Жан херш философското удивление

Второто изискване засяга res cogitans, мисленето. Онова, което е дух, което идва от мисленето в неговите очи е чиста вътрешност и чиста активност. Никога нито волята, нито умът не се задвижват отвън. Нищо не би било по-чуждо на Декарт от съвременната тенденция да се обясняват почти изцяло както подвизите, произведенията, така и престъпленията чрез външни влияния, които в крайна сметка изключват всяка заслуга или всякаква отговорност. При Декарт мисленето и волята отстояват своята радикална вътрешност и интегрална спонтанност. Това е волунтаризмът на духа – симетричен на механизма на протяжността.
Подобен дуализъм повдига труден проблем. Самият Декарт добре знае, че не може да избяга от него. Когато той иска да повдигне ръката си, ръката му се повдига в протяжността, res extensa. Когато усеща някъде болка в тялото си, усеща я също в ума. Декарт не решава проблема за връзката на душата и тялото. Опитал се е да го направи, прибягвайки до прочутата малка пинеална жлеза, разположена в основата на малкия мозък. Но това не обяснява нищо. Въпросът не е: къде става връзката?, а: как две радикално чужди субстанции могат да въздействат една върху друга? Но двойното изискване – за механистично обяснение на “протяжното нещо” и за абсолютната отговорност на “мислещото нещо”, е било толкова важно, че Декарт пожертвал заради него съгласуваността на своята система.

От друга страна, тази система запазва възможността за безсмъртна душа. Тялото принадлежи на протяжността и се разпада. Като чиста вътрешност на мисленето душата не се разпада заедно с тялото.

СПИНОЗА

Приживе публикува само две произведения: Принципи на картезианската философия и Теологико-политически трактат. И тъй като произведенията, особено второто, отключват огромен скандал, Спиноза решава да не публикува повече нищо. Затова повечето от неговите съчинения се появяват едва след смъртта му – сред тях основната Етика, един от големите шедьоври на западната философия.

Спиноза умира на четиридесет и пет години. Можел е да има съвсем различен живот: предлагали са му една от най-известните за онова време катедри в Университета на Хайделберг. Той отказва, мислейки, че там ще загуби независимостта си и че няма да го оставят да мисли и преподава това, което смята за вярно.

Независимост на всяка цена, такава е характерната черта на неговия живот и мислене. Тази черта ни изглежда още по-впечатляваща, когато разглеждаме понятието, което той прави център на своята философия. Това понятие е необходимостта. Независимост-необходимост, със свързващо тире, това е Спиноза.

Да се опитаме да разберем този привиден парадокс. Тук разглеждаме само Етиката, която е била написана на латински и чието пълно заглавие е: Ethica more geometrico demonstratа, сиреч Етика, доказана по геометричен начин. Тук има нещо учудващо. Всъщност, не е възможно да се говори за етика, без да се въведе свободата. Не може да се говори за етика спрямо неща, които не са свободни. Керемида, която пада от покрив и причинява смъртта на човешко същество, не върши акт, противоречащ на етиката, защото не е свободна. Който казва “етика”, казва “свобода” – тогава как да се оправдае етика, която задължително се обръща към свободата more geometrico, по начина на геометрията?

Първата книга говори за Бога, de Deo. Съчинението започва като трактат по геометрия с изброяването на аксиомите и определенията, после продължава с теоремите и техните доказателства. Ако сравним подхода на Спиноза с този на Евклид, установяваме, че Спиноза си позволява една единствена допълнителна свобода да въвежда на някои места схолии, вид обяснения или маргинални коментари, в които авторът се изразява по-свободно. Когато някое изказване му изглежда особено важно от гледна точка на философията, той добавя към доказателството схолия, която може да развие на много страници според философския си подтик.

Какво значение може да се даде на тази геометрична форма, какъв е смисълът на наложените от нея принуди?

Етиката е доказана по геометричен метод. Следователно трябва да разберем как тук се събират етика и геометрия, как свободата на етиката и необходимостта на геометрията осъществяват единството си. Попадаме в сърцевината на мисленето на Спиноза: свобода и необходимост са едно цяло. В крайна сметка свободата е необходимост, необходимостта е свобода. Но трябва да последваме пътя, който отвежда до такъв резултат и му придава смисъл.
Книгата от Етиката, говореща de Deo, за Бога, започва с понятието субстанция. Бог е субстанция. Това ни кара да мислим за школата от Милет. Но терминът “субстанция” при Спиноза има съвсем радикален смисъл. Не означава нито водата, нито въздуха, нито огъня, нито безкрайното. Субстанцията е битието като свое собствено основание, такова, каквото е в себе си, чрез себе си и за себе си – тоест битието в своята абсолютна самодостатъчност, независещо от нищо друго освен от себе си. Субстанцията е Бог. Тя е вечна и според Спиноза това означава, че е извънвремева, чужда на времето.

В случая сме далеч от християнското схващане. Човекът-Бог е изцяло чужд за Спиноза парадокс; по това гледище той остава тясно свързан с еврейската традиция, отхвърляща безусловно всякакъв антропоморфизъм, що се отнася до Бога.

Субстанцията, самодостатъчното битие, има атрибути. Не е лесно да се обясни какво представляват. Те отговарят на различните начини, по които Бог се разгръща. Когато казваме, че Бог е във себе си, чрез себе си и за себе си, схващаме напълно затворено в себе си същество, което не се разгръща. Атрибутите са начините, по които субстанцията се разгръща. Според Спиноза те са безброй. Но ние познаваме само две: протяжността и мисленето. Това ни напомня за Декарт. Обаче тук всичко върви другояче. При Декарт има радикален дуализъм. При Спиноза протяжността и мисленето са само два сред безброй други непознати атрибути на една и съща субстанция. Всеки атрибут е безкраен, но Бог е абсолютно безкраен. Той е безкрайност на безкрайни атрибути.

Тъй като субстанцията е една и няма нищо извън нея, то нейната единност е идентична на необходимостта. Отсъствие на необходимост може да възникне само ако се вкарат множество елементи. При положение, че субстанцията е една единствена и нищо друго не е, няма нито дуализъм, нито плурализъм, съществува само битието и неговата необходимост.

Необходимостта на субстанцията за Спиноза е оръжие срещу всяка финалистка концепция за битието, срещу всяка финална причина. Видяхме, че Декарт приписва на Бога свобода на безразличието, така че да не се налага въвеждането на схема на финалистка мисъл. Спиноза е съгласен с него по този пункт, но отива по-далеч. В Бог той признава не свободата на безразличие, а необходимостта. Бог е необходимостта и ако човек иска да говори за божествената необходимост, трябва да каже: в Бог, строго погледнато, свобода и необходимост са едно и също.

Следователно за Спиноза финалната причина е човешки предразсъдък, изцяло противоположен на идеята за Бога. Но тя се противопоставя също на истинската свобода. Какво иска да каже Спиноза? Когато си поставяме известни цели в зависимост от липсите, които ни карат да страдаме, ние всъщност не сме свободни. Липсата ни подчинява. Истинската свобода е да признаем необходимостта на единствената субстанция с всичко, което следва, и то не само да признаем, но и да приемем. Да се опитаме да разберем.

В основата тук има аналогия с опита на очевидността и нейния задължителен характер. Когато в геометрията се доказва, че три ъгъла в триъгълника са равни на два прави, и накрая казваме “разбирам”, това означава, че казваме “да” на принудата на доказателството. Не можем да кажем: “Разбирам, но не съм съгласен”. Още щом необходимостта, включена в доказателството, се поставя пред нас, нашият ум открива истинска радост да признае валидността и необходимостта на доказателството. Нещо подобно според Спиноза има в истинската свобода.

Истинската свобода се състои в най-дълбокото признаване на необходимостта на истинната субстанция. Това признаване не е просто интелектуално разбиране, а разбиране, което същевременно е съгласие, едно “да”, както при доказването в геометрията. Ние сме съгласни, понеже аргументът ни е убедил, понеже е отнесъл съгласието на нашия разум.

Ето защо финалната причина може само да се противопоставя на идеята за Бога и също на идеята за истинската свобода. Декарт не е на това мнение. Той, обратно, казва, че свободата на безразличие, която е свободата на Бога, за човека представлява най-ниското ниво на свобода.

Според Спиноза човек има за задача да направи своя божествената необходимост, така че повече да не е роб на човешкото желание, да не желае повече нищо друго освен самата Божия необходимост. Тук свобода и необходимост се сливат.

Видяхме вече нещо подобно при стоиците. Според тях, за да е свободен, човек трябва да е в съгласие с необходимостта на света, необходимост, произтичаща от душата на всемира. За да бъде разбрано и преживяно, едно такова учение изисква от страна на свободата подтик, подобен на подсказания от Спиноза, макар и непроизтичащ от рационално доказателство. И в двата случая се визира едно и също величие: волята, която проявява силата си, като преодолява самата себе си.

Не е чудно, че човек, извел независимостта на духа си преди всяко друго съображение, е развил философия, която го е вкарала в конфликт с всички конфесионални институции от онова време. Имал е затруднения както с еврейската общност, така и с християнските Църкви, затова повечето от съчиненията му не са публикувани приживе. Но това е същият човек, който смята, че висшето блаженство се състои в отъждествяването на личната свобода и божествената необходимост. В творчеството му се долавя своеобразен рационалистичен мистицизъм. Етиката, доказана по геометричен начин, трябва да прояви божествената необходимост със същия блясък, който грее в математическата очевидност – очевидност, която въпреки постоянната склонност на нашия ум към финална причина увлича и присъединява разбирането и волята.

Субстанцията при Спиноза прилича на представата у Парменид. Спомняме си, че за Парменид субстанцията е една, проста, неделима, вечна. Но “вечна” в случая не означава, че непрестанно трае. Субстанцията е вечна, понеже е битието в себе си. Тук вече стигаме до библейската традиция. Когато в Библията Бог казва: “Аз съм Вечният”, това е същото, както казаното: “Аз съм Този, Който е”, сиреч “Аз съм Съществуващият”. Следователно смисълът не е “Аз трая”, а “Аз съм Съществуващият”. В същия смисъл субстанцията при Спиноза е безкрайна. Тя е Бог; затова, когато излага Етиката, изхождайки от субстанцията, Бог се явява отправна точка: de Deo.

Цялата философия на Спиноза е като изключително широко и богато разгръщане на един вариант на онтологичното доказателство. В нейния център намираме оригинално убеждение: Бог и субстанцията са едно. Бог-субстанция според Спиноза съществува необходимо. Той не може да не съществува. Тук откриваме толкова битийна плътност, толкова онтологична пълнота, толкова мощ на съществуването – всички тези начини на говорене приплъзват някак един в друг и стават взаимно заменяеми, - че само противоречие вътре в самия Бог би могло да я възпрепятства. Това обаче, казва Спиноза, е невъзможно: бидейки абсолютно безкраен, Бог има безкрайната мощ да съществува и няма нищо нито вън, нито вътре в него, което да накърни тази мощ. Следователно той съществува необходимо. И ако има някаква задължителна очевидност, сигурност, тя е точно тази. Всичко останало е само нейно производно, всичко останало извлича производно от нея своята очевидност. Плътността на битието в идеята за Бога като субстанция е такава, че мисълта, според която Бог не би съществувал, е просто невъзможна за мислене.

Спиноза мисли самата пълнота на битието. Той дори не може да схване, че със своята безкрайна битийна мощ безкрайният Бог може да е възпрепятстван от нещо. Следователно не може да не съществува. Така е утвърден монизмът на съществуването на битието в неговата пълнота.

Двете субстанции на Декарт стават тук два атрибута на единствената субстанция, съдържаща безброй атрибути. Ние обаче познаваме само тези два, протяжността и мисленето. Бог е причина на себе си, causa sui, и основа на всичко съществуващо. По-точно: той е всичко, което е. И тъй като той е всичко, което е, и нищо не може да е другояче, съществувайки само чрез божествената субстанция, тук имаме работа монизъм, но и с пантеизъм.

Трябва да разберем още какво са модусите според Спиноза.

Ако атрибутите означават безбройните и вечни аспекти на субстанцията, модусите са афектите на субстанцията. Тази дума идва от латинския глагол afficere, който означава: правя нещо спрямо...Следователно модус е преходният начин на съществуване на субстанцията, който ни се явява в един от двата атрибута, които познаваме. Модусите не съществуват от себе си или чрез себе си. Обратно, те съществуват в друго (субстанцията), чрез друго и по причина на друго нещо. Съществуването им изцяло зависи от друго. Има модуси на атрибута протяжност и модуси на атрибута мислене. Тази книга, например, е модус на атрибута протяжност; мисълта, която формулираме, е модус на атрибута мислене. Модусите следват един друг в атрибутите на субстанцията, бидейки безброй, като всички необходимо произтичат от субстанцията.

Как да разбираме това? Не каузално. Модусите произтичат от субстанцията, както свойствата на триъгълника произтичат от триъгълника. Това означава, че е в природата на битието, на субстанцията, на Бог модусите да са това, което са. Триъгълникът не е причината на факта, че сумата от трите му ъгъла е равна на два прави. Не е причина в модерния смисъл на думата. Модусите произтичат от субстанцията, те са това, което са, от производна необходимост.

В своята книга Битие и Небиващо (L’Etre et le Néant) Сартр например твърди, че ако Бог съществува, не може да има свобода на субекта. Само с тежестта на своето битие Бог би изключил свободата на субекта.

Спиноза твъргва от обратното убеждение. Не е пожертвал нито необходимостта на Бога, нито свободата. Потърсил е най-дълбокото решение на този конфликт. Мисълта му се развива по следния начин:

Бог е свободна причина, той е свободната причина на всичко. Това означава, че Бог действа единствено по силата на необходимостта на своето битие. При Спиноза не се открива и следа от божествената свобода, така както я схваща Декарт – че Бог може по своя воля да променя всичко чак до законите на природата и математическите отношения. Според Спиноза Бог е свободен, защото действа единствено съобразно необходимостта на собствената си природа. Трябва да разберем това: след като Бог е вечна субстанция, абсолютната плътност на битието, неговата свобода притежава в самия него най-високата представима степен на принуждаваща необходимост. Идеята за свободата съвпада тук абсолютно с вечната необходимост на неговата природа. Не би могло да става въпрос за настроение или промяна.

Несъмнено Спиноза е образцовият философ на абсолютното. Тъй като мисли “в абсолютното”, понятията, които ние имаме навик да различаваме или дори да противопоставяме на нивото на относителните реалности, се оказват, така да се каже, погълнати от един единствен огън – и противопоставянето става единност.

Свобода и необходимост не са повече два противоположни полюса: в абсолютното те стават синоними. За Бог да е свободен означава да съществува според собствената си необходимост, затова Бог е едновременно свободен и необходим. Свободата му съвпада с необходимостта, както също с цялата произтичаща от него необходимост.

Следователно, когато си представяме, че принудата на идващото от Бога е необходимост, насочена срещу нашата свобода, можем да бъдем сигурни, че се заблуждаваме относно нашата свобода. Нашата истинска свобода не може да е друго освен божествената необходимост. Няма свобода срещу Бога, защото Бог е всичко, включително нас самите.

Тук Спиноза различава два аскпекта на субсанцията, или Бог, два аспекта или две функции: natura naturans и natura naturata, прираждаща природа и природена природа - първата като творяща, втората като сътворена.

Творящата природа отговаря на субстанцията, която е “причина на себе си”. Сътворената природа произтича от необходимостта на субстанцията, тя е съвкупност на модусите. Необходимостта, съвпадаща в Бога със свободата, става в природата съвкупността на необходимите принуди, която свързва модусите помежду им. Всичко в света е необходимо.

Ето защо Спиноза отхвърля двете понятия – “случайност” и “възможност”. Казваме за нещо, че е случайно, когато съществува, но би могло също толкова и да не съществува. Казваме за нещо, че е възможно, когато приемаме, че може да се осъществи, но може и да не се осъществи. Според мисловната система на Спиноза тези две понятия не посочват нищо реално. Те се дължат просто на факта, че не познаваме веригите на причините и следствията, и не разбираме, че техен източник е необходимостта на субстанцията. В действителност има само необходимост и невъзможност, като и двете произтичат от необходимостта-свобода на Бога.

Сега можем да разберем какво означава божественото съвършенство при Спиноза. “Съвършенството” изобщо не е отнесено към стълбица на ценностите или към финални причини. То не съдържа никаква тенденция към реалност, която ние бихме преценили като “съвършена” заради нейната красота или щастието, което ни доставя. Не. Когато казваме: “всичко произтича от божественото съвършенство”, това не означава нищо друго освен: “всичко е необходимо”. Подобно схващане, според което всяко нещо се разглежда от гледна точка на божествената необходимост, изключва всякакво различаване между добро и зло в човешки смисъл. Ако има само необходимо и невъзможно, добро и зло изчезват. Това означава да кажем, че в сърцевината си Етиката на Спиноза отказва всичко, което обичайно се нарича етика. Така попадаме на равнището на онзи вид “рационална мистика”, за която говорихме в началото. Нито добро, нито зло: свързвайки се с геометрията, тази философия разрушава всяка финална причина, която оттук насетне се свежда до предразсъдък. Различаването на добро и зло произтича от нас самите, от относителността на нашата гледна точка. От гледна точка на Бога – но това е твърде човешки начин на говорене – за разбиращия божествената необходимост има само съвършенство.

Проблемът за единството на тялото и душата, неразрешим при Декарт, се решава лесно при Спиноза. Душата и тялото са модуси на два атрибута на единствената субстанция. Тялото е модус на протяжността, душата е модус на мисленето. Връзката им се разбира лесно, понеже принадлежат на единността на субстанцията. Все пак не бива да си представяме, че действат едно върху друго, понеже между двата атрибута, протяжността и мисленето, не би могло да има взаимодействие. Въз основа на единността на субстанцията между това, което става в тялото, и това, което става в душата, съществува паралелизъм. Спиноза ни казва, че редът и последователността на идеите е идентичен на реда и последователността на нещата. Това е единността, една и съща необходимост, разгледана под нейните два аспекта, но без никакво взаимодействие. В субстанцията двете образуват едно цяло. В дълбочина, онтологически тялото и душата са едно, проявяват едно и също битие.

Всички ние се питаме и всеки човек полага усилия да оправдае взетото решение, като му придава основание или основания. Случва се обаче това решение да се наложи дори без основанията, които извиква, понеже е вкоренено дълбоко в неговото същество. В този случай човек усеща, че привлечените доводи, без да са погрешни, остават недостатъчни и не докосват същината. Той е взел това решение, понеже, бидейки този, който е, не е можел да действа другояче.

Става дума точно за това: да е свободен до такава степен, че да не може да действа другояче, за човек означава да преживее съвпадането на свободата и необходимостта. Подобен опит, който се случва да имаме в личния си живот, когато установяваме, че не сме можели да действаме другояче, е като знак на решение, избликнало от абсолютното в нашата свобода.

Но ако признаем произтичащата от единствената субстанция необходимост, как да разберем проблема за заблудата? Как става така, че можем да се заблуждаваме, след като всичко е необходимо? (Спомняме си, че по различен начин Декарт също си поставя този въпрос.) Отговорът на Спиноза е, че заблудата в действителност е само частично знание, липса на знание. Тя не е нищо позитивно, идва от факта, че мисленето ни не е отишло нито достатъчно далеч, нито достатъчно надълбоко. В повечето от случаите на заблуда мисленето ни е останало под влияние на финалистки предразсъдъци.

Според Спиноза има три рода познание. Най-напред е сетивното познание: то остава на нивото на общите неща, относително неясно е и лесно се поддава на заблуда, защото на нивото на усещанията ние сме особено склонни да схващаме финалистки нещата. Вторият род познание принадлежи на рационалното мислене и в него се развива научното знание. Третият род принадлежи на интуитивното знание. Рационалното знание процедира според дискурсивния метод, докато интуитивното знание прониква с един само поглед в онтологичната дълбочина. То схваща модусите като производни от субстанцията, чете в тях самата субстанция и нейната необходимост.