Издателско сдружение „Евразия Абагар, София/Плевен 1991 г.; ст
Изтегляне 1.26 Mb.
|
| ФРИДРИХ НИЦШЕ
„АНТИХРИСТ” Издателско сдружение „Евразия Абагар, София/Плевен 1991 г.; стр. 104 Nietzsche, Friedrich Wilhelm; Der Antichrist In: Werke. Klassiker – Ausgabe. Bd. VIII. Leipzig: Kroner, 1923, 478 S.
Тази книга е за малцина. Може би никой от тях още не се е родил. Може би това са онези, които разбират моя Заратустра1. Та как бих могъл да се сравнявам с онези, за които и днес вече говорят хората? Моят ден предстои; някои хора се раждат „посмъртно”. Условията, при които може да ме разбере човек — и то да ме разбере по необходимост, — са ми известни в подробности, точно. В делата на духа са необходими честност и неподкупност, закаляване в тях, за да се издържи на суровата жар на моята страст. Човек трябва да е свикнал на живот по планинските висини — дълбоко под него се разнася жалкият брътвеж за политика, за егоизма на народите. Трябва да си равнодушен; да не питаш има ли полза от истината, дали няма да се окаже фатална за тебе. Необходимо е — както е свойствено на силните — да се отдава предпочитание на въпроси, които в наши дни никой не смее да поставя: мъжество относно забраненото; предопределеност за това — да съществуваш в лабиринт2. И седемкратен опит по самотност3. И нови уши за нова музика. И нови очи — за най-далечното. Нова съвест за истини — неми до днес. И готовност да вършиш делото си в монументален стил — да държиш в юзда енергията на вдъхновението. Почит и любов към себе си; безусловна свобода по отношение на себе си... Ето кои са моите читатели — читатели истински, по предопределение — каква полза от останалите?... Останалите са просто човечество... Човек трябва да превъзхожда човечеството със сила, с духовна извисеност, — с презрение... Фридрих Ницше 5
Опит за критика на християнството
2
Що е лошо? — Всичко, което произлиза от слабостта. Що е щастие? — Усещането за увеличаващата се сила, власт, усещането, че е преодоляно новото препятствие. Не удовлетворение, не — повече сила, повече власт! Не мир — война; не добродетел, а доблест (добродетел в стила на Ренесанса, virtu9 — без примеси от морализаторство). Нека гинат слабите и уродливите! — това е първата заповед на нашето човеколюбие. Трябва дори да им се помага да гинат. Кое е по-вредно от всеки порок? — Да се съчувствува на слабите и на сакатите — християнството...
Такъв най-ценен тип нерядко е съществувал на земята в миналото, но — като щастлив, изключителен случай и никога съгласно волята. Напротив — от него преди всичко са се бояли, той е внушавал по-скоро ужас, и страхът е принуждавал да бъде желано, да се отглежда и крепи точно обратното — домашното стадно животно, болното човешко животно — християнинът... 4 Човечеството не се развива към по-доброто, висшето, по-силното, както се мисли днес. „Прогресът” е просто съвременна, тоест лъжлива идея. Днешният европеец по своите ценности стои несравнимо по-ниско от европееца на Ренесанса; постъпателното развитие съвсем не води до нарастване, извисяване, умножаване на силата. В някакво отношение в разни части на света и на основата на най-различни култури се появяват непрестанно отделни сполучливи явления; в тях действително е въплътен висшият тип човек — един свръхчовек по отношение на човечеството като цяло. Такива случаи са били и вероятно ще бъдат възможни винаги. Дори цели поколения, племена, народи при известни; обстоятелства могат да представляват такова точно попадение. 5 Няма защо да разкрасяваме християнството — то с водело борба не на живот, а на смърт с висшия тип човек, то е анатемосало всички негови главни инстинкти и е извлякло от тях злото — лукавия в чист вид: силният човек е низвергнатият, „порочният” човек. Християнството е вземало страната на всичко слабо, низко, уродливо; то издигнало за свой идеал противоположното на инстинктите за съхранение на живота; християнството е погубило разума даже на най-силни духом натури, учейки ги да приемат като заблуда, изкушение, грях най-висшите духовни ценности. Най-печалният пример е Паскал11, погубен от вярата, че неговият разум е покорен от първородния грях, — докато той всъщност е бил покварен изключително от християнството!.... 6 Пред меко е едно ужасно, тягостно зрелище: аз повдигнах завесата, скриваща човешкия упадък. Когато произнасям тази дума, няма да ме заподозрат поне в едно — че тя съдържа морално обвинение към човечеството. Подчертавам още веднъж: в думите ми няма морализаторство, до такава степен няма, че упадък усещам, най-силно там, където и досега по-съзнателно от всичко обожават „добродетелното” и „богоугодното” 8-9 Упадъкът — вие вече се досещате — е за мене декаданс12. Твърдя, че ценностите, в които съвременното човечество влага най-желателното за себе си, са ценности на декаданса. Животното, целият животински вид, отделният индивид за мене са негодни, ако са изгубили своите инстинкти, ако предпочитат онова, което им вреди пред полезното. Историята на „висшите чувства”, на „идеалите на човечеството” — може би ще се наложи да я разкажа — вероятно почти напълно би обяснила защо човекът е толкова изхабен. Животът за мене е тъждествен с инстинкта за растеж, власт, натрупване на сили упорито съществуване; ако липсва волята за власт13, съществото деградира. Твърдя, че волята за власт липсва сред всички висши ценности на човечеството — узурпирайки най-светите имена, господствуват ценностите на гибелната деградация — нихилистичните ценности. 7 Наричат християнството религия на състраданието. Състраданието, противоречи на тонизиращите афекти, повишаващи енергията на жизнеусещането — то въздействува угнетяващо. Състрадавайки, отслабваме. Състраданието многократно увеличава загубата на сила, страданията и без това ни струват скъпо. Състраданието разнася заразата на страданието14 — при известни обстоятелства състраданието може да достигне до такава обща загуба на живот, на жизнена енергия, която е в абсурдна диспропорция с нищожния квант на причината (пример — смъртта на Назарянина15). Това е едното съображение, но има и друго, по-важно. Ако приемем, че ценността на състраданието се измерва със силата на предизвиканата от него реакция, с още по-голяма яснота изпъква неговият жизнеопасен характер. Изобщо състраданието парализира закона за развитието — закона за подбора. То поддържа живота на обреченото на гибел, бори се с живота в полза на ощетените и осъдените от него, а множеството всевъзможни уродства, в които то поддържа живота, му придават мрачна двусмисленост. Хората са се осмелили да нарекат състраданието добродетел (за всеки благороден морал състраданието е слабост) и нещо повече, да превърнат състраданието в главна добродетел, в основа и източник на всички други — разбира се, не трябва да се забравя, че това е така от позицията на нихилистичната философия, написала на своя щит отрицание на живота. Шопенхауер16 е бил прав по своему: състраданието отрича живота, прави го достоен за отрицание, състраданието — това е практически нихилизъм17. Ще кажа още веднъж: този депресиращ, заразителен инстинкт парализира инстинктите, стремежа към съхраняване на живота, към повишаване на неговата ценност — той поддържа и умножава всяка недъгавост и с това представлява главното оръдие, ускоряващо декаданса. Състраданието проповядва Нищото!... Само че вместо „Нищо” казват „задгробен свят”, „Бог”, „истински живот” или нирвана, изкупление, блаженство... Тази невинна реторика от сферата на религиозно-нравствената идиосинкразия18 далеч не изглежда така невинна, когато започнеш да разбираш каква тенденция се маскира зад възвишените слова — враждебност към живота. Шопенхауер е бил враг на живота и затова състраданието е станало за него добродетел... Аристотел, както е известно, вижда в състраданието болезнено, опасно състояние, макар че от време на време е полезно да се прибягва до очистително: трагедията той разбира като такова очистително. В името на инстинкта за живот би трябвало всъщност да се търси начин да се нанесе удар на подобно опасно, болестотворно натрупване на състрадание, както е у Шопенхауер (и за съжаление — у целия наш литературно-художествен декаданс — от Санкт-Петербург до Париж, от Толстой до Вагнер); да му се нанесе удар, за да бъде свършено. Няма нищо по нездраво в нашата нездрава съвременност от християнското състрадание. Точно в това - в ролята на неумолим лекар със скалпел в ръка — се състои нашето задължение, нашият тип любов към хората, благодарение на което ние, хипербореите, ставаме философи!... 8 Трябва да кажем кого считаме за своя противоположност, а именно — богословите и всички, в които тече 10-11 богословска кръв, цялата наша философия... Трябва да си видял отблизо тази обреченост, а най-добре — сам да си я преживял и дори едва ли не — да си загинал от нея, за да престанеш окончателно да разбираш тази шега (свободомислието на господата естествоизпитатели и физиолози за мене е само шега, в тази материя не им достига страст, страдание). Заразата се е разпространила повече, отколкото се смята: богословски инстинкт към „високомерие” намирам у всеки, който се смята днес за „идеалист” и по силата на своя по-висш произход си присвоява правото да гледа на действителността неприязнено и отвисоко. Идеалистът е нещо като жрец, всички висши понятия държи в ръцете си (и не само в ръцете!); той с доброжелателно презрение разкроява по тях и „разсъдъка”, и „чувствата”, и „почестите”, и „благополучието”, и „науката” — всички те стоят по-ниско от него, всичко това е вреда и съблазън, над които в своето непристъпно битие-за-себе-си витае „духът”... Сякаш смирението, целомъдрието, бедността, с една дума, светостта не са причинили на живота далеч по-голяма вреда, отколкото най-ужасните извращения и пороци... Чистият дух е чиста лъжа... Докато за същество от висш порядък се признава жрецът, този клеветник, отрицател и отровител на живота по служебно задължение, няма да има отговор на въпроса: що е истина. Истината е обърната с главата надолу, щом я защитава адвокатът на отрицанието и небитието... 9 Обявявам война на инстинкта на теолога: навсякъде намирам следите му. Този, в чиито жили тече богословска кръв, не е способен да гледа открито и честно. На тази основа се развива патосът, наричан вяра: веднъж завинаги затворил очи, не виждаш себе си и вече не се смущаваш от неизлечимата си лъжливост. От дефектите на зрението извеждат морала, добродетелта, светостта; чистата съвест поставят в зависимост от лъжливото виждане, настояват никакъв друг начин на виждане да не се признава — своя собствен нарекли „изкупление”, „вечност”, „бог” и го обявили за свещен. Но аз навсякъде се докопвах, натъквах на богословския инстинкт — на тази най-разпространена от всички съществуващи, „подмолна” форма на лъжливост. Ако за богослова нещо е истинно, значи, че това е лъжа — ето ви критерий за истина. Най-дълбокият инстинкт за самосъхранение забранява на богослова да признава или поне да отчита лоялността — и в най-дребното. Навсякъде, където той ползува с влияние, ценностните съждения са изопачени, а понятията за ,,истинно” и „лъжливо” непременно са обърнати наопаки: най-вредното за живота се нарича „истинно”; това, което приповдига, извисява, утвърждава, оправдава живота, което води към неговото тържество, се счита за „лъжливо”... Когато — нерядко — богослови протягат ръка към властта, въздействувайки на „съвестта” на господарите (или на народите), ние можем да не се съмняваме в същността на ставащото: към властта се домогва в действителност нихилизмът на волята... 10 Немците веднага ще ме разберат, ако кажа: философията е отровена от богословска кръв. Протестантският пастор — прадядото на немската философия, самият протестантизъм е нейният рессаtum originale19. По определение протестантизмът е едностранчива парализа на християнството и на разума... Достатъчно е да произнесем „Тюбингенски институт”20, за да разберем, че по своята същност немската философия е коварна, скрита теология... Никой в Германия не лъже по-добре от швабите21 — те лъжат простодушно... Откъде този възторг, обхванал целия учен свят на Германия (три четвърти състоящ се от пасторски и учителски синове) при появата на Кант?22 Откъде тази увереност у немците, изразявана и до днес, че с Кант като че ли започва повратът към по-доброто? Богословският инстинкт на немския учен усетил новата възможност... Отново се показала тайната пътека, водеща към предишния идеал, отново за истинска същност на света било обявено понятието „истинен свят”, както и понятието за морал (двете най-злокачествени от всички заблуждения): благодарение на 12-13 лукаво-хитроумния скептицизъм те били вече, ако не доказуеми, то и — неопровержими... Разумът, правата на разума не се простират толкова далече... Реалността бива превърната във „видимост”, съвършено лъжливият свят на съществуващото — провъзгласен за реалност... Успехът на Кант е успех на богослова и само на богослова: подобно на Лютер23 и Лайбниц24 Кант става нова пречка по пътя на немската порядъчност, която и без това не стъпва много уверено... 11 Още нещо срещу Кант — моралиста. Добродетелта — това е или наша измислица, дълбоко лична наша потребност и средство за самозащита, или голяма опасност. Всичко, което не се обуславя от нашия живот му вреди: вредна е добродетелта, основана на почитта към понятието „добродетел”, както е според Кант. „Добродетел”, „благо само по себе си”, благо безлично и общозначимо — всичко това са химери25, в които намира израз деградацията, крайната степен на жизнена дистрофия, кьонигсбергският26 китаизъм. Най-съществените закони на запазването и растежа изискват точно обратното — всеки да съчини за себе си добродетел, да ей измисли свой категоричен императив. Ако народът смесва своя дълг с дълга въобще, той загива. Нищо не засяга по-дълбоко, нищо не разрушава така, както „безличният дълг”, както жертвата на Молоха на абстракцията... И защо само категоричният императив на Кант не се е възприемал като жизнеопасен!... Богословският инстинкт сам го взема под своя защита!... Когато към действие ни подтиква инстинктът за живот, удоволствието е доказателство, че действието е било правилна, а за нихилиста с християнската догма в душата удоволствието изцяло служи като аргумент contrа... Нищо не съсипва човека така бързо, както работата, мисълта, усещането без вътрешна необходимост, без дълбоко личен избор, без удоволствие, като автоматично изпълнение на „дълга” — точната рецепта за декаданс, даже за слабоумие... Кант става слабоумен... И това е съвременник на Гьоте! Фаталният паяк е бил смятан — не, все още се смята за първия немски философ!... Ще премълча мнението си за немците... Не видя ли именно Кант във Френската революция преход от неорганична форма на държавата към органична? Не той ли задаваше такива въпроси като: има ли събития, обясними само с моралните нагласи на човечеството, с което ... била доказана „склонността на човечеството към благото”? Кант отговаря: такова събитие е революцията. Погрешният във всичко инстинкт, противоестественост на инстинктите, немски decadenсе във философски облик — това е Кант!... 12 С изключение на двама-трима скептици — в историята на философията скептикът е един приличен тип — останалите не са запознати с елементарните изисквания за интелектуално благоприличие. Всички тези, мечтатели и чудновати зверове са като самките; у всички тях „прекрасните чувства” минават за аргументи, повдигащата „се гръд — за мях, раздуван от божеството, убедеността - за критерий на истината. Напоследък Кант се опита — по немски невинно — да придаде наукообразен характер на тази форма на поквара, на това отсъствие на интелектуална съвест; той изобрети понятието „практически разум” — особен разум, при който повече не бива да се безпокоиш за разумността, понеже много скоро своите права предявява моралът, понеже се раздава гръмогласното изискване: „Ти си длъжен!” (Du Sollst!).... Ако вземем предвид, че почти у всички народи философът наследява и развива типа духовник, не би трябвало да ни учудва този негов навик да сече фалшива монета, мамейки самия себе си. Щом на тебе са възложени свещените задължения като: да усъвършенствуваш, да спасяваш, да изкупваш хората, щом ти носиш божеството в гърдите си и си проводник на трансцендентални императиви27, то ти със своята мисия си недосегаем за чисто разсъдъчна оценка, теб те освещава дългът, ти самият си вид от висш порядък!... Що е знанието за един духовник? Той е твърде извисен за наука!... Та нали досега е властвувал той!... Той е определял кое е „истинно” и кое „неистинно”!... 14-15 13 Не бива да омаловажаваме следното: самите ние, волните умове, сме въплъщение на обявената война против всички предишни понятия за „истинно” и „лъжливо”; в нас самите е „преоценката на всички ценности”. Най-ценното се чака най-дълго, но ние вече имаме най-ценните резултати — методите. Всички методи, всички предпоставки на днешната ни научна мисъл, хилядолетия наред са предизвиквали най-дълбоко презрение: ученият не е бил допускан в обществото на „достойните” хора — той е бил считан за „враг на бога”, презиращ истината, за налудничав. Човекът, зает с наука, е чандала28... Целият патос на човечеството, всички понятия относно това — каква трябва да бъде истината, как трябва да се служи на науката — всичко беше против нас; произнасяните „Ти си длъжен!” винаги са насочвали тези думи яротив нас. Нашите обекти, нашите прийоми, нашият безшумен, недоверчив подход към нещата — всичко се представяше като съвършено недостойно, презряно... Най-сетне, за да не бъда несправедлив, ми се ще да попитам не беше ли естетическият вкус това, което толкова дълго заслепяваше човечеството, като изискваше истината да бъде картина; от човека на познанието в същото време изискваше вкус, за да може той енергично да въздействува на нашите сетивни органи. Скромността вървеше в разрез с вкуса... Ах, колко вярно подушиха, тези божии пуяци... 14 Ние се учехме поновому. Във всичко станахме по-скромни. Вече не извеждаме човека от „духа”, от „бога”, отново го поставихме сред животните. За нас той е най-могъщото животно — защото е най-хитрото; неговата духовност е само следствие. От друга страна решително се противопоставяме на тщеславието, което и тук е готово да се прояви, че уж човекът е крайната цел на цялата животинска еволюция. Той не е никакъв венец на творението — всяко същество стои на същата степен на съвършенство, на която и той... И нещо повече: от всички човекът е най-лошото — най-болното и уродливо животно, което опасно се е отклонило от жизнените си инстинкти. Новпрочем той е и най-интересен!... Що се отнася до животните, пръв Декарт29 (напълно достойна дързост!) се осмели да разглежда животните като machina30; цялата ни физиология се мъчи да докаже това. И ние — съвсем логично — не изключваме (както още Декарт) и човека. Всичко, което знаем за него, не е повече от разбиране на „машинообразното” в него. Преди приписваха на човека „свободна воля” — дар от небето; сега ние му отнехме и волята, в смисъл на особена способност. Думата „воля” сега служи за обозначаване на една резултатна — нещо като необходима индивидуална реакция на множество отчасти противоречиви, отчасти хармониращи едно с друго дразнения. Волята сега не „твори”, не „движи”... Преди в съзнанието, в „духа” виждаха доказателство за висшия, божествен произход на човека; за да го усъвършенствуват, го съветваха подобно на костенурка да погълне в себе си всички усещания, да прекъсне връзката си със земния свят и да отхвърли тленната обвивка: тогава, казваха, ще остане най-плавното — „чистият дух”. И тук ние също открихме нещо по-добро: в осъзнаването, в „духа” виждаме симптом на относително несъвършенство на организма, опити и грешки, опити слепешката и пипом да се постигне нещо, и преди всичко труд, поглъщащ твърде много нервна енергия — ние отричаме възможността за съвършенство, докато нещо се осъзнава „Чистият дух” е чиста глупост. Ако изключим нервната система, сетивата, накрая — „тленната обвивка”, ние ще се объркаме — ще се излъжем в сметката и това си е!... 15 Нито моралът, нито религията, на християнството имат някаква допирна точка с действителността. Напълно въображаеми причини са „бог”, „душа”, „Аз”, „дух”, „свобода на волята” — че дори и „несвобода”. Изцяло въображаеми следствия са грях, изкупление, „благодат”, „възмездие”, „опрощаване на греховете”. 16-17 Общуване между въображаеми същества като „бог”, „духове”, „души”. Въображаемо естествознание — антропоцентрично, напълно лишено от понятия за естествените причини. Въображаема психология — непрекъснато неразбиране на самия себе си, недоразумения, тълкувания на приятни или неприятни състояния, например — на състоянието на симпатическия нерв, посредством езиковите знаци на религиозно-нравствената идиосинкразия31 — „разкаяние”, „угризение на съвестта”, „дяволско изкушение”, „близост до бога”. Въображаема телеология32: „царство божие”, „Страшният съд”, „вечен живот”... Този завършен свят на фикциите33 се отличава не в своя полза от света на съновиденията: съновидението отразява действителността, а фикцията я фалшифицира — обезценява, отрича. Когато измислят понятието „природа” като противостояща па бога, „природното”, „естественото” стават синоним на „презряно”, „порочно”; — целият въображаем свят на християнството е изграден върху ненавистта към природата (действителността), той изразява най-дълбока неудовлетвореност от реалното... И с това се обяснява всичко. Кой е заинтересован така фиктивно да избяга от действителността? Този, който страда от нея. Но страда от действителността — една нещастна, претърпяла крах действителност... Преобладаването на чувството на неудоволствие над задоволството е причина за въображаемия морал и религия; но това преобладаване е формула на декаданса... Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 1.26 Mb. Сподели с приятели:
|