Издава, отпечатва и разпространява Християнски център за хора с увреждания „Благодат

Елханан, художник

Дойдох с такси в Гило, един от прекрасните ъгли на Ерусалим. Когато видях разпръснатите по хълмовете бели къщички, си спомних текст от Библията, където се говори, че Ерусалимските околности ще бъдат населени (Зах. 2:4). Помислих си: „Колко красиво ще бъде тук през пролетта, когато на фона на белите стени ще зацъфти с лилав цвят бугенвилея."

Утрото беше изпълнено с красота и светлина не само в буквалния смисъл на думата. Освежаващо ми подейства срещата с художника Елханан (45 годишен) и съпругата му Джулия. Елханан с леко побеляващи коси и спретната брадичка ми показа първо албума със снимки на негови работи. Една от тях ми напомни прекрасна живописна творба на баща ми, озаглавена „Извор" и поканих Елханан да я види. В онова утро много пъти слушах думата „Извор", тъй като голяма част от живота на Елханан е преминала в търсене на първоначалния извор. Търсил го е в много страни и е преживял много, докато накрая е намерил Бога.

Елханан ми предложи да поседнем в колибката на балкона, тъй като по това време се празнуваше празника на скиниите (СУКОТ). Беседвахме и ни обгръщаше лек ветрец, проникващ през върбовите клонки на върха на колибката. Джулия донесе купичка с орехчета и графа с плодов сок. Помолихме се. Елханан се молеше за това Бог да ни запази в колибката на Своя свят.

Принадлежа към еврейско семейство, членовете на което са дошли в САЩ от Унгария и Чехословакия. Роден съм в Ню Йорк. После нашето семейство, подобно на много други, се преместваше по-нататък и по-нататък в запада на Щатите. В края на краищата се установихме в Калифорния, където и израснах. Семейството ми може да бъде наречено средно еврейско американско консервативно семейство, но не ортодоксално.

Не бяхме много религиозни и не знаехме много добре Библията. Но винаги осъзнавахме, че сме евреи, въпреки че не можехме да обхванем пълната дълбочина на нашето национално призвание. Винаги имах чувството, че живея не в това място и не в това време. Никога и никъде не се чувствах като у дома си. От най-ранно детство нещата в живота ми някак си не вървяха. Децата, с които играех не ми бяха интересни. Шегите им въобще не бяха забавни. Темите, по които разговаряха, не ме интересуваха. Разбирате какво имам предвид.

Когато навърших 25 през 60-те, светът се промени. Може би Божият Дух се изля върху света, не знам. Стана това, което евреите чакаха 2000 години – отново беше получен Ерусалим. В пълен разгар беше движението на хипита-та и тук в Калифорния то заемаше първо място. Нещо ме тревожеше, но сам не знаех какво. Чувствах се съвсем откъснат от поколението си. Постоянно си мислех, че трябва да има нещо повече от това, което виждам наоколо. Обучението не ми даде съвсем нищо. Казах си: „Те само говорят за Бога, но аз не Го виждам". Родителите ми ме посъветваха да гледам филма „10-те Божии заповеди". Тогава бях на 12 г. Мислеха си, че филмът ще ме впечатли и ще ме накара да се отнасям по-добре към религиозните неща. Гледахме филма. Беше великолепен и наистина ми подейства. Казах си: „Ако Бог съществува, Той е точно такъв". Но Бог не беше за мен такава реалност, както на Синай. Аз не можех да почувствам присъствието Му и прекъснах подготовката за Бар Мицва. Когато започнах да изучавам изкуство в Университета, там също възникнаха проблеми. Показах картини на изложба в Глейндайл, което ми позволи да получа пари.

Казах си: „Ще си купя еднопосочен билет и ще замина за Европа”. Сложих боите и четките в куфара и заминах сам, незнаейки къде. Тогава си имах философия, която се свеждаше до следното: всичко, което досега са ми показвали, е лъжа. Всичко, което слушах, всъщност беше неправда. Единственото, в което можех да съм сигурен, беше това, което моите 5 сетива можеха да възприемат. Мога да вярвам само в това, което сам виждам или което сам съм изпитал. Най-важната част от моята философия беше утвърждаване. Трябва да се върнем в миналото си. В Америка няма нещо, което да е по-старо от 250 г. и всичко е опаковано в целофан и дори не мирише.

И така, в Европа! Там можеш да се движиш имад във времето или поне все още може да усетиш миризмата към хляба. Пристигнах в Париж и когато ходех по улиците наистина ме съпровождаше миризма на хлебопекарни БОЯХ се да не пропусна нещо и исках сам всичко на светло да попипам, да помириша, да видя и да изпитам.

В Европа може да пипнеш стените, на които се е опирал Наполеон. В Америка може само да прочетеш за това в книгите. Тук може сам да го изпиташ.

Живях в Париж 5 години, прехранвайки се с рисуване на илюстрации към книги и сам пишех статии и повести. Наемах прекрасно студио близо до остров Сен Луи.

Посетих съседните страни - Англия, Германия, Италия. Видяното сравнявах с това, което четях в книгите и все се опитвах да се задълбоча в историята. В Рим дори ми се стори, че съм близо до извора. В мен започна нещо да зрее, получавайки постепенно все по-определена форма. Святият Дух, Който ме призоваваше от ранно детство, ме изпълни с предчувствие за срещата. Исках да отида още по-далеч във времето и от Рим заминах за Гърция, люлка на западната цивилизация. Записвах всичко, което преживявах там; всичко, което виждах и чувах. А впоследствие, прочитайки записките си, бях доста удивен от тях.

И въпреки всичко не намерих истината. Голяма част от живота ми бе свързана с изобразителното изкуство, но как да изобразя извора, ако не знам къде се намира и какво представлява? Всичко ми пречеше - прекалено много техника, прекалено много бащи и майки. Бях изгубена душа, търсеща сама себе си. „Грях" на иврит е „хет". Думата означава нещо като изстрел от оръжие, който не попада в целта. Изглежда се движех не в нужното направление и напълно изгубих целта на живота си. Животът ми стана безрадостен. Особено в любовните дела. Живях безнравствено, но дори и това беше вид търсене. Търсех истината и любовта, но не там, където трябваше. Практически престанах да се чувствам евреин.

Веднъж ме попитаха: „Ти евреин ли си?" Отговорих с въпрос: „Какво означава да си евреин?" Тогава ме попитаха: „Твоите родители евреи ли са?" Казах: „Да.” „Значи си евреин. Не искаш ли да отидеш в Израел?” Казах: „За нищо на света! Израел е последното място, където бих искал да отида". Работех с един приятел, когото познавах от 5-годишна възраст. Той пишеше книги, аз ги илюстрирах. Този приятел предложи: „Хайде да отидем в Бразилия". Казах: „Защо не?" През изминалите 5 години опитах всичко, което може да се опита в Европа и ми се искаше да замина. Извор в Европа няма, знаех го вече. Купихме еднопосочни билети и се оказах в Бразилия. А там всичко, до което се докосвах, се разпиляваше. В Европа работите ми вървяха успешно, но сега започна нова страница от живота ми и благословението пропадна. Първо, възникна проблем с парите. Пристигнах по-рано от приятеля ми и се нуждаех от пари. Намерих квартира и заживях в нея, но скоро разбрах, че съм недооценил разликата в културите. Бразилия не е Европа. Бидейки американец може да се чувствате в Европа като в къщи. Но Бразилия наистина е друга планета. Първобитна и чувствена. Горещината ви изтощава. Никакъв интелектуален живот и през цялото време просто се чувствате мръсен и потен; целият живот се върти около чувствата. Когато си намерих квартира, очите ми бяха веднага приковани от надпис над вратата на португалски: „Тук Бог присъства и Исус живее”.

Отворих вратата. Тогава още нищо не знаех за Руах Хакодеш и като че ли някой произнесе в сърцето ми: „Ти отваряш вратата на новия период в живота си". Прекрачих вътре и се почувствах като Алиса, която попаднала в страната на чудесата през заешката дупка. Потънах в гъста дълбока тъмнина. От този момент всичко се преобърна. Ако протегнех ръка да взема нещо, то веднага отлиташе и в моята ръка се оказваше пустота. Сам на себе си станах противен и се чувствах много самотен. Но дори и тогава дълбоко в сърцето ми живееше увереността, че се движа по посока към извора.

Обкръжаваше ме светът на примитивното; емоции, не-ограничавани от нищо. Западната култура все още до нищо не беше се докоснала. Дори вътрешната подбуда се изразяваше в рязко груба форма. С други думи, потънах в миналото по-дълбоко, отколкото в Гърция. Това беше Африка. Африканският елемент забележително присъства в Бразилия повече, откъдето и да е в Южна Америка особено в Рио де Женейро. Започнах да работя над една книга и все повече и повече ме занимаваше образът на Исус.

В Гърция, където писах статии против християнството и църквите, защитавах Евреина на кръста, който оставаше неразбираем. По някакъв начин чувствах връзката с Него, неразбираемия евреин Исус. Но религията не намираше отклик в мен. Твърде добре съзнавах, че има истина и лъжа и виждах твърде много лицемерие. Особено се възмущавах от това как евреи и християни се осъждат един друг. Знаете как става: „Ти не трябва да разговаряш с тях, защото са гои (езичници неевреи)" или „Не трябва да говориш с него, защото е евреин" и т. н. На всяка цена исках да намеря извора. Никакви компромиси. Никакво търсене на работа или семеен живот. Как могат такива като мен да имат семейство и да подлагат децата си на такъв живот. Понякога си мислех: „Ще стана уважаван еврейски художник - илюстратор". Но какво може да се прави тук. Този шкаф може да има етикет, но без дръжки. Във всеки шкаф, който се отваряше, имаше пустота или само прашни книги.

През тези 4 години в Бразилия се чувствах като риба на сухо. Открих, че това, което виждам аз, другите не го виждат. Отивайки някъде с приятели, казвах: „Виждате ли това и това? Това не може да е случайност." Приятелите ми ме нарекоха „човекът, който не признава случайности". Виждах във всичко определен порядък, причина и следствие, някакъв план. Само не разбирах в какво се състои този план. Бях на 30 години, а вече се чувствах старец, който всичко е видял и изпитал. Не получавах надежда в това, което четях или виждах. Без значение за какво ставаше въпрос -политика, религия, изкуство - в нищо нямаше истина. Знаех, че има много художници, които лишават себе си от живота, оставяйки само болезнена следа в душите на приятелите си. В началото на 1977 г. сънувах сън. Стоях около изкуствено езеро в някаква градина. Беше чудесна, прекрасна вечер. Забелязах, че езерото е покрито с дебела стъклена плоча с малък отвор. Отдолу, съвсем до стъклото, имаше водорасли. Беше толкова красиво и привлекателно, че се съблякох.

Мушнах се през отвора под стъклената плоча и изведнъж разбрах, че няма да имам достъп до въздух. И докато плувах и не можех да намеря отвора, започнах да се задъхвам. Така свърши сънят ми. Но не се събудих. Отново вървях по брега на това езеро. Но този път стъпих върху плочата да проверя колко е здрава. Убедих се, че тя не може да ме издържи и видях колко прекрасни са водните лилии, притискащи се от долната част на плочата. И изведнъж между лилиите се появи бледото лице на потъващ човек - това беше моето лице и се събудих. Този сън много ме озадачи. Човек не трябва да сънува подобни неща. И едва след известно време разбрах значението му. През януари 1977 г. отидох с приятели в Салвадор на празника Масленица. По онова време Масленицата се празнуваше по първичен начин; нямаше търговска цел като в Рио. Празнуваше се направо по улиците и целият град вземаше участие. Тук имаше всичко - музика, танци, наркотици, псувни, магия... Всичко, което хората подтискаха през годината, излизаше навън. Хората бяха много бедни, но по време на Масленицата пропиляваха всичко. През тези дни Бог започна да излива Святия Дух върху мен, което предизвикваше такова чувство, като че ли се намирах до извора. Имах видение, продължаващо 3 дни и 3 нощи. Между състоянието на бодърстването и съня практически нямаше разлика. Има само два варианта, си мислех, или се изпълнява това, което досега търсех или съществува сатанинска тъмнина без всякаква надежда. Разбрах, че няма „ничия земя", няма промеждутъчна зона, а само светлина и тъмнина. Както пее Боб Дилън: „Ти трябва да служиш на някого - или на дявола, или на Бога".

Прекарвах времето си с приятели, наблюдавайки празничния карнавал, но Бог постоянно ми говореше. Той говореше чрез устата на хората, които срещах. Тук за пръв път започнах да осъзнавам греховността си и разбрах, че греховете ми са достигнали апогея си. Сеете в земята семе, което след известно време израства и дава плод. Разбрах също, че грехът е болест, която в крайна сметка води до смърт. Като че ли някой запалва лампата и осветява стая, която е пълна с боклук. Аз не можех да понеса това. Не можех повече да живея така.

Някакви знаци ми показваха Исус и ми даваха особено чувство на успокоение. Например, срещнах момиче, което имаше медальон на сребърна верижка. Вътре в медальона имаше синапово семе. ... На моя, пълен с недоумение въпрос, тя разказа притчата на Исус. „Вярата е подобна на малко зрънце, което носи в себе си огромен заряд и може да влее живот на голямо дърво.” Исус каза това преди 2000 години и салвадорското момиче носеше украшение, напомнящо и Неговите думи. Мен, евреина, това ме покърти. Словото докосна ума, сърцето и душата ми. Беше наистина живо, действащо Слово. Покривалото, покриващо умствения ми взор, започна да пада и аз получих възможност ясно да виждам. Библията говори за покривало, лежащо върху сърцата на евреите, подобно на завесата, която някога е отделяла Светая Светих и е била раздрана от горе до долу след кръстната смърт на Исус.

През целия си живот съм се мъчил да раздера тази завеса до долу, но така и не успявах. Сега Бог я раздра от горе и аз изведнъж видях целия си живот - годините в Лос Анжелес, Париж, Гърция, Бразилия. В главата ми проблясваха различни места и хора. Миналото се разгъна пред мен като свитък. Историята ми се върна 45 години назад в детството на моите родители, когато техните родители тръгнали от Унгария и се отправили по-нататък, в Израел. После ми бе показан Цион - (оригинал) града на великия Цар - това, за което никога не съм мислил. Върнах се в Египет по времето на Изхода към патриарха Авраам. Свитъкът продължаваше да се развива. В него всичко беше взаимно обвързано. За мен всичко придобиваше не само историческа, но дори духовна реалност.

Историята стана живот. Дойдох до необходимостта да изповядам греховете си. Господ ми напомни за хората, които съм използвал за свои цели. Трябваше да се покая. Исках да поискам прошка от един мой приятел, но той каза: „Това е дреболия". Плаках пред приятелите си, защото понякога думите ми ги раняваха, а постъпките ми им причиняваха вреда. Изобличаван от Святия Дух, не можех повече да понеса миналото си. Мислех си: или се побърквам или съм се срещнал със живия Бог. Приятелят ми, с когото заедно правехме книги, беше от християнско семейство, макар че не живееше християнски живот. Той започна да се безпокои за мен, отиде в града и връщайки се, каза: „Слушай, знам, че минаваш през труден период. Намерих човек, който вероятно ще може да ти помогне". „Кой е той?"

Той ми подаде лист хартия и отваряйки го прочетох името на психолога - доктор Назарет! Пак! Още едно указание за Този, Единственият, Който можеше да изцели болестта ми. Човекът от Назарет. Не този салвадорски доктор, който вероятно ще ми даде успокоително или ще се опита да ме утеши с красиви думи, а Човекът, Който умря на кръста. И казах: „Извинявай, но няма да отида при лекаря". Господ ме заведе на брега на Залива на всички починали светии. Това звучеше страшничко. Сега знам думите на Исус: „Не може да се родиш отново, преди да умреш". Правило, което се осъществява в потапянето при кръщението. Разбира се, тогава не знаех нищо за това. Оставяйки на брега цялото си „аз" - портмонето с парите и цялото му съдържание - се затичах в морето. Чувствах като че ли приближавам до извора, където мога да се очистя от болестта. Най-чудното е, че на крака ми наистина имаше гнойна рана, символ на болестта на духа ми.

Повече не исках да заразявам другите хора с моите микроби. Да продължавам да живея така, би било престъпление. Гадеше ми се от моята живопис, от моите статии, от моето отношение към другите хора. Бях нечист пред Бога, също както казва Исаия: „Горко ми, понеже съм човек с нечисти устни и живея между люде с нечисти устни" (Ис. 6:5).

Заплувах към океана. Бях готов да умра. Мислех си: „Бог може да ме вземе, ако иска. Аз съм готов." Бях в добра форма и проплувах около километър от брега. Почувствах нещо особено. Като че ли с мен беше Бог. Изморих се, но Той ми даваше нови сили.

Заведе ме при три скали, извисяващи се насред залива. Започнах да се катеря по средната скала, защото бях смъртно уморен. Изкачвайки се на този вулканичен остров забелязах, че в скалата има отвор, през който изтичаше вода от разбиващите се в скалата вълни. Звукът на шумолящата вода напомняше звукът от измиването на тоалетна.

Разбрах какви са били тези скали. Попаднах тук, за да се очистя от болестта си. Буквално напъхах болния си крак в потока, изхвърлящ водата нагоре и почувствах как болката ме напуска. Като че ли нещо сиво, черно, нечисто си отиваше от мен в океанските дълбочини. И от все сърце плаках като новородено дете. След известно време се върнах, плувайки към брега имах чувството, че Бог ме е кръстил. Станах друг човек. Портмонето стоеше на мястото, но човекът, чиято снимка беше в портмонето, вече го нямаше. Също като В съня ми. Гледайки долу лицето на потъващия човек видях себе си. Стана замяна. Йешуа застана на мястото на моето предишно „аз". Невероятно, но това беше реалността - странна и неразбираема. И кой да ми я обясни?

Връщайки се в Рио, намерих Библия. Въобще не познавах Библията. Но още като я отворих, не можах да се откъсна от нея. Девет месеца четях единствено Библията - дума по дума, страница след страница. Веднъж прочетох в Михей 7:19 „Изново Той ще се смили за нас, Ще стъпче беззаконията ни; И Ти ще хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини." Точно това се случи с мен. Беше ми известно Талмудическото тълкувание на Ташлих, означаващо на иврит буквално „ти ще хвърлиш". Обикновено на рош Ашана, ходейки с молитва около водоем с течаща вода, хората хвърляли във водата греховете си.

Аз плаках и плаках, когато изведнъж бях озарен и разбрах какво стана. За пръв път в живота си се почувствах чист и просветлен. Съвсем добре разбрах какво е имал предвид апостол Павел, като е казал: „Вече не аз живея, но Христос живее в мене". Той е казал тези думи не просто така, а преживявайки ги от собствен опит, също както и аз. Първото, което ми се откри при четенето на Библията, беше осъзнаването на еврейството ми. Като че ли в мене един глас каза: „... ето ти си последен плод от дълга история на еврейския народ. Ти си съединен с Авраамовото семе. И дори да те захвърля в най-дълбоката тъмнина, или да те разпръсна сред други народи, пак ще те намеря..." (Втор. 30:3-4 - бел. на руския преводач).

Мислех си: „Бразилия е доста далеч от Израел. Аз живеех в дълбока тъмнина, а сега трябва да отида някъде и да правя нещо. Защото евреите са призвани да проповядват Божието име сред другите народи." Все още не бях убеден, че е добър, НО вече Го заобичах всеки евреин. Продължавах да търся Месията, започвайки от книгата Битие до Новия Завет, изгубих чувството за време. Четейки за деня на изкуплението в книгата Левит, си мислех: „Виждаш, че навсякъде е една и съща картина - един сменя друг; един умира, друг живее. Смяната е разплата за грях. После настъпва помирението. Толкова е ясно..."

В един момент почувствах, че трябва да изляза на улицата. Поразходих се малко, вдигнах глава и видях звездата на Давид. Представяте ли си? В центъра на Рио де Женейро! Но какво правят тук всички тези хора? Аз се приближих до един човек и попитах: Какво става тук? Той отговори: Не знаете ли? Днес е Йом Кипур.

Не разбрах веднага, че стоя пред синагогата и че днес е денят на изкуплението. Бог ми даде да прочета за това в Словото Му, за да ме заведе след това да общувам с Неговия народ.

По-късно посетих главния равин на Рио де Женейро, Тъй като исках възможно по-бързо да науча всичко. Секретарката му попита по какъв въпрос съм дошъл. „Може ли да ми уредите среща с равина?" - попитах аз и казах, че бих искал да говоря с него за Бога.

Бях като наивно дете. Тя си помисли, че се шегувам и каза: „Той не говори за Бога". Може пък да е била права. Въпреки всичко аз се срещнах с равина. Той ми прочете текстове от Библията, в които имаше пророчества, че Месията трябва да се роди във Витлеем и да пострада за нашите грехове. Той каза: „Те въобще не се отнасят за Исус. Вие се лъжете...".

Започнах да разбирам, че евреите са единни поне в едно: евреин не може да вярва в Исус. Има много неща, свързани с това. Дори самият въпрос: „Какъв е евреина?" Те напълно са съгласни с това, че евреин не може да вярва в Исус. Посетих католически църкви, петдесятни църкви и харизматични групи и се опитах да разбера какво става там.

Две години по-късно Бог ми потвърди това; което не можех да си представя, дори и в най-смелия си сън - че ще замина за Израел. Четях: „Ще ви взема от всички краища на земята и ще ви доведа в земята, която Съм обещал на отците ви". Това стана, когато се намирах в САЩ. Там казах на семейството си, че се готвя за Израел.

Майка ми е разумна духовна жена на 81 години. Семейството ми е преживяло различни благословения и проклятия от Тората, но майка ми винаги е стояла на страната на Бога. Разказах и за преживяването си: че съм намерил Исус. Тя попита: „Ти католик ли си станал?" Аз казах: тя знае. Аз съм евреин, търсещ Месията. И едва сега разбирам какво в действителност значи да си евреин. И се готвя за Израел Там ще живея като евреин."

Майка ми се огледа в стаята, за да се убеди, че никой не ни слуша и започна да ми разказва за видение, което е имала преди много години. Тя ми каза, че отначало се уплашила да го разкаже на някого. „Аз Го видях" - каза тя - „Той стоеше пред мен: Исус. Ръцете Му бяха протегнати към мен и Той беше прекрасен." Но после тя открито каза: „Разбира се, ние сме евреи и не трябва да вярваме в Исус. Но Той е прекрасен човек и аз нямам нищо против Него." Тя виждаше, че животът ми е вдъхновен от Бога и беше щастлива от това. По-късно стана вярваща. Майка ми направи и още нещо. Тя взе жълто парче хартия, на което беше написано нещо на иврит в осмия ден от живота ми. Преди 30 години съм преминал обреда на обрязването. Моето еврейско име беше написано на него.

Бидейки отново в Рио го занесох в синагогата. Човекът ми обясни: това е името, което си получил при обрязването - Елханан. Това означава: „Бог е простил. Бог е бил милостив." И ако това не е чудо. Листчето с моето ново име ме е чакало повече от 30 години. Никога не съм се радвал на английското си име. Както всичко друго, и то беше лъжливо. Така, просто за удобство, без да има смисъл. Елханан -Бог ми е"простил! Това беше името на новия ми живот. Бях роден отгоре и бях свободен. Когато в Рио (това стана, когато еврейският празник Песах и християнското Рождество съвпадаха по време) отидох в Баптиската църква, някои хора погледнаха странно мене, евреина, влизащ с приятелката си мулатка в църквата.

Още много неща трябваше да се променят отвън, след като Бог ме докосна отвътре. Срещнах и други вярващи и отидохме да празнуваме на едно място, където празнуваха морски пехотинци. Всички бяхме стари приятели. Но там стана нещо странно. Когато всички танцуваха и пиеха, аз излязох на балкона и започнах да говоря на приятелките си за Бога. Никога не съм бил в Библейски колеж или нещо друго подобно, но внезапно получих огромни познания за Бога. Приятелите ми ме погледнаха странно и някои разбираха, че с мен е станало нещо. Наложи се да оставя всичко и само по благодат заминах за Израел. Започнах отново и отново да се задъхвам от въпроси. Говорих с ортодоксални юдеи. Попитах ги какво означава да си евреин. Казах: „Бог не ме е върнал обратно в Ерусалим, за да стана баптист".

Започнах да уча иврит. Вече говорех португалски, френски и английски. Но иврит беше като дълбок океан. Другите езици са само вълни на повърхността. Попитах някои християни: „Бог е заповядал на израиле-вите деца да спазват съботата. Защо не го правим?" Те ми отговориха, че всичко си е отишло с Христос. Сега сме влезли в съботата на Христа. Аз отговорих: „Не звучи лошо, но там се говори за всички ваши поколения."

Никой не можеше да ми отговори и отново стоях пред дилема.

След пристигането си срещнах съпругата си Джулия в памучните полета на кибуца. Също като в някое пророчество, срещнах моята Рут на полетата Израилеви. Сключихме брак и тя бе жената на моята мечта. Родиха ни се две деца.

Една съботна сутрин, когато живеехме в центъра на Ерусалим, седнах в автомобила с намерение да отида в баптистката църква. Всички бяха в синагогата или още спяха. На улиците беше тихо и шумът от мотора притесняваше околната среда. Влязох вкъщи и казах: „Мисля, че трябва да уважаваме съботата". Тя каза: „Но общението с други вярващи също е важно". Така че отидохме на службата, но мисълта не се махна от главата ми. Накрая казах, че от утрешния ден ще спазваме съботата. Бог ще промисли, ако спазваме всичките условия.

Запалихме свещи в петък вечерта, произнесохме кидуш (благословение за началото на съботата) и почувствах, че сме направили нещо, което Бог иска от нас.

Нашите съседи, които почти не познавахме, погледнаха през прозореца, видяха свещи и казаха: „Шалом". Ние казахме: „Моля, заповядайте и ни бъдете гости".

Те влязоха и разговорът започна. Погледнаха книжните лавици и видяха книгите за Йешуа. Помислихме си: „Дано всичко свърши без проблеми". Но след това жена ми внезапно каза: „Ние сме евреи, вярващи, че Йешуа е Месията". Аз подскочих, за да я спра, но думите вече бяха изговорени. И знаете ли какво казаха нашите гости? „Ние също". Така че, Бог веднага снабди нуждите от общение с други вярващи, когато ние бяхме послушни.

Срещнахме още повече вярващи, канихме ги и в продължение на половин година имахме домашна група. Свирех на китара, пеехме заедно. Нямахме много знания, но имахме много ентусиазъм. Но ми беше трудно да намеря някой, който да отговори на многото ми въпроси. Някои въпроси не се осмелявах да задам на вярващите, които срещах. Те много се страхуваха от тях. После срещнах един човек, Йосиф Шулам, който знаеше и Талмуда и Новия Завет. Той не се боеше от въпроси. Дори и гигант да стои пред него, той би го сложил на масата, би го разрязал на парчета, би изкарал вътрешностите му и би казал: „Какво страшно има тук?" Сега съм член на месианското еврейско общество тук, в Ерусалим.

Месианското движение започна и продължава.

Ако искате спокойствие, за вас може би ще е по-добре да си останете в Америка. Тогава можете да бъдете месиански евреин с кипа на главата и цялата Библия в ръцете. Това дори може да е още една форма на представление.

Когато дойдох тук преди 12 години, плачех на всеки половин час. Слагах ръката си на израелската почва и си мислех, че пръстта и плътта станаха едно цяло. Внезапно разбрах, че съм на правилното място в правилното време и сега имам правилно име.

Тръгнах към западната стена и чух как Бог ми каза: „Добре дошъл в къщи".

Изминах дълъг, дълъг път!

Из „12 евреи откриват Месията”