Жак Секвейра вечното евангелие



страница6/9
Дата22.12.2018
Размер1.63 Mb.
#109045
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Принципът на кръста
Ние вече разгледахме кръста на Христа като обективен факт. Сега ще се опитаме да приложим тази истина към нашия живот. Силата на Евангелието е основана на кръста (виж 1 Кор. 1:17,18). Когато живота на вярващия се измерва чрез кръста, той се установява Божия сила за спасение.

Кръстът има важно значение за нашия ежедневен християнски живот. Ние ще съсредоточим върху това нашето внимание, преди да изучим кръста като сила Божия за спасение от греха.



Кръстът на вярващия

На повечето от нас е позната идеята, че християнския живот включва и носене на кръст (виж Мат. 10:38; 16:24; Лк. 9:23; 14:27). Но може би ние не осъзнаваме, какво представлява този кръст и мислим, че това е нещо по-различно от кръста Христов.

Кръстът, който е призован да носи всеки християнин, това не са лишенията и не са изпитанията в този живот. Мнозина считат, че Бог дава кръст на всеки вярващ — на едни тежък, на други лек. Животът на някои хора е тежък, в същото време, когато други носят лек кръст. Подобна мисъл се явява дяволска лъжа. Исус не е имал това предвид, когато е говорил за носене на кръста от християните. Лишенията в живота са последствия на греха и всички хора, както вярващи, така и невярващи ги изпитват.

Кръстът, за който става дума и който трябва да се носи от всеки вярващ, за да следва Исус, това е кръста на Христос. В действителност, за човека е невъзможно напълно да се съедини с Христос, ако той не е съпричастен към Неговия кръст. Както видяхме в предшестващата тема, кръщението — това е белег за нашето свързване с разпнатия Христос, погребан и възкресен (виж Рим. 6:3—5). Чрез вяра в Христос ние се отъждествяваме с Неговея кръст, така че Неговия кръст става и наш кръст. Ето защо Павел пише: «А далеч от мене да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мене е разпнат, и аз за света» (Гал. 6:14; Гал. 2:20).

Ние никога не трябва да правим разлика между нашия кръст и кръста на Христа, защото вън от Неговия кръст няма спасение от греха. Когато Христос е бил разпнат, три фактора съществено са повлияли на живота на всеки вярващ. Те се свеждат до следното:

1. Това, което са извършили с Христос на кръста сатана и света. Това Библията нарича съблазънта от кръста.

2. Това, което Бог е извършил със Своя Син на кръста. Това включва в себе си Кръвта на Христос.

3. Това, което Бог е извършил за човечеството в Христа на кръста. Това издига на на преден план самия кръст.

Да разгледаме всеки един от тези фактори.
Съблазънта на кръста

Съблазънта на кръста се нарича това което, сатана и света извършили с Христа на кръста. На Голгота те изразили безусловната си люта ненавист към Него. Тази ненавист ги побудила да предат Христос на открито поругаване (виж. Евр. 6:6), да Му причинят непоносими страдания и накрая, да Го повесят на кръста на истинска мъчителна смърт. Библията се позовава на този факт, като го отнася към живота на всеки вярващ, като го назовава «съблазънта на кръста» (Гал. 5:11).

Да станеш християнин — това е много повече, от просто присъединяване към вероучението. Тук се подразбира едно корено изменение на положението и статуса - да бъдеш искрен вярващ живеещ вече «не в Адам», а «в Христа». Да не принадлежиш вече на света, а на Царството Божие. Тъй като между сатана, княза на този свят и Христос, Господаря на небето се води ожесточена борба, ясно е, че всеки, който се разделя със света и се присъединява към Царството на Христа на земята (Неговата църква), се подлага на нападките от страна на сатана и света. Исус предупреди Своите ученици: «Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази» (Ин. 15:19; 1 Ин. 3:13). Павел също казва: «Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени» (2 Тим. 3:12).

Но вие ще кажете, че днес църквата не е подложена на преследване.

Църквата не е преследвана днес не защото света е станал по-добър, и не защото е настъпило примирие между Христос и сатана. Цъквата не е подложена днес на преследване, защото между църквата и света е сключен нечестив съюз. Църквата твърде дълго е била така или иначе свързана със света, че попаднала в плен, подобен на плена на древния Израил във Вавилон. Години наред Божия народ е пренебрегвал ясните Божии съвети, като е усвоявал философиятя на този свят — възползвайки се от световните блага, зависещ от тях, занимаващ се със светската политика, водейки диалог с различни световни организации. Това е особено характерно за тези страни, къгдето църквата действува по указания на гражданските власти. Ето защо последната Божия вест за Неговата църква гласи: «Излезте от нея, люде Мои, за да не участвате в греховете и и да не споделите язвите и» (Откр. 18:4).

В настоящето време различието между църквата и света е едва забележимо, въпреки че подобно състояние за дълго не би могло да просъществува. Бог ясно е предупредил, че ще промени тази ситуация.

«Ако и да е числото на Израилтяните като морския пясък, само остатък от тях ще се спаси; защото Господ ще изпълни на земята казаното по правда от Него, като го извърши и свърши скоро» (Рим. 9:27,28).

Верният Свидетел говори на църквата в последните дни: «Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш» (Откр. 3:19).

Когато Христос пресее и очисти Своята църква (виж. Ам. 9:9—12), когато Неговия характер се изобрази в живота на Неговия народ, тогава «съблазънта на кръста» отново ще стане реалност и историята ще се повтори. Тогава разделения свят отново ще се обедини против общия враг — Църквата на Христос. Божия народ отново ще бъде предаден на открито поругаване, ще понесе страдания и смърт ат. 24:9,10; Лк. 6:22). В това време чрез нас ще трябва да възсияе славата Божия, тогава за нас ще е чест да понесем страдания заради Неговото име (виж Деян. 5:41). Ние ще черпим сила от думите на апостол Петър: «Защото на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки» (1 Петр. 2:21).

Кръвта на Христос

На Голгота е станало и друго важно събитие — това, което Бог направи със Своя Син на кръста. Не е достатъчно само да знаем истината за кръста; ние сме задължени да се покорим на нейната сила, ако тази истина има за нас някаква стойност.

На кръста Бог възложил греховете на всеки човек на Христос, Носителя на нашите грехове. Този, Който ни замести (виж Ис. 53:6), понесе върху себе Си греха на Адам, навлече Си осъждението на цялото човечество, и греховете на всеки човек, роден в този свят. Бог не пощадил Своя Син, но в пълна мярка Му въздал за греха, така че «Той с едно приношение завинаги направил съвършено освещение» (Евр. 10:14; 9:25—28). Тази висша жертва станала последната в поредицата от много жертви, принасяни в светилището в старозаветни времена, — в Новия Завет тя е назована «Кръвта на Христа».

За новозаветните писатели Кръвта на Христа е била безгранично ценна. Тя единствена е била способна да ни изкупи (виж 1 Петр. 1:18, 19), да ни оправдае (виж Рим. 5:9), да ни очисти от всяко беззаконие (виж 1 Ин. 1:7), да покрие вината на множеството наши. грехове (виж Мат. 26:27, 28) и да примири грешните хора със святия Бог (виж Кол. 1:2). Такива са само нйкои от свойствата, приписвани от Новия Завет на драгоценната Кръв на Христа.

Преди да видим силата на Христовата кръв в живота на вярващия, за нас ще е нужно да разберем значението на израза «Христовата кръв».

В Писанието, когато става дума за греха, от жизнено важно значение е Кръвта на Христос. «И почти мога да кажа, че по закона всичко с кръв се очиства; и без проливането на кръв няма прощение» (Евр. 9:22). Пролятата кръв указва на края на живота. Бог е казал: «Защото живота на тялото е в кръвта, която Аз ви дадох да правите умилостивение на олтаря за душите си; защото кръвта е която по силата на живота, който е в нея, прави умилостивение» (Лев. 17:11).

Кръвта, пролята от всички старозаветни жертви, пред­ставлявала всъщност Кръвта на Христос, тоест Неговия живот, който бил отдаден на кръста за греховете на света. Никога не следва да разбираме израза «кръвта на Христа», че това е Неговата действителна човешка кръв. Тя не се отличава от нашата кръв (виж Евр. 2:14) и никога не е имала спасяваща сила сама по себе. «Кръвта на Христос» означава Неговия Божествен живот — изначален, незаимстван, неунаследен живот, който Той отдаде в замяна на нашия осъден на смърт живот. Именно нашият осъден живот умрял завинаги в Него. Такава е висшата жертва, която ни спасява от вината и наказанието за греха и която ни дава право на живот. В това се заключава силата на кръвта.

Съгласно Писанието, Кръвта на Христос ни спасява в троен смисъл: в отношение към Бога, в отношениие към човечеството и в отношениие към сатана.



В отношение към Бога. Като нарушение на закона, грехът е «от дявола» (1 Ин. 3:8). Следователно, нашите грехове повлияват на отношенията ни с Бога. «Но вашите беззакония са ви отлъчили от Бога ви и вашите грехове са скрили лицето Му от вас, та да не чува» (Ис. 59:2). Грехът ни разделя от Бога и нарушава нашите отношения с Него.

Разбира се, че ние се оказваме в безнадежно положение, защота Бог е източник всеки живот, ние не можем да живеем вън от Него. Как тогава греховните същества да се прими­рят с Бога? Кръвта на Христос — това е единствения отговор. «Защото, ака бидохме примирени с Бога чрез смъртта [Кръвта, стих 9] на Сина Му» (Рим. 5:10). Когато чрез нашата вяра, Кръвта на Христос започва да влияе на нашия живот, между нас и Бог се осъществява примирение. «И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос» (Рим. 5:1; Ин. 14:27).

Кръвта на Христос не само ни примирява с Бога, когато чрез вяра първоначално дойдем при Него, но нещо повече, тя продължава да ни очиства и да ни дарява прощение всеки ден, когато пребиваваме в Него, изповядвайки нашите грехове (виж. 1 Ин. 1:7. 9). Силата на Христовата кръв никога не загубва своята способност да ни спасява от греха. Следователно, нашите отношения с Бога никога не се разрушават; всеки път ние можем смело да пристъпваме към Него чрез Кръвта на Христос, каквото и да е било нашето поведение (виж Евр. 10:19—22). Много често ние имаме проблеми в молитвения си живот, защото упорито продължаваме да гледаме на самите себе си и на собст­вените си грешки, вместо да отидем при Бога със заслугите на Христовата кръв. Какъвто и да е бил нашия християнски живот, трябва да се приближим към Бога единствено посредством Кръвта на Неговия Син. Чрез тази Кръв ние можем винаги смело да прихождаме при Него без срам и страх.

В отношение към хората. Грехът не само прекъсва нашите отношения с Бога, но създава и чувство на вина и напрегнатост в нашите отношения с хората. Всички знаем, какво е това чувство на вина. Вината е тягостна. Медицинската наука подтвър­ждава, че голямо множество човешки болки и страда­ния се коренят в проблема с вината. Дяволът и светът предла­гат много средства за избавление от чувството за вина, но наистина нищо не може да ни спаси от болката. Единствено Кръвта на Христа може да ни освободи от виновната съвест (виж Евр. 9:14; 10:2).

Човек, който се е докоснал до силата на Христовата Кръв е един от най-щастливите хора на света, независимо каквото и да му се случи да преживее в този живот. Той се примирява не само с Бога чрез Кръвта на Христос, но и с самия себе си посредством тази Кръв. Давид, на който е била известна силата на Божието прощение, произнесе тези слова: «Блажен оня човек, комуто Господ не вменява беззаконие и в чийто дух няма измама!» (Пс. 32:2). Това същото преимущество принадлежи на всеки вярващ, чиято вяра намира покой в Кръвта на Христос.



В отношение към сатана. Нашите грехове предизвикват още едно последствие. Те дават възможност на сатана, врага на нашите души, да ни обвинява пред Бога. В Откровение 12:10 е казано, че сатана обвинява християните пред Бога ден и нощ. Неговите обвинения са справедливи, тъй като ние сме извършили много грехове, така че, както ние, така и Бог не може да ги отрече. Как трябва да отговорим на тези обвинения? 11-я стих на 12-та глава на книгата Откровение ни дава отговор: «Те го победиха [сатана и неговите обвинения] чрез кръвта на Агнето». Кръвта на Христос може да отнеме всяко обвинение, което сатана издига против нас.

Със своята Кръв Христос, нашия Защитник и Ходатай, опровергава всяко обвинение на дявола (виж Зах. 3:1—4; Иуд. 9). Всеки път удивителната сила на Христовата Кръв заставя сатана да търпи поражение. «Кой ще обвини Божиите избрани?» — пита Павел. «Бог ли, Който ги оправдава? Кой е оня, който ще ги осъди? Христос Исус ли, Който умря, а при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога, и Който ходатайства за нас» (Рим. 8:34).

В иудейския календар на Деня на умилостивението се отделяше най-голямо внимание като най-важен всред другите дни в годината, защото той сочеше на окончателния съд. В този ден истинския Божий народ се очистваше от греховете (виж Лев. 16:30). Как това се осъществяваше? Кръвта на козела за Господа (Лев. 16:9, 15, 16), която символизираше Кръвта на Христос (виж Евр. 9:11, 12). Затова надеждата на всеки вярващ в деня на съда не е било неговото благочестие, а Кръвта на Христос и Неговата праведност.

«В това се усъвършенства любовта в нас, когато имаме дръзновение в съдния ден, защото, както е Той, така сме и ние в тоя свят» (1 Ин. 4:17).

Сатана не се ограничава с това да ни обвинява пред Бога. Той злорадо ни сочи с пръс и ни внушава чувство за вина. Всеки път, когато падаме в грях или се окажем неспособни да отговорим на Божия идеал, сатана веднага използва случая, за да ни подложи на съмнение и да ни обвини чрез нашата съвест. Как ни въздействат подобни обвинения? Падаме под тяхната тяжест, чувстваме се победени и се предаваме. Или отговаряме: «Да, аз съм грешник, извърших ужасен грях. Но аз намерих милост»? Ако желаем да се освободим от сатанинските обвинения и да се избавим от бремето на вината, нека не забравяме за силата на Христовата Кръв. Всичко, което се изисква от нас — това е вяра да се възползваме от нея.

Цялата удивителна сила на Христовата Кръв е достъпна за нас чрез «неизречения» Божий дар (2 Кор. 9:15). Чрез нея ние се примиряваме с Бога. Чрез нея нашата виновна съвест се очиства дотолкова, че ние получаваме вътрешен мир, който никой ум не може да схване (виж Флп.4:7). Чрез нея ние ставаме способни да отговорим на всяко обвинение на дявола. Не е за учудване, че за новозаветните писатели Кръвта на Христос е имала безгранична ценност. Такава ценност тя трябва да представлява и за нас.



Кръстът на Христос

Сега следва да обърнем внимание на истината за кръста на Христос от още една гледна точка — това което Бог е извършил за човечеството в Христа на кръста. Както вече видяхме, «в Христа» на кръста е умряла цялата човешка раса.

Защо за Бога цялото човечество е умряло в Неговия Син? Нима не е било достатъчно Христос да понесе на Себе Си греховете на целия свят?

В Писанието са приведени две основни причини, обясняващи, защо за Бога е било необходимо да приобщи цялото човечество към смъртта на Своя Син;

Първо, за да може ние на законно основаниие да бъдем избавени от нашето осъждение «в Адам» (виж Рим. 5:12—21). «Както в Адам всички умират, така в Христа всички ще оживеят» (1 Кор. 15:22).

Второ, само по този път Той е могъл да ни освободи от властта на греха (виж Рим. 6:7). За да разберем това е необходимо да изясним двойствената природа на греха. Грехът това не е само нарушение на закона, което ни прави виновни пред Бога и ние попадаме под осъждението на закона. Грехът — това е също сила, която ни държи в своя плен. Павел разяснява това в Рим. 7:14—24, описвайки типичното положение на човек, който желае да върши добро, но не може, защото се намира в плен на закон на греха. Колкото и да се стараем със свои сили да следваме пътя на праведността, принципът на греха, доминиращ в нашия живот, прави това да е невъзможно. «Роденото от плът е плът», — каза Исус на Никодим (Ин. 3:6). Той е имал предвид, че човешката природа не може сама да се промени. Библията ясно учи, че нашето човешко естество, естествения живот, който сме унаследили от Адам, не може да съблюдава закона или да следва пътя на праведността, естеството ни е във вражда против Бога (виж Рим. 8:7).

Забележително е, че Христос умря за нашите грехове на кръста, за да имаме прощение. Разбира се, че прощението, колкото и да е прекрасно, то е недостатъчно; аз съм уверен, че вие сте разбрали това. Ние желаем да се избавим от греха; иначе нашия живот ще стане порочен кръг от прегрешеня и прощения, и след това нови прегрешения. Това наистина ни угнетява. Грешните действия могат да бъдат простени и изгладени посредством Христовата Кръв, но нашето грешно естество не може да бъде просто простено — то трябва да бъде унищожено. Например, Бог може да ми прости за това, че съм постъпил егоистично, но Той не може да прости моята склонност към раздразнителност или егоизъм. С тази склонност трябва да бъде приключено или, изразявайки се фигуративно, тя трябва да бъде разпната. Ето защо Бог ни е приобщил към смъртта, която е имала место на кръста Христов.

Сериозна е грешката на много хора, които идват при Христос, като считат, че тяхната естествена грешна природа може да бъде променена или преобразена така, че да стане угодна на Бога. В резултат повечето християни започват своя християнски живот с обещание към Бога. Рано или късно, в зависимост от това, каква е силата с която владеем волята, всички установяваме, че такива обещания падат като пулове от домино. Колкото и усърдно да се стараем, резултата ще бъде един и същ — поражение.

В какво се състои проблема?

Ние не разбираме, че е невъзможно да се изправи грешния живот на плътта. Следва да признаем, че нашето греховно човешко естество не може да бъде преобразено и да стане угодно на Бога. Ето защо Бог ни е приобщил към смъртта на Своя Син на кръста. Ние сме били разпнати «в Христа», и в замяна Той ни е дал самия живот на Исус, той да заеме местото на нашата грешна природа, а не да я преобрази. За разлика от всички световни религии християнството предлага на човечеството не изменен, а заменен живот. Колкото по-скоро разберем, че съвършенство в плът е невъзможно (виж Гал. 3:1—-3), толкова по-скоро ще се покорим на евангелската формула: «Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене» (Гал. 2:19, 20).

Най-голямото откритие за невярващия се явява фактът, че Христос е умрял за него. Но най-голямото откритие за вярващия се явява истината, че той е разпънат с Хрис­тос и че сега неговия живот е скрит в Христос (виж Кол. 3:3). Това откритие ще сложи край на всички наши усилия вън от Христос. Вместо това ние ще «живеем с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене» (Гал.2:20).

Заключение

Следователно, Кръвта на Христос е Божието разрешение на проблема с нашите грехове, но кръстът на Христос е средството за нашето избавления от самия източник на греха. Първо — той е средство за нашето оправдание, в същото време той е и второто — средство за нашето освещение. Както е невъзможно да получим прощение за своите грехове, ако не видим Христос, понесъл всички наши грехове на кръста, така е невъзможно и да изпитаме избавление от силата на греха, ако не видим Христос, носещ ни на кръста.

Освещението, победата над греха е двоен процесс. От една страна, чрез вяра ние се съгласяваме с това, че сме умрели в Христос, а от друга — Духът Христов, Който пребивава в нас, може да изяви живота на Христос в нас и чрез нас. Апостол Павел описва това със следните думи:

«Всякога носим в тялото си убиването на Господа Исуса, за да се яви на тялото ни и живота на Исуса. Защото ние живите винаги сме предавани на смърт за Исуса, за да се яви живота на Исуса в нашата смъртна плът» (2 Кор. 4:10, 11; Флп. 3:10).

Като размишляваме за Кръвта на Христос (Неговата смърт за нашите грехове) и едновременно за кръста Христов (нашата смърт в Него), ние започваме да разбираме удивителната сила на кръста. Този кръст е неговата сила «защото словото на кръста е безумие за тия, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила» (1 Кор. 1:18).

Ключови мисли

1. Когато Христос е бил разпнат, три фактора съществено са повлияли на живота на всеки вярващ. Те се свеждат до следното:

А. Това, което са извършили с Христос на кръста сатана и света.

Б. Това, което Бог е извършил със Своя Син на кръста.

В. Това, което Бог е извършил за човечеството в Христос на кръста.

2. Сатана и света проявили безусловна ненавист към Христос на кръста, предавайки Го на открито поругание. Когато вземем върху себе си кръста на Христос, като наш собствен, сатана и света ще проявят същата ненавист по отношение и на нас. Библията назовава това «съблазънта на кръста» (Гал. 5:11).

3. Бог възложил греховете на всеки човек на Христос, Носителя на нашите грехове, когато Той увиснал на кръста. Новия Завет назовава това Кръвта на Христос (виж 1 Петр. 1:18,19; Рим. 5:9; 1 Ин. 1:7).

А. Кръвта на Христос, за която се говори в Новия Завет, не е Неговата човешка кръв. Тя означава най-висшата жертва — Неговия Божествен живот, който Той отдаде в замяна на нашия осъден на смърт живот.

Б. «Кръвта» на Христос примири грешните човешки същества със святия Бог.

В. «Кръвта» на Христос ни избавя от виновната съвест.

Г. Със Своята «Кръв» Христос може да опровергае което и да е обвинение на дявола, насочено против нас.

4. Бог е присъединил цялото човечество към смъртта на Своя Син, за да ни освободи от силата на греха.

А. Грехът — това не е само нарушение на закона, което ни прави виновни; това е също и сила, която ни държи в своя плен.

Б. Колкото и да е чудесно прощението, то е недостатъчно. Ние се нуждаем от избавление от греха.

В. Чрез кръвта на Христос греховните действия могат да бъдат простени и отношенията изгладени, но нашето греховно естество не може да бъде просто простено — то трябва да бъде унищожено или разпнато (виж Гал. 5:24).

5. Греховното човешко естество не може да се преобрази; то не може да стане угодно на Бога. Ето защо Бог ни е присъединил към смъртта на Своя Син. Ние сме били разпнати «в Христа», и в замяна Бог ни дава самия живот на Исус, не за да ни преобрази, а замени нашето грешно естество.



Службата на Святият Дух
Както неоднократно споменаваме, в Христа Исуса за нас вече е обезпечено пълно и съвършено спасение. Това е обективното Евангелие. Задачата на Святият Дух е да передаде това съвършено спасение на падналата човешка раса. Следователно, Той играе важна роля в опитността на нашето спасение.

При приключване на Своята земна служба Исус каза на Своите ученици, че след Неговото възнесение, Отец ще изпрати Святия Дух. Духът ще ги настави във всяка истина и ще осъществи в техния живот спасението, което Христос изработи (виж Ин. 16:13—15; 2 Кор. 3:17, 18). За нас е необходимо да разберем ролятя на Духа в нашето спасение, за да знаем, как да Му сътрудничим. Святият Дух се труди в три направления: в живота на невярващия, в живота на вярващия и в живота на църквата. В тази и следващата глава ние ще разгледаме всеки от тези аспекти на служба.



Службата на Святият Дух в живота на невярващия

Колкото и да е образован и интеллигентен човек, евангелската истина е по-висша от неговия естествен ум. За естественият ум е невъзможно да проникне в Евангелието (виж Мат 16:16,17; 1 Кор 2:10—14; 12:3). Нещо повече, Евангелието фактически е безумие за нашия плътски начин на мислене (виж 1 Кор. 1:18). Следователно, без Святия Дух никой не може да проникне в истината такава, каквато е тя в Исуса, никой не може да я приеме, колкото и добре да е запознат с Писанията. Духовните неща се разбират духовно (виж 1 Кор. 2:10—14). Човешките същества просто не могат да изпитат силата на Евангелието, ако не им е дадена такава способност от Святия Дух. (Впрочем, ето защо християнина не може да претендира за това, че той «спечелил» душа за Христос; такава преимущество принадлежи изключително на Святия Дух. В най-добрия случай ние можем да бъдем само оръдия в Божията ръка, с помоща на които се проповядва Евангелието.)

Исус ясно показва, че службата на Святия Дух има пряко отношение към света. «И Той [Святият Дух] когато дойде, ще обвини света за грях, за правда и за съдба» (Ин. 16:8). Това е първата крачка в спасението. Грешните, паднали човешки същества трябва да бъдат предупредени за греха, праведността и съда. Това трябва да извърши Святия Дух чрез възвестяване на Евангелието.

Когато Исус казал, че Духът ще обвини света «за грях». Той не е имал предвид греха като нарушение на закона. Той се позовава на греха, като на «неверие». Деветия стих ясно показва това: «За грях, защото не вярват в Мене» (виж също Рим. 14:23). Грешния човек ще погине не защото е извършил грехове, а защото е останал без Христос, — тоест защото той се е родил в Адам и следователно, вече е осъден в него, даже и да не е извършил собствени грехове. В втората тема ние видяхме, че вечната участ на човек се определя не от неговите постъпки (поведението), а от човешкото естество, към което при­надлежи. Намиращите се «в Адам» попадат под осъждението на закона, защото те се считат за грешници, а намиращите се «в Христа» се считат за праведни, те са преминали от смърт в живот (виж Ин. 5:24). Следователно, първото действие на Святия Дух в живота на невярващия се състои в това, да го убеди, че той е изгубен грешник, защото не пребивава чрез вяра «в Христа».

Второто, в което Святия Дух убеждава невярващия е, че праведността може да се придобие само в Христос. Всичко това, което ние приемаме за праведност, в Божиите очи е като омърсена дреха (виж Ис. 64:6). Обяснявайки службата на Духа за невярващите, Исус казва, че Духът ги убеждава «за правда, защото отивам при Отца» (Ин. 16:10). С това Той иска да каже, че изкуплението, за което Отец Го е изпратил да извърши (виж Гал. 4:4, 5), е извършено окончателно. Исус ще се завърне при Своя Отец на небесата, защото е завършил Своето изкупително дело. «Но Той, като принесе една жертва за греховете [завършено дело], седна завинаги отдесно на Бога, та оттогава нататък чака, докле се положат враговете Му за Негово подножие» (Евр. 10:12, 13).

Службата на Святия Дух не би могла да започне в пълния смисъл на тази дума, докато не се приключи с изкупителната жертва на Христос. Приготовяйки пълно и съвършено спасение чрез Своята съвършена жертва, Христос се отправя за небето, а Святия Дух приключва делото на изкуплението в грешните хора, желаещи да повярват (виж Рим. 5:11).

Накрая, Святия Дух убеждава по отношение на съда, уверявайки, че «князът на тоя свят е осъден» (Ин. 16:11). Всеки, който слуша Евангелието, трябва да осъзнае, че този свят, който се намира под водителството на сатана, вече е осъден и приготвен за унищожение.

За принадлежащите към този свят съществува само една надежда — да откликнат чрез вяра на безвъзмездния дар на спасение в Христос (виж Ин. 3:16). В този присъда звучи Благата вест. Исус обяснява, че «сега е съдба над този свят, сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън» (Ин. 12:31). Грешникът може с радост да повярва, че сатана е изгонен от неговия живот, когато прояви вяра в Спасителя.

В последните дни проповедта на вечното Евангелие трябва да бъде осмислена отново (виж Мат. 24:14; Откр. 14:6). То провъзгласява, че «Падна, Падна великия Вавилон, и стана жилище на бесовете» (Откр. 18:2). Пламенният огън на вечното разрушение приготовен само за «дявола и неговите ангели» ат 25:41), но ако хората доброволно отхвърлят безвъзмездния дар на спасение, обеспечен им от създанието на света в Христос (виж стих 34), за Бога няма друга възможност освен да ги унищожи заедно с този осъден свят (виж. Мк. 16:15,16; Ин. 3:18; Евр. 10:26—29). Единствената надежда за човечеството е да откликне на Божия призив: «излезте от нея, люде Мои, за да не участвате в греховете и и да не споделите язвите и» (Откр. 18:4).

Опитността на обръщане

Преди да погледнем на втория аспект на службата на Духа — Неговото действие в живота на вярващия, — ние трябва да уверени, че разбираме механизма на опитността на обръщането.

Когато човек приеме трикратното убеждение на Святия Дух, когато се покае, повярва и се кръсти (виж Мк. 1:14,15; 16:15,16), в неговия живот настава корено изменение. Святия Дух фактически влиза и живее в него (виж Деян. 2:3741). Библията назовава това «новорождение», или «рождение свише» (виж Ин. 3:3—5; Тит. 3:5; 1 Петр. 1:23). Това пребъдване на Святия Дух е равнозначно на приемане на живота на Христос (виж Рим. 8:2, 10). Извършва се субективна промяна на състоянияето на човека: той престава да бъде «в Адам» и установява личността си «в Христа», което му дава право за небето (виж Рим. 8:9).

Следователно, може да кажем, че службата на Святия Дух в живота на невярващия се провежда отвън, а службата на Святия Дух в живота на вярващия се извършва отвътре. Святият Дух убеждава в истината съвестта както на вярващия, така и на невярващия. Но при невярващия Святия Дух не пребивава, така че тези убеждения да да се провеждат отвътре. Вярващия има в себе си Святия Дух (виж 1 Кор. 3:16; 6:19), така че убежденията на Духа идват в него отвътре.

Това е важно различие. Исус ясно показа на Никодим, че «ако не се роди отново, не може да види Божието царство» (Ин. 3:3). Докато в човека не пребивава Святия Дух, той се намира в погинало състояние, въпреки че може да е получил убеждение от Святия Дух и даже да е член на църквата (виж Рим. 8:9). Но да се родиш от Святия Дух означава да възкръснеш от духовна смърт, към която ни е довел греха. Това новорождение обективно е осъществено в началото в Христос при Неговото въплъщение, когато Неговата божественост се е съединила с нашето съвокупно човешко естество (виж Еф. 2:5). Затова чрез вяра ние преживяваме опитността на новорождението в своя живот (виж Деян. 2:38). Такова истинско обръщане е началото на христиаяския живот.

Да си обърнат — означава да се родиш от Святия Дух, което е равносилно на новорождение. Благодарение на тази опитност се променя нашето състояние: от невярващи ние ставаме вярващи. Тази опитност също субективно ни оправдава (виж. Иак. 5:20) и поставя в положение, при което освещението е възможно, защото ние получаваме самия живот на Христос чрез пребиваване на Неговия Дух (виж. Рим. 8:2, 11—13).



Службата на Духа в живота на вярващия

Службата на Святия Дух в живота на вярващия е призвана да изобрази в него характера на Исус Христос, тоест характера на Бога (виж Ин. 14:9).

Първоначално Святият Дух е пребъдвал в сътворените човешки същества, за да могат те да отразяват Божия характер. Обаче след грехопадението на Адам ние се раждаме на този свят без Бога, духовно банкрутирали. Целта на Евангелието, освен нашето спасение е да премахне вредите, причинени от греха на Адам, и да възстанови в нас Божия образ. Отправната точка при този процес е въплъщение на Евангелието като наша субективна опитност се явява новорождението. С други думи, рождението от Духа — това е предпоставката за свят живот. В човешкото естество на Христос и чрез Неговата изкупителна служба е било направено всичко за възстановяване на Божия образ в хората и Святия Дух е призван да въплъти това възстановяване в живота на всеки вярващ, който е станал едно цяло с Христос и който живее чрез вяра.

Първата задача на Святия Дух се явява да ни избави от нашето положение «в Адам» и да ни утвърди «в Христа» и Неговата църква. След това Святият Дух пребивавайки в нас, извършва чрез кръста Христов голямо и основно преобразование, при което стария живот фактически се предава на смърт. Този про­цес се извършва постепенно всеки ден, така че живота на Христос се проявява в нас все повече и повече (виж 2 Кор. 4:10,11; 3:17,18; Еф. 3:16— 19; 4:4— 13).

На нас не ни е дадено да живеем свят живот със свои сили, това е изключителното дело на Святия Дух, живеещ в нас. Ако правилно сме разбрали това, то трябва да престанем с опитите си да действаме самостоятелно, а бихме дали възможност на Святия Дух да възпроизведе в нас живота на Исус. Това не означава, че трябва да стоим със скръстени ръце. За да се отречем от себе си и да дадем възможност на Святия Дух да изяви в нас живота на Христос, се изисква постоянна, безжалостна борба. Това е названо в Библията «доброто войнстване на вярата» (1 Тим. 6:12).

Святия Дух извършва в живота на вярващия не нещо друго, а освещение. Съгласно учението на апостол Павел, то обхваща духа, душата и тялото (виж 1Сол. 5:23).

Какво има впредвид Павел? Както лекаря трябва да познава устройството на човешкото тяло, за да лекуна неговите неразположения, така и вярващите трябва да знаят своето духовно устройство, за да сътрудничат на Святия Дух в службата Му на освещение. Физическото ни тяло се състои от различни органи, всеки от които има особена функция, тясно свързана с функциите на всички други органи на тялото. Духовно ние се състоим от три компонента —дух, душа и тяло; всеки от тях играе особена роля в духовното благополучие на целия организъм и е тясно свързан с другите компоненти.

След апостолския период, християнската църква направила голяма грешка: тя разединила тялото и душата и обявила, че душата съществува независимо от тялото. Тази идея била привнесена от религията на гърците, а не от Свещеното Писание. Съгласно Библията, всеки един от тези три духовни компоненти има различни функции, съставляващи духов­на цялост на всеки човек, и ни един от тях не може да съществува независимо от другите. Смъртта на човека означава, че умират духа, душата и тялото, тоест целия човек (виж Иез. 18:4,20; Еккл. 9:5,6; 8:8).

Изучавайки духовния строеж на човека, описан в Библията, ние виждаме важната аналогия между него и Божия храм, или светилището. Апостол Павел казва: «Не знаете, че сте храм Божий, и че Божия Дух живее във вас?» (1 Кор 3:16; 6:19). Смисълът е, че старозаветното светилище е било символ на въплътения Христос (виж Пс. 28:9; Ин. 2:19—21; Откр. 21:3; виж също Пс. 76:14 и Ин. 14:4—6). А Христос се явява прототип на вярващия (виж Еф. 2:19—22; 1 Петр. 2:5; Евр. 3:4-6; 1 Кор. 6:16).

Божиите обещания за нас в новозаветно време — това е осъществяване на символите, показани в светилището в старозаветни времена. Например, в Стария Завет закона бил написан на каменни плочи и положен в ковчег. В Новия Завет същия този закон е написан на нашите сърца и е положен «вътре в човека» (виж Рим. 7:22). В Стария Завете Бог е обитавал в светилището, в Новия Завет Бог обитава в човека посредством Своя Свят Дух (виж Иез. 36:27; Ин. 14:17; Рим, 8:9,11). В Стария Завет постройката на светилището представлявало небесния Божий храм, а в Новия Завет християнина сам става Божий храм (1 Кор. 3:16,17; 6:19).

Значи, както преди Бог е обитавал в скинията (виж. Изх. 25:8), така и Святия Дух обитава сега във вярващите. Старозаветното светилище е било разделено на три части — двор, Светая и Светая Светих (виж Изх. 25:8—27; Евр. 9:2—4). Точно така вярващите, които представляват Божия храм на земята в духовен план се състоят от три части — дух, душа и тяло.

Тялото с неговите различни органи може да се сравни с двора на храма, разположен вън и видим за всички. Това е мястото на жертвите (виж Рим. 12:1; Кол. 3:5).

Вътре — душата на човека, способностите на неговия ум: неговите чув­ства, воля, интеллект, са елементите чрез които действа Бог. Това се отнася към отделението на Сватая, където свещениците са осъществявали ежедневнните служби.

Вътре, зад втората завеса и в пределите на самосъзнанието на човека се намира духа на човека, който може да се сравни със Светая Светих — мястото, където обитава Бог. В обърнатия човек Святият Дух пребивава в неговия дух; той представя чрез Себе Си «кръвта на Всевишния» (Пс. 90:1).

Обънете внимание, че съответствието на земното светилище с вярващите в никакъв случай не отрича реалното съществу­ване на небесното светилище (виж Евр. 8:1, 2). Библията ясно учи, че Бог живее на небето, а също и във вярващите (виж Ис. 57:15).

Светилището е било символ на човшкото естество на Хрис­тос, а също и на вярващите в Него. Както вече видяхме, вярващите в Новия Завет се отъждествяват с Божия храм. С други думи, светилището на Стария Завет символизирало, пър­во, въплътения Христос и вярващия, който пребивава «в Него» (обективното Евангелие). Второ, то символи­зирало християнина, който има Христа, живеещ в него (субективното Евангелие).

Следователно, може да кажем, че светилището на Стария Завет е Божия модел на вечното Евангелие, което в началото се е осъществило в Христос, а сега трябва да се осъществи в църквата, част от която се явява всеки вярващ. Христос, нашия Първосвещеник, извърши очистване на небесното светилище, но това очистване е свързано с очистването на сърцата на Неговия народ на земята.

В следващата тема ще разгледаме мястото и предназначението на всеки един от тези три духовни компонента — дух, душа и тяло — и тяхните взаимоотношения със службата на Святия Дух.



Ключови мисли

1. Целта на службата на Святия Дух е да направлява падналия човещки род в съвършеното спасение, приготвно и обезпечено за нас в Христа Исуса.

2. Службата на Святия Дух в живота на невярващия може да се обобщи по следния начин (виж Ин. 16:8):

А. Първо, Той убеждава невярващия, че е изгубен грешник, защото не пребивава чрез вяра «в Христа».

Б. Второ, Той убеждава невярващия, че спасение може да намери само в Христос.

В. Трето, Той убеждава грешника за неизбежността на съда — за това, че този свят, намиращ се под водителството на сатана, вече е осъден на унищожение.

3. Когато невярващият откликне на гласа на Святия Дух, в неговия живот се извършва корена промяна. Святия Дух фактически влиза в него и пребивава в него (виж Деян. 2:37-41). Това е равносилно на «новорождение», или обръщане. Човек престава да бъде «в Адам» и се установява «в Христа» (виж Рим. 8:9).

4. Службата на Святия Дух в живота на вярващия се заключава да пребивава в него, тъй като неговия минал живот фактически е бил предаден на смърт. Този процесс трябва да се извършва постепенно, всеки ден, така, че Христовия живот да се проявява в нас все повече и повече (виж 2 Кор. 4:10,11; 3:17,18; Еф. 3:16—19; 4:4—13). В това се заключава освещението.

5. Духовно ние се състоим от три компонента — дух, душа и тяло. Съществува важна аналогия между духовния строеж на човека и Божия храм, или светилище. Както Бог е пребивавал в светилището, така и Святия Дух живее в вярващия днес (виж 1 Кор. 3:16).

А. Тялото може да се отнесе към двора на светилището.

Б. Душата (способности ум, воля, чувства) да се отнесе към Светая на светилището.

В. Духът (самосознанието на човека) да се отнесе към Светая Светих на светилището.



Дух, душа и тяло
В предходната глава говорихме, че духовно ние се състоим от три компонента — дух, душа и тяло. Всеки от тези три компонента изпълнява своя особена служба в изграждане на духовното благополучие на цялото, но при това всички те са свързани помежду си. В тази глава ние подробно ще разгледаме приложението на всеки един от тези компоненти към службата на Святия Дух в нашия живот. След това ще изследваме службата на Духа в живота на църквата.

Първия компонент — духа

Приведените по-долу текстове ясно свидетелствуват, че всеки от нас, като сътворен от Бога, има дух:

«Господното слово... Господ... и образува в човека духа му» (Зах. 12:1).

«Защото кой човек знае що има у човека, освен духът на човека, който е в него?» (1 Кор. 2:11).

«Така Самия Дух свидетелствува заедно с нашия дух, че сме Божии чада» (Рим. 8:16).

Бог е Дух (виж Ин. 4:24), затова, когато Той е казал: «Да създадем човека по Нашия образ и подобие» ит. 1:26), Той е имел предвид именно човешкия дух. Този дух — не е нашето дихание, не е нашата душа и не е Святия Дух. Той повече от всичко друго ни отличава от животните и ни прави същества, отговорни пред Бога. Именно затова, че човешките същества имат дух, даже и най-примитивните народи в една или друга форме се покланят на Бога. Човешкия дух желае да общува с духовния свят, така както нашите тела общуват с физическия свят, а нашия ум (душа) си взаимодействат с ума на други хора. Ние сме духовни, физически и социални същества, защото се състоим от дух, душа и тяло.

Бог е образувал в нас този духовен елемент, за да общува с нас, за да има място за Своето пребиваване в нас. Чрез нашия дух Той може да управлява нашия разум (нашата душа), която, на свой ред, контролира нашето тяло (виж Кол. 2:19). По този начин, всяка личност, която живее в пълна зависимост от Бога, би отразявала Неговия характер, същността на който е безкористната любов (виж 1 Ин. 4:7, 8). Такъв е бил първоначалния Божий план за нас, когато е сътворил нашите прародители.

За съжаление, грехът изопачил Божия план. Когато Адам и Ева съгрешили, Святия Дух ги напуснал, и духът на човека се оказал освободен за сатана. Вместо бескористна любов в тях се появил егоизъм, и техния живот духовно помръкнал (виж 2 Петр. 2:19). Всички техни деца се родили с това естество; ние сме дошли в този свят без пребиваването в нас на Святия Дух, роби на дявола и греха. Всеки се ражда в този свят лишен от Божия Дух и затова може да живее само «според вървежа на тоя свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството» (Еф. 2:2).

Но ние не сме оставени без надежда. Изкупителния план съставен от Бога «преди създанието на света» (Еф. 1:4) е предназначен напълно да ни освободи от нашето паднало състояние и да възстанови Божия образ в нас. В Своето човешко естество Христос е приготовил това възстановяване за всеки от нас, и сега, благодарение на службата на Святия Дух, то може да стане наше достояние.

До нашето обръщане Божия Дух не пребивава в нас. Ако не е било външното убеждение на Святия Дух, едва ли бихме могли да почувстваме ролята на духа в нашия живот. Затова до новорождението в нас доминират дух и душа погълнати от своето «аз», или тяло с неговите похоти. При обръщането нашия дух се оживотворява, защото Святия Дух слиза и пребивава в нас. Нашия дух става жилище на Бога и обиталище на Неговата воля в нашия живот. Това е опитността на новорождението, която е абсолютно необходима за оправда­ние и която се явява предпоставка за освещение — процеса, при който в нас се възпроизвежда Божия характер.

Преживявайки новорождение, ние приемаме живота на Христос в лицето на Святия Дух. Писанието назовава такъв човек мла­денец в Христа (виж 1 Кор. 3:1). Ние се спасяваме от вината и наказанияето за греха; считани сме за праведни, но следва още нещо – да се научим да живеем по Духа (Гал. 5:16), както новородените младенци трябва да се научат да ходят.

Когато Святият Дух все по-пълно проявява Своята сила в нашия живот настъпва двойна промяна. Първо, ние все повече ще отразяваме характера на Христа. Второ, ще можем да правим разлика между това, което произхожда от нашия дух и което произхожда от съсредоточената върху себе си душа. В Евр. 4:12 е казано за разделянето между душа и дух извършвано от Словото.

Бог ни възражда и учи, въвежда ни в Своя покой чрез нашия дух. Но, за съжаление, живеейки дълги години егоистичен душевен живот, много от нас малко знаят за «животворящия дух», Който пребивава в нас и ни дава сила да се освободим от «закона греха и смъртта» (Рим. 8:2). Трябва ежедневно усърдно да просим от Бога, Той да ни научи как да различаваме духовното от това, което е породено от нашите емоции. Даже когато изучаваме Библията, ние сме склонни повече да уповаваме на своя ум, отколкото да позволим на Святия Дух да ни наставлява в истината (виж 1 Кор. 2:12—14; Ин. 16:13).

Втория компонент — душа

Душата — това е, което ни прави хора. Тя включва способността да мислим, да знаем и избираме; тук са нашите идеали, любов, ненавист, емоции, интуиция и тъй нататък. Душата — това е същността на нашата личност; в нея присътстват способностите на ума (виж Иов 7:15), волята (виж Притчи 2:10, 19), знанието (виж 2 Цар. 5:8; Иов 10:1; Ин. 12:27) и чувствата. По тази причина ние често намираме както в Стария, така и в Новия Завет думата душа, използвана в смисъл на човешко същество, личност (виж Бит. 14:21; Изх. 1:5; Втор. 10:22; Деян. 2:41; 7:14; Рим. 13:1).

Доколкото душата е вместилище на нашата личност, тя е вместилище на нашето «аз». Ето защо в Писанието думата душа често се използва в качество на лично местоимение (виж Бит. 12:13; Втор. 23:24; Мк. 14:34). Следователно, нашата душа — това е просто нашето «аз» (виж Лев. 11:43; Есф. 9:31). В такъв случай, всичко, което произхожда от душата е осквернено от егоизъм, който Библията приравнява към беззаконие. Ето защо в съда се осъждат както самоправедните дела така и делата на беззаконние. ат 7:21—23).

Душата с нейния живот за себе си е нашия плътски живот. Библията я назовава също «плът» (виж Гал. 3:3; Рим. 8:4). Ние наследяваме тази душа при рождението; само с нея може да живее необърнатия човек. Никакви наши усилия не могат да променят този живот — даже нашата култура и образование. Такъв е живота и на плътския вярващ — човек, който може да изповядва Христос, но да живее в противоречие с Него и Неговия Свят Дух.

Обаче в осветения човек, живота за себе си, който живее душата е разпнат на кръста на Христа (Гал. 5:24). Когато Святия Дух живее в духа на вярващия, тогава и душата (ума), и тялото се ръководят от Него. Тоест живота на вярващия фактически се уподобява на живота на Христос.

Всичко това ни води към главното — действието на Святия Дух в живота на вярващия. Святият Дух пребивава в духа на вярващия, но Той действа и в неговата душа или ум. В старозаветното светилище Бог обитаваше в Светая Светих (символи­зираща нашия дух), но ръководеше Своя народ чрез службите в Светая (символизираща нашата душа или ум). Същия паралел съществува и относно храма на чове­шкото тяло. Святият Дух пребивава в нашия дух, но Той действа чрез нашата душа, или ум. В 1 Кор. 2:16 това е названо — да имаме ум Христов (виж също Флп.2.5).

Нашето тяло и, следователно, нашето поведение никога не се контролира непосредствено от Святия Дух. Той ръководи нашето тяло чрез нашата душа, или ум. И отново паралела с старозаветното светилище. Бог може да общува с двора (нашето тяло) чрез Светая Светих (нашия дух), минавайки през Светая (нашата душа).

За да разберем това, ние трябва да се обърнем към живота на Христос, тъй като Той се явява наш прототип и пример. Неговото човешко естество е било във всичко индентично с нашето естество (виж Евр. 2:17), така че тялото, което Той получи чрез Мария е било тяло на греха (виж Гал. 4:4; Рим. 1:3), над който е действал закона на греха (виж Рим. 8:2, 3). Именно затова Той е могъл да бъде изкушаван във всичко, подобно на нас (виж Евр. 4:15).

Христос е бил зачнат и роден от Духа (виж. Лк. 1:35). Затова от самото начало на Своя живот на земята умът на Христа (или душата Му) се е намирал под пълното водителство на Святия Дух, Който е живял в Неговия човешки дух. «А Детенцето растеше, крепнеше и се изпълваше с мъдрост, и Божията благодат бе на Него» (Лк. 2:40; Лк. 4:1).

Изкушенията Го постигаха също така, както ни достигат и нас — чрез греховните (егоистични) въжделения на плътта. Именно чрез телесни желания сатана изкушавал Христос в пустинята, подбуждайки Го да използва Своята Божествена сила за собственно удовлетворение въпреки волята на Неговия Отец (виж Лк. 4:2—4). Този естествен страх пред смъртта (плътския произход) побуждали Исус три пъти да умолява Своя Отец да го отмине горчивата чаша (виж Марко14:34—41).

Но егоистичните желания на плътта не се удовлетворяват без съгласието на ума. Изкушението само по себе си още не е грях до тогава, докато ума не се съгласи с тези изкушения. «И тогава страстта зачева и ражда грях» (Иак. 1:15). Тъй като Христовият ум се е намирал всецяло под водителството на Святия Дух, на всяко изкушение Той е отговарял с «Не!» «Не Моята воля [Моето Аз] но Твоята [Божията] воля да бъде» (Лк. 22:42). Затова за греха нямаша място в Неговия живот (виж Ин. 6:38). Вместо това Той осъди греха (закона на греха) в плътта (виж Рим. 8:2, 3).

Христовата плът, като греховната плът на цялото човечество се е изкушавала от греха. Но Неговият ум, бъдейки духовен, никога не се е покорявал на греха, и в този смисъл Той е победил греха в плътта чрез силата на Духа (виж Лк. 4:13, 14). Подобно на това, ако имаме ума Христов, ако сме се облекли с Господа Исуса Христа, то «не ще промишляваме за страстите на плътта» (Рим. 13:14).

В Евр. 2:18 е казано: «Понеже в това дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага». Христос е страдал всеки път, когато е бил изкушаван. Ние знаем, че Христос е бил изкушаван, подобно на нас, иначе Той не би могъл «на изкушаваните да помага». Може да се зададе такъв въпрос: «Как Христос е пострадал, като изкушаван?» Отговора се намира в 1 Петр. 4:1: «И тъй, понеже Христос пострада по плът, въоръжете се със същата мисъл; защото пострадалия по плът се е оставил от греха». Моля ви, обърнете внимание, че страданието, за което говори тук Петър, засяга победата на Христос над греха и то не е ограничено с Неговите страдания на кръста. Като изкушаван в плътта, Христос пострада в плътта (виж Евр. 2:10), но Той победи чрез Своя ум. От думите на апостол Петър явства също, че ако се въоръжим с мислите на Христос (мислите на Духа), то за греха няма да има място в нашия живот, а нашата плът ще страда. Както ще видим понататък, това е така защото е невъзможно до се промени природата на плътта; в нея има неискорено желание да греши и като не получи удовлетворение тя страда.

Христос дава победа над греха чрез пребиваване на Святия Дух в нашия ум, или нашата душа. Кактс е казал Павел: «Сам аз с ума слугувам на Божия закон, а с плътта на греховния закон» (Рим. 7:25). Той също ни казва: «И не съобразявайте с тоя век, но преобразявайте се чрез обновлението на ума си, за да познаете от опит, що е Божията воля – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършенно» (Рим. 12:2).

В човек с невярващата душа (ум) и тялото се намират в съвършено съгласие — те и двете са под властта на греха. Павел напомня на ефеските християни за тяхния живот преди обръщането, който е бил изпълнен с «желания на плътта и помислите» (Еф. 2;3). В необърнатия човек живота на душата се явява също живот на тялото. И едното и другото се напълно осквернени от егоизъм.

В плътския вярващ, който е роден от Духа, но още живее по плът (за себе си), умът може да се стреми да изпълнява Божията воля, но тялото остава подвластно на закона на греха (виж Рим. 7:22, 23). Без помощта на Святия Дух умът не може да победи закона на греха, действащ в нашите членове. Затова такъв живот е помрачен от грях, въпреки че греховете могат да бъдат и не толкова тежки, както у невярващия.

Но духовния християнин не само е роден от Духа — вярвайки, той е абсолютно подчинен на Духа. Такава личност има умът Христов, така че в него не живее «стария човек»; в него живее Христос посредством Неговия Дух. По този начин, оправданието на закона се изпълнява в нас, «живеещите не по плът, но по дух» (Рим. 8:4).

Третия компонент — тяло

Тялото, сътворено от Бога, трябва да се намира в подчинение на душата. Душата, на свой ред, трябва да бъде под водителството на Божия Дух, пребиваващ в човешкия дух. По този начин, желанията на тялото, такива, като секс, глад, любов и тъй нататък, трябва да бъдат контролирани от Бог чрез душата на човека; неговото поведение трябва да отразява Божия характер.

Като съгрешил, човека излезъл изпод Божията власт и станал независим. Естествените желания на тялото осквернени от егоизъм се превърнали в похот. Тяхна цел станало самоудовлетворението, а не угаждането на Бог. Природата на човека толкова се извратила, че похотта на плътта взела власт над него. Живота на падналия човек се преизпълнила с егоизъм, породен от сатана.

Писанието назовава нашето тяло, намиращо се в греховно състояние, «тяло на греха» (Рим. 6:6) не защото нашето тяло е греховно само по себе, а защото принципа на греха е попил във всеки негов член (виж Рим. 7:23). Животът на самоугаждане, грехът хранещ нашето тяло, прави греховна нашата плът. Този греховен живот не може да се преобрази. Ето защо ние с надежда гледаме на Второто пришествие, когато ще бъде изкупено нашето греховно тяло (виж Рим. 8:23; Флп. 3:20,21; 1 Кор. 15:50—54). Докато принципа на кръста, принципа на самоотричането трябва ежедневно да се осъществява в нашия греховен живот посредством Святия Дух (виж Лк. 9:23).

В греховните човешки същества и тялото, и душата се намират във властта на своето «аз», така че без Бога даже най-доброто, на което те са способни е напълно себично. «Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път» (Ис. 53:6; Флп. 2:21; 2 Тим. 3:1,2). Естествения живот на чо­вечеството — това е живот на плътта, където човек с душата и тялото си живее само за себе си. Този живот получаваме при рождението си (виж Ин. 3:6), и без Бога ние не можем да живеем по друг начин. Можем чрез самовъзпитание да станем висококултурни хора, но без Святия Дух ние ще продължаваме да живеем живот в плътта. Егоизмът по един или друг начин ще бъде ръководящ фактор в нашия живот. Необърнатия човек е безсилен да изпълни Божията воля, защото той е «отслабнал чрез плътта» (Рим. 8:3).

Фактически плътта е враждебна на Бога, и тя не иска, нито пък наистина може да се покорява на Неговия закон (виж Гал. 5:17; Рим. 8:7). Нужно е да разберем, че е невъзможно да поправим поквареността на плътта (виж 1 Кор. 15:50—53). Даже и Сам Всемогъщия Бог не ще преобрази плътта и да я направи угодна за Себе Си. Плътта принадлежи към сатанинската сфера, а Бог е осъдил всичко, което се отнася към нея. Ето защо Христос разпна плътта на на кръста (виж Евр. 10:19, 20).

Невярващите, а също и много християни, които не разбират Словото Божие, винаги се опитват да преобразят или подобрят плътта. Външно плътта може да изглежда привлека­телно (това преди всичко е измамно, защото плътта е греховна), но вътре е изпълнена с «лицемерие и беззаконие» ат. 23:28). Всички опити да усъвършенстваме плътта чрез измъчване на тялото или приемане на обещания и решения са обре­чени на провал.

«Роденото от плът е плът», — каза Исус (Ин. 3:6). И винаги ще си остане такова. Бог Сам признава, че е невъзможно да се промени плътта, защото този, който я съблазни – дявола не може да се промени. Затова, когато ни спасява, Бог не се опитва да промени плътта. Вместо това Той я предава на смърт посредством кръста и ни дава нов живот — живот чрез Своя Дух. За да осъществи спасение от силата на греха, плътта трябва да бъде разпната (Гал. 5:24).

Плътта може да се прояви по два различни начина. Първия – това са греховните дела, които проилизат от желанията на тялото; тяхния списък можете да намерите в Гал. 5:19—21, там те са назовани «делата на плътта». Втория, това са самоправедните дела, които произхождат от душата. Външно те напълно се отличават от делата на плътта. Те са похвални, често религиозни дела. Самоправедните дела на Павел преди неговото обръщане са пример за това (виж Флп. 3:4—6).

Ние, хората, високо оценяваме самоправедните дела. Но Бог осъжда както това, така и другото проявление на плътта като беззаконие (виж. Ис. 64:6; Мат. 7:22,23). Желанието на тялото прави своето «аз» център и поставя волята на човека над Божията воля. Душата може да служи на Бога, но само в съгласие със собствената воля, а не с Божията. Тя може също да се опитва с всички сили да съблюдава Божия закон, обаче центърът на която и да е постъпка няма да престане да бъде собственото «аз». В 1 Кор. 3:1—3 апостол Павел разделя всички вярващи на на две класи: (1) духовни християни, в които Божия Дух пребивава и управлява целия човек — духът, душата и тялото, и (2) плътски християни, които са преживяли новорождение (виж стих 16), но в които още преобладава живота на плътта.

Основния проблем, стоящ пред християнската Църква в настоящето време, — това е проблема на бездуховността. В църквата има много младенци в Христос, въпреки че по възраст те са «стари» християни. Такъв е бил проблема в коринтската и галатийската църкви в новозаветния период, такъв е и сега. Всеки християнин трябва да се научи, че между плътта и Духа не съществува съгласие, че формулата «не аз, но Христос» е единствената формула за християнски живот.

В тези последни дни нашето най-силно желание трябва да бъде победата над плътта. Тази победа се постига посредством дълбокото въздействие на кръста, когато Святия Дух ежедневно ни го възлага. Само когато сме се съразпнали с Христос (виж Рим. 6:11), ние трябва да позволим на Святия Дух да извърши това разпятие, като ежедневно подлага на смърт нашето плътско «аз». Всеки път, когато нашето «аз» повдига свята уродлива глава, Духът ще ни убеждава. В отговор ние трябва да не защитаваме или оправдаваме себе си, а да се подчиним на кръста Христов. Когато нашето «аз» бъде напълно разпнато, тогава чрез нашите смъртни тела ще възсияе великолепието на Божията слава (виж Рим. 8:11—14). Тогава ще бъдем готови да посрещнем Господа живи.

Дълбокото въздействие на кръста се заключава в неговата способ­ност да разпъне нашето «аз», за да може Духът да възпроизведе в нас характера на Христос. Библията често говори за този процес като за огнено изпитание и очистване (виж Евр. 12:5—11; 1 Петр. 4:12,13). Въпреки, че е болезнено за плътта, то «после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него» (Евр. 12:11). И Христос е придобил праведност в греховна плът само с цената на страдания на плътта (виж Евр. 2:10,18; 5:8,9). «Пострадалият по плът се е оставил от греха» (1 Петр. 4:1).

Като изучаваме действието на Святия Дух в живота на вярващия, може ясно да се види, че в християнския живот няма нищо, което да не зависи от Неговото влияние. По Божие намерение целия наш живот трябва да се направлява и контролира от Святия Дух (виж Прит. 3:5,6). Святият Дух ни освобождава от грехов­ния живот за себе си (виж 2 Кор. 3:17, 19); освещава ни (виж 2 Сол. 2:13; 1 Петр. 1:2), наставлява ни на всяка истина (виж Ин. 16:13); изпълва със смисъл нашите молитви (виж Рим. 8:26; Иуд. 20); дава ни сила да свидетелстваме за Евангелието (виж Лк. 24:49; Деян. 1:8). Такава е службата на Духа в живота на всеки вярващ.



Службата на Духа в живота на Църквата

Службата на Святият Дух се осъществява не само за отделния християнин. Тя се простира и в живота на всички в църквата. Пребиваващия в сърцата на вярващите Дух е факторът, който обединява всички вярващи, съставляващи тялото на Христос — Църквата. «Защото всички ние, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух, да съставляваме едно тяло, и всички в един Дух се напоихме» (1 Кор. 12:13). Новорождението не само ни поставя в Христа, но ни отъждествява с Неговото Тяло така че «така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас един за друг» (Рим. 12:5; 1 Кор. 10:17; 12:12).

Съгласно Новия Завет, Църквата — това е сплотена група от вярващи, обединени независимо от раса, цвят на кожата, пола или общественото положение (виж Гал. 3:26—28). Това е общение на вярващи мъже и жени, които образуват едно цяло в Христа и които трябва да бъдат напълно съединени, за да изявят живота на Бога точно така, както Христос Го изяви в Свото човешко тяло, когато беше на земята (виж Ин. 14:9; 1 Тим. 3:16).

За съжаление, християнската Църква се оказала съвършено несъстоятелна в това отношение; фактически света не е имал възможността да види в Църквата Божия образ. Ние трябва да разберем, че спасението в Христос — това не само способ за всеки от нас да избегне вечното осъждение. Всеки чо­век, спасен в Христос е спасен «за добри дела» (Еф. 2:10; Мат. 5:16; Кол. 1:10; 1 Петр. 2:12). И тези добри дела трябва да се осъществят в рамките на Църквата, която се явява сол и светлина в света. Докато ние, назоваващите се за християни, не пожелаем да станем оръдия в ръката на Божия Дух, света в който повече от 75 процента не са християни, няма да почувства силата на Евангелието.

Апостол Павел ясно показва, че всеки член на Църквата изпълнява особена функция по отношение на тялото, както му е дадено от Святия Дух (виж Рим. 12:58; 1 Кор. 12:14—26; Еф. 4:11—15). Тези текстове показват, че всеки вярващ е получил поне една дарба от Духа. Тези дарби са предназначени да бъдат използвани за служба на самата Църква, и посредством тях Църквата, представяща Бога, трябва да свидетелства за Него на света. Църквата като Христово тяло трябва да изявя Бога в плът.

Нито един член на Църквата сам по себе си не може в пълнота да изяви Христос по простата причина, че той самия не се явява тяло на Христос. Единствено чрез Църквата, живееща като едно цяло, в пълно съответствие и хармония с указанията на Святия Дух, може в пълнота да бъде изявен живота на Христос. Това трябва да стане преди пришествието на Христос. Библията назовава това тайната Божия, която ще се изпълни, «както Той е благовестил на Своите слуги пророците» (Откр. 10:7; Кол. 1:25—27).

От това ясно следва, че в Църквата и в живота на всеки вярващ Святият Дух трябва да извърши важни служби. Първо – Святият Дух дарява на църквата дарби, за да се развие Христовото тяло, докато съзрее «в мярката на Христовата пълнота» (Еф. 4:13). Второ, Святият Дух дарява църквата с дарби, които да свидетелстват за силата Божия за спасение изявена в един загиващ свят.

За съжаление, почти две хиляди години Църквата не е достигнала в полнотата Христова и не е открила Божия живот в плът. Не следва ли ние, живеещите в XXI век, в смирение да дойдем при Бога и да се покаем за своята несъстоятелност? Причината е в нас, а не в Бога. Ние изпорочихме евангелската истина и поставихме своето «аз» по високо от делата на Христос.

Говорейки за последните дни, Иоил провъзгласи: «И след това ще излея Духа Си на всяка твар» (Иоил. 2:28). Той казва също:

«Но, казва Господ: даже и сега се обърнете към Мене с цялото си сърце, с пост, с плач и с ридание. И раздирете сърцето си, а не дрехите си, та се обърнете към Господа вашия Бог... Нека плачат свещениците, служителите Господни, между предхрамието и олтара. И нека рекат: «пощади, Господи, людете Си, и не предавай наследството си на позор, та да ги владеят народите. Защо да рекат между племената: где е техния Бог? Тогава Господ поревнува за земятя Си и смили се за людете Си» (Иоил 2:12, 13, 17, 18).

Такова дълбоко сърдечно покаяние Бог търпеливо очаква от Своя народ. «Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш» (Откр. 3:19). Когато Църквата направи това, Бог ще излее Своя Дух и земята «ще се освети от Неговата слава» (Откр. 18:1).

Ключови мисли

1. Бог е планирал да направи нашия дух Свое обиталище като средство за общение с нас. Чрез нашия дух Той желае да управ­лява нашата душа (ум), който на свой ред, да управлява нашето тяло.

2. Чрез греха на Адам всички ние сме се родили без да живее в нас Святия Дух, — роби на сатана и греха. Такава е нашата природа до обръщането. Преживявайки новорождение, ние приемаме живота на Христос в лицето на Святия Дух, Който живее в нас.

3. Душата (умът) е съставна част от нашето същество, която ни придава способността да мислим, да познаваме, да изби­раме; това е сферата, която включва нашите идеали, любов, ненавист, нашите чувства. В Библията с думата душа често се обозначава просто човешко същество (виж Бит. 14:21; Изх. 1:5; Деян. 2:41; Рим. 13:1).

4. Душата с нейния живот за себе си е нашия естествен живот. Библията го назовава «плът», като има предвид човешката греховна природа.

5. Изкушенията идват при нас (както и при Христос) чрез греховните желания на плътта. Но егоистичните въжделения на плътта не могат да се удовлетворят без съгласието на ума.

6. Христовият ум, или душа, бъдейки духовни, никога не са се поддавали на греха; така че Той е победил греха в плътта чрез силата на Духа (виж Лк. 4:13, 14). Подобно и ние, ако имаме ум Христов, то «грижите за плътта» не ще ги превръщаме «в похоти» (Рим. 13:14). Именно в нашите умове, или души, Христос ни дава победата над греха посредством пребиваващия Свой Дух.

7. Библията назовава третия компонент на нашето човешко същество — тяло — «тялото на греха» (Рим. 6:6). Това е не защото тялото е греховно само по себе си, но защото принципа на греха е проникнал във всички части на тялото.

8. Като ни спасява, Бог не се опитва да промени плътта. Вместо това Той я предава на смърт посредством кръста и ни дава нов живот — живота на Неговия Дух.

9. Плътта се проявява в две посоки: чрез прегре­шения и чрез самоправедни дела. Бог осъжда и едното и другото като беззаконие.






Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница