Жан херш философското удивление

Божествената мисъл, казва Аристотел, е мисълта за мисълта. Тя е едновременно активност и изпълнение, ние не можем да й подражаваме. Човекът е активен само заради някаква липса, носталгия, желание. Чистото действие е завършено в самото действие.

Аристотел дешифрира отблясък на това съвършенство в кръговото движение на Вселената. Вселената представя съвършенството на чистото действие през пространството и времето. Кръговата форма е формата, завършваща в себе си.

Така, на човешки език, в “шифри” Аристотел изразява нещо за божествеността.

А човекът в тази Вселена? На точното равнище човекът трябва да открие своето точно място. Това точно място никога не е крайност. Човекът не може да мисли материята в чисто състояние, тя е твърде неопределена; не може да мисли и чистата действителност, мисълта за мисълта, защото е заслепен. Крайностите му убягват. Човекът е съществото на точната мярка. Неговата добродетел не трябва да гледа към абсолютното, а към мярката. Точната мярка не е средното, а това, което открива на ума, разбрал непостижимостта на крайностите. Макар и да е способен за трансцендентност, умът знае, че мястото му не е при крайностите. Той може да води живота си в равновесие, един човешки живот, верен на предназначението си за точната среда.

Оттук разбираме и защо Аристотел се възхищава на гръцките трагици. Трагедията разобличава прекомерността на хората, тяхната hybris. Тласкайки последствията от тази неумереност чак докрая, трагедията връща хората към точната им мярка и към смирението пред абсолютното.

ЕПИКУРЕЙЦИТЕ

(IV и III в. пр.н.е.)
Най-напред едно кратко припомняне: тук не става дума да напиша последователна история на европейската философия. Старая се само да осветля по възможно най-простия и въздействен начин някои решаващи и нови мисли, които благодарение на философското удивление са се появили през вековете, така че проблеми и понятия да застанат реално пред ума на читателя с цялата им отчетливост и значимост.

Сега минаваме към две школи, най-напред епикурейската, после стоическата школа. Всяка една от тях е представила трайна философска традиция, чието влияние се е усещало повече или по-малко пръснато или послдователно през вековете. Разбира се, те са били основани и развити от философи, но са се разпространили широко сред народа, при моралистите и ораторите, които по време на политически събрания заимствали от тях аргументи и максими. Можем да си представим например, по-специално в Рим, групи публично говорещи граждани, сцени, напомнящи Хайд парк.

Ако тези школи да станали толкова популярни, то е, защото стремежът им е бил не толкова да придобият знание – което, общо взето, е аристократична грижа и засяга малко хора, - колкото да предложат на всички помощ в областта на практическия живот, да намалят страховете, възпрепятстващи постигането на сигурност.

Всяка от тези школи развива най-вече морална теория. Става дума да се възприеме благоприятно практическо поведение пред лицето на болката и смъртта. Теоретичните учения, също както и практичните съвети трябва да помогнат на хората – а не само на философите – да живеят по-добре.

Както казах, тези две школи са просъществували през вековете под различни форми, с множество варианти и разклонения.
Епикур живее в края на IV и началото на III век пр.н.е. Римският поет Лукреций, който живее в Рим през I в.пр.н.е., е развил неговото учение в дългата и прочута поема За природата на нещата (De rerum natura).

Епикурейското учение се разделя на три части.

Първата е канониката или логиката, която съдържа съвкупността от норми и правила, необходими за търсенето на истината. Втората е физиката, тоест теорията на природата, и в нея действат нормите и правилата на първата част. Третата, най-важна част, основание за съществуването на първите две части, е моралът, който определя целите в живота и ни дава средствата, за да ги следваме и постигаме.

Според епикурейците целта на философията – на морала, осветен от канониката и физиката – е да помогне на хората да открият щастието. Но това, което наричат щастие, е преди всичко ведрина на душата. Целта е да се постигне вътрешно състояние на умиротворение, спокойствие, което епикурейците наричат несмутимост, атараксия. Атараксия е обратното на безразличието или на едно карай-да-върви. Тя има за основа радикална вътрешна независимост спрямо всякаква възможна заплаха, както и спрямо всички източници на удоволствие. Централната точка е отказът от подчинение на каквото и да било. Човек да стане зависим по отношение на някакво удоволствие – не само от дрога – означава да стане уязвим от външното, да изложи вътрешния си мир и следователно щастието си на опасността да бъде отнето; защото всичко външно, и това, на което сме изкушени да се подчиняваме, може да ни бъде отнето.

За да се сдобием с този мир, с това “щастие”, трябва да си съставим правилна идея за природата, в чието лоно живеем, и за законите, които я управляват.

Каква е основната пречка, за да живеем ведро? За да бъдем щастливи? Това е страхът. Какви са основните страхове, които ни пречат да бъдем щастливи? Епикурейците отговарят: страхът от боговете и страхът от смъртта.

Следователно, с помощта на канониката трябва да се изработи физика, която позволява да се победят страхът от боговете и страхът от смъртта.

Епикурейците са създали теория на всемира и природата, почиваща върху двоен принцип: нищо не идва от нищо и нищо не се губи в нищо. Това е принцип, който поддържа тъждествеността на битието. Нищо не идва от нищо: действително, ако нещо можеше да произлезе от нищо, то тогава което и да е би могло да произлиза от което и да е. Защо? Защото няма по-противоположно на съществуващото нещо от нищото. После: нищо не се губи в нищо. Наистина, ако имаше неща, които изчезват в нищото, то – след като нищо не идва от нищо – след известно време не би имало абсолютно нищо.

Следователно има известна устойчивост на вселената, която би трябвало вече да премахне страха от края на света. Вселената е вид безкрайна, вечна цялостност, не може да загине.

От какво се състои? Епикурейците подхващат теорията на атомистите: съществуват тела, съществува движение. Съществува също празно пространство, където се намират телата, иначе те не могат да се движат. Както при атомистите, телата са съставени от атоми и всеки атом е неделим, неизменен, защото е прост (несъставен). Бидейки прост, той е с непроменима природа. Атомите се различават помежду си по фигура, големина и са постоянно в движение.

Епикурейците въвеждат двойно движение. Първото се извършва отгоре надолу, като вертикален дъжд от атоми. Но ако атомите падаха вертикално в празното, нямаше да произвеждат нищо, защото не биха се допирали никога едни до други. Така епикурейците допускат, че падайки, всеки атом разполага с известна неопределеност, която му позволява да се отклони малко от вертикалната посока. Ъгълът на падане, образуван между вертикала и линията на реалното падане, се нарича clinamen. Clinamen изпълнява в епикурейската система двойна функция. От една страна, позволява да се обясни фактът, че атомите се сблъскват помежду си и отскачат обратно, второто движение, добавящо се към простото падане отгоре надолу. От друга страна, clinamen позволява да се въведе неопределеност в детерминизма на атомистичната вселена и оттук, производно, да се допусне известна свобода за човешкото същество.

Тъй като всеки атом има различно отклонение, clinamen, в тяхното косо падане множеството атоми се срещат, сблъскват и отскачат обратно във всички посоки. Някои се закрепват взаимно и образуват комбинации, сред които едни са неустойчиви и бързо се разпадат, други са стабилни и задържат все повече атоми, като така пораждат реалните същества, населяващи света, в който живеем.

Такова е в едри черти учението на епикурейците за природата. Тяхното схващане за вселената е изцяло механистично: всичко произтича от движението на атомите и техния сблъсък, без собствено намерение или спонтанност от тяхна страна (без единственото осукване на clinamen). Тук няма никакво място за целенасоченост. Финалната причина, в смисъла на Аристотел, е изключена.

Как се обяснява усещането в механистична система като тази? Пример: виждам на няколко метра от мен червен плат. Червеното е там, моето око е тук. Как може да бъде преодоляна тази дистанция? Подобни проблеми не се поставят по същия начин, когато детерминизмът е по-малко строг. Но в случая атомите могат да действат едни върху други само ако влязат в контакт.

Епикурейците приемат, че всички тела излъчват, че съществуват еманации. Те разглеждат еманациите като привидности, симулакри на телата, вид образи, подобни на телата, но безкрайно по-тънки, защото са съставени от по-кръгли, по-гладки, по-малки и по-подвижни атоми от тези на телата. Тези по-тънки образи се отделят от телата и по някакъв начин се реят в пространството, докосвайки нашите сетивни органи. (Можем да подчертаем до каква степен схемата на това обяснение е близка до обяснението за въздействието на светлинния лъч върху зрителния нерв.)

Според епикурейците тези миниатюрни образи, еманациите, излъчени от обектите, стигат да нашите сетивни органи и ги докосват, затова имаме адекватни представи за реалността. Еманацията има същата природа като обекта, от който произтича. Ние свързваме еманациите едни с други и така успяваме да си съставим образ за всемира.

Да се върнем към основанието за подобно описание на природата: желанието да се победи страхът от боговете и от смъртта.

Ясно е, че от гледна точка на епикурейската “физика” няма повече никакво основание за страх от боговете: в действителност, всичко, ставащо в света, се управлява от механична необходимост. В света не може да има никакво намерение, нито за покровителстване, нито за наказание. Няма място за гневните изблици или променливите настроения на боговете. Колкото и ужасна да е една природна катастрофа, тя става без намесата на каквато и да е агресивност спрямо нас. Следователно боговете не са страшни. Някои епикурейци са развили своеобразен мит за боговете: боговете живеят някъде много високо, сред звездите, откъснати от всичко и невъзмутими. Тези богове не се намесват в човешките дела; понякога с развеселен поглед проследяват зрелището долу на човешките страсти и конфликти. Няма защо да се страхуваме от тях, още по-малко да им възлагаме надеждите си.

Смъртта също не е страшна. След като всичко е съставено от атоми, какво е смъртта?

Тя е радикалното разпръскване на атомите, от които сме съставени. Защото душата също е съставена от по-тънки и по-подвижни атоми. Следователно душата не е безсмъртна. Атомите на душата се разпръскват. Следователно имаме толкова малко основание да се страхуваме от смъртта, колкото от времето преди нашето раждане. Един от епикурейците казва: докато ние сме, смъртта я няма; когато смъртта е, нас вече ни няма. Така в известен смисъл може да се каже, че смъртта никога не ни засяга.

Това е учудваща интелектуална и афективна схема: епикурейците далеч не търсят убежище срещу смъртта в нейното отричане или в нейния провал пред лицето на реалността на вечния или безсмъртен живот, а, обратно, намират спасение в самата радикалност на смъртта. Тъкмо защото смъртта е толкова радикална, няма защо да се страхуваме от нея.

Голямата дидактична поема на Лукреций обаче не се придържа към ведрината без надежда. Изпълнена е с очакване и стремеж към нещо по-добро. Само че очакването не е нито религиозно, нито метафизично. За наша изненада тъкмо в тази първа механистична философия на природата откриваме първата теория за еволюцията и човешкия прогрес. Прогресът не се дължи на Провидението или на божество, което би било чисто Действие, нито на движение, позволяващо човек да трансцендентира света към съзерцанието на Идеите. Не: фундаменталната идея е, че в един чисто механистичен свят човекът е способен да реализира напредък. В пета книга на своята поема За природата Лукреций начертава историята на човешките постижения от праистирическата епоха, когато животът за хората е означавал постоянна борба, опасност, усилие и мъка, чак до етапа на съвременната нему цивилизация. В това произведение цивилизацията изглежда като позитивен процес, белязан от най-ценните победи, който носи и ще продължава да носи на хората винаги повече свобода. Това епикурейско виждане за историята е коренно противоположно на обичайната посока в античното мислене, за което златният век е разположен в далечното минало, един легендарен извор, от който насетне човечеството може само да отпада.

На мита за далечния изгубен златен век Лукреций противопоставя мита за прогреса. Вярно е, светът не е бил създаден за нас; но ние сме се научили да извличаме полза от него и да го подчиняваме в известна степен на нашите цели.

Раждането, казва Лукреций, не представлява особено щастие. Детето плаче, идвайки на бял свят. Впоследствие обаче човешкото същество се научава да си служи с нещата, съществуващи в света, като същевременно търси да придобие спрямо света една ведра независимост, в която открива едновременно своето достойнство и щастие.

Човекът ще търси удоволствията. Но ако в същото време прогресът трябва да му осигури душевно спокойствие, това предполага, че човек никога не бива да се подчинява на търсените удоволствия. Необходимо е преди всичко да остане техен господар, така че нито едно желание да не може да хвърли смут в душата му. Следователно епикурейците не проповядват въздържание по морални причини. Аскезата е приемлива само когато е условие за независимост. Това, което трябва да научим, е да владеем желанията си и удоволствията, да оставаме господари на нашите избори и да избираме най-простите удоволствия, защото, колкото са по-сложни, толкова повече мъки и грижи носят със себе си. Да бъдеш доволен от малко, да ставаш достатъчен все повече на самия себе си – това означава доближаване до ведрата независимост. В крайна сметка, висшето удоволствие за епикурейците е животът без страдание и страх.

Мъдрият е щастлив и сигурен за своето щастие, защото не се страхува от никаква загуба. Не се бои нито от края на света, нито от смъртта, нито от боговете.

Ще видим, че въпреки дълбоките противоречия учението на епикурейската школа е било много повече в съгласие с учението на стоиците, отколкото изглежда на пръв поглед. Защото епикурейството препоръчва вид аскеза без лишаване, една изтънчена, интелигентна и уравновесена – мога да кажа, цивилизована – аскеза, която осигурява ведрина.

СТОИЦИТЕ

Стоиците са оказали много силно влияние през цялата Античност и в известен смисъл може да се каже, че са изиграли важна роля в историята на нашата култура като цяло. И днес определяме личност или поведение като стоическо, без дори да се позоваваме на учението на Стоическата школа. Но когато говорим за стоиците, означаваме мислители, чиито схващания и морално поведение се отнасят специално към точно определена философска традиция.

Стоическата школа просъществува по-дълго от епикурейската. През II в. н.е. все още откриваме знаменити представители на стоиците, а влиянието на школата продължава доста по-късно. Личности като Посидоний, Цицерон, Сенека, Епиктет, Марк Аврелий са дълбоко повлияни от стоицизма.

Структурата на стоическото учение е подобна на структурата в епикурейството. По същия начин съдържа три части и най-важна е последната, трета част. Има същата цел: да учи как може подобаващо да се живее. Всичко, което в учението не е от реда на морала, в действителност служи за подготовка на морала. Същественото тук е моралът (етиката). Учението също развива логика (или теория на познанието) и физика (или теория на природата), като от логиката и физиката в крайна сметка се извличат заключения относно правилното поведение на хората.

Стоическата логика е сложна. Тук ще отбележим само един елемент: разбираща аперцепция. Този термин означава едно ясно, очевидно впечатление, което нещата произвеждат в душата. Чрез своята яснота впечалението превзема съгласието на душата и на това се основават знанието и науката. Може да се каже, че разбиращата аперцепция е особена форма на “опита на очевидността”, на който сме способни. Опитът на очевидността означава чрез мисълта да се схване една синтетична представа, чиито градивни елементи налагат свързаността дотам, че образуват цяло. Когато казваме: схващам, разбирам, ние заявяваме, че умът ни е установил някаква очевидност. “Видели” сме очевидност да грее между различните елементи с блясък, който изключва всякакво съмнение. Така, посредством яснотата, с която се възприема нейната синтетична единност, разбиращата аперцепция се установява за ума със силата на очевидност.

При стоиците не откриваме нито Идеите на Платон, нито актуализиращите форми на Аристотел. Според тях сетивните възприятия са източникът на всяка наше знание. Тук имаме нужда от едно понятие, към което нататък ще трябва да се върнем: номинализма. Номинализмът е философско схващане, според което всяка обща идея е само абстракция, име, дума и никога не е реалност. Реално е единствено отделното конкретно нещо.

Стоиците казват: виждам коня, но не и конскостта. Това означава, че общото понятие за кон е само измислена дума, на която не отговаря никакъв обект в природата. В природата срещаме винаги само даден определен кон; срещаме отделни коне, а не коня изобщо или общото свойство на коня, или идеята за кон. Така че стоиците са номиналисти: общите идеи, понятията са само имена.

(Ще видим, че в средновековната философия се появява обратното понятие: реализмът. Според него тъкмо понятието, общата идея е истинската реалност.)

Стоиците са следователно в логиката на номиналисти. А тяхната физика? Тя е в точно обратния смисъл спрямо епикурейската. Докато епикурейците схващат един механичен универсум, където всичко се обяснява с падането и взаимния сблъсък на непроменимите атоми, без намерение на цялото, без намеса на боговете, стоиците подхващат идеята за съгласувана вселена, изцяло пронизана и управлявана от божествен разум или световна душа, която действа в цялата природа. Вселената е по някакъв начин пасивното тяло на този божествен разум или световна душа. Тук разпознаваме идеята на Хераклит за логоса, който поддържа равновесието във всемира. Един вид световна душа, с която душата на човека (неговият вътрешен огън) не престава да общува.

Подобно на Хераклит стоиците смятат, че човешката душа е част от съзидателния огън и прониква цялото тяло, както божествената душа се разпростира в цялото тяло на вселената.

Всичко е Бог и Бог е всичко: такъв е пантеизмът. Според стоическата школа Бог не е извън реалността и в реалността няма нищо, което да не принадлежи на Бог. Бог и светът са едно цяло. Същността на нещата и редът, който ги свързва в едно цяло, са с божествена природа. Ето защо последованието на причините не принадлежи на случайността, а на Бога.

В сърцевината на тази философия има своеобразно обожествяване на природния ред и на съдбата. В действителност, съдба и природен ред съвпадат. Ето защо съдба и Провидение повече не се противопоставят, а се смесват. Иманентният божествен разум управлява всички неща като финална причина. Финалната причина поражда отделните причини, а те всички се стремят към нея.

Какво място в стоическото схващане е оставено за свободата? По този въпрос има постоянна двойственост. Докъде се простира свободата на действие на хората и какви са нейните граници? Стоиците казват: след като светът е разумен, божествен, човешката свобода трябва да съществува – както при Хераклит: човекът е способен да поддържа контакта между своя вътрешен огън и огъня, оживяващ вселената, и да се подчинява на космическия разум. Свобода и подчинение съвпадат в свободното приобщаване към най-доброто. Неведнъж, под променливи форми и с различни акценти ще открием този начин на мислене при най-големите философи.

Свободата не е случаен избор. На най-високата степен тя се състои в признаването и подчиняването на една съвършена необходимост.

Така, преди да разгледаме моралното учение на стоиците, засягаме проблема за злото. В учението на Епикур такъв проблем не се поставя. Всичко зависи от случайността (или от механичната необходимост), от взаимния сблъсък на атомите. Ако злото или страданието съществуват, това се обяснява съвсем просто чрез функционирането на реалния свят.

Обратно, в учение, според което навред господства универсален Разум – независимо дали е иманентен или трансцендентен, - проблемът за злото съществува. Човекът, слисан, спира пред факта, че злото съществува. Той преживява този проблем вътре в самия себе си. Как е възможно злото, след като божествената душа управлява света? За стоицизма проблемът се поставя с особена острота поради факта, че божественото и светът са едно цяло. Бог е в основата на всяко нещо – в смисъла на “причините” на Аристотел, като условие за съществуване. Следователно трябва да е също причина на злото. Как е възможно това?

Злото е съотносително спрямо доброто. Без злото доброто не би имало никакъв смисъл. Следователно злото е необходимо. Без злото не би имало нито качество, нито ценност. Търсенето на ценност, на качество в света би било невъзможно. Така че злото е необходимо за доброто.

После, казват стоиците, това, което наричаме зло, наистина е зло, но само от наша гледна точка, винаги ограничено. В замяна, по отношение на Цялото, на всеобщността на света, то е добро. Там е съвършенството и царството на божествения закон. Човекът успява да победи злото в степента, в която е способен да преодолее своята ограничена гледна точка. Когато срещне злото, трябва да съумее да се издигне до божествения закон, за който злото е само необходим елемент.

Дали това не е начин да се приканят хората към цялостно и пасивно подчинение на събитията такива, каквито се случват? Ни най-малко. Стоическата етика е активна, дори е героична етика. На практика, стоикът прилага в живота виждането си за света чрез решенията, които взима, и своите действия. Светът е божествен, но това не го освобождава от усилия. Оттук и величието на учението.

Върховното благо е съгласието със себе си и оттам съгласието с универсалния Разум и божествения закон. Съгласието е едновременно доброто, добродетелта и щастието. Няма друго щастие, друга добродетел, друго благо освен това съгласие. Всички останали блага, които човек може да притежава, с които може или не може да разполага, трябва малко по малко да ни стават безразлични. Стоиците казват: онзи, който желае независещото от самия него, е роб.

Те изискват от гражданите на участват в живота на обществото, да бъдат политически активни, да поемат отговорности и да изпълняват всички свои задължения, да съблюдават реда в държавата – неслучайно най-много стоици например са участвали в създаването на римското право, а със своята значимост и влияние римското право е преминало през вековете и е достигнало чак до наши дни. Редът и рационалната структура на Държавата трябва да бъде в съгласие с универсалния Разум. Такава е фундаменталната насоченост на римското право: да се създаде ред, който да съответства на самата идея за ред и така също на разума. Следвайки тази цел, гражданите трябва да се ангажират политически и да участват в публичните дебати.

Епикурейците казват обратното: заниманието с държавните дела означава да се посяват безпокойство и смут в душата. За да е щастлив, човек трябва да се придържа към частния живот, да има неколцина приятели и да пази преди всичко вътрешния си мир. В замяна на това, когато се ангажира в публичните дела, стоикът се чувства вътрешно съгласуван с вечния разум, управляващ света, и става едно цяло с него. А това докарва още едно следствие: за него всички преживявания, както успехите, така и провалите не са крайната реалност. Винаги има още нещо отвъд, едно възможно надминаване, непоклатимата ведрина на душата, която му осигурява вътрешна дистанция в самия център на битката.

В това се състои величието на стоическото мислене. Етиката свързва стоика с целия свят, налага му дълга да сътрудничи с другите хора и същевременно запазва вътрешната му дистанция така, че той е едновременно в действието и отвъд него, доколкото непрестанно преодолява непосредственото действие, за да достигне същественото.