Жак Секвейра вечното евангелие


ХРИСТОС — БОГ ХРИСТОС — ЧОВЕК



страница4/9
Дата22.12.2018
Размер1.63 Mb.
#109045
1   2   3   4   5   6   7   8   9

ХРИСТОС — БОГ ХРИСТОС — ЧОВЕК

1. Безсмъртен 1. Смъртен



(Ин. 1:4; 5:26). (Рим. 10:5; 5:6; 1 Кор. 15:3).

2. Творец 2. Станал творение



(Ин. 1:3; Кол. 1:16). (Мат. 2:1; Евр. 2:9; 10:5).

3. Всезнаещ 3. Нуждаещ се от знание



(Ин. 2:24, 25; 16:30). (Лк.2:40,52).

4. Независим 4. Зависим



(Ин. 10:18). (Ин. 5:19,30; 6:57; 8:28).

(Рим. 10:5; 5:6; 1 Кор. 15:3).

Като Бог за Христос се отнася всичко, което се отнася за Бог Отец. Точно така също за Христос като човек се отнася всичко, което се отнася за човека (виж Евр. 2:14—17). Затова, за да стане подобен на нас, Христос е трябвало да се раздели с всички Божествени преимущества. Само така Той е могъл да се уподоби напълно с нас, да ни замести и с право да бъде наш Спасител.

Казаното дотук хвърля ярка светлина на Неговата смърт на кръста. Като Син Човешки Христос е бил зависим напълно от Своя Отец не само във всички Свои нужди, но и във възкресението. Наистина Христос е имал Свой собствен несътворен, незаимстван Божествен живот. Той не би могъл сам да се възкре­си от мъртвите без властта и ръководството на Небес­ния Отец. Писанието ясно учи, че Христос е възкръснал от мъртвите чрез силата на Отца (виж Рим. 6:4; Деян. 2:24, 32; Еф. 1:20).

Нека отново да погледнем на смъртта на Христос на кръста — но този път в светлината на истината на Неговата зависимост от Небесния Отец. Вече видяхме какви страдания причини сатанана Христос на кръста, използвайки нечестиви хора. Но Бог също е проявил там Своето участие. Исаия говори, че Бог «е възложил на Него греховете на всички нас» (Ис. 53:6). Божият гняв за греховете на целия свят е бил излят на Христос, висящ на кръста, като Носител на нашите грехове. Ето защо Библията говори, че Бог «Своя Син не пощади, но Го предаде за всички нас» (Рим. 8:32; виж Ис. 53:4, 10; Рим. 4:25).

Тази истина е била нагледно представена в службите на земното светилище, когато жертвения агнец, олицетворяващ Христа, изгарял на жертвеника чрез Божествен огън (виж Лев. 9:24). Огъня изобразявал Божия гняв, насочен срещу греха(виж Евр. 12:29). Христос е имал предвид тази истина, когато в горницата учредил първата Господна вечеря. Тогава Той взел чашата и казал: «Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за мнозина за прощаване на греховете» ат. 26:27,28). По-късно в Гетсиманската градина Той три пъти с мъка извиква: «Отче! Ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш» ат. 26:39).

Какво е означавала за Исус «Тази чаша»? Отговора намираме в тройната ангелска вест 14-та глава на книгата Откровение.

«И един друг трети Ангел вървеше подир тях и казваше със силен глас: Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той ще и да пие от виното на Божия гняв, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му» (стихове 9, 10).

Чашата е окончателното Божие проклятие, втората смърт — вечната смърт.

През целия Си земен живот Христос живя чрез вяра, в пълна зависимост от Своя Отец. Без Отца Христос не би могъл да направи нищо. Единствено по този начин Христос е могъл да стане втория Адам, Спасител на света. Обаче на кръста с Него се случва нещо ужасно. Небесния Отец Го оставил (виж Мат. 27:46)! Христос останал сам и без надежда. Без надежда за възкресение. Без надежда да види някога отново Своя Отец.

Вечния живот, който притежавал Христос и който при въплъщението отдал в ръцете на Своя Отец, сега бил взет от Него, за да може Бог да го предаде на падналата човешка раса. От друга страна, втората смърт, която по справедливост е трябвало да умрем ние, сега се оказала съдба за нашия Господ (виж Евр. 2:9). В крайна сметка именно това е имал предвид Павел, когато казва: «Който за нас направи грешен Оногова, който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога» (2 Кор. 5:21).

Това е наи-висшата жертва, която е трябвало да принесе Христос, за да ни спаси. Добрият Пастир отдал живота Си за овцете — не за три дни, а завинаги (виж Ин. 10:11,15). Само в този контекст, можем да разберем, какво е имал предвид Христос, когато е казал: «Защото Бог толкоз възлюби света, щото даде своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот» (Ин. 3:16). Когато учениците ясно разбрали това, те се превърнали от група от егоистично настроени хора в истински обърнати последователи готови да преобърнат чрез Евангелието целия свят (виж Деян. 17:6). Същото преобразование ще протече и в нашия живот, ако напълно разберем значението на кръста (виж 2 Кор. 5:14,15).

Сатана, невидим за смъртните, наблюдавал драмата, развиваща се на кръста. Той знаел, че там се решава съдбата на човечеството. И въпреки, че сатана е бил виновен за разпятието на Христос на кръста, той не желаел да види човечеството спасено, не желаел Бог да изяви Своята безусловна любов агапе. Затова, когато Христос изпитвал неизразими душевни страдания, чувствайки Божия гняв, сатана още веднъж дошъл при Него с жестоки изкушения, които са недостъпни за разбиране от смъртни хора. «Други си избавял, избави Себе Си, ако си Христос, неговият Избраник», — побуждайки присмехи и подигравки чрез своите инструменти. «Ако си Цар Иудейски, спаси Себе Си» (Лк. 23:35—37).

Как да разберем тези свръхчовешки изкушения? От човешка гледна точка, Христос е имал всички основания да спаси Себе Си и да застави да замлъкнат язвителните гласове. Но не! Христова любов към грешното човечество била по-голяма от любовта към Себе Си. «Любовта (агапе) ние виждаме в това, че Той даде за нас Своята душа». На кръста Христос е трябвало да вземе решение, което е определяло съдбата на целия човешки род: да застане ли против волята на Своя Отец и да прояви Своята Божествена сила, за да слезе от кръста и да се спаси? Или да отдаде Себе Си в абсолютна вечна жертва и да спаси света, покорявайки се на справедливото възмездие за греха? Това е бил реалния въпрос, стоящ пред Него. Той не би могъл едновременно да спаси Себе Си и света.

Христос е предпочел да се раздели с вечния живот, за да имаме възможността ние да го притежаваме. Той е предпочел втората смърт, справедливото наказание за греха, което ние заслужаваме. Божественият живот на Христа не приключва на кръста, но Той го отдаде заради нас и изпита втората смърт, която справедливостта изисква да умрем ние.

Той отдаде Своя вечен живот не за три дни, а навеки. Такава е висшата жертва на кръста; такава е горчивата чаша, която Христос е трябвало да изпие от която кървави капки пот се появиха на челото Му в Гетсимания, когато в Своето човешко естество е умолявал Бога да Го избави.

Когато Христос решил, че в качеството си на втория Адам трябва да се жертва и приел втората смърт за всяко човешко същество, извикал: «Свърши се!» (Ин. 19:30). След това Той склонил глава и умрял. Какво се е свършило? Жертвата за примирение. Веднъж завинаги за всички грехове е било напълно заплатено (виж Рим.6:10). Бидейки още грешници и врагове на Бога, ние сме били примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син (виж Рим. 5:8,10). «Бог в Христа примири света със Себе Си» (2 Кор. 5;19).

Живеейки в човешка плът, Христос ни в най-малка степен никога не отстъпил на греха. Затова Той не е заслужил наказанието на втората смърт. Макар че Христос предпочел да вземе върху Себе Си нашите грехове и да переживее заради нас втората смърт, Бог бил съвършено справедлив, възвръщайки Му Неговия Божествен живот, който Той отдал за греховните човешки същества. Обаче този възвърнат живот повече не принадлежал само на Христос. Чрез Неговата жертва на кръста Христовия вечен живот станал достояние и на нас.

Преди разпятието Писанието назовава Христос «единородния от Отца» (Ин. 1 :14). Гръцката дума означава в действителност «уникален» или «единствен по рода си». След разпятието, възкръсналия Христос е назован «първороденият от мъртвите» (Откр. 1:5). Между тези два термина съществува важно различие. «Единородния» има отношение не просто към един, а към единствено дете, а първороденият се отнася към първия сред много деца. Това различие стана възможно единствено чрез кръста. Преди кръста Бог е имал само един възлюбен Син. Сега, благодарение на висшата жертва на Христос на кръста, Бог има много възлюбени синове и дъщери, от които Христос е първия (виж 1 Ин. 3:1; 1 Петр. 1:3,4). Какъв удивителен Спасител имаме! Христос станал глава на новото изкупено човечество; Той се явява първенец, или първороден, за всеки, който пребъдва в Него (виж 1 Кор. 15:20,23). При възкресението Христос Който освещава, и вярващите, които са осветени, — «всички са от Единия» (Евр. 2:11), тоест всички те разделят един и същ живот.

Христос не само ни е избавил от осъждението за греха и от смъртта, но много повече от това: Той ни възкреси и ни направи синове и дъщери на Бога. Ще дойде деня, когато ще разделим с Него престола на небето и обновената земя (виж Откр. 20:6; 22:5). Не е за очудване, че за Павел е било трудно да изрази своето възхище­ние, той само е могъл да възкликне: «Благодарение Богу за Неговия неиказан дар!» (2 Кор. 9:15). Не е за очудване, че Павел е могъл да слави само Христа и то Христа разпнат (виж Гал. 6:14).

Ключови мисли

1. Физическите страдания на Христос на кръста, колкото и ужасни да са били, те не са извършили нашето примирение.

2. Кръста откри не само злобната ненавист на сатана, но и дълбочината на Божията любов агапе.

3. Възмездието за греха не е просто смърт, но втората, тоест вечната смърт, която Христос изпита на кръста.

4. За иудеите разпятието на Христос означавало повече от физическа смърт. Разпятието показвало, че Христос е под Божието проклятие (виж Ис. 53:4,10; Втор. 21:33).

5 Божествеността на Христос не умряла на кръста. С вечна смърт умряло нашето съвкупно човешко естество, което Той е приел при въплъщението.

6. Бог «възложил» на Христос, висящ на кръста, «греховете на всички» (Ис. 53:6). Божия гняв за греха се излял на Христос, понасящ нашите грехове.

7. На кръста Отец напуснал Своя Син, оставяйки Христос сам без никаква надежда — без надежда за възкресение; без надежда някога отново да види Своя Отец. Втората смърт, с която справедливо трябваше да умрем ние, постигна Него. Той завинаги отдал Своя вечен живот за нас.

8. Преди разпятието Исус е назован «единородния от Отца» (Ин. 1:14), което означава «уникален», или «единствен по рода си». След кръста и възкресението Той е назован «първороденият от мъртвите» (Откр. 1:5). До разпятието Бог е имал само един възлюбен Син. Чрез висшата жертва на Христос на кръста Бог има много възлюбени синове и дъщери, от които Христос е първия (виж 1 Ин. 3:1,2; 2 Петр. 1:3,4).

Кръстът и човечеството
Изучавайки темата за «двамата Адама», ние видяхме, че «в Адам всички умират», а «в Христа всички ще оживеят» (1 Кор. 15:22). Тъй като всички в Адам сме съгрешили (виж Рим. 5:12), то в крайна сметка всички ние трябва да умрем с втората смърт, която е възмездие за греха. Без Спасител всяко дете на Адам е обречено на смърт. Вечния живот, който Христос ни предлага като безвъзмезден дар, винаги се противопоставя на вечната смърт, която сме наследили от Адам.

«Защото Бог толкоз възлюби света, щото даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот» (Ин. 3:16).

Христос не дойде, за да промени смъртната присъда, произнесена над човечеството. Той дойде, за да изпълни тази смъртна присъда и да предложи на падналото чове­чество път за избавление. Изменението на смъртната присъда би означавало, че Христос може да наруши Своя собствен закон или да го обезмисли. Това е невъзможно, защото законът е откровение на Неговия справедлив, праведен характер, който никога не се променя (виж Евр. 13:8).

Доколкото всички в Адам сме съгрешили, всички трябва да умрем. Но Христос дойде, за да оживеем в Него. За да разберем това, необходимо е да се върнем назад и отново да погледнем на 1Кор. 15:45, 47. В тези два стиха Адам е назован като «първия Адам» и «първия човек». Христос е назован «последния Адам» и «втория човек». Съ­гласно 45-я стих, първо Адам се явява като глава на човечеството, а Христос — последна (втора) глава. В 47-мия стих Адам е глава на първия, или стария човешки род, а Христос — глава на второто, или новото човечество.

Като втори Адам Христос се съедини с цялото чове­чество и умря с втората, вечната смеърт — Той понесе възмездието за греха, на което ние бяхме обречени в първия Адам. Той възкръсна от мъртвите като втория човек, глава на новото човечество, което пребивава в Него. «Затуй, ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина, ето всичко стана ново» (2 Кор. 5:17). На кръста старото си отиде; при възкресението всичко се обнови.

На кръста с втората смърт умря не само Христос — ние също умряхме в Него. Следователно, Той завинаги ни е избавил от обречеността ни в Адам. Чрез Неговото възкресение сме оживяли в Него, възродени отново «за жива надежда» (1 Петр. 1:3) — уповавайки напълно под благодатта на Христос, втория човек, заемащ положение като глава на новото човечество. Фактически тази е истина, която всички ние изповядваме и признаваме, кръщавайки се в Христос (виж Рим. 5:3—6). Кръщението се явява и израз на нашата покорност за това, което Бог е направил за нас със смъртта на Христос, с Неговото погребение и възкресение.

Кръста ни помага завинаги да се разделим с живота, на­следен от Адам. Вместо него ние получаваме живот в Христос. Тази истина повече от всички други изявява, дали оставаме плътски християни, живеещи като всички останали хора (виж 1 Кор. 3:13), или ставаме духовни християни, принасящи плод чрез Христовия живот (виж Ин. 15:4—8).

Цялото човечество, произлезло от първия Адам е трябвало да умре в Христос, последния Адам. Това е било необходимо за да се прекъсне всичко в Адам, иначе Христос не би могъл да направи от нас нови хора родени в Него. Приведените текстове ясно показват, че кръста на Христос е бил кръста, на който е умряло цялото чове­чество, за да бъде освободено от владичеството на греха и дявола и да оживее за Бога:

«Съразпнах се с Христа, и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене;» (Гал. 2:19, 20).

«Защото умряхте, и живота ви е скрит с Христа в Бога» (Кол. 3:3).

«Защото Христовата любов ни принуждава, като разсъждаваме така, понеже един е умрял за всичките, то всички са умряли;» (2 Кор. 5:14).

«Верно е това слово: защото ако сме умряли с Него, то ще и да живеем с Него;» (2 Тим. 2:11).



Заключение: В последните три глави ние проникнахме в три велики истини относно кръста. Можем да ги обобщим по следния начин:

1. Истинския характер на сатана, истинската природа на греха и греховния свят се разскрили на кръста, когато Божият Син е бил предаден на открито поругаване, подложен на немислими издевателства и жестоко разпнат.

2. От друга страна, кръста в пълнота изяви Божията любов и справедливост, когато Христос изцяло понесъл на Себе Си вината и наказанието за греха на целия човешки род. Той изпитал втората, или вечната смърт за всеки човек — «праведния за неправедните» (1 Петр. 3:18).

3. Цялото човечество се намира в Христос, последния Адам, така че всеки мъж и всяка жена са умряли с Него на кръста. В Христос всички ние сме претърпяли наказанието за греха, изисквано от закона, и сме били завинаги избавени от властта на греха и осъждението за греха, които тегнели над нас, когато сме били в Адам.

Затова кръстът Христов стана средството, чрез което ние:

1) получаваме истинско познание за греха и дявола;

2) получаваме прощение за нашите грехове, защото Христос понесе на Себе Си вината и наказанието за греха;

3) изпитваме Божията власт над греха, защото Той нанесе смъртоно-сен удар на греха в нас. Вместо живот в грях Бог ни дава живота на Христос, който победи греха в плътта (виж Рим. 8:3).



Ключови мисли

1. С втората смърт на кръста умря не само Христос; ние също сме умяли в Него. Като втори Адам Христос се е съединил с цялото човечество и умря с втората, вечната смърт. Той възкръсна от мъртвите като втория човек, главата на новото човечество, което пребивава в Него.

2. Кръстът Христов е кръст, на който умря целия човешки род, за да може да се освободи от владичеството на греха и да живее за Бога.

3. Кръстът на Христа стана средството, чрез което ние:

1) получаваме истинско познание за греха и дявола;

2) прощение за нашите грехове, защото Христос понесе на Себе Си тежестта на всички грехове и наказанието за тях;

3) изпитваме Божията сила над греха.

Праведност чрез вяра
В третата тема представихме Евангелието и спасението като обективен факт. Ние видяхме, че в Христос цялото човечество е получило пълно и завършено спасение, защото Христовия живот обезпечи спасение от вината на греха, наказанието за греха, неговата сила и проклятие (виж Еф. 2:5,6).

В тази тема ще насочим нашето внимание на субективния аспект на Евангелието — спасението като личен опит. Всичко, което Бог е приготовил и обеспечил в Христа за цялото човечество (обективното Евангелие), трябва за стане реалност в нашия живот (субективното Евангелие), ако ние го оценим. Обективното Евангелие може да стане реалност за нас единствено, когато изпитаме неговата сила в нашия живот. Исус казва, че ние не само ще познаем истината, но истината ще ни направи свободни (виж Ин. 8:32). Истина може да ни освободи само, когато повярваме и я приемем в сърцето си (виж Мк. 16:15,16; Рим. 5:17). Докато това не стане, истината ще остане само теория за нас.

Изучавайки обективното Евангелие, ние изследвахме спасението от Божия гледна точка. Когаго изучаваме субективното Евангелие, ние ще погледнем на спасението от човешка гледна точка. Божията перспектива открива, че ние сме спасени по благодат (виж Еф. 2:8,9), и Христос е нашата праведност. Човешката перспектива, перспективата на човешкия отклик показва, че ние сме спасени чрез вяра, и праведността на Христос става наша праведност посредством вяра. С други думи, субективното Евангелие — това е реално осъществяване в живота на обективните факти на Евангелието. Вярата е ключова дума в субективното Евангелие, и за нас е нужно подробно да разгледаме тази дума.

Истинска вяра

Вяра — това е нашия човешки отклик на обективните факти на Евангелието. За да бъде вярата истинска, отклика трябва да бъде винаги движим от любов. Евангелието трябва да се възприема със сърцето. От Ин. 3:14—16 става ясно, че вярата е нашия сърдечен отклик на Божията любов, изразена в дара Исус Христос, и то разпнат. Когато разберем обективните факти на Евангелието, особено истината относно кръста, тогава «любовта Христова ни принуждава, като разсъждаваме така: че, понеже един е умрял за всичките, то всички са умрели; и че Той умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, но за тогова, който за тях е умрял и възкръснал» (2 Кор. 5:14,15). Христос е бил готов завинаги да се раздели с вечния живот, за да ни даде живот, — тази истина е способна да ни изпълни с любов, възхищение и признателност. Такава е истинската вяра, която действа от любов (виж Гал. 5:6) и прави службата за Бога истинска.

Сатана, главния враг на нашите души, е приготвил, за всеки случай, по една имитация за всяка обективна истина на Еван­гелието. Например, Христовата праведност е подменил със човешка праведност. Тя изглежда привлека­телна; може да се приеме за истинска праведност, но не за нея ни учи Евангелито, и затова тя е представена като замърсена дреха (виж Рим. 10:3,4; Ис. 64:6).

Сатанинската имитация на истинската вяра е егоис­тичната вяра, породена от себичност. Подобно на истинската, тази имитация на вяра претендира за пребъдване в Христос, но нейното начало се корени в греховното човешко естество, в което преобладава интереса към себе си. Затова тя няма нищо общо с Евангелието на Христа, тя няма сила да извърши добри дела.

В противоположност на тази егоистична вяра вечното Евангелие на тройната ангелска вест ни предлага вярата на Исуса, Който може да ни даде търпението на светиите и сила за съблюдаване на Божиите заповеди (виж Откр. 14:12). «Вярата Исусова» е вярата, която Той прояви по време на Своя земен живот и благодарение на която Той победи на кръста. Тя е описана в Лаодикийската вест като «злато пречистено с огън» (Откр. 3:18; 1 Петр. 1:7). Тъй като вярата на Исус е била вдъхновена от любовта агапе е била способна да устои даже и в такова жестоко изпитание като втората смърт.

Следователно, първото нещо, което трябва да знаем за истинската вяра е, че тя се явява нашия човешки отклик на евангелската вест и тя винага е движима от любов – дълбока и сърдечна признателност към Христос.

Защо в настоящото време толкова много християни не изявяват в живота си силата на Евангелието? Една от причините се заключава в егоистичността на тяхната вяра. Тяхната вяра е егоистична, защото те не разбират фактите на обективното Евангелие, не разбират Христос — нашата праведност. Ако човек не вярва, че в Исус Христос вече е изработено пълно и съвършено спасение, ако той счита, че спасението изцяло зависи от неговите добри или лоши постъпки, то вярата, на която е способен такъв човек, ще бъде, естествено, осквернена от себелюбие.

Там, където няма ясно разбиране на оправданието чрез вяра, съще­ствува неувереност. Където има неувереност, там присъства страх. А където е страхът, там не може да има истинска любов — човек е загрижен само за себе си. «Съвършената любов изпъжда страха, защото страхът има в себе си наказание» (1 Ин. 4:18).

Мисълта за това, че «аз съм длъжен да бъда добър» или: «аз не съм достатъчно добър, за да заслужа небето», се явяват сериозни камъни за препъване за Божия народ по пътя към истинската вяра. В резултат църквата духовно банкрутира (виж Откр. 3:17). Ето защо много важно е да разбираме обективните факти на Евангелието — истината, такава каквато е в Исус. Без това разбиране никога не ще успеем да почувстваме истинската вяра, движима от любов (виж Гал. 5:6).

Спасителна вяра

Истинската вяра трябва да бъде движима от любов, но тя трябва да бъде също и спасителна вяра. Какво е спасителна вяра?

Това не е просто доверие в Христос.

Твърде много християни се доверяват на Христос в спасението точно така, както се доверяват на застрахователната си компания по въпросите на материалното благополучие. Такава вяра е основана на себелюбие и затова се явява имитация на спасителната вяра. Макар, че спасителната вяра включва в себе си абсолютно доверие в Бога, тя предполага нещо много повече. Истинската спасителна вяра се вдъхновява от любовта и винаги включва три важни аспекта:(1) познание на истината такава, каквато е в Исуса; (2) вяра в истината, такава каквато е в Исуса, и (3) послушание на истината, такава каквато е в Исуса. Да разгледаме всеки един от тези аспекти.

1. Познание на истината. От много текстове в Свещеното Писание съвършенно ясно следва да заключим, че познанието за Евангелието се явява необходим и съществен елемент на спасяващата вяра. Апостол Павел определенно казва, че вярата идва от слушане, а слушането от Словото Божие (виж Рим. 10:17). Контекстта на това заявление показва, че источник на вяра се явява слушането на Евангелието от света — истината такава, каквато е тя в Исуса. Сам Христос заяви, че за спасяващата вяра е необходимо познание за Него. «И ще познаете истината, и истината ще ви направи сво­бодни... ако Синът ви освободи, наистина ще бъдете свободни» (Ин. 8:32—36). Той каза също в молитвата си към Отца: «А това е вечен живот, да познаят Тебе, единния истинен Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил» (Ин. 17:3).

Проблема на иудеите в Новия Завет се заключава в това, че те не разбрали Евангелието. «Защото свидетелствувам за тях, — ка­зва Павел, — че имат ревност по Бога, само че не е според пълното знание. Понеже, ако не знаят правдата, която е от Бога и искат да поста­вят своята, те не се покориха на правдата от Бога» (Рим. 10:2,3).

Познанието за Евангелието е необходимо, тъй като Исус поръча на Своите ученици: «Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар» (Мк. 16:15). Ето защо Той заяви: «И това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена, за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършъкът» ат 24:14; Откр. 14:6). Ние трябва ревностно да се стремим към по-пълно познание на истината, такава каквато е тя в Исуса защото познанието на Евангелието е спасително знание, което разширява и задълбочава нашата вяра (виж Еф. 4:11—15).

2. Вяра в истината. Библията ясно открива, че постигането на истината само с разума не води до спасение. Истинската спасителна вяра включва и вяра в истината. «Който повярва [в Евангелието] и се кръсти, ще бъде спасен» (Мк. 16:16) В гръцкия език думата вяра и вярване произхождат от един и същ корен, ето защо под вяра се подразбира вярване. Човек трябва да вярва на Евангелието не само със своя ум; тази вяра трябва също да извира и от сърцето.

Павел каза на римските християни: «Най-напред благодаря на Бога чрез Исуса Христа за всички ви, дето за вашата вяра се говори по целия свят» (Рим. 1:8). Какво е направило тяхната вяра известна? Отговора се намира в Рим. 6:17: «Благодарение Богу, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението, в който бяхте обучени и освободени от греха станахте слуги на правдата».

В притчата за сеяча (виж Мат. 13:3-9,15,18-23) Христос показва много вярващи, които са приели Словото, но вярата има ценност само за тези, които принасят плод, т.е. които разбират Евангелието и сърдечно откликват на него (виж Мат. 13:23; Деян. 8:36—38).

Различни причини могат да побудят човека да приеме Евангелието Някои, особено в страните от третия свят, могат да приемат Евангелието, за да получат бесплатно образо­вание, работа, облекло, храна. Други могат да се присъединят към църквата под натиска на родственици, за получаване на душевен покой и т.н. Но подобна вяра не е истинска, тя никога не принася добър плод и не може да устои на изпитания. Само тези, които откликват със сърцето на евангелската истина, имат истинска спасителна вяра.

3. Послушание на истината. И трето, спасяващата вяра включва пълна покорност на обективната истина на Евангелието. Нещо повече, този аспект прави вярата оръдие, посредством което ние можем да изпитаме силата на Евангелието.

За съжаление, именно тук мнозина се заблуждават. Истинската спасителна вяра предполага не само приемане на Евангелието с ума. Иаков предупреждава: «Ти вярваш, че има само един Бог. Добре правиш; и бесовете вярват и треперят» (Иак. 2:19). Послушанието на истината е свидетелство за нашата вяра.

Изучавайки обективните факти на Евангелието, които откриваме в живота и смъртта на Христос, много от тях се отнасят за нас. Например, разбираме, че, когато Христос е умрял на кръста, ние също сме умряли в Него. Следователно, спасителната вяра означава, че ние се отъждествяваме с тези събития; ние разбираме, че също трябва да се откажем завинаги от нашия стар греховен живот, който сме унаследили в Адам. Само тогава ще имаме право на възкресение и живот с Христос (виж Рим. 6:8; 2 Тим. 2:11). Истинската спасяваща вяра изисква от нас покорност към всичко, отнасящо се към Христос, и при това разпнат.

Ние знаем, че, вярвайки не умираме за греха лично. В нас още съществува греховната природа. Следователно, ние сме неспособни да живеем така, както Бог очаква от нас, въпреки че сме вярващи християни. В нас трябва да живее Христос, и да Му позволим да направи това ние можем, като знаем, че при смъртта на Христос нашия естествен греховен живот е умрял в Него. Павел сочи на това като на тайната на своя собствен опит: «Съразпнах се с Христа, и сега не вече аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го свярата, която е в Божия Син, който ме възлюби и предаде себе си за мене» (Гал. 2:19, 20).

«Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, — съветва апостол Павел римските християни, а живи към Бога и в Христа Исуса, нашия Господ» (Рим. 6:11). Когато нашата вяра достигне това ниво, нашия стар живот повече не ще властва над нас, защото той ще е разпнат с Христос. Чрез пребъдването на Святия Дух в нас животът ни ше бъде възобновен от възкръсналия Христос. Такъв живот е угоден на Бога (виж Гал. 5:22—24; Ин. 15:4—8).

Да живееш чрез вяра означава да живееш живот, който е напълно подчинен на Христос — нашата праведност. Следователно, вярата ни помага да придобием спасителна сила, посредством която ставаме оправдани и се уподобяваме на Христа. По този начин чрез вяра Христовата праведност става наша лична опитност. Ето какво означава да живеем по Духа (виж Гал. 5:16,17; 2 Кор. 3:17, 18).

Следователно, под спасителна вяра се разбира нещо много по-повече, от простото доверие в Христос за вечно спасение. Тя е значително по-дълбока от простата зависимост от помощта на Христос в съблюдаване на закона или нашето осъвършенстване. Бог никога не ще помогне плътта да стане по-добра, ако плътта е под владичеството на сатана и постоянно се противи на Бога (виж Рим. 8:7; Гал. 5:17). Формулата за успешен християнски живот звучи така: «Не аз, но Христос». Спасителната вяра изисква смирение и пълно признаване на истината, че, когато е бил разпънат Христос и ние сме били разпнати в Христа. Христос, а не нашето Аз, трябва да живее в нас и да се проявлява чрез нас.

Активната вяра, правилно разбирана и проявявана в живота, следва съвета на Христа: «Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение» ат.26:41) или: «Непрестанно се молете» (1 Сол. 5:17). Именно така трябва да живеем единствено чрез вяра.

Затова ние не само се оправдаваме и не само се освещаваме с нея. В същата минута, когато се колебаем, плътта веднага взима надмощие и ние се оказваме победени от греха. Подобно на Павел, ние вършим съвършено противоположното на доброто, което искаме да вършим (виж Рим. 7:15—24). Затова праведността чрез вяра включва и радостта от оправданието, и опитността от освещението.



Значението на вярата

Някои християни са убедени и учат това, че нашата вяра ни спасява. Това не е вярно. Вярата сама по себе си не може да спаси никого. В Библията никъде не е казано, че ние се спасяваме благодарение на нашата вяра или вследствие на нашата вяра. Ако вярата може да ни спаси, тя ще стане разновидност на делата, с които ние можем да се хвалим. Тогава аз мога да кажа: «Аз съм спасен, защото вярвам в Христа. Аз нещо съм направил за това!»

Библията ни учи, че ние се спасяваме чрез вяра. Вярата е само оръдие или инструмент, посредством който ние приемаме Христос като наша праведност. Нас ни спасява Христос — Неговия живот. Неговата смърт. Неговото възкресение и нищо друго.

Функцията на вярата е да ни съедини с Христос. Тя е аварийното въже, което съединява попадналия в авария автомобил с автомобила на техническата помощ. Пострадалия автомобил не може да се движи сам. Автомобилът на техническата помощ е много мощен. Вярата подобно на въжето ни съединява нас, мъртвите в греха и неспособни на нищо праведно, с Христа, Който е победил, осъдил греха и възтържествувал над него в плътта (виж Рим. 3:10—12; 8:3; Еф. 2:1,5).

Исус казва: «Отделени от Мене не можете да сторите нищо» (Ин. 15:5). Павел също казва: «За всичко имам сила, чрез оногова, който ме подкрепява (Исус) Христос. (Флп. 4:13). Силата принадлежи на Христос, Който е способен да ни спаси в наи-висшия смисъл на тази дума. Христос може да ни придаде даже праведността Божия чрез вяра (виж Рим. 8:4; Евр. 7:25; Откр. 14:12).

Вярата винаги е устремена към определена цел; ние вярваме в каквото и да е или в когото и да е. Целта на истинската вяра винаги е Христос. Неговото место с нищо не може да бъде заето, даже и от нашата вяра. Чрез вярата ние се съединяваме с Христос, така че Неговата праведност да стане наша. Неговата сила се оказва достъпна за нас. Ето какво значи да си под благодат (виж. Рим. 5:2).

Вярата е Божий дар; ние самите не само не я притежаваме, но и не можем да я произведем сами (виж Рим. 12:3). За плътския ум Евангелието е безумие (виж 1 Кор. 2:14), и нима човек може да изработи такава вяра, за да повярва в Евангелието и да го приеме? Без Святия Дух това е невъзможно.

Да сме спасени чрез вяра означава напълно да уповаваме на Христос и Неговата праведност — както в деня на съда пред Бога, така и в нашия личен християнски ежедневен опит. Това е основата на която се изгражда учението за праведност чрез вяра (виж. Флп.3:9—11).



Дела на вяра

Много важно е да разбираме разликата между «делата на вяра» и «делата по закона». Делата на вяра наистина се отнасят към Евангелието и се явяват негови естествени плодове, а делата по закона са хитра имитация на сатана.

Всеки, който има истинска спасителна вяра в Христа ще бъде повлиян да я прояви в своето поведение чрез пребиваващия в него живот на Христа. Библията назовава такъв живот на Христа, пребиваващ в нас, «плода на Духа» (Гал. 5:22). Апостол Иаков назовава тези плодове делата на вяра (виж Иак. 2:14—26).

Както явствува Посланието на апостол Иаков, много християни по негово време са считали, че вярата — това е приемане на Евангелието само с ума. За съжаление, такова мнение преобладава и в наши дни. Поправяйки това лъжливо представяне на вярата, Иаков утвърждава, че вярата трябва да се разбира, като нещо повече от едно повърхностно, егоистично приемане на Евангелието. Той ясно говори, че без дела вярата е мъртва (виж Иак. 2:17,20,26). Вярата трябва да се проявява в нашия живот; в противен случай ние въобще нямаме вяра. Следователно, истинската вяра е динамична Тя ни съединява с Христос и след това трябва да се прояви в нашия живот чрез делата на Христос — Неговата праведност чрез пребъдващия в нас Дух на Христа (виж 2 Кор. 3:17, 18).

По какво тези дела се отличават от «делата по закона», против които апостол Павел така настойчиво предупреждава в своите послания? (Виж Рим. 3:20; 9:30—33; Гал. 2:16; Еф. 2:8,9). Павел не противоречи на Иаков; двама вдъхновени писатели напълно са съгласни помежду си, така както Павел също потвърждава делата на вяра (виж Еф. 2:10; Тит. 2:7,14; 3:8; Евр. 10:24).

Новозаветните писатели не са разполагали с гръцки синоним на думата законничество. Вместо него те използвали израза «дела по закона», което означава същато. Разликата между делата по закона и делата на вярата, между законничеството и послушанието, които се явяват плодове на вярата, не е лесно да се различат, защото тя не може да се види в самите дела. Разликата се заключава в източника, или в произхода на тези дела. Делата на вярата, означават изпълнение в живота на Закона Божий или на Неговата воля. Обаче и делата по закона външно също изглеждат като правил­но съблюдаване на заповедите. И едните и другите дела са насочени към изпълнение на Божията воля, изразена в Неговия закон. На пръв поглед разлика между тях като че ли няма. Само когато достатъчно внимателно разгледаме побудите, които стоят в източника на тези дела, ще ни стане ясно, че между «делата на вярата» и «делата по закона» съществува кардинално различие.

Делата на вяра имат своето начало в пребъдващия в нас живот на Христос; делата по закона винаги произхождат от плътта, от плътския живот. С делата на вяра вярващия живее само като вярва; с делата по закона грешника се опитва да съблюдава закона, съсредоточавайки се върху себе си. Той може да се моли на Христос за помощ или даже да проси от Бога силата на Святия Дух, но центъра на всички негови дела и усилия ще бъде само старание на плътта. Това е била същността на проблема на Галатийската църква, в която християните били родени от Святия Дух, тоест те приели живота на Христос. Но сатана ги съблазнил, като ги подтикнал да опитат да усъвършенстват своя характер чрез плътта (виж Гал. 3:1—3). Печално е, че много Божии деца в настоящото време попадат в тази хитра клопка на сатана.

Формулата на Евангелието е тази: «Не аз, но Христос». Където има дела на вяра, там няма зависимост от сила и енергиия на плътта. «Делата на вяра» просто свидетелствуват за Христос, пребиваващ в живота на християнина чрез вяра (виж. Гал. 2:20). Движещата сила на всички такива дела винаги се явява любовта, защото Христос е любов. Затова любовта (Христовата агапе в нас) изпълнява закона (виж Рим. 13:8— 10; Гал. 5:14; 1 Ин. 4:7,12).

От друга страна, делата по закона винаги произхождат от егоизъм; защото те винаги са осквернени от своето собствено «аз» независимо от това, че могат да изглеждат за нас и за другите твърде привлекателни. Извършените дела по закона са хитра форма на бунт против Бога, защото всички такива дела, в действителност се извършват независимо от Него. В съда Бог ще осъди тези дела като беззаконни и като дела, движими от егоизъм (виж Мат. 7:21—23; Лк. 13:25—28).

При никакви обстоятелства Бог не ще се съгласи на сговор с плътта (нашия егоцентризъм). Плътта принадлежи на сатана и затова трябва да бъде разпната (виж Гал. 5:24). Когато престанем да уповаваме на плътта и живеем единствено чрез вяра, тогава Бог може да ни направи благочестиви — да ни даде истинска праведност. И Той ще направи това. Бог отдаде за нас Своя единороден Син не за да му подражаваме, а за да Го приемем.

Нашия живот ще стане угоден на Бога само тогава, когато напълно подчиним себе си на Него — на Този, Който ни възлюби и отдаде Себе Си за нас (виж Ин. 15:1—8). Бог никога не се е опитвал да ни огледа, колко сме добри и как старателно се опитваме да съблюдаваме Неговия закон. Бог желае да види в нас само едно — доколко Неговия Син Исус се отразява в нас.

Ключови мисли

1. Нашия личен опит в спасението се отнася към субективния аспект на Евангелието. Това, което Бог е направил за цялото човечество в Христос (обективното Евангелие) трябва да се въплъти в нашия живот (субективното Евангелие), ако то има стойност за нас.

2. От Божия гледна точка, ние сме спасени по благодат, и Христос се явява наша праведност (виж Еф. 2:8, 9). Човешката гледна точка е, че се спасяваме чрез вяра, и праведността на Христа посредством вяра става наша праведност.

3. За да бъде вярата истинска тя трябва да бъде винаги движима от любов, това става когато човек с цялото сърце оцени Евангелието. Сатанинската имитация на истинската вяра се явява егоистичната вяра, движима от нашето себелюбие.

4. Спасителната истина включва три важни аспекта:

а) знание на истината;

б) вяра в истината;

в) послушание на истината.

5. Ние не само се оправдаваме единствено чрез вяра, но и освещаваме само с нея.

6. Задачата на вярата е да ни съедини с Христос. Ние не се спасяваме благодарение на нашата вяра, но посредством нея — това е канала, чрез който получаваме Христовата праведност. Той ни спасява.

7. Във всеки, който има истинска вяра в Христос, пребъдва Христос, и Той се отразява в поведението на вярващия. В живота на такъв човек обезателно ще бъдат изявени «делата на вяра».

8. От друга страна, «делата по закона» водят своето начало в плътта — а не в живота на Христос, пребъдващ в нас. Външните дела по закона и делата на вярата могат да ни изглеждат еднакви. Разликата между тях е в източника и побудителната сила.



Оправдание и освещение
Сега, когато формулирахме определението на истинската спасителна вяра и видяхме, каква роля играе тя в нашето спасение, ще разгледаме основните две категории — оправдание и освещение, които заедно съставляват учението за праведност чрез вяра. В настоящето време много хора в църквите са смутени от тези аспекти на праведността чрез вяра.

Като начало е нужно да изясним за себе си два момента. Първия, че оправданието и освещението са основани на обективното Евангелие — на това, което Христос и Неговия свят живот вече са извършили за падналия човшки род. Втория, единствено чрез вяра оправданието и освещението може да се приемат и изпитат от нас.

Какво в действителност разбираме от тези две понятия: оправдание и освещение? Какъв смисъл се съдържа във всяко едно от тях и какви са отличията на едното от другота?

Като помним, че тези две понятия са основани на обективните факти на Евангелието, можем да назовем оправданието праведността на Христос, вменена, или приписана на нас вследствие приемането на Христос чрез вяра. Освещението е праведността на Христос, която ни се предава, или която ни се дава в резултат на живот чрез вяра.

Що се отнася до узаконеното оправдание, извършено на кръста, то не се явява част от нашия опит, но се приема като безвъзмезден дар. А освещението се извършва тогава, когато живеем с вяра. И в двата случая това, което приемаме и изпитваме в себе си, е праведността на Христос. Затова оправданието е дарът на Евангелието, което юридически ни провъзгласява за праведни пред Бога, в същото време освещението е извършеното от Евангелието въздействие, което фактически твори в нас праведността на Христос. Едното ни дава право за небето, другото ни прави способни да живеем на небето. Следователно, Евангелието удовлетворява всички наши нужди.

В третата тема ние видяхме, че оправданието — това е просто обективното Евангелие, отнасящо се за християнина, който чрез вяра се е облекъл с Христа. С други думи, ако човек приеме Евангелието и се съедини чрез вяра с Христос, то всичко, което Христос е извършил, замествайки със Себе Си човечеството, веднага придава сила на този човек. Живота на Христос се установява в живота на вярващия на законно основание, защото той чрез вяра пребивава в Христос. Бог гледа на него като на личност, съвършена в послушание, праведност и естество, защото всичко това е било изработено за него чрез святия живот на Христос.

Такъв човек не се намира повече под осъждение; той е преминал от смърт в живот (виж Ин. 5:24; Рим. 8:1). В Божиите очи оправданите вярващи отговарят на всички изисквания, даващи им право за небето и вечния живот. Следо­вателно, оправданието — това е мигновено действие — сърдечен отклик приемащ това, което Бог вече е извършил.

В противоположност на това освещението — това е ежечасен, ежедневен и постоянен труд на вяващия, който продъл­жава да живее чрез вяра. Евангелието не само ни дава дарът на Христовата праведност, за да ни избави от осъждението на закона; то ни дава и праведността на Христос като личен опит, за да можем да отразяваме Неговия характер.

Затова всеки, който остава на този първи етап - оправданието и го счита за пълно Евангелие, приема само половината от Благата вест. Бог не е изпратил Сина Си само за това, на законно основание да ни избави от греха, провъзгласявайки ни за праведни. Той изпрати Своя Син, за да ни освободи от греха и да възстанови в хората Своя образ. Тази служба на възстановяване включва и освещението, и то също се явява част от Благата Евангелска вест.

Съгласно Божият замисъл Църквата, Неговия народ, трябва да отразява характера на Исус Христос (виж Еф. 4:11—15). Само по този начин Бог може да покаже на загиващия свят силата на Своя Син, който ще унищожи греха и дявола. Само когато съединим заедно оправданието чрез вяра (приемането на Христовата праведност) и освещението чрез вяра (въплъщение на Неговата праведност в живота), ние ще получим пълна и точна картина за това, какво в действителност е праведността чрез вяра.

Сега ще обобщим главните различия между оправданието чрез вяра и освещението чрез вяра:

1. Оправданието узаконява нашето юридическо положение пред Бога; освещението има отношение към нашия ежедневен личен християнски опит.

2. Оправданието е свързано с наградата; то ни дава право на небето сега и в съда. Освещението — това е постепенно проявление в нашия живот на това, което ни е било вменено в Христос.

3. Оправданието е мигновено действие, въпреки че неговото влияние ни съпровожда през целия ни живот. Освещението се извършва през целия ни живот; посредством жива вяра неговото действие се проявлява ежедневно.

Въпреки тези три различия, оправданието и освещението са тясно свързани едно с друго. В богословските дискусии можем да ги разграничаваме, но в реалния живот те са неразделни, защото ключовия момент и на двете се явява праведността на Христа, и ние ги разбираме само посредством вяра. Затова в най-широк смисъл оправданието чрез вяра включва опита на освещението чрез вяра, или свят живот. Обърнете внимание на разсъжденията на Иаков (Иак. 2:21—24).

Разпространено неразбиране

Преди да приключим с тази глава, ние трябва да разгледаме някои общи лъжливи представи относно този важен предмет.

1. Оправданието чрез вяра се отнся само за прощение на минали грехове. Въпреки че прощението на миналите грехове се явява една от важните страни на оправданието, то (оправданието) включва в себе си много повече. Под праведност Христова се подразбира и този факт, че Христос понесе справедливото наказание за нашите грехове: минали, настоящи и бъдещи. Но в позитивен смисъл Христос заради нас е упазил целия закон. Всичко това става наше достояние в момента, когато се оправдаем чрез вяра.

Оправданието означава, че всичко, предлагано ни чрез Христо­вата праведност, ни дава пълно право за небето. Нищо друго не се изисква. С други думи, ние сме съвършени в Него. Ако нямаме абсолютна яснота по този въпрос, ще станем жертва на егоцентризъм, постоянно боящ се за своята вечна участ. В такова състояние не може с цяло сърце реално да оценим значението на кръстната жертва на Христос или да изпитаме истинското освещение чрез вяра.

Прощението — това е най-удивителното нещо за нас, греш­ниците. Но колкото и славно да е, прощението ще остане негативно, защото то предполага само изоставяне на нашите грехове. Оправданието се явява както негативна, така и позитивна истина. То включва негатив­ния аспект — прощението, но не е само това. То ни провъзгласява за праведни и ни съсредоточава не на нашето «аз», а на Христос (виж. Флп. 1:21). На нас ни се вменява самата праведност на Христос, така че ние стоим пред Бога и Неговия закон съвър­шенно праведни — и сега, и по време на съда. Такъв е свърхизобилния дар на Евангелието (виж Ис. 54:17; Деян. 13:39; Рим. 10:4).

Дяволът е излъгал много християни, като им е внушил, че оправданието чрез вяра не им дава пълно право за небето, че се изисква много повече, че те трябва да съблюдават закона и вършат добри дела. В резултат много искрени християни са попаднали в клопката на хитрата форма на законничество, тях ги владее страха и несигурността.

2. Всеки път, когато извършим грях се лишаваме от оправдание. Това е другото разпространено заблуждение, отнасящо се за оправданието. Такова чудовищно учение няма обосновка в Словото Божие.

Разбира се, че всеки път, падайки в грях, ние изкривяваме образа на Христос и Му причиняваме болка, защото даже най-малкия грях е бил причина за трагедията на кръста. Но Бог не ни отхвърля всеки път, когато сбъркаме или съгрешим. Ако считаме, че губим нашето оправдание в Христос всеки път, когато грешим, то с това ние напълно отхвърляме истината за оправданието чрез вяра. Тази концепция се основава на идеята, че ние се оправдаваме благодарение на нашето послушание — това, което Христос твори в нас, а не благодарение на вече извършеното от Него за нас - Неговия живот и смърт на кръста. Такава идея прави от Евангелието един добър съвет, вместо да е Блага вест. В следващата глава ние подробно ще се запознаем с тази идея.

3. За да достигнем целта на освещението се изисква целия ни живот и даже повече. Именно така мнозина тълкуват познатия израз «Освещението — това е труд за цял живот». На Сатана му харесва, че ние вярваме в това заблуждение. Напротив, както свидетелствува Евангелието, християни, чийто живот ежедневно не е изпълнен с пребъдване в Христос, водят жалко съществувание. Апостол Павел укорява коринтските християни за това, че въпреки, че са изминали няколко години откакто са се разделили с езичеството, все още оставали младенци в Христа (виж 1 Кор. 3:1—3). Нормалния християнски живот — това е Христос, неразделно изпълващ сърцето посредством вяра. Нищо по-малко не отговаря на Божия идеал, който Той очаква от всеки вярващ. Разбира се, че такъв живот е възможен само при непоколебима вяра, бодрстване и молитва, защото греховната плът още е силна и постоянно се опитва да се утвърди. Ето защо освещението е работа през целия живот. Нали и храненето — също е работа през целия живот, ако искаме да поддържаме своето физическо съществуване. Ако Христос постоянно пребъдва в нас, работата за освещението ни ще продължи през целия ни живот.

Заключение

Праведността чрез вяра прави реалност праведността на Христа в нашия живот. «В Христа» ние сме съвършени и имаме пълнота във всяко отношение — в характер, поведение, естест­во; Такова съвършенство е напълно законно (виж Кол. 2:10). Именно него Бог е изработил за нас чрез Своя живот, смърт и възкресение (виж Евр. 9:12). Но в действителност ние често сме далеч от съвършенството. Затова в християнския живот освещението е опит за оформяне на характера, който чрез, оправдание чрез вяра вече ни принадлежи «в Христа». Следващите текстове сравняват нашето положение «в Христа» (оправдание) със съответстващия живот, който ние живеем чрез вяра (осве­щение).

Бог очаква всеки вярващ да живее живота на Неговия Син. В Христа за нас е направено всичко. Ние никога не се оправдаваме чрез вяра плюс дела, но истинското оправ­дание чрез вяра ни вдъхновява да извършваме праведни дела (виж Ин. 14:12; Еф. 2:8—10; Тит. 3:5,8). «Защото всичко, що е родено от Бога, по­беждава света и тая победа, която е победила света е спечелила нашата вяра» (1 Ин. 5:4).

Ключови мисли

1. Както оправданието, така и освещението са основани на обектив­ното Евангелие — на това, което Христос вече е извършил за цялото човечество.

2. Ние получаваме и преживяваме оправдание и освещение единствено чрез вяра.

3. Оправданието е дарът на Евангелието, който на закон­но основание ни провъзгласява за праведни пред Бога; освещението — това е пътя, указан от Евангелието, който фактически твори в нас праведност.

4. В настоящето време в църквите са разпространени три заблуди относно оправданието и освещението:

А. Оправданието има отношение само за прощение на нашите минали грехове. Истина е, че оправданието включва прощение, но то не е само това. То ни провъзгласява за праведни и съсредоточава вниманието ни не към нашето «Аз», но към Христос.

Б. Всеки път, когато извършим грях се лишаваме от оправдание. Тази заблуда е следствие на погрешна гледна точка, предполагаща, че нашето оправдание е основано на нашето послушание — идея, която няма подтвърждение в Библията.

В. За да достигнем целта на освещението ни е необходим целия живот и даже повече. Освещението не е съвършенство; то е Христос, живеещ в нашите сърца посредством вяра — и това е нормата за християнски живот. Освещението е действителна работа за цял живот, ако желаем да поддържаме духовния си живот, точно така както ежедневното хранене е необходимо за поддържане на физическото съществуване.







Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница