Жак алфонс доде

„Замъкът Елховник, в Етиол.

„Не съм доволна от тебе, мое мило дете. Господин Рудик писа дълго писмо на брат си за тебе. Той хвали наистина твоята кротост, любезност и добро възпитание, но заявява, че, макар да си повече от една година в Ендре, не си направил ни най-малък напредък, и че решително, не му се виждаш способен за железарския занаят. Можеш да си представиш колко мъка ми причини това. Ако не успяваш, въпреки способностите, които тия господа установиха у тебе, това се дължи значи на твоята леност, и тая зла воля ни изненадва, огорчава.

„Нашите приятели са недоволни от случилото се, и ми е тежко да чувам всеки ден обидните им думи за моето дете. Господин Рудик казва също в писмото си, че въздухът на работилниците не ти понасял, че си кашлял много, че си бил толкова бледен и слаб, че си събуждал съжаление, и че човек се срамувал наистина да ти даде някаква работа, до толкова, при най-малкото усилие потта почвала да тече от челото ти. Наистина, не мога да си обясня тая слабост у едно дете, които всички единодушна намираха тъй здраво. Разбира се, не ще кажа като другите, че това е плод на голяма леност и особено на нуждата да се оплакваш, присъща на всички деца. Аз познавам моя Жак и зная, че той е неспособен на никаква измама. Допускам само, че той върши неблагоразумия, че излиза вечер без да се облича добре, че забравя да затвори прозореца си, или да хвърли на врата си шала, който му изпратих. Така правиш големи грешки, мое дете. Преди всичко, трябва да се грижиш за здравето си. Мисли, че имаш нужда от всичката си сила, за да изкараш делото си до край. Бъди здрав и ще работиш добре.

„Съгласна съм, че работата, която вършиш, не ще да е всякога лесна, и че по-приятно би ти било да тичаш из гората с пазача; но спомняш си какво ти казваше господин д’Аржантон: „Животът не е роман”. Клетият мил приятел знае това, защото животът се показа суров за него, и неговият занаят е много по-тежък от твоя.

„Ако знаеше на какви ниски зависти, на какви глухи заговори тоя велик поет е прицелна точка! Страхуват се от неговия гений, искат да му попречат да твори. Представи си, какво му направили, преди известно време, в Театр Франс. Приели една драма, досущ същата като неговата Дъщерята на Фауст, за която, разбира се, си слушал да говорим. Естествено, не са взели самата негова драма, защото тя още не е написана, а неговата идея, неговото заглавие. Кого да подозираме? Той е заобиколен от верни другари, предани на бъдещето му. Усъмнихме се за миг в стрина Аршамбо, която винаги подслушва и надзърта в ключалките със своите пронизващи очи. Но как е могла да схване плана на драмата, да го разкаже на заинтересованите, когато тя едва говори френски?

„Както и да е, нашият приятел се много наскърби от това ново разочарование. По това време му се случваха по три припадъка на ден. Трябва да призная, че доктор Хирш показа в тия случаи чудесна преданост; и сме щастливи, че е при нас, защото господин Ривал продължава да ни се сърди. Представи си, че нито веднъж не дойде да се осведоми за здравето на нашия клет болник! По тоя случай, мило дете, трябва да ти кажа едно нещо: научихме, че водиш оживена преписка с доктора и с малката Сесил, и трябва да те предупредя, че господин д’Аржантон не гледа на това с много добро око. Господин Ривал може да е превъзходен човек, но той е неблагосклонен към новото, има назадничав ум; той не се побоя да те отвърне, дори пред очите ни, от твоето несъмнено призвание. И после, виждаш ли, мое дете, изобщо трябва да имаш връзки само с хора от твоя кръг, от твоя занаят, да останеш, до колкото е възможно, в своята среда. Иначе можеш да се обезсърчиш и да се отдадеш на всевъзможни неизпълними желания и да се опропастиш.

„Колкото до приятелството ти с малката Сесил, господин д’Аржантон намира, и аз съм напълно съгласна с него, че това са детинщини, които трябва да се прекратят овреме; иначе те претоварват живота, размекват човека и го отклоняват от истинския и правия път. Ще направиш най-умно да прекъснеш връзките, които биха могли само да ти навредят и които не са, може би, чужди на необикновената студенина, която проявяваш към приетия доброволно и с такава голяма жар занаят. Ще разбереш, надявам се, мое мило дете, че ти говоря така за твое добро. Помисли, че навършваш петнадесет години, че имаш в ръцете си един добър занаят, едно светло бъдеще пред себе си, и гледай да не оправдаеш предсказанията на ония, които казват, че нищо добро няма да излезе от тебе.

„Любяща те твоя майка

„Шарлот”

„Ако знаеш, колко съм тъжна понякога за бъдещето! И без това животът тук не е много весел, особено след последната случка. Да, аз не съм винаги щастлива. Но нали ме знаеш, скръбта ми не трае дълго. Плача и се смея в едно и също време, без да мога да си обясня защо. Впрочем, много бих сгрешила, ако се оплаквам. Той е нервен като всички артисти; но не можеш да се представиш колко великодушие и величие има в дълбочината на това човешко същество. Сбогом, мой миличък. Свършвам писмото си, което стрина Аршамбо ще пусне в пощата, когато си отива. Боя се, че не ще задържим за дълго тая добра жена. Господин д’Аржантон няма доверие в нея. Той мисли, че е подкупена от враговете му, за да краде замислите на неговите книги и драми. Изглежда, че подобни неща са ставали вече. Прегръщам те и те целувам, многообични Жак ......... Всички тия малки точки са целувки за тебе.”

Зад многобройните страници на това писмо, Жак разпозна ясно две лица: назидателното и налагащо се лице на д’Аржантон и лицето на майка му, на неговата отдадена на себе си майка, която го прегръщаше от далеч и обсипваше с ласките си. Колко угнетена чувстваше той тая клета жена, колко задушена беше нейната излиятелна природа! Понеже въображението на децата превръща охотно мислите им в образи, Жак си представяше, че неговата Ида – тя продължаваше да се нарича Ида за него, - затворена в куличката на Parva domus, му правеше отчаяни знаци, призоваваше го на помощ, като спасител.

О, да, той ще работи, ще победи отвращението си, ще стане добър работник, ще се труди упорито и ще изкарва прехраната си, за да извлече майка си от там, да я изтръгне от тая тирания. И, преди всичко, прибра всичките си книги, - поети, историци и философи, - в сандъчето на господин Ривал, което заключи, от страх да не би книгите да го изкусят. Не искаше да чете вече, да отваря за ума си толкова объркващи пътища. Искаше да запази всичките си сили, всичките си мисли за целта, която майка му му сочеше.

- Имаш право, малко момче, - му каза Рудик. – Книгите тъпчат главите ви с дреболии. Отвличат ви от работата. Нашият занаят няма нужда от толкова много знания; и, понеже имаш добрата воля да го учиш, ето какво ще ти предложа. Сега, вечер, и дори в неделя, имам допълнителни часове. Ако искаш, идвай с мене; като работя, ще те науча да ковеш желязото. Ще бъда, може би, по-търпелив и по-щастлив от Лебескам.

И от тоя ден това стана. Веднага след вечеря, монтажникът, натоварен с извънредна работа, завеждаше детето със себе си в пустата, угаснала и тиха фабрика, сякаш тя събираше нови сили за утрешната работа. Една малка лампа, сложена върху една работна маса, осветяваше работата на чичо Рудик. Останалата част от работилницата беше потопена във фантастична сянка, в каквато месечината обрисува предметите изцяло, без да ги различава. Имаше издатини, цепнатини, по целите дълги стени сечивата висяха закачени. Струговете бяха наредени в дълга върволица. Въжетата, дръжките на осите и макарите се кръстосваха, спрели, неподвижни, докато металическите отпадъци и стърготини блестяха на земята, скърцаха при всяка стъпка, паднали от работните маси като доказателство, че работата е прекратена.

Чичо Рудик, наведен, погълнат от работата, управляваше своите дребни уреди, с очи, втренчени през всичкото време в хронометричната стрелка. Чуваше се само бръмченето на колелото, задвижено посредством педали, и острото шумолене на водата, която падаше капка по капка върху въртящото се с всичка сила колело. Изправен до майстора, Жак се мъчеше да одяла някой къс желязо, напрягаше всичките си сили, мъчеше се да обикне занаята. Но, решително, нямаше призвание за него.

- Свършено, мое клето малко момче, - му казваше чичо Рудик. – Ти нямаш усет за пилата.

Обаче малкото момче правеше всичко, което можеше, и не почиваше вече нито миг. Понякога, в неделя, майсторът го завеждаше да разгледа подробно фабриката, обясняваше му действието на всичките тия мощни машини, чиито имена бяха тъй варварски, тъй сложни, както и вида им:

„Машина за изглаждане на дупки в дръжките на осите”

„Машина за превъртане на улеи в главите на лостовете”

Той му обясняваше подробно, къс по къс, с въодушевление – всичкия тоя сбор от зацепени колела, триони, исполински майки на витла, караше го да се възхищава от чудесното съчетание на тия хиляди сглобени части, образуващи едно тъй пълно цяло. От всичките тия обяснения, Жак запомняше само едно жестоко, хирургично название, което му напомняше някакъв грамаден свредел, чието нескончаемо витло сякаш скърцаше в мозъка му. Той не можеше да победи още ужаса, който му причиняваха всичките тия несъзнателни, груби и немилостиви сили, на които го бяха предали. Движени от парата, те му правеха впечатление на зли зверове, които го дебнеха на минаване, за да го лапнат, да го разкъсат, да го направят на късчета. Неподвижни, студени, те му се струваха още по-заплашителни със своите отворени челюсти и наточени зъби, когато всичките техни разрушителни оръдия бяха прибрани и скрити, сякаш жестокостта им бе задоволена, наситена. Веднъж, обаче, той бе свидетел във фабриката, на едно трогателно тържество, което му даде да разбере по-добре от всички обяснения на чичо Рудик, че има красота и величие в тия неща.

Току-що бяха завършили една великолепна парна машина с хиляда конски сили за една държавна канонерка. Тя стоеше отдавна в помещението за сглобяване, като го заемаше почти изцяло, обиколена от рояк работници, права, сглобена, но незавършена. Жак я гледаше често отдалеч, на минаване, само през прозорците, защото никой, освен сглобвачите, нямаше право да влиза там. Щом бъде завършена, тя трябваше да се изпрати в Сен-Назер, и красотата и уникалността на това изпращане се състоеше в това, че, въпреки нейната грамадна тежест и сложност на механизма, инженерите в Ендре бяха решили да я натоварят цялата сглобена, като един къс, тъй като във фабриката имаше грамадни уреди за товарене, които им позволяваха тая смела работа. Всеки ден казваха: „Това ще стане утре ...”, но всеки път, в последния миг, трябваше да се прегледа някоя дреболия, някои неща да се поправят, да се усъвършенстват. Най-после тя беше готова. Даде се заповед за натоварването й на параход.

Тоя ден бе празник за Ендре. В един часа всички работилници бяха затворени, къщите и улиците – пусти. Мъже, жени, деца, всички, които живееха на острова, бяха пожелали да видят как машината ще излезе от монтажното помещение, ще слезе до Лоара и ще премине на парахода, който ще я отнесе. Много преди отварянето на голямата врата тълпата се бе струпала около помещението, чакаше шумно, вдигаше празнична глъчка. Най-после двукрилата врата на работилницата се отвори и от тъмното дъно видяха приближаването на грамадната машина, бавно, тежко, носена върху подвижна поставка, която след малко щеше да послужи за опорна точка, за да я повдигнат, и която дебели въжета, движени с пара, влачеха по релсите.

Когато тя се появи на светлината, бляскава, величествена и мощна, продължителни радостни викове я посрещнаха.

Тя се спря за миг, сякаш за да си поеме дъх и да се остави да й се полюбуват, блеснала на сияйното слънце. Всред двете хиляди работници на фабриката нямаше нито един, може би, който да не бе съдействал за тоя хубав труд според дарбите и силите си. Но те бяха работили уединено, всеки на своя страна, почти пипнешком, както войникът се сражава в боя, загубен в тълпата и шума, стреляйки право пред себе си, без да мисли за действието или за ползата от своите куршуми, обвит от ослепителен червен дим, който му пречи да вижда отвъд кътчето земя, където се намира.

Сега те виждаха своята машина, изправена във всичката й цялост, сглобена част по част. И бяха горди! В един миг тя бе заобиколена, поздравена с весели смехове и тържествуващи викове. Те се възхищаваха от нея като познавачи, галеха я с големите си мазолести ръце, милваха я, говореха й със своя груб говор: „Как си, стара дружке?” Леярите показваха с гордост грамадните бронзови перки: „Ние ги изляхме”, казваха те. Ковачите отговаряха: „Ние обработвахме желязото, и в нея има много наша пот!” А медникарите чествуваха, не без основание, грамадното червено хранилище, намазано с миний, като боен слон. Всички те хвалеха метала, а инженерите, чертожниците и монтажниците славеха облика. Дори и нашият приятел Жак каза, гледайки ръцете си: „Ах, проклетнице, ти ми струваш много пришки!”

За да се отстрани тая фанатична тълпа, въодушевена като индийско племе през празниците в Джагернат, и която грубият идол би могъл да смаж при минаването си, трябваше почти да се употреби сила. Надзирателите тичаха на всички страни, блъскайки наляво и надясно, за да отворят път; и скоро около машината останаха само триста другари, избрани между най-силните от всички работници. Въоръжени с железни лостове или впрегнати в яки вериги, те чакаха само един знак, за да задвижат чудовището.

- Готови ли сте, момчета? Хайде, вдигай!

Бодра и весела свирка прозвуча и машината тръгна по релсите; нейните мед, бронз и стомана блестяха, а скопчените й лостове, кобилици и бутала се раздвижиха с металически удари. Подобно на завършен паметник, който работниците изоставят, бяха я окичили на върха с грамадна китка от зеленина, сякаш искаха да увенчаят целия тоя човешки труд с милостта и усмивката на природата; докато долу металическата грамада напредваше тежко, горе зеленият кичур се навеждаше и се повдигаше на всяка стъпка и шумеше тихо в чистия въздух. От двете страни тълпата образуваше шествия: директорът, инспекторите, чираците, работниците, всички вървяха разбъркано, с очи, втренчени в машината; и неуморимата свирка ги водеше към реката, дето димеше един параход, наравно с пристанището, готов да тръгне.

Ето че я докараха под скрипеца, под грамадния парен скрипец на фабриката в Ендре, най-могъщият лост в света. Двама души са се качили върху поставката, която ще се издигне с нея посредством железни вериги, всички привързани над китката с един чудовищен пръстен, изкован от един само къс. Парата свири, свирката удвоява своите кратки, бързи, весели и насърчителни ноти, главата на скрипеца се навежда, подобно на голяма птича шия, хваща машината с кривата си човка и я повдига бавно, бавно, с подскачания. Сега тя е извисена над тълпата, над фабриката и над целия Ендре. Там всеки може да я види и да й се възхищава колкото си иска. Тя плува в златистата слънчева светлина, като че казва сбогом на тия многобройни работилници, които са й дали живот, движение, говор дори, и които тя не ще види вече. Работниците, от своя страна, съзерцавайки я, изпитват задоволство от завършеното дело, онова необикновено и божествено вълнение, което плаща в един миг усилията на цяла година, поставя над изпитаната мъка гордостта от победените мъчнотии.

- Това се казва работа! ... – шепне старият Рудик важен, с голи ръце, още цял треперещ от усилията при влаченето, и трие очите си, които едри сълзи от възхищение замъгляват. Свирката не е прекъснала своята възбудителна музика. Но скрипецът започва да се върти, да се навежда към реката, за да сложи машината върху нетърпеливия параход.

Изведнъж се чува глухо изпращяване, последвано от ужасен, раздирателен вик, който намира отзвук във всички гърди. По вълнението, което се носи във въздуха, познават смъртта, непредвидената, внезапна смърт, която си пробива път с буйна и силна ръка. За минута настава неописуем шум и ужас. Какво се е случило? Един от качените върху поставката работници е попаднал между една от повдигателните вериги, внезапно изопната при спускането, и твърдия метал на машината. „Бързо, бързо, момчета, машината назад!” Но всяко бързане, всяко усилие да изтръгнат нещастника от ужасния звяр са напразни, свършено е. Всички глави се вдигат, всички ръце се протягат в едно върховно проклятие; жените викат, закриват очите си с шаловете си, с връзките на забрадките си, за да не видят обезобразените остатъци, натоварени на една носилка. Човекът бе смазан, пресечен на две. Буйно струящата кръв бе опръскала стоманата и медта дори до зеленеещата се китка. Не се чуват вече нито свирка, нито викове. Машината довършва движението си всред зловещо мълчание, а в това време една дружина се отдалечава към селото: носачи, жени, цяла разплакана върволица от хора.

Сега очите на всички изразяват страх. Творбата им бе станала страшна. Тя бе получила кърваво кръщение и обърнала силата си към ония, които й я бяха поверили. Затова, въздишка на облекчение се изтръгва от гърдите на всички, когато чудовището застава върху парахода, който се слягва под тежестта му и изпраща две – три широки вълни до бреговете. Цялата река потреперва и като че казва: „Колко е тежка!” О, да, много тежка! И работниците се споглеждат, потръпвайки.

Ето я, най-после, натоварена, с витлото й и котлите до нея. Кръвта, която я бе изцапала, е изтрита набързо, тя е приела отново първоначалния си блясък, но не и бездушното си равнодушие. Чувстват я жива и въоръжена. Изправена и горда върху парахода, който я отнася и който като че иска по-скоро да погълне въглищата, да прекоси пространството, да отърси дима си на мястото, дето в тоя миг тя разтърсва зелената си китка. Сега тя е тъй хубава, че работниците на Ендре са забравили нейното престъпление и, поздравявайки заминаването й с едно мощно и последно ура, те я следват, те я придружават с любовни погледи ... Хайде, върви, машино, пътувай през световете. Следвай твоя начертан, прав и неумолим път. Върви срещу вятъра, срещу морето и бурите му. Хората са те направили доста силна, за да не се боиш от нищо. Но тъй като си силна, не бъди зла. Сдържай тая ужасна мощ, която току-що прояви на заминаване. Управлявай парахода без гняв и, главно, почитай човешкия живот, ако искаш да правиш чест на фабриката в Ендре.

Същата вечер, голям шум от смехове и веселие настана от единия край до другия на острова. При все че произшествието през деня бе изстудило малко въодушевлението, всеки служещ във фабриката искаше да се радва на подготвения празник. Това не беше вече островът на труда, запъхтян, задъхан и вечер тъй бързо заспал. Навсякъде, дори в мрачния замък, се чуваха песни, чукане на чаши зад осветените прозорци, чиито отразени надалеч светлини са смесваха в Лоара с блясъка на звездите. У Рудикови една дълга маса събираше многобройните приятели, избраните хора от работилницата. Говореха отначало за произшествието ... Децата на загиналия не можели още да работят, та директорът обещал пенсия на вдовицата ... После машината завладя отново всичките им мисли. Това дълго занятие, траяло няколко месеца, сега бе само спомен. Спомняха си разните случки, мъчнотиите на работата. Трябваше да чуете Лебескам, косматият исполин, как разказваше за съпротивата на метала, докато го превие в ковачницата:

- Забелязвам, че спойката не върви … Внимание! Казвам на другарите ... Хайде, удряйте право! Хей, ненаситнице, бързо!

Струваше му се, че още е там. Стиснатите му пестници удряха върху масата и я караха да трепери. Очите му пламтяха, като че ковачницата отразяваше в тях огъня си. А другите клатеха одобрително глави. Жак слушаше също с любопитство, за пръв път. Той беше новобранец всред ветераните; и допускате, че тия спомени за големи мъки навярно бяха изсушили ужасно гърлата и че всичко това не вървеше без почерпки и пиене. После започнаха да пеят; защото трябваше да се свърши така, когато хората са доста много, за да викнат в хор: Към бреговете на Франция. И Жак, смесвайки гласа си с тоя концерт от фалшиви гласове, повтаряше с другите:

Да, да,

Да плуваме с песни.

Ако обитателите на Елховника го бяха видели, биха останали доволни от него. Замургавял от чистия въздух и топлината на ковачницата, със заздравели, превърнали се в дебели мазоли пришки на ръцете, влачейки гласа си по блудкавия припев, Жак принадлежеше напълно на това общество. Той беше истински работник. И Лебескам обърна вниманието на чичо Рудик върху това:

- Слава Богу ... Твоят чирак няма вече предишния си вид ... Започва да стъпва в крак, дявол да го вземе!

ІV

ЗЕСТРАТА НА ЗИНАИДА

Във фабриката Жак чуваше често работниците да се присмиват на Рудиковото семейство. Връзката между Клариса и Нантиеца не беше тайна за никого и, като ги отдалечи един от друг, директорът, без да подозира, бе направил само неприличното им държание по-явно, падението на жената непоправимо. Докато Нантиецът стоеше в Ендре, Клариса бе защитена от самата себе си чрез почтеността на средата и почитта към съпружеската къща, защото там роднинството между двамата се чувстваше по-силно и грехът още по-отвратителен; до тогава тя можеше да противостои на любовта на хубавия чертожник. Но откакто той живееше в Сен-Назер, дето директорът продължаваше нарочно пребиваването му от месец на месец, нещата се бяха променили много. Влюбените си пишеха, срещаха си.

От Сен-Назер до Бас-Ендр има само два часа, а от Бас-Ендр до Ендре трябва да се премине само един ръкав на Лоара. Те се срещаха в Бас-Ендр. Нантиецът беше свободен, когато искаше, тъй като в работилницата на „презокеанските параходи” не съществуваше неумолимата строгост на фабриката; Клариса от своя страна, можеше да минава реката всеки път под предлог, че отива на покупки за храни, които не се намираха на острова. Те си бяха наели една стая, малко извън селото, в една гостоприемница на широкия път. В Ендре всички знаеха за тяхната връзка, говореха за нея открито и, когато Клариса слизаше по широкия път до пристанището в работно време, всред шума на фабриката, чието вдигнато знаме я обезпечаваше откъм мъжа й, тя забелязваше слаби усмивки в очите на мъжете, чиновници или надзиратели, които я срещаха, и по-смела близост в начина, по който я поздравяваха. На прага на отворените къщи, зад вдигнатите завеси за някаква домашна работа, гладене или шиене, тя долавяше враждебни лица, дебнещи погледи. На минаване тя чуваше как шепнеха на праговете на вратите: „Тя отива там ... Отива там ...”

Е да, тя не можеше да устои, отиваше там. Отиваше там, придружена от всеобщото презрение, умираща от срам и страх, с наведени очи, с изпотени слепоочия, с чело, покрито с червенина, която свежият вятър на Лоара не успяваше винаги да разпръсне. Но тя отиваше там. Отпуснатите като нея същества са понякога ужасни.

Жак знаеше всичко това. Беше минало времето, когато той и Маду си блъскаха главите, за да разберат какво значи думата „кокотка”. Работилницата отваря бързо очите на децата, дори ги покварява: и работниците не се стесняваха пред него да назовават нещата с техните имена, да различават двамата братя Рудикови: „Рудик певецът” и „Рудик рогоносецът”. И се смееха; защото в народа тоя вид срам предизвиква смехове. Това го иска старата галска кръв.

Жак не се смееше. Той съжаляваше тоя клет мъж, тъй простодушен, тъй влюбен и тъй сляп. Съжаляваше и тая жена, чиято слабост и отпуснатост се проявяваха дори в начина, по който завиваше косите си, отпускаше ръцете си, тая вдълбочена мълчаливка, която винаги имаше вид, като че моли за прошка. Искаше му се да й заговори, да й каже: „Пазете се ... следят ви ... дебнат ви ...” Или да можеше да завлече високия къдрав нантиец в някой кът, да се издигне до плещите му, за да го разтърси, да го накара да се засрами: „Махнете се оттук ... оставете на спокойствие тая жена!”

Но най-много го възмущаваше обстоятелството, че неговият приятел Белизер играеше роля в това безчестие. Шапкарят, когото занаятът му осъждаше да скита по пътищата, служеше за куц разносвач на двамата виновни, щедри като всички влюбени. Много пъти чиракът го бе забелязвал, че пъха писма в престилката на госпожа Рудик, взема по няколко парици, и тъй неприятно му бе, че приятелят му помага на тая отвратителна измяна, че оттогава избягваше да го среща, не се спираше да разговаря с него. Напразно Белизер кривеше лицето си с най-любезната си усмивка, напразно го заговаряше за красивата жена в Етиол и за незабравимия резен пушено: вълшебният чар нямаше вече предишното влияние. „Добър ден! – казваше Жак. – „Друг път ... Днес нямам време.” И отминаваше оставяйки шапкаря смаян, със зяпнала уста.

Белизер далеч не подозираше причината на тая студенина. Той тъй малко се съмняваше в това, че един ден, натоварен с едно бързо писмо за Клариса и, като не я намери у дома й, почака излизането на работниците от работилницата и подаде писмото на чирака с извънредно тайнствено изражение:

- Това е за госпожа Рудик ... Шът! ... Само за нея.

Върху синия плик, запечатан с малко восък, Жак позна почерка на Нантиеца. Без съмнение, той беше там, в гостоприемницата, и я чакаше.

- Бога ми! Не! – каза чиракът, като отблъсна писмото. – Аз няма да се нагърбя с тая поръчка; и дори, на ваше място, бих предпочел да продавам шепките си, отколкото да върша подобни безчестни сделки.

Белизер го загледа слисан.

- Ето на, - подзе Жак, - вие знаете добре съдържанието на писмата, които носите. Знаете го, като мене, като всички. И мислите ли, че е красиво от ваша страна, като спомагате за измамата на тоя добър човек?

Жълтото лице на продавача стана червено.

- Вие казахте лоша дума, господин Жак. Аз никога не съм ръгал никого. И всички, които познават Белизер, биха могли да потвърдят това. Дават ми да нося писма, аз ги нося, нали? Получавам в замяна малко възнаграждение и, понеже сме много души в къщи, нямам право да го отказвам ... Помислете си само! На мене чака баща ми, който не работи вече, невръстните ми братя и сестри, болният мъж на сестра ми. Всичко това не е лесно, знаете! А парите се печелят много мъчно ... Когато си помисля, колко отдавна вече се изморявам, а не съм успял още да си поръчам един чифт обуща по мярка и ходя по пътищата с тия, които толкова ме убиват. Разбира се, ако бях искал да лъжа хората, бих бил по-богат, отколкото съм сега.

Говорейки така, той изглеждаше тъй честен и убедителен, че човек не можеше наистина да му се сърди. Жак се опита да го накара да разбере грешката си. Напразен труд! „Дават ми малко възнаграждение ... Децата трябва да се хранят ... Старият не работи вече ...” Силен с тия доказателства, Белизер не търсеше други. Очевидно, неговата честност не беше като честността на Жак. Белизер беше честен без отсенки, без изтънченост, както са простите хора, у които благородните чувства, угризенията на съвестта, се срещат само като изключение, като рядко цвете всред полски растения, случайно поникнало в почвата, или донесено от вятъра.

„Сега и аз съм от тоя народ”, помисли Жак изведнъж, като погледна рубашката си. При тая мисъл в очите му се появиха сълзи. Тогава той подаде ръка на Белизер и се отдалечи, без да продума.

Че чичо Рудик не знаеше нищо от онова, което ставаше у дома му, в това нямаше нищо чудно, тъй като той прекарваше живота си изцяло в работилницата, заобиколен от добри хора, които почитаха сляпото му доверие, съставено от любов и простодушие. Но Зинаида, Зинаида, за какво мислеше тя? Не беше ли вече тук? Аргус беше ли загубил зрението си?

Зинаида беше тук, и дори повече от всеки друг път, защото от един месец не работеше като надничарка. Нейните добри и хитри очи бяха отворени също; те бяха дори добили необикновен блясък и живост. Тия очи казваха, на своя език, защото очите говорят, когато са доволни:

„Зинаида ще се омъжи”.

Те не казваха, а викаха високо това.

Зинаида ще се омъжи … Зинаида има годеник! И то красив годеник! Бога ми, един ефрейтор, служещ в митницата, добре пристегнат в зелената си униформа, с малки, войнствено засукани мустаци и шапка с галони над ушите. В цялото пристанище на Нант, което е при това доста голямо, и дето не липсват митничари, не би се намерил друг ефрейтор като Манжен. Той беше само един и щеше да принадлежи на Зинаида. Наистина, струваше й скъпо, или по-право струваше скъпо на чичо Рудик. Седем хиляди франка в хубави наполеони и банкноти, които старецът бе събирал пара по пара в продължение на двадесет години. Седем хиляди франка! Ефрейторът не се съгласяваше за по-малко. Само при тия условия той беше склонен да вижда у Зинаида правилни черти, най-тънка снага, да я предпочита пред всички работнички на Нант, пред хубавите солничарки в Ноармутие и Бург-дьо Бати, които , носейки солта си в митницата, го задиряха усърдно. Чичо Рудик намираше изискванията му малко тежки. Трябваше да даде всичките си спестени пари. Ами ако умре, какво ще стане с Клариса? Ами ако има още деца? Но в случая жена му се бе показала много великодушна.

- Е, какво от това? – казваше тя. – Ти си още млад; можеш да работиш още дълго време. Ще спестяваме. Нека й дадем нейния ефрейтор. Виждаш, че е влюбена до полуда в него.

Като влюбена жена, тя отгатваше, разбира се, любовта.

Откакто бе съзряла възможността да стане госпожа Манжен, да даде завинаги ръката си на тоя неотразим ефрейтор, Зинаида бе престанала да яде и да пие. При все че беше тъй положителна, тя потъваше в съзерцания, в безкрайни мечтания, стоеше по часове пред огледалото, за да се глади, да се оглежда, и изведнъж изплезваше езика си със смешно отчаяние. Клетото момиче не можеше да излъже себе си.

- Зная добре, че съм грозна, - казваше тя, - и че господин Манжен не ме взема за хубавите ми очи. Но това не значи нищо. Нека, преди всичко, да ме вземе. А после ще го накарам да ме обикне.

И доброто момиче поклащаше леко глава, усмихваше се с вътрешно задоволство, защото само тя знаеше какъв запас от нежност, от търпение и самопожертвувание би намерил оня, който би лежал на сърцето й. Натрапчивата мисъл за тая женитба, мъката да узнае дали ще стане тя, радостта, когато се увери, че работата е уредена и денят определен, бяха отклонили нейната дейна бдителност. Впрочем, Нантиецът не живееше вече в Ендре. И после, Клариса в тоя случай се бе показала тъй добра, че Зинаида бе позабравила подозренията си. Какво искате? Жената си е жена, преди да бъде дъщеря. Понякога, като шиеше прикята си, венчалната си рокля, която сама си стъкмяваше, идваха й внезапно пориви на признателност; тя оставяше там напръстника, ножиците, скокваше всред белите платове и отиваше при мащехата си.

- О, мамо! ... мамо! ...

И я целуваше, притискаше я до гърдите си, при опасността, че може да я убоде, защото дрехата й бе въоръжена с игли и карфици в това ужасно избухване на всичките й шивашки дарби. И не виждаше бледността на Клариса, нито смущението й. Не чувстваше треската, която гореше белите ръце на младата жена, в нейните вечно студени момински ръце. Не забелязваше нейните дълги и чести отсъствия, не чуваше какво се говореше по главната улица на Ендре. Тя виждаше и чуваше само своето щастие, живееше в радостно възбуждение, в нетърпеливо упоение.

Първото оповестяване бе вече направено, сватбата определена за след две седмици, и малката Рудикова къща беше обхваната от оная радостна глъчка и бързина, които предшестват всяка сватба. То беше сноване насам – натам и отваряне и затваряне на вратите! Зинаида се изкачваше и слизаше по десет пъти на ден по малката дървена стълба, подскачайки като млад хипопотам. Прибавете и бъбренията на приятелките, на клюкарките, премерването на роклите и пристигането на подаръците. Годеницата получаваше много подаръци, защото това дебело момиче бе съумяло, въпреки че изглеждаше тъй рязко, да спечели любовта на всички. Жак също смяташе да й поднесе един малък подарък по случай сватбата й. Майка му му бе изпратила сто франка, спестени много мъчно от малкото пари, които бе получавала за облеклото си, защото поетът проверявал всичките разходи.

„... Тия пари са за теб, мили Жак, - пишеше Шарлот. – Спестих ги нарочно за теб. С тях ще купиш един малък подарък за госпожица Рудик и едни дрехи за себе си. Искам да бъдеш почетно представен на това тържество, а облеклото ти трябва да е вв жалко състояние, щом, както ми пишеш, не можеш вече да носиш английските си дрехи. Потруди се да бъдеш хубав и добре да се повеселиш. Внимавай да не споменеш в писмата си за изпратените ти пари. Не споменавай за тях и пред Рудикови. Те биха искали да ми благодарят, а това би ми причинило големи мъки. Сега го е обхванала извънредна нервна чувствителност. Клетият приятел работи много. И после, колко неприятности му причиняват!

„Всички се нахвърлят отгоре му, за да му попречат да успее. Значи, разбрано. Не казвай, че тия пари са ти изпратени от мене. Нека мислят, че сам си си ги спестил.”

От два дни Жак се чувстваше горд, че има толкова пари в джоба си. Действително, златните пари уравновесиха походката му, придадоха му жива веселост, пълна със самоувереност. За него щеше да бъде празник да се види с нови и чистички дрехи, а не с тая ужасна къса рубашка, прана вече толкова пъти. За това той трябваше да отиде в Нант и очакваше идната неделя с нетърпение. Да отиде в Нант! Още един празник за него; и най-много го трогваше мисълта, че всичките тия радости дължеше на майка си. Едно нещо го затрудняваше: изборът на подарък за Зинаида. Какво се подарява на младо момиче, което се омъжва? Какво може да й направи удоволствие? Как да отгатне какво й липсва всред купчината от скъпоценности и накити, които падат в кошничката на годениците, като окончателно сбогом на всички детинщини, на всичките гиздости на тяхната младост? Би трябвало да види какво имаше тя.

Жак мислеше за това в една зимна вечер, връщайки се у Рудикови. Беше тъмно тая вечер. Близо до къщата той се блъсна в някого, който тичаше до самите стени.

- Вие ли сте, Белизер?

Не му отговориха, но като бутна вратата, чиракът видя ясно, че не се беше излъгал: Белизер беше излязъл от там. Клариса беше в антрето с разчорлена от вятъра коса, побледняла от уличния студ и тъй захласната, че дори пред Жак продължаваше да чете писмото, което държеше, при снопа светлина, идеща от стаята. Това писмо трябваше да й известява нещо необикновено. Тогава Жак си спомни, че през деня разправяха в работилницата, че Нантиецът загубил много пари в Сен-Назер в игра на карти с механиците на един английски кораб, пристигнал неотдавна от Калкута. И се питаха как щеше да плати той тоя път и дали не щеше да се самоубие. Това несъмнено известяваше писмото; то се виждаше достатъчно по вълнението на Клариса.

В стаята Зинаида и Манжен бяха сами. Чичо Рудик, заминал от сутринта за Шатобриан, дето се намираха книжата на дъщеря му, щеше да се завърне едва на другия ден; това не пречеше на хубавия ефрейтор да дохожда да задиря годеницата си и да вечеря в Ендре, дето присъствието на госпожа Рудик оправдаваше неговото пребиваване. Впрочем, ефрейторът изглеждаше много спокоен, съвсем безопасен и напълно заслужаваше прозвището на годеник, сух и студен като глаголно време. В тая минута той се бе излегнал на креслото на чичо Рудик, с крака върху скарата на камината и, докато Зинаида, пременена, причесана от мащехата си, зачервена и пристегната, довършваше нареждането на масата, Манжен й разказваше много важно за митническите тарифи, какво се плащало за маслените зърна, за индигото, за морунения хайвер, за да влязат в Нантскотопристанище.

Това е нищо, нали? Е добре, любовта е такъв фокусник, че Зинаида примираше от удоволствие при всяко число и понякога спираше нареждането на масата, развълнувана до дъното на душата си от тия подробности за митата и транзита като от прелестна музика- Влизането на чирака обезпокои влюбените, отдадени още от сега на спокойния мир на семейните разговори.

- Ах, Боже мой, ето Жак! Трябва да е вече доста късно. А супата не е подправена. Бързо в избата, мили Жак! Ами мама къде се е дянала? ... Мамо!

Клариса влезе, много бледа още, но успокоена, оправила косите си и изтърсила суграшицата от мокрите си дрехи.

„Клетата жена, - мислеше си Жак, като я гледаше, как се мъчи да яде, да говори, да се усмихва и да пие една след друга големи чаши вода, като че за да задуши ужасното вълнение, което притискаше гърлото й. Зинаида не забелязваше нищо. Загубила в радостта си охотата за ядене, тя не вдигаше очи от чинията на ефрейтора и като че се възхищаваше от величественото спокойствие, с което той унищожаваше всичките късове, които му поднасяха, без да прекъсне нито за миг своето научно изложение върху сравнителната тарифа на говеждата лой и свинската мас. Тоя Манжен беше олицетворение на митницата. Добър разказвач, изразявайки се с отбрани думи, бавно, методично, но все пак не тъй бавно както ядеше, защото той не поглъщаше нито един залък хляб, без да го огледа, изследва, опипа от всички страни; същото правеше и с виното: вдигаше всеки път чашата си до лампата и изследваше питието преди да го изпие, като че подозираше някоя измама, готов да спре тъкмо на устните си контрабандната течност или забранената стока. Затова, когато биваше тук, яденето не свършваше. Тая вечер особено Клариса като че едва го търпеше. Тя не стоеше на едно място, отиваше до прозореца, слушаше чукането на суграшицата по стъклата на прозорците, после се завръщаше при масата и казваше:

- В какво лошо време ще трябва да се върнеш, клети ми Манжен! Бих желала да си вече в къщи.

- О, не и аз! – каза Зинаида с такова невинно изражение, че всички започнаха да се смеят, а най-силно самата тя. Но все пак забележката на Клариса подейства: ефрейторът, като прекъсна дългата си реч върху митата на хранителните произведения, стана, за да си върви. Но не си отиваше така бързо и приготовленията за заминаването му позволяваха всеки път на дебелата Зинаида да използва като милост още четвърт час към вечерния престой. Трябваше фенера да се запали, наметката да се закопчее. Доброто момиче вършеше всичко това; и ако знаехте колко дълго трябваше да търка кибрита и колко мъчно се закопчаваха служебните ръкавици! Най-после годеникът е завит. Качулката е нахлупена над очите му, шалът е преметнат два – три пъти около врата му и здраво стегнат, уверявам ви, от две яки ръце; сега той прилича на водолаз, съвсем потънал в непромокаемото си облекло. Дори в тоя му вид Зинаида го намира великолепен и, изправена на прага на вратата, с малко нажалено от раздялата сърце, тя гледа неспокойно как се смалява по съвсем тъмната улица на Ендре тоя пленителен ескимоски силует, придружаван от клатушкащия се фенер. Мащехата й се принуждава да я търси.

- Хайде, Зинаида, влизай вече.

И при тия думи в гласа на Клариса се чувства нетърпеливо трептене; нима любовната загриженост на младото момиче я сърди? С течение на времето тая нервна раздразнителност само се увеличава и не избягва от погледа на приятеля Жак. Все пак разговарят, подреждайки трапезарията. От време на време Клариса гледа стенния часовник и казва: „Колко е късно!”

- Стига да не изпусне влака ..., - отговаря Зинаида, която мисли само за годеника си и, откакто е заминал, го следи по целия му път - ... Ето го на края на острова ... Той вика лодкаря ... Качва се в лодката ...

- Трябва да е студено по Лоара! – завършва тя на високо бляна си.

- О, да, много студено! ... – отговаря мащехата, треперейки; но не за хубавия ефрейтор се безпокои тя. Часът бие десет. Тя става живо, като на пружина, както когато искаме да изпъдим досадни хора, и казва:

- Да си лягаме ли вече?

После, като вижда, че чиракът се готви да заключи окончателно вратата, тя се втурва да го спре:

- Не трябва, не трябва. Аз заключих, да се качваме.

Но Зинаида не преставаше да говори за своя Манжен.

- Добре ли изглеждат русите мустаци? Как мислиш, Жак? Колко плащат за внасяне на масло ... маслодайните семена?

Жак не си спомня. Ще трябва да пита пак Манжен. Тоя тарифен въпрос е тъй занимателен!

- Ще си лягате или не? – пита госпожа Рудик, като се преструва, че се смее, но цяла трепери. Всичко се прекратява. И тримата се изкачват по малката стълба.

- Хайде, лека нощ! – казва мащехата, като влиза в стаята си. – Умирам за сън.

Очите й обаче блестяха. Жак стъпва вече върху стълбата за таванската си стая; но стаята на Зинаида тая вечер е тъй задръстена със сватбени подаръци, че той не устоява на желанието да ги разгледа.

Хубав случай да узнае каквото му трябваше. През деня бяха идвали приятелките на Зинаида. Всички съкровища бяха извадени и стояха още тук, разстлани върху широкия скрин, дето една восъчна Богородица с детето Исус изпъкваше с белотата си. До нея дванадесет позлатени лъжички блестяха в своята отворена кутия, после едно сребърно кафениче, един молитвеник със закопчалки, една кутия за ръкавици – за мъжки ръкавици, Бога ми! – а наоколо смачкани хартии, сини и розови панделчици, с които са били вързани всичките тия пристигнали от замъка подаръци. После идеха по-скромните подаръци от жените на чиновниците и майсторите. Булото и венецът в кутии, изпратени от Нант и подарени общо от госпожите Керкабелек и Лебелегик; госпожа Лемоалик беше изпратила един стенен часовник; госпожа Лебескам – една покривка за маса, други – плетени с куки работи, един стъклен пръстен, една икона, едно стъкле с парфюм и, най-после, двама „младоженци от градчето Батс” от мидени черупки: две твърди малки кукли, облечени с раковини, чиито разнообразни бои изобразяваха живописната местна носия – позлатеният нагръдник върху дебелата синя пола на булката и късото палто, бухналите панталони на мъжа.

Зинаида показваше гордо всичките тия съкровища и отново ги завиваше грижливо едно след друго. Чиракът се провикваше от възхищение и мислеше през всичкото време: „Какво ли бих могъл да й подаря аз?”

- Ами прикята ми, Жак? Ти не си виждал прикята ми? Чакай.

Тя взе един ключ от една чаша върху скрина, отвори едно чекмедже, извади от там друг кован и много стар ключ, който отключваше дъбовия семеен долап от сто години насам. Двете му врати се отвориха и от вътре лъхна приятна миризма на пране и перуника; и Жак можа да се възхити от високите купища жълто – червени чаршафи, тъкани от първата госпожа Рудик, и от натрупаните бели долни дрехи, изработени, накъдрени, надиплени от тия изкусни бретонски ръце, които умеят тъй тънко да гладят и диплят стихари и забрадки.

- Малко ли е? – казваше Зинаида тържествуваща.

Истината е, че никога у майка си, въпреки че нейният огледален долап беше препълнен с везби и тънки дантели, Жак не бе виждал толкова бели дрехи, наредени тъй красиво.

- Но това не е най-хубавото, мили приятелю Жак. Гледай тук.

И като повдигна една тежка купчина фусти, тя му показа касичка, мушната във всичките тия бели платна, като че тя бе булката.

- Знаеш ли какво има вътре? ... Моята зестра. – Тя каза това гордо. – Моята мила зестра, моята хубава зестрица, която ще направи след две седмици да ме наричат госпожа Манжен. Тук има сребърни и всевъзможни други пари: бели, жълти. Нали татко Рудик ме е направил богата? Всичко това е мое, за моя мил Манжен. О, като си помисля за това, иска ми се да се смея и да плача едновременно, да скачам дори!

В порив на смешна радост, дебелото момиче, като прищипна полата си от двете страни и като разпери пръстите си във въздуха, започна да играе през любимата касичка, на която дължеше щастието си, когато едно почукване на стената я прекъсна внезапно.

- Слушай, Зинаида, остави детето да си легне. Знаеш добре, че трябва да става рано.

Клариса говореше сега с много сърдит, много променен глас. Малко засрамена, бъдещата госпожа Манжен затвори касичката си, казаха си лека нощ с тих глас, Жак се изкачи по стълбичката за таванската стаичка и след пет минути малката къща, вцепенена под снега, люляна от вятъра, изглеждаше заспала като съседните й къщи в нощната тишина и покой. Но маската на къщите е също тъй лъжлива, както маската на хората и, докато прозорците на тая къщичка са затворени като натежали от сън клепки, в нея се разиграва най-трогателната и най-мрачна драма.

Тя става в трапезарията на долния етаж на Рудиковата къща. Лампата е угасена. Осветени само от отблясъка на пламтящите въглища в камината, един мъж и една жена стоят един до друг в дъното на стаята. При своенравните движения на тоя пламък, лицето на жената се покрива с внезапна червенина, като че от срам. Мъжът е на колене. От него се вижда само хубавата му къдрава коса, отхвърлена назад, яката му и гъвкава снага, огъната в положение на обожание, на молба.

- О, много ти се моля! – казва той съвсем тихо, - много ти се моля, ако ме обичаш ...

Какво може да иска той още от нея? Какво може да му даде тя повече? Не е ли всецяло негова, по всяко време и навсякъде, и въпреки всичко? До тогава тя бе почитала само едно нещо – къщата на мъжа си. Е добре! Достатъчно беше Нантиецът да направи само един знак, да напише само една дума: „Ще дойда тази нощ ... остави вратата отворена”, за да я накара да му отдаде тая последна частица от своята чест, да загуби оня вид спокойствие, което дори най-виновната жена намира в никога неомърсената къща.

Тя не само че беше оставила вратата отворена, както той искаше, но, след като другите бяха легнали, се беше сресала отново, бе облякла любимата му рокля, бе турила обиците, които той й бе подарил: беше се потрудила да се направи много хубава за тая първа любовна нощ. Какво му беше нужно още? Навярно нещо ужасно, невъзможно, нещо, което тя не притежаваше. Иначе как би устояла на страстното притискане на тия две обвити около нея ръце, на красноречивата молба на тия пламнали от трескаво желание очи и на тая уста, опряна о нейната?

Обаче тя, тъй слаба и тъй мека, не отстъпваше. Намираше съпротивителна сила срещу изискванията на този мъж, и в гласа й звучеше бунт и възмущение: „О, не! ... не ... не може ... Това е невъзможно.”

- Слушай, Клариса, нали ти казвам, че ще бъде само за два дни. С тия шест хиляди франка ще платя най-напред петте хиляди, които загубих, и после, с останалите, ще спечеля цяло богатство.

Тя го гледаше с изражение на смайване и ужас, после потрепера с цялото си тяло и каза:

- Не, не, това не може.

Би могло да се каже, че тя отговаряше не толкова на него, колкото на себе си, на някаква съблазнителна мисъл, която искаше да сподави със съпротивата си. Тогава той удвои нежността и настойчивите си молби; а тя се мъчеше да се отдалечи от него, да избяга от тия целувки, от тия милувки, от тия страстни прегръдки, в които той приспиваше обикновено честността и съвестта на това слабо създание.

- О, не, моля те, не мисли вече за това. Да потърсим друго средство.

- Казвам ти, че няма друго.

- Напротив, има; слушай. Аз имам една много богата приятелка в Шатобриан, дъщерята на бирника. Бяхме другарки в манастира. Ще й пиша, ако искаш. Ще й поискам тия шест хиляди франка като за себе си.

Тя говореше всичко, което й минаваше през ума, всяка появила се там мисъл, за да избегне натрапчивата му молба. Но той се съмняваше в думите й, клатеше глава.

- Това е невъзможно, - каза той. Парите ми трябват утре.

- Е, добре, знаеш ли, трябва да отидеш при директора. Той е много добър човек и много те обича. Може би ...

- Той? Какво говориш! Той ще ме изпъди от фабриката. Ето какво бих спечелил. А като си помисля колко просто би било всичко това! След два дни, само след два дни, ще ти върна парите!

- О, така казваш ти! ...

- Казвам го, защото съм уверен в това. В какво искаш да ти се закълна? – И като виждаше, че няма да я убеди, че тя се затваряше накрая в онова непреодолимо мълчание, в което слабите се окопават срещу себе си и срещу другите, той изтърва тия зловещи думи: - Сгреших, че ти говорих за това. По-добре би било да не бях ти говорил нищо, да се кача горе и да взема от долапа каквото ми трябва.

- Но, нещастнико, - прошепна тя, треперейки, защото се изплаши, че той би могъл да направи наистина това, което казваше, - ти не знаеш, че Зинаида гледа парите си всеки ден, че ги брои, преброява ... Дори тая вечер я чух, като показваше касичката си на чирака.

Нантиецът трепна:

- А, наистина ли?

- Ами да, ... клетото момиче е тъй щастливо ... Това би я убило ... Впрочем, ключът не е на долапа.

Като забеляза изведнъж, че спорейки, тя нарушаваше непоколебимостта на отказа си, че всеки от доводите й можеше да послужи за оръжие срещу нея, тя млъкна. Най-лошото бе, че те се обичаха, че си казваха това, като срещаха погледите си, като съединяваха устните си в промеждутъците на тая тъжна препирня. И тоя дует беше ужасен, защото напевът и думите му си подхождаха тъй малко.

- Какво ще стане с мене? – повтаряше клетникът всеки миг. Ако не платеше тия загубени в играта пари, той щеше да бъде опозорен, изпъден от всякъде. Той плачеше като дете, слагаше главата си върху коленете на Клариса, зовеше я: - Вуйно ... мила ми вуйничке ...

Не молеше вече любовникът, а детето, на което Рудик бе служил за баща и което всички в къщи бяха глезили. Клетата жена плачеше заедно с него, но без желание да отстъпи. Тя продължаваше да казва през сълзи: „Не, ... не ... това е невъзможно”, залавяйки се за едни и същи думи, като удавник за отломък от разбит кораб, който той е уловил и стиска със сгърчените си ръци. Той стана внезапно:

- Не искаш ли! --- Добре тогава. Зная какво трябва да направя. Сбогом, Клариса! Аз не ще преживея този срам.

Той очакваше вик или избухване.

Нищо подобно.

Тя отиде право към него:

- Ти искаш да умреш. Е добре, и аз също! Омръзна ми тоя престъпен, лъжлив живот, в който принудената да се крие любов се крие тъй добре, че не може вече да се намери. Хайде, ела!

Той я задържа:

- Как! Ти искаш ... Какво безумие! Възможно ли е това?

Но той бе изчерпал доводите си, насилието. Изпитваше глух гняв пред внезапния бунт на тая воля. Мисълта за престъплението упояваше мозъка му.

- О! Това е много глупаво, най-после, - каза той, като се втурна към стълбата.

Клариса бе стигнала преди него там и го спря на първото стъпало:

- Къде отиваш?

- Остави ме ... остави ме ... Това трябва да стане.

Той заекваше.

Тя се залови за него:

- Не прави това, моля те.

Но упоението го обхващаше; той не слушаше нищо.

- Пази се --- ако мръднеш, ще извикам ... ще викам за помощ.

- Е добре, викай! Всички ще узнаят, че сестриният син на мъжа ти е твой любовник и че любовникът ти е крадец.

Той й каза това съвсем отблизо, защото те говореха много тихо в тая борба, обхванати въпреки волята си от оная почит към тишината и съня, която нощта носи в себе си. При червената светлина на гаснещия огън на огнището, той й се видя такъв, какъвто беше в действителност: буйното вълнение разкриваше движенията на душата му, разстройваше всички черти на лицето му. Тя видя големия му честолюбив нос с разширени ноздри, тънките му устни, кривогледите му очи вследствие гледането на картите. И помисли за всичко, което беше пожертвувала за тоя човек, и как се бе разхубавила за тая любовна нощ, първата, която прекарваха заедно.

О, ужасна, страшна любовна нощ!

Внезапно я обхвана дълбоко отвращение от него и от себе си и всичките й сили я напуснаха. И докато злодеят се качваше по стълбата, вървеше пипнешком из старата бащина къща, на която познаваше всичките кътища, тя падна върху канапето, мушна главата си във възглавниците, за да задуши хлипанията и виковете си, нищо да не вижда вече, нищо да не чува.