч, дядо в Банско,

прапрабаба във Сакар,

прапрадядо във Врачанско

с мило име Божидар.

Позвъних им: „Да сте живи!

Внук съм аз. Имате ли къщи, ниви?

Позвънете до Бургас!

За беда от девет града

други внуци им звънят.

тичат с Опел или с Лада

обич – ниви да делят.

Ето дядо ми от Ловеч:

/колко той е остарял!/

От Лом, Враца, Плевен, Добрич

десет внука искат дял!

Ниви имал два хектара,

къща, двор и магазин.

Овце триста заран карал,

крави, мулета, кози.

С мойте мили братовчеди

туй богатство ще делим.

В магазина по две педи

дядо ми ни отреди.

И от другите получих –

с ниви вече съм богат.

Този път в живота случих,

няма да лревивам врат.

Ще си купя лимузина,

нивките ще подредя.

Почвам още тази зима –

няма в къщи да седя.

Лозе ще направя в Банско,

А в Сакар – бостан.

Боб ще сея във Врачанско,

Лук, пипер и патладжан.

А на моя ар в Бургаско

Искам вила да строя.

Мястото е твърде тясно –

вечер мисля и кроя:

двайсет метра за домати,

пет –за лук и арпаджик,

още двайсет – за салати,

за пипер и ечемик.
Вилата ще е в средата –

островърха стил модерн,

със тераси, на два ката

а ла Ница, а ла Берн.

За басеин ще оставя

място някъде встрани.

Две лехи ще си направя

с рози, билки и треви.

В магазина ще продавам

ризи, блузи от Тайланд,

от Бразилия какао

и коприна от Багдат.

След години две – три само

ще натрупам милион.

Ще живея, мила мамо,

като Форд и Симеон!



ТРУДЪТ И ДАЛАВЕРАТА
Цъфти от здраве далаверата -

върти очи, разголва крак.

До вчера беше забранена тя,

но днеска не изпуска влак.


Ограбен, унижен, отречен –

немощен влачи се трудът.

До вчера бе признат за песен,

днес с присмех гледа го светът.



ЦИРК
Привикнахме на косъм да висим

и да пълзим по остриета,

а косъма да цепим и делим,

от нервите си да плетем въжета.

Да връзваме на другите кусур,

да теглим вечно двата края,

да гледаме живота през масур

и пак да му намираме колая

На задника ни да пекат яйце,

сами да се печем на огън,

да мием с някого ръце,

да славим дявола и Бога.

Да пълниме главите си с чугун,

да спазваме отслабваща диета,

и сякаш сме погълнали бастун,

да ахаме по западни клишета!


Владеем всеки циркаджийски трик –

„Дъската” ни тъй често хлопа!

С България – един огромен цирк –

ний забавляваме Европа!




ВТОРА УПОТРЕБА
На всяка улица и магазини

за дрехи втора употреба.

Под всяка стряха лимузина

от запад – втора употреба.


Стихия сякаш порази ни,

помля душите ни изгреба.

Да лазим към Европа унизи ни –

души сме втора употреба!


Пустеят ниви и юзини,

изхвърлени от употреба.

Просяци сме за милостиня –

не виждаме, че ни погребват!



НОВА ПЕСЕН
Вече пет години тупам

стария брашнян чувал

и се мъча да избутам

в новата пазарна кал.


Още има да потъвам,

да си дъвча боб и лук,

и корички хляб да ръфам,

има кофи за боклук!


Но чувалът се продъни,

ризата ми отъня,

тази нощ ми се присъни,

че отвъд съм отлетял.


Може би така и трябва –

едни тихичко да мрат,

а у други кат на сватба

милиони да текат.




СИН БАЛОН
Срам, вандалщина, позор…

мракобесници и мародери,

дива глутница, отбор,

скотска сган и еничари…

Вече десет дни руши, руши –

дело пъклено във черна нощ затея.

Егото си Бъки утеши –

успя, успя да срине мавзолея…

Взривове – един, два, три…

сградата изправя се, не пада.

Мавзолеят гордост съхрани -

десеторно вдигнаха заряда.

А на отсрещния балкон

за здравето си Бъки пие.

Лети в небето син балон,

а глутницата скача, вие…



МЕЖДУЗВЕЗДНИ ВОЙНИ
И падна небето, със трясък се срути,

като дъжд заваляха червени звезди,

за няколко само съдбовни минути

луната при тях във калта се заби.


А в празното горе бездънно пространство

роди се от нищо красиво небе,

звезди засияха във новото царство,

родиха се сини звезди – богове.


А старите някак се бързо съвзеха –

предвидили бяха небесния крах.

Местата си горе отново заеха,

отново земята потръпна от страх.


Войни междузвездни небето раздират,

земята във болка и гърч се тресе.

звездите не чуват или не разбират,

човешката мъка нишка безкрайна тъче..



УЛТРАФАШИЗЪМ?
Чупихме прозорци, събаряхме клубове,

подпалихме даже партийния дом,

гонихме учители, уволнихме директори,

извършихме пълен в страната погром.


Отрекохме фашизма, оплюхме комунизма,

дори и „Фашизмът” на Жельо бе поруган.

Пътят ни вече е към ултрафашизма –

така ни предрече господин Дюверже.


Идеята синя във кръг се затвори,

сега ни очаква позор и погром.

Бяха амбиции, сега за мъст се говори –

навлязохме в тъмно и мрачно ждрело.


Време е вече да сме на чистилището,

но кой Бог ще ни разбере,

щом ний сме тълпата, ний сме чудовището,

което и свои, и чужди яде.


24.06.98 г.

ИСТОРИЧЕСКА КАША
Историята винаги е в крак със времето,

но тя е нивата, а то е семето.

Историята криволичи и прави завои,

а времето създава два вида герои.

В историческата каша ровят днес търгаши

героите разделят на наши и на ваши.

Историята чистят, лъскат и препират –

отвергнати герои втори път умират.



РАЗНОЦВЕТНИ СЛЪНЧОГЛЕДИ
От две страни на барикадата

стоят приятели, съседи.

Еднакви грижи имат те

и еднакви цели.


До вчера пиха си ракията

и под асмата, и на двора,

но днес помете ги стихията –

изпълни се със гняв простора.


Със шум и трясък към площадите

летят разпенените хора.

Написаха си с хъс плакатите

и под асмите, и на двора.


Плющят бунтовно знамената им,

воюват сини и червени.

Във ад превръщат те страната ни,

а себе си - в мишени.


До вчера пиха си ракията

като приятели, съседи,

но днес превърна ги стихията

в разноцветни слънчогледи!


Защо ли?
СИНЯ МЕТЛА
Синя метла в България шета,

пъргаво вре се по всички кюшета.

Види ли нейде хартийка червена –

цели се в нея, като в мишена.

Тъй престара се, че даже помете

светлата вяра във синьото цвете.




СЪПОСТАВКА
Лъвът се спъна в мравката.

и се възмути!

Завърза лева в марката.

и се укроти!




ЗАЩО НА ГОСПОД ДА СЕ СЪРДЯ
Защо на Господ да се сърдя,

че българин съм се родил,

че Марко Тотев ме е кръстил

и с недоимък ме дарил?


И аз бях като Господ мъдър –

вода от три морета пих.

Защо и как да му се сърдя –

че аз компютъра открих!


Защо на Костов да се сърдя,

че пенсиите намали,

че днес бюджета с мъка кърпя?

И той е българин, нали?!


Защо на царя да се сърдя

за осемстотинте му дни?

Що да стори – и той кърпи

бюджет със рилските гори?


Какво да кажа за Станишев?

във тройка с царя и Ахмед

той ни катурна към Европа

да търсим просейки късмет.


Сега пък Бойко ни оправя,

коланите затяга той!

Соцминалото не забравя,

затуй ни води под конвой.

Защо и как да му се сърдя,

че пенсиите замрази?

Днес Господ той е, и най-мъдър,

той магистрали ни строи.


А аз се уча да жонглирам

късметчето да уловя.

Бюджета кърпя, не умирам!

Със времето във крак вървя!



СИНИ ПЕСНИЧКИ
А.Йорданов:

И днес е един хубав ден

за българската демокрация.

Със ДПС в съюз свещен –

към пълна декомунизация!
К’вото каже Йорданов –

ко' ще турско, но ще стане.

а БСП и без пищов

извън закона ще остане.


За Европейския парад

заслугата е тъмносиня.

И няма връщане назад

и за комунисти милостиня!


Хр.Събев:

Аз съм пратеникът божи Христофор

и свещен е моят СеДеСарски двор.

Всички вий пред Бога може да сте равни,

но БеСеПа-рите пред мене са безправни.

Нека с пръст надолу тоз народец мил

да изпратим при Сатанаил!
Хр. Марков:

Пелените ми са от дантели,

знатни имам чичовци и лели.

Дядо ми е бил от друга пръст,

затуй показвам среден пръст.

За да бъдем днес кристално чисти –

зад закона всички комунисти.

Ний сами месото ще ядем,

а на тях трохички ще дадем.

В БЕЗИЗХОДИЦА

Паметта си трябва да изтрия

и всички светлинки да изгася,

от Евангелието светия

да си избера и възвися.

ГЪЛЪБ БЯЛ
Животът ми над три епохи

криле е разпрострял.

Горя във двете катастрофи

денят ми чернобял.


От малка тичах босонога,

че бос, безплоден бе трудът,

на изобилието рога

за други пазеше светът.


И пак живях със вдъхновение

аз вярвах на света,

но той със мойто поколение

направи си шега.


Той царски герб и жезъл

върху крехкия ми гръб

със кървави конци извеза

и напои със скръб.


Дочул и воплите, и стона,

векът бе сякаш помъдрял,

отнесе царската корона –

дари ни гълъб бял.


Животът бързо запулсира

към слънцето по стръмен ръд

и петолъчка избродира

върху бялата ми гръд.


И аз затичах босонога

по пътя нов, неизвървян,

с изобилие да пълня рога

на родния Балкан.
Пое ме вихрено прибоя

и в кръг ме завъртя,

но гълъбът след два завоя

изви се, отлетя.


Светът отново се затресе

за хляб и въздух чист

и петолъчката отнесе

народът фаталист.


А слънцето намигна сякаш

от небосвода син.

Прелитна гълъб, но не кацна

върху синия комин.


Изгълтал шарената дрога,

народът слънце не видя.

На изобилието рога

отново си остана блян.


Аз пак потичвам босонога,

безжична и без път,

в просъница и изнемога

минава ми денят.


* * *

И тъй, животът се повтаря.

Така било е и преди.

И при султана, и при царя

живели нашите деди.

Отхвърлили една епоха

на черен гнет и кръв,

довели бързо до възхода

те българския лъв.

Но после себе си продали

за царски герб и меч,

а гълъба на щастието дали

на царя за гювеч.
Тъй данък плащали по право

и нашите бащи.

Животът ги притискал здраво

в стоманените си клещи.

Векът устроил си спектакъл –

за кръв бил полудял!

Във три войни дарак ги тракал,

но пак духът им оцелял.

Те гълъб бял не са видели,

живеели с една мечта:

да бъдат дните мирни, бели,

да спят спокойно през нощта.

* * *

Минута, час…



Сълзи и смях…

Кой ги смачка, кой ги стъпка?

Преди през сълзи стихове четях

и във сълзите ми гореше тръпка!


* * *
Небето захлупи земята

умори се да гледа неправди!

Светът витражен е само мираж.

В морето само китът е важен!

Медузите са ненужен пасаж!

Коя цивилизация е по-древна –

на инките или на прабългарите?

Ще умуват още дълго рибите.

/Като в НС/



Бунтът на минутата
Подскочи минутата

в знак на протест

и се разбунтува.

Събирана като стотинка

заедно с другите минути

в касичката на времето,

изграждаща гръбнака

на дни и векове, на ери и епохи –

днес тя негодуваше!

Беше служила

вярно и предано,

защото беше клетка

в един организъм,

който пулсираше

и винаги тичаше напред и нагоре.

Дошла от дебрите на вечността

тя, кратката минута,

бе част от времето,

кръвта на времето.

Те заедно тичаха към безкрая.

Опитваха се да я укротят,

подреждаха я във

всякакви часовникови механизми,

защото беше важен елемент,

както във времето,

така и в пространството.

Тя имаше задача: Да брои!

Да маркира времето

заедно с другите свои посестрими,

които тичаха пред нея,

след нея и край нея.

Тя броеше унесено.

Броеше, броеше, броеше…

И изведнъж разбра, че

времето бяга по-бързо от нея,

а тя… тя изостава

и брои някъде в нищото.

Някой я спъна жестоко,

с невидим жест

и ето сега се влачи в изнемога.

И минутата надигна глас:

- Изоставам, спри, време!

Но времето не спря.

С ледени пръсти и нокти игли -

/със стрелки и стрелкички/

тя се надигна и хукна…

Отчаяно прескачаше другите минути,

за да настигне времето.

Ще го настигне ли?

Малка и глупава минута,

Ти попадна в безвремие,

А то е по-лошо от нищото.

А трябва, трябва, трябва...

И аз не знам какво трябва!?

На твоята бунтуваща се душа

Все някой ще помогне!

Ти трябва да се измъкнеш

от безвремието

и да настигнеш своето време!
Ще дойде и твоят час, минуто,

ти ще застанеш начело

и ще хукнеш нагоре!

В крак със времето!



РЕКВИЕМ
Фашизмът, войните вилняха,

светът бе потънал във мрак,

светкавици бесни летяха –

рисуваха кървав зиг-заг.


Тайнственост висна в ефира,

светът се окъпа в сълзи,

световният разум с рапира

кафявата чума срази.


Под нашата българска стряха

очакван бе новия ред.

Надежди, мечти избуяха

със първия слънчев букет.


Животът за мен беше радост,

макар, че бе пътят суров.

Моята младост не рядко

бе слънце, възторзи, любов.


За Странджа – таз приказка чудна –

реалност, легенда и рай,

аз тръгнах с мисия трудна -

да търся, не друго – Клондайк!


Възседнала свойта минута

във времето дръзко летях,

в невидими дебри се лутах –

с илюзии цветни живях.


Със моята крина аз мерех

приятелство, чувства и дълг,

свой пик към Голгота катерех,

въртях се във някакъв кръг.
Съдбата си тачех, не жалех -

животът бе даден в аванс –

за някого нещо аз значех,

в науката дирех свой шанс.


След време векът се препъна –

бил сбъркан световният ред,

назад колелото обърна,

и го забута напред.


Аз гордиев възел развързвам

със вързани здраво ръце,

но думи крилати аз чувам:

„Животът е рай! Пей сърце!”


В безвремие днес се оказах –

минутата спря да брои.

Стрелките показаха запад,

а изтокът в сянка се скри.


Движи се, минуто, побързай,

във новото време ти влез,

измий от лицето позора,

че чакат те дни на прогрес.


Да бъде и запад, и изток,

но най сме си нужни сами.

Не с лакти, а с мишци задружни,

не с вълчи дела – с добрини!




Л. Ранчевская



Героите си остават

винаги герои!


Глътка въздух на морския бряг

ГОРЕЩИ СЪЛЗИ НА МОРСКОТО ДЪНО
Красива мимоза ­­– два палави стръка

разпускат коси на морския бряг.

Горещи сълзи – изплакана мъка

сред пясък и миди на дъното спят.


Нещастна любов или кораб потънал?

Морето е храм и всевечен олтар.

Човешката мъка изпива до дъно

и тайните пази – то Бог е. Другар!


И сънища чужди морето сънува –

те жива са болка, която кърви,

но цветето пази и сутрин целува

и стихове нежни за него реди.


И всяка въздишка със цвете римува,

песни вълшебни в час нощен твори,

със песни и стихове болки лекува,

надежда даряват сребристи вълни.



МОРЕТО КРАЙ БУРГАС
Кипри се морето, с чайките флиртува,

скача до небето, слънцето целува.

Нощем със луната тайно се прегръща,

но преди зората със шансон я връща.

Къпят се във него и шептят звездите,

свирят и се радват край брега щурците.

И Бургас се кипри – с него се гордее:

Тони Димитрова “Ах, морето...” пее.

Чайките прелитат, слушат песента й,

вятърът припява в многогласни гами.

На поетите морето опиум раздава,

със поета Фотев чест дели и слава.


Кипри се морето, скача и лудува,

вечер край скалите с чайките пирува.



ВЪЛШЕБСТВО
Умората отведе ме във парка,

в беседката до летния театър.

Там пейката запазена е марка

за мен и палавия морски вятър.


Той чака ме, прегръща и целува,

и с мислите ми литва към морето.

С вълните гледам как флиртува,

как гони гларусите по небето.


В магията на синята безбрежност

изчезнаха тревоги и умора.

Сърцето ми препълни се със нежност

и доброта към всички живи хора.


О, море! Ти си истинско вълшебство!

Ти връщаш моя ден във приказното детство!



ЗВЕЗДИ ВЪВ МОРЕТО
Стоях на брега на мокрия пясък,

посрещах вълните, танцувах със тях

и стихове четох, пях, смях се и плаках –

бях птица, бях вятър, бях шемет, бях смях.


Със лека походка, кралица напета,

нощта свойта власт, в своя час заяви.

Изсипа небето звездите в морето,

в прегръдки се сляха звезди и вълни.


Съдбата пред мене регистри разгърна

във тях да надзърна тя даде ми шанс.

Видях как Венера със Марс се прегърна,

как Рея посърна, летейки във транс.


Видях как Колата пълзи по водата,

как гаснат и тънат звездите Телец;

по царски седи Андромеда в средата,

размахва разкошния звезден венец.


Вълните звездите гальовно люлеят,

даже виенско въртят колело.

Звездите вълните целуват и греят –

изгарят във страсти под тяхно крило.


Нощта се превърна във приказка чудна,

седя и си мисля: „Не беше ли сън?”

Разтърквам очите – все още съм будна –

вик странен дочувам: „Ела, аз тук съм!!”


ИНТЕГРАЛЪТ
На най-красивия

и елегантен знак в математиката


И интегралът е любовник,

и той си има своя “мис”.

Галантен, мил е и чаровник,

нарича нея просто “икс”.


А тя се прави на свенлива,

но интегралът туй го знай,

че “икс” е палава, шавлива,

че иска с други да играй...


От Нютон-Лайбниц е научил

две истини за две и две:

дома си трябва да заключи

в интервал от “а” до “в” (бе)


животът с “икс”-а не е лесен,

дори понякога е ад

и вместо с нея, твърде често,

той с “t” – е в общия креват.


Понякога играй на частно

със някакви си “U” и “V”.

Печели бонус, хуква вдясно

“де U” навън да изведе.


Достига винаги до края.

Такъв го Риман сътворил.

Отива си красавецът, нехае,

на “икс”-а цвете подарил.





Л. Ранчевская


Има неща, които ни връщат

към любими места и спомени стари.

Има неща, които превръщат

болките в радост, враговете в другари.


С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
Няколко уводни думи 3

Огледало 5

Искам чаша кафе 6

А бяхме приятели 7

Аз изгубих големия си ден 8

Ще дойда за последен път 9

Кукла на конци 11

Кодира небето 12

Изповед 13

Всички болки изпих 14

Мечта 15

Живот 16


Апокабипсис 17

Виновна съм 18

Драма 19

А PROPOS 20

Гледа ме небето умно 21

Живота ме лизна като бурно море 22

Тревога 23

От кой съвет сега да взема 24

Идилия 25

Соната 26

Тишината изтрива болката 28

Българийо, моя 29

Дишай, Българийо! 31

Ние мсички те обичаме 32

Запомни, Историйо! 33

Защо? 34


Телевизорът крещи промяна 35

Безобразие, вандалщина 35

Време на приумици 36

Безвремие 37

Време разделно 38

Погребват пред очите ми епохата 39

Не спирай на времето хода 41

Демокрация ли? 42

Стреляй, приятелю! 45

Предизборно 46

След години две-три само 47

Трудът и далаверата 49

Цирк 50

Втора употреба 51



Нова песен 52

Син балон 53

Междузвездни войни 54

Ултрафашизъм? 55

Историческа каша 56

Разноцветни слънчогледи 57

Синя метла 58

Съпоставка 58

Защо на Господ да се сърдя? 59

Сини песнички 61

В безизходица 62

Гълъб бял 63

Минута час 66

Небето захлупи земята 66

Бунтът на минутата 67

Реквием 69

Горещи сълзи на морското дъно 72

Морето край Бургас 73

Вълшебство 74

Звезди във морето 75

Интегралът 76

Иванка Тополова-Топарева

БУНТЪТ НА МИНУТАТА

Българска: Първо издание
Редактор: Димка Стефанова

Художник на корицата:

Велчо Иванов, Виктор Джелепов



Компютърен дизайн: Илияна Николова
Университетско издателство

Епископ Константин Преславски”






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница