Изис и озирис



страница6/8
Дата19.07.2018
Размер1.57 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

II

СЪСТРАДАНИЕТО
И САМОПОЖЕРТВУВАТЕЛНИЯТ
ИДЕАЛИЗЪМ

Далеч в полето се вижда тълпа, която от всички краи-
ща се стича да види и да чуе нещо. Минават между хора-
та и Юлий и Розалия и се спират в началото на полето.

РОЗАЛИЯ

Да отидем, Юлий, да видим и ние този прочут Бард,


който, казват, седем години е живял в планината и
сега е слязъл да проповядва. Не само това - той пеел
с толкова хубав глас, че казват, птиците спирали
песните си да го слушат, ручеите спирали водите си
и камъните се оживявали пред тези звуци на Божес-
твения му инструмент, който той веднъж намерил
оставен до него от една Богиня. Седемструнна Лира
и всяка от седемте й струни давала ново вдъхнове-
ние на душата.
ЮЛИЙ

Много е интересно, да отидем, но изглежда, че тъл-


пата идва към нас, да го чакаме тук. А какво говори
в проповедите си, какво пее в песните си?

РОЗАЛИЯ


А кой може да го разбере? В песните си възпявал някаква Вечна Жена, Другарка, най-висш образ на любовта и красотата, наричал я своята неразделна Жена Вечна, Небесна Царица, Урания, Изис и не зная
още какво - Дъщеря на Бога Отец и на Богинята Майка, а себе си наричал Син Божий и говорел, че някаква любов, от която и той бил частица, го въздигала все по-нагоре и че скоро тази любов щяла да
го въздигне и направи Божество! Целта на живота била тази: всеки да познае себе си като върховно същество и да стане Бог, Свръхчовек, Дух и много още неясни за нас думи.

ЮЛИЙ


Това са стари учения, не са нови и защо ли пък му е потрябвало да ги възобновява? А и песните, които наричал „Песни на Новия Бард", защо ли ги пее?

Както се вижда, иска да връща историята назад. Много е мъчно да върнеш реката в старото корито.

РОЗАЛИЯ

Обичал, казват, Една Жена, висша и божествена, но къде ли е тя? Съществува ли? Идеи, принципи обича, а това отдавна не е на мода, сегашният здрав ум не допуска такива фантазии и не е чудно да го по-


мислят за луд и да заплати с живота си.
ЮЛИЙ

Не само това, говорел против всякакви наредби, про-

тив разкоша, богатството, че всичко не било според божествените закони. „Един е Царят, казвал, и Един е законът - Любовта. Всичко друго заблуда е. Животът е песен на любовта, а Любовта е животът..." И като посочвал просторите, казвал: „Вижте каква необятност, а каква теснота в сърцата ви! Това е
разумът на Духа ви със своята безбрежност, а каква ограниченост в мислите ви!" Интересно, нали, но ето че тълпата наближава, ще го чуем.
(Тълпата бавно приижда. Посред нея стои величествено
Бардът със златна Лира.)

РОЗАЛИЯ

Юлий, другарю мой, как бие сърцето ми! Не видя ли, че това е същият наш другар - Бардът Поет. Не го ли позна? Ето го, дали ще ни познае? Но да чуем какво говори.


(Сред тълпата Бардът върви с величествена, скромна, но достолепна походка. Във всяка негова дума има сила и живот.)
БАРДЪТ

Драги братя и сестри, оставете живота, който сте живели досега, той не е живот. Какво спечелихте от него? Богатства, но те изчезват, живот ли, но той умира. Вечност ли? Но виждате ли я? Наука и знание ли? Какво знаете? Тези безкрайни небеса, които са над вас, тази необятна дълбочина, която се крие

в душата ви, тази недостижима гледка, сърцето, ко-
ето обича - всичко това разбрахте ли какво е? Най-
после вие какво сте, отде идвате, накъде отивате,
каква е целта на вашето раждане, умиране, живот?
Нищо от това не научихте, защото науката ви не е
пълна. На нездрави и неистински основи лежи, за-
щото от средата е почнала, от това, което с петте
чувства може да се възприеме, но това не е началото,
нито краят - началото, което се губи в края на усъ-
вършенстването на човешките способности, и кра-
ят, който ще се види само когато и тези останали
човешки способности се развият.
Най-голямото ви зло произтича от това, дето мис-
лите, че това, в което се виждате, живеете и знаете,
е реално. О, не, заблуда е! Реалното ще видите само
като развиете и останалите си две сетива, а дотогава
смирете гордостта си, че знаете, и нека любовта бъде
вашият пътеводител. Мирът, който виждате, е само
едно платно. Вдигнете го и ще видите друг свят, но и
това не е всичко, и това е платно. Вдигнете и него,
ще видите съвсем друг свят, и така до седем свята—
до Божествения мир, откьдето сме слезли. И тялото
ви не е това, което виждате, то е само първото плат-
но. Вдигнете го, друго тяло има, вдигнете това, дру-
го ще се открие - до седем, до Божественото Тяло,
което всичко знае, вижда и може. Ето го израза на
Божественото Тяло, но не това, което виждате, а
това, което мълчи около вас и като мълчи, лети към
нещо и ви изпраща живот, хубост и благодат, дъжд,

храна, с любов ви утешава и вие знаете всички, без


да искате, че зад вас един Бог се грижи, че утре Слън-
цето пак ще изгрее, след зима пак лято ще дойде,
след суша - дъжд.

Вие знаете, че нещо се грижи с най-голяма любов за


вас. А когато ви попитат има ли го някъде този Бог,
викате силно: „Няма, няма Бог." Ами самият ви глас
е Бог, който Го хули, само че не истински глас е, а
ехо на Разума, пречупени лъчи от Единната Светли-
на...

Елате, братя и сестри, елате при висшите върхове на


чистото учение, скъсайте връзките на греха и заблу-
дата, елате при нас! Ние пеем висши песни за Бо-
жеството, което е едно, а ние - негови пламъчета, и
с този Огън, когато загори в сърцата ви, целият свят
ще стане светлина и всичко ще видите.
А вие не знаете колко е сладко да обичате Едното.
То е толкова красиво! Във вас е скрито някъде и за
него всичко се движи, несъзнателно за него и птици-
те пеят, за него и моята Лира излива своите звуци, за
него сега изпращам към вас своите високи и обични
желания. Там на Изток нова Заря изгрява. Блажен
е, който види зад нея слънце... Ето какво говори пе-
сента на Барда.
(Запява:)
И тогава, кога без глас негде Бардът пее,
не той пее, драги братя, а нещо свещено.


И когато там ручейче водите си лее,
кога с цветя е полето мило разцъфтено,
не за себе това всичко там и тук го прави,
не за себе Бардът умира и себе си забрави.

Зад тези звуци има други - по-чисти, чаровни,
други песни там се пеят и губят безследно.
За тези там мили чувства пея ви любовни
с мойто лице тука тъжно, в живота бледно,
че само сълзи го кръжиха в живота нещастни,
къде няма чисти души и лица прекрасни.

Не плачете и вий с мене, драги братя мили!
Нека само аз да плача и сълзи да лея.
Нека само аз се губя в мисли унили.
Нека умирам и в мъки нека да линея,
че я видях тази хубост, отвътре дошла,
и чух сладката й дума, кога я изрече.

Този, който Нея чуе в гласа безгласен,
тоз любовен глас всевечен от любов и зари,
който веднъж види само лика й прекрасен
и огреят го тъй сладки минути и чари,
не е в себе, ни живее за себе си в полето,
а е частица вековечна негде от небето.

Тази звезда величава, която в мене свети,
и във вас е, мили чеда, нейде в мрака скрита.
Търсете я във вашите най-висши полети,
като Изис тя в храм е някъде увита.


Нека смелият да вдигне булото й леко,
той ще чуе тогаз моите песни отдалеко...

(Част от тълпата се разотива недоволна от неразби-
раемостта на тези проповеди.)

Елате, мили песни чаровни, като гълъби елате и раз-
махайте крилете си! Нека всеки от вас отнесе по едно
перце в сърцето си, в своя дом, и там ще израсне
ново домочадие, и то ще говори за идването на ста-
рия Бард и за завръщането му някой ден отново!...
(Бардът пее и тълпата постепенно се разпръсва с нас-
тъпването на нощта. Бардът остава сам.)

Защо не каза поне своето име, о, възвишена Красо-
та на световете! Нима ще останеш така, само светла
сладост, красота, вдъхновение и нищо друго? Доко-
га твоето присъствие ще бъде само леко подухване
на зефира, докога твоята целувка ще бъде само аро-
матът на хубавата роза и твоят поглед - звезден мир?
„И тогава, когато всичко ще те остави, аз съм при
теб." Помня ги, помня тези думи, мила Душо на
моята самота! Но какво си ти, дали не си творба само
на моя сън или рожба на пустинния ми живот, или
пламъкът на въображението ми, или видение на
мисълта ми?

И това, което ме окръжава, се мени като видение,


но ако то е видение, което виждам, усещам, пипам,
то колко силна е мисълта, която го създава, душата,
която го твори! В съмнения изпадам не когато не те
обичам, о, мила, а когато много те любя и без теб не

мога, когато моето желание се разгаря в пламък и


аз искам да дойдеш при мене, а Ти не идваш. Тогава
викам: „Къде си, какво си, съществуваш ли?" Или
там, в далечното бъдеще, ще се пръснеш като мъг-
ла, като роса от сълзи ще изчезнеш пред зарите на
ново слънце и по-силен пек...

И какво ще остане тогава? Може би целият мир ще


се изпълни с красоти, но празна ще е моята душа. О,
не ме отделяй, нека прашинка или звездица в безк-
райния Твой звезден мир да бъда, но с Едното Цяло
да съм там, където си и Ти.

Страх ме е от празнота, от бездна без нищо, и ако е


празнота моята душа и бездна - моята същина, тога-
ва какво си Ти за мен? Страх ме е от мисълта: Сам.
Накъде сам, защо, за какво? В безконечността сам,
па макар и тази безконечност ти да си! В любовни
блаженства сам, макар и самата любов да си!
(Измъчван от силни съмнения, запява в захлас:)
Спри своите набези, Лиро, кога в тъмен миг
мракове в мен царуват, тъми окръжават,
нек се носи тогаз само моят отчаян вик,
нека бездните в душата ми сами се олюляват.

Защо ли ти пееше тогаз, кога Тя не е?
Защо ли пък там свети и мирът прекрасен,
когато в душата ми всичко така потъмня,
когато вътре този мир е за мен безгласен!...


Спри ги твоите чари мощни, о, спри ги тогаз,
Лиро светла, нека изчезна, а тук само вие
останете до вашия мир от сладък глас,
нека умре моето сърце, до вас да не бие!

Само Тя щом е в мене, нека в този миг
да живея, макар малко, един само път,
но да зная, че мой е навек нейният лик,
нека всички други ликове в мен да умрат.

Един нека бъда с Нея сам в целия мир
и Един Мир нека бъде, нали е безбрежен.
И на едно място само, нали е безспир,
нали аз ще бъда само в погледа й нежен!...

РОЗАЛИЯ (Прекъсва го.)
Велики Барде, певецо на хармонията, истината и
любовта, нима има още тъжни песни в твоята Лира?
Нали всичко знаеш, можеш и виждаш? Или и тази
любов не те удовлетворява? Познаваш ли ме или
забрави тази, която толкова обичаше на младини?
Ето, ако твоята идеална любов е слаба, то земната е
пред тебе.
БАРДЪТ

Познах те, Розалия, сърцето ми те видя още днес, но


то би веднъж и спря. Заглъхна туптенето му със спо-
мените далечни и не може да се оживи това, което
веднъж завинаги си е отишло.

РОЗАЛИЯ


Тогава не съм само аз, тук има толкова деви краси-
ви и млади, богати и разкошни и ти която искаш,
можеш да имаш, даже и царската дъщеря - защото
няма по-велик от тебе на земята ни.
БАРДЪТ

Трепти Лирата ми в тъжни звуци, Розалия, при вся-


ка мисъл за земна любов. И тя ми казва със своята
струна: „Изчезва всеки мой звук, но струната ми и
аз оставаме." Звукове сме, Розалия, звукове и уми-
раме. Кажи, как да обикна звука и да литна по него,
да оставя тук Лирата и нейната струна?... А знаеш
ли къде води звукът? В ехо се губи нейде из долини-
те и никога не се намира вече. Но когато бих се вър-
нал да потърся лирата, мислиш ли, че тя ще е там и
ще ме чака? Когато вълната се удари в брега, тя се
връща, но не е вече вълна, а капки...
РОЗАЛИЯ

Ти обичаш някаква Небесна Жена, но къде е Тя, като


нас ли е, каква е?
БАРДЪТ

Не знам, нищо не знам, аз зная само, че я обичам, че


нито миг не мога без Нея, че Тя стана плът от моята
плът, кръв от моята кръв, душа от моята душа - но
колко е необятна и красива Тя!
РОЗАЛИЯ
Откъде знаеш тогава?

БАРДЪТ


Сърцето говори, небето свети, бездните се разтва-
рят и нови светове се раждат, защото, щом обичаш
безконечното, безконечен си.
РОЗАЛИЯ

Защо тогава ходиш още по земния мир? Ти си тол-


кова възвишен и твоят живот тук е само мъка и
скръб.
БАРДЪТ

Ах, Розалия, ти не можеш да разбереш как Тя в съл-


зите на някое нещастно дете, мизерно и голо, скри-
ва красотата и вика: „Тук съм, тук..." Ти не знаеш
как в най-тъжната въздишка на мъка и тъга, която
покрива полетата, Тя ти носи най-свежите пролетни
цветя и казва: „Букет е, ще ти го дам!..." Защо така,
не знам, тук е и затова и там е... навсякъде... Виж
сега онзи белобрад старец, който идва леко и бавно.
Какво се крие в този ход, нима не виждаш една мис-
терия в това, че там Цар седи на разкошен трон, а
тук най-беден и гол старец трепери от глад. Кой е
по-високо? Тя говори: „Този, който е по-близо до
Мене."
МЕНЕЛАЙ

Гладен съм. Където има съмнения и бури в душата


на младите, там търся храна. И когато слънцето из-
грее и никой не знае защо са тези лъчи, аз идвам и
казвам, че това не са лъчи, а целувки на този, който

обича. Когато зефирът в тихи лунни нощи развее


косите на влюбените, те се питат какво е това, аз
отговарям: „Милувка на този, който обича." Когато
морето се разиграе от буря и корабът ще потъне, и
моряците с лодки се спасяват, кой прави това - този,
който обича. А когато втора буря обърне лодките и
те потънат, кой е това - този, който не ни забравя.
БАРДЪТ

О, драги и мили старче, ти мислиш, че съм те забра-


вил, но кой си ти, защо не се обадиш? А зная, че
когато дойдеш, все нещо важно ще ми се случи. Пом-
ниш ли, когато в горите, в които живеех, пожар се
запали, аз спях и бях ограден отвсякъде, но ти дойде
тогава и ми каза: „Мини през пламъка, този живот
не е по-силен от другия, който в сърцето ти гори,
нито вълната морска - от морето, което в тебе се
лее. Ти само грешиш, като се оприличаваш на този
огън и вода. Не, каза ми ти, огън си, но онзи, който
не пали, вода си, но тази, която не дави, въздух си,
но този, който не се вълнува..." А сега защо си до-
шъл?
МЕНЕЛАЙ

Прочул си се, о, младежо! Велик си станал със свои-


те мъдрости и песни. Няма уста да не говори за теб,
няма сърце да не бие за теб и къща, в която да не си
станал светец. Както знаеш, Царят ни умря, престо-
лът ни е без цар и син няма, който да го наследи.
Съветниците се събраха и решиха да поканят тебе,

ти си известен на всички като най-мъдър, силен и


всезнаещ. Честита ще е страната, която за цар няко-
га Бард избере. Ти няма да откажеш този пост, за-
щото твоето лично спокойствие не ще надделее над
благото на цял народ.
БАРДЪТ

Драги татко, мога ли аз да пожертвам любовта на


тази, която обичам и видях, заради любовта макар и
на цял народ? Благодат му желая, но една моя песен
ще бъде за него по-голяма благословия от едно ца-
руване даже пет десетгодишно. Един мой звук да за-
млъкне заради друго, това ще угаси светлината, а
този мрак не ще е само мрак на моята душа, а в ду-
шата на целия народ.
МЕНЕЛАЙ

Драги Барде, ще наскърбиш много народа, който те


обича. Ето, и война ще трябва да се води, съседът ни
напада постоянно и безвъзвратно робство ни чака, а
ти си силен и мъдър и всичко можеш. Ще победиш.
БАРДЪТ

Стига, нима моят народ не е по целия мир? Няма


частица да не е мой народ. Ако съседът иска да дой-
де и намира, че е прав, нека влезе, но ако е крив,
тежко му! Вълна ще стане, в бряг ще се удари, на
капки ще се обърне. И морето си е море, а народът е
морето, този народ, който е един за тази, която оби-
чам и ме обича.

МЕНЕЛАЙ


Тогава вземи златото и всичкото богатство на ста-
рия цар, дават ти го. Не отказвай на изоставения
народ.
БАРДЪТ

Всеки звук на моята лира, щом затрепти, разпръск-


ва на части канари, скали и планини. Какво ще ста-
не с това богатство, което една моя песен може да
разпръсне като мъгла? Защото звукът от мъгла не
ще бъде покрит. Звукът е зефир и духът лъч е и про-
бива, слънце е и стопява. О, старецо уважаеми и мъд-
ри, не ме привличай с мъгли!
МЕНЕЛАЙ

На живота си обърни най-после внимание. Ти ще


заживееш живот с всички богатства и удоволствия и
посред блясък и тържество всичко ще ти се покла-
ня. Има ли по-голямо щастие, радост и победа? Един
могъщ цар може и небето да превземе.
БАРДЪТ

Ето Розата, която вечно цъфти на моята лира. Тя


ухае и ми напомня за безкрайното поле от цветя. Тя
се разтваря и ми напомня за безбрежното небе. Пог-
ледни, погледни колко безконечен е животът и вся-
ка роза е царица, и всяко цвете е цар и престол има
там, и всяка сутрин преди зори слиза Небесната Ца-
рица и целувка на всекиго дава: „Лъч си, вземи лъч!"

Твоят трон е по-студен от трона на една майска раз-


цъфтяла роза. Твоите богатства са по-бледи от зе-
фирите, които милват цветята, когато мълчат, а те
мълчат, когато гледат тази, която обичат, тази, коя-
то аз непрестанно гледам и не мога да оставя за нищо
на света.
МЕНЕЛАЙ

Ако всички биха станали като тебе, тогава няма да


има царства и ще погинат народите.
БАРДЪТ

Царства няма да има, но ще има Живот. Царството


е ограничение, обвивка, пелена, но когато детето
порасне, хвърля повоя си, лети на свобода. Където
хармонията царува между нещата, там няма нужда
от меч и мълнии. Листата на тази роза вземат учас-
тие в нейния живот без принуда, защото те са роза-
та, и животът, когато стане живот, листата му сами
ще се нареждат около коронката, защото тя свети, а
светлината е щастие и радост, а всичко търси бла-
женството, защото това е Тя, която сега ти изпраща
Своите благопожелания, старче, да отидеш и да ка-
жеш резултата от мисията си: Бардът е Бард само
тогава, когато е за всичко, а когато е за отделното,
то Бардът се скрива в дълбочините на морето и чака
там векове и десетилетия, догдето изникне царство-
то му - Вечното Царство на Всемира, където всички
са братя: и камъни, и растения, и животни, и хора.
Всемирното Братство е Царството на Барда, а то

трепти в кордите на Лирата му и се прозира, и живее


сега в песните му, защото така е: най-напред се раж-
да слънце и светва в безконечната бездна на просто-
рите, после свят там заживява и словото мощно из-
пълва своя набег, защото вечността каквото помис-
ли, то се изпълнява, а ние сме образите на мислите
му, онези, които някога в кордите на неговата Лира
са се изливали пред любещите колене на Безсмърт-
ната Красота и Любов.

Всичко обича, от любов е и в любов отива.


МЕНЕЛАЙ

Много ме е страх, че твоят отказ ще озлоби народа


против тебе. Тогава кой ще те пази? Управлението
може да се озове в ръцете на тирани и сам ти да бъ-
деш третиран като роб, и да ти се даде насилствена
работа за общото благо, а и законите са такива -
пред интереса на държавата прах са личните пориви
на свободата и прогреса.
БАРДЪТ

Лъчът, който се спуска в ранни зори да излее сили и


аромат на розата, която обича, отива си бързо по
същия път, когато облак се изпречи по пътя му, оти-
ва си... чуваш ли, старче, отива си... тогава никой не
може да го спре. Няма ръка, която може да овързва
светлия лъч на любовта, когато този лъч поиска да
си отиде там, към слънцето, което го изпраща. Зад
всяко лошо има нещо по-добро, а то е все там, зад
тази сила на свободната дейност на духа, където той

е у дома си, и там ще потърси своя покой и цел, къ-


дето няма ръце, крака, уста да бият, хулят и оскър-
бяват...
МЕНЕЛАЙ

Страшно нещо е народът, когато се разяри, тълпата


става една уста с много зъби, която къса и поглъща,
драги Барде! Боя се за теб. Защо не заминеш в по-
далечен край?
БАРДЪТ

Няма по-далечен край от градината, където Тя сади


цветя за този, когото обича, за този, който я обича,
както ти каза.
МЕНЕЛАЙ

Най-после, след като употребих всички средства да


те убедя да станеш наш цар и всички мои усилия ос-
танаха напразни, ще ти кажа самата истина: драги
младежо, Царят умря, както ти казах, и прекият нас-
ледник по мъжка линия си ти, длъжен си да дойдеш.
Ти си от царско потекло и трябва да се ожениш за
дъщеря му и да вземеш престола. Ако не направиш
това, гневът на народа и старейшините ще се разра-
зи в буря. Без причини не можеш да се откажеш от
престола. Ще заплатиш с главата си.
БАРДЪТ

След като ми каза тази истина, това вече е съвсем


невъзможно. Значи не по способност, а по наследст-

во те искат своя цар. Лъжат се. И защо искат имен-


но сега цар? За да водят война, нали? Но да не забра-
вят никога народите, които предизвкват война, че
отгоре Едно Око гледа и тежко тогава на онзи, кой-
то не е прав. Оскърбеният и победеният е винаги
възнаграден, а неистинският победител - хвърлен в
бездната на унищожението. Аз не мога да бъда цар
над Царя си. Царят е един и Народът му е един -
този по цялото земно кълбо. Това е последната ми
дума. Иди си и им кажи това, което чу.
(Менелай си тръгва замислен.)
РОЗАЛИЯ

Скъпи наш брате, защо отказа? След силния изблик


на любов тълпата може да се разяри сега и да иска
отмъщение. Много ме е страх.
БАРДЪТ

Остави безпокойствата, но кажи ми, спомняш ли си


Лидия?
РОЗАЛИЯ

Ах, милата Лидия! Знаеш ли, тя не се удави! Спасена от рибарска лодка, тя те търсеше дълго и още те обича - едничката, която устоява в любовта си докрай. Само че от отчаяние, че не те намери, тя се затвори в манастир. И ако научи, че Бардът е слязъл, тя ще се усъмни, ще дойде и ще те намери.

БАРДЪТ

Искам от нея само да ми прости. Причиних й толкова болки, дано дойде и ми прости.


(Юлий пристига бързо.)
ЮЛИЙ

Драги Барде, крий се, народът се разяри от твоя отказ да станеш цар и иска твоето линчуване.


БАРДЪТ (спокойно)
Това, което трябва да стане, е неотменимо.
РОЗАЛИЯ

Ах, колко ме е страх! Нима не е по-благоразумно да си отидеш пак в планината?


ЮЛИЙ

Скоро ще дойдат. Още когато бях там, викаха:


„Смърт, смърт на изменника! Предател е, щом хвали съседа, шпионин е, от тях е пратен да разколебава народа, а и какво учи, против църквата говори."
„Луд е" - викаха други... Да бягаме, Барде!
РОЗАЛИЯ

Тръгвай, другарю, нека отидем пак в планината, където бяхме тогава. Добрите сили не ще ни оставят.


БАРДЪТ
Късно е, те идат.

(Тълпа заобикаля отвсякъде Барда с викове и крясъци:
„Смърт, смърт на изменника! Убийте безбожника!... Не
ни трябват песните
му, ученията му разбъркват умове-
те на децата ни и те
сега всички четат книги, за брат-
ство говорят наместо Бог, казват Моят Идеал, Моя-
та Любов, Висша Красота! Какво е това? Смърт,
смърт... На кръст, на кръст!
- викат едни. - С камъни
удряйте!"
- крещят други. Сред тълпата се промъква
монахиня и се приближава до Барда. Лидия го вижда и го
прегръща.)

ЛИДИЯ

Драга братко, в какво положение те намирам, кога-


то не ще мога да поговоря с теб!
БАРДЪТ

Лидия, кажи ми само, прощаваш ли ми, че така те


измъчих?
ЛИДИЯ

Сега ти си най-много мой, повече отвсякога си бли-


зо до мен.
(Тълпата я отблъсква и в силна суматоха отвлича Бар-
да посред крясъци и викове. Приковава го на кръст и сред
възторжени акламации издига кръста. Под него плачат
Лидия, Розалия и Юлий. Менелай стои настрани. Тълпа-
та си отива.)

МЕНЕЛАЙ

Не плачи, Розалия, и ти, Лидия, той не е вече наш -

сега на кръста и оттогава, откогато Лирата е в ръце-
те му, той принадлежи на друго нещо, което ще ви-
дите по-късно.
ЛИДИЯ

Нима той заслужава такава бърза и луда присъда!


Какво лошо им е направил?
МЕНЕЛАЙ

Присъдата на нисшата есенция е всякога вулканич-


на.
РОЗАЛИЯ

Чувствам, че животът загуби значението си без него.


ЮЛИЙ

И мъжът - своето достойнство.


(Тълпата се връща и излива наново яростта си върху
тези, които стоят под кръста да плачат и тъжат за
него. „И те са изменници
- чуват се викове, - другари
негови. С камъни, с камъни!..." От всички страни зава-
ляват камъни върху Лидия, Розалия и Юлий. Менелай
стои настрана и въздъхва: „Свърши се!...
"
Картината завършва с грохота на камъните върху жер-
твите.


Нова картина - без тълпата. Вижда се кръстът, обико-
лен от камара камъни, под които лежат Лидия, Роза-
лия и Юлий. Менелай стои до тях. Тъмнина. В светли
лъчи се явява Урания. Менелай пада на колене.)

МЕНЕЛАЙ
Ето го края, сега той вече е завинаги Твой.


УРАНИЯ (Целува го на кръста.)
Къде са Лидия, Розалия и Юлий?
МЕНЕЛАЙ
Ето ги. (Сочи камарата.)
УРАНИЯ

Ах, мили мои сестри, колко много направихте за мен, през каква съдба минахте и вие само заради него, да спасите и освободите Духа, който така лекомислено падна в Атома! И ще разбере Огнената Змия, че там, където тя се допре за осквернение, Божествената


тази частица Бог ще я направи, за да укаже величието си, защото Любовта е Първата и трябва да е и последната проява, а всичко вън от нея е нищо.
МЕНЕЛАЙ

Урания, не забравяй, че си още на земята и може да пострадаш. Отивай си вече! Ние идваме, идваме с него.


УРАНИЯ

Отивам, драги Хронос, за да подготвя венчалния ни венец, който навеки ще ни съедини под благите и тържествуващи погледи на Татко и Мама.


(Отлита. Менелай остава на колене пред кръста.)

МЕНЕЛАЙ (Посочва кръста.)


На земята няма величие, по-голямо от това!
(Става и с поглед, взрян в тъмнината, говори, или по-
точно, изпраща мисли на живеещите там долу населе-
ния в мрака на живота.)

„Мълчи, мълчи!" - казват зефирите на това, което
не говори. Ако говориш, то значи нищо да не ка-
жеш, ако кажеш, то значи да залееш с вода всичко,
което се носи там на златните криле на любовните
звуци, които изскачат от розите, от цветята и се но-
сят като светли прашинки, и ние ги дишаме, и те са,
които ни дават живот. Прашинки, лица на същест-
ва, бебета светещи на Лазура, които още не знаят да
плачат, да си отварят устата, очите и да говорят. Те
само сърца носят, тези светещи бебета на Лазура, и
пълнят всяка светеща прашинка атом с живот от
нещо велико, който е все над нас, все над главите
ни, сърцата ни, телата ни - това са връзките, това са
топки като сфери и големи, и малки, планети тук,
слънца там, но те се протягат и стават ръце, и тези
ръце викат: „Невинни сме, ела, ще те отнесем при
това, което най-много обичаш!"
И сеят лъчите, палещите слънца и всяко сърце ста-
ва лъч и вика: „Дойдох слънце да те направя, о, ме-
сечино бледа на живота! Огледай се във водите, но
те ще пресъхнат и своя лик не ще го видиш веч, и ще
го потърсиш, а какво ще правиш, като няма и слън-
це тогава!..."

Стига сте викали, о, светещи бебета на Лазура! Нима


всяка поричка не е легло и люлка да растете!
Боговете са ваши братя, влезте в ямата, която ви
поглъща. Там лежи цял мир, както за пчелицата в
големия цвят на Лотоса се отваря нов мир на сладки
сокове - а там, където е тясно за едно човешко тяло,
има един мир за едно нежно същество, което търси
само мед и сладост.

Разтвори поричката си, о, листенце на моята роза,


там е моят мир. Тя там идва, казват, когато аз заспя
дълбокия сън на неведението, защото никога не би-
вало да зная за Нея, защото заради другиго напуснах
мира й, а освен Нея друго няма, заблуда е. Във вре-
мето е заблудата, в това, че мога и без нея за нещо
по-възвишено. О, бедний, ами нали Тя е Възвише-
ното?

И лети духът, лети, като напусна пората на земята, и


се устремява там, където граници няма, където се
раждат небесата зад тях, гдето нищо няма, и извик-
ва: „О, мило създание на моята обич, тук ли си?"
„Сам ли си?" - чува се глас. „Сам, сам, всичко оста-
вих като спомен, и цветчето, че без Тебе не мога, че
Ти си Едното и Всичкото." „Ела тогава!" - обажда
се гласът.

И Духът литва още по-високо и се загубва из виси-


ните далече над прашинката, която е пълна с пори и
килийки за пчелици, които обичат мед.
Твоя мед ще ям, твоята храна, тази, която се разпус-
ка и свива от болки като сърце без Теб, и веднъж
като Те прегърна, нима мислиш, че някога ще те

пусна!


„Тогава ела! - чува се пак гласът. - Мракът си е мрак,
остави го, нали ме усещаш?" - Да! - „Ела тогава!
Виждаш ли друго освен Мен и тебе?" - Не! - „Тога-
ва ти си вече Мой!..."

И лети Духът, лети в обятия, целувки, благости и в


светлини от мрак, и в блясъци от тъми...

СЕДМО ДЕЙСТВИЕ


I
1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница