Издава, отпечатва и разпространява Фондация Християнски център за хора с увреждания "Благодат" Пролет 2009 брой 1(27)



страница3/3
Дата07.05.2018
Размер387.3 Kb.
1   2   3

ИЗ ДНЕВНИКА НА МИСИОНЕРА



Родопите – най-голямото мисионерско поле
Таня Тодорова, Девин
- Енчо, спомняш ли си на днешната дата 6 септември, преди 13 години, какво се случи?

- Да, спомням си...

- На тази дата през 1993 г. ние вече изцяло заплатихме Мисионерския дом. Навършиха се 13 години. Никак не е малко. Много неща се случиха, много сълзи се проляха. Най-важното е, че неразораната целина се разора. Посяха се много семенца. Започнаха да поникват. Имаме вече и плодове, макар и малко. Няма никога да забравя, когато ти дойде тук на тази дата, за да внесеш цялата сума.

Спомням си как след известно време една група от София ни се обади, че желаят да ни посетят. Помолихме ги да не бързат с евангелизирането. Споменахме, че трябва да се работи внимателно, без цитиране на имена и адреси. Но те не послушаха. Преди да успеем да се приберем в Девин, те бяха вече направили уличната евангелизация и бяха постъпили точно обратно. Насочили хората, които ги слушали, към нашия адрес. Това стана причината да се пусне слуха, че някаква страшна секта се появила в града. От полицията бяха притеснени за нас. Обадиха ни се по телефона. Строг мъжки глас запита: “Госпожо, с каква цел сте закупили тази къща?” Отговорих, “Тези дни ще дойдем при вас и ще ви разкажем”.

Предприехме пост и молитва за предстоящата среща. Заедно с децата, Йоана (в първи клас) и Крисито (в детската градина), се отправихме за Девин. По пътя спряхме в Чепеларе, за да кажем на местните вярващи да се молят за нас.

В Девин посетихме кмета на града Федя Лазарев. Посрещна ни много сърдечно. Разказахме, че сме християни и че работим в затворите в цяла България. Дори имаме специална грамота-благодарност от Главно управление на лишените от свобода за успешна работа с тях. Показахме на кмета списанието, което издаваме и разпространяваме във всички затвори, в Домове за сираци, до инвалидите в България, а също и до отделни абонати в цялата страна. Споделихме как съвместно с кмета на Пловдив, инж. Николай Сомлев, организирахме първото в страната неделно училище по вероучение. Бяха ни предоставени четири зали в едно от училищата в центъра на града. От целия град идваха деца. Проф. Ташев, шеф на Психиатрична клиника “Корсаков” към ВМИ също повери децата си на нашите преподаватели. Двайсет учителки водеха занятия по вероучение и християнска етика в 7 училища в града. Бяхме добре дошли и в много детски градини, за които доставихме помощи. Изнасяхме всяка седмица християнски програми в старческите домове.

Тази информация допадна много на кмета. Той ни благодари, пожела ни успех и каза, че ако имаме някаква нужда, готов е да ни помогне. Бил е наш гост в Дома и е присъствал на богослужения.

След това посетихме началника на РПУ, г-н Васил Паев, който ни очакваше. Срещата мина сърдечно. Той беше много заинтригуван от разказа ни за нашата работа с лишените от свобода и особено от списанието “Братска любов”, което изпращаме официално във всички затвори на страната. Разказахме му за посещенията ни в затворите и за промяната, която е настанала в много от хората там. Пътували сме с коли, понякога и с влака, до различни затвори в България, независимо горещините или минусовите температури през зимата.

Г-н Паев ни слушаше с голямо внимание и в един момент не се стърпя и каза: “Тогава, ние и вие имаме една и съща цел, да се помогне на хора с престъпни деяния и те да бъдат променени, за да станат добри граждани на нашата страна. Можем да работим съвместно с вас. Искам да Ви помоля г-н Тодоров, да изнесете лекция пред целия ни антураж на РПУ, как да се предпазваме от сектите, след като и вие се борите срещу тях.”

Подарихме за служителите в РПУ от християнската литература и списанията, с които разполагахме. Разделихме се като добри приятели.

Върнахме се в Дома много щастливи и доволни за това, че Бог отваря врата за работа в този район. Късно вечерта, когато децата бяха вече заспали и извадихме последните камби от фурната, си легнахме и ние. И тогава, ужасен шум от счупени стъкла изпълни стаята. Цялото ми легло беше покрито с тях. Благодаря на Бога, че нямах никакви порязвания. Децата ужасени се събудиха. Пристигна и Енчо от съседната стая и видяхме камъка, който беше хвърлен. Прозорецът зееше грозно. Малката Йоана, треперейки права в леглото, казваше: “Мамо, мамо, какво става, защо ни нападат с камъни? Какво се е случило? Ние сме добри хора, мамо... Дойдохме да кажем на хората за Исус, че ги обича, а виждаш ли, с този камък можеха да ни убият. Защо ни правят така, мамо?” Чухме и малката Криси с плач да казва: “Господи Исусе, направи никога повече това да не става.”

Енчо закова едно одеяло на прозореца. Опитвахме се да заспим след произшествието, но не успяхме и осъмнахме будни. Децата бяха неспокойни и в напрежение. Аз ги гушнах до себе си, но не можахме да заспим. Много се вълнувам, когато си припомням това. Беше неделя, трети октомври 1993 година. Слязохме в Пловдив, за да присъстваме на богослужението и да вземем участие в Господната трапеза. Никой не предполагаше какво се е случило с нас. Официално, никой не беше ни изпратил мисионери в Родопите, но ние чувствахме Божия призив: “Идете!”.

В продължение на около две години преди това, всеки ден, оставяйки сама в къщи, съм се молила, “Господи, изпрати ни да живеем в Родопите”. И ето, то стана реалност. Много често имаше заплашвания за живота ни, за колата ни. Казваха ни да се махаме от града. Бяха потрошили почти всички прозорци на сградата. Намерихме камък чак в банята. Той беше преминал през прозорците, изпочупвайки ги, беше пробил стъклото на вратата и достигнал до банята. Чудехме се на тази сила, с която е бил запратен.

Години преди това, заедно със синът ни Живко, още малко момче, на когото много зле му се отразяваха завоите, сме посещавали Чепеларе, Павелско, Широка лъка, Смолян. Пристигали сме надвечер и сме събирали вярващите там без много шум. Те от своя страна са канили техни близки. Веднъж, след проповедта на Енчо, четирима души бяха дълбоко докоснати от словото и се отзоваха на поканата да приемат Исус. Тогава направихме и питка за Господна вечеря. Спомням си как безквасното тесто така залепна за котлона, че едва го откъртихме с ножа. Върнахме се в Пловдив по малките часове, но много щастливи.

По-късно, въпреки че бях много заета с работа, с трите си деца и служение към Мисията, всеки ден се молех за Родопите. Падах на колене и казвах, “Господи, изпрати ни да живеем там!”. Често пъти съм виждала в Пловдив възрастни родопчанки, дебело облечени, сигурно тръгнали от ранни зори, за да стигнат навреме в големия град. В мен се появяваше милосърдие към тях. “Господи, изпрати ни...” Също така две жени от църквата, Силва и Фанка, чийто корени са от Родопите, са се молили в продължение на 15 години да излезем от Пловдив и да живеем точно в град Девин. Беше изминала една година, откакто купихме Дома, но те все още не знаеха, че Бог е чул молитвите им.

Мама Вера (майката на Енчо) ми е казвала: “Ти си млада и красива жена. Как така с тези малки деца ще отидете в Родопите, когато Енчо често пътува и се налага да оставате там сами?” Баба ми Стоянка (преди няколко години почина на 97 г.), която се молеше всеки ден за нас, също често ме предумваше: “Баба, вие отивате там, където никой не иска да иде: по затворите, при слепите, в домовете за стари хора... Това за вероучение в училищата е добре, но сега, тия Родопи, къде ще мъкнете тези деца по баири и чукари? Жал ми е за тях!” Отговарях: “Бабо, няма да се притесняваш. Щом Господ е с нас, Той ще ни пази. Има много желаещи за амвоните в големите църкви, но желаещи да отидат мисионери са малко. Щом Господ ни изпраща, ще отидем.” Баба беше истински вярващ, която ни учеше на ценни християнски добродетели.

Един ден бях с децата в Пловдив, а Енчо пътуваше от Девин за Пловдив, през Чепеларе, където щеше да проповядва на вярващите. От полицията в Девин ни се обади разтревожен глас: “Госпожо, къщата ви беше подпалена, но от пожарната я угасиха и съпругът ви трябва да дойде веднага, за да провери пораженията от пожара и водата при гасенето.” Обадих се веднага на Енчо в Чепеларе и той се върна обратно в Девин. Пред него се открила грозна картина. От полицията разследваха случая, но не откриха нарушителите.

Вечерта, сам в къщата, той се молил: “Господи, Твоята воля ли беше за този дом?” И получил отговора: “Да, защото имам предвид нещо в бъдещето”. Получил и видение, огромен светъл надпис: “Молитва за защита”. По-късно той е споделял: “Чувствал съм, че целият дом е обиколен от десетки ангели, които го пазят”.

Обаждахме се на наши близки за стари пружини и дивани, за да може да оборудваме стаите. Поради претоварване, Енчо започна да чувства болка в едното рамо. Спомням си, когато с него пастирувахме в Меричлери, той, с татко Желю и техни приятели, извършиха основен ремонт на църковната сграда и тя стана една от най-красивите в онова време. Също така, когато трябваше да бъде подготвена къщата, където щяха да отседнат учениците от Библейското училище към църквата в Пловдив, Енчо замина за Чепеларе една седмица по-рано и сам боядиса всички стаи, които бяха в много окаян вид.

В новия дом в Девин започнаха да идват помощници. Любчо Славов от Пловдив, с младежкия си ентусиазъм, се включваше във всяка една дейност в Мисията ни. Спомняме си и за баба Добринка Иванова, сега вече при Исус, която престоя дълго време при нас, за да ни помага. Един ден Енчо чул глас, “Излез бързо на улицата!” Той се спуснал по стълбите и когато излязъл навън, видял две възрастни жени, които точно подминавали сградата. Енчо ги поздравил и ги поканил вътре, за да ги запознае с нашата гостенка. Жените се отзовали и прекарали няколко часа заедно. Бог ги докоснал и накрая Енчо ги водил в молитва за покаяние и приемане на Исус. И двете преживяли новорождение. Едната казала: “Виж, ма, Стоянке, нещо стана с мен. Толкова ми е хубаво!”, а другата отговорила: “И с мен стана нещо... Виж ми очите. Плача от радост”. Направихме грешка, че не взехме адресите им. Но години по-късно, когато се регистрира църквата, ги открихме отново и те започнаха да посещават богослуженията. Едната вече е при Господа.

- Енчо, толкова много спомени, колкото са лошите, толкова повече са хубавите!

ПОНЯКОГА...


Понякога...

...трябва да се нараним,

за да започнем да оздравяваме.

...трябва да не успеем, за да се научим.

...трябва да загубим, за да спечелим.

Някои от най-добрите уроци

сме научили единствено и само чрез болка.

Понякога...

...нашата перспектива се прояснява

само след като сме измили очите си

със сълзи.

Понякога...

...трябва самите ние да се счупим и

чак тогава ще можем да бъдем

съчувствителни към чуждата болка.

Понякога...

...трябва да се разболеем, за да можем да си

починем и размислим много добре

за някои по-важни неща,

отколкото са работата или развлеченията.

Понякога...

...Бог ни довежда малко по-близо до смъртта,

така че след това да можем да преценим

как живеем и как да живеем.

Понякога...

...трябва да изпитаме дори и липса на храна,

така че след това да познаем и оценим Божието снабдяване.

Понякога...

...трябва да се почувстваме зле,

за да можем след това да съчувстваме на чуждата болка.

Понякога...

Затова внимавай в сърцето си, приятелю!

Ако днес не разбираш нещо,

вместо да започнеш да гадаеш,

попитай Бог какво има предвид,

когато казва:

- За да научиш урока си до края, трябва да издържиш до край!

Или пък:


- Най-напред трябва да се научиш да виждаш, когато гледаш,

а след това ще видиш и по-голямата картина на живота си.

- За да пораснеш, трябва да устоиш!

Погледни отвъд болката

и ще видиш Божията любяща ръка.

Тя отнема това, което е добро,

а ти дава нещо друго, което е още по-добро.

А сега се отпусни и приеми като своя

тази благословена мисъл:

Тъй като твоето сърце е тревожно

и си задава безброй въпроси,

ти запомни:

Божията ръка дава само това,

което й диктува любящото Божие сърце.

Понякога...

...Господ смъмря бурята,

за да спаси хората.

А понякога...

...Той позволява на бурята да бушува,

за да смъмри хората!

Защото е по-добре да си в бурята с Христос,

отколкото в тихата,

с гладка повърхност вода,

но с повличащо те мъртво вълнение.


Автор: Неизвестен!

Благодарност



За да можем да издаваме списание „Благодат” и да разпространяваме християнска литература, ние получаваме подкрепа от вас.

Благодарим на всички, които подкрепиха с молитви и финансови средства Божието дело.

Бог ще ги възнагради богато.
От екипа на „Благодат”


1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница