Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик



Дата14.01.2018
Размер461.27 Kb.
Арменци

Изгнаници клети, отломка нищожна


от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият... В пиянство щат лесно забрави


предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,


разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,


че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,


бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...

Те пият и пеят... Отломка нищожна


от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Ще бъдеш в бяло

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина


и като ангел в бяло облекло...
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,


загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!


(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

--------------------------------------------------------------------------------

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете


в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

Градушка


"Една, че две, че три усилни
и паметни години... Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар и - вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече... "

*

Но мина зима снеговита,


отиде пролет дъждовита -
и знойно лято позлати
до вчера злъчни широти.

Назряла вече тучна нива,


класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,


усмивка свърне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст -
ръка неволно прави кръст:

"Да бъде тъй неделя още,


неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме, -
на тежки мъки края дойде".

*

Додето сила има,


селяк без отдих труд се труди...
Почивка - ей я, би-ще зима.
Сега - недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той... - "Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае
невеста ранобудна - всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; - самичко
сърце си знае как се стяга...
И сърдита
за нещо тя на двора бяга
и пак се връща в килеря,
тършува... "Днеска да намеря
Седмина още - чуеш жено?
- Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига!
Небето ето - го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъкът те гладен чака".
А Ваньо сънен се прозява
и зад сайванта в полумрака
подал се - Сивчо го задява
с носът си влажен по вратлето.
"Хе ставай! - вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал нещо, - стига..." Ето
в съседен двор се вдига врява -
там някой люто се ругае.
Наблизко негде чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник повява леко
и звън от хлопки от далеко
донася в село; стадо блее...
На всякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.

*

Преваля пладне. Задух страшен.


И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небето,
а то сивее мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
по-доле вирнали главите
и други... Знак е - чуй петлите.
А гъски около реката
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
Какво ли са орали, сели?

*

Върни се облако неверен, -


почакай, пакостнико черен,
неделя - две... ела тогази,
страшилище! А облак лази,
ръсте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо... Милост няма!
Ще стане пак беда голяма. -
на завет всичко се прибира,
сърцето трепне, в страх премира,
че горе - дим и адски тътен.
Върхушка, прах... ей свода мътен
продран запалва се - и блясък -
и още - пак, - О Боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, Боже, пожалей!

*

Но свърши. Тихо гръм последен


заглъхва нейде надалече
и вълк на стадо - вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица
забързали навън от село;
в калта подпретнали се боси,
глави неволнишки навели,
отиват, - черно зло ги носи
в нивята грозно опустели.
Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безрадно, зрели и зелени,
и цвет - надежди е познала...
.............................................
Хайдушки песни

На Гоце Делчев

I

Ден денувам - кътища потайни


нощ нощувам - пътища незнайни;
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае...
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.

С враг врагувам - мяра според мяра,


с благ благувам - вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали...
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.

Бог богува - нека си богува,


цар царува - века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква
и да ме оплаква...
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.

II

Да бяха, либе, да бяха,


да бяха злато ковано
твоите руси косици...
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня,
мяна за благо,
турци да гоня!

Да бяха, либе, да бяха,


да бяха огън елмази
твоите черни очици...
Мяна бих сторил мило за драго
пушка бойлия,
мяна за благо,
турци да бия!

Да бяха, либе, да бяха,


да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици...
Мяна бих сторил мило за драго
сабя по воля,
мяна за благо,
турци да коля!

III


- Хубава горо - пусия,
де гиди пушка бойлия.
Връщат се хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
ей бука листи отрони -
куршум ще Лаза догони,
войводо.

- "Връщат с хора от пазар,


мина ще Лазо чифлигар;
бре бука листи отрони -
прокоба.
куршум ще Лазо догони
за в гроба...
А палмък ми пали главата,
мъка ми мъчи душата,
дружино."

- Пръте за крушка трънушка,


де гиди клетва хайдушка.
Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
ей зло на злия въздава
юнак, що шета за слава,
войводо.

- "Знаен е Лазо по света,


черен изедник и в кръвта;
бре зло на злия въздава -
и нека! -
Юнак, що шета за слава
навека...
А жал ми е жалост-умора,
Лазова щерка изгора,
дружино."

IV

Сън сънуваш, ой нерадост,


опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
И на гроба, ой нерадост,
опустяла младост,
кръстоклоне - кръст юнашки,
и пиле на кръста.

Заран пиле, ой нерадост,


опустяла младост,
пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.

Вечер пиле, ой нерадост,


опустяла младост,
пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.

Сън сънувах, ой нерадост,


опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...

Калиопа


"Де, момче, ума ти хвърка?
Все навън са ти очите!
Дявол някой тук се бърка:
пак разтеглихме ушите.

Палешник ли туй ще става,


или за носа ти брънка?
Кош кюмюр се достопява,
а ти гледай още вънка!"...

Като лека перушина,


седем оки преброени,
чук извива юначина,
бий метала разкалени.

- Трак-чук, жан-жин, трака-чука! -


наковалнята възглася.
И духалото се пука:
дъха, пъха и приглася.

Гледай искри, рой звездици


от желязо нажежено,
гледай огнени езици
от огнище разжарено.

"Хей, момче!"...


- Жжин! чука-трака...
Нека стария нарежда!
Що ли момък тръпен чака,
често-често вън поглежда?

- Там-сам! Зън-вън... бива-бива...


Кали-Кали-Калиопа! -
Наковалнята звънлива,
присмехулка върла, хлопа.

- Зън-вън, трак-мрак!


- Боже мили,
още няма я зората...
Удря момък, удря, сили -
на гърди навел главата.

За гидия от небето


слънце сутрин не изгрява,
среща, хе - отзад пердето
нему то се навестява.

ІІ

Бог знай вече де далече


в диви пущинаци,
зъл магесник прокобесник
имал бил конаци.

Светлолица хубавица


с него там живее
и запряна тя, горкана,
тъжи и линее.

Зъл магесник прокобесник


пази и завижда -
сяда-става, не остава:
слънце я не вижда!

Но в твърд синя над пустиня


грейне ли луната,
бяс умира - не се спира,
яхнал на метлата...

Че ще ходи и ще броди


по гори мъгливи,
да сборува и пирува
с бухалите диви.

А клетица-хубавица


до прозорец седне,
на звездите в синевите
волно да погледне.

Птичка мила пъстрокрила


скоро прилетява,
хубавица с песенчица
тихо утешава.

*

Стар болярин - зъл лихварин -


в края наш се слави;
той палати най-богати
сред града направи.

Пази старо - грозно харо


Калиопа красна,
като в клетка зад решетка
птичка сладкогласна.

Стар болярин - зъл лихварин


варди я страхливо,
от световен взор греховен
крий я завистливо.

Но зората в небесата


заран щом се пукне,
стар нехаря към пазаря
гледаш го, че хукне.

Ще преброди, ще обходи


градските мегдани,
ще се лута да набута
кожи недодрани...

Боляркиня сиротиня


трепетна тогава,
като в треска там завеска
бърже отвалява.

А отсреща я посреща


с поглед буйнопламен
млад момчина юначина
хубавеляк хвален...

ІІІ


Калиопа хубавица,
боляркиня милолица,
лудо-младо, не люби;
младостта си,
радостта си
не губи!

Не за чужди зрей в градина


росна алена малина,
лудо-младо разбери -
и човешки
ум лудешки
събери!

Стар стопанин лехите гази


и малина зорко пази,
лудо-младо, харно знай:
жар безумен
с хлад разумен
обюздай!

*

Огънят е пакост жива,


с огъня игра не бива,
луда-млада, проумей:
с него - знай си! -
не играй си,
ох, недей!

Че за дявол кът едничък -


пусти огън, бог самичък,
луда-млада, отреди:
дявол черен,
злонамерен
в огън бди.

Момково сърце немирно


пещ е съща, де безспирно,
луда-млада, страст пламти,
умна бивай,
в пещ не вливай
масло ти!

ІV

Млади, млади, ум не може


вам сърцата да смири!
А защо с крила ти, боже,
пеперудите дари?

Пеперудата с крилата


обикаля редом свят
и целува по листата
всеки нов и хубав цвят.

Младо с дим и плам в сърцето


щуро ходи по света,
че за пакост под небето
бог създаде любовта...

Млади, млади, ум не може


вам сърцата да смири!
А защо с крила ти, боже,
пеперудите дари?

V

Къдрав, лих поток се пени,


блъска се от бряг на бряг;
плахо папрати зелени
гледат лудия му бяг.

И топола там висока


на едина бряг расте,
а отвъде, над потока,
злак-бръшлян вий листе.

Ден и нощ бръшлян посяга


към тополина снага,
вейки гъвкави протяга
с умилителна тъга.

И топола се навежда,


щомка вятър полъхти,
нежно към бръшлян поглежда
и приветно му шепти.

Но потока с яд го тласка,


докато го отбий...
И бръшлян не може с ласка
гиздосия да обвий.

Кръст превива юначина,


чук извива,
и замислен, и унесен,
тихом пее тиха песен.

"Хубава си, мила моя,


любава си:
гъвък стан, фиданка съща -
кой, кажи ми, го прегръща?

А косите - грейно злато,


а очите,
две звезди под вити вежди -
чий са сбъднати надежди?

Бузи али - рози, мила,


рай мечтали,
устни захар, шия млечна -
но кому са сладост вечна?

А гръд бяла, слънце нивга


невидяла,
а на нея кой почива
и ноще честит заспива?"

*

Ший грижовно хубавица


и любовно
през прозореца поглежда,
па си шепне и нарежда:

"Волен, хубав, мой соколе,


млад и любав,
брат бъди ми, враг не бивай,
огън-поглед тук не впивай.

Че гори ме твоя поглед -


умори ме!...
Що е слънце на лозата,
жадна, болна за росата!

Неи - драга, - мой соколе,


дай и влага!
Слънцето тогаз да грее
и лоза ще зеленее!

А милувки дай на млада -


и целувки!
Те са, те за хубавица
като за лоза росица..."

VІІ


Две сърца се знойно любят,
старо-харо ги дели:
дали времето си губят,
или бог ще се смили?

На нивата

Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий -
и пак поглеж
Дий...
Дий, воле, дий!
С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
И лучец еж,
водица пий -
И пак поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!
До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде - недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси - тресе ги треска
Не взема само от голо риза,
дете от майка! - тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума
Да готвиш толкоз! О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!
..................
Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!

Нощ


Сам си - и в треска, между тия
оголени стени; вторачен
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кът;
камина без топливо,
отворена - уста готови
проклятие да изрекат.

Затварям пламнали очи


ала напразно - няма сън;
не мозък, а олово сякаш
в разяден череп се разлива...
Възглавието - камък същи
леглото тръне и коприва.

И през прозореца мъглив


из вечерния здрач далеко
блуждае поглед: по небето,
разгонени от буйни вихри,
в безреда облаците бягат.
И струва ми се, че долавям
изпод небесни широти
от някаква зловеща песен
сподавен тътен да ехти.

И чак в душата ми прониква


настръхнал в кътовете мрак.
Аз чезна и се сливам
с мъгли страхотни - задушливи,
на ада сякаш из недрата
стихийно блъвнали във мене.

Ей вгъва се небо далечно,


И облаци бучат и бягат,
и пак халосано назад
повръщат се... В глава
ни миг остава вихра мисъл,
в душата хаос и тревога.
Не песен слушам! - а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
поемни писъци... Блести
размахан бич от скорпиони,
звънят окови-железа.

И мъка, знойна мъка нокти


в сърцето ми забива.
А съвест гризе,
като че някога ръка
въз клета майка съм подигнал
сестра продал, от страден брат
лице отвърнал безучастно...

Прости, родино триж злочеста,


прости разблудното си чадо.
Ще бъда твой! Кълна се, майко,
Кълна се в хилядите рани
на твоята снага разбита;
кълна се и в мечтите твои
за бъдещност честита:
с кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял
и от Албанската пустиня
до черноморските води!
И тоя кръст на дух свободен
всегдашния ще бъде път:
за гения ти все по него
разкошни лаври ще растат...
Макар и слаби, пак десница
ще може - ето... А това -
вериги! Кой ли и защо,
кога ли ме е оковал?
Повия ли се, тъй боли,
тъй стяга - - - - - - - - -
- - - - - А-х, на зло видял се
злокобен и всегдашен сън!
Звъни в ушите, а сърцето
ще пукне - бий. В безмълвност
и тук, притиснала ме гробно,
и вън тъма. С насмешка явна
дух злобен шепне и повтаря
мечти продадени отдавна
за къшче хляб... Чернило черно
орисници ми предвещаха.
И няма никога душа
криле по воля да размаха!

Тъжно ми е. И да има


гърди - гърди си да притисна,
сърце, що с моето съгласно
да бий и чезне! Аз тогава
набрани сълзи бих изплакал,
олекнало ми би тогава.

През тъмния прозорец


едва се мярна зрак-звездица
и пак зад облага изчезна.
В живота свой
и аз една звездица имах.
И тя, уви,
така изчезна... А сега
напусто спомням: ще ли вече
на бедствията сред мъглите
повторно тя да се вести?
А кой ли чука? Влез.... Но ти ли,
мечта на моите мечти,
но ти ли си - и в тоя час
отиде? Изплашена си ти
и морна. Таз окъсана одежда...
Разплетени коси; нозете кални...
Ръце премръзнали; лицето
и в сълзи, и в петна от рани...
Избягала! Неволя черна
за смел подем те окрили;
кажи ми, вече кой ще може
от днеска да ни раздели?
Ела и в пазвите ми тия
ръце измръзнали пригрей;
в лицето ми горчиви сълзи
ела открий... С целувка жадна
изсмука ща в една минута
събирана през ред години
в гърдите ти отрова люта.
Прегръщай ме, прегръщай силно,
страна до моята допри
и в туй блаженство остави ме
да чезна... И ще идем ний
далеч от хората, в гори,
в море широко: там ще могат
ни злоба людска, ни закон
досегна рая ни... Тълпа! -
Защо трепериш? Идат! Но кои?
Те влазят... Помощ! - - - -
- - - - - - - - - Боже,
все тая нощ! - все тоя сън.

Но ето бясната фъртуна -


не тя ли блъскаше отвън!
И тъй фучи - осмива сякаш
нерадата ми самота;
фучи, пророчествува сякаш,
че тъй ще бъде и докрай.
И аз да бих сега умрял,
ни майка няма да ме види,
ни майка... Пее... Пей ми още!
Какво? Задрямал бях и, майко,
стори ми се, че ти над мене
изтихом пееш. И в детинство
така ми пееше: и сладко,
и толкоз тъжно!... А защо
лице извръщаш? Сълзи, сълзи,
напразно искаш да ги скриеш
от мене: зная, ще умра.
Босилек-цвете
на хладен гроб ще посадиш
и не роса ще го пои,
а твоите горчиви сълзи...
Ще плачеш ти: "Стани от гроба,
ела, погинала надеждо,
ела ме, сине, утеши!"
И в летен пек, и в зимен мраз
ще идваш, майко, ще нареждаш,
ала напразно: прах бездушен,
ще мога ли да чуя аз?

Ще мине време, гроб сирашки


в израснал бурен ще заглъхне.
Баща и майка ще заспят
покоен сън; сестри и братя
разпръснат щат се по света,
забрави щат ме. Но една
душа все тайно зарад мене,
ще жали още. В лунна нощ,
когато влюбени зефири
милуват полските цветя
и скрито някъде поточе
в самотност тъжно ромоли,
ще дойде тя - преплетен бурен
полека там ще раздвои,
въз гроба хладен ще припадне.
Последен стон тогаз дълбоко
гърдите и ще раздере,
кръв устните и ще обагри
и гласно тя ще да ридай:
"Пустинен път живота беше,
изминах го едвам;
омразно беше тежко бреме...
Кажи ми, чакаш ли ме там?"
Ще възридае и ще пита,
чело склонила до земята;
на ще ли чуя,
но ще ли се откликна аз?

Ще мине век и никой вече


не може мястото показа
за моя прах: пръстта ще бъде
над мене равна... Някой ден
от гръм земя ще затрепери,
от писъци небо ще кънне,
родина ще зове:
"Кръвта ми - смукаха я свои,
месата - гризаха ги чужди,
безсилна съм... въстана силен
и ето робство ме очаква.

Елате живи! Чуйте, мъртви,


дигнете се! Чада обични,
спасете ме!" - ще призовава...
А кой от мъртвите тогаз
ще чуе нещо,
а кой от тях ще се откликне
и ще ли се подигна аз?

Не искам още да умра!


Тъй рано,
тъй млад - о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея... и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина...

Ала слабеят вече сили,


снага изстива, кочаней,
фурия се над мене спуща,
засмуква устни и не мога,
не мога дих, не мога да поема...

Хиляди крила


размахани повяват хлад:
приятно, леко ми е - тихо
и светло... Не, тъмней
и падам в зинала под мене
страхотна бездна, задух, шум...

Гъмжат чудовища ужасни,


налитат майко! - - - - - - -
- - - - Но къде съм?
Разсъмнало се. Скреж нашарил
прозорци; голите стени,
привижда ми се, дебнат само
да паднат въз глава - от бол
едвам усещана... Камина
все тъй прозината мълчи
и сякаш дума и не теква
за клетва, най-ужасна клетва!

Песен на песента ми

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам...
Но знай и ти умряха там
и дявола, и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми


къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз
Зигзаги вред неуловими...
Къде от ревност не горях
и в летен зной, и в зимен мраз

На труженик ли дрипав, гладно леден,


в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти
Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли дума на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,


изплашена, отвърната, сломена.
...Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули на проклятия

И ето че се връщаш уморена,


наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата
едни остаха там
безплътни през тишината
на спомена мъглив.

Разбойник същ, подире ти вървях


и питах аз
какво тя мрази и обича
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и мислех аз
какво я лъсти и увлича
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,


създадена в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично,
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата...

И ей ме днес погледай връх е - самота.


И те се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.

И ти се върна! - празник ден...


Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен - бъди у мен...
сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим


ний двама с тебе ще горим,
красиви в мрачна грозота
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

--------------------------------------------------------------------------------

Заточеници

От заник-слънце озарени,


алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове

И някога за път обратен


едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.

Рушители на гнет вековен,


продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира;


все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.

И ний през сълзи накипели


обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови. -


Прощавай, роден край!
Аз страдам

Аз страдам. И в самозабвението на труда,


и в саморазяждането на покоя, -
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа -
кога летя, когато падам,
аз страдам.

Издигам ли се - дигам се, под мен


по-страшна бездната да зине;
литна ли стремглав надоле устремен,
душа копней на светло да почине.
И винаги напред, и всякога надиря...
Аз вечно диря.

И страдам. Аз презрях


радостите на живота. Страдам
в доброто ясно - в тъмен грях
когато падам,
аз страдам.

И търся. И в страдание живот се изхаби,


да търся - все страданието, може би.
В часа на синята мъгла

На моите внучета

Найден, Малинка и Ганка

Седя и гледам от прозореца деца


играят вън; - сега е утрината тяхна
и пролет грее на безгрижните лица.
Един ли цвят пред моите очи увяхна
Седя и гледам спомени придавят гръд.
Неволно пита взор посоките далеки,
където се преплитат пътища, пътеки...
Що иде тук - и кой отива там, - отвъд
сребровъздушните стени на кръгозора
Но кой ще назове честта и кой позора
Деца, боя се зарад вас.

Извършва слънцето заклетия си ход


над вашите глави открити. То прижуря -
и облачен дими припламнал небосвод.
Аз зная що е пек, аз зная що е буря.
Отдавна вече бдя - пребродих своя ден...
Деца, седя и гледам с горестна усмивка.
И кой ще ми натякне моята почивка
Но на прозореца завесата пред мен
да падне чакам аз. От молниите блясък
ще свети вам по пладне. Бурята навън
ще заглушава вашия безсмислен крясък.
А без видения ще бъде моя сън.

Разръфани и прашни, вечерния хлад


най-сетне ще ви лъхне. Морно меланхолни
чела ще наведете. Спомена нерад
ще пари - като въглен - на душите болни, -
като забита и прекършена стрела.
А медлено ще чезне вечерна позлата
на висоти, остали тайна за мечтата.
И ето в оня час на синята мъгла,
когато млъква шум и тишината стене,
при своите прозорци седнали без мощ,
спомнете си, деца, спомнете си за мене
и прошепнете - лека нощ!

Две души


Аз не живея аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна


и в каменът аз чуя две сърца...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде


следите ми засипва кой ги знай
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.
Демон

Аз съм вихър и мъгла,


владея царство без предел
че имам орлови крила
и ноктете на орел.
Аз съм вихър и мъгла
не зная време, нито цел
в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж.

А ти си плаха гълъбица.


Напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.
И благослови тоя ден.

Изгубена те найдох - вездесъщ,


и те обгърнах, тъмен и могъщ.
Далеко ще те отнеса
отвъд най-смелата мечта.
Високо ще те изнеса
на горда самота
в призвездния предел.
Духът ми е орел.
И аз живея там.
Но аз съм сам...

Да бъда зной, да бъда скреж!


В подземни пламъци горях
и нивга никого не сгрях.
Без цел размах, без път стремеж!
В свръхземен студ се вкамених
и никого не разхладих.

Напразно, плаха гълъбица,


напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица...
И благослови тоя ден.

Аз имам орлови нокте


и жар и лед - това са те
в ярка острота.
Далеко... и високо... там,
където аз живея сам,
другарка в будна самота,
ти в пламък ще се вледениш,
под кървав студ ще изгориш.

Че с ноктете на орел,


пронизал тая плът,
ще досегна твоя дух...
Далеко от света, високо над прахът,
в призвездния предел, -
зрение и слух -
ще бъде в огън тая плът,
а лед ще бъде твоя дух!

И горко ще ридаеш ти,


ще прокълнеш рождения си час
земята и небето ще кънти
от твоя стон, от твоя глас,

Тогаз ще дойде и часът


за нашия задружен път
на моето безумие часът,
за твоето блаженство кратък път!

И грабнал те в ноктете си тогаз,


с тебе лих ще полетя;
и както бурята премята
заграбен лист, така и аз
бясно ще те завъртя
между небето и земята.

Онуй, което чакам сам,


най щедро тебе ще го дам
в пиянство, в шемет над света
блаженството велико на смъртта..

И ще размахам пак крила


без път, в пориви и стремеж,
вихър и мъгла,
с нокте на хищник - зной и скреж...
И ще размахам пак крила,
понесъл горестно самин,
вихър и мъгла,
за тебе споменът един.

Напразно, плаха гълъбица,


напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,
с орел орлица...
И благослови тоя ден!

Една дума

Добро и зло, началото и края -
събрал ги бих в една-едничка дума.
Език не ще я никога издума...
Че аз, о моя скръб, че аз я зная
без слогове, без звук.

Да, тя е тук,


под моето чело тревожно сладка,
безкрайно дълга и безмерно кратка,
и тъмнина и плам.

Не, тя е там,


на голата стена звездица снета
от ясното небе, да грей в несрета
по тъмната земя.

Като зъмя


тя огнена пронизва тъмнината
и свети между мене и стената,
по-жива всеки миг.

Уви, с език


човек не ще я никога издума,
свещената и все проклета дума...
И хреснал бих чело в стената първи,
но първи аз ли бих я писал с кърви

Към върха

Нагоре, към върха! И глъхне далече
зад пътника глъка и шум нетърпим,
и чезнат равнища пребулени вече
зад него, там доле, от пластове дим.
И пресния въздух на утрото хладно
гърдите поемат дълбоко и жадно.

Нагоре, към върха! И с кърви нозете


пътека бележат по урви, скали
човек - на орела той няма крилете,
но ей го надминал самите орли.
И в адския въздух на пладня гореща
от радост безумец умора не сеща.

На върха, на върха! И движи той бледен


с усилия сетни нозе и ръце,
трепери да бликне възторга победен,
задържан от скрита тревога в сърце.
На ранната вечер посред тишината
съмнение гнетно изпълня душата.

А ето и върха! Надоле окото


напразно през облак ще дири простор
отгоре еднакво далеч е небото,
загадка бездънна пред слабия взор...
Пустиня без ехо и зима всевечна,
и нощ без начало - и нощ безконечна.
Маска

Вл. Василеву

Ден карнавален, времето неделно
зовеше хората навън тълпа
гъмжеше из града. Безцелно,
в печал, която нивга не заспа,
се лутах аз. Свръхземните въпроси,
които никой век не разреши,
дълбаех ням. И близко, до уши,
чух tambourin; - ръката, що го носи,
ме перна по лице, с изкуствен лозов лист
Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu`il est triste...

Като залутан слънчев лъч игрива,


маскирана вакханка с волен смях
напреде ми се мярна. Да разлива
коса поток от злато аз видях
въз хитра голота на свежо рамо.
И сетне - миг - разкършена снага
изчезна в роя като блян. С тъга
на страстен зов кънтеше само
смехът й още. Странния парфюм
на женска плът задави моя ум.

И в непонятен тласък подир нея,


улисан из тълпата като луд,
без сълзи плачех аз Мрътвея -
ти каза истината рано в студ
сърцето ми замръзна; мисъл тъмна
коса на смърт размахва... Беше ден,
свалих аз маската му и пред мен
въздъхна нощ, и вече се не съмна...
Смъртта - не виждам друго в белия кивот
на твоите скрижали тайни, о живот!

В безумен сън унесен, сред оная


забава на стохилядния град
и без да се опомня, че не зная
кого преследвам, аз нареждах Млад -
на младост зноя не усетих. С ласка
край мене, о живот благоухан,
защо не спреш Сразително желан
на всяка смърт, що значи тая маска - !
...А пътьом, чак до късни тъмнини,
с конфети ме обсипваха жени.
Nancy, 1907
Не си виновна ти

От други свят съм аз - не си виновна ти,


дете на прах-земя, на прашните мечти;
не си виновна ти, от тебе исках аз
не сажди на страстта, а дух кристален мраз.
От тебе исках аз да бъдеш огледало
на моята мечта сред ясна самота
вълшебно огледало, живот и образ дало
на моя хладен блян, от светъл бронз излян.

Не си виновна ти, от други свят съм аз,


не зная прах и дим в приоблачния мраз;
от други свят съм аз, що можеш стори ти
за моя снежен сън и ледени мечти!
Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна
за тайната в тъма ридаеща сама, -
не арфа яснозвучна, с душата ми съзвучна,
дозела песента на радост-горестта!...
Песента на човека

На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания

Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен.

Живота и смъртта крила ми са предвечни,


размахани задружно, - близки и далечни
предели аз не виждам сред размаха свой;
на мигновенията бързотечни
изгубих тягостния брой.

Къде отивам аз, терзан от знойна жажда


Мечта подир мечтата гине и се ражда...
В тъма и сам - към светлина ли, към любов
Из хаосите явствен се обажда
към мене нечий родствен зов.

През тайната на димните потоци звездни,


кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, - бди тревожен ум,
с надежда за минутите възмездни
на стигнат край в безкраен друм.

И може би в безкрая гоня аз граница,


с напразно вярван сън за бъдаща зорница -
слепец пробуден, сляп отвека и навек...
И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.
Проклятие

Душата ми, жена, душата ми бе храм


на смелите мечти и светли вдъхновения.
Проклет часа, когато те въведох там! -
Когато сред безименните въжделения
посегнах и извиках името и знам.

Въведох те светица върху царствен трон,


на моя девствен блян облечена в порфирата.
И волята ти, думах, нека е закон
доспехите на воин, на поета лирата,
благослови ги! - шепнех, в тих молитвен стон.

Но стана ти и с яд, разметнала коси,


одеждите разкъса, - своето нещастие! -
Кикотене безумно храма огласи...
Ти в блудна голота вертеп на сладострастие
душата ми направи че бе - което си!

Проклет, жена, часа, когато жадна плът


внезапно те съзрях в мъглата на молитвите.
Посърнали, сънливи дните се влекът...
Угасна жива мощ, калена среди битвите!
И плач е песента ми, плач в изгубен пьт.
Родина

Обичам те, родино, и ме трови


поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти Земя ли в някои предели


Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели

Къде си ти, къде, родино моя


Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя

Не си ли ти на майчиното слово,


що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух
на словото, - на битието вечно ново

Но то... но то е в мене, тук, където


ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!


И аз те имам радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.
Сенки

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени


две тъмни сенки там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта... Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -


те няма да се чуят искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат...
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,


но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина...
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!

Смъртта


Смъртта - ужасен призрак! В най-ранна възраст още,
когато по-далеко от майчини си пазви
света едва познавах, един безимен страх
загнезден бе у мене; - а може би то беше
страхът от нея само, в гърдите ми проникнал,
из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах
началото и края на цялата човешка
тревога под небето; - че също тъй пред нея
трепереха и старци, отдавна своя дял
отзели на земята, и млади в свидна пролет
на крехката си младост...

И в сънища понявга


аз виждах тоя призрак из тайния предел
на ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница,
самата нощ, бих казал, наметната повихрил
над плахата вселена; - с размахната коса
по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,
на мълния подобна. Аз виждах този призрак,
от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса
зловещо обрисуван, безмлъвно да размахва
на времето крилата; - да хвърля мрачна сянка
над суши и морета, понесъл се напред,
в следите на живота.

И аз разбирах вече


началото и края на цялата човешка
тревога под небето - че крепости навред
издигани аз гледах при бягството всеобщо
от тоя грозен призрак; - все крепости високи,
издигани с надежда зад техните стени
без страх от смърт душата спокойно да почине.
И крепост да издигне, натрупал гледах някой
от трупове човешки градиво планини,
помагайки, безумец, на същата оная,
напразно.от която спасение сам дири.
И крепост да намери, запалил друг свещта
на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,
нещастник, пред вратите на брата си, когото
еднакво неизбежно очаква пак смъртта.
И тисящите още, най-пъстра върволица
молепсани страхливци по всичките посоки
на земната пустиня; и тисящите - чак
до оня клет безумец, що мисли с шепа злато
безсмъртие да купи; - най-пъстра върволица,
до оня клет нещастник, що с крадения в мрак
от чуждо гърло залък, излишен път зората
сред живите посреща...

Несретник безприютен,


в тъма самси изгубен, да заглуша страхът
обладал ми душата, аз гръдно викнах песен
на горестна самотност - и ехото отвърна
из пущинаци стръмни, където все без път
след него се залутах. Но вместо да намеря
там празник на живота, тържествен и безкраен,
в лице смъртта погледнах тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
с мъглата подранила на есенната вечер.
Тя беше само поглед, чиято дълбина,
загадъчно бездънна, сияе отразена
над нази в небосвода. Тя бе едно велико
мълчание сред всичко - сковало всеки ек
по цялата вселена. Една мечта самотна,
последила тревожно, от себе си пленена,
виденията свои далеч от век на век.
И наедно с диха и, на всеки миг вълшебно
из хаосите никнат в плът сънищата нейни.
И всеки миг умира тъй също някой свят,
в плът неин сън облечен. И безначално - няма
край нигде отбелязан стремлението нейно
из пътя на безкрая...
В тоз шеметен полет
смъртта в лице погледнах, - душа на вековете,
свръхсмисъл вековечна погледнах я с цената
на всеки страх от нея, с цената на страхът
и смисъла в живота. И бягат пак тълпите
пред майката велика, и кретам аз магесан
от нея - и след нея - по своя земен път...

Чудовище


Чудовище си ти, чудовищно дете
на престъплението и позора,
но дебном тебе са родили те,
далеко и на сатана от взора
родили гнъс и срам! При твоя вид
тях ужас ги превръща в камен зид.

Чудовище за гнъс, обзидано в тъми,


притиснало гърдите на земята
земята те безчувствена кърми
с дванайсетте отрови на змията.
И ти растеш, но не старееш ти
далеч над тебе времето лети.

Чудовище за срам, безименно... И вход,


и път и вход към тебе дали има,
загадка е под тоя небосвод,
нито загатната, нито решима.
Не виждаш лъч, не чуеш звук отвън,
и пак за тях копнееш в тежък сън.

Чудовище си ти, но колко бих желал


при тебе да проникна в тъмнината,
и как сърдечно бих те приласкал,
о жива плът и дух на самотата!
И как блажено ще гориш тогаз,
и как се бих при тебе стоплил аз!


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница