Жак Секвейра вечното евангелие



страница2/9
Дата22.12.2018
Размер1.63 Mb.
#109045
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Какво е това Евангелие

Стотици години преди Христос да дойде на земята, съществуването на жителите на Северна Африка и Александрия зависело от пшеницата, която привозвали със специални морски съдове от Финикия (днешен Ливан). Когато корабите са се появявали в пристанището, това е било наистина добра вест за населението им. Жителите на Александрия, говорещи на гръцки, фактически измислили нова дума, за да съобщят на хората добрата вест за пристигане на корабите със зърно. Това е гръцката дума «евангелие», използвана в Новия Завет. Тя означава безусловна, блага вест за спасение на цялото човечество, едно спасение подтвърдено чрез реални исторически събития: рождението, живота и смъртта на Исус Христос (виж. Мар. 16:15; Рим. 1;114; 10:13—15). Евангелието — това действи­телно е Блага вест.

Апостол Павел назовава това Евангелие «правда Божия» (Рим. 1:16, 17: 3:21). С това той иска да представи праведността, която Бог е:

1) предвидял и изявил преди основаването на света ( Еф. 1:4; Откр. 13:8);

2) обещал по време на грехопадението на нашите прародители ( Бит. 3:15),

3) въплътил в живота и смъртта на Исус Христос ( Ин. 3:16. 17; Гал. 4:4, 5).

С други думи, това е напълно Божия праведност без никакъв примес на каквото и да е било нещо човешко (виж. Рим. 3:28: Гал. 2:16). Съгласно това Евангелие, човечеството в Христос стои напълно непорочно пред Бога и Неговия свят закон (виж. Кол. 2: 10); Рим. 10:4). Това спасение ни избавя от три тягостни реалности, с които ние се сблъскваме като грешни човешки същества. То ни спасява от:

а) вината и наказанието за греха

б) силата и робството на греха

в) природата и присъствието на греха.

Първото е средство за нашето оправдание. Второто е средство за нашето освещение и третото е средство за нашето прославяне. За нас е необходимо да разберем, че като християни, можем да претендираме за оправданието като вече извършен факт (виж. Рим. 5:1), освещението е постоянно продължаващ процес (виж. 1Сол. 4:2-7;5:23). Прославянето е изпълнението на нашата надежда в бъдеще при второто пришествие на Исус (виж. Рим. 8:24. 25: Флп. 3:20,21).

Тези три съставни части на нашето спасение — оправдание, освещение и прославяне — са се осъществили в рождението, живота, смъртта и възкресението на нашия Господ Исус Христос. Затова тези три части ни се предлагат в Христа; те са неразде­лими. Когото Бог е оправдал, него Той ще освети и прослави, ако разбира се, не Му обърнем гръб, проявявайки неверие (виж. Рим. 8:30; Евр. 10:38, 39). Всичките три съставки на спасението съставляват Евангелието — Благата вест за спасение и тъй като техният източник е един — Исус Христос, те са неделими една от друга. Не можем да изберем едно и да пренебрегнем другите.

Цялата опитност на нашето спасение в този и в бъдещия свят се основава на извършеното от нашия Господ Исус Христос. Основата на целия ни християнски опит се явява Неговото рождение, живот, смърт и възкресение. Затова ние трябва да бъдем утвърдени в истината: цялата истина е съсредоточена в Исус. Това е много важно и трябва да го осъзнаваме. В противен случай, ако нашето разбиране за това, което Исус е извършил на кръста е частично или непълно, такава ще бъде и нашата християнска опитност. Ето защо Той произнесе тези слова: «Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни». «И така, ако Синът ви освободи, то наистина ще бъдете свободни» (Ин. 8:32. 36).

Нашето разбиране влияе на нашата опитност. Например, когато някои от християните в Коринт отричали възкресението на вярващите, Павел не се опитва да доказва истината за възкресението цитирайки определени текстове от Писанието. Неговия аргумент бил прост: християните ще възкръснат от мъртвите, защото от мъртвите възкръсна Исус (виж. 1 Кор. 15:1223). Също така «Петър утешавал страдащите християни, казвайки, че доколкото техните страдания са подобни на страданията на Христос, ще дойде ден, когато те ще бъдат с Него и ще бъдат прославени (виж. 1 Петр. 4:13).

Посредством вяра ние се отъждествяваме с Исус Христос и Неговото възкресение. Това означава, че при обръщането си, когато с вяра приемем Христос, като наш Спасител, субективно ние ставаме едно с Него и Неговата смърт става наша смърт. Вярата — това е увереност в осъществяване на очакваното Божие спасение в Христос — осъществяване на това, което все още не сме изпитали напълно (виж. Евр. 11;1).

Двете страни на спасението

Спасението има две близки и все пак отличаващи се една от друга части.

Първо, спасението което Бог вече е извършил за цялото човечество чрез живота и смъртта на Исус. Това спасение, по думите на Христос е Благата вест — Евангелието и Той поръча на Своите ученици да го проповядват по целия свят (виж. Мар. 16:15). Павел често описва това спасение, назовавайки го «вие в Христа» (виж. 1 Кор. 1:30, 31; Еф. 1:3—6, 2:13: Флп. 3:9). Това спасение се явява обективната истина, осъществена в земния живот на Христос и като използваме богословската терминология, можем да я назовем обективно Евангелие.

Второ, Писанието назовава спасение и това, което Бог извършва в нас чрез Святия Дух. Тази част на спасението не се явява нещо допълнително към обективните евангелски факти. Тя отразява реалното, осъществяване на това въплъщение, което Бог вече е извършил за нас обективно в Христос. Следователно, тази втора фаза на спасение може да се назове плодът на обективното Евангелие. Павел често се позовава на това спасение, като употребява израза «Христос във вас» (виж. Рим. 8:10; Гал. 2:20; Еф. 3:17; Кол. 1:27). От тук произхожда мирът с Бога като резултат на оправданието чрез вяра (виж. Рим. 5:1; Деян. 10:36: Кол. 1:20); светостта на живота и победата над греха чрез процеса на освещение чрез вяра (виж. Рим. 6:22; 2 Петр. 1:5—7) и промяната на нашата греховна природа в безгрешна чрез прославянето, което ще се осъществи при Второто пришест­вие на Христос (виж. Рим. 8:24. 25; 1 Кор. 15:51—54; Фил. 3:20, 21).Тъй като тази втора фаза на спасение се отнася до нашата лична опитност често се назовава субективно Евангелие.

В настоящето време тези две части на спасението предизвикват смущение в много християни. Те са смутени, защото не виждат различието между това, което Бог вече е извършил в Христос преди две хиляди години и това, което Той извършва в настоящето време в живота на вярващите посредством пребиваването на Святия Дух в тях. На свой ред, това смущение е довело до жестока борба по отношение на въпроса за праведност чрез вяра. Христос е нашата праведност и в двата случая на спасение; и едното и другото се постигат единствено чрез вяра. Между тези две части има съществена разлика.

Първата част на спасението — обективното Евангелие — често теолозите я описват като вменена праведност на Христос. Именно тя дава на вярващия право на небето сега и в деня на съда.

Втората част на спасението — субективното Евангелие — често теолозите я описват като придадена праведност на Христос. Тя свиде­телствува за реалното присъствие на вменената праведност на Христос в нашия живот. Тя в никакъв случай не не ни дава по-големи права за небето. Тя само свидетелства за наличие на реални взаимоотношения с Христос. Придадената правед­ност не ни дава права за небето, но нейното отсъствие в нашия живот доказва, че или не сме разбрали ясно Евангелието, или сме отхвърлили дара на вменената праведност. Отказа да се облечем във вменената праведност на Христос указва, че нямаме истинска вяра, с което се оказваме недостой­ни за небето (виж. Иак. 2:20—23).

Различията между обективното и субективното Евангелие

Съществуват четири главни отличия между обективното Евангелие («вие в Христа») и субективното Евангелие («Христос в вас»).

1. Едното е завършено, другото — незавършено. Обективно «в Христа» ние сме напълно непорочни в Неговата праведност (виж. 1 Кор. 6:11; Еф. 1:3; Кол. 2:10). Субективно «Христос във вас» — това е продължаващ, развиващ се процес на освещение, който трябва да се осъществи и да приключи с прославяне на нашето тяло и нашето естество при Второто пришествие (виж. Рим. 5:3—5; 8:18—23; 1 Кор. 15:51—57: Фил. 3:12— 14, 20, 21: Кол. 1:27; 2:6; 1 Сол. 5:23, 24; 2 Петр. 1:3— 82).

2. Едното е универсално, другото има отношение към отделната личност. «В Христа» е било изкупено цялото човечество — оправдано и примирено с Бога на законно осно­вание (виж Рим. 5:18: 2 Кор. 5:18, 19; 1 Тим. 4:10; Тит. 2:11; I Ин. 2:2). «Христос във вас» има отношение единствено към вярващите, които са преживяли новорождение посредством вяра (виж Ин. 3:16: Рим. 8:9. 10: 1 Кор. 6:17—20; 2 Кор. 3:17, 18: 6:14--16; 1 Тим. 4:10).

3. Едното е вън от нас, другото е в тясна връзка с нас. «В Христа» праведността Му ни се вменява без каквато и да е помощ и намеса от наша страна (виж Рим. 3:21, 28; Фил. 3:9). «Христос във вас» включва сътрудничеството на вярващите, които чрез вяра живеят по Духа (виж Ин. 15:1—5; 17:23: Рим. 8:9—14; 13:12—14; Гал. 2:20: 1 Ин. 3:23, 24).

4. Едното дава награда, другото просто демонстрира. Праведността «В Христа» е единственото средство за нашето спасение и ако не се съпротивляваме и не я отхвърляме, тя ни дава пълно право на вечен живот на небето, както сега, така и в деня на съда (виж Деян. 13:39; Рим. 3:28; 10:4; Гал. 2:16; Еф. 2:8, 9; Тит. 3:5). Праведността «Христос във вас» свидетелствува за нашето спасение в Христа или подтвърждава това спасение, но не ни се вменява като заслуга ат. 5: 14 — 16; Ин. 13:34, 35; 14:12; Еф. 2:10; Тит. 3:8).

Всичко, което е било необходимо Исус Христос вече е извършил за грешниците, за да ги назове праведни и да ги направи наследници на небето – това е обективната истина на Евангелието. Затова всички, които пожелаят да заемат предлаганото им положе­ние в Христа, се разглеждат от Бога като праведни, святи, осветени и прославени «в Христа» (виж. Еф. 1:3—6; 2:5, 6; 1 Кор. 6:9—11). Отново откритата от Лютер истина, че «праведния чрез вяра ще живее» (Рим. 1:17), е била най-великата истина от времето на отстъпление от Евангелието в средните векове. Тя единствена е пробудила и може да пробуди надеждата за спасение в сърцата на хората.

Централната тема — «в Христа»

Централната тема в учението на апостол Павел по отношение на Евангелието се явява темата или идеята — «в Христа». Тя е основана на библейското учение за солидарност или събирателно единство — концепция в основата си чужда на западното мислене, разпространено в много части на света в настоящето време. Библията ясно учи, че цялото човечество е съединено в общ живот и затова представлява едно цяло или съвместно тъждество — събирателно единство.

Обърнете внимание, как авторът на Посланието към Евреите използва концепцията за събирателното единство, когато представя доказателството, че Христовото свещенство е по-възвишено от левитското свещенство (Евр. 6:20—7:28). Първо, той доказва, че по положение Мелхиседек е бил по-възвишен от Левий.

Но как авторът на Посланието към Евреите доказва, че Мелхиседек е над Левий? Просто напомня на своите читатели, че Левий е дал десятък на Мелхиседек. Блестящ аргумент: този, който е платил десятък, винаги стои по-ниско от този, на когото се дава десятък. Но Левий никога лично не е давал десятък на Мелхиседек! Той даже не е бил роден по времето на Мелхиседек. Но как тогава той е направил това? «В Авраам», — казва авторът на Посланието към Евреите.

Левий, правнука на Авраам, който тогава още не е бил роден, «е бил... в чреслата» на Авраама (Евр. 7:10), когато Авраам срещнал Мелхиседек и му дал десятък (стих 7—10). Това доказателство е основано на идеята за събирателно единство. То ни помага да разберем, по какъв начин цялото човечество се е оказало осъдено «в Адам» и оправдано «в Христа», тъй като цялото човечество се намира «в тези двама човека» и защо то е било съпричастно към техните дела.

Съгласно Библията, Бог е сътворил цялото човечество в един човек, Адам. «И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот» ит. 2:7; ср. Деян. 17:26). Еврейската дума, преведена в този текст с думата живот е употребена в множествено число. Буквално тя означава, че Бог е вдъхнал в Адам «дихания жизнени», тоест живот за всички човешки същества.

В Библията също се говори, че когато Адам паднал, цялото човечество паднало «в него». Тъй като Адам съгрешил преди да му се родят деца, които да могат да вземат собствени решения, неговото грехопадение потопило в грях цялото човечество (виж Рим. 5:12; 1 Кор. 15:21, 22). За западният ум е трудно да приеме и схване този факт от тази гледна точка, защото за него е много по-естествено да мисли индивидуалистично. Обаче идеята, че цялото човечество представлява за себе си едно цяло, участващо в грехопадението на Адам, ясно се подтвърж­дава в Свещеното Писание.

Ако, от една страна, идеята за събирателното единство ни води към това, че всички сме паднали в един човек — Адам, то от друга — се утвърждава славната истина: че Бог е изкупил всички нас в един човек, Исус Христос, Който се явява втория Адам (виж Рим. 5:12—21; 1 Кор. 15:19—23,45—49). Бог юридически е оправдал цялото човечество в Христа — това също е непонятно, както и това, че сатана е навлекъл осъждение на цялото човечество в Адам (виж Рим. 5:18).

Бог с този акт на милосърдие, който е бил замислен и извършен от Него Самия е съединил в една Личност — Исус Христос цялото човечество, нуждаещо се от изкупление с Неговата собствена съвършена Божествена природа. При Своето въплъ­щение Христос приел на Себе Си живота на целия човешки род в неговото паднало състояние (виж 1 Кор. 1:30). Чрез това тайнствено единение Бог е дал на Христос право да бъде втория или «последния Адам» (/ Кор. 15:45). Думата Адам на еврейски означава «човечество», и като втори Адам Исус Христос представя и обединява цялото човечество. Цялото човечество е едно «в Него» точно така, както ние сме едно «в Адам». Извършеното от Исус сме извършили и ние, защото чрез кръщението, ние сме се съединили в Него. Следова­телно, Неговият живот и Неговата смърт, които в пълнота отговарят както на изискванията на Божия закон, така и на неговата справедливост, принадлежат също и на нас. Ние сме оправдани «в Него», защото Неговият и нашият живот завинаги са съединени при въплъщението. Това е накратко основната тема на учението на апостол Павел, която може да бъде назована: «в Христа». Именно тя съставлява Благата вест на Евангелието (виж Еф. 1:3 — 12; 2:4—7).

Исус Христос може да пребъдва в нас чрез Святия Дух (виж Рим. 8:9, 10) и да изпълнява във нашия живот изискванията на святия Божий закон (виж стих 4) само благодарение на този обективен факт, че «в Христа» вече сме удовлетворили всичките изисквания на закона. Ето защо апостол Павел прави такова заключение относно оправданието чрез вяра: «Унищожаваме ли закона чрез вяра? Никак; но утвърждаваме закона» (виж Рим. 3:31; см. 10:4).

Идеята за събирателното единство заключаваща се в това, че цялото човечество се намира «в Христа» по-нов начин осветлява библейското учение за Христа, който ни замества. Обикновено мислейки за Христос като за Този, Който ни е заместил, ние се срещаме с нравствената дилема, която се разрешава с разбирането на събирателното единство. Именно на това ще насочим нашето внимание в следващата тема.

Ключови мисли

1. Съгласно Новия Завет, Евангелието е безусловна Блага вест за спасение на цялото човечество, подтвърдена исторически чрез реалността на рождението, живота и смъртта на Исус (виж Мар. 16:15; Рим. 1:1— 14; 10:13— 15).

2. Това спасение ни избавя от три тягостни реалности, с които ние се сблъскваме като грешни човешки същества. То ни спасява от:

а) вината и наказанието за греха - това е нашето оправдание;

б) силата и робството на греха - това е нашето освещение;

в) природата и присътствието на греха - това е нашето прославяне.

3. Тези три съставки на спасението — оправдание, освещение и прославяне са вече изпълнени чрез рождението, живота, смъртта и възкресението на Исус Христос.

4. Апостол Павел описва спасението, което Бог вече е извършил за цялото човечество чрез заключителната служба на Исус назовавайки го «вие в Христа» (виж 1 Кор. 1:30, 31; Еф. 1:3—6; 2:13; Фил. 3:9). Това спасение може също да бъде назовано обективно Евангелие, защото се явява обективната истина, осъществена в земния живот на Исус.

5. Апостол Павел описва спасението, което Бог извършва в хората посредством Святия Дух, като «Христос във вас» (виж Рим. 8:10; Гал. 2:20; Еф. 3:17). То може да бъде също назовано - субективно Евангелие, защото това, което Бог вече е извършил обективно за нас в Христос, реално се осъществява в нашия живот.

6. Обективното Евангелие (вменената праведност на Христос) ни дава право за живот на небето — сега и във времето на съда.

7. Субективното Евангелие (придадената праведност на Христос) не ни добавя права за небето; то доказва реалното присътствие на вменената праведност на Христос в нашия живот.

8. Библията учи, че цялото човечество е съединено заедно в общ живот и затова съставлява едно цяло или съвмест­но тъждество — събирателно единство (виж. Евр. 6:20—7:28).

9. Съгласно Библията, Бог е сътворил цялото човечество в един чевек — Адам. Когато Адам паднал, цялото човечество паднало «в него», защото ние всички сме съединени в него. Човечество, като съвокупно цяло е участвало в грехопадението на Адам (виж Рим. 5:12; 1 Кор. 15:21,22).

10. Подобно на това Библията учи, че Бог е изкупил цялото човечество в един човек, Исус Христос, втория Адам (виж Рим. 5:12—21; 1 Кор. 15:19—23; 45—49).

11. При Своето въплъщение Исус приел съвкупния живот на целия човешки род в неговото паднало състояние (виж 1 Кор. 1:30). С този акт цялото човечество е съединено «в Христа Исуса», Подобно, както се явяваме едно цяло «в Адам», така и това, което е извършил Исус, е извършено и с нас, защото ние сме съвкупно съединени в Него. Неговия съвършен живот и смърт се припис­ват също и на нас (виж Еф. 1:3—12; 2:4—7).

12. Централната тема — «в Христа» е основана на библейското учение за солидарност или събирателно единство и се явява централна тема и в ученията на апостол Павел отнасящи се до Евангелието.



Заместническата жертва на Христос
Библейската концепция за събирателното единство ни води към важната доктрина за заместничеството. Тази доктрина е била в центъра на богословските борби между реформаторите и римо-католическите теолози в периода на Реформацията. Главният въпрос на тази полемика се оказал етичн проблем, повдигнат от истината за оправдание чрез вяра. Въпросът остава реален, той продължава да ни вълнува и днес: «Как може Бог да оправдава вярващите грешници и в същото време да остане принципен по отношение на Своя Божествен закон, който заслужено ги осъжда на вечна смърт? (виж Рим. 4:5; Гал. 3:10).

Католическите богослови настоявали, че преди да назове вярващия оправдан, Бог трябва да го направи праведен посредством привнесена в него благодат. С други думи, Бог дава лъжливо свидетелство, като назовава оправдан грешник този, който все още си остава грешник. Реформаторите отхвърлили подобна гледна точка и издигнали вместо нея библейското учение за заместничеството. Бог провъзгласява вярващия за оправдан, казвали те, на основание живота и смъртта на Христос, Който напълно е изпълнил изискванията на закона. С други думи, праведността на Христос допълва недостатъка на праведност на вярващия.

Католическите богослови не приели този отговор. Те възразили, че такова заместване ще бъде неетично и незаконно. Никой закон не позволява на човек да понесе върху себе си вината или наказанието на друг човек. Праведността не може да преминава от един човек към друг. Затова те обвинили реформаторите, че учат на "юридически фикции", "раздаване на праведност" или "духовен бюрократизъм".

И двете страни били в нещо прави и двете в нещо се заблуждавали. Католическите богослови били прави от етична гледна точка. За Бог не е нужно да прави грешниците праведни само за това, те да бъдат юридически провъзгласени за праведни. И все пак те не били прави в предложеното от тях разрешение на проблема и справедливо си заслужили обвинението в законничество.

Реформаторите предложили по-правилно разрешение на този въпрос. Библията ясно учи, че вярващите грешници се оправдават на основание живота и смъртта на Исус, заместващ ги в собствения им греховен живот (виж Рим. 10:4; Деян. 13:39). Но и реформаторите допуснали етична грешка в определението за заместване — в това, че делата и смъртта на Христос били приети вместо нашите дела и нашата смърт. Както са твърдяли католическите богослови, всички закони, както Божиите, така и човешките, имат един фундаментален принцип: вина и наказание не могат да бъдат прехвърляни от виновен върху невинен и праведността на един човек юридически не може да бъде предавана на друг (виж Втор. 24:16; 4 Цар. 14:6; Иез. 18:1—20).

Тогава, какво да правим с библейското учение за заместническата жертва? Какво определение може да му се даде? Библейското учение за заместническата жертва е основано на концепцията за солидарност или събирателно единство. Както вече отбелязахме по-горе, цялото човечество юридически подлежи на осъждение, защото всички съгрешили в един човек - Адам. Също така Бог може юридически да оправдава грешници, защото цялото човечество е оправдано за нарушението на закона в един човек Исус Христос — втория Адам. Бог е направил това да стане възможно, съединявайки Своя Син при Неговото въплъщение с живота на всеки член от човешкия род. Това е дало право на Христос да бъде втория Адам и юридически да ни замести жертвайки се за падналото човечество.

Реформаторите не съумели да разрешат етичния проблем на Евангелието поради една проста причина: подобно на римо-католическата църква те разделяли човешкото естество на Христос от човешкото естество, което Той дошъл да изкупи. Единствено отъждествявайки човешкото естество на Христос с падналото естество на цялото човечество, което Той е дошъл да изкупи е възможно да се проповядва етично Евангелие, явяващо се, безусловна Блага вест. С други думи, Христос не би могъл да спаси човека, ако не бе приел неговото естество.

Човешкото естество на Христос

В следващата тема ние ще изследваме ясно определената концепция за заместничеството, която ни дава Библията посредством изложените в нея идеи за «двамата Адама». Но преди това ние трябва да отговорим на два жизнено важни въпроса относно човешкото естество на Христос. Въпрос първи: «Каква е била главната цел на въплъщението на Христос?» В настоящето време християнската църква дава на този въпрос три отговора.

1. Христос е станал човек, за да докаже, че е възможно хората да съблюдавот Божия Закон. Обаче в Писанието няма еднозначно подтвърждение на това. Разбира се, факта, че със Своето човешко естество Христос съвършено изпълни закона, доказва, че хора, намираши се под контрола на Божия Дух, също могат съвършено да изпълняват изискванията на закона. Но Библията не счита това за главна причина за въплъщението.

2. Христос е станал човек, за да ни остави пример. Библита сочи на Него като на пример за нас, но това се отнася само за този, който чрез вяра Го е приел и е преживял новорождение (виж 1 Петр. 2:21; Фил. 2:5— 8). Оттук не произтича, че Исус се е въплътил главно, за да стане Образец за нас. Тези, които подчертават, че Христос се явява нашия Образец, като не Го представят преди всичко като наш Спаси­тел, създават впечатление, че тяхната теория за примирението е основана на образеца. Ето защо тях често ги обвиняват в перфекционизъм или законничество.



3. Христос е станал човек, за да изкупи човечеството от греха. Писанието открива, че това е главната причина, поради която Божия Син е дошъл в плът (виж Мат. 1:21; Гал. 4:4,5; Ев. 2:14— 17). В самия център на учението, което се нарича христология, се намира славната истина за това, че Христос е приел чо­вешка плът, за да стане Спасител на света. Той става пример само за този, който първо Го е приел както Спасител.

След като установихме, че главната причина за въплъщението на Христос е било изкуплението на падналото в грях човечество, ние се оказваме пред други важни въпроси относно Неговата човешка природа: Как Христос е спасил човечеството в Своята човешка природа? И отново християнството ни предла­га различни отговори. Всеки отговор изисква различна гледна точка за природата на човешкото естество на Христос.

1. Христос в Своето човешко естество е спасил човечеството, (изпълнил е роля на заместник - една личност действа вместо друга). Към тази гледна точка са се придържали реформаторите, нея я приемат и много християни-протестанти в настоящето време. Те учат, че Христос е приел на Себе Си природата, която е имал човека до грехопадението, — духовното естество на Адам до неговото съгрешаване. Ето как те разсъждават.

Грехът, по мнението на тези, които се придържат към тази гледна точка е двойствен проблем. Преди всичко, грехът — това е състояние на човешкото естество. Греховната природа сама се явява грях и безусловно, подлежи на осъждане. Затова Христос е трябвало да приеме безгрешно човешко естество (подобно на естеството на Адам, което е имал до грехопадението), за да замести със Себе Си нашето греховно естество, което се намира под осъждение. Те настойчиво твърдят, че ако Христос е приел нашето греховно естество, каквото до болка го познаваме, Той би станал грешник и Сам ще се е нуждаел от спасение.

И второ, грехът, по тяхно мнение е също и действие — греховни постъпки. Съвършеният живот и жертвената смърт на Христос заместват нашите греховни постъпки. Затова придържайки се към тази гледна точка те считат, че Христос има работа с този двойствен аспект на греха: Неговото безгрешно човешко естество е заместило нашето греховно естество и Неговите съвършени деяния — Неговите постъпки и Неговата смърт са ни изкупили от греха.

Обаче възникват два проблема. Евангелието става неетично. Както вече видяхме, нито при Бога, нито при човека има закон, който да позволи да се прехвърля вина и праведност от една личност на друга. Затова тези, които учат за заместничество, съпровождащо изкуп­лението, справедливо се обвиняват в «юридическа фикция». Опитите да се разреши този етичен проблем (твърдейки, например, че «Христос е над закона» или че «Той доброволно е умрял вместо нас») са неприемливи. Законът просто не позволява да се прехвърля греха от виновния на невинния. Единствено в случай, че виновния и невинния фактически са свързани заедно, както това е показано в службите на старозаветното светилище, заместването е юридически законно (виж 1 Кор. 10:18).

Идеята за спасение, основано на изкупително заместване, създава още един проблем: Евангелието много лесно се превръща в «евтина благодат». Ако Христос е извършил всичко това, без да стане едно цяло с нас, ако Той е живял и умрял вместо нас, тогава благословението от Неговия свят живот и смърт може да се приемат, просто като съгласие на ума с тази истина. За нас няма да е необходимо да се отъждествяваме с Неговия живот и смърт — както изисква от нас истинската вяра и кръщение (виж Гал. 2:19,20; Рим. 6:1—4). Ние просто се съгласяваме, че Христос е живял и умрял вместо нас. Това е «евтина благодат». Съществува и друг отговор на въпроса за това, как Христос ни спасява в Своето човешко естество.

2. В Своята човешка плът Христос спасява човечеството практически, а не заемайки теоретически неговото място. Сторонниците на тази гледна точка учат, че Христос е приел на Себе Си човешкото естество на Адам след грехопадението. Те утвърждават, че Христос, за да спаси падналото човечество е трябвало да приеме греховното човешко естество, което се е нуждаело от изкупление. Отъждествявайки Себе Си с падналия човешки род, Христос придобива правото да бъде втория Адам и на законно основание заема нашето място.

Съгласно тази гледна точка, живота и смъртта на Христос фактически са променили историята на човечеството. Доколкото всеки от нас съвокупно е съединен с човешката природа на Христос, Неговият живот и смърт стават наш живот и смърт. В Него ние живеем съвършен живот; в Него ние сме умерли, понасяйки наказанието за греха. Когато Христос умрял на кръста, цялото човечество е било на законно основание оправдано, доколкото човечеството е умряло с Него. Оправдание чрез вяра — това просто е привеждане в действие на юридическото оправдание в живота на вярващия. Затова вярата не е просто умозрително съгласие с истината. Чрез нея се разбира, че човек с цялото сърце оценява кръстната жертва. Такава вяра води към смирение и послушание на истината, въплътена в Христос (Рим.1:5; 6:17; 10:16; Гал. 5:7; 2 Сол. 1:7,8). Такова послушание чрез вяра е основа за истински свят живот (Гал. 2:20; Рим. 6:10 — 13).

Но във връзка с тази гледна точка се повдига един сериозен въпрос: Ако Христос се е отъждествил с нашето греховно човешко естество, не е ли станал грешник, подобно на нас, нуждаещ се от спасител? Нали греховната природа сама се явява грях.

Павел ясно ни учи, че нашата греховна човешка природа е подчинена на закона на греха (Рим. 7:20—23), и затова ние сме «чада на гнева» (Еф. 2:3). От друга страна, Библията също ясно ни учи, че Христос е приел същата природа, каквато има човешката раса. Заради нейното изкупление Той е дошъл на земята (виж Евр. 2:14—17). Тогава как да разрешим възникналата дилема?

За да открием правилното решение, трябва да се обърнем към думите, които са използвали новозаветните писатели, говорейки за човешкото естество, което е приел на Себе Си Христос. Напри­мер, в Ин. 1:14; Гал. 4:4; и 2 Кор. 5:21 кратко е казано, че в Своето човешко естество Христос е бил точно такъв, каквито сме ние в нашето паднало естество. В тези текстове се говори, че Христос е «станал плът» (Ин. 1:14); че се е «родил от жена» (Гал. 4:4). Какво означава думата «станал»?!

Когато Христос е станал човек. Той в действителност е станал такъв, какъвто Той не е бил. Греховната природа, която Той е приел, не му е била присъща; Той я е приел върху Себе Си, за да я изкупи. Както пише Елена Уайт, «на Своята безгрешна (Божествена) природа Той приел нашето греховно (човешко) естество, за да знае, как на изкушаваните да помогне» (Медицинско служение, с.181). Думата «взе участие» (Евр. 2:14) и «подобие» имат едно и също смислово значение, както и думата «станал».

Писанието учи, че в действителност, Христос е приел нашето осъдено грехов­но човешко естество, за да може напълно да съкруши «закона на греха и смъртта» (Рим. 8:2), който е действал в човешката природа, и го унищожил на кръста. Ако Христос в мисъл би отстъпил на греховните желания на плътта, която Той е приел, то би станал грешник и Сам би се нуждаел от спасение. Ето защо, разсъждавайки за човешката природа на Христос, ние трябва да бъдем много внимателни, за да не преписваме на Христос греховни мисли и греховни наклон­ности и да не говорим, че Той е «имал» греховна природа.

Фактът, че новозаветните писатели описват корените на родословието на Исус в Давид (виж Рим. 1:3), Авраам (виж Мат. 1:1—16) и даже в Адам (виж Лк. 3:23—38), ясно показва, че човешката природа на Христа е принад­лежала на човечеството, което Той е дошъл да изкупи. Пред нас възниква въпроса: Как и кога Христос е освободил чове­чеството от закона греха и смъртта? Повечето християни учат, че това е станало при въплъщението. Свещенното Писание не поддържа тази гледна точка. Напротив, Библията ясно учи, че на кръста Исус е взел греховете на света на Себе Си. (виж. Рим. 8:2,3) Божието разрешение на нашия проблем с греха — това не е въплъщението; Неговото разрешение — това е «Кръвта на Исуса Христа, Неговия Син, ни очиства от всеки грях» (1 Ин. 1:7). Въплъщението е дало право на Исус да ни замести и спаси, но силата Божия за спасение се явява кръста.

Когато вечното Евангелие се разбере в светлината на основната истина «в Христа», Христос, приемащ човешкото естество ще стане всичко за нас. В настоящото време все повече и повече богослови признават тази истина. Ще представя изказванията на двама от тях:

«Може би, най-важната истина, която сме длъжни да научим или скоро отново да възприемем, се явява факта, че въплъщението е било осъществено от Бога заради нашето спасение в самото сърце на нашето паднало и порочно човешко естество, което враждува с примиряващата Божия любов. С други думи, въплъщението трябва да бъде оценено като действие на Бога, вземащ върху Себе Си нашето паднало човешко естество, болния ум и душа отделени и отчуждени от Твореца. Това е свързване на Бога, живеещ нашия истински човешки живот, обременен от грях и вина. Това становище е било широко разпространено в ранната Църква в течение на първите пет столетия; в него отново се изразява мисълта, че за спасението на човека, за Христос е било нужно да се въплъти в човека напълно, че невъзприетото от Него не може да бъде изцелено и че не приетото от Бога в Христа не може да бъде спасено... Следователно, въплъщението следва да се разбира като принизяване на Божия Син в конкретната форма на нашето собст­вено греховно естество като жертва за греха, като е осъдил греха в самото естество, за да изкупи човека от неговия плътски, враждебно настроен дух» (Фома Ф. Торренс, Размишление за Христа, с. 4К , 49).

«Що се отнася до греха, Божия Син трябваше да го осъди, да го победи и да го лиши от сила. Ето защо е важно да разберем, че плътта, в която се облече Христос, беше греховната плът на човека... Плътското естество на Христос е било наистина реално, а не някакво мъгливо и неопределено. Той се е намирал в същото положение в което се намираме и ние. Над Него е вилняла същата разрушаваща сила. Него са Го обсаждали същите плътски изкушения, каквито ни обсаждат и нас. Но при всичко това, Той е бил Победител над греха» (Андер Нурген, Комментарии, Посланието към Римляните, с. 314, 315).


Спасител — Богочовек

При въплъщението в една Личност — Исус Христос, са били съединени две различни естества. За да има Христос законно право да ни замести и да бъде наш представител, Неговата Божественост е трябвало да се съедини с нашето съвкупно паднало човешко естество, което се е нуждаело от изкупление. Тези две отличаващи се едно от друго противоположни естества са се съединили в една Личност и Христос е станал втория Адам. Именно темата «в Христа» се явява главната тема в теологията на апостол Павел. По-долу в таблицата е показано, какво ни казва Новия Завет за Боже­ственото и човешкото естество на Христос.



Божественото Му естество

Като какъв Исус се явява:



Неговото човешко естество

- Какъв Той е станал:



1. Син Божий (Лк. 1:35). 1. Син Човешки (Лк. 19:10).

2. Самосъществуващ (Ин. 1:4). 2. Роден от жена (Гал. 4:4).

3. Дух (Ин. 4:24). 3. Плът (Ин.1:14).

4. Равен на Бога (Флп. 2:6). 4. Божий слуга (Флп. 2:7).



5. Безгрешен (2 Кор. 5:21) 5. Грях (2 Кор. 5:21).

6. Независим (Ин. 10:18). 6. Зависим (Ин. 5:19.30).

7. Безсмъртен (1 Тим. 1:17). 7. Смъртен (Евр. 2:14.15).

8. Законодател (Иак. 4:12). 8. Под закон (Гал. 4:4).

При възкресението тези две естества се съединили заедно при съхранение на Божествения живот. На кръста нашия съвкупен осъден живот умрял завинаги в Христос (виж 2 Кор. 5:14). При възкресението Бог дал на човешкия род вечния живот на Неговия Син (вшж. 1 Ин. 5:11). При въплъщението Христос е станал такъв, каквито сме ние в резултат от грехопадението, за да може посредством Неговия живот, смърт и въскресение всеки от нас да се уподоби на Него (виж 2 Кор. 5:17). Това е Благата вест на Евангелието.

По природа ние сме:

1) духовно мъртви, а в Христа сме духовно оживяли (виж Еф. 2:5);

2) грешници, но в Христа сме станали праведни (виж 2 Кор. 5:21);

3) осъдени, но в Христа сме били оправдани (виж Рим. 5:18);

4) синове човешки, но в Христа сме синове Божии (виж. 1 Ин. 3:1);

5) привързани към ада, а в Христа седим на небесни места ( Еф. 2:6);

6) смъртни, но в Христа сме станали безсмъртни (виж 2 Тим. 1:8—10);

7) бедни, но в Христа сме станали богати (виж. 2 Кор. 8:9);

8) по долу от ангелите, но в Христа сме сънаследници на Христа (виж Евр.2:6 — 12; Рим. 8:17).

В следващата тема ще поговорим по-детайлно за двамата Адама и нашата съпричастност към тях.



Ключови мисли:

1. Оправданието чрез вяра повдига етичния проблем: как Бог може да оправдава вярващите грешници и да бъде принципен по отношение на своя Божествен закон, който заслужено ги осъжда на вечна смърт? (Рим. 4:5; Гал. 3:10).

2. По време на Реформацията нейните защитници отговаряли на този въпрос с учението за заместване, съгласно което Христовата праведност замества недостатъка от праведност в живота на вярващия.

3. Католическите учени настоявали, че такова заместване е неетично. То принуждава Бога да защитава една лъжа, като провъз­гласява за праведен някой, който още си остава грешник. Те настоявали, че преди Бог да назове човека праведен е длъжен да го направи праведен, давайки му благодат.

4. От етична гледна точка, католическите богослови били прави — нужно е Бог първо да направи грешниците праведни, след което Той може да ги провъзгласи за праведни по закон. Въпреки това в разрешението на този проблем те допускали грешка.

5. Реформаторите разрешили проблема правилно: Библията ясно учи, че грешниците се оправдават на основание живота и смъртта на Исус, заместващ тяхния собствен греховен живот (виж Рим. 10:4; Деян. 13:39). Въпреки това реформаторите допуснали етична грешка, утвърждавайки, че живота и смъртта на Исуса Христа се приема във замяна на нашия живот и смърт.

6. Съгласно Библията, учението за заместничеството се основава на концепцията за събирателното единство. Бог може на законно основание да оправдава грешници, защото цялото човечество е попаднало под ударите на закона чрез един човек – Адам, така и чрез един Човек, Исус Христос, Бог може да ги оправдае. Само тогава, когато отъждествим човешкото естество на Исус с падналото естество на цялото човечество, което Той дойде да изкупи, ще можем да проповядваме етично Евангелие, което се явява, безусловна, Блага вест.

7. Главната цел на въплъщението на Христос е била не да докаже, че хората могат да съблюдават Божия Закон, и не да им даде Своя пример, а да изкупи хората от греха (виж. Мат. 1:21; Гал. 4:4,5; Евр. 2:14—17).

9. Библията ясно учи, че Христос е взел на Себе Си същото естество, което е имало човечеството, което Той е дошъл да изкупи (виж Евр. 2:14—17). Кратко казано, в Своето човешко естество Христос е бил такъв, каквито сме ние в нашето паднало човешко естество. Библията говори, че Той е «станал плът» (Ин. 1:14). Той е станал такъв, какъвто Той не е бил. Той е взел на Себе Си греховното естество, за да го изкупи.

8. В Своето човешко естество Христос е спасил човечеството буквално, а не като го замести теоретически. Христовият живот и смърт действително са изменили миналото човечество; Христовия живот и смърт станали наш живот и смърт. В Него ние живеем съвършен живот, в Него ние сме умерли, понасяйки наказанието за греха (виж 2 Кор. 5:14).



Двамата Адама:

5-та глава от Посланието към Римляните
Към числото на най-пренебрегваните и неправилно разбирани учения на Библията се отнася и учението за двамата Адама. Ние ще го разгледаме, тъй като то е жизненно важно за нашето спасение, защото вечната съдба на всеки човек живял на нашата земя, е тясно свързана с тези две личности — Адам и Христос.

Както вече споменахме, Бог сътворил цялото човечество в един човек — Адам (виж Бит. 1:27, 28; Деян. 17:26). Сатана погубил цялото човечество в същия човек — Адам (виж Рим. 5:12, 18; 1 Кор. 15:21, 22). И Бог изкупил цялото човечество в един Човек — Исус Христос, втория Адам (виж 1 Кор. 1:30; Еф. 1:3; 2:5, 6). Писанието ясно утвърждава, че «в Адам всички умират», а «в Христа всички ще оживеят» (1 Кор. 15:22).

Дълбоко съм убеден, че ние никога напълно не ще разберем значението и преимуществата на нашето спасение «в Христа», докато не осъзнаем нашето положение «в Адам». Два пасажа в Новия Завет — Рим. 5:12—21 и 1 Кор. 15:19—23; 45—49 подробно обясняват важното учение за двамата Адама. Нека да разгледаме внимателно, какво се говори там.

Рим. 5:12—21

В Рим. 5:11 апостол Павел утвърждава ясната евангелска истина, че ние, християните, можем да се радваме, защото сме получили примирение. По-нататък в стихове 12-21 той продължава да обяснява, как сме получили това примирение. Като използва Адам в качеството на прототип, или образ на Христос (стих 14). той утвърждава, че «в Христа» ние придобиваме това, което сме изгубили «в Адам». Животът на тези две личности — Адам и Христос определят завинаги съдбата на цялото човечество. За да може да използва Адам за образ на Христос, апостол Павел обяснява в 12—14 стих, какво е нашето положение «в Адам».

«Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха» (Рим. 5:12). В този стих Павел изка­зва три мисли относно проблема с греха. Той казва, че греха е влезъл в света (тоест в човешката история) чрез един човек — Адам. Второ, този грях е осъдил Адам на смърт. Трето, тази смърт се разпространила върху цялото човечество и «всички съгрешили». Тази последна фраза е довела до безкрайни спорове в историята на християнската Църква. Какво е имал предвид апостол Павел, че всички умират, защото «всички съгрешили» лично, както е направил Адам? Или той е имал предвид, че всички умират, защото «всички съгрешили» в Адам?

Заключението има важно значение за нашето спасение, тъй като, разсъждавайки за Адам, Павел преследва една цел: да го използва като прототип на Христос. Ако ние щателно разгледаме контекстта на този библейски стих, логиката и аргументацията на Павел, а също и неговото учение относно оправданието чрез вяра в целия Нов Завет, ще бъдем принудени да признаем, че в Рим. 5:12 Павел утвърждава истината: смъртта се е разпространила върху цялото човечество, защото «всички съгрешиха» в Адам. Съгласно логиката на Павел, цялото човечество се е намирало «в Адам», когато той съгрешил, затова цялата човешка раса се оказала съпричастна с непослушанието на Адам. Затова, казва Павел, смъртната присъда, произнесена върху Адам, неизбежно засяга и всяко човешко същество. Имаме пет причини да вярваме в това, което Павел казва в този стих:

1. Не е коректно да вярваме, че всеки умира, защото той лично е съгрешил, както това направи Адам. Например, деца също умират, въпреки че нямат собствени грехове. Единственото обяснение на универсалността на смъртта е че: в Адам «всички съгрешиха».

2. Граматически за гръцката дума съгрешиха в 12-тия стих се използва минало свършено време. Обикновено тази граматическа форма означава събитие, което е станало в миналото в определен момент от времето. Следователно, от граматическа гледна точка, «всички съгрешиха» логично можем да отнесем към определен исторически момент в миналото (греха на Адам), а не към личните грехове на неговите потомци, извършени в течение на столетия.

3. В стихове 13 и 14 Павел продължава да обяснява това, което той е имал в предвид в 12 стих. Той казва, че всички, живяли от Адама до Моисея, «които не бяха съгрешили според престъплението на Адама» (стих 14). Следователно, контекста на 12 стих противоречи на идеята, че всички са умрели защото са съгрешили подобно на Адам.

4. В Рим. 5:15—18 Павел четири пъти недвусмислено потвърждава, че греха на Адам (а не нашите лични грехове) е навлякъл осъждение, присъда и смърт на цялата човешка раса. В този случай, контекста на 12 стих ясно подтвърждава идеята, че всички умират, защото «всички съгрешили» в Адам. В 19-ти стих апостол Павел ясно обобщава своите разсъждения. Той казва: «Чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината».

5. Логиката на апостол Павел тук е такава: Адам се явява прототип на Христос, а случилото се с нас в Адам е анулирано за нас в Христа. Затова, ако ние настояваме, че 12 стих обяснява смъртта на хората с това, че «всички, съгрешиха», както Адам съгрешил, — тогава следва да направим съответната аналогия, потвърждавайки, че всички хора живеят (или са оправдани), защото всички се покориха, както Христос се покори. Този аргумент обръща оправданието чрез вяра в спасение посредством дела, което е в пълна противо­положност с ясното учение на апостол Павел в Посланието към Римля­ните. Павел привежда тази аналогия: «всички съгре­шиха» в Адам и затова са осъдени в него на смърт, всички са праведни в Христос и затова в Него са оправдани за живот (стих 18).

Сега 13-ти и 14-ти стих придобиват смисъл. В тези стихове Павел просто доказва, това което е изявил в 12-ти стих, — всички умират, защото «всички съгрешиха» в Адам. Той дава за пример хората, които са живяли от Адам до Моисей. Разбира се, тези хора са съгрешавали, но докато Бог не е обяснил точно Своите постановления, докато не ги е дал на човечеството в юридическа форма чрез Моисей, Той не би могъл на законно основание да осъди тези хора на смърт за техните лични грехове. Именно за това говори Павел в 13-ти стих. Те също умирали, казва Павел в 14-ти стих. Защо? Неговият отговор гласи, че те умирали защото, цялото човечество е осъдено на смърт в Адам.

Пренебрегвайки ясните доказателства в 5-та глава от Посланието към Римляните, някои считат за възможно да съгласуват очевидната логика на Павел в тези стихове, с идеята, че всички хора умират, защото всички са съгрешили сами подобно на Адам. Те настояват, че смъртта с която, по думите на Павел, ние умираме «в Адам», е първата смърт, или смъртен сън. Втората смърт — вечната смърт е следствие на нашите лични грехове. Такива разсъжде­ния не издържат проверката на Свещеното Писание, колкото и убедителни да изглеждат. В Рим. 5:12 Павел изпол­зва думата смърт два пъти — един път приложена за Адам, втория — приложена за човечеството, потомците на Адам. За коя смърт става дума — за първата или за втората?

Преди своето грехопадение Адам, нищо не е знаел за първата смърт. Затова смъртната присъда, произне­сена над Адам след неговото грехопадение се подразбира, че е втората смърт — вечната смърт. Това е прощаване с живота завинаги. Ако не е бил «Агнецът, заклан от създанието на света» (Откр. 13:8), Адам е трябвало да се лиши от своя живот завинаги от деня, когато съгрешил, и човечеството завинаги би умряло в него (виж Бит. 2:17). За цялото човечество в Адам дошла именно тази смърт — втората смърът. В Адам човечеството по закон е осъдено на смърт. Единствено в Христа ние можем да преминем от вечна смърт към вечен живот (виж Ин. 5:24; 1 Кор. 15:55—57; 2 Тим. 1:10; Откр. 20:6).

Ние трябва да бъдем много внимателни по този въпрос и да не си измисляме неща, които противоречат на Писанието. Ние не трябва да учим, че в Адам цялото човечество наследява неговата вина. Тази ерес за «първородния грях» била посята от Августин и приета от римо-католическата църква. В юридически аспект вината винаги се подразбира като личен волеви акт и отговорност и Бог не изисква от нас лична отговорност за това, което ние не сме избирали. Само когато ние сами, съзнателно, доброволно, упорито, окончателно отхвърляме дара на вечния живот в Христа, вината, отговорността за греха и втората смърт се прехвърля на нас (виж Ин. 3:18, 36; Мк. 16:15; Евр. 2:1—4; 10:14. 26—29).

Павел не само е определил нашето положение в Адам (виж. Рим. 5:12—14), но той продължава да доказва, по какъв начин Адам се явява прототип, или образ на Христос (виж стих 15—18). Той потвърждава, че както греха на Адам е обрекъл цялото човечество на смърт, така и извършеното от Христос като втория Адам е привело цялото човечество към живот. Когато Адам съгрешил, казва Павел, той е получил смъртна присъда за «всички хора». Подобно на това, когато Христос е живял живот на послушание, Той не само е изкупил човечеството от последствията на греха на Адам, но много повече от това — Той е изкупил всички наши лични грехове («много прегрешения») и оповестил за всички хора постановление за «оправдание, което докарва живот» (стих 16,18). Такава е безусловната Блага вест, която провъзгласява Евангелието.

В 19-ти стих Павел осветлява от друга страна проблема, който ни срива в резултат на греха на Адам. Той «направи» всички хора грешници. Това означава, че освен осъждението и смъртната присъда, които сме унаследили «в Адам», сме се родили и роби на греха и затова не сме способни да произведем от себе си истинска праведност (виж. Рим. 3:9 — 12; 7:14—25). Но във втората половина на 19-тия стих Павел ни напомня, че благодарение на послушанието на Христос, ние «ще станем праведни». Обърнете внимание, че Павел използва тук бъдеще време — «ще станат праведни», указвайки, че това се отнася за тези, които приемат Исус Христос (виж стих 17). За да ни покаже, че греха на Адам ни е направил роби на греха, Бог даде Своя закон (виж. стих 20; Рим. 7:7 — 13). С други думи, Павел ясно представя, че Бог ни е дал Своя закон не за да разреши проблема с греха, но за да го осветли. Законът показва, как греха на Адам («престъпление», стих 20) е направил грешно цялото човечество. И «отново Благата вест гласи: въпреки, че чрез падението на Адам грехът се умножи, Божията благодат в Христа се преумножи още повече (стих 20).

Това ни води към още едно важно заключение относно 5-та глава от Послание към Римляните. Обърнете внимание, че в тази глава Павел споменава за два момента във връзка с нашето положение в Христос, които не могат да бъдат пренесени към положението ни в Адам.

Първо, извършеното от Бога «в Христа» за цялото човечество Павел представя като «дар на благодат» (стих 16). Това означава, въпреки, че юридически всички са били оправдани чрез рождението, живота и смъртта на Христос, оправданието е безвъзмезден дар, подобно, на който и да е друг дар той принадлежи само на тези, които го приемат. Само тези, които с вяра приемат Божия дар за оправдание, ще се насладят на благата на Христовото послушание. Павел ясно показва това в 17-ти стих.

Второ, Павел нееднократно използва израза «много повече», указвайки на благословенията, които ние получаваме чрез Христовото послушание. Христос е извършил нещо много по велико, от загубата, която сме понесли от Адам. Например, чрез Своята смърт Христос не само е освободил човечеството от осъждението на смърт, което е било следствие на един грях на Адам, но ни е изкупил «за оправдание от много [лични] прегрешения» (стих 16). В Христо ние не само получаваме вечен живот, но много повече от това, «ще царуват в живот чрез единия Исус Христос (стих 17). Това е преизобилстваща благодат.

Следователно, Павел прави извода, че «дето се умножи грехът, преумножи се благодатта» (стих 20). Както грехът царува в нашия живот от рождението ни и ни води към смърт, така и ние трябва да дадем възможност на благодатта да ни ръководи и да царува в нашия живот до настъпването на вечността. Към това ни призовава апостолът ( стих 21).

Какви обобщения относно нашето спасение можем да извлечем от разсъжденията на Павел за двамата Адама в 5-та глава от Посланието към Римляните?

1. Дали се считам за грешник осъден на смърт или съм провъзгласен за праведен и имащ право на вечен живот — всичко това има пряко отношение към живота на Адам или Христос. На основание непослушанието на Адам аз се считам за грешник, а на основание на послушанието на Христос аз съм провъзгласен за оправдан или праведен.

2. Ако притежавам същото естество, което съм получил от Адам, аз съм грешник, осъден на вечна смърт. Ако съм се приобщил към естеството, източник на което се явява Христос, аз съм провъзгласен за праведен, имащ право на вечен живот. С други думи, моята вечна участ зависи от това, какво естество предпочитам да имам.

3. Чрез сътворение всички ние сме създадени «в Адам». И тази ситуация е безнадежна. Ние сме я унаследили, защото сме се родили хора. Следователно, «по природа» ние сме «чада на гнева» (Еф. 2:3). Обаче Благата вест ни говори, че Бог ни е направил нови личности и ни е дал живот «в Христа». Това е най-висшия Божий дар за човечеството. «В Адам» ние се намираме по рождение. «В Христа» ние сме чрез вяра. Павел нарича извършеното от Бога спасение за цялото човечество «в Христа». То е дадено като безвъзмезден дар — това, което ние не сме заслужили. Ето защо този дар е назован благодат, или незаслужена милост. За да се възползваме от този дар е нужно да го приемем и чрез вяра да го направим действащ.

4. Адам и Христос представляват две противоположности. Адам е въплъщение на греха и смъртта; Христос — праведност и живот. Следователно, да принадлежим в едно и също време на Адам и Христос субективно е невъзможно. Чрез вяра да приемем Христос означава да се отречем напълно от нашето положения в Адам (виж 2 Кор. 5:17; 6:14—16). Когато приемем кръщение, ние публично заявяваме, че сме умряли за греха (нашето положение в Адам) и сме възкресени за обновен живот (нашето положение в Христос). Виж Рим. 6:1—4.8; 2 Тим. 2:11.

5. Цялото човечество може да се раздели на две групи:


  1. човечество в Адам, състоящо се от много нации и народности (виж Деян. 17:26), и

  2. вярващи, съставляващи единно цяло в Христос (виж. Рим. 12:5; 1 Кор. 10:17; Гал. 3:27, 28; Еф. 4:11 —73).

Благодарение на Евангелието ние имаме избор да се присъединим към една от тези две групи. Чрез неверие ние можем да останем в Адам и да пожънем последствията на неговия грях. Чрез вяра ние можем да се присъединим към Христос и да получим благословения дар на Неговата праведност.

Това е учението на апостол Павел в 5-та глава от Посланието към Римляните относно двамата Адама. В следващата тема ще разгледаме, какво той ни казва по този въпрос в 15-та глава на Първото послание към Коринтяните, а след това ще направим няколко обобщения.



Ключови мисли

1. В 5-та глава на Посланието към Римляните апостол Павел говори, че хората вече са получили примирение. Той подтвърждава тези думи, използвайки Адам като образ на Христос, Който той назовава «втория Адам». Неговият аргумент звучи така: както сме изкупени «в Христа», така сме изгубени «в Адам».

2. За Павел състоянието «в Адам» означава, че цялото човечество е осъдено на смърт, защото всички ние съвкупно сме били в Адам, когато е съгрешил.

3. Аналогично състоянието «в Христа» означава за Павел, че цялото човечество е било оправдано, защото всички ние съвкупно се намираме в Христос, когато Той се е покорил и умрял.

4. Павел няма предвид, че цялото човечество наследява вината на Адам. На това мнение е основана ереста за «първородния грях».

5. В 5-та глава на Посланието към Римляните Павел упоменава два момента във връзка с положението ни «в Христа», които са неприложими към нашето положение «в Адам»:

А. Извършеното за нас в Христа е безвъзмезден дар. Въпреки, че всички ние в пълнота сме оправдани чрез Христовия живот и смърт, оправданието остава дар, който принадлежи само на този, който го приеме.

Б. Христос е осъществил много повече, отколкото просто да отмени осъждението, унаследено от нас от Адам. Божията благодат ще изобилва в нашия живот, за да царува и възпроизведе праведност.

6. Аргументът на Павел, приведен в 5-та глава на Посланието към Римляните, може да се обобщи по следния начин: всички сме грешници на основание непослушанието на Адам и всички сме провъзгласени за праведни на основание послушанието на Христос.

Двамата Адама:

15-та глава на Първото послание към Коринтяните

В 15-та глава на Първото послание към Коринтяните Павел повтаря същите идеи относно двамата Адама, които той е открил на римските вярващи в 5-та глава на Посланието към Римляните. Тук накратко са приведени мислите,изказани в 1 Кор. 15:19—23,45—49.



Стихове 19, 20. Поправяйки заблуждението на тези, който отричали възкресението, Павел сочи на възкресението като на великата надежда на християнина. Христос Сам възкръсна от мъртвите и е «първият плод на починалите» — тези, които са починали в своите гробове «в Христа». Павел продължава да обяснява, че тази надежда не се дължи на нашето благочестие, а на нашето положение «в Христа».

Стих 21. Доколкото цялото човечество се е оказало смъртно чрез един човек (обърнете внимание, че думата човек е употребена в единствено число и се отнася към Адам съгласно следващия текст), то благодарение на един Човек (Христос), е станало възможно възкресението от мъртвите.

Стих 22. Ние всички сме смъртни поради нашето положение «в Адам». Подобно на това възкресението и надеждата за вечен живот са достояние на всеки, който пребъдва «в Христа». Изразите «в Адам» и «в Христа» се подразбират като солидарност или събирателно единство.

Стих 23. Христос се явява пример за всички, които пребивават в Него, вече възкръснал от мъртвите, гарантиращ да ги възкреси от мъртвите при Неговото пришествие.

Стих 45. Първият Адам е бил сътворено същество, тоест неговият живот е имал начало и може да има и край. Вторият Адам (Христос) е донесъл животворящ дух или вечен живот.

Стих 47. Първият човек Адам е бил сътворен от пръстта на земята; неговият характер също е бил плътски, земен. Вторият човек Христос се явява от небето. Неговият характер е духовен, Божествен.

Стих 48. Както децата на земния Адам отразяват неговото земно (греховно) естество и неговия характер, така и принадлежащите на небесния Христос отразяват Неговото небесно (праведно) естество и Неговия характер.

Стих 49. Както всички ние по природа сме възпроизвели земния образ на Адам, така ние в пълнота ще отразим образа на възкръсналото естество на Христа при Второто Му пришествие (виж 1 Кор. 15:50—54; Рим. 8:23—25; Флп. 3:20, 27).

Съгласно текста в 1 Кор. 15:21—23, 45—49, човечеството е създадено само в Адам и Христос, Който се явява «последния Адам» (стих 45). Съдбата на всеки член на човешкия род зависи от тях. Адам се явява първообраз на неизкупеното човечество, Христос — на изкупеното. Всичко, отнасящо се към Адам, се отнася към тези, които се намират «в него», и всичко, отнасящо се към Христос, се отнася към тези, които пребъдват «в Христа». Всички неспасени се намират в това положение, в което се е оказал Адам след грехопадението. Положението на спасените се определя от това, което Христос е извършил за цялото чове­чество. «Както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят» (1 Кор. 15:22).

Христовото възкресение е действителен залог, че всички, които Му принадлежат посредством вяра, ще бъдат възкресени към живот при Второто пришествие. Христовата праведност, а не нашата ни дава право на небето — сега и през времето на съда.

В 45-ти стих Павел назовава Христос «последния Адам». В 47-ми стих той говори за Него като за «втория човек». Тези термини имат важен практически смисъл. Като «последния Адам» Христос е поставил окончателната черта за всички, намиращи се в «първия Адам». Като «втори човек» Той се явява глава на новото изкупено човечество. Съединявайки в Себе Си всички, принадлежащи към първия Адам, Христос умря на кръста вместо цялото Адамово човечество. Там заради нас Той удовлет­вори справедливите изисквания на закона (виж 2 Кор. 5:14; I Петр. 2:24) и умря с втората смърт като представител на цялото човечество (виж Евр. 2:9). По този начин Той унищожи смъртта (виж 2 Тим. 1:10).

Освен това, със Своето възкресение Христос придоби право да бъде «втория човек», глава на новото изкупено човечество, което е «в Него» (виж 2 Кор. 5:17).

Двамата Адама: обобщение

Нека да обобщим това, което узнахме от подробното изследване на учението на Павел за двамата Адама.

1. Поради греха на Адам, над цялото човечество надвиснала смъртна присъда — присъдата на първата и втората смърт. Първата смърт станала необходима, защото Евангелието непосредствено ни защитава от действителното възмездие за греха, втората смърт.

2. Христовото послушание спасило от втората смърт и произнесло оправдателна присъда за цялото чове­чество. На кръста Христос изпитал и унищожил само втората смърт, проклятието на закона (виж Евр. 2:9; 2 Тим. 1:10; Гал. 3:13). Тъй като вярващите умират с първата смърт, ясно е, че Евангелието ни спасява само от втората смърт (виж Откр. 20:6).

3. Паралелът между Адам и Христос (виж Рим. 5:12—21) има сила, ако приемем за основа идеята за солидарност на човечеството в Адам и в Христос. Думата Адам се среща в Стария Завет 510 пъти и в повечето случаи има обобщаващо значение. В същия смисъл Новия Завет назовава Христос «последния», или «втория» Адам.

4. Спасението от втората смърт и оправдателната присъда даряваща живот е висш Божий дар за цялото човечество (виж Ин. 3:16). Това е Благата Евангелска вест. Но за да се възползваме от този дар е необходимо да го приемем, както и всички други дарове (виж Рим. 5:17). Тези, които съзнателно, по собствено желание и постоянно отхвърлят Божия дар за спасение в Христос, доброволно избират втората смърт. Затова в съда Бог ще им предяви обвинение, че те доброволно и упорито са го отхвърлили. Те могат да обвинят единствено себе си (и те ще направят тава), когато застанат пред лицето на втората смърт (виж Ин. 3:18,36; Мк. 16:15. 16; Рим. 14:11).

5. Субективно поради греха на Адам всяко дете се ражда в царството на греха, осъждението и смъртта (виж Рим. 3:9—20). Ако продължаваме да живеем под владичеството на греха и отхвърляме Христовата благодат, ще изпитаме втората смърт. Но обективно Христос ни е избавил от това царство на греха; Чрез Своя живот и смърт Той ни е поместил в царството на благодатта, праведността и вечния живот. Приемайки този дар чрез вяра — означава да се сбогуваме с греха и смъртта и да приветстваме вечния живот (виж. Рим. 5:21; 6:14, 22, 23).

6. В едно и също време не можем да останем в Адам и чрез вяра да бъдем в Христос. Да приемем Христос, източника на праведност, означава да отхвърлим Адам, източника на греха (виж Рим. 6:15—18).

7. Нашата вечна участ зависи от това, какво естество сме избрали. Неверието означава едно: човек съзнателно предпо­чита да остане «в Адам» — в царството на греха и смъртта. Да вярваш означава съзнателно да избереш да пребъдваш «в Христос», за да бъдеш в царството на праведността и вечния живот. Ето защо Бог не ще приключи печалната история на този свят, докато Евангелието не бъде проповядвано «по цялата вселена, за свидетелство на всичките народи» ат. 24:14).

В съдния ден, Бог ще съди всеки от нас, на основание на доброволния избор, който ние сме направили относно двамата Адама. «Днес викам небето и земята за свидетели против вас, че положих пред вас живота и смъртта, благословенията и проклетията; затова изберете живота, за да живееш, ти и потомството ти. (Втор. 30:19).





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница