Изис и озирис



страница5/8
Дата19.07.2018
Размер1.57 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

I
ПРОЯВЛЕНИЕ НА КРАСОТАТА
И ЛЮБОВТА

Поле с канари, цветя, треви, дървета в цвят, жива тро-
пическа природа, езеро, ручеи и пр. Лидия с монашески
дрехи се разхожда и чака някого.

ЛИДИЯ

С моята тиха и лека душа е изпълнена цялата при-


рода. Как спокойно езерото отразява звездния мир,
който мълчи, а цветенцата на брега са будни, но чува
ли някой техния глас, чува ли се сега моето сърце,
което бие за него? С тиха и безгласна любов е из-
пълнен целият мир и той обича нещо дълбоко и да-
лечно, което още не е достигнал, защото живее, а
когато достигне тези най-сладки обятия на мечтата,
когато се слее със своя копнеж, дали ще се разстила
така загадъчно и безкрайно да твори хиляди и хиля-
ди образи, форми и движения?

Аз го обикнах като вечност, а той не бил вечност,


като безсмъртие, а той бил смърт, като неизменен,
а той бил промяна, като реалност, а той бил илюзия.
Нима това езеро не е обгърнато с любов, от брегове-
те на което цветовете са мисли за него - за тези живи
и подвижни обятия, които галят непрестанно и це-
луват милия бряг. Но ето че пек настъпва, вадички-
те бистри и чисти се скриват и разтъжените брегове
посърнали не мислят хубави и сладки мечти, цветя
няма, сухо е като пустиня. Вечна ли е тази любов? А
има нещо, което вечно обича. То е същото това, ко-
ето сега е сложило своите розови криле в моята душа
и ги движи, та лети по просторите и създава сърце,
което се разстила, става безконечност и иска да об-
гърне целия мир.

О, безконечно нещо е това, което обича! Познавам


го, по сърцето си го познавам, защото и то се стреми
да обича нещо безконечно. Любов се скрива в нас и
тя е, която ни е родила, и тя е, която ни спуска, и
като целуне всяко нещо, и като прегърне сладко вся-
ко сърце, издига се и отнася това, което е нейно, а
другото остава, остава като прах и жалка развалина.
Няма го, може и да не дойде.
(Тръгва си, но среща Розалия.)
РОЗАЛИЯ

Драга Лидия, търся нашия другар Барда Поет. Ти не


го ли намери?

ЛИДИЯ


Не, ще го търся. Той трябва да каже последната си
дума. Мене или тебе, Розалия. Аз толкова го обик-
нах, че не мога без него. Неговият отказ би означа-
вал да умра в най-голямо отчаяние и самотност. Че
кой обича мен, бедната монахиня? Кой разбира мо-
ята чиста, невинна и възвишена душа, ако не един
поет, какъвто е нашият другар!
РОЗАЛИЯ

Но и аз го обикнах, Лидия, и от ден на ден като че се


влюбвам в него, и ако каже: „Да вървим, Розалия",
бих тръгнала, знаеш ли? Той, изглежда, много се е
увлякъл по хубостта ми.
ЛИДИЯ

Ами твоят годеник няма ли да остане наскърбен?


Бедният Юлий, и той е добро момче - художник,
лека, тиха душица, скромна и незабележима. Помис-
ли, Розалия, не можеш ли да ми отстъпиш Барда?
РОЗАЛИЯ

Драга Лидия, това не зависи от мен. Сърцето му ще


реши нашата съдба. Защо се отчайваш толкова?
ЛИДИЯ

Да, но без него ще заглъхнат съвсем нашите самот-


ни канари, птиците ще спрат песните си, ручеите -
своите води, и всичко ще умре без душа и така ще се
загуби във вековете.

(Отдалечават се в тих разговор към езерото. Отнякъде
влиза Бардът, млад народен певец с лека наметка и с
лира.)

БАРДЪТ

Няма я. Къде ли се е забравила в мислите и в отчая-


нието си за мен? Чудна девойка! „От вечност съм,
каза, и вечност искам."
(Запява:)
И в набезите далечни,
и в тихия покой
все обятия безконечни,
чувства сладки, мисли рой.

Где, кажи ми, да остана
един миг поне за век,
нещо трайно да прихвана
до мен, в мене надалек.

И аз летя тъй безспирно
и не сядам нито миг,
и в Царството Всемирно
все тоз чувам вечен вик.

Живот, сладости безбрежни,
все тез щастия безчет
и обятия мили, нежни
по безкрайния тоз свет!


О, не спирай ми сърцето,
нека бие, нек лети,
че безкрайно е небето,
безкрай тези красоти!

Ах, колко е сладък животът, ама ей така да се раз-
ливам в него с моята лира, с моите песни, в любов,
обятия, целувки, аромати, цветя!...
Тя иска само нея да обичам. Кажи как, драга Лидия!
Хубава си, скромна, тиха, очите ти са небе, душата
ти е безконечност, думите ти - безкрайна сладост.
Но когато те взема в обятията си, птиците запяват
най-сладките си мелодии и ручеите по-шумно заиг-
рават с веселите си вълни, и всичко, и всичко тога-
ва, именно когато те обиквам, вика към мен: „Има
и нещо по-хубаво от това. Остави тези обятия, има
по-очарователни и красиви, по-сладки и ароматни."
Прости ми, Лидия, но не ще мога да остана само с
твоите мили целувки. Виж, спомням си Розалия сега,
небе от небесата, звезда от звездите, трепет от сла-
достите е тя, песен е на моята лира и лира е на моята
душа. Но откъде да зная, аз нея обичам сега, по-къс-
но може би...

Ах, да не говоря, сърцето не ми дава да кажа, че ня-


кога може да я разлюбя. Това би значело да не пея, а
песента е животът ми. О, Барде, ти, творение само-
родно на века, пей, пей!... Че те изпревариха птици-
те, ручеите по-буйно от тебе изпратиха любовните
привети на безкрайното море на любовта, което се
лее в душата ми.

(Пее:)
Не една е любов мила
и за душа един плам,
че за всички ме е родила
мойта Майка Вечна, знам!

(Лидия идва от гората.)
ЛИДИЯ

Ах, мили певецо, Мой вечен Другарю, ти не обичаш


само мен! Като се забави, къде беше или Розалия не
те пусна? Ще се увериш по-късно, че само аз съм,
която обича вечно, а не Розалия - сестра ми, която
всеки ден сменя одеждите си и иска все нови и нови
поклонници. Пази сърцето си, драги, че може остро
да се нарани.
БАРДЪТ

Знаеш ли, аз нямаше да дойда, но дойдох само да ти


кажа сбогом. Розалия утре заминава с първия про-
летен кораб към южния край, там, където извира
любовта, казват, където всичко се ражда в обич, а
тук само далечни отражения идат от онези полета.
ЛИДИЯ (развълнувана)
Та как, с нея ли ще заминеш?
БАРДЪТ

Та мога ли другояче, Лидия? Засега толкова я оби-


чам!

ЛИДИЯ


Братко мили и другарю, аз вече прочетох съдбата
си, жертвата е избрана. Позволи ми само едно, кое-
то досега никога не съм искала от скромност от тебе
- да те целуна за последен път.
(Протяга ръце, но внезапно идва Розалия и тя се отд-
ръпва.)

РОЗАЛИЯ

Къде си, мой поклоннико? Аз тръгвам вече, нима


не ще дойдеш с мене? Ти пак с Лидия! Лидия, аз ще
ти го взема. Прощавай, сестро, но там, където нещо
е по-силно, то не може да се остави да бъде потъп-
кано от друго.
ЛИДИЯ

Нищо, Розалия. Животът е безконечен и там, къде-


то вашият свърши, ще почне моят, а тук, където поч-
ва вашият, нека свърши моят!
(Втурва се към езерото и се хвърля в него. Загубва се във
вълните.)

БАРДЪТ

Какво направи това момиче! Знаеш ли, сега вечно


ще мисля, че аз съм причина за една смърт.
РОЗАЛИЯ

Аз не вярвах никога, че тя ще направи това. Нима не

можеше и двете да те обичаме. Аз не съм ревнива,
но късно е вече. Знаеш ли защо трябва да заминем?
Годеникът ми се връща и щом ме намери тук, ще
иска да се ожени за мен. За теб ми дожаля, толкова
си мил, че какво ще правиш сам, без мен, а ето че и
Лидия се удави.
(Целува го.)
БАРДЪТ

Добре, Розалия, виждам, че ме обичаш, но къде ще


живеем?
РОЗАЛИЯ

Там, на юг, имам леля в най-хубавата страна, там


ще заминем. Да тръгваме.
(Тръгват, но се сблъскват с един младеж - годеника на
Розалия, Юлий.)

ЮЛИЙ

Розалия, откога те търся, мила годенице, а ти ходиш


из горите с Поета. За мене го молиш песни да ти
пее, нали?
РОЗАЛИЯ (смутена)
Да, да, той те обича и сега говорихме, че ще си дой-
деш.
ЮЛИЙ

Розалия, корабът е готов и трябва още сега да зами-

нем, чакат ни родителите, всичко е готово за венча-
ването. Най-после свършиха нашите изпитания да
сме далече един от друг.
РОЗАЛИЯ

Драги Юлий, така бързо и внезапно става всичко,


че се разтреперих. Отложи, не може ли?
ЮЛИЙ

Не, по никакъв начин. Ето че корабът свири, тръг-


вай.
(Чува се сирената на кораба. Розалия търси Барда да се
сбогува с него, но той се отдалечава в гората.)

РОЗАЛИЯ
Бедният Бард, дори не се сбогувах с него.
ЮЛИЙ

Той е скитник, ще ни намери, макар и през море, не


бой се.
РОЗАЛИЯ

Ах, много се боя за това момче, той е сам. Знаеш ли,


че Лидия се удави?
ЮЛИЙ

Върви, върви. Късно е, втори сигнал свири вече.


(Заминават, след малко се появява Бардът отчаян и
блед.)

БАРДЪТ


Свърши се с мене вече. Отиде, отиде си един живот.
Ах, какъв удар! В един ден да загубиш двете си най-
мили другарки! Тази, която със своите мили очи
винаги ми сочеше небето, и тази, която със своите
розови устни винаги ми казваше: „Виж колко е ху-
бава тази роза!" О, драги поете, ти имаше нужда и
от двете - без едната не можеш и когато едната и
другата бяха в твоите мечти, ти пееше песен след
песен, но сега къде е твоята другарка? Само тази ли
лира, която тъй студенее в ръцете ми! Разкъсва се
сърцето ми от болка. За тъгата ли само да пея? И
колко ще продължава това? Защо тъй, къде е сми-
сълът на живота тогава? Помня, борец бях, в немир-
ни общества водител на орди бях и за тях се бих, но
какво остава? Развалини. Все нещо друго се крие зад
това движение и зад всяко дело - разочарование, а
зад него все един, който казва: „Напред, напред!" И
затъвам все напред, и не намирам друго освен сър-
цето, което бие, защото обича. А то обича, защото
го окръжава красота. Но ето, изчезват двете красо-
ти за мен. Защо тогава ще живея? (Свири трети сиг-
нал.)
Ето, Розалия заминава вече и всичко е свърше-
но за мен.
(Отива на брега и гледа как корабът се загубва в далечи-
ната.)

Ново нещо нахлува в мен, нови сили и образи на тъга
и страдания, нечувани досега. Всяко място ми гово-

ри за загубения живот, а всеки миг става възпоми-


нание, което ме разкъсва и пронизва със стрели. О,
Лидия, ще вземеш ли и мен в своите обятия там, в
подводните дълбочини, където сега почиваш дале-
че от земните променливости! Колко беше права ти!
Но къде е Вечността? Търсих я във всички опитнос-
ти на живота, но не е. Къде е, когато всичко се мени?
Ти я намери в смъртта. Тогава да дойда и аз там...
(Готви се да се хвърли в езерото и първо мята лирата
си в него, но в това време се появява старец с дълга тога
и тояга и крачи към него. Бардът протяга отчаяно ръце
към кораба и вика:)

Розалия, Розалия!... Идвам, Лидия, идвам!...


МЕНЕЛАЙ

Ах, колко съм гладен! Треперят ми краката от глад,


младежо! Нямаш ли малко хляб, умирам от умора.
Слаб съм вече, а бедността ми никой не иска да об-
лекчи. Певец бях в младините си и сега пея, но кой
слуша моя глас!...
БАРДЪТ

Старче, откъде идваш сега, тъкмо когато и мен жи-


вотът уби и съм решил да сложа край на тази без-
целна мъка. Ти страдаш от глад, старче. А мен ме
мъчи нещо неугасимо - любовта. Загубих жената,
която обичах, загуби се и жената, която ме обичаше.
Накъде без Розалия и Лидия?

МЕНЕЛАЙ


В себе си, младежо. И аз съм прекарал тези периоди
от живота, но нима мислиш, че щастието, любовта
и животът са вън от тебе? Това, което си залюбил,
то е висшето и вътре си остава - това, което оби-
чаш, за което копнееш, то е вечно. Твоите Розалия и
Лидия не са умрели, те са в сърцето ти, но трябва да
ги намериш.
БАРДЪТ

И тогава няма ли да търся никога вън това, което е


намерено вътре?
МЕНЕЛАЙ
Не!
БАРДЪТ

Ще намеря аз образите на Розалия и Лидия, защото


ги зная; виждал съм ги. Но ако не бях ги виждал, как
щях да ги намеря, старче? Тъмни са ученията ти. И
моите Лидия и Розалия никога няма да се докоснат
вътре до мен и да ги прегърна.
МЕНЕЛАЙ

Та вечно ли е това, което ти наричаш прегръдка?


Не изчезва ли? Нима Лидия и Розалия нямаше да
умрат когато и да е? О, младежо, в Лидия и в Роза-
лия търси това, което е в тях истинското, вечното -
любовта и истината, и като ги намериш, тогава два
мили образа ще се родят в твоята душа, две другар-

ки неразделни и мили, с които ще заживееш във ве-


ковете. Защото Вечното прави вечен обожателя си.
О, не се убивай, поне чуй гласа на толкова нещаст-
ни, които са без брат, баща, другар. Стани им подк-
репа. Там ще се роди частица от вечната любов! Чуй
гласа на Истината, която вика за помощ, потъпкана
там долу от обществата, отива си. Отиде с годеника
си и няма да се върне, докато не изчезнат лошите
бури и виелици, пред които тя помрачава хубавото
си лице и не иска да съществува. Виж тези пробля-
съци на новите Лидия и Розалия в своята душа и ще
разбереш, че това са били те. И сега, когато ги мис-
лиш за изгубени, те там те чакат, нещастни!...
Възземи духа си към висшите простори, ти си Поет,
ти си готов вече за тези просветления, защото оби-
чаш и си готов за любов да умреш. Но възземи се
там в невинната усмивка на някое бедно и голо дете
и нежно ще чуеш гласа на Лидия, който казва: „Аз
съм тук!" Там, в тъжните очи на някоя измамена
девица, ти ще намериш Розалия, която те гледа и ти
казва: „Спаси ме!" Нима не чувстваш висшия пог-
лед на твоите другарки в душите и сърцата?
Ти обичаш нещо, но не тези тела, които изчезнаха -
това, което обичаш, то е навсякъде. Търси го! Ти си
щастлив само защото си могъл да обикнеш така
Лидия и Розалия, а нещастен е този, който и това не
знае. Той трябва да се удави, защото ще се спаси, а
така той изоставен живее в измамата на ежедневни-
те лъжливи стремежи на ниски желания, чувства и
мисли.

БАРДЪТ


О, благи старче, пратенико небесен, не си ли пратен
от Лидия? Спомням си, че тя ми каза веднъж: „Аз
никога няма да те оставя и в най-трудните моменти
на живота ще ти изпратя своята помощ." Каза го,
преди да се удави. Аз станах причина за това. Колко
съм грешен!
МЕНЕЛАЙ

Не мисли така. Нима не си забелязал, че една и съща


сила и любов беше и в Лидия, и в Розалия? Това беше
Една и Съща Жена в две лица. Но ти сега няма да
разбереш това. Седни! Виж колко е хубаво, как слън-
цето си отиде, как зефирите нещо ни говорят и сън-
но птиците призовават нощта. Тя ще дойде, нощта,
ще донесе нещо, всяка нощ носи нещо - светлина
носи тъмата. Почини си, о, уморени, нови животи
ти предстоят, нови небеса от звезди ще се отворят,
защото това, което виждаш, не е всичко. Колко жи-
воти се носят още около нас, но кой ги вижда? А във
всички ще живеем, защото нашата съдба е навсякъ-
де, ние сме части от звуците на една Песен, която
звучи в разни вариации, а сега ти слушаш в душата
си само една мелодия.
БАРДЪТ

Какви сладки неща ми говориш, о, надвечерни стар-


че, ти, когото захождащото слънце доведе при мен!
Да спим ли дойде, или аз да заспя, а ти да бдиш?
Спал ли си някога? Очите ти като че не знаят сън,

брадата ти - покой, и устата ти - почивка, а думите


ти - край.
МЕНЕЛАЙ

Заспи, заспи, певецо, защото нови песни ще запее


твоята лира тогава, когато слънцето възлезе на из-
ток, както сега на запад се скри. Скри се, за да зас-
пиш, и затова изчезнаха Лидия и Розалия, за да ги
сънуваш, а утре те пак ще са пред тебе.
БАРДЪТ

И сякаш всичко, което говориш, излиза от всички


цветя, листа, дървета и треви. Нещо предчувствам,
татко. Кажи, ще ги видя ли? Как така?
МЕНЕЛАЙ

В тревите и цветята най-напред ще заухаят и ще те


лъхне сладкият зефир, и ручейчето косите ти ще от-
несе там, където морето ще понесе твоята лира вмес-
то теб, и Лидия ще стане лодка в новото море, в ко-
ето ще се хвърлиш, а Розалия - лодкар, а ти ще запе-
еш вовек и веков.
Бардът

За кого?
МЕНЕЛАЙ


За Вечността.
БАРДЪТ

А какво е тя? Лира ли, мисъл или чувство, какво е?

МЕНЕЛАЙ

Спи си, спи, певецо! Когато станеш утре пред изг-


рев, първият лъч от слънцето ще ти го каже, но то-
гава аз няма вече да съм тук. Спи спокойно в своята
последна нощ пред взора на сърце, което бди, защо-
то ти ще бъдеш после бдящият ангел на красотата и
любовта.
БАРДЪТ

Какви сладки думи, какъв сладък сън! Вей, вей, зе-


фире, всичко отвей - и мен, и него, и всичко нека се
слее и пръсне в едно... в моя сън... Лидия, Розалия...
колко ви обичам сега, не съм ви ценил... и никога
няма да ви видя.

Сбогом навеки! Ах, каква мъка - да умираш сам,


изоставен от всички!...
(Заспива. Менелай го гледа отстрани в твърда и замис-
лена поза, прав. Тъмно е. От изток светва. Урания слиза
с огнен шар във формата на лодка откъм езерото с лира
в ръце. Леко поглежда Менелай.)

УРАНИЯ
Хронос, ти ли си?

(Менелай вдига утвърдително ръка.)

Този ли е Озирис?



(Менелай кимва. Урания се приближава, целува го по че-

лото и оставя до него лирата и една Роза, която той й
бе дал в знак на вечна любов.)

Нека тази Роза всичко му напомни. Лирата ще вър-
не всички сили и могъщества, а лодката ще го нап-
рави летящ.


Драги, когато всичко те остави, Аз съм всякога при
теб
- твоя Изис!
(Изчезва. Менелай - също, чува се само гласът на Мене-
лай в пространството.)

МЕНЕЛАЙ
Той е вече Твой!...

(Бардът се пробужда и бързо става.)
БАРДЪТ

Чух името й и си го спомням като че далечно, но
незабравимо, тихо, но сладко: Изис. Къде е? Сън ли
бе? Може ли да е сън това, което видях? Ах, каква
красота, хубост и величие! Каква сладост, трепет и
блаженство
- каква любов! Ето лирата, ето и роза-
та, и лодката! Боже Велики, кой съм аз сега
- същи-
ят ли? Колко прилича тази лира на Розалия, а тази
Лодка
- на Лидия, и тази Роза - на моя сън незабра-
вим, на Нейния лик. Аз видях Вечността. Може ли
да се забрави и след като се види, може ли друго да
се обича!... Сега друго небе обикнах, някак безкрай-
но силно, непобедимо, завинаги вечно. Ето, всичко

се е променило в този кратък сън на моя живот -


птиците другояче пеят, цветята имат други цветове,
с други аромати миришат и зефирите веят в косите,
а звуците - в душата ми за Нея. Ах, как сладко изри-
чам сега: Нея, но какво е това Нея?... Това име при-
зовавам като нова вселена в душата си и когато го
произнасям, нещо тайнствено се разширява и обема
света и този свят идва и ме прегръща, и трепти в
мене, и не аз в него, а той в мен живее мощно като
море, безбрежно като небе. Идвам, идвам, о, велика
същина! Ти, която си Всичко, Ти, зад която всичко-
то Нищо е!
(Закичва розата на гърдите си, сяда в лодката. Иска да
я тласне за път. Лодката се задвижва сама навътре.
Бардът запява и се изгубва в далечината на езерото.)

Ни нощ, ни миг, нито сладък ден

няма никога да дойде, ни по-сладък час,

ни пък живот някой по-блажен

от Теб, о, Безкрайна Вечност, от Твоя мил глас,

върви, върви тогаз!
Към теб с Лира аз греблата

ги бия вълните тези, що ме олюляват,

и незнайно в небесата

високо негде там ме осветяват,

Слънцата къде се създават.
Натам, натам във всеки миг

върви, о, Певец Безсмъртен, Барде на сърцата,

нека само твоят любовен вик

да милва и целува навсякъде цветята,

както тя мен - Мечтата...
(Менелай се явява на брега, гледа отдалечаването на
лодката и когато заглъхват последните звуци, говори:)

МЕНЕЛАЙ

Вече е спасен. И изливаха се безкрайни звуци по прос-


торите из векове и не остана цвят, нито тревица, нито
място, което да не се потопи в аромата на Розата,
която Бардът възпяваше. Всичко е дело на Певеца,
защото всичко пее Вечната Мелодия на онази лю-
бов, която гори там, отгоре, за сърцето, което се от-
късна и отиде далеч, много далеч от своята неиз-
менна Другарка. А сега се промени светът и всичко
заживя другояче, както и зефирите веят от други
страни, и ручеите говорят с други уста. И Божества-
та с други очи гледат Любимата на Този, който оби-
ча.

Мощна е любовта на Барда, сила, която обича, но тя


е толкова нежна и ефирна, че покрива световете с
рози и цветя. И ако някога огън покрие полето или
вода удави живота, то е само за да изникне нещо още
по-хубаво и всред възторга на всемогъщието да каже
любимата на любещия я: „Ето как се топи и цъфти
сърцето ми за теб, ела!" Ако посях тези омайни кра-
соти и хубост под ясните лазури на живота и някога
река от сълзи покрива сладките очи на сърцата, то е
само за да покаже любимата на своя любещ: „Ето

как тъгувам за теб, ела!" И ако понякога сърцето
бие в луди жари за нещо сладко и блажено и се впус-
ка във водите на утехите, то е само за да настъпи
безкрайната тъга на неудовлетворението и тогава
любимата ще каже на любещия я: „Аз съм, Висший,
ела!"


И отиде Бардът далеч и се загуби, но той пее сега,
неговите песни са без край, защото безкрайност го
освети. Неговите песни не умират, защото това, ко-
ето не е лъжовно, не умира
- едното се удави само,
другото се отвлече, но тази, която го обича, не го
оставя.


Вечността не оставя Вечното. Макар че то ходи и се
скита по гори и поляни, то е само защото много оби-
ча, а не знаеше какво. А сега знае какво обича, зато-
ва се пожертва и се хвърли в тихите води на езерото,
та макар и буря да го удави. Нали знае защо умира,
че Тя е вече вечно до него, неизменна и безкрайна, а
след това любовта е друга любов, животът е друг
живот, светът е друг, песента е без думи, а думите
без глас, гласът от мълчание, а мълчанието от лю-
бов, любовта от блаженство, а блаженството от веч-
ност, а вечността от Светлина. Единната, сладката,
неизменната
- Хармония на Едното с Другото, Ду-
шата в Тялото и гърдата във Вечното Сърце, тези,
по нежностите на които сега Бардът лети и вълните
го носят и пеят за него, защото любовта е от лъчи, а
песента е един глас от устата на този лъч, който сияе
от Нея за Него
- Вечния.

ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ

1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница