Жан херш философското удивление

Науката, рационалното знание, свързва модусите едни с други чрез каузални връзки. Интуитивното знание не свързва модусите помежду им, а ги отнася заедно с каузалната им последователност към онтологичната необходимост на субстанцията. Чрез интуитивното знание ние по някакъв начин дешифрираме божествената необходимост в самата реалност на модусите. Интуитивното знание е истинското знание. Към него трябва да се стремим. Подобно на Декарт Спиноза се пита за природата и функциите на страстите. Както показва литературата от XVII век, страстите по онова време са били силни, силни са били също волята и свободата. От това в душите са възниквали конфликти във форма, за която ние, изглежда, сме изгубили дори спомен. Струва си да наострим слух – може би там ще доловим нещо голямо.

За Спиноза страстите на душата са ограничение на познанието, начин да се затваряме в не-знанието. Свободата не се състои в отдаването на която и да е страст на душата, а в нейното овладяване благодарение на очевидната необходимост.

Това е много дълбоко наблюдение отвъд всякакво морално увещаване: когато страстта се сблъсква с очевидно непоклатима необходимост, тя угасва. Никой не се подчинява на страст, чийто обект е абсолютно недостъпен. Всяка страст се храни с остатък от надежда, гори благодарение на въздуха на възможното. Следователно онзи, който е съумял да схване очевидността на необходимостта, няма да доказва изключително силна воля, за да победи страстта. Силата на волята е въведена преди, тъкмо когато се е налагало да се схване очевидността на необходимостта. Ако човек е успял, значи страстите са вече победени.

Това според Спиноза е свобода. Тя означава радост и сигурност. Разбирайки божествената необходимост, свободата се отъждествява с нея. Така тя, както казва Спиноза, ни прави способни да разглеждаме всдяко нещо sub specie aeternitatis, тоест от гледна точка на вечността, или още – във вечната необходимост на Бога. В нея вечността на душата намира своя смисъл: чрез вечната божествена необходимост, която господства над всичко смъртно и краткотрайно, всичко е вечно. Може да се постави въпросът, дали при Спиноза става дума за философия на иманентността или на трансцендентността? Обичайно се смята за философия на иманентността, най-вече заради пантеизма: Бог не съществува нито преди света, нито отвъд, нито извън света. Но в тази иманентност властва такава трансцендентност, такова надминаване, пронизващо сърцевината на битието, че е възможно тази философия да се приеме като най-трансцендентната от всички.
Бих искала, преди да завърша, да цитирам последната книга от Етиката.

“Мъдрият, напротив, доколкото бива схващан като такъв, едва се вълнува в душата си, но съзнава по някаква вечна необходимост себе си и нещата, никога не престава да съществува, но винаги притежава истинското самодоволство на духа. И ако посоченият от мене път, който води към това, изглежда извънредно труден, все пак може да се намери. И, разбира се, трудно трябва да бъде това, което така рядко се намира. Защото, как би било възможно, ако спасението беше тъй лесно и би могло да се намери без голям труд, че да бъде пренебрегнато почти от всички? Но всичко възвишено е тъй трудно, както и рядко”⁶.

=====

Трябва да се каже още, че теченията на съвременната мисъл са толкова различни, контрастите и противоречията са толкова засилени и умножени, че мислителите не се задоволяват, както винаги е ставало, да привеждат аргументи едни срещу други, а отиват по-далеч – оспорват, че това, което другите правят, изобщо е философия. Една картина на философията днес би била почти неизбежно колкото случайна, толкова и повърхностна.

Освен това, такъв общ поглед не би подхождал на това произведение. Дотук не разглеждахме историята на философията “от дистанция”; напротив, опитахме се да откроим няколко начина на философско удивление, да отбележим няколко въпроса и няколко отговора и да ги “преосмислим”. Философията без свойственото за нея “философстване” няма смисъл; ето защо всеки опит да се подходи към историята на философията включва необходимо усилието за едно интелектуално “подражание” и за “дебат”, следователно за активно упражняване на разума и свободата. Така че просто бих искала да приключа тази книга с няколко размисли върху ситуацията на философията днес и върху задачите, които тази ситуация ни налага.

Съвременната философия, струва ми се, е пропуснала една от своите задачи: у нея няма нито достатъчно дълбока, нито достатъчно точна рефлексия за напредъка на науката и техниката. Дали заради арогантност или от комплекс за малоценност тя не е допринесла достатъчно за това съвременниците ни да осъзнаят на духовно и културно ниво този прогрес, който вече е преобразил техния свят и техните общества, така че да могат да го разберат и асимилират. За сметка на това са се развили различни “хуманитарни” и “социални науки”, имащи за обект човека, обществото, културата и историята. Но не човекът, който е само част от природата и оттам обект на биологията, а човекът субект и обект на историята, който допринася за формирането на обществото, който има съзнание за себе си, знае, че е смъртен, разсъждава върху своята участ, е човекът, който се учудва.

Социалните науки завиждаха на науките за природата за точността на методите, за задължителния характер на техните резултати, за последователния им прогрес. Опитаха се да открият методи със сравнима точност. Стана явно, че всичко, което в човека, в обществото и историята принадлежи на физическата или биологичната природа, е все още достъпно за точни и количествено определими методи. Онова, което им убягва, принадлежи на същността на човека: себесъзнанието, моралното съзнание, ценностите, отговорността, свободата, смисълът.

Тогава изследователите се опитаха или, докато правят своите изследвания, да оставят настрана тази специфично човешка реалност, или да я реинтерпретират и да я преведат, така че да я направят сводима до фактическите данни.

Така виждаме как възникват теории, според които представите за индивидуални или колективни ценности са резултат от принудата, наложена от елементарните нужди, или такива, според които произведенията на културата не са нищо друго освен освен сублимация на сексуални импулси или резултат на социално-икономически условия. Вярно е, че в началото тези изследвания са били полезни методи и хипотези, защото са се провеждали на нива, които също са съставна част от реалното положение на хората. Но те опорочават резултатите в степента, в която редуцират, издигайки подобен аспект в абсолют, така че изключват от човешкото същество онова, което собствено изгражда неговата същност.

Към икономическата наука, социологията, психологията се присъединиха етнологията и лингвистиката. Оказвайки се пред множествеността и разнообразието на формите, структурите и социалните ценности, етнолозите в крайна сметка правят всички тях относителни. Така се научихме да приемаме ценностите в най-различните им форми. Но по пътя изгубихме способността да разбираме как една ценност като такава може все още да има ефикасност. Ценностите често започнаха да изглеждат като остатъци от суеверия.

От своя страна лингвистите, както и специалистите по херменевтика, направиха от езика, от неговите значения и структури – а чрез това от нивото на смисъла – своята изследователска област. Въпреки това не спасиха измерението на смисъла такъв, какъвто хората изживяват конкретно. Обратно: често им се случва да поставят думите и езиковите структури на мястото на това, което трябва да се означи, и да ги разглеждат, сякаш са самата реалност. От своя страна херменевтиката направи така, че изчезна отношението към оригиналния текст, чието значение трябва да се схване - всяка интерпретация стана свое собствено основание за съществуване или отправна точка за друга интерпретация, също толкова произволна.

По такъв начин по пътя се губи битието и възможното отношение към битието – сиреч истината.

Същевременно се разпространяват теории, за които фундаменталните проблеми на philosophia perennis изобщо не са истински проблеми: причината да се поставят е единствено езикът и вследствие на това различните формулировки, затова стига проблемите да се изкажат другояче, и виждаме как изчезват.

Това развитие не засяга само проблемите на философията. Онова, което хората досега са смятали за “даден” им свят, е изгубило реалност. Вече има само интерпретации или конвенции, отнасящи се до този свят, които произтичат от различни естествени езици или от изкуствените езици, създадени от науките. Отвъд вербалното изразяване няма реалност и като следствие “проблемите” престават да се поставят.

Хуманитарните и социалните науки действат като термитите в гората: изпразват философията отвътре и превръщат в прах нейните проблематизации и търсения на смисъл. Те не предлагат решения на нейните проблеми, а ги разтварят, разтваряйки реалността, самото битие. Изчезва възможността да се поставя въпрос заедно с усета за истина.

Причините за това са колкото многобройни, толкова и разнообразни. Една от тях ми изглежда очевидна: колкото е по-развита една цивилизация, толкова по-значими стават езика и специализираните езици. В нашето западно общество “културният човек” живее по-голямата част от живота си в езика. В резултат той взима изразяването чрез езика за самия живот.

Най-сетне, има и разпространяващи се теории, според които никой вече не говори – има само “нещо”, което говори през всеки един от нас. Това говори. Езикът говори. Той има нужда от нашите гласни струни, за да бъде чут, иначе няма нужда от нас. Така изниква един “свят” на дехуманизирано препредаване, празен от смисъл, гъмжащ от “съобщения” и “програми”, които не идват от никого и не са адресирани към никого – но са действащи.

Да вземем пример, който позволява да се наблюдава взаимодействие между лингвистика и биология. Биолозите говорят за генетичен код, който трябва да бъде разкодиран, който е направен от азбука, и т.н.

Какво е информацията? Механистична ли е? Целенасочена? Ако езикът говори съвсем сам (това говори), той е механистичен. Ако това “говорене” има не само ефект, но също и смисъл, значи е целенасочена. Следователно се залага на двете картини.

Историята на науката показа, че известно философско объркване може да бъде евристично плодотворно и полезно за следващо изследване. При едно условие: самите изследователи трябва да запазят главата си ясна, да знаят какво правят и да не се оставят да се отклонят от липсата на яснота в един плодотворен метод: проблемите продължават да се поставят. В противен случай въпросът за смисъла се заличава и от същото това се заличава смисълът за човешкото положение.

Ето защо днес фундаментална задача за философията е да направи обекти на рефлексия методите и понятията на науките, които се заемат с изучаването на природата и битието на човека, на обществото или историята. Философията трябва достатъчно да ги разбере, за да упражни осветляващо влияние върху начина, по който тези науки разбират самите себе си, и също върху идеята, която хората извън науките си съставят за тях. Проблемите на philosophia perennis трябва да се поставят наново, под друга форма. Истината трябва да преоткрие своя контакт с битието и да стане отново решаваща за свободата. Налагащите се резултати и ясният дискурс на науките не трябва да затъмняват смисъла на крайните проблеми, които си поставя философстващият човек, нито да ги забулват с решения, които не са такива.

Изживяното време на колективната и индивидуалната история трябва също да намери отново своя смисъл и плътност за човека, който открива, че това изживяно време – настоящето между миналото и бъдещето – позволява екзистенциалното взаимно проникване на истината и свободата, защото то преминава всичко, без да минава. То се отнася до нещо, което “пронизва времето” (Ясперс: Quer zur Zeit), при липсата на което то не е повече времето. Много се говори за история. Който казва “История”, казва също “смисъл на историята” – смисъл, който полагаме усилия да прочетем в нея или да й го придадем. Иначе тя не е история, а само последователност от епохи и моменти. Но днес мнозина, търсейки абсолютното в историята, претендират, че познават нейния замисъл. Подобна абсолютизация на относителното сочи винаги, че отнасянето към трансцендентното абсолютно е било прекъснато.

Положението на човека днес е заплашено по различни начини. Много съвременници имат подобно усещане, без да познават философската традиция, която би могла да им помогне да устоят на заплахите. Тази книга би искала да бъде въведение към големите мислители на миналото, които, всеки по свой начин, са се постарали да осветлят неизчерпаемите проблеми на нашето положение, да ги разберат, възприемат, да ги обикнат. Защото без проблемите, които често бихме искали да забравим или отречем, няма да бъдем хора: няма да имаме нито възможността, нито пък задължението да станем свободни и отговорни същества. Че имаме тази възможност и това задължение, най-добре откриваме през различните варианти на удивленията във философията.

СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор

Школата от Милет (ок. 600 г. пр.н.е.)

Йонийска школа и Елеатска школа: Хераклит (ок. 550-480 г. пр.н.е.) и Парменид (ок. 500 г. пр.н.е.)

Зенон (ок. 490 – 430 пр.н.е.) и атомистите

Сократ (470 – 399 пр. н.е.)

Платон (427 – 347 пр.н.е.)

Аристотел (384 – 322 пр.н.е.)

Епикурейците (IV и III в.пр. н.е.)

Стоиците (III в. пр.н.е.)

Свети Августин (354 – 430 н.е.)

Средновековната философия

Тома Аквински (1225 – 1274)

Ренесансът (XV и XVI век)

Рьоне Декарт (1596 – 1650)

Спиноза (1632 – 1677)

Лайбниц (1646 – 1716)

Английският емпиризъм

Имануел Кант (1724 – 1804)

От Кант до немския идеализъм

Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 – 1831)

Огюст Конт (1789 – 1857)

Карл Маркс (1818 – 1883)

Зигмунд Фройд (1873 – 1939)

Анри Бергсон (1859 – 1941)

Сьорен Киркегор (1813 – 1855)

Фридрих Ницше (1844 – 1900)

След Киркегор и Ницше

Едмунд Хусерл (1859 – 1938)

Мартин Хайдегер (1889 – 1976)

Карл Ясперс (1883 – 1969)

Философията днес

© Превод Лидия Денкова, 2013