Изключителността в наказателното право: доживотният затвор без право на замяна и правото на помилване



Дата17.11.2017
Размер257.46 Kb.
ИЗКЛЮЧИТЕЛНОСТТА В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО:

ДОЖИВОТНИЯТ ЗАТВОР БЕЗ ПРАВО НА ЗАМЯНА И

ПРАВОТО НА ПОМИЛВАНЕ
д-р Ива Пушкарова
Доживотният затвор без право на замяна бе въведен в българската система на наказанията едновременно с отмяната на смъртното наказание в края на 1998 г. и вместо него. По законодателен замисъл, актуално законово положение, съдебна практика и теоретично тълкуване той е алтернатива на смъртното наказание, която ,,встъпи“ изцяло в наказателноправния му режим и приложно поле. През 1999 г. с Указ № 4 за частично помилване Вицепрезидентът на Републиката замени на доживотен затвор без право на замяна смъртното наказание на осемнадесет от общо деветнадесетте осъдени, чиито екзекуции бяха замразени от мораториума върху смъртното наказание от 1992 г.1 Тези първи доживотно осъдени получиха новото най-тежко наказание с особен акт на групово помилване, при което всеки случай бе разглеждан индивидуално. В началото на 2012 г. общият им брой вече е 59. Сред тях все още няма помилван. През 2008 г. и 2009 г. две поредни правителства приемат концепции за държавна наказателна политика, които предвиждат отпадане на това наказание поради убеждение в неговата неефективност. В проекта за нов НК то не съществува.

Доживотният затвор без право на замяна днес е типичен за азиатските и близкоизточните правни системи2. Той намира известно разпространение в Африка и почти никакво в Европа, където приложението му е стеснено от характера му на изключително наказание (Естония, Нидерландия, Дания)3.



1. Доживотният затвор без право на замяна като изключително наказание

Както в почти всички правни системи, които го познават, доживотният затвор без право на замяна и у нас е уреден като изключително наказание4.



1.1 Първо, това наказание е изведено извън системата на редовните наказания по чл. 37, ал. 1 от НК, на които държавата разчита основно в противодействието на престъпността, като е предвидено в самостоятелната разпоредба на чл. 37, ал. 2 от НК. То не е разновидност на доживотния затвор, както неправилно се твърди в съдебната практика и някои теоретични изследвания5. Доживотният затвор е най-тежкото от редовните наказания по чл. 37, ал. 1 от НК. Двете наказания са развити като самостоятелни в Раздел II на Глава Четвърта от Общата част, като причината да са уредени систематично едно след друго е съдържателното им сходство като форми на наказателна репресия. В нормите на Особената част те винаги се споменават отделно. Обратно, наказание, което може да се прояви в различно засягане на правната сфера на осъдения според преценката на съда, се назовава в Особената част с родовото си название (напр. пробация, лишаване от права).

1.2 Второ, наказанието не е приложимо към определени категории извършители (чл. 38, ал. 2 и чл. 62 от НК). Те са очертани чрез признаци, отнасящи субекта към уязвими групи, за които законодателството предвижда особена закрила, изключваща по принцип приложимостта на екстремна репресия. Това са непълнолетните извършители; младите пълнолетни, които към момента на деянието не са навършили 20 години, освен ако деянието е осъществено във военно време или те са военнослужещи; и майките, чиято група е очертана със забрани за прилагане на наказанието към жени, които към момента на деянието или към постановяване на присъдата са бременни.

1.3 На трето място, законодателят определя доживотния затвор без право на замяна като временна и изключителна мярка.

Временният характер означава, че наказанието е предназначено да решава преходни проблеми, породени от временни процеси в престъпността, обществото или правната система. Доживотният затвор без право на замяна се въвежда, за да потисне евентуално радикализиране на тежката престъпност след отмяната на смъртното наказание и да улесни преминаването към система от по-леки наказания. След стабилизирането на наказателноправната система законодателят го предвижда като ненужно и подлежащо на отпадане. Временността очертава прогноза, че броят на престъпленията, за които наказанието е приложимо, постоянно ще намалява, а няма да се увеличава.



Изключителният характер означава, че наказанието се налага в изключителни случаи. Съчетанието с временния характер създава непряко законово указание към съдилищата по възможност да избягват да го налагат, като предпочитат по-леките редовни наказания.

Критериите за изключителност могат да бъдат изведени частично от самия закон и частично от анализ на съдебната практика и някои изводи на правната теория.



1.3.1 На първо място, навсякъде в Особената част доживотният затвор без право на замяна е предвиден като алтернатива на други наказания – лишаване от свобода и доживотен затвор. Това изключва възможността съдът да е обвързан да го наложи само на основание на правната квалификация на извършеното, като има възможност да избира още между поне две по-леки наказания.

1.3.2 На второ място, изключителност по смисъла на чл. 37, ал. 2 може да възникне само за престъпления с определена правна квалификация. Особената част на НК очертава приложимост на наказанието към 29 престъпни състава. Разпоредбата на чл. 37, ал. 2 от НК дава основание за групирането им в две категории. Към първата, законово определена като ,,най-тежки престъпления, които заплашват основите на републиката“, са относими повечето престъпления от Глава Първа (държавна измяна, тероризъм, предателство, шпионство, диверсия), някои военни престъпления, обикновено извършени във военно време6, както и международните военни престъпления и престъпленията против мира и човечеството. Към втората група, определена като ,,други особено опасни умишлени престъпления“, спадат квалифицирани състави на престъпления против личността и собствеността и общоопасни престъпления, при всичките от които е засегнат човешки живот7.

Анализът показва, че двете групи престъпления са насочени към обществени отношения, които установеният правен ред защитава в качеството им на фундаментални за съществуването на държавата и обществото. На първо място това са отношения, свързани с всеобхватната защита на живота и телесната неприкосновеност на човешката личност, независимо че могат да са част от комплексен обект на престъпления с различно систематично място в кодекса. След това са отношенията, осигуряващи неприкосновеността на ,,основите на държавата“, разбирани като онези основни характеристики, състояния и практики, без които държавата не може да съществува или да функционира и които се отнасят до нейния суверенитет, политическа независимост и мирните й международни и вътрешнополитически отношения. На трето място са отношенията, гарантиращи съществуването на човечеството в познатия му вид и стабилността на мирните международни отношения, които осигуряват нормална среда за функционирането на държава, годна да защитава човека.

Формулите ,,най-тежки престъпления, които заплашват основите на републиката“ и ,,особено опасни умишлени престъпления“ са критерии за диференциация на отговорността. Те са законови указания, че наказанието доживотен затвор без право на замяна може да бъде предвиждано само за престъпления, които по принцип имат такава обществена значимост. В този смисъл те са наложени от самия законодател самоограничения, предназначени да го въздържат да не разширява необмислено приложното поле на това наказание при провеждане на наказателната политика на държавата.

1.3.3 На трето място, преценката за изключителност се ръководи от критерии, които по същността си са самостоятелни критерии за индивидуализация, въздигнати в дефинитивни белези на наказанието по чл. 38, ал. 1 от НК и обвързващи преценката на съда наред с критериите по чл. 54 и сл. Те трябва да бъдат налице едновременно, за да може наказанието да бъде наложено от съда.

1.3.3.1 Първият критерий изисква изключително висока конкретна обществена опасност на извършеното. Това означава многобройност или изключителност, а не просто превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което случаят радикално се отклонява от обичайния с тази квалификация8. Съдебната практика набляга на конкретността на преценката и системния подход при анализа на фактите9. Анализът й ясно очертава отказ на съдилищата да извеждат обстоятелства, които априори правят случая изключително тежък, а вместо това формулират ориентиращи критерии: многобройност и степен на осъщественост на квалифициращите признаци, обем на засегнатите правнозащитени блага като резултат от деянието, обществен отзвук от престъплението, начин на извършване, посткриминални действия за избягване на отговорност, личност на пострадалия, отношения на дееца с жертвата, наличие на ескалация в престъпната дейност и др.

Съдебната практика ясно свързва изключителността и с отегчаващи обстоятелства, които характеризират отрицателно личността на дееца не само във връзка с конкретното деяние, а по принцип10. Пропускът да се изследва подробно личността на дееца се оценява като осъждане при непълнота на доказателствата.

Описаните критерии съвпадат с обичайните обстоятелства за индивидуализация на отговорността и могат да обусловят изключителна конкретна обществена опасност на извършеното, само когато са проявени в степени и количества отвъд обичайното.

1.3.3.2 Вторият критерий е отрицателен и изисква целите на наказанието да не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. Теорията отдавна е защитила тезата, че различните наказания поради самото си естество преследват целите по чл. 36 от НК в различно съотношение и не задължително всичките едновременно. Единствено лишаването от свобода и пробацията са годни да удовлетворят и четирите цели, поради което и са основни за наказателната политика наказания, предвидени най-масово в Особената част и налагани най-масово от съдилищата.

Всички наказания, включващи изолация в място за лишаване от свобода, са годни да удовлетворят целите на индивидуалната и генералната превенция, в това число и доживотният затвор без право на замяна, но само частично. Постижимостта на индивидуалната превенция зависи както от режима на изтърпяване на наказанието и неговата продължителност, така и от мотивацията на осъдения да се въздържа от рецидив, която очертава зависимост между тази цел, целта за поправяне и предупредителната цел.

При двете по-леки наказания предупредителната цел е изпълнима, тъй като те могат да внушат на осъдения убеждение, че при рецидив може да бъде наказан по-тежко. Доживотният затвор без право на замяна не може да формира такова убеждение, тъй като правното положение на осъдения не може да бъде влошено независимо от последващо престъпно поведение. От житейска гледна точка всяко следващо посегателство за него би останало ненаказано11. Следователно, това наказание е в по-слаба степен годно да постигне индивидуалната превенция, отколкото наказанията, които могат да постигат предупредителната цел.

При налагане и на смъртно наказание, и на доживотен затвор без право на замяна в съдебната практика се забелязва устойчива връзка между разбирането за изключителност и вътрешното убеждение на съда за непоправимост на подсъдимия. Ето защо формулата ,,целите на наказанието не могат да бъдат постигнати с по-леко наказание“ практически означава, че деецът не може да бъде поправен в рамките на оставаща продължителност на неговия живот, като се търси извод именно за невъзможност за постигане на целите12 и необратимост на проявените с деянието криминални нагласи13. Сред най-категоричните изрази на това убеждение, срещани в съдебната практика, е, че ,,подсъдимият не е нужен на обществото”14.

Презумпцията за непоправимост на осъдения на доживотен затвор без право на замяна личи и в режима за изпълнение на наказанието. Той е ориентиран изключително към превенция и удивително безразличен към управлението на потенциала за поправяне на осъдените. Просто генерално препращане към корекционната дейност при лишаване от свобода е създало у законодателя илюзията, че е създал адекватна уредба, макар тази дейност да е съобразена с презумпция за поправимост на затворника.

Прегледът на съдебната практика очертава отсъствие на ясен и единен стандарт за прогнозиране на поправимостта на подсъдимия, какъвто е безусловно необходим при налагане на изключително наказание. Още от действието на НЗ’1896 съдът неспирно търси онази граница между положителните и отрицателните черти на един човек, отвъд която той е изключителен престъпник. Преценката се формира на основата на разнородни фактически критерии. Най-тежките наказания са налагани на хора, описвани като егоцентрични, злопаметни, безчовечни, безчувствени, отмъстителни, враждебни, избухливи, груби, саможиви, затворени, мрачни, нискокултурни, вкл. примитивни, с множество престъпни прояви, вкл. с утвърден криминален модел на поведение, демонстративно незачитащи човешкия живот, напълно некритични към извършеното, непредсказуеми. Отчитани са още произходът, образованието, кариерата и професията им, ценностната система и мотивите, довели до престъплението, ефектите от предходно налагани наказания, процесуалното им поведение, очакваното отражение на наказанието върху близките им15.

Описаните обстоятелства обаче не са оценявани еднозначно както сами по себе си, така и в съвкупност. От мораториума върху смъртното наказание от 1992 г. насам профилът на изключителния престъпник започва все повече да се доближава до този на обикновения извършител на тежко насилствено престъпление. За някои съдилища, особено преди 90-те години, достатъчни основания за избягване на най-тежкото наказание са чистото съдебно минало, младата възраст, добрите характеристични данни, вкл. трудолюбие, грижовност към семейството, доброволно предаване на органите на правосъдието и признаване на извършеното, наличието на близки семейни, съседски и други отношения с лица, които несъмнено ще страдат от загубата на осъдения, неблагоприятните условия, при които осъденият е формиран, вкл. криминално възпитание в семейството, и др.16. В решенията, постановявани след отмяната на смъртното наказание, съдът все по-често отказва да преценява като смекчаващи тези обстоятелства, като отдава предимство на тежестта на извършеното17. По редица дела съдът дори не е установил за какви точно престъпления подсъдимият е осъждан в миналото18. Трябва непременно да се подчертае, че обществената опасност на деянието не може да бъде нито единствен, нито водещ критерий при прогнозиране на поправимост на дееца и не може самостоятелно да обоснове изключителност.

Така излиза, че двата по-леки конкурента на доживотния затвор без право на замяна -- доживотният затвор и лишаването от свобода – са по принцип годни да удовлетворят повече цели по чл. 36 и то в по-голяма степен.



Доживотният затвор без право на замяна ще бъде целесъобразен, когато са налице едновременно следните прогностични изводи на съда: 1) осъденият не може да бъде поправен изобщо; 2) спрямо него е невъзможно и всякакво предупредително въздействие, тъй като той не се плаши от по-тежка репресия или този страх няма за него значение на контрамотив за извършване на ново престъпление; 3) ако не е изолиран при условията на доживотен затвор без право на замяна осъденият ще рецидивира; 4) по-леко наказание би изпратило към обществото послание за омаловажаване на тежестта на извършеното и пренебрегване на вредите, понесени от жертвите и обществото, което би препятствало формирането или запазването на обществена нетърпимост към такава категория деяния19.

По отношение на индивидуалната превенция от значение за практиката се оказва очакваната продължителност на изолацията. По сходни случаи двата доживотни затвора се налагат на относително по-млади извършители, а лишаването от свобода – на относително по-възрастни, въпреки че както ранната, така и напредналата възраст се ценят като смекчаващи обстоятелства, а изводът за непоправимост е по-труден при по-младите осъдени20. Тази тенденция е тревожна, тъй като, наред с другите рискове, създава неравнопоставеност пред закона между извършителите на тежки престъпления по признака възраст21.



1.3.3.3 Изискването за кумулативно изпълнение и на двата критерия означава, че изводът на съда за нецелесъобразност на по-леките наказания е свързан с установената изключително висока обществена опасност на извършеното, т.е. отегчаващите обстоятелства са такива, че обосновават извод за непоправимост на извършителя.

По-старата съдебна практика акцентира както на връзката, така и на необходимостта тази връзка да бъде мотивирана и оценява пропуските по този въпрос като съществено процесуално нарушение, водещо до необоснованост на присъдата относно наложеното наказание22. В по-новата практика се забелязва тенденция налагането на най-тежкото наказание да се мотивира все по-повърхностно и все по-сходно с налагането на доживотния затвор и лишаването от свобода23. Мотивационният подход е аналогичен на този при редовните наказания, като отсъства специфичният анализ на изключителността24. По някои случаи мотивите са твърде оскъдни дори за редовно и значително по-леко наказание25. Важно е да се подчертае, че изключителността не е самоочевидна и не следва по подразбиране от излагането на фактите, а се нуждае от самостоятелен анализ, чиято именно липса по-старата практика оценява като съществено процесуално нарушение.

През последните години доживотният затвор без право на замяна се налага за престъпления, сравними с тези, за които е постановено по-леко наказание, до степен, която не очертава значима разлика в обществената опасност на деянието и дееца. Най-тежкото наказание се налага и в обичайни случаи, а по-леките алтернативи са били преценени като достатъчни в случаи, обективно отговарящи на признаците за изключителност. Нарушаването на границата между приложното поле на изключителното наказание и по-леките редовни наказания е както лоша съдебна практика, така и основание за съмнение в необходимостта от съществуването на доживотния затвор без право на замяна.

Принципът за изключителност означава рязко отклонение на случая от други случаи със същата правна квалификация. Критериите, управляващи преценката на съда, са количествени и следователно зависими от субективни представи. Това задължава съда винаги и задълбочено да съобразява съдебната практика по налагане и на най-тежкото наказание, и на по-леките му алтернативи за съответното престъпление, за да прецени колко съществено е отклонението, което разглежданият от него случай представлява спрямо обичайния. Тази сложна и отговорна дейност по изследване на фактическа аналогия и критичен анализ на подходите в съдебната практика изисква съпричастност и на върховната инстанция за осигуряване на непротиворечива практика26.



1.4 И накрая, доживотният затвор без право на замяна е изключително наказание, тъй като изключва приложимостта на редовните институти на наказателното право за последващо облекчаване на репресията. Сред тях основните са съдебната замяна със срочно лишаване свобода и условното предсрочно освобождаване.
2. Значението на помилването

Помилването у нас е изключителен способ за безусловно пълно или частично освобождаване на конкретен осъден от изтърпяване на наложено му наказание, вкл. чрез замяна с по-леко по вид на основание чл. 74 от НК. При доживотния затвор без право на замяна то може да се изрази в замяната му с доживотен затвор или срочно лишаване от свобода или в окончателно прекратяване на изтърпяването на наказанието. Възможността да бъде заменено с друго от по-леките наказания е само теоретична, тъй като те не са предвидени като алтернативи на най-тежкото наказание в Особената част на НК.

Така помилването като изключителен способ е единственото приложимо облекчение на отговорност, наложена с изключително наказание.

Сравнителните изследвания показват, че помилването намира специфично приложение именно при видовете доживотен затвор. Анализът на правната концепция за доживотния затвор без право на замяна у нас също дава основания за извод, че условията за упражняване на правото на помилване спрямо това наказание съдържат някои особености в сравнение с помилването при други наказания.

На фона на сравнителния анализ българското наказателноправно решение за това наказание е сред най-суровите. След произнасянето си съдебната власт губи всякаква компетентност по случая, което води и до неприложимост на обичайните редовни наказателноправни средства за последващо облекчаване на отговорността. Тези осъдени не са равнопоставени с всички останали осъдени пред държавния глава по отношението на правото на помилване, тъй като за тях то е единствената възможност за подобряване на положението им. Само при това наказание помилването не се конкурира с никакво друго средство за редукция на репресията, приложимостта на което може да представлява достатъчно самостоятелно основание държавният глава да се въздържи от помилване.

Така изключителността като комплексно основание за помилване може да настъпи при обстоятелства, които не се разглеждат като изключителни при налагане на друго наказание, тъй като ще бъдат преценени или като обичайно развитие на процеса на изтърпяване на наказанието, или като предпоставки за прилагане на алтернативен институт за облекчаване на репресията.

При анализа на изключителността две обстоятелства изискват особено внимание.

Първо, настъпването на положителни промени в личността на осъдения. Поправянето и превъзпитанието са основна цел на всяко друго наказание. Настъпването им за осъдения е нормално и очаквано явление, което е основание случаят да бъде третиран като обичаен, дори когато процесът е по-бърз, по-траен или по-облагородяващ личността на осъдения от типичния случай. При доживотния затвор без право на замяна такъв процес не е очакван. Наказанието е наложено поради убеждението на съда, че той не просто не е вероятен, а че няма да се развие изобщо, след като личността на осъдения е била внимателно анализирана.

Промяната в осъдения не е предвидена, но житейски не може да бъде изключена. Появата й, особено когато е убедителен резултат от целенасочените усилия на самия осъден, може да превърне случая в изключителен, и защото за извършители, преценени като непоправими, тя е несравнимо по-трудна и мъчителна, отколкото за всеки друг осъден, и изисква много по-дълбока и трайна мотивация. Поправянето ще представлява обстоятелство, възникнало след осъждането, което би довело до различен извод на съда относно вида на наказанието, ако съдът можеше да го преценява, тъй като ще обуслови приложимост на по-леки наказания. Фактът на поправянето, дори само да е започнало, опровергава прогнозата за непоправимост, върху която се крепи съдебният извод за изключителност по смисъла на чл. 38 от НК. Упражняването на правото на помилване юридически ще изравни положението на осъдения с това на всички други осъдени, за които липсва основание да бъдат считани за непоправими и поради това имат правен достъп до повече възможности за облекчаване на репресията. Трябва непременно да се подчертае, че продължителността на наказанието позволява поправянето да бъде установено относително по-лесно, тъй като ,,едва ли някой е в състояние да се престува на порядъчен толкова дълго”27.



Помилване на основание поправяне е възможно почти изключително само в хипотеза на осъждане на най-тежкото наказание. Ако наказанието бъде заменено, поправянето вече ще бъде обичайно обстоятелство, но ще бъде насърчавано от много други правни институти. Следващо помилване на същия осъден ще бъде възможно само при възникване на други изключителни обстоятелства.

Следователно, подкрепени от доказателства твърдения на молител, осъден на най-тежкото наказание, свързани с добро поведение, осъзнаване на тежестта на извършеното, разкаяние, желание за законосъобразен начин на живот, усилия за обезщетяване на жертвите и други подобни, следва да бъдат значително по-внимателно и задълбочено изследвани при преценяване на основанията за помилване. В българската практика твърденията на осъдените за поправяне са масови независимо от вида наказание, но рядко убедителни.

Практиката по помилването при приключилите към 2012 г. президентски мандати показва, че аргументът за настъпили положителни промени в личността на осъдения след осъждането му се конкурира с аргументи за тежестта на извършеното. Тежестта на извършеното е обстоятелство, преценявано от съда, което не подлежи на промяна независимо от последващите усилия на осъдения. Това е допълнителен критерий, когато се преценява наличието, трайността и мащабите на позитивните промени, евентуално настъпили у осъдения, които запазват значението си на основен аргумент за или против помилване в качеството им на нововъзникнало след осъждането обстоятелство, което може да направи случая изключителен.

Българската правна литература неизменно акцентира на мотивиращия ефект на помилването върху осъдените на доживотен затвор без право на замяна. Възможността за помилване ,,е единственото, което може да поддържа човешкото начало в осъдения и да го заставя да съобразява поведението си със закона”28. ,,Надеждата, която питае затворникът, че от неговото разкайване, от доброто му поведение зависи да получи смекчение или отмяна на наказанието, много повече може да повлияе на неговото поправяне, околкото най-тежкото наказание”29. Колкото по-реално е помилването, толкова по-сериозна е мотивацията за промяна. Парадоксално, целта на наказанието при осъдените на доживотен затвор без право на замяна се постига не от наказанието, а от института на помилването30.

Второ, влошаване на здравето на осъдения до степен, която изисква лечение извън системата на пенитенциарните заведения. Напредването на възрастта, психическите и физическите отражения на изолацията върху осъдения създават реални рискове за здравето му, на които правната система трябва да отговори, за да избегне упрек, че наказанието е нечовешко, жестоко или изтезаващо в нарушение например на чл. 3 от ЕКПЧ. Поради законодателен пропуск в ЗИНС институтът на прекъсване на изпълнението на наказанието за целите на лечение на осъдения извън болничните заведения в затворната система не е приложим. Осъденият може да се лекува само в рамките на пенитенциарната система, но няма достъп до специализирана помощ при по-сериозно заболяване. Положението е класически случай на дискриминация по признака социално положение. Поради екстремния характер на репресията при това наказание неравнопоставеността може да породи изключителност, ако осъден на такова наказание се разболее тежко, например до степен, застрашаваща живота му. Тогава единственият хуманитарен изход, дори при пълно отсъствие на поправяне и съхранена изключителна опасност на осъдения, е замяна на наказанието в по-леко по вид, режимът на което позволява прекъсване на изтърпяването и провеждане на необходимото лечение. При възстановяване на здравето на осъдения, той ще продължи да изтърпява по-лекото по вид наказание поради безусловния характер на помилването. Това обективно може да се окаже нецелесъобразно облекчаване на репресията в неговия случай, което да компрометира превантивните цели на наказанието и да бъде обществено възприето като омаловажаване на тежестта на извършеното или на страданията на жертвите.

Поради това е необходимо законодателят да предприеме мерки за отстраняване на празнотата, която в момента съществува по отношение на достъпа на осъдените на доживотен затвор без право на замяна до специализирана лекарска помощ, тъй като помилването не е подходящ правен способ за преодоляването й.


3. Пропорционалност на доживотния затвор без право на замяна

Продължителността на доживотния затвор без право на замяна зависи от непредвидими житейски обстоятелства, а не от юридически критерии, което му придава различна репресивност в различните случаи. Колкото по-голяма е очакваната му продължителност, толкова по-прецизна трябва да бъде обосновката на изключителността. Така се поставя въпросът за съвместимостта на доживотния затвор без право на замяна с правото на човешко достойнство и по-конкретно със забраната за изтезание и за жестоко, нечовешко и унизително наказване по чл. 3 от ЕКПЧ и чл. 36, ал. 2 от НК.

В своите решения ЕСПЧ извежда два кумулативни критерия за съвместимост на доживотния затвор без право на замяна с чл. 3 от ЕКПЧ31.

Първият критерий е целесъобразността на наказанието. То следва да се прилага само докато изтърпяването му преследва легитимна цел, каквато в българските правни условия, както бе изяснено по-горе, може да бъде само превантивна. Отпадането на тази възможност е основание наказанието да не продължава да бъде изпълнявано. Хипотезата е изключителна и предполага или настъпване на обстоятелство, което има аналогичен на наказанието фактически превантивен ефект (например такова влошаване на здравето, което обективно препятства рецидив), или на обстоятелство, което прави постижими и други цели по чл. 36 (например, започнал поправителен процес).

Вторият критерий е юридическата и фактическата променимост на наказанието, т.е. наличието на механизъм за облекчаване на репресията, който обективно се практикува или чието неприлагане е оправдано за конкретните случаи. Има се предвид помилването. Според ЕСПЧ периодът на действие на доживотния затвор без право на замяна в българската правна система и продължителността на изтърпяването му от осъдените, по-конкретно в сравнение с осъдените на доживотен затвор, засега не дава основания на Съда да приеме, че наказанието е практически непроменимо32. Всичко зависи от наличието на ефективно помилване, а това е несигурно събитие. В същото време наказание, което е неограничено по продължителност и интензивност на репресията, се критикува с аргументи, относими към теза за непроменимост33.

Наказанието доживотен затвор без право на замяна в българската правна система е в някаква степен парадоксално. То съхранява изключителната опасност на осъдения, като не го насърчава по никакъв начин към положително развитие, демотивира го да обезщети пострадалите, когато срещу него е уважен граждански иск, и очертава рискове пред сигурността на обществото и системата на затворите. В същото време неговите ефекти са напълно постижими с доживотния затвор с право на замяна. При доживотния затвор законът не гарантира на осъдения замяна. Той може да я получи след поне 20 години, само ако я заслужи и това бъде несъмнено установено от съд в публична състезателна процедура.



1 Деветнадесетият бе помилван на доживотен затвор.

2 Куба, Аржентина, Чили, Азербайджан, Киргистан, Северна Корея, Тюркменистан, Виетнам, Таджикистан, Лаос, Лебанон, Индонезия, Ирак, Израел, Йордания, Саудитска Арабия, Сирия, Армения, Турция, Сомалия, Египет, Мароко, Нигерия.

3 Значително по-възприет е доживотният затвор с право на замяна, което възниква за осъдения при предпоставки, свързани с положително поведение и фактическо изтърпяване на различни по продължителност периоди и обикновено води до предсрочно условно освобождаване.

4 Относно изключителността на наказанието вж. още Велчев, Б., Помилването по наказателното право на Република България, С., 2001 г., 189-204.

5 Орманджиева, Н., Доживотният затвор по наказателното право на Република България, дисертационен туд (непубликуван).

6 дезертьорство във военно време, престъпления против военната подчиненост и военната чест, извършени във военно време, при бойна обстановка или по време на участие в мисия или операция извън страната, изоставяне на погиващ военен кораб в нарушение на служебния дълг, предаване на врага поради страх/малодушие или дезертьорство по време на бой.

7 убийство, грабеж, изнудване, придружено с убийство, с опит за убийство или с убийство при смесена вина, повреждане на транспортно средство или съоръжение, от което е настъпила смърт, въздушно пиратство, довело до смърт, умишлено замърсяване на водоизточник, от което е настъпила смърт, умишлено повреждане на ядрено съоръжение, от което е настъпила средна или тежка телесна повреда, нарушаване на правилата за ядрена или радиационна безопасност с допускане на телесна повреда или смърт на другиго, от което е последвала смърт

8 Решение на ВС № 452/1970 г. по НД № 401/1970 г. на I НО, Решение на ВКС №121/1999 г. по НОХД №582/1998 г. на II НО, Присъда на ОС-Велико Търново от 11.03.2003г. по НОХД № 345/02г., потвърдена изцяло с Решение на АС-Велико Търново от 02.07.2003г. и Решение на ВКС от 12.03.2004 г., Присъда на ОС-Сливен № 29/18.11.2010 г. по НОХД № 499/2010г., потвърдена изцяло с Решение на АС-Бургас № 8/2011 г. и с Решение на ВКС № 242/2011 г.

9 Решение на ВКС №121/1999 г. по НОХД №582/1998 г. на II НО: ,,Допълнителните белези, придаващи изключителност на тежкото престъпление, трудно могат да бъдат предварително фиксирани, поради което се преценяват във всеки конкретен случай”. Решение на ВС №267/1983 г. по НОХД №272/1983 г. на II НО: престъплението е изключително тежко, когато обществената му опасност надхвърля значително тази на обикновените случаи на същото престъпление. Решение на ВКС № 450/1997 г. по НОХД № 187/1997 г. на II НО.

10 Освен вече цитираната съдебна практика, вж още Решение на ВС № 482/1988 г. по НД № 502/1988 г. на I НО.

11 В правната литература е изказано следното убедително мнение: ,,...наказаното с такава санкция лице става окончателно и необратимо враг на обществото, което му е отрекло правото да се промени и поправи. Станало жертва на обществената жажда за мъст, от него не може да се очаква да уважава обществените порядки... В отсъствието на смъртно наказание на такова лице не може да се въздейства ефективно чрез методите на специалната превенция”. Велчев, Б., Цит.съч. 194-195.

12 Решение на ВС № 394/1995 г. по НД № 261/1995 г. на I НО, Решение на ВКС № 450/1997 г. по НОХД № 187/1997 г. на II НО, Мотивите към Присъда на СГС №58/08.03.2000 г. по НОХД №1262/1998 г., в сила от 2004 г., . (осъденият не може да бъде интегриран в обществото, тъй като не се подчинява на никакви негови правила и интереси) и Присъда на ОС-Сливен № 29/18.11.2010 г. по НОХД № 499/2010г., потвърдена изцяло с Решение на АС-Бургас № 8/2011 г. и с Решение на ВКС № 242/2011 г. (осъденият не може да бъде поправен и превъзпитан). В Присъда на СГС № 330/04.10.2004 г. по НОХД № 420/2004г. съдът е изразил мнение, че „няма начин деецът да бъде предупреден и превъзпитан“. Присъда на ОС-Ловеч от 11.02.2005 г. по НОХД № 691/2004 г., потвърдена изцяло с Решение на АС-Велико Търново № 126/22.06.2005 г. и Решение на ВКС № 142/09.03.2006 г. (акцентът е върху индивидуалната превенция спрямо извършител на тежки убийства с усложнен психиатричен статус). В мотивите на Присъда на ОС-Търговище № 24/20.10.2000 г. по НОХД № 72/2000г., в сила от 2002 г., съдът е установил, че осъденият представлява ,,непрекъсната опасност за обществото”.

13 Присъда на СГС №58/08.03.2000 г. по НОХД №1262/1998 г.

14 Решение на ВС № 146/1986 г. по НДОХ № 119/1986 г. на II НО.

15 Решение на ВКС № 429/2002г. на II НО, Присъда на ОС-Добрич от 24.10.2006г. по НОХД № 397/2006г., потвърдена с Решение на АС-Варна № 10/2007г. и с Решение на ВКС № 539/2007г., Присъда на ОС-Габрово по НОХД № 90/1990 г.

16 Вж. например Присъда на СОС №56/08.1989 г. по НОХД №291/1989 г., Решение на ВКС № 267/1983 г. по НОХД № 272/1983 г. на II НО, Решение на АС-Велико Търново от21.09.2006 г. по ВНОХД № 192/2006 г.

17 Решение на ВС № 146/1986 г. по НДОХ № 119/1986 г. на II НО, Решение на САС № 251/2011 г. по ВНОХД №56/2010 г., Присъда от 06.02.2006г. на Добричкия окръжен съд по НОХД № 639/05г, потвърдена с Решение на АС-Варна № 111/2006г. и Решение на ВКС № 101/2007г., Присъда на ОС-Добрич от 24.10.2006г. по НОХД № 397/2006г , потвърдена с Решение на АС-Варна № 10/2007г. и с Решение на ВКС № 539/2007г., Решение на ВКС № 429/2002г. на II НО, Присъда на ОС-Пловдив № 11/ 07.02.1996 г. по НОХД № 118/1995 г., Присъда на ОС-Ямбол № 39/09.10.2002, потвърдена с Решение на АС-Бургас № 74/ 13.06.2003 и Решение на ВКС№ 247/ 13.04.2004 г., Присъда на АС-Варна от 31.01.2003 г., потвърдена с Решение на ВКС № 523/26.07.2004 г., Присъда на ОС-Толбухин по НОХД № 65/1989г. , потвърдена с Решение на ВС №501/11.04.1990г. по НД №448/1989г. II НО, Присъда на СГС № 330/04.10.2004 г. по НОХД № 420/2004г., в сила от 2006 г., Присъда на ОС-Хасково № 75 от 08.04.2010 г. по НОХД № 409/2009 г., потвърдена с Решение на АС-Пловдив № 169/16.07.2010 г. по ВНОХД № 295/2010 г. и Решение на ВКС № 571/28.02.2011 г. по НД № 574/2010 г., Присъда на ОС-Бургас № 1/3.01.1996 г. по НОХД № 203/1995 г.; Присъда на ОС-Бургас №23/28.02.1996 г. по НОХД № 377/1995 г., в сила от 1999 г.;

18 Присъда на ОС-Сливен № 14/16.04.2004 г. по НОХД № 141/2004 г., потвърдена изцяло с Решение на АС-Бургас № 106/7.09.2004 г. по ВНОХД № 88/2004 г.; Решение на АС-Велико Търново от 06.12. 2004 г. по НОХД 235/2004 г., потвърдено с Решение на ВКС от 10.11.2005 г.;

19 Неспособността на доживотния затвор да постигне други цели освен ,,съмнителното предпазване на обществото” е дало основание за изказано в литературата съмнение в конституционносъобразността на наказанието. Вж. Велчев, Б., Цит.съч., 194-195.

20 В Решение на ВС № 511/1980 г. по НД № 517/1980 г. на I НО изрично е казано, че не може за млад човек на 25 години да се приеме, че няма никакви изгледи за неговото поправяне. Обратно, с Присъда на ОС-Велико Търново от 08.12.1994 г. по НОХД № 222/94г., в сила от 1995 г., на доживотен затвор без право на замяна е осъден 23-годишен младеж, без съдът да е изследвал изключителността на случая – мотивите са доминирани от фактически констатации.

21 Не случайно ЕСПЧ изрично подчертава, че съдът трябва да има възможност да зачете младата възраст като смекчаващо обстоятелство, когато налага такова наказание. Вж. Дело Винтер и други с/у Обединеното кралство, Жалба № 66069/09, Решение от 17.01.2012 г., Дело Бабар Ахмад и други с/у Обединеното кралство, Жалба № 24027/07, Решение от 10.4.2012.

22 Решение на ВС № 511/1980 г. по н. д. № 517/1980 г. на I НО, Решение на ВС № 482/1988 г. по НД № 502/1988 г. на I НО, Решение на ВКС № 32/1997 г. по НОХД № 231/1996 г. на I НО, Решение на ВКС № 450/1997 г. по НОХД № 187/1997 г. на II НО. Вж още Решение на ВС № 511/1980 г. по НД № 517/1980 г. на I НО, Решение на ВКС № 242/2011 г. по НОХД №1239/2011 г. на III НО.

23 Виж например мотивите към Решение № 382/2009 г. по НД № 414/2008 г. на III НО. Съдът е установил наличието на предпоставките на доживотния затвор без право на замяна, но е потвърдил осъждането от по-ниската инстанция на доживотен затвор. В мотивите към Присъда на ОС-Бургас № 141/2004г. по НОХД 219/2003г., в сила от 2008 г., Присъда на ОС-Шумен № 21/28.04.2001 г. по НОХД № 163/2001 г., в сила от 2002 г., и Присъда на ОС-Благоевград от 19.02.2010 г. по НОХД № 366/2009г., потвърдена с Решение на САС № 370/16.12.2010 г. и с Решение на ВКС № 261/09.09.2011 г., например, практически липсва изследване на предпоставките за изключителност.

24 Мотивите към Присъда на ОС-Русе по НОХД №288/2000 г., потвърдена с Решение на АС-Велико търново по ВНОХД №277/2001г. и с Решение на ВКС № 130/27.11.2003г. по НД №365/2002 г.; Присъда на ОС-Бургас № 1/3.01.1996 г. по НОХД № 203/1995 г.; Присъда на ОС-Велико Търново от 08.12.1994 г. по НОХД № 222/94г., в сила от 1995 г.; Решение на АС-Велико Търново от 06.12.2004 г. по НОХД 235/2004 г., потвърдено с Решение на ВКС от 10.11.2005 г.

25 Присъда на ОС-Сливен № 14/16.04.2004 г. по НОХД № 141/2004 г., потвърдена изцяло с Решение на АС-Бургас № 106/7.09.2004 г. по ВНОХД № 88/2004 г. Осъденият – неграмотен, безработен, несемеен 32-годишен български гражданин, осъждан в миналото за неустановени престъпления, е признат за виновен за грабеж, придружен с убийство на възрастна жена. Съдът изглежда впечатлен от липсата на разкаяние в самопризнанията му. Мотивите и на двата акта са извънредно кратки и не дават отговор на въпроса защо е предпочетено най-тежкото наказание и какво отличава случая от обичайните с тази правна квалификация. Няма произнасяне на касационната инстанция.

26 Сред изпълняващите се в момента съдебни актове, с които български граждани са осъдени на смърт или на доживотен затвор без право на замяна, само едно съдържа позоваване на съдебна практика: Присъда на ОС-Търговище № 24/20.10.2000 г. по НОХД № 72/2000г., в сила от 2002 г.

27 Велчев, Б., Цит. съч. с.199.

28 Велчев, Б., Пак там.

29 Константинов, А., Цит. съч., 246-286.

30 В подобен смисъл Велчев, Б., Цит. съч., 150-151.

31 Дело Харкинс и Едуардс с/у Обединеното кралство, Жалба № 9146/07, Решение от 17.01.2012 г.; Дело Винтер и други с/у Обединеното кралство, Жалба № 66069/09, Решение от 17.01.2012 г., Дело Бабар Ахмад и други с/у Обединеното кралство, Жалба № 24027/07, Решение от 10.4.2012

32 Дело Йоргов с/у България (№ 2), Жалба № 36295/02, Решение от 02.09.2010 г.; Дело Йордан Петров с/у България, Жалба № 22926/04, Решение от 24.01.2012 г., Дело Кафкарис с/у Кипър, Жалба № 21906/04, Решение от 12.2.2008 г.

33 Велчев, Б., Цит. съч.с. 194 и сл.




Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница