Жан херш философското удивление

Една философска истина не е просто изразяване, което се отнася адекватно към обективното състояние на даден факт, независимо от този, който говори или пише. Тя е изразяване, чрез което едно отговорно, свободно човешко същество възприема една истина, прави я своя, прави я “истина” чрез начина, по който се ангажира спрямо нея. Това означава, че за Сократ една истина, наречена теорична, е същевременно винаги практическа истина и зависи от този, който я предлага за разглеждане – зависи от действието, което тя упражнява върху него, от това, което тя прави от него. Днес такава истина би била наречена екзистенциална.

Сократ търси преди всичко да изостри усета за истинност у своите ученици. Неговият събеседник трябва сам да открие, че онова, което е смятал за истина, не е достатъчно и, собствено казано, все още не е истината.

“Аз знам, че нищо не знам” – тези известни думи, казани от Сократ на Пития, вследствие на което тя го обявява за най-мъдрия човек в Атина – не отразяват никаква прекалена скромност. Означават: изострих моя усет за истина до такава степен, че моето изискване за истина не се задоволява вече с привидностите на истинното, които понякога приемам за валидни. Това, което притежавам, е изискването за по-висока истина, не самата истина.

Тук долавяме коренната разлика между Сократ и предходните философи: изостреното изследване не се насочва вече към обяснението на света или разбирането на битието в себе си, а към самия човек, който търси. Съзнанието, което човек има за света, се пита за себе си. По-точно: моето собствено съзнание се пита за себе си. Питам се за собственото си знание, за собствените си мисли и откривам, че моето знание е в голяма степен не-знание, стига само изискването ми за истина да стане достатъчно силно.

Така при Сократ откриваме една педагогика на творческото знание, разбулване на не-знанието, което предизвиква ученика да изисква истинното в неговата автентичност.

Майката на Сократ била акушерка. Сократ казвал, че прави същото като майка си: майевтиката, изкуството на израждането, помагайки на умовете да се родят. Той не обучавал отвън, а събуждал в другия усета за истина, вече даден, но вцепенен, твърде бързо заситен. Този подход почива върху фундаментално доверие в човека. Другият е човешко същество и следователно има в себе си усета за вярно. Трябва само да се извади на бял свят.

Доверието на Сократ се корени в съзннанието, което има за себе си, и в собствената му смелост. Бил осъден на смърт, понеже, както заявявали неговите съдии, “развращава младежите”. Но истинската причина е, че подлагал всичко отново под въпрос: природата и правото на власт, авторитета, религията, идеята за боговете, за добродетелта, за благото и справедливостта, за злото и несправедливостта. Неговото поставяне под въпрос не спестявало нищо и очевидно е имало политическо значение. Ето защо преценили, че е опасен.

Когато се оказва в затвора и е осъден на смърт, неговите ученици организират бягството му. Сократ отказва. Не че се чувства виновен: смята осъждането си за несправедливо. Сигурен е, че е бил полезен, смята, че Държавата, обратно, би трябвало да го възнагради. Но оправдава така своя отказ: бил е осъден съобразно законите. Благодарение на законите полисът, Държавата, се държи. Благодарение на законите той самият е станал това, което е. Дължи съществуването си на полиса и законите. Ако избяга, би отрекъл всичко, на което е учел. Следователно ще остане и ще изтърпи наказанието докрай.

Това поведение на Сократ заслужава внимание във време като нашето, когато спазването на законите и правото, както и смисълът на Държавата се оказват тъй често потопени от чувствата на възмущение, смятани за по-дълбоки и по-благородни.

Обратно, макар да знае, че е несправедливо обвинен, Сократ се подчинява на законите на града. Казал е: законите са моят баща и моята майка.
Основният въпрос, поставен от Сократ, е: как трябва да се живее, за да се живее според доброто? Виждаме го: неговата главна загриженост твърде много се различава от онова, което занимава предишните мислители. Той е първият, който се удивлява на задължението, което човешкото същество има да направлява живота си, да ориентира действията си към доброто според пътищата, които самостоятелно трябва да бъдат открити.

Сократ развива следната мисъл: когато човек действа, то е винаги, понеже си поставя за цел да постигне нещо, смятано от него за добро. Дори в най-лошия случай: престъпникът също си поставя за цел да се сдобие с нещо, което смята добро за себе си. Изключение може да прави само психично неотговорно, безразсъдно същество. Всеки човек със здрав разум визира чрез действията си резултат, за който смята, че ще е добър за него.

Откъде тогава идва злото? Злото, казва Сократ, идва оттам, че човек се лъже относно доброто. Взима фалшиво добро за истинско добро, предпочита по-малко добро пред по-голямо, жертва по-голямото добро, за да си осигури по-малкото. Лъже се. Злото произтича от незнание. Затова за Сократ основната задача е да се развива, да се осигурява за всеки човек смисълът на истинското добро. Такова е и основанието да съществува неговата майевтика, изкуството му на акушер.
Тук се докосваме до една централна тема за цялата философия. Да се каже, че човек прави зло само от незнание, би могло да означава просто, че не е добре информиран. Но съвсем не става дума за това. За да се открие истинското добро, е необходима вътрешна трансформация. Невежеството, от което произтича лошото действие, не е обективно невежество, което би могло да бъде излекувано с повече външно знание или повече информация. То е много по-дълбоко невежество, вътрешна неспособност за различаване и съдене. Разпознаването на истинското добро в себе си е също един морален акт.

Трябва наистина да бъде искано. Този момент е централен за философията. Колкото повече изучаваме развитието на западната философия, толкова повече откриваме в нейната сърцевина, че теоретичните истини никога не са само теоретични и че практическите императиви, които произлизат от тях, никога не се свеждат до чисто морална проповед. Теоретичното и практичното, практичното и теоретичното (в тази сърцевина) са неотделими.

По тази причина Платон, например, прикрепя философията към упражненията, служещи за очистване на душата, към религиозните или дори математическите практики. За да може да познава, душата трябва да е чиста. За да познае истинското добро, човек трябва да се направи способен – а това вече е морално поведение.

Разбира се, не трябва да си представяме, че според Сократ е достатъчно да асимилираме един учебник по морал, за да станем способни да правим добро. Необходимо е да се събуди и упражнява дълбокият усет за истина, който дреме във всеки човек. Често се забравя, че самият усет за истина е морален. Ето защо коренът на науката – също коренът на нашата модерна наука – е морален по същността си. Ако учените подлагат своите хипотези на толкова сериозни проверки, то е, защото са се ангажирали морално, пред себе си към строго качество на сигурност, когато става дума за истината.

Виждаме го: философията има своето място тук, при артикулирането на теоретично и практично, на знание и действие. Познаването също е правене. А правенето също е познание. Невъзможно е да бъдат отделени едно от друго. В положението на човека схващаме тяхната връзка за пръв път в живота и присъствието на Сократ.

Така че според Сократ правим зло само от незнание. Следователно, ако поискаме да познаем истината и да развием в нас нашето изискване за истина, трябва да започнем с работа над себе си. Оттук и известната максима на Сократ: “Познай самия себе си”. Познай самия себе си - формулата няма нищо общо с психоаналитичните интерпретации, с интроспекцията, с вътрешното съзерцание.

Да познаем себе си означава: да открием в нас най-дълбокия корен на усета за истината, но също слабостите и липсите на този корен; да открием също нашето не-знание; нашите наклонности към илюзията; нашата тяга сами да се заблуждаваме. Всичко това се съдържа в “Познай себе си”.

Не става дума за прост поглед в огледалото на рефлексията, за начин да се виждаме и да се описваме. Става дума за действие. Тук също, в сърцевината на сократическото влияние се свързват теория и практика.

Той пита. Говори и слуша. През повечето време започва, като поставя въпрос: “Кажи ми, какво според теб е Красивото?” или “Доброто?”, или “Какво е Справедливостта?”

Събеседникът отговаря. Сократичният метод се състои в това още веднага да се приеме отговорът.

“А, добре, така мислиш. Да вземем тази идея за отправна точка и да видим къде ни води. Ако е така, както току-що каза, следва че...?”

• 
  Да, сигурно.”
  

• 
  Да, ясно е, че следва.
  
• 
  А от това следва още, че...”
  

Това е моментът на затруднението, на стъписването, опитът на не-знанието. Традицията е нарекла този процес сократическа ирония. При нея се следва мисълта на събеседника, но нещата се тласкат дотам, където другият открива, че не е съгласен със себе си, и сам вече не знае какво е смятал, че мисли. Той е смятал, че знае, а открива, че не знае. Остава единствено да се подхване всичко отначало.

Сократическа ирония, откриване на не-знанието, обръщане към себе си, започване отначало. Някои диалози на Платон следват вярно този модел – например Теетет, който се занимава с математика. В края на диалога, след многократни усилия на читателя не му остава нищо друго, освен да започне всичко отначало.

Въпреки всички разлики у Сократ откриваме доста от чертите, които го свързват с предсократиците. Така например принципът на идентичността, за който стана дума по повод на Парменид. Но при Сократ не става дума за идентичност на обекта с него самия или в хода на един логически свързан дискурс. Става дума за съгласието на мисълта с нея самата. “В съгласие ли си със самия себе си? Ти виждаш, беше сигурен, а сега сам установяваш: не си сигурен. Следователно трябва да се търси по-далеч”.

Сократ не мисли, че може да съществува абсолютна истина, която би запазила значението си дори ако бъде откъсната от аза, който я мисли. За него знанието ангажира цялата душа.
Трудно е да се отделят частта на Сократ и частта на Платон в речите, които в своите диалози Платон последователно поставя в устата на Сократ. Може би ние приписваме на Сократ една част от мислите на Платон, а може би правим обратното. Каквито и да са нещата, тук имаме един от най-красивите образи в историята на философията: младият Платон в краката на умеращия Сократ.

Във Федон Платон разказва за последната беседа на Сократ и неговите ученици. Сократ нарежда цяла една поредица от доказателства за безсмъртието на душата. Защо цяла поредица? Едно единствено истинско доказателство би било достатъчно. Но тъкмо заради това – нито едно не е достатъчно. Безсмъртието на душата се изплъзва на всеки обективен аргумент. Обективното доказателство би било в противоречие с природата на душата. Нито едно доказателство не е достатъчно – още повече, би могло да се каже, че истинското доказателство се състои в начина, по който Сократ умира. То идва накрая, след всички други. Сократ взима чашата, съдържаща отровата, благодари приятелски на тъмничаря, който я е донесъл. Без да се бави, я изпива наведнъж. Студът постепенно обхваща от краката нагоре цялото му тяло. Той поляга и продължава да говори с учениците си.

Последните му думи са: “Дължим петел на Асклепий...” Асклепий е богът на медицината. Последното слово означава, че Сократ смята смъртта за изцеление. Душата му най-после ще познае свободата.

Същата идея за свободата на душата, със своята собствена отговорност и независимост ще открием у Платон. Платон, който в този момент се намира в краката на Сократ; който малко след това напуска Атина. Той не иска повече да гледа този град, не понася повече неговите власти. Трябва да мине много време, преди да реши да се върне в Атина, където основава своята школа, Академията.

ПЛАТОН

(427 – 347 пр.н.е.)

Тези мечти откриваме неведнъж в историята на философията. Философите не търсят сами да вземат властта, но мнозина сред тях са страстно загрижени за проблемите на държавата и искат да оказват политическо влияние.

Как да се организира общият живот на хората? Вече видяхме: един от фундаменталните въпроси на философията е да открие как трябва да се живее, ако се иска живот според доброто. Никой обаче не живее сам. Следователно проблемът на полиса, на организацията на Държавата, ще бъде за философската рефлексия чувствителна и централна точка – и това не е от днес.

Тъй като всяка философия съдържа педагогично намерение, желание да се възпитават хората, някои мислители естествено са мечтали сами да формират принца-философ, въплъщаващ едновременно мъдрост и власт.

С Дион този проект се проваля. Следва късане на отношенията с тирана Дионисий и Платон трябва да замине. Пленен при корабокрушение, той е продаден като роб...По този повод се разказват много истории, много легенди. Но когато става дума за личност като Платон, легендите стават почти толкова реални, колкото историческата реалност заради тяхното влияние върху следващите времена. Освободен благодарение на откуп, Платон се завръща в Атина. Тогава е на четиридесет години. Основава школа с незалязваща известност, Академия, където преподава. Платон предприема още големи пътувания. Живее достатъчно дълго, за да научи за смъртта на Дион и това му причинява голяма болка. Умира на осемдесет години. Благодарение на това, че е прочут, съчиненията му биват грижливо запазени.

Платон е с аристократичен произход и това, изглежда, го е предопределяло да заема високи постове в Държавата. Ето защо неговата политическа загриженост е вървяла не без известно съжаление за възможната загубена власт.

Така че той усърдно, проницателно и дълбоко се заема да разгледа проблемите, които възникват, когато някой иска да противопостави политическите императиви, където става дума за успех и власт, на моралните императиви. В този случай също задачата е да се открие какво е “истинското добро”.

Необходимо е да разберем преди всичко следното: за Платон упражняването на философското мислене е същевременно духовно упражнение в изграждането на себе си. Процесът на мисленето от само себе си формира душата. Платон е работил много с питагорейците, за които математическите упражнения са били съставна част от методите за очистването на душата. В техните очи извеждането на математическото доказателство е било очистващо действие.Днес ние твърде много сме се отдалечили от тази употреба на рационалното. Мнозина днес се оплакват от учебните програми: намират ги за интелектуално претоварени и ги упрекват, задето пренебрегват моралното съзнание, смисъла на духа и на истинската свобода. Но това е вярно само за лошите учители. Тук трябва да се върнем към Платон: да се стараем да мислим правилно, да бъдем готови да изоставим предишно мнение, понеже сме открили, че е погрешно или непълно, или само частично вярно – това означава да се подчиним веднага на истината и да сме готови да приемем мисълта на другия. Подобно упражнение очиства душата, понеже тя се научава във всяко време да предпочита истината пред някаква предполагаема сигурност, сдобива се с готовност да опитва нова гледна точка. В този смисъл всеки лабораторен опит може да бъде дълбоко образователен за душата. Един опит, който подлага дадена теория на проверката на фактите, може понякога – често – да отговори: не. Тогава изследователят се подчинява. Нещо повече: той нарочно търси най-неблагоприятното за теорията изпитание, така че проверката да бъде възможно най-строга. Защото истината, която търси, е по-важна за него от евентуалния успех на теорията му.

Предпочитане на истината пред собствената гледна точка: цялата философия на Платон е нещо повече от доктрина: тя е упражнение с такава цел.
Идеите
Цялата претенция за познание, за притежаване на знанието трябва по някакъв начин да бъде прекосена и преодоляна, така че вътре в нас да се изостри усетът, който имаме за истинното, за доброто. Такова е централното намерение на платоническата мисъл. В сърцевината на това учение откриваме теорията за Идеите. Платон е философът на Идеите.

Може да се каже, че Платон подхваща стария проблем, поставен от Милетската школа: какво е това, което устоява през ставането и мимолетното? Всичко отминава, всичко, което възприемаме чрез сетивата, в крайна сметка загива и изчезва. Кое е тогава постоянното? Отговорът на Платон е: Идеите. Какво са Идеите? Те са истинската реалност, тази, от която произтича битието на нещата в света.

Идеите не са “реални” в същия смисъл като нещата. Те са ведно битие и ценност. Те са източник за битието на нещата и същевременно са източник на доброто. Битието е едновременно с това ценност. Битието е ценност. Битието означава ценностно съществуване.

Тук се оказваме в точно обратната позиция на всички форми на модерния нихилизъм, чиято тенденция е да смята “онова, което не е”, за по-чисто и по-добро от “това, което е”, защото “това, което е”, съдържа някаква безчовечност. Според Платон, обратно, “това, което е”, от самото си съществуване притежава ценност, понеже, ако това “е”, то е благодарение на своята причастност към Идеите.

На равнището на нещата в света всичко е не само ефимерно, но още съставно и относително. В замяна, Идеите, на които нещата дължат своето съществуване, са вечни, прости, абсолютни.

Един пример. Да вземем две кленови листа: казваме, че са еднакви. С това искаме да кажем, че много си приличат. В действителност обаче, няма две напълно еднакви кленови листа. Те са такива само приблизително. Как тогава да обясним, че аз знам, че те са почти еднакви, след като в този свят никога не срещам неща, които да са абсолютно еднакви? Дори ако с помощта на геометрични инструменти начертаем триъгълници, те никога няма да бъдат абсолютно еднакви. В замяна на това ние можем да мислим абсолютно еднакви триъгълници и да разсъждаваме за тях – това правим в геометрията. Когато по отношение на емпиричните неща, каквито са листата на клена, казваме, че са почти, но не абсолютно еднакви, ние се позоваваме на знание, което не идва от опита. Ако познавахме само опита, дори не бихме разбрали разликата между “почти” и “абсолютно”. Термините “почти” или “приблизително”, или “доближаващо се” имат смисъл само ако ги сравняваме със “съвършено” или с “абсолютно”.

Но “абсолютно” не ни е дадено в опита. Ето защо целият наш начин на живеене, самият опит предполага, че се отнасяме към план, който не е планът на опита и до който опитът не може да ни осигури достъп. Откриваме в нас Идеята за равенство. А идеята за равенство е съвършеното равенство в неговото абсолютно съвършенство, без никакво почти. Единствено тази Идея за равенство в абсолютно съвършенство ни позволява да мислим и да изказваме приблизителния характер, “почти” равенството на нещата в опита.

Идеите са абсолютното. Но дали тук не правим скок? Трябва да разберем, че при Платон има голям брой Идеи и идеята за равенство е само един пример. Има Идея за справедливост, Идея за красиво, Идея за големина, за малкост и т.н.

В какво тогава се състои разликата между Идеята за големина и големината на един обект? Слонът, сравнен с мишка, е голям. Сравен с Хималаите, е малък. Когато става дума за сетивновъзприемаемите неща, винаги опираме до смес, а не до Идеята в нейната чистота, не до абсолютното на Идеята. Платон би казал: слонът е причастен едновременно към Идеята за големина и към Идеята за малкост. Самата идея за големина е абсолютна. Това не означава, че има абсолютна големина, а че Идеята за големина е абсолютно в чисто състояние, изключвайки всякакво смесване с Идеята за малкост.
Платон иска да покаже, че нашата мисъл (независимо дали го признаваме или не) включва ниво, което не идва от опита – от него обаче зависи нашето отношение към опита. Благодарение на това ниво на Идеите абсолютното влиза в игра всеки път, когато, позовавайки се на него, схващаме относителността на нещата в сетивния свят. Нивото на абсолютното се утвърждава в истината, докато относителното принадлежи на областта на смесеното, на приближението.

Откъде тогава идва нашето познание на Идеите? Сократ, доколкото знаем, е говорел за вродени идеи. Платон говори за припомняне.

Той се пита: Ако в сетивния опит не срещаме нищо абсолютно, откъде ни идват Идеите? Да се каже, че са вродени, не е достатъчно. Трябва да приемем, че сме съзерцавали Идеите преди нашето раждане.

По време на раждането душата губи ясния спомен за Идеите. Но у нея остава някаква носталгия, която я кара да се опитва да се осланя на тях, да ги търси. Майевтиката на Сократ става при Платон процес на спомняне, на припомняне. Образованието се стреми преди всичко да предизвика и да направи ефикасен спомена за Идеите, съзерцавани някога, преди раждането.

Днес “преди раждането” ни изглежда малко странен израз. Той означава: “преди времето”. Последното, разбира се, съдържа логическо противоречие: думата “преди” има смисъл само във времето. Ние, човешките същества, сме толкова дълбоко потопени във времето, че не можем да се освободим от него. Когато чуваме Платон да казва, че “душата е съзерцавала Идеите преди своето раждане”, това “преди” ни кара да се сблъскаме със стената, с която темпоралността ни обгражда; да се опитаме да напрегнем всичките си сили, за да възприемем нещо, което се намира отвъд времето – дори ако си остава невъзможно да го въобразим. Така удряме в границите на собственото си мислене, в границите на това, което можем да разберем; опитваме се, макар и под негативна форма, да схванем това, което не можем да мислим. В този смисъл много векове по-късно, през християнската епоха, някои известни новопокръстени са можели да кажат, че в началото на тяхното обръщане е бил Платон.

Платон със сигурност е философ, който ни задължава да опрем в границите на нашето мислене. Вътре в обичайната емпирична мисъл, на нивото на сетивните неща той не би могъл да бъде разбран.

Той призовава към онази същностна свобода, която позволява на човешкото същество да надмине себе си. Това е възобновена форма на сократическото предупреждение “Аз знам, че нищо не знам”. При Платон то означава: знам, че съм забравил. Затова трябва да опитам да си спомня, да си припомня Идеите, без които няма истинно познание.

На нивото на сетивните неща ние, според Платон, можем да имаме само мнения, повече или по-малко вероятни, защото самата емпирична реалност принадлежи на областта на приближението. Истинското знание съществува само на нивото на Идеите. Човекът се държи помежду-двете, между сетивния свят и Идеите. Не може да отстъпи от Идеите, защото – иска или не – те се отнасят до същността му; не може обаче да пренебрегне и сетивните неща, защото – иска или не – посредством тях трябва да търси и да си припомня.

Когато Платон се заема да ни отведе там, където рационалната мисъл няма повече достъп, той, за да ни улесни в преминаването на стената, прибягва до митичен разказ.
Пещерата
Митът за пещерата е най-известният от тези разкази. Платон ни описва дълбока пещера. В дъното й са приковани затворници с лице, обърнато към стената. Зад тях се вие стръмна пътека, по която преминават хората и предмети. Зад пътеката гори голям огън, а още по-далеч се намира входът на пещерата, осветен от слънцето навън.