Из “парижки делници – фантазии и реалност”



Дата31.12.2017
Размер223.47 Kb.
#37921

Из “ПАРИЖКИ ДЕЛНИЦИ –

ФАНТАЗИИ И РЕАЛНОСТ”


ЗАПЪХТЯНАТА


Аз бях на път,

но се уморих да чакам

вест от бъдните утрини

за моето пристигане

в необята от помисли

за осъществен земен път

през отредените ми години.

ВРЕМЕННИ СЪЩНОСТИ


Това, което ни нашепва душата,

е най-подготвено за вечността.

Думите се отронват като песъчинки

по гърба на търпеливото време,

но с такова нетрайно везмо

няма да можем да оплетем

примка, в която да хванем

очакващите ни предчувствия

за дълговечни изживявания

на Земята.


ДА СКЪРШИШ КРАКА НА ЦВЕТЕТО…


Стъблото на цветето остана да лежи скършено.

Но закъде ли се беше запътило то –

дълги нощи сънуваше цветни сънища

в разцъфтелите градини на мечтите си –

жаждата да попадне в кристален затвор.

Но кракът му е безнадеждно скършен

и цветето отърва присъдата –

да изтлее пред възхитените ни погледи.

Всички ние имаме различни съдби –

винаги жадни за възхитата от… живота.


НЕНАГЛЕДНО ПРОБУЖДАНЕ


Пробуждам се.

И Слънцето учудено ме гледа.

Какъв ще е въпросът му

и този ден?

Дали животът ми

отдавна ненагледен

ще ме замае за пореден път?

И аз ще мога своето ветрило

от изтлели дни да сграбча

и да отвея мириса

на неизтлели сбъдвания

в живота ми единствен –

политнало глухарче към

всемира.

ЕДНО ОГРОМНО СЪРЦЕ Е ЖИВОТЪТ
Една огромна църква е времето, чуваш ли ме…

Одисеяс Елитис
… за да възпее вярната ни любов,

вярата в теб да ми върне,

църквата ще възпее бляна ми по теб,

вярната ми любов

към мигновението на

изкласилите закънтели вярвания

в непреходността на човешкия

обикнат свят…


ДА ТИЧАШ ПО ВЪЗДУХА -

СВЕТКАВИЧНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПОЕЗИЯТА
Много рано сутринта.

Поезията е нещо много възвишено и въздушно – все едно да тичаш по въздуха. И това ми хрумна от виенското колело, и все пак покрай Райнер Мария Рилке. – издигаш се нагоре, нагоре, и това не е ли все едно да тичаш по въздуха.

И тогава поет е този, който владее невъзможното.

2003 София

УРОК ПО ГАДАЕНЕ


Какво ще ми донесе Сена –

парижки залитания или софийски копнежи?

Подай ръка да те преведа

отвъд хоризонта на спомените.


ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ОБЛАЦИТЕ


Закъде закъсняват облачните вихри?

Неогледната любима земя да прегърнат.

Да я стоплят в пазвите си, посивели от старост.

Облачните вихри изтерзават душата до скъсване.

Развиделява се.

ЗВУЦИТЕ НА ТИШИНАТА


Свиренето на вятъра, звучният ход на стенният часовник, тънкото пищене на децата в близкото до блока ни училище само галят притихналата зимна Сена. А тези звуци на мен ми нашепват, че е по-добре да слушам замаяната им канонада, отколкото да оглушея от тишината. Нещо абсолютно невъзможно в сегашния ни шумен XXI век. Заради другата канонада

ТРАКТАТ ЗА ЛЮБОВТА


Любовта е много обикновено нещо –

една въздишка…

и това е… !

СБЪДНАТИ НЕЩАСТИЯ


аз съм някой друг…

Артюр Рембо
аз съм си аз и никой друг…

Пол Клодел
Чудото на екзистенцията

Пишем, защото сме нещастни.

Йожен Йонеско
Нещастие ли е да вярваш в изгрева, да вярваш, че ще те споходи щастливата звезда на оцеляването в този до изнемога щастлив свят на пишещия своите заблуди. И той си казва: “Ще те опиша очарован от живота, загледан в падналата сянка на съмнението, че си изтрезнял от смайване пред вечността на спомените. “ … аз съм някой друг…” – и този друг не ме обича разстрастен от милост към живота си. И после аз бавно потъвам в отвъдни мечтания да срещна

затрогнат вселенския несмел възторг. Възторгът да се трогнеш от замаята на света, замръзнал в епогея на славата.


НОВАТА РЕЧ НА ТЯЛОТО


Думите не стигат, музиката вече не слага удивителна, тялото заговори… нашите тела вече покоряват света на жаждащите съпричастност в необята от страсти, страстното тяло говори, извивките му пленяват възхитата ни от света, и вече свят ни се вие от желания за страстен

живот…


При физиците имало такова понятие – “небето пада”, всички там горе свери падали с 500 метра над Хималаите и върховете им тогава оставали в безвъздушното пространство, и алпинистите там нямало какво да дишат, и така при хората в началото на този нов XXI век също може да се каже нещо подобно – “дрехите падат”, певиците пеят бурно и бурно смъкват театралните си одежди, дрехите падат и те с телата си заковават погледите на хилядите слушатели, жаждащи съпричастност във все повече увеличаващата се човешка самота в максималните струпвания на хора, поотделно всичките жаждащи устрема към върховете на славата, към въздушните излитания на приземения ни дух.

И тялото ни разкрива смисъла на разголената човешка самота.


ПРОСТОРЪТ НА ЗАНЕМЯЛАТА НИ ЗАРАДИ ПРИРОДАТА ДУША


Безкраен люляков простор…

Ален Ланс

Във съседната градина


люлякът ми замириса…

Иван Вазов


Отвънка ухае на люляк…

Никола Вапцаров
И ето вечерта под пламналия диск:

шуми широко люляковата хламида…

Склонен на стъпалата стари,

аз гледам как кръвта дими –

от люляци и минзухари

облят в сияйните тъми.

Мръква. В храма стеле се мъглата.

Димно люляков гранит искри.

Максимилиан Волошин
кичур морав люляк сред тревата

лежи като умрял, изстиващ гълъб.

Кирил Кадийски
…люлякови ленти през лицето на града…

…дърветата неумолимо се смаляваха…

…срязаха ги през един спокоен ден

и останаха след тях само люлякови сенки.


И в теб нахлува

ухание на люлякови храсти.

И бавно се придвижваш

през този оцветен простор,

душата ти е люляков разцъфнал храст,

градът от нея става още по-прозрачен,

по-милостив към сенките,

прикрили наште изневери,

бъди верен на временните ти отчаяния

от живота,

на люляци избухнали се наслади

в утрините среброчели

и заради чудния нестихващ

хор от прехласнати души

насилвай времето да заличи

ненавистта ти

заради опрощението ти на природата.

ПЕСЕНТА РАЗТВАРЯ ТИШИНАТА


От песен на песен – многогласа, многолика, тръпнеща от звънки трели, вихрено трепери от възторг, заради обладаването на сърцето, немигнало от спотаени слитания, търсещо отмалата на утрото - забило огнени стрели в отмарящия ден. И тишината със звън се сгромолясва над света сияен заради настъпващия залез на желанията ни. Не, не така! Нашите желания ни събуждат за

живот… И с песента…


ИСКАНЕ НА ПРОШКА ЗА НЕСТЪРПИМАТА ТРЪПКА –

ЛЮБОВТА, ГРЯХ НА ОТКРОВЕНИЕТО

(миниатюра за бъдещата ми книга – “Бог е любов”)
И рече Господ на Аарона:…

……………………………….



2. Вземете при себе си братята си,

коляното Левиево, бащиното си племе:

нека те бъдат при тебе и ти служат,

а ти и синовете ти заедно с тебе

да бъдете при скинията на откровението;..

Четвърта книга Мойсеева – Глава 18

Любов, земята още в твоя вечен грях изгаря!


Сесар Валйехо
Прости ни, Господи, за вечността на желанията ни да обичаме с несломима вяра в щастливия изход на нетърпението ни. Това е исконното човешко знамение – нетърпението да вкусваме наслада от обичния ни земен живот – нетърпеливо чакаме да ни погалят влюбените в нас зеници, устремили взор в пречудното ни излъчване на пожеланията ни да вкусим от неизчерпаемия ни грях да сме живи и завинаги завладени от страстни изнемоги – да прегърнем любимото съзаклятие. И после дълго пада нощта над нашите възгласи за здрачаване на желанията ни. И ние заспиваме, упоени от залюбилите ни хоризонти на неуморната нощна игра. После дълго разтваряме очи и устни за новата слънчева целувка, ведно с новопоявилите се любовни навеи. И любовта разкрехва щедри пазви за сподавените ни възгласи на нетърпимост заради упоението ни от грешния ни земен път на родените да обичат. И вопием за любовта – грях на откровението.

ПРЕЖИВЕНИ ПАРИЖКИ СЕЗОНИ


Лятото е скучно, тягостно,

вятърът раздран не свири

не напомня за студа протяжен,

вятърът набира сили

да ни залюлее в гибелната си прегръдка,

да изсвири симфонията на снега,

несмеещ да затрупва сините очи на Сена,

виж, напролет кестените се събуждат

и изтропват чардаша по закънтели улици

от воя пресеклив на скъпите автомобили,

и защо есента с корона от възхвали

да ми напомня парк с подгизнали тревоги

заради неосъществената снежна симфония,

но дъждът продължава да ни напомня

за скърбите на всемира

в разглобената от чувства душа,

било ли е, били ли сме? –

светът и без нас остарява

с времето на възторзи.

ИЛЮЗИЯТА, ЧЕ ЖИВЕЕМ – II


Чрез илюзията за осъществен живот ли продължаваме напред през годините? Рицарят, Смъртта и Дяволът ли вечно ще ни съпътстват през тези наши изтерзани, дадени ни даром, години? Но и мислите, и въжделенията ни са различни:

моите:


Вървях и страдаха очите ми от есенния полуздрач и гледам: трима странници в далечината се открояват с гигантския си ръст. Приближават и аз замирам от смайващата изненада – не са

Рицарят, Смъртта и Дяволът – това са три хубави момичета, яхнали коне. Те ми доказаха, че нямат свършване илюзиите за отвъдното.

А на поета Кирил Кадийски:

Рицарят, Смъртта и Дяволът – невидими обхождат своите владения; но ги издават горещите дихания… Все пак животът няма как да бъде скрит.

И това тук наистина са Рицарят, Смъртта и Дяволът!

Оптимистична или песимистична ли е илюзията ни, че живеем? И къде е закотвено желанието ни за бъдещ живот?


ПРИТИХНАЛИ ПОМИСЛИ


Да си наметне везана риза,

да обрамчи в душата желанията ми,

да изкове отпечатъци

върху посивялата от годините памет.

Но душата скимти –

заради белезите от бързите дни,

като пале с навехната лапа

куцука към отново новия изгрев,

за мен винаги нов,

но с претоплен възторг

от годините шеметно изкласили

заради дъжда от притихнали спомени.

Ще разтръбя помислите си,

не трябва да падат посърнали

заради отново същото утро.

Денят победен напусна ринга,

нощта своя воал изтерзан и почернен

спуска отново за сетен път

заради очите ми искрено загледани

в необятната й прегръдка, а денят

стоплен и извисен, прокарва

изгревна длан по косите ми

и помислите ми потичат като рукнали

спомени за осъществени премеждия

заради живота ми винаги нов!

ИЗГРЕВ НАД СЕНА


Сена се удави в мъглата,

после изплува синееща,

синята Сена заплава стаена

към непознатите утрини,

вещаещи й сбъдване

на непоискани желания.

Синята Сена изгрява все

заради Слънцето.


СЪБЛАЗНИТЕЛЯТ – ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД


Вървяхме с поета ( К. К.) под парижкия дъжд

и той прокарваше влажни пръски по лицето ми –

парижкият дъжд – часовой безсънен,

неуморен съблазнител на земята,

небесен пратеник,

оплождащ изкласилите ни желания.


ЗА ПЕРЛИТЕ И КОПРИНАТА ОТВЪД КРАСОТАТА



ПЕРЛИ И КОПРИНА
най-сетне естествено сравнение

за твоята кожа и усмивка.

Сигурдюр Паулсон
По усмивката ще ги познаете!

И когато още рано сутрин ми се усмихва слънцето, ще ги позная по свистенето на перления вятър, с перли и коприна е озарена твоята усмивка, драга натрапнице – кристалната нощ на душата – казал го е един лудо влюбен в перленото достойнство на усмихнатата ти душа, рано сутрин притвори перлените си очи, копринено лъхащи на жасмин, а защо не и люляковия аромат на събуждането ти, от перли и коприна е упоено спокойствието ти рано защо не и заран, заранта на нашето очарование от света на завладените от умората на земята, рано заран е кристално, защо не и кристално очакване на събуждането на упоените ти сетива от славата на… отвъд красотата… на съмнението ти за вечност на надеждата ни да оцелеем, надвити от умората на замаяната от кристалната нощ земя… и зазореното слънце погалваше на разсъмване перлено оцелялата ти копринена кожа, дамгосана от усмивката ти, вечни скиталецо в прерията на забравата, че си вечно жив свидетел на разпадането на умората ни от земята, разпадане на вярата ни за сбъднати нови хоризонти в лъчистото ти излъчване, усмихната красота…… отвъд надеждите ни за зазоряване на изтлелите ни чувства… отвъд зазоряването в душата, бъдеща скитница през пороя от перленокопринените усмивки на нощта, завинаги запазена за красивите излияния на дневния ни унес от земята. Прегърни умората на земята и тя ще те благослови за нови земни изнемоги заради краткостта на света ти – дневен и нощен… отвъд красотата…


НЕУЖИЛЕНО СЪЧУВСТВИЕ


Днес, в апартамента, в Париж,

на десетия етаж, срещу Айфеловата кула,

през разтворения прозорец

влетя… стършел!

Явно в Париж и стършелите

летят нависоко,

не само осъществените

желания!


По бръмченето усетих,

че е влетяло

сериозно насекомо…

Беше се оплело

горе в щорите,

но после се приземи

на прозоречната витрина,

съгледах го,

беше красиво обагрено,

пухкаво, кафяво,

на жълти ивици…

И веднага, разбира се,

(Откъде идва в

живота това –

разбира се –

от какво все пак

се разбира –

в живота бил твой

или нечий…)

взех големия нож

за хляб –

(и това страшно се връзва

със стиха на Кирил

Кадийски – и после гилотината



и хляба ни ще реже!)

и защото беше притиснат в ъгъла,

аз го разрязах –

с две думи – убих го,

и когато извършвах това

престъпление,

го съжалявах.

Но после си мислех –

ами ако ме беше ужилил –

стършелът щеше ли

да съжалява за мен?

И стигнах до извода –

по-добре е да стоиш

по-далече от ножа и

милостивата… гилотина на живота!

ЗАЖАДНЯЛО СЛЪНЦЕ


Пада нощ…

А с утрото слънцето разперва

ветрило от лъчи,

погалва всеки избуял храст

и клонатите дъбове,

поиграва си с житото

на прескочи кобила,

(а защо да не изплетем

от лъчите му

за небесните коне

юздици –

белите, бели, породисто

пухкави облаци)

и тогава идва кончето от детството ти,

въображаемо, изсънувано,

с юздичка от сънищата ти

оплетена,

ах, да, и слънцето утоли жаждащите си лъчи

в синия кратер на морето,

после се търкулна по

най-близкия хоризонт

и залезе, пламнало от

желания, зажадняло за нощни видения,

и слънцето жажда отмала от деня,

заради нашите неуверености

във вечния живот

на желанията ни –

за кристално искрящо

сбъдване на земния

ни път през наречените

ни години –

години на жаждаща вяра

в реалността на желанията ни.

И падна нощ

и кристално изсвистя

вихърът на неумолимото

време за

пробуждане

за света на

жаждащите

утеха

от реалния ни



свят –

все под това вечно зажадняло слънце –

за земята!

ДА СЕ ОГЛЕДАШ ВЪВ ВСЕМИРА


огледалото кристално на живота.

И ето ме играчка в грубите ръце на дните и на часовете.

Над сечището глухо светлината вече е изтляла.

Тя трябва да живее с истината за нещата и за времето

и слял се с нищото на миг отронен да изчезна от света!



Пиер Остер
Мамещо проблясват

фасетките на затръбилия живот.

До вчера вопиеше за всемира,

днес поглеждаш с благодат

ширналата се зелена грива на земята,

препускаща през заскрежените

и знойно опалени сезони,

шеметно преглъщаща висините

в заискрилите ни желания.

В огледалото кристално на живота

ще занемеят утрешните ни съблазни зарад него,

и там връхлитам в бездната на моите желания.


СБЪДНАТИ РАЗМИНАВАНИЯ С ЖИВОТА


За мен най-сериозното нещо това е смехът.

Никола Манев


Не правете живота по-сериозен отколкото е.

английска мъдрост

И разкъсани между живота и смешните ни всъщност илюзии за него за какво тъгуваме? Или защо тъгуваме? Тъгата ни заради свършека на света ли заплашва сериозността на живота ни? И през смях, и през сълзи, и пътешественици, и домоседи, винаги напипваме верния ритъм към запазеното ни завинаги успокоение – лобното ни място на захласнатите от живота – сериозен или смешен, живян живот за милиони, и защо с просешка торбичка свършваме накрая да изпросим купчинка секунди и от кого? Времето минава покрай нас, забързано към вечността – частица от живота, махай на изпроводяк, време, тъй и тъй минаваш – чуваш ли смеха ни заради сериозния ни брат – живота, изтъркулен по нанадолнището от несбъднатите ни утрини.



ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ



Не е важно къде отиваш, важно е пътуването.

Конфуций
И вечно сме на път.

През затрептелите простори на душата.

Там с лекокрила лодка ще се спусна –

сама ще съм смелотърсач на злато.

Да откриеш златните находища на същността си,
да отлееш слънчева камбана…
И отново стигнал до слънцето,

да пожелаеш несекващи талази

от лекуващо и ликуващо затишие

заради пътуването ти през зноя

от несекващи стремления.

ДОБЪР УЛОВ Е ЖИВОТЪТ



СТИХИИ
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите –

в родния ми град?

Бъди всякога благословен и ти, живот, непостижимо велик…

Елисавета Багряна
Добър улов е животът.

Ние добри ловци ли сме?

Ние добре ли хвърляме мрежите?

НА ЧОВЕК МУ СТИГА ЕДНО ПРИЯТЕЛСКО РАМО…


Отново на искрените души с любов и нежност,

за да успее да посрещне задаващата се тревога

заради отредения му единствения път на Земята.
На човек му стига едно приятелско рамо,

за да продължи по осияния избран път,

да отприщи светлината, разгаряна за него само,

да му указва пътя, неволите да не го спрат.


Неволите тегнат над него, те не гадаят успеха,

те като житейски вихри отнасят желанията заискрили

и на човек му остава в ранината единствената утеха -

да простре нагоре ръце и да търси рамото с последни сили,


за да засили понякога накуцващата му вяра…

преди небитието в него заплахите си да замята.


А ЗАЩО НЕ И ДОБРОТАТА ДА СПАСИ СВЕТА?



Ний бяхме само песен на делфини…

Драгомир Петров

Тези добродушни животни ли ни напомнят, а дали често, на нас, хората, че и ние имаме такава черта в характера си – доброта? И защо тогава е този вопъл – ний бяхме само песен на делфини… И последвалото многоточие… и още нещо ли сме, ние, човеците, огледани в езерните очи на Вселената…


Тези очи –

капки дъжд от небето,

пръски от незамлъкващото море.
И преминали през тази изгаряща от доброта песен дали ще достигнем и докоснем своята несмела заради вихрите на света душа?

ПОРИВ ЗА НЕБОСВОД


сред черните ръце на дървесата,

поели в свойте пръсти небосвода…

Драгомир Петров
…където хоризонтът се е врязал в къщите

и с натрошен гръбнак подпира Бога…


Небосводът паднал извисява ли душите ни

и за душите си ли стенем от унеса на желанията ни

или от неосъщественото си извисяване?

Към какво се стремим? Усетът ни на призвани да обичаме

ще ни извиси ли към непостоянния пожелан хоризонт?

ЗАИСКРИЛА ВЕЧНОСТ


Отдай се на мига и мигът е част от вечността.

японска мъдрост
Тези наши вселенски мигове, тези наши космични изживявания, тези наши, разтърсващи ни, мигновени емоции, замрели в мига - очакваме нашата бъдеща вечност и след толкова мигновени случвания вечността ни изглежда позната и очакваме да почука на нашата никога незалоствана врата, да ни помаха с бялата кърпа на облака, толкова невечен, защото за вечността се искат неземни сили, за да усетим краткостта на земните ни мигновения – една наша усмивка и вече дръзваме вечността на земните ни желания, вечност, бъди така добра да съхраниш мигновените ни щастливи мигове на земни избраници – един миг, една крачка, едно задъхване… и вече ще бъдем ли вечни?

ОТМИНАЛИТЕ КРАСИВИ МИГОВЕ


Исках да видят колко съм красива и колко красиво играя.

Мария Петрова – гимнастичка – художествена гимнастика – за световното първенство в Париж 1994 година
Миговете са преходни, красотата е преходна, човекът е преходен – и тогава на какво се крепи вечността? И има ли смисъл да говорим за вечност, огледани във вечните ни усилия да се закрепим още и още някой миг на тази вечна уж, но само огледана в невечния ни живот, земя. И тогава излиза, че са вечни само човешките мъки да сме красиви и доволни само в миговете на красивите ни изживявания. Красотата е преходна, само защото ние я губим от погледа си, миговете са преходни, само защото бързаме да ги изживеем. И човекът е преходен, само защото бърза да изживее годините си – наведнъж, на бърза ръка, без да съзнава, че неговите житейски мигове са гвоздеи, с които се скрепява вечността на желанията му.

СУМАТОХА СРЕД БЕЛИТЕ ПТИЦИ


В Париж е студено и мрачно,

на океана вълните сърдито ръмжат –

океанът е толкова близо,

и Париж е застинал за скок

в изумрудената бездна от вопли.

И белите птици слетяха над кулата на Eфел,

любопитни да разпознаят деня на Париж,

и крясъците им пришиха над Париж

учудването ми на

смуглото вече небе.

Изпъстреното небе над Париж

от бели и тук-там черни техни събратя

замига потресено от

слетялата го птича суматоха –

птиците на зиг-заци устремно

падаха на човешките земни укрепления и

с плавни излитания пореха

замечтания за слънцето въздух –

защото летящите побратими на океана

търсеха пристан за

занемелите си от хлада

на земята сърца.


* *
Надеждата ни за хубав живот минава през носталгията ни.


ФАНТАСТИЧНО НЕСЪГЛАСИЕ


Нашият живот е фантастичен филм,

но защо не ми допада краят му?

Спирам да се питам!

* *
И вечно ще чакаме да завалят дъждове,

да преминем по изгрелия мост на дъгата,

моментно излитане на възбог,

и все пак дъгата ни свързва

и по нейния мост ще достигам апогея

на чувствата ни за принадлежност

към развихрилата усета си за красиво величие природа –

захласнем ли се в нея и заради нашето

върховно стремление да живеем

тя ни подарява дъгата!

Подарява ни красивата взаимност!


ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ



В памет на Любен Прангов

Здравей, Вени.

Прангов си отиде… от живота.

Напусна нашата земна къща!

21 03 2006

Париж - първа пролет


ОТНОВО ЗА СЕНА


Сена

стене


стаена.

Есен над


Сена.

1 04 2006

Париж

ГОСПОД ВИЖДА И НИ ОБИЧА

ЗА ДЪРЗОСТТА НИ НА ЗЕМНИ ЖИТЕЛИ
Кой ни е пуснал да плъзнем по Земята?

…………………………………………….

… разчертахме Земята на късове

и по същата мярка

и нашите земни души,

и сега ще обичаме!

…………………………………………….

.. океанът все още остава –

ще обмислим нож и за него…

……………………………………

и небето разделяме на хоризонти –

самолетната диря –

също следа от нож –
прерязва и пъпната ни връв…
и океана, и небето, и полето –

разрязани, разделени, разорани….

и разкъсаните наши души -

от любовта ни извънземна!


ЗА ПИЕР ПАОЛО ПАЗОЛИНИ –

ЗА РАДОСТИТЕ ОТ ЖИВОТА
Аз така неистово, така отчаяно обичам живота…

Пиер Паоло Пазолини
Нежен и изискан в поезията си –

в нея кипи от живот –

да изживееш живота си

по-пълноводен от океана!


КЕСТЕНИТЕ НА НАШЕТО УДИВЛЕНИЕ


Разцъфтелите кестени

изгарят зачервени от срам

заради нашето нестихващо

преклонение пред природата.


Шпалирът избуял в бяло и розово

изтегля нишката на желанието ни

да запазваме винаги жив

спомена за нашето възхищение.


И Сена спокойна изтича,

уверена в своята зряла значимост

на свидетелка на пролетни буйства.
И аз бавно пресичам Париж

с погледа си обогатен

от кестеновите излияния в красотата.

ХОРАТА СА СЛЪНЧЕВИ ПРАШИНКИ


слънчеви прашинки…

Вячеслав Куприянов
парченца слънце…

Морис Карем
И моето - … късчета от разбити слънца…

И това са хората, огрени от слънчеви помисли.


ЦВЕТЕН СНЯГ


Гледам долу децата,

навалял е много сняг,

струпан на големи бели преспи.

А сякаш е валял и цветен сняг –

децата в якетата си

са като цветни преспи,

наведени да правят снежни топки.

НЕЯСНА СИЛА


Един вик

и пружината на живота се скъсва

и няма вече живот,

а може би вече няма живот

за отслабената инертност.

Ще преживея ли до

следващия възглас

на несмела сила?

6 X 2006 след болницата

УЧУДВАНЕ
Това красиво момиче

много обича цветята,

но цветето кичесто

свършва за няколко часа.

* * *
По филма Писмо до Америка



Животът минава като сянка...

Българска народна песен

Животът минава като сянка...

сякаш

вечно е огрян от слънцето.



Дано е така.

ТЕЖЕСТТА НА ЖАЖДАНИТЕ ПРЕДЕЛИ -II


Хамалите носят на раменете си пиана.

Музиката могла да бъде и тежка.

Поетите носят на раменете си тегобите на света.

Ах, тези поети-хамали!


СРАВНЕНИЕ В ЗЕЛЕНО И В БЛЯСЪЦИ


И вече и Моят Париж –

изгледът от прозореца –

не, това е стена от стъкло –

от блока, в американския квартал,

почти до Синия блок –

сякаш Париж ми

подарява душата си –
Айфеловата кула

ми кима многозначително,

огряна от дантелите

на светлината...



А ето и Моята София –


Княжево вече,

изглед от кафенето

на площада “Насред село” –

Витоша се изправя зарадвана,

зелена до умопомрачение –

с Телевизионната кула

над Копитото,

Витоша ми кима многозначително,

запалена от зелена фантазия.
Това е среща на две светлини –

зелен оазис -

приклекнала едногърба камила -

и жирафът с стихотворението за

Айфеловата кула на К. К. –

две екзотични животни

на фона на бягащата

Европа...

към бъдещите знамения.
Моята София

вече заедно до

Моят Париж –

за приятелите –

в знамението

ТАЙНИТЕ ТАЙНИ


О, баркароли, о, свят, о, тайнства...

по Артюр Рембо

Тайните не загиват с нас. По тайните ще разпознаете величието на своите заблуждения. Затова, че сте смъртни. Допълзи до края на света, там ще те чака безверие. Безсмъртното безверие на заблудения в джунглата от заблуди. Повярвай, че си обречен на любовта и се закълни, че си верен несретник. Краят на света те вдъхновява за нови заблуди.

ТАНЦЪТ – МОЯТ ЖИВОТ


На Албена Денкова

и Максим Стависки


ОБЗЕТИ
Обзети... от живота!
СЛЪНЧЕВИ ЗАХЛАСВАНИЯ
Имам стихове:
... ако влезете в тази къща

носете със себе си слънцето.


И намерих някаква пълна противоположност на тези мои мисли други стихове:
* * *
На първи юни...

....................................................................................

... виждам

дом, кацнал върху хълма, дом сред острова зелен,

и тъй със слънце пълен, че няма как да влезеш...
на полския поет Ян Зих
Премръзналата ... срещу.... уюта ... на духа?
ЗАПЛАХА
... нас ще ни спаси поезията.

Метю Арнолд

Застрашени ли сме?

От какво? –
От самите нас!
НЕРАВНА БОРБА
Старецът и морето”

Ърнест Хемингуей
Ние се борим със себе си.

Със собствените си илюзии.


ЗАЩО ВСЕ ЗА ТОВА?
Културата е мярка.

максима
Да се борим за минимума!
КАЛИНКА ЗАД СТЪКЛОТО
Стършелът завърши

своята одисея под лъжицата –

послужила като хладно оръжие

за убийството му.

Калинката не е толкова смела

и каца отвън на огромния екран

на прозореца – витрина на удоволствията ни.

Както и изгледът с моста над Сена

и Айфеловата кула

не може да влезе при нас,

пред стъклото.

Очите ни държат изгледите

на разстояние,

защото няма нищо зад очите ни,

всичко е пред очите

и така те пред очите ни

бавно умират,

загледани във витрините

на живота ни.
“ВРЕМЕТРЪС” НА КУРТ ВОНЕГЪТ
Ние, човеците, ли препращаме импулси – нашите неспокойни души – на времето, обгърнало ни с хладината на непреодолимата си точност – подтикващо ни към себеизлияние на предаността си към живота ни, в който навремето се преобръщат скъпернически скътваните секунди отдих от забързаната му същност към безкрая от нарочените за нас взривоопасни предели – в забързаната от разтресените му смисли на надвилото над себе си неумолимо бреме – времето на сътресение на земните ни желания на временния ни живот – времето, разтресено от временните ни страховити житейски помисли
ГЕОРГИ
Моят малък внук Георги –

горък е нашият час

без децата-вълшебници.

За какво не тъжим!? –



за спасението на душите ни!?
Мигом – и те са до нас –

същи ангели-спасители.
2005 - 2007 г. Париж


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница