Изкривяване на звездните лъчи
Изтегляне 56.19 Kb.
|
| Изкривяване на звездните лъчи
Изкривяването на светлинните лъчи в гравитационно поле е закономерно следствие от уравнението за локалната скорост на светлината, на което тук се обръща особено внимание, тъй като се открива поредната възможност за потвърждаване достоверността и точността на закона за локалната скорост, както и за проверка интерпретацията на същия ефект в теорията на относителността. Беше показано преди това (в теорията на ЗД) извеждането на зависимостта за локалната скорост на светлината в произволна точка от гравитационното поле на Слънцето: (1) където (2) Най-напред, в статията „За влиянието на силата на тежестта върху разпространението на светлината” от 1911 г., Айнщайн „преоткрива” същото, дадено по-горе изкривяване на Soldner ( Освен това, след някои от всевъзможните комбинации с изразите на метрическия потенциал, се изчислява два пъти по-голям ъгъл на отклонение от първоначалните сметки (3)   1, 7 (1, 7 дъгови секунди)
Но ето как самият Айнщайн обяснява разминаването на собствените си теоретични предвиждания от първата и втората статия, и по-точно удвоените последни резултати за кривината на лъчите  . (източник Т І, стр.596)
„ Съгласно тази теория [ОТО] може да се очаква, че светлинен лъч, преминаващ в близост до някое небесно тяло, трябва да се отклони в направление на последното. За светлинен лъч, преминаващ в близост до Слънцето на разстояние  слънчеви радиуси от центъра на Слънцето, ъгълът на отклонение ще бъде
(4) Може да се добави, че половината от това отклонение се предизвиква, съгласно тази теория, от Нютоновското поле на привличане от страна на Слънцето, а другата половина – от геометрическото (искажением, изкривлением) на пространството, обуславено от Слънцето.” От обяснението на Айнщайн излиза, че двойно по-големият резултат от предвидения по формулата (2) се дължи хем на действието на отреченото от него фиктивно поле, същевременно и на кривината на пространството и това е поредното недоразумение, което се подминава с мълчание. По-нататък, след шумно оповестеното от пресата потвърждение на удвоения резултат (  ) от експедицията на Едингтън (1919 г.), започва главоломното изкачване на Айнщайн и неговата теория към върха на славата и популярността.
На този ефект в теорията на относителността се обръща изключително внимание и това се обяснява с възможността за проверка достоверността и точността на метрическия потенциал на Айнщайн, а оттам и обективната необходимост на абстрактното понятие кривина на пространство-времето, чиито „външни“ (т. е. фиктивни, мними според релативистката физика) изрази са гравитационното поле и потенциалът на Нютон. Ако се доверим на популярната литература, експериментите точно и окончателно потвърждават изчисленията на Айнщайн, а оттам точността на полевите уравнения и теорията на относителността като цяло. Но от резултатите се вижда, че в теорията на относителността се „предвижда“ два пъти по-голяма кривина на лъчите в сравнение с теорията на ЗД и методиката на Soldner, а това значи два пъти по-мощен потенциал (или кривина) около масата на Слънцето и съвсем друга силова характеристика на цялата Слънчева система в сравнение с изчислената по законите на Кеплер и Нютон. Освен това обработката на всички известни експериментални данни [R. Dicke, 1964 г.] показва, че за преминаващите в близост със Слънцето звездни лъчи ъглите на отклонение са разпръснати в границите от 1, 43 до 2, 7 и не следват никак задоволително теоретичните зависимости и предвидените от тях резултати, което предизвиква основателни съмнения преди всичко в достоверността на полевите уравнения на Айнщайн, откъдето се изчислява кривината на пространството, съответно и на лъчите. Изтъкнатите несъответствия и най-вече голямата разхвърляност и неопределеност на фактическите данни водят към извода, че освен от масата на Слънцето изкривяването на звездните лъчи при слънчеви затъмнения се влияе и от други фактори, отчитането на които се пропуска при извършените досега опити. Действителната причина за изкривяването на звездните лъчи, което се наблюдава при затъмнение на Слънцето от Луната ще предизвика всеобща изненада и за привърженици и за критиците на ОТО, ако се извърши официално следният опит. През всяко време на нощта (след изгрева на Луната) може да се провери, че изкривяването на звездните лъчи, установено при слънчеви затъмнения, е по-скоро лунен ефект и вероятно се дължи на определени рефракционни свойства на лунната „атмосфера“ (непосредствено до повърхността на Луната), чиято извънредно малка плътност Проверката трябва да се извършва нощем, като се заснемат звездите в близост до Луната и се сравняват с разположението на същите звезди, заснети, когато Луната се отдалечи от изследваната област. При този опит се открива, че ъгълът на изкривяването1 на звездните лъчи в непосредствена близост до лунната повърхност е около 93 и стократно надхвърля предвижданията на Айнщайн и измерванията на Едингтън (които са изиграли решаваща роля за признаването на ОТО и собственото му издигане). С отдалечаване от контура на Луната ефектът рязко отслабва и в околността на Луната, която фактически се заснема при слънчеви затъмнения, отместванията влизат в границите на известния от слънчевите опити порядък, което обяснява забелязаната разхвърляност и колебанията на резултатите при различните опити. Официалното повторение на опита ще покаже, че наблюдаемото при слънчеви затъмнения изкривяване в посоките на звездните лъчи се предизвиква основно от Луната, а предвиденият от ОТО резултат е далече от обективната истина и е поредното свидетелство за произвола и несъстоятелността на абстрактната метрическа алтернатива на понятието гравитационно поле. 11.05.2010 St_jordan п.п. Наблюдавал съм и поемам отговорността за истинността на описаните в забележката (1) ефекти и резултати. 1 Ъгълът на отместването може да се изчисли, вместо да се измерва, тъй като при този опит се установява, че звездните затъмнения (затъмнението на звездите от Луната) протичат почти мигновено, а именно: с приближаване на определена звезда непосредствено до Луната, същата звезда моментално се появява в противоположната страна на контура и следователно нито една звезда не остава скрита зад диска на Луната. С помощта на известното разстояние от Земята до Луната и диаметъра на Луната се изчислява максималния ъгъл на отместването (93,5 дъгови секунди) на звездите, видимият път на които пресича диаметрално контура на Луната. Каталог: stjordan stjordan -> Наблюденията на олаф рьомер stjordan -> Закономерност, отколкото щастлива случайност. Инвариантите са основна характеристика на простра stjordan -> 2 За причините, които изискват разширение на постулата за относителност Изтегляне 56.19 Kb. Сподели с приятели:
|
, 
е гравитационната константа, 
е масата на Слънцето, 
е локалната скорост на светлината в една безкрайно малка област на разстояние 
от центъра на гравитационното поле, което масата на Слънцето създава, 
е скоростта на светлината спрямо 
), което той обяснява с влиянието на гравитацията върху големината на скоростта и посоката на лъчите.
. 
все пак има по-голям показател на пречупване от кривината, която създава масата на Слънцето близо до неговата повърхност.