Извлечение из повестта Иван Александър



страница5/8
Дата26.10.2017
Размер0.83 Mb.
#33213
1   2   3   4   5   6   7   8

Явление 6



Теодора, Стана и Мара
Теодора (развълнувано). Видях я пак, видях я пак оная и цяла се затресох. Не смея да се разхождам тук от нея... И тя смее да ме гледа надменно! Кукувица влязла в чуждо гнездо.

Мара. Ти напразно думаш това, господарко. Тя те погледна учтиво.

Теодора. Да, и в тоя поглед имаше подигравка, сякаш плесница ми даваше. Не, това мъчение не се търпи. Къде се готви да върви Александър?

Стана. Тръгва на лов за три дена... И Сара три дена ще седи у баща си...

Теодора. По-добре, по-добре... Три дена няма да я виждам в палата... Тя ми трови въздуха тука.

Мара. Светла госпожо, защо да се мъчиш тъй? Тая дръзка еврейка заслужава от твоя страна само една чест: презрение. Презри я, както презря по-рано Красимира.

Теодора. Красимира! Красимира ме измести само из сърцето на Александра, а Сара ще ме измести и от трона. Та вие не подушвате ли това в самия въздух на Царевец, по почестите, които й се правят, по ниските поклони на болярите, че тази слугиня утре ще бъде царица? Краси­мира нанесе рана само на сърцето ми, по-нататък беше без­опасна; а тая, като строши сърцето ми, убива бъдащето ми, бъдащето на синовете ми. Тая тщеславна кознодейка ще използува до последните й предели Александровската полуда за нея. Той нищо няма да й откаже — тя всичко ще му иска.
Влазят отдясно Сара и Василиса и завиват да идат към бухарията.
Явление 7
Горните, Сара и Василиса, после Красимира
Сара (без да види Теодора). Ох, тука е повече хладец, нежели в градината. Ветрец иде от планината. (Прави си хлад с кърпа и отива към дъното.)

Теодора (отива към Сара). Саро, чакай!

Стана. Господарко, не се тревожи с нея.

Сара (очудена гледа към Теодора).

Теодора. Саро, ела към мене!

Сара (приближава). Какво заповядаш, твое величество?

Теодора. Искам да те видя... (Отива към нея.) Искам да видя тия очи, тия устни, това лице... Истина ти си прекрасна, ти си дивна... На тая хубава глава тъй добре би стояла короната, и тая напета снага тъй гордо би носила багреницата...

Мара (приближава до Теодора). Господарко!

Теодора. Българска царица! (Смее се страдалчески.)

Сара. Твое величество, ти ми направи пръв път чест да ми говориш, и то да ме оскърбиш...

Теодора. Сега си обяснявам най-добре как тия черни и страстни очи можаха да заслепят Александровите, как цалувките на тия розови уста можаха да му земат умът, как това гъвко тяло в прегръдките му можа да го направи да забрави и жена, и синове, и честта на трона, и доброто на царството, да стане за смях и на простите колибари...

Сара (обидено и троснато). Госпожо, ти се забравяш. Ако си груба с мене, не оскърбявай поне мъжа си.

Теодора (гневно). Кой мъж? Чий мъж? Твоя мъж!

Сара. Ти оскърбяваш царя! Аз ще се оплача. Или ти мислиш по тоя начин да му спечелиш съчувствието? (Влазя Красимира отдясно.)

Теодора. Не се бой, Саро, няма да ти го отнема. Ти така изкусно го държиш в примките си...

Сара. Съжалявам много, твое величество, че без при­чина ме оскърбяваш. Аз съм невинна във всичко това. Ако царят ме почита с вниманието си, то това прави, за­щото той иска; ако съм хубава, бог ме е направил такава. Била съм еврейка? Евреите не са ли човеци? И кой е крив, че се е родил християнин или евреин? Аз не се натрапих тука, ти знаеш. А ако царевото сърце стои далеко от тебе, не аз съм виновна.

Теодора. Ти ме хапеш, змио!

Сара. Не, браня се.

Красимира (иде и фаща Сара за ръка). Саро, да си идем. Ти видиш, че царицата е развълнувана.

Теодора. Вървете, оставете ме!

Сара (отива с Красимира, като гледа със злобна усмивка Теодора.)

Теодора. Усмихвай се, ехидна еврейко, радвай се, ни­щожна гадино, пропълзяла в тоя палат да го оскверняваш.

Сара (отдръпва се от Красимира и иде гневно насам). Слушай, Теодоро, ти забряваш, че в тоя палат те държат още по милост.

Теодора. Еврейко, в тоя палат стоя по право на рож­дение и на венчило, но ти си тук чужденка, купила входа в него с цената на развратните си прегръдки и на момин­ската си чест.

Красимира. Твое величество, не обиждай Сара.

Сара (на Теодора). Ти си безстидна,госпожо! Аз ще се оплача на царя и чини ми се, в тоя палат няма вече да имам щастието да слушам твоите ругателства.

Теодора. Върви, върви, лукава дъще на разврата! Продажна еврейко, слугиньо!

Красимира (на Теодора). Госпожо, какви са тия думи? (На Сара.) Любезна Саро, бъди великодушна. Царицата й много раздразнена. Гневът прави човека несправедлив и жесток.
Сара и Красимира излазят бързо, сподирени от Василиса.
Стана. Госпожо, не трябваше да говориш с нея.

Теодора (сяда тежко на стола). Не трябваше. . Сякаш че ми олекна сега... (Мисли.) Тя е прекрасна млада... Бях и аз някога... но... Болярки, никога не­дейте остарява! (Фаща се за челото.) Бедни мой Раде! В очите на тая тщеславна еврейка видях всичката дълбо­чина на нещастието ти!
Влазя Драган.

Явление 8

Горните и Драган


Драган (кланя се). Здраве и дълъг живот пожелавам на светлата царица.

Теодора. Благодаря, протокелиоте.

Драган. Ида от страна на негово величество, за да поговоря по един въпрос. (Гледа присъствующите.)

Теодора (дава им знак и те излизат). Слушам, прото­келиоте.

Драган (с колебание). По едно много важно дело, по едно домашно дело... (Запъва се.) Извини, светла госпо­дарко, но посланието, с което ме натовари негово вели­чество Иван Александър и което аз с голяма скръб приех... (Запъва се.)

Теодора. Не се вълнувай, Драгане, аз знам що е: Александър ми обажда, че ме напуща?

Драган (с въздишка). Ох, светла госпожо, ти видиш какво мъчно дело ми е възложено.

Теодора (с ресигнация.) Добре, съгласна съм.

Драган. Милостива господарко, световните работи така са непостоянни. Славата и величието не са трайни, те сега светят, а след малко увяхват като тия цветя. Лъжовен свят. Това е в колибата, това е и в палата. И други царици преди тебе са дочакали същата съдба! И те са я посрещнали безропотно, с християнско смирение, защото волята на вишняго е била такваз, без неговите веления нищо не става. Кой знае дали това не е велика милост.

Теодора. И къде ми заповяда да ида Александър?

Драган. Оставя на твоята височайша воля това.

Теодора. В някой мънастир?

Драган. Да, де по-добре би намерила отдих и успо­коение от житейските тревълнения, ако не в една тиха света обител, дето ще бъдеш окръжавана с всичкото вни­мание и почест, длъжими на твоето високо положение. (Теодора си кърши ръцете с вид на дълбока скръб.) Давай си сърце, бъди бодра, царице. Царят сам ще дойде подир малко лично да говори с тебе. Стягай се.

Теодора (няколко време стои вкаменена и мълчи. Вне­запно троснато). Коя ще земе Александър?

Драган. Не знам, господарко.

Теодора. Аз знам: еврейката! (Отпуща се на стола примряла.)

Драган (отива към нея уплашено). Царице! (Отива надясно и вика.) Елате!
Влазят бързешката Стана и Мара.


Явление 9

Горните, Стана и Мара


Стана (като вижда Теодора). Господарката ще умре! Повикайте царя!
Стана и Мара разкопчават Теодора и й разтриват слепите очи. Тя погледва.
Драган. Царицата се свестява. Не трябва да се без­покои царя. Това беше минутно прилошаване. (Излазя.)

Теодора (опира се на стола изнемощяла). Моля ви, оставете ме... Добре съм вече... Благодаря ви...

Стана. Не желаеш ли нищо?

Теодора. Нищо. Оставете ме. (Стана и Мара се отда­лечават. Теодора няколко време със затворени очи хълца.)


Явление 10



Александър и Евстратий
Александър (влазя отдясно с Евстратия). Кастрофилакте, всичко готово ли е?

Евстратий. Готово, господарю. Ловчийската челяд е на двора. Също и болярите чакат.

Александър. През моето отсъствие ще пазиш хубаво града от безредици.

Евстратий (кланя се). Слушам.

Александър. Оставям Сара у баща й. Нека четири войника да бдят пред Ароновата вратня дене и ноще.

Евстратий. Твоята заповед ще се изпълни.

Александър. Нямам нищо повече. (Дава му знак с глава, че го отпуща. Евстратий излазя, а той приближава към Теодора.) Теодоро, Драган ти предаде моето решение?

Теодора (глухо). Да.

Александър. И ти си съгласна?

Теодора. Да.

Александър. Добре. Имаш ли да ми изкажеш някое желание ?

Теодора. Нищо.

Александър. Помисли си; аз съм готов да направя всичко, което е в силите ми, за да ти у годя.

Теодора. Излишно. Усеща ли един покойник, че го погребват тържествено?

Александър (гледа я ледено). Желая ти добро здраве, по-малко сълзи и повече храброст. (Излазя отляво.)

Теодора (затуля си няколко време очите в няма скръб). Свършено, свършено всичко вече! (Излазя отдясно, при­дружавана от Стана и Мара. Отляво влазят Красимира и Рад Лупу.)

Явление 11



Красимира и Рад Лупу
Красимира. Раде, ти утре тръгваш?

Рад Лупу. Да, Красимиро.

Красимира (въздиша). Ако да знаеше каква жестокост правиш, ти нямаше тъй да бързаш.

Рад Лупу (очуден). Жестокост?

Красимира. Ти оставяш тука в мъки едно сърце.

Рад Лупу. Знам, Красимиро, но какво мога аз да по­могна на царицата? Та и тя не иска да ме вижда, че се мъча...

Красимира. Аз говоря не за царицата, а за Сара.

Рад Лупу (стреснато). Сара?

Красимира. Тя още те обича.

Рад Лупу (поразен). Но тя ме не поглежда даже!

Красимира. Как искаш, шпиони отвсякъде? (Озърта се предпазливо.) Слушай, Сара те обича. Този палат й е черен. Тя е жертва на баща си, който я продаде. Спаси я.

Рад Лупу (прехласнат). Сара?

Красимира (поверително). Тя чезне тайно за тебе. Спаси я, грабни я, заведи я със себе си във Влашко.

Рад Лупу. Сара?

Красимира (тайнствено). От нейна страна ида. Днес царят отива на лов и тая нощ отсъствува от Търново. Сара ще нощува у дома си, както винаги през Александровото отсъствие. Грабни я. Тя ще те чака. Тя ще вика там, но тъй трябва...

Рад Лупу (възхитен). Боже, истина ли е това?

Красимира (поглежда надясно). Но царицата иде. Млъкни. (Отиват към дъното и се спират, приказвайки ниско. Влазят отдясно Теодора, последвана от Стана и Мара.)


Явление 12



Теодора, Стана и Мара
Стана (като идат насам с Теодора). Тука пак се раз­ходи, светла царице. Тук е повече въздух, ще ти олекне. И оная я няма...

Теодора (печално). Ох, тежко, тежко.

Стана. Истина, ударът е тежък за тебе, светла госпо­дарко, мене ме боли сърцето за тебе. Оставя те сега и Рад Лупу, най-преданият ти служител.

Теодора. Ох, нека върви, нека върви... Не искам да го задържам тука и да го турям на ужасни изпитания. При моите мъки аз ще нося и мъките на неговото сърце.

Мара. И ти едната остаяш да се бориш със скръбта си... Царице, защо не поприказваш с Красимира?

Теодора. Не ща, не ща да я видя.

Мара. Виж я, господарко, чуй я. Тя се моли... й тя мрази Сара, както и ти я мразиш, и тя страда също... може да се разтушите. Споделената горест намалява.

Теодора. Красимира? (Мисли няколко време развъл­нувана. На Мара.) Повикай Красимира. (Мара отива към Красимира.) Искам да я видя, искам поне да се порадвам на унижението й. (Сяда.) Сега имам храброст да говоря с нея, защото и тя е нещастна. (Приближават Красимира и Мара. Рад Лупу из лазя.)


Явление 13

Горните и Красимира


Теодора. Красимиро, ела до мене.
Стана и Мара се отдалечават.
Красимира (приближава я и пада на колене). Светла господарко, прощавай ме. Аз бях много виновна пред тебе, аз съм недостойна да се явя пред очите ти. (Цалува края на роклята й.)

Теодора (дига я). Красимиро, въз миналото турям було. Да не поменуваме за него. Ти си хубава и бе обичана. Ти ми отнемаше сърцето на мъжът, но аз запазвах мястото си на трона и даже ти бях благодарна, като те мразех.

Красимира. Прости, царице.

Теодора (скръбно). И ти любеше Александра.

Красимира. Грешна бях, госпожо. Слабо бе сърцето ми. Огорчих те. Прости ме великодушно. (Бърше си сълзите.)

Теодора (гледа я няколко време внимателно). Ти стра­даш?

Красимира. Не бих тъй страдала, ако да беше всяка друга. Но тая...

Теодора. Мразиш ли я?

Красимира. Като смъртта си.

Теодора. Колко те съжалявам, бедна Красимиро.

Красимира. Бог ме справедливо наказа за престъп­лението ми към тебе. (След кратко мълчание, внушително.) Тя му направи магия!

Теодора (горчиво). И нейната магия развали магията на твоите очи.

Красимира. Госпожо, ти право каза: без тая Сара не би било това, което става... което ще стане... (Няколко време мълчание.) Какво мислиш да правиш, госпожо?

Теодора. Нищо. Александър ме напуща. Аз ставам монахиня.

Красимира. За да тържествува Сара тука? Как, ти няма да се противиш? Ти се покори, за да победи тъй лесно тая лукава жидовка?

Теодора (печално). Бедна Красимиро, тя ще бъде гос­подарката тука, щом аз изгубих Александровото сърце, а ти не можа да го удържиш.

Красимира. Госпожо, да се борим! (На двора изсвирва ловчийски рог.) Царят тръгва с дружината на лов. А Сара отиде у бащини си още одеве с Василиса.

Теодора. Слава богу, три дена няма да бъде тука.

Красимира (ниско). Тя няма да бъде никога вече!

Теодора (смаяна). Що?

Красимира (поверително). Тая нощ тя ще бъде граб­ната и отвлечена далеко... И никога вече няма да бъде опасна.

Теодора. Как?

Красимира. Да.

Теодора. И кой ще я грабне? (Става.)

Красимира. Рад Лупу.

Теодора. Рад Лупу? Как?

Красимира. С помощта на десет смели нехранимай­ковци кумани, които ще наеме.

Теодора. Ах! Ти говори с него?

Красимира. Говорих и му дадох тая мисъл. Ти знаеш как е влюбен в Сара и той се реши. Той ще я отведе във Влашко и там ще я покръсти и се ожени за нея.

Теодора (стои смаяна). Не правим ли безумно нещо?

Красимира (внушително). Раксин безумен ли е?

Теодора. Той е най-умният болярин.

Красимира (поверително). Знай тогава, че тоя план не е мой, а Раксинов.

Теодора. Ах!

Красимира. Той е луд от гняв, когато одеве му казах какво ми се пофали Сара: че Александър й обещал, ако му роди син, него да направи наследник на трона.

Теодора. Господи, да грабне короната на сина ми Асеня? Ох, викай по-скоро Рад Лупу.

Красимира. Той е тука. (Отива надясно и маха ня­кому. В лазя Рад Лупу.)


Явление 14

Горните и Рад Лупу


Рад Лупу. Твое величество, ти можеш вече да бъдеш спокойна.

Теодора. Предани мой Раде, как да ти изкажа призна­телността си. Но ти уверен ли си в успеха?

Рад Лупу. Да.

Теодора. Ах, Раде, но моля, гледайте без кръв.

Рад Лупу. Ще се трудя да избегна тая необходимост.

Теодора. Отнеси се добре със Сара. Тя и така ще бъде страшно сътресена.

Рад Лупу. Господарко, аз ще я пазя като очите си: тя ще бъде моя жена.

Теодора (на Красимира). Дай да те цалуна от бла­годарност! (Цалува я.)

Красимира. Ние ставаме съюзници вече. (Озърта се.) Царице, нека остане тайно нашето сближение. Добре е Александър да продължава да мисли, че ме мразиш смъртно. Ние така ще приспим подозренията му.

Теодора. Тая нощ се решава съдбата на няколко души... може би и на царството. (Замисля се.) Боже, тая нощ не ща да затворя очите си.

Красимира. Нито аз. До съмване ще бъдем в тежка неизвестност..

Теодора. Раде, потеря ще тръгне подире ви. Аз ще треперя пак.

Рад Лупу. Не се безпокой, госпожо.Ще вземем мерки да тикнем потерята по лъжливи следи. И когато тя ще ни гони към Стара планина, ние ще отиваме към Дунава.

Красимира. Умно.

Рад Лупу. Но аз трябва да ида да намеря хората си. Какво ще ми заповядаш още, госпожо?

Теодора. Поздрави баща ми и благодаря ти пак. Бъди честит със Сара.

Рад Лупу. Прощавай, светла и добра госпожо. (Ко­леничи и й цалува полата.)

Теодора (сваля от врата си скъпоценна огърлица и му я дава). Земи тоя дар от мене за спомен и благодарност.

Рад Лупу. Не трябва, господарко.

Теодора. Вземи, подари я на Сара.

Рад Лупу (зима огърлицата). За Сара... Благодаря.

Красимира (на Теодора). Може още отсега да ти честитя. Ти запазваш короната и трона.

Теодора. Може би да не ги запазвам, но се отървавам от Сара.

Красимира. Аз си отмъстявам на нея.

Теодора (става). Мила Красимиро, нашата радост е грешна радост. Ние се радваме за чуждо зло. Помисли си, аз сякаш вече не мразя Сара.

Красимира. Не е вярно, нашата радост е радост на цял народ.

Рад Лупу. И най-много моя. (Покланя се ниско на Теодора и на Красимира и тръгва да излезе.)

Красимира. Раде, чакай! (Затичва се към него.) Аз нямам на тая минута на себе си драгоценно нещо. Земи в знак на благодарност това...
Цалува го звънливо но устата. Рад Лупу бързо излазя отдясно.
Завеса

КАРТИНА
Дорослава

Един адамит

Една адамитка

Протоспатарий Георги

Един малък болярин

Един крагуяр

Един песяк

Кастрофилакт Евстрати

Кирил Босота

Еднаселянка

Друга селянка

І куманец войник

II куманец войник

ІІІ куманец войник

Един стар овчар

І-и селянин богомил

II селянин богомил

IIІ селянин богомил

Един старец

І селянин

II селянин

III селянин

Ловчийската царска прислуга, селяни и войници
Зелена поляна в планина. Един балван там. Наоколо високи букове. Отляво се вижда врата на селска кръчма. В кръгозора планински вър­хове, увенчани със снегове.

Влазят отдясно, из буковата гора, Дорослава с черно расо, една млада адгмитка, пак в такова облекло, и един млад адамит, също в расо и със скуфа на глава. Заник слънце.



Явление 1
Дорослава, адамитът и адамитката
Адамитът. Стигнахме. (Сочи към дъното.) Зад тая гора е Добрев дол и там е Дълбоката дупка. Там ще на­мерим нашите.

Дорослава (гледа наоколо). Как е тука хубаво... Пла­нини, гори... Ох, тука си отдъхнах свободно.

Адамитът. Тука вече няма мъж, Дорославо, няма тъмен мънастирски затвор, няма вериги, няма закон, няма цар. Наш цар е бог и ние сме негови деца, за да живеем в любов и радост, както ангелите му.

Дорослава. Ще фърлим и тия черни дрехи? ...

Адамитът. Бог, като създаде Адама и Ева, не им даде дрехи, за да покрият телата си. Праведните на оня свят нямат дрехи, божиите избраници на тоя свят също трябва да фърлят покривката на лицемерието и лъжата. Жената бог създаде красна, за да се гордее с творението си, като го гледа от небесата.

Адамитката (сочи наляво). Това село какво е?

Адамитът. Наше, сиреч божие... Но да слезем в долът. (Чува се далеко пеене на духовна песен.) Чувате ли песните на божиите избраници?

Дорослава. Ох, тука няма мъж, няма килия, няма робство. Да бъде благословен господ бог наш!
Тръгват към дъното наляво и изчезват в гората. Пауза. Отляво се подава Кирил Босота, последван от тълпа селяни и селянки. Тълпата постепенно расте и изпълня полянката.

Явление 2
Кирил Босота и народът
Една жена (приближава Кирила). Отче свети, имам остри болки в корема. Дай ми лек.

Кирил. Жено, изпий това и вярвай в бога. (Дава й стъкленце с някаква водност. Жената му цалува ръка и го зима.)

Една стара жена (държи дете на ръце). Отче, все плаче... виж го, болно е.

Кирил. Това дете не е накърмено.

Старата жена. Кой да го накърми?

Кирил. Майка му умря ли?

Старата жена. Не умря, а отиде вчера с адамовците в планината.

Кирил. Спасена е... Тя върши волята божия. Донес детето в къщи... (Гледа тълпата.) Братя, събрахте ли се?

Един селянин. Отче свети, качи се на камъка. (По­сочва му балвана. Кирил се покачва на него.)

Един глас. Той виждал бога.

Други гласове. Слушайте! Слушайте!
Тълпата с благоговение се натрупва пред Кирила, мъжете свалят шапки.
Кирил Босота (гледа с вдъхновен поглед небето, после с висок и провлечен глас, който става се по-енергически). И речено е, братя, че грехът ще залее като море земята и царството на Сатанаила ще се простре от единия край на света до другият. Но ще останат чистите и светите, за да молят праведнаго бога, и само те ще получат живот вечен. Истина ви казвам: ние сме праведните овци и другите са вълците и чада на сатаната. И всеки, който отива из пъти­щата на заблуждението, в погибел отива. Не слушайте не­честивите учители: няма ни цар, ни власт, ни отрок. Бог ни е създал равни. Не се повинувайте на царските закони, защото те са измислени от дявола; не работете на болярите — чрез вашия труд те могат да се излягат в леност и да носят свилени дрехи и бисери.

Гласове. Право! Право!

Кирил. И грях велик прави оня, който отива войник на царя, и убийство прави оня, който убива други по заповед на царя. Децата на истината нямат неприятели и всички люде са братя: и грък, и евреин, и турчин, и татарин, и куманец. Не отивайте против тях, защото ние сме братя и бог от небето гледа. Вашите врагове са болярите, мали и велики, защото живеят от кървавия пот на господните синове.

Гласове. Во истина.

Други гласове. Тъй е! Тъй е!

Кирил. И когато лъжеучителите дойдат и ви кажат: “Иконите са честни, кланяйте им се!” — презрете ги: ико­ните са идолопоклонски творения; и когато ви кажат: “Кръстът е свят! Кланяйте му се!” — отвърнете очите си, защото кръстът е нечестив и прокълнете го като живо свидетелство на безумието. Гнусете се, братя, от брака. Бог е против това гнусно нещо. Жената е пратена от бога не да бъде робиня на един мъж, а да прославя небесната мъдрост с душата си и тялото си, което е красно, и да живее във всеобща любов. Всеки мъж може да бъде неин съпруг, както всеки человек е неин брат, и който рече: “Тая жена е на мене само”, богохулствува; и която рече: “Този мъж е мой мъж!” — загинала е навеки в ада. Но вие...

Един глас. Царската челяд! (Кирил избягва отляво. Селяните са безпокойни.)
Отдясно се чува смесен шум от човешки гласове; коне туптят или цвилят, ловчийски псета лаят, оръжия дрънчат. После на поляната нахълтва една шумна тълпа — ловчийската прислуга на царя: крагуяри със соколи на рамена, песяци, водящи хрътки, отроци, слуги, войници. Те шумят весело, едни навлазят в кръчмата, други застягат и закачат булките, които бягат с викове. Влазя местният болярин с бич в ръката си. Селяните се трупат смутени настрана.

Явление 3
Горните и боляринът
Боляринът (сърдит). Псета! Вие пак сте се събрали да слушате дяволско учение! Скоро донасяйте тука всичко, каквото трябва за царските хора! (Селяните се изгубват. Боляринът влазя в кръчмата.)
Отляво влазя Георги и двама кумани.

Явление 4
Георги, куманите, после кръчмарят, после селяните.
Георги (като се извръща назад и вика някому). Раз­веди конете, вържи ги, па ела тука. (Отива пред вратата на кръчмата.) Кръчмарю! Ей, кръчмарю! (Гледа вътре.) Тука много хора... (Удря със сабята по вратата.) Ей, кръчмарю!

Кръчмарят (отвътре). Какво заповядаш, болярино?

Георги. Минуваха ли днес две жени и един мъж в калугерски раса?

Кръчмарят. Аз бях в двора и не видях. Видях само, че мина колесница с две болярки забулени. Пазеха ги че­тири конни войници.

Георги (навъсен). Като не си видял, повече не ми дрънкай. (Ходи замислен.) Изпуснахме им пак дирята... Планина голяма... Искам да я намеря с онез, и страх ме е да я намеря... Пред очите ми червени облаци... (Сяда на зида. Селяни идат отляво, носейки кокошки, вързани за краката, кошници с яйца, делви с масло, пити хляб, менци с вино и влазят в кръчмата; други селяни влазят отдясно с торби ечемик, с вързопи сено, и излазят отляво.)

Един селянин (на друг селянин, ниско). Ох, ограбиха ни… Кучета им яли главите и тям, и на господаря им! (Отминуват. Малкият болярин излазя из кръчмата.)


Явление 5



Георги, боляринът и куманите
Боляринът (към Георгя). За царския лов ли, бо­лярино ?

Георги (неохотно). Не.

Боляринът. На поклонение в някой мънастир тогава? Минуват наляво пак селяни с провизии.

Георги. Не. (Става.)

Боляринът. Виж ги тия селяци. Слушаха одеве ере­тическия проповедник Босота. Всичките са прифанати от богомилство. Вярвай, че тая заран никой не дойде в черква при гласа на клепалото... Очакваха Босота. Не знам защо царят не ги изтреби тия еретици-учители. Един хубав ден хората му, като дойдат тука, ще останат ненахранени, ко­нете им неназобани. По-рано минала оттука колесница с две болярки. Помисли си: отказали да дадат зоб на конете даже с пари! (Влазят пак селяни с провизия и я внасят в кръчмата.) Виж ги: имали да нахранят цяла войска, а вчера ми викаха: “Господарю, голи сме!” Защо не влезете в кръчмата да пием по едно вино?

Георги. Благодаря, болярино. Аз ще си тръгна.

Боляринът. Както обичаш. (На селяните.) По-скоро, и всичко носете! (Спуща се към един селянин, който носи пита хляб.) Антихристо, тоя чер, корав хляб и псета го не ядат! (Заплашва го с бича си.)

II селянин. Ние го ядем, болярино.

III селянин (плачевно.) Болярино, запази ни. Един соколник улови жена ми и я закача.

Боляринът (ухилен). Види се, защото е хубавка... Няма нищо... Какво има, че един юнак погалил булката? (Излазя.)
Пада вечерен здрач. От дъното, между буковете, се подава един старец овчарин и иде насам.

Явление 6
Горните и овчарят
Георги (на куманите). Стегнете конете! (Куманите се изгубват надясно. Съглежда овчаря. На себе си.) Да по­питам и тогова. (Отива към овчаря.)

Овчарят. Добра ти среща... На лов ли? На лов ли, болярино ?

Георги. Дядо, не среща ли някъде две жени в раса и един мъж в расо?

Овчарят. Не срещах такива, синко, днес. Но вчера видях много такива мъже и жени, в раса. Сбираха се на Добрев дол, убил ги господ. (Прекръстя се.) Закони не знаят, вярата им друга... дяволска вяра, поганци.

Георги. Де е този Добрев дол?

Овчарят (сочи към дъното). Ей тука е, като се смъкнеш долу... Има там река, а до реката пещера, дето я казват Дълбоката дупка.

Георги. Дядо, покажи ми пътеката.

Овчарят. Че защо ти е да гледаш срамотиите им, да се огрешаваш? (Плюе. Куманите влазят.)

Един куманец. Конете са готови.

Георги (на стареца). Една жълтица, дядо. (Подава му монета.)

Овчарят. Остави се, защо ти трябва? Вие не сте от тях. (Тръгва да си отива.)

Георги. Заведи ме, дядо! Аз съм царски човек и жена ми е избягала. Отивам да си я прибера.

Овчарят. Ух! Ух! Хайде тогава. Нали е да спасим една християнска душа. Който вълк ми грабне овцата, аз тичам да я отърва. (Тръгват и двамата към дъното, сподирени от куманите.)

Овчарят (спира се до буковете и сочи нататък). Ето там пътечката се спуща из гората. Нея дръжте. Там долу на полянката поразниците играят самодивското си хоро и бесуват... А там оная пещера е Дълбоката дупка. Там се прибират ноще, защото тая планина е пълна с гад.

Георги (взира се). А где ги онез?

Овчарят. Някъде се молят — защото тия антихристи и те се молят на някакъв господ... Ако дебнеш тука, ще ги видиш. Ех, прощавай. (Тръгва, па се извръща). Ах, ето ги, излязоха из гората и се фанаха на хоро... (Чува се далечна хорова песен.) Голи! (Кръсти се, тръгва, па се из­връща пак.) Ха, опитвайте се, че тия врагове имат и оръжие у тях. Сбогом. (Излазя отдясно. Георги и куманите по­тъват в гората, в дъното. Хоровата песен продължава. Вла­зят отдясно един старец, селянин с трима още селяни бого­мили и идат насам, приказвайки.)


Явление 7

Старецът и тримата богомили


I богомил (към стареца). Хей, дядо Бранко, ти ще идеш ли да се биеш с турците, като викаш да идем на война ?

II богомил. Какви са тия турци?

Старецът. Агарянци, синко, врагове божии.

III богомил. Че защо ще се бием с тях?

Старецът. Казах: врагове божи, безверници. Всичко плячкосват, християнския свят не жалеят. Ако дойдат при нас, на огън ще станат и църкви, и къщи, и палати.

III богомил. И къщи, и църкви, и палати са на бо­лярите, нека те идат да ги прогонят.

II богомил. Тъй, нека болярите се разправят с тях. Ние какво губим?

Старецът (сърдит). Ти от Кирила ли идеш? Тоя проклет еретик не ви учи на добро. Той ви дава лекове за тялото, а отрова за душите.

II богомил. Не се сърди, старче, той има право.

Старецът. И ти си богомил?

II богомил (направо). Че какво?

Старецът. Вие нямате отечество, както нямате и вяра. От вас българското царство ще пропадне.

II богомил. Като пропадне, друго царство ще бъде.

Старецът (гневно). Агарянско?

II богомил. Макар.

ІІІ богомил. Че какво ни е нам за царството? Ние сме сиромаси хора. Царят сам не го е еня. Виж, той се люби с еврейката и пирува, тук народа тегли, а в Долна земя гори огън.

I богомил. Който и да стане господар, ще му се кла­няме и работим, както се кланяме и работим на сегашните си господари. Немà тегло от свой е по-леко тегло?

Старецът (гневно). Вие сте богомили, еретици! (Излазя бързо отляво. Тримата богомили му се смеят и в лазят в кръчмата.)
Георги и куманите се показват пак из гората и гледат към дола.


Явление 8



Георги и куманите
Георги (гледа към дола внимателно. Извръща се). Играят на месечина голи! (В ужас.) Ах, и Дорослава играе!

I куманец. Тъй, и жена ти е там, болярино!

Георги (изважда меча си и иска да се втурне в гората. Куманите го задържат).

I куманец. Опасно е, болярино, там има въоръжени хора!

II куманец. Чувате ли? Пеят, като играят. Въртят се като самодиви. (Небето притъмнява. Чува се глуха гърмотевица.)

I куманец. Гърми, ще има дъжд.

II куманец. Ей ги бягат към пещерата. Ще нощуват в пещерата.

Георги (в безумна ярост). Ах, тия бесове проклети, погубиха я! Да бягаме, да бягаме оттук! Ще умра... На конете! (Бързо иде насам.)

II куманец. Невъзможно да пътуваме в тоя мрак, бо­лярино. И дъжд ще вали. Да преспим в селото. (Отдясно изтупуркват коне.) Кастрофилакт Евстратий иде! (Влазя Евстратий заморен, последван от двама войника. Пак гърмотевица.)


Явление 9

Горните, Евстратий и войниците


Георги (приказва нещо с куманците. И тримата кумани бързо влазят в гората).

Евстратий. Да дадем малко почивка на конете. (Отива към кръчмата. Съглежда Георгия.) Протоспатарие, чуваш ли гърмотевицата ? Бих желал да ме тресне.

Георги (гледа го ням и прехласнат).

Евстратий. Сара я грабнаха тая вечер!

Георги (гледа го втренчено, но безучастно).

Евстратий. Грабнаха я разбойници, протоспатарие! Главата ми ще фръкне от рамената. Искам зверове да ме срещнат и да ме разкъсат. Как ще изляза пред очите на царя? Отивам да му обадя!

Георги (сочи назад). Тя е в пещерата.

Евстратий (стреснато). Коя?

Георги. Дорослава.

Евстратий. Пòврага Дорослава... Аз ти говоря за Сара!

Георги (плах). Тя ще нощува там... (Сочи към дъното.)

Евстратий (на войниците). Да се качваме! (Излазя отдясно с войниците.)

Явление 10
Георги, по-после II куманец
Георги (гледа назад). Свети! (В дъното небето се освет­лява от невидим пожар. Георги се затичва към дъното и гледа).
Влазя из гората II куманец запъхтян.
II куманец. Болярино, изпълнихме заповедта ти. На­трупахме сухи върхари и дървета пред входа на пещерата и ги запалихме. Ето огъня. Всичките ще изгорят вътре. Дру­гарите ми с голи мечове пазят пред пещерата, за да не избяга никой.
Небето още повече светва от пожара.
Георги. А Дорослава?

II куманец. И тя... Болярино, що тъй страшно гледаш? Георги (гледа уплашен към гората в дъното). Доро­слава! (Сочи натам.)

Куманецът (очуден се озърта). Няма я, болярино. Тя е сега в пещерата... И гората пламна.

Георги (гледа с безумен поглед към гората в дъното). Дорослава иде! Да бягаме!

II куманец. Болярино, тя изгоря... Няма тука никой.

Георги (сочи към дъното). Ето Дорослава.

II куманец. Болярино, ти полудя?

Георги. Ето, гони ме! (В ужас бяга вдясно.)

II куманец (гони го да го фане). Болярино! (Изчезва подир него.)
Пожарната светлина се усилва. Гърмотевица трещи по небето.

Явление 11
Ловчийската прислуга излазя пак из кръчмата шумно
Един крагуяр. Хайде, момчета, на път, че царят ще ни е преварил. Още малко, горският дворец е наблизо.

Един песяк. Хайде!

Друг песяк. Ядохме и пихме като владици за царско здраве.

Друг крагуяр. И си откраднахме по една цалувка. (Всички тръгват надясно и запяват.)

Излез, моме, малка моме,

гости идат крагуяри,

крагуяри, господари.

Поклони се, посрещни ги.

На рамо им сокол стои.

Сокол дума и говори...
Песента постепенно отслабва и се изгубва в гората отдясно.
Завеса

ДЕЙСТВИЕ ТРЕТО

Александър

Сара

Василиса



Раксин

Евстратий

10 боляри ловци

Началникът на стражата

Прислужници

5 куманки

5 моми селянки

5 селски момци

Нощ. Трем в горския дворец. Запалени светилници по стените, които са окичени с ловчийски оръжия и рогове, еленови рога, мечешки и други зверски кожи. Врати отляво и дясно. Над последната един про­зорец с решетка, затворен. Сегиз-тогиз трещи гърмотевица и светкавици озаряват кръгозора в дъното. Сред трема длъгнеста трапеза, претрупана с горски цветя по нея. Около нея, на столове насядали, пируват десет души боляри в ловчийски дрехи. Слуги шътат наоколо. На тра­пезата е шумно. Отвън се чува свирня от кавал и дайрета. След малко млъкват.

Явление 1

Болярите
I болярин (става и зима чашата). Другари, пихме за царя; няма ли да пием за царицата?



IV болярин. За коя царица? За днешната или за утреш­ната?

VI болярин. За оная, дето е хубава като ясното слънце. (Дига чашата.) Да живей Сара!

Всички (дигат чашите). Да живей! (Пият.)

VII болярин. Красна е, красна е... Само една грозота има.

VIII болярин. Каква?

VII болярин. Дето е от еврейски род.

V болярин. Ей, примикюре, не знаеш ли какво казва песента? — “Дълбока вода брод няма, хубава мома род няма.”

IV болярин. Право, право...

VII болярин. Жално е едно: Александър е стар за една такава млада мома...

V болярин. Стар... На петдесет и осем години?! Сръбският крал Милутин се ожени четвърти път на седем­десет и пет години за една десетгодишна гръцка княгиня. Цар няма възраст...

I болярин. Царят тая вечер не ни придружи: вечеря у себе си.

II болярин. Бил малко уморен; но след вечеря ще дойде за игрите. (Навън блясва светкавица, па загърмява.)

IX болярин. Дружина, хапнахме и пийнахме хубаво. Няма ли да попеем?

VI болярин. Да пеем, да пеем! Няколко гласа. Коя?

I болярин. Цар Калояновата.

VI болярин. Хайде! (Запяват всички.)

Орел ли, мамо, над гори фърка?

Облак ли черен гърми в небето?

Не орел, синко, нито е облак:

цар Калоян е, на бой отива.
IV болярин. Да живее царят! (Пие.)

Всички. Да живее! (Пият и пак запяват.)

Звезди брой нямат, войски чет нямат;

конете цвилят, сабите лъскат,

олеле, мале, бой се зафана,

премре жило се ясното слънце,

затресла се е земя и небо...


Изгърмява пак навън и блясва светкавица.
Х болярин. По-весела, по-весела някоя... Тая ми­рише на кръв.

II болярин. Навън ще вали. (Влазя началникът на стражата.)
Явление 2
Горните и началникът на стражата, после Раксин
Началникът на стражата. Навън тропаха бежанци от Долна земя! Искат да ги пуснем.

I болярин. Какви са тия бежанци?

Началникът на стражата. Избягали от турците през Стара планина. Гладни и голи сиромаси, мъже, жени. Искат подслон от дъжда и да ги нахраним.

IX болярин. По дяволите да вървят! (На слугите.) Донесете вино.

II болярин. Не бива, не бива; нощно време се не отваря никому.

IV болярин. Ще се разплачат тука, ще се разкиснат... А ние сме дошли да се веселим. У нас няма турци.

I болярин. Голият народ е навикнал да се оплаква и да има, и да няма защо.

IV болярин. Там против турци — тука против бо­ляри. Какво да му чиним? Затова е народ — да търпи. Не могат всички да се раждат боляри.
В дъното свети от пожар.
VI болярин. Александър думаше по едно време да иде на война против тия разбойници... Но заряза... И защо? Нашата черга е далеч от огъня.

II болярин (дига чашата). Наздраве, другари! Все така да бъдем весели! Да живее Александър!

Всички. Да живее! (Пият.)

I болярин (на началника на стражата), Какъв е тоя пожар ?

Началникът на стражата. Един кумански конник току сега дойде и ми обади, че пожара запалил протоспатарий Георги.

I болярин. Как?

Началникът на стражата. Протоспатарият изгорил в пещерата живи адамитите, дето била и жена му. Жена му изгоряла и той полудял. Запалила се и гората. (Излазя.)

I болярин. Нека горят! Поврага! Пък аз горя от нова жажда. Наздраве! (Пие.)

Всички. Наздраве! (Пият.)

I болярин (към III болярин). Епикерние, дивний пес­нопоецо, изпей ни Сарината песен!

Няколко боляри. Слушайте, слушайте!

III болярин (запява).

Де се е чуло, мале, видяло,

цар да залиби мома еврейка?

Саро ле, Саро, божур в градина,

Саро ле, Саро, ясна зорнице!
IV болярин. Да живее Сара! Всички. Да живее!

III болярин (пее).

Седнала Сара на трем високи,

тихом си ниже ситни бисери,

песен си пее и си говори:

— Цар ме залиби, цар ме милува,

бяла царица аз ще да стана,

бяла царица, светла кралица.

Саро ле, Саро, божур в градина,

Саро ле, Саро, ясна зорнице.
Всички. На здраве! (Пият. Кръгозорът свети повече.)

VI болярин. Там свети.

Х болярин (гледа). Пожар. Запалила се и гората, но това е далеко.

VI болярин (весело). По-далеко, по-далеко от нашата черга.
Влазя Раксин отляво. Всичките му се покланят.

Явление 3

Горните и Раксин


Раксин. Добра ви веселба, боляри. Навън има бежанци. Не сте ги пуснали?

VI болярин. Тия хора са навикнали, велики логотете.

Раксин (сочи в дъното). Там има някакъв пожар?

I болярин. Да пожар, но той е далеко.

Раксин (мрачно). Аз мисля, че тоя пожар е много по-близо, отколкото вие мислите. (Влазя Александър отдясно. Раксин и останалите боляри му се покланят.)

Явление 4
Горните и Александър
Александър (към Раксина). Добре дошел, Раксине. Драго ми е, че те виждам тука.

Раксин (покланя се). Твоето желание за мене е заповед, господарю!

Александър. И аз съм уверен, че няма да се отегчиш в нашата дружина, защото ние, старите, и под снега на годи­ните пак усещаме, че тече в жилите ни младежка кръв... (Виночерпците разнасят вино, Александър зима чашата.) Наздраве, другари!

Всички. Да живее царят! (Пият.)

Александър (като гледа недопитата си чаша с благо­разположен вид). Това преславско винце е чудесно: то влива в душата веселие и песни. Няма никога да простя на цар Крума, дето бе заповядал да изкоренят лозята. Тогава царството трябва да е било много тъжно и хората зли.

VI болярин (усмихнат). Царю, но той после призна грешката си: той пиеше вино с болярите си из Никифоровия череп.

Александър (усмихнат). Добре се сети, Панчо. Това показва, че Крум е бил умен господар, щом е знаял да по­правя грешките си. Да последваме хубавия му пример... (Пие.)

Раксин. Добре е да го последваме и в другото, госпо­дарю! Той разтрепера цариградските стени.

Александър. Раксине, не искам вече бръчки по че­лото ти. Пий и весели се! Чашата ти е пълна.

Раксин. Аз не пия, господарю.

Александър. Който не обича добрите вина и хубавите жени, хули бога.

Раксин. Пия за здравето на Иван Александра! (Изпива си чашата.)

Александър. Тъй, тъй те обичам. Който е при въл­ците, трябва да вие като тях.

Раксин. Царю, заповядай да пуснат бежанците и да ги нахранят!

Александър (на слугите). Изпълнете желанието на моя драг приятел.

Раксин. Царю, народът желае война с турците.

Александър. Далеко са от нас тия разбойници, Раксине, и не ми е до война сега... При това тия агарянци повече са опасни за Кантакузена: неговите земи най-много страдат. Нека той си троши главата с тях! Няма аз да вадя за него кестените из жаравата... Но сега ние се веселим...

Раксин. Но богомилите са близко. Казвам ти, господарю, очисти от плевели господния виноград! Нека е тежка десницата ти въз тях. Тия червеи подриват вярата, прояждат царството.

Александър (мисли малко намръщен). Моите славни предшественици оставиха злото да порасне, да заглъхне нивата от бурени. Сега аз трябва да го чистя! Да подигам гонения, да въоръжавам умразите против мене! Това не искам. Но тия грижи настрана. Викайте играчите. (Сяда. По знака му и болярите сядат. Раксин сяда до него. Влазят от­ляво пет пременени селски момци и пет напети селянки, навтъкани с цветя, и се покланят до земя Александру.)


Явление 5

Горните и играчите, после телохранител


Александър (на селянките). Да живеете, хубавици мои! Какви красни моми ражда нашата хубава земя, както ражда и дивни юнаци.
Музиката отдясно, невидима, засвирва скоклива ръченица. Селя­ните и селянките заиграват леко и кръшно, развявайки кърпи. Прозо­рецът отдясно се отваря тихо и там се показва Василиса и една забулена млада жена и гледат играта. Александър клима весело на забулената жена. Няколко време играющите се въртят вихрено и играта им става по-раз­палена. Двама боляри стават и зимат участие в ръченицата. Останалите пляскат с ръце в такт на музиката. Александър гледа засмяно играющите, па най-после им махва. Те спират, също и музиката.
Александър. Да сте живи! (Селяните и селянките му се покланят и се нареждат отдясно и ляво. Виночерпците поднасят вино Александру в златна чаша, а на болярите в сребърни.)

Болярите. Да живее царят!

Александър. Здравейте и вие, другари! (Пият.)
През всичкото това време Раксин стои строг и мълчалив. Отдясно влазя един телохранител.
Телохранителят (покланя се). Велики господарю! Кастрофилакт Евстратий е дошел от Търново.

Раксин (трепва безпокойно). Свършено е!...

Александър (очуден). По това време? Да влезе. (Телохранителят излазя. Александър към Раксина.) Какво ще се е случило в Търново ?

Раксин. Вероятно пожарът го наближава...
Влазя из гората II куманец запъхтян.


Явление 6

Горните и Евстратий


Александър. Какво има, кастрофилакте?

Евстратий. Голямо нещастие, господарю: госпожа Са­ра я грабнаха тая нощ...
Общо смущение. Раксиновото лице светва.
Александър (смаян). Сара?

Евстратий. Да, разбойници нападнаха Ароновата къща, убиха двамата войника на портата, разтършуваха къщата и отвлякоха Сара в планината.

Александър. Ти сънуваш ли?...

Евстратий. Велики господарю! За жалост, това е самата истина. Аз изпратих силна конна потеря по разбойниците, за да отнемат госпожа Сара от ръцете им, а сам побързах да ти обадя за нещастието. Прощавай, господарю! Никой не се надяваше за подобна смелост. Убили и един евреин.

Александър (сепнато). Кой?

Евстратий. Някой съсед, който проникнал в двора.

Александър (безпокоен). А Арон и жена му?...

Евстратий. Намерихме ги с вързани уста и полумъртви от страх. Ни една дума не можаха да кажат. Оставих ги тъй. Сара отвлекли в планината.

Александър (гледа го вторачено и спокоен). Кастрофилакте, вечеря ли добре?

Евстратий (смаян). Царю, аз не пия!

Александър. Вечеря ли?

Евстратий. Не съм. При такава случка как можах...

Александър. Иди долу да се нахраниш, па си почини добре, а утре ще ни придружиш на лова.

Евстратий (коленичи). Ако разбирам добре, под твоите шеговити думи се крие ужасен царски гняв. Прости, господарю, че не можах да предвидя, за да запазя госпожа Сара!

Александър (дига го и го тупа по рамото усмихнат благодушно). Не се плаши, любезни кастрофилакте! Ти си верен служител и аз ти благодаря. (На слугите.) Вино!

Раксин (на себе,си). Александър показва невероятно самообладание.

Евстратий. Царю, ти ми даваш пример на велика душевна твърдост. Аз не знам... Аз не мога да повярвам. Ти ме питаше дали сънувам... Да, чини ми се, че сънувам. (Слугите поднасят вино и поднасят всекиму.)

Александър (дига чашата си). Да пием за драгоцен­ното здраве на Сара! (Пие.)

Раксин (дига чашата си). Аз дигам радостна здравица за царя и за царството. (Пие.)
Другите боляри държат чашите втрещени. На Евстратий се разтреперва ръката и чашата се изсипва.
Александър. Защо не пиете? Успокойте се: бог за­крили Сара. (Вика към прозореца отдясно.) Драга моя гълъ­бице, отбули се!
Всички очудено устремяват очи към прозореца. Там сега Сара, сияюща от красота, гледа усмихнато.
Александър. Бог закрили Сара, боляри!
Раздават се ликующи викове: “Да живее Сара!” “Да живее царят!” “Бог е велик!” “Да е честито!”
Александър. Благодаря ви, боляри, за радостта! (Болярите пият. Раксин остая вкаменен.)

Александър, Нека влязат куманките!
Влазят пет млади и хубави куманки в яркоцветни шалвари, в сърмени зелени елеци с широко пуснати отзад коси. Музиката за­свирва куманска игра. Куманките се завъртяват вихрено, тресат си снагите в сладострастни положения. Играта трае няколко време при общо мълчаливо възхищение. Само Раксин стои вкаменен, вперил очи в Сара. Слугите пак поднасят вино. Всички вземат чаши, ос­вен Раксин.
Александър. Раксине, пий! (Зима и сам му поднася чаша.)

Раксин (зема чашата и я фърля на земята). Аз не ща да пия!...
Музиката и играта престаят.
Александър (очуден). Какво значи това?

Раксин (гледа захласнат към Сара).

Александър (гневно). Ти полудя, защото виждаш Сара спасена?

Раксин. Не виждам Сара, Александре, а виждам не­щастието на царството! Виждам, че бог в гнева си ни оставя. (Гърмотевица.)

Александър. Раксине, запретявам ти!

Раксин. Не, ще говоря! Тежко е на моята стара душа. Черен гледам утрешния ден... Чуваш ли бурята, дето гърми навън?... Иде друга буря, която свирните и шумният пир в тоя дворец не оставят да се чуе... Там има пожар — по-страшни пожари стават в Долня земя. Тук куманки се кълчат, там нашите жени, сестри и дъщери се безчестят и робят; тука смехове, там плачове; тука миризми от цветя и от вино, там задушливият дим от пожарите, вони от труповете. Трябва да ратуваме — ние пируваме...

Александър. Раксине!

Раксин. Отслабна твоята ръка, царю! Изнеженост и иезгрижие измекушавиха твоето мъжко тяло; забрави ти народа си, който те повика да го браниш. Не старост, а виното и жените убиха силите на някогашния Александър. Не се въси, а слушай, Александре, откровеното слово на един стар твой служител! Аз не бих заслужавал уважението ти, ако ласкаех твоите слабости, делейки с тебе чашите и безумствата на веселото пиршество. Разгони тия разпуснати хора и поведи юнаците, които с меч и копие искат да вървят срещу неверниците! Отърси от себе си сластолюбивите слабости, пропъди тая еврейка и мисли за България!

Александър (гневно). Раксине, излез! (Раксин из­лиза бързо.)

V болярин. Той е луд!

Александър (усмихва се). Той вижда бури и ужаси, аз виждам слънце. (Погледва Сара, па дава знак надясно. Музиката гръмка и куманките пак заиграват вихрено. Кръго­зорът цял свети от пожар.)
Завеса

ДЕЙСТВИЕ ЧЕТВЪРТО

Александър

Раксин

Теодора


Сара

Красимира

Василиса

Стана


Мара

Драган


Рад Лупу

Двама евреи-джелати


Част от градината на Царевец. Моравка. Явори и брястове за­сенят я отляво. Шубръки отдясно. Едно мраморно кладенче шурти. Две градински пейки отсам до шубръките. В дъното, между тях и дървесата, се вижда част от стената на Царевец, до която се до­лепя моравката. На стената, която от тая страна е висока около половин метър, се виждат няколко от зъбците й и издълбани стъпъла между тях за бранителите. Една кула с машикули се полузатулва зад дърветата отляво. Зад стената се види, както и във вто­рото действие — Трапезица.

Отдясно влазят Теодора и Красимира и идат бавно насам.




Явление 1



Теодора и Красимира
Красимира (като се озърта). По-полека, царице, не трябва никой да ни чуе, нито да ни види, че приказваме заедно.

Теодора (тъжно). Ох, виждам, че бог ме е напуснал. Хубавият ни план, така чудесно скроен от тебе, не сполучи. (Сяда на пейката.)
Василиса си подава главата зад шубръките я слуша.
Красимира. Не бог, а проклетата случайност, царице. Мислехме ли ние, че тая нощ Сара ще отсъствува от бащината си къща, когато винаги нощуваше там при Александровото излазяне из Търново? Можеше ли да се съмнява и Рад Лупу, че Сара не е тая, когато пазеха на вратнята вой­ници, и че изважда из тъмнината вместо Сара женената й сестра Ревека, дошла случайно или нарочно да спи там, и която тъй много прилича на сестра си и по снага, и по глас?

Теодора. Да, само по съмване клетият момък видял заблуждението си и пуснал назад пленницата. Напразно само отидоха жертва бедните двама войници и евреинът. Боже, и аз съм виновна в това!

Красимира. Хитрият Александър е предчувствувал тоя път опасността за еврейката си и наредил в закрита ко­лесница, заедно с Василиса, да я откарат тайно в горския дворец. (Сърдито.) Да, той ни изигра, но ние не сме по­бедени, царице. Поне аз не се считам победена.

Теодора. Няма ли да паднат подозренията му върху нас ?

Красимира. Ние сме потулени от тях. Той сега знае от Ревека, че Рад Лупу е грабителят. А Рад Лупу сега е далеко. Шест дена оттогава.

Теодора. Слава богу, че той поне е спасен.

Красимира (живо). Ще се борим пак, царице, ако не за друго, то поне да си отмъстим.

Теодора. Ах, недей вече!... При това Сара сега още по-добре я пазят.

Красимира. Не, с Александра ще се борим. (Озърта се предпазливо.) Слушай: Александровото решение да се ожени за Сара е възбудило негодувание между болярите. Те са възмутени много от новината, че Сариния син ще бъде престолонаследник. Царят не може да влезе в брак с тая еврейка, докато не се съгласи великият болярски съвет. А Раксин е надумал великите боляри да не отстъпват. Алек­сандър по-лесно ще падне, отколкото да съкруши волята на великите боляри. И аз работя тайно между тях. Само няколко от тях се колебаят още. Но и тях ще привлечем. Александър ще падне... Искам да отмъстя! Искам да отмъстя на Алек­сандра, чуваш ли, Теодоро? Аз изпих чашата на огорче­нията до дъното и сега жадувам да вкуся от сладкия нектар на отмъщението, да видя Александра унизен, прогонен, не­щастен скитник или пък да видя главата му, че пада под меча на убиеца!...

Теодора (простира ръката си към лицето й уплашено). Мълчи!

Красимира. Ти трябва да слушаш, царице, ти си свързана с мене чрез умразата и затова и ти си в заговора, без да щеш. Той те не жали, не го жали! Ти сто пъти повече си оскърбена от мене. Той ти уби сърцето и гордостта, той ще ти наложи вместо тая златна корона черната монахинска забрадка и от тоя светлив палат ще те прати в една тъмна килия. Твоите синове той ги прогони във Видин по искането на Сара. Не твоят Иван Асен, а синът на еврейката престол ще наследи... Мрази го, той е твой пъклен враг: бъди мъжествена. Под краката Александрови гроб се копае. И ние ще възтържествуваме, Теодоро! И като бъде смазан Александър, ще бъде смазана и еврейката. О, каква сладост за мене!

Теодора (гледа я поразена). Ти си страшна!

Красимира. Да, аз съм зла, зла, зла! Бъди и ти зла към злия. Аз лицемерех и се показвах доволна от съд­бата си. Подир, като ме заряза, аз лицемерно приятелствувах със Сара и й се усмихвах; усмихвам се и на Александра — чуеш ли? — когато в душата ми клокочи пъкълът, само за да бъда в палата, за да ги приспивам. Да си отмъстим! За тая цел аз няма да пожаля нищо, аз ще презра всички пре­междия. За да спечеля и другите силни боляри, аз ще ги омагьосвам с усмивките си, ако е нужно, ще ги купя с цалувките си, ще им дам тялото си!

Теодора (смаяна). Красимиро!

Красимира. Но помогни ми и ти, царице. Не се по­корявай, не отстъпвай малодушно, не отивай доброволно в мънастира. Нека Александър направи грубо насилие над тебе и със стражари да те изпъди като една слугиня оттука. Народът те обича, болярите те почитат, нека твоите стра­дания уголемят негодуванието им. Не е доста да бъдеш жертва, стани мъченица за българския престол, който Александър заплашва да опозори с тая нищожна еврейка.

Теодора. Ох, вече правя това, аз те послушах... Аз днес обявих Александру, че само във вериги може да ме изкара оттука. Нека види народът как правят с царицата му, с щерката на Иванка Басараба.

Красимира. Благодаря ти, но постоянствувай.
Влазя отдясно Мара.
Явление 2
Горните и Мара, после Стана
Мара. Господарке, грозно нещо се е случило.

Теодора (стреснато). Що има?

Мара. Рад Лупу го фанала потерята и го довела в двореца тая нощ.

Теодора и Красимира (уплашени). Ах!

Мара. Предал го някой от другарите му кумани. Ца­рят го изпитал тая заран в кулата.

Теодора (ниско на Красимира). Красимиро, загинали сме!

Красимира (ниско на Теодора). Рад Лупу няма да изкаже.

Теодора (плачевно). Загинал, загинал! И по моя вина!
Влазя Стана


Явление 3

Горните и Стана


Стана. Царице, Рад Лупу бил осъден на смърт!

Теодора. Велики боже! Какво да сторя!

Красимира. Изказал ли е нещо?

Стана. Протокелиот Драган бил на разпита му. Рад признал пред царя и съдиите вината си. Всякак го силили да обади други някого, но той не обадил никого.

Теодора (в ужас). Ще умре, ще умре!

Стана. Царят обещал, че ще му подари живота и сво­бодата, само ако изповяда, че царицата го е пратила да грабне Сара — царят подозирал царицата! Но той казал, че цари­цата е невинна, че тя нищо не знае.

Красимира. О, благородно сърце!

Теодора. И осъден вече!

Стана. И помисли си, най-страшната смърт: да бъде фърлен от двама евреи-джелати от тая стена в пропастта на Янтра, както наказват големите държавни престъпници.

Красимира. Ужасно.

Теодора. Не, не бива да умре! Аз сама ще призная. Той е невинен! (Тръгва.)

Красимира (задържа я). Господарко, ти се погубваш! (На себе си.) Трябва по-скоро да видя Сара. (Излазя от­ляво.)
Влазя Драган отдясно.


Явление 4

Горните (без Красимира) и Драган


Теодора. Протокелиоте, кажи на царя, че моля да ме приеме веднага.

Драган. Слушам, господарко, но ако е да молиш за Рад Лупу — безполезно е. Той е осъден безвъзвратно. Царят не се повръща от думата си. Бедният момък, колко ми е жал за младостта му! При всичките увещания, заплашвания, Рад Лупу упорствува. “Аз, каже, съм виновен, никой друг не знаеше. Готов съм да умра”. Но най-лошото е, че той го­вореше опасни думи, за да намали греха си! Той твърди, че е искал да се ожени за Сара! Да се ожени за годеницата на Александра! Нещастникът, да беше казал, че иска да я убие, нямаше така да разсърди царя! Вие знаете как Александър люби Сара, как страшно я ревнува! Но той му не повярва, той не повярва на такава дързост... Тъй или инак — Рад Лупу е загинал. Колко свят се трупа вече по стените и по кулите на Трапезица, за да гледа страшното зрелище.

Теодора. Виж по-скоро Александра. Измоли да ме приеме.

Драган. Царят е тука в градината. Почакай, госпо­дарко. (Излазя отдясно.)

Теодора. Да го спася, да го спася! А аз нека пропадна. (Сяда пак и си затуля лицето с ръце.)

Влазят отляво, в дъното, Сара и Красимира.




Явление 5

Горните (без Драгана), Сара и Красимира


Сара (наднича над стената, па се извръща). Как е дъл­боко тука! Каква пропаст! Янтра шуми долу. И по стените на Трапезица колко свят.

Красимира. Оттука ще фърлят Рад Лупу. (Подава й едно цвете.)

Сара (зима цветето). Какво хубаво цвете! (Мирише го.)

Красимира. Моята царица е по-хубава от най-красните цветя...

Сара (гледа към запад). Гледай, Красимиро, как чудесно захожда слънцето сред пурпурно светли облаци.

Красимира (гледа Сара). Аз се покланям само на възходящето слънце.

Стана (низко на Теодора). Царице, ето Сара. Не бива ли да я помолим да се застъпи пред царя за бедният Рад Лупу?

Теодора. Не ща, не искам да я видя. Аз ще моля Алек­сандра.

Стана. Позволи на мен... Да опитаме... бедният мо­мък. (Отива към Сара и я фаща за ръцете умолително.) Саро, ще те моля... моли царя да подари живота на Рад Лупу. Моли го, Саро! Той не е виновният... Заклевам те в мъките, които си причинила на царицата, в сълзите, които си я накарала да пролива, и в короната, която ще мине на твоята хубава глава, смили се за нещастния момък и моли царя за него. Ти си сега най-силна и една можеш да говориш на Александровото сърце, ти можеш да го запалиш и смекчиш, той може на цял свят да откаже, тебе ще послуша. Защото те люби! Една думица, Саро, и ти си спасила Рад Лупу.

Сара (студено). Стано, аз нямам обичай да се бъркам в работите на царя. (Като гледа Теодора.) Това и не при­лича на “слугиня”. (Отдалечава се.)

Теодора. Жестока еврейко!
Влазят Александър и Драган.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница