Издателство •пропелер•
Изтегляне 1.32 Mb.
|
Максим Тутунаров
 
Издателство •ПРОПЕЛЕР• София, 2016 © Максим Тутунаров, автор, 2016 © Издателство „Пропелер“, София, 2016 ISBN 978-954-392-397-7 Подземният гараж беше най-обикновен, с фасаден бетон и приглушено осветление, с две думи – гараж като га-раж. Нямаше много коли, та имах голям избор за паркира-не. Това беше нормално за района на града, в който отивах, носеше му се слава на опасен и престъпен квартал, особе-но вечер. Там бяха станали не малко обири и дори няколко убийства. Това с обирите го вярвах, но за убийствата си мис лех, че са разчистване на сметки между мафиотски босове. Всъщност и аз си задавах въпроса какво правя там и не мога ли да свърша тази работа утре, но вече бях стигнал и все за десет минути нямаше какво пък толкова да ми се случи. Паркирах колата горе-долу близо до вратата на гаража, която водеше към улицата, заключих я и с бавна целенасо-чена стъпка се отправих към нея. Вратата беше алуминиева, със стъкло в горната си част, което не беше мºто, откак-то беше завършен строежът, а аз имах подозрения, че не е било мºто и преди това. С две думи имаше стъкло, през което едва се процеждаше светлина. Въпросната врата се състоеше от две крила, които се отваряха в двете посоки – нещо като врата на каубойски бар. След нея имаше малък коридор, дълъг около пет-шест метра, и втора подобна вра-та, а след това се излизаше под една козирка и улицата беше на шест-седем метра. В момента, в който отворих вратата и тръгнах по въпрос-ния петметров коридор, от другата врата влезе един цветно-кож. Беше с раздърпани широки дрехи и смъкнати дънки, 3
широко яке, което му стигаше до коленете. Беше му поне два номера по-голямо – явно се изживяваше като рапър. На-прави ми впечатление, че подскачаше нервно, като си та-наникаше някаква песен, за да не бие на очи и да прикрива нервността си. Когато бяхме на около метър един от друг и тъкмо да се разминем, тарикатът извади из под широкото си яке ловджийска пушка с рязана цев и рязан приклад. Аха... ето защо якето му е било широко – да си крие пушката под него – един вид военна тактика. Той тикна пушката в носа ми и с леко треперещ глас ми каза: – Дай кинтите, брато... Аз го погледнах невъзмутимо, леко озадачен, и не по-мръднах. Дори ми стана малко смешно. – Давай кинтите, костюмар... Опита се да ме ядоса цветнокожият и две вади пот се стеко-ха по обръсната му глава. Усмихнах се. Ал Капоне бе казaл: „С усмивка можеш да стигнеш далече, а с усмивка и писто-лет можеш да стигнеш още по-далече“ – това ми напомни, че коланът ми бе опънат от една 16-зарядна 9-милиметрова „Берета“. В този момент, за мой късмет се чу изскърцване на вратата, която беше зад моя пишман нападател. Погледах
– Опирали ли са ти мекия спусък на главата, умнико? – попитах аз. Нови две вади пот се спуснаха по челото на псевдорапъра и той започна да гледа уплашено, чакайки Батман, Робин и Супермен да влетят заедно и да го спасят от тъпото положе-ние, в което се беше докарал. Бутнах го с пистолета назад, наведох се и взех скапаната му пушка. Извадих двата патро-на, които се оказаха халосни, хванах пушката за цевта и го
4
шляпнах – той отстъпи назад, а аз пак го шляпнах, и така няколко пъти докато излязохме през вратата. Отвън обаче, хмм, имаше около десет негови събра-тя, облечени по същия клошарски начин като него. За мое учудване, вместо да ме атакуват, започнаха да се превиват от смях и да сочат моят нападател с пръст, докато аз про-дължавах да го удрям, я по задника, я по краката с „личното му оръжие“. Отвсякъде се чуваха присмехулни викове от рода на: – Смешник, един бял не можеш да обереш, палячооо ха-ха-ха, аматьор хо-хо-хо... – и т.н. По този безумен начин преминах кордона от цветноко-жи. Спрях да удрям моя нападател, хвърлих му пушката и си прибрах пистолета. Излязох на улицата и се отправих да свърша тази всъщност никому ненужна работа, за която се бях запътил. След два дни седях с моите приятелки Нина, Силвия, Криси и жената на мечтите ми – Лиза, в едно кафене и им разказвах тази леко филмова история. Възгласи от „Аууу, колко си смел, Алекс“, до „Ееее, чудо голямо. Що не му даде некви кинти, може да са му трябвали“ се чуваха през смеха, който се носеше на нашата маса. Всички ние работехме разнообразни високодоходни про-фесии и това, че носех пистолет във въпросната вечер, не ме правеше престъпник. Просто като ходя по такива места
Няма да изпадам в подробности кой какво работи. Ето например Нина – тя беше висока около метър и осемдесет, с дълга права кестенява коса, много енергична
5
Силвия беше най-лежерната от цялата компания. От нея единствено се изискваше сутрин да е точно навреме на ра-бота и след това си даваше вид, че работи – кога наистина, кога редеше пасианс, но всичко беше спокойно и лежер-но. Силвия беше с права черна коса, висока около 165 см,
Лиза, да, Лиза, това беше жената с главно Ж за мен. Бях ме се запознали в една такава безметежна петъчна вечер преди повече от две години. Видях я да стои на бара и да си пийва, а аз в не много трезво състояние се лепнах за нея. Опитвах се да остроумнича, както обикновено правех с же-ните, но тя се оказа по-остроумна и духовита от мен и аз така се лепнах, че от „свалка за една вечер“ още сме заедно. Лиза беше висока около 175 см, с права черна коса, като на Нефертити, с матова кожа като кадифе, а тенът º след три дни престой на морето ставаше като на мулатка. Тялото 6
Няколко дни след въпросната случка с цветнокожия, за която вече бях забравил, или поне не седеше вече на дневен ред, излязох от дома си около 22 ч. Беше валяло дъжд и фаровете на колите и уличното осветление се отразяваха в асфалта. Отраженията на колите, смесвайки се с цветните реклами от витрините на магазините, създаваха интересни шарени петна по мократа настилка. Вървях забързан и за-мислен към заведението, където имахме среща – не тръгнах
По тротоара нямаше много хора, да не кажа почти ни-кой, с две думи най-обикновен и скучен четвъртък. Имах вътрешното усещане, че точно този четвъртък е от тези, в които излизаш на по бири или едно малко и следващият ти кадър е в 5 часа сутринта – как поръчваш поредните шотове. Когато отминах поредния безистен, а по тази улица имаше доста, чух стъпки зад мен – някой ходеше в безистена и съз- 7
даваше едно специфично безистенно ехо. Нищо необичайно просто някой се прибира от работа или излиза като мен на за-ведение, явно не съм единственият на улицата по това време. Отворих очи от слънце, промъкващо се през облаци. Лежах на нещо меко което определено не беше легло. Нямах ни-какъв спомен какво се е случило и къде съм и какво правя под небето. Главата ме болеше – аха... пак бях прекалил с водката и шотовете. Явно се оказах прав за четвъртъчното парти. Лошото беше, че нямах абсолютно никакви спомени от вечерта. Ще трябва да се обадя на Лиза да ми припомни някои детайли, но това щеше да стане по-късно. Опитах се да стана, но всичко ме болеше, особено гърба, опсссс... да не съм се бил с някого или по-скоро да съм паднал от някой бар-стол (това с бар стола ми се видя по-вероятно)!? Реших, че съм твърде изморен и махмурлия и тези тежки въпроси ще ги решавам друг път и заспах отново. Когато се събудих повторно, картинката не се беше про-менила много, с изключение на това, че не ме болеше гла-вата, нито гърбът и се чувствах отпочинал. Опитах да се на-дигна и за мое учудване ми се получи – целият бях в пясък и се чуваше прибоят на морето. Уаууу, така ли съм се напил, че не си спомням кога съм стигнал до морето – баси... не очаквах такъв подвиг?! Изправих се да се ориентирам на кой плаж се бях дотътрил, но уви, всичко беше доста непознато. Имаше хора, които се мотаеха безцелно, облечени странно за ходене на плаж, сякаш всички се бяха напили дружно и който както си е бил облечен е дошъл да изтрезнява. Хмм... Опитах се да върна лентата и да си спомня нещо, но уви... по-следният ми реален спомен бе от това, как излизам от вкъщи
8
ко. По дяволите, аз не знам да играя на покер!... Къде са ми изчезнали нещата?! – но не преставах да си повтарям наум: „Спокойноо, спокойноо, всичко е под контрол!“ Помотах се малко насам-натам по плажа и реших, че тряб-ва да си ходя. Съзрях една жена на около 50 години, слаба с леко посивяла коса, която седеше и съзерцаваше морето. – Добър ден! – казах аз. – Извинете, къде се намирам, че нещо май злоупотребих с водката? Тя ме погледна с най-жалкия поглед, усмихна се тъжно
– Наистина ли не знаеш къде си? – Колкото и странно да звучи, никога не съм идвал на тоя плаж, а ми изглежда доста посещавано място. – Да, моето момче, доста е посещаван – и пак се усмихна тъжно. По дяволите, какво става тук?.. Оффф, имах една работа, от която щях да взема тлъста комисионна, а тази жена ме гледа тъжно и не ми казва как да се прибера. – Това, че е посещаван доста, е донякъде добре – под-хванах аз разговора и седнах до нея. – Значи, транспортът е добре уреден, така че бихте ли ми казала откъде да си хвана рейс, метро, такси или нещо подобно да се прибера. – От никъде, тук е последната спирка на всички превозни средства. – Това е чудно, че е последна спирка – възхитих се аз. – Значи ще мога дори да си намеря място и да седна – опитах се да се шегувам. – А, с какво ще си купиш билет, моето момче? Предпо-лагам, че нямаш пукната пара в себе си, както и документи, ключове, телефон?... – каза жената и се усмихна. – Откъде знаете, че нямам?! – Е, имаш ли? – Миии, всъщност нямам... но това не е проблем. Ще си хвана едно такси и ще стигна до някой приятел, а той ще ми даде пари, после ще му ги върна. Правил съм го неведнъж – заявих гордо аз.
9
Всъщност доста често след поредната обиколка на заве-денията съм си изпивал всичките налични пари, но поне те-лефон и ключове от нас съм имал, а когато съм имал пари
– Добре, но тоя път няма да ти се получи – продължи тя. – Защо да не ми се получи? Вие откъде знаете, че нямам пари, документи и телефон? Да не би да сте някоя крадла или поне да сте видели, че някой ме обира? – повиших леко глас. – Не, моето момче, не съм – продължи жената. Това с „моето момче“ ме дразнеше, но го преглътнах и продължих да слушам. – Тук никой няма документи, пари и телефони. Да виждаш някой да говори по телефон? – каза жената и усмивка изгря на лицето º. Огледах се трескаво, плажът беше дълъг около три кило-метра и завършваше в двата края със скали, много еднакви, като в Холивудски декор. И наистина никой, ама никой не говореше по телефон. Това ме озадачи доста и погледнах въпросително жената. – Ти наистина ли не си спомняш нищо? И не помниш какво си правил за последно? Ще е по-възпитано да се пред-ставиш – аз се казвам Мария. 10
– Честно, не си спомням, но поне си спомням как се каз-вам – Алекс, или по точно Александър. – Успокой се, Алекс, помисли какво ти се е случило по-следно и ще ти се изяснят много неща, особено тези с хва-щането на такси – каза Мария и се усмихна тъжно, като продължи да гледа морето. По дяволите, какво толкова бях направил, че да стоя на тоя плаж?! Не, че е лошо човек да стои на плаж, ама тази неизвестност ме побъркваше. – Отпусни се и помисли – каза Мария без дори да се об-ръща към мен. Започнах да мисля усърдно, но нищо не се сещах – въз-можни сценарии ми се въртяха в главата, дори и това, че съм играл комар, загубил съм, отвлекли са ме и са ме за хвърлили на тоя плаж, но определено този вариант ми се стори мега тъп и реших да се поразходя. Плажът беше наистина странен, широк около петде-сет-шейсет метра, дълъг, както споменах, около три кило-метра, завършвайки със скали, а назад имаше нещо като гора. Аз тръгнах към гората. Когато стигнах на десетина метра от нея, видях, че между дърветата има храсталаци, отначало леко рехави, но след метър-два ставаха гъсти и непроходими. Опитах на няколко места да премина, но не се получи. „Какво, по дяволите, става тук?“, помислих аз и тръгнах да се връщам обратно към Мария, която продължа-ваше да съзерцава морето. Реших, че трябва да стигна мо-рето и да се ориентирам по някакъв начин, но най-странното бе, че нито бях гладен, нито жаден. Дори не ми се пиеше и бира, а това наистина вече беше много, ама много странно. Когато стигнах до прибоя, видях разни хора, които се за-бавляват, като строяха замъци от пясък, един-двама бяха с дрехите в морето, но нищо ориентиращо освен един цвет-нокож, който си беше направил расти по главата и ходеше с развлечени дрехи... „Цветнокож с развлечени дрехи, цветнокож с развлечени дрехи“... изведнъж се заби като игла в мозъка ми. Повторих 11
си го наум още десетина пъти, но нищо. Подминах хората със замъка, в която растърът се изживяваше като дизайнер, инженер и архитект на строежа. – Ей, брато, скивай к’ва яка кула ше напраа... „По дяволите“, избухна в главата ми със страшна сила. Сетих се какво бе станало. Започнах да връщам лентата. Се-тих се за опита за обир. Като на филм от времето на Чарли Чаплин се въртяха образи в главата ми – подземния пар-кинг, цветнокож с раздърпани дрехи, „палячо – ха-ха-ха, аматьор – хо-хо-хо“ ехтяха в главата ми. Сетих се, че вър-вях по тротоара, а стъпки на човек, който върви в безистен се чуваха зад мен. Въобще не обърнах внимание, докато из-веднъж стъпките не излязоха на тротоара и цопнаха в една локва. Инстинктивно се обърнах или по-точно тръгнах да се обръщам, когато чух изстрел от 45-калиброво оръжие. Поч-ти мигновено със звука от изстрела усетих, че нещо много силно ме блъсна в гърба и аз политнах напред. С перифер-ното си зрение, докато летях напред, видях причинителят на този изстрел. Беше моят пишман нападател, на който се бяха подигравали събратята му. Повече от явно беше, че
Направих един пирует и се строполих на земята по гръб. Усетих ужасна болка, свързана с това, че не мога да дишам, всичко започна да се върти около мен и започнах да виждам размазано. Вече като на сън усетих, че някой ми рови из джобовете и след това всичко утихна. След известно време пак започнах да чувам някакви звуци, като гласове на хора, сирени на линейки и патрулки – някой се опитваше да ме премести. След това ми стана студено... помислих си: „Ес-тествено, че ще ми е студено, лежа на мокрия тротоар“, а след това заспах. Ясно, бил съм тежко ранен и сега съм в санаториум за възстановяване. Леко странно ми се видя, че бях облечен в същите дрехи, като във въпросната нощ – широки дънки, по-добни на въпросният рапър обирджия – бяха доста модерни 12
по това време – виненочервени кожени кецове, черен широк суитчър – с две думи и аз не бях много по-различно облечен от моя пишман нападател, само че значително по-спретнат и
петдесет-шейсет метра от мен. Всъщност там, където я бях оставил преди около половин час. Тръгнах с бърза крачка към нея и широка усмивка. Като стигнах, се пльоснах до нея на пясъка и самодоволно и заявих: – Сетих се, спомних си защо съм тук. – Аха, така ли? И? – каза тя с ирония в гласа. – Като оздравея напълно, а според мен съм почти здрав, ще се прибера вкъщи. – Интересно решение, и как стигна до него, и по-точно какво се сети? – Сетих се, че вървях по тротоара и един цветнокож ме простреля в гърба, и сега явно съм в санаториум, за да се възстановя – казах аз самодоволно. – Чудно, и с какво те простреля, с воден пистолет ли? – Не, с някаква ловджийска пушка от около десет метра.
– Емиии, да, окей съм си. Виж говоря си с теб, ето чертая
– Не съм жив, всъщност съм умрял, нали? – попитах аз, продължавайки монолога си, и очите ми се напълниха със сълзи. – Да, моето момче, умрял си отдавна. Поне преди сед-мица. Аз преди два дни те забелязах да спиш на плажа, но трябва сам да стигнеш да този извод. Има хора от години стоят тук и обикалят и не могат да се сетят защо са тук. – Но... – не знаех какво да питам. – Трябва сам да се сетиш, че си умрял, тук всички са ум-рели. 13
– Целият плаж ли? – Да, целият. – А зад скалите какво има? – Още един плаж и след него още един, и още един, и така до безкрай. – Това ееее един вид, ъъъ... задгробен живот, рай, ад, рай-ски ад или адски рай? – Не, това не е нито рай нито ад, а ти си по средата, нито
– А какво правя тук?! Защо не съм например в ада?! Аз съм съгрешавал достатъчно, всъщност никога на съм во-дил целомъдрен живот – алкохол, наркотици, жени, е такива дреболии – споделих аз и всъщност, като се замислих, си беше точно така. – Тук не е чистилище или нещо подобно, тук има само хора, умрели от насилствена смърт, хора, които не са изжи-вели живота си докрай, както му е отредено. – Аха, всъщност... – Всъщност всички тук са умрели от катастрофа, злопо-лука и нещо непредвидено, или като теб са били убити. В този момент чух някаква глъчка на около петдесет мет ра от мен. Загледах се и видях един взвод войници, които бяха с униформите и се забавляваха с нещо. – Ааа, войниците ли гледаш? – десантчици, скочили вку-пом да направят някаква фигура във въздуха, знаеш ги – като цвете или нещо подобно, ама преди това старшината им дал парашутите на проверка и никой не се сетил да по гледне. – Доста добро, направо виц. – За теб виц, ама сигурно родителите им тъжат за тях. – А, аз като съм тук и съм умрял, ъъъ... живите живи ли са си? – не знаех как да формулирам въпроса. – Тоест моите приятели знаят ли, че съм умрял, или? – Ти как мислиш? Дали ако те прострелят с ловна пушка, си мислят че си жив? 14
– Исках да питам сега дали... хмм... тъпо ми е да го кажа. – Слушам... – Коя година е на Земята – 2014 ли е? Моите приятели в момента живи ли са? – Да, 2014 година е и твоите приятели са си живи в мо-мента. Като минат шест месеца още доста неща ще ти се изяснят. Запомни – не можеш да казваш на никого, че е ум-рял, всеки сам трябва да се сети! Сега почивай, да се възста-новиш от раната в гърба. Да, наистина се бях уморил. Излегнах са на пясъка и не-усетно заспах, или поне на това приличаше състоянието, в което изпаднах. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 1.32 Mb. Сподели с приятели:
|