XXII КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА И ЖИВОТНИТЕ

Отношението на римокатолическата църква към света на животните е крайно двойнствено. Ако се направи обобщение на нейните схващания, изявления и деяния през вековете, ще установим, че пасивът й е твърде голям. Нека разгледаме първо него. Към този пасив трябва да се отнесе преди всичко преводът на Битие 9:2 от Ерусалимската Библия: „Да се боят и да треперят от вас всички зверове земни (и всичкият земен добитък) и всички небесни птици, всичко що се движи по земята, и всички морски риби; във ваши ръце те са предадени."

„Да се боят и да треперят от вас всички зверове земни!" Ако има някоя Божа заповед, която е била стриктно спазвана, то това е именно тази. Човешката суета и жестокост не са имали нужда от това поощрение, дошло отгоре.

Вярно е, че друга една католическа версия, по-конкретно тази на Крампон, замества повелителната форма с бъдеще време: „Ще се боят и ще треперят от вас всички земни зверове." Това вече не е нареждане, а констатация, да се надяваме, тъжна.

Протестантските библии също така са разделени между преводите „Да се боят..." и „Ще се боят...."

Второ затруднение и второ скандално положение: „Във ваши ръце те са предадени". Ако думите имат смисъл, то следва да се разбира: „предадени като заложници, като затворници, предадени с вързани ръце и крака." Давайте! Не се стеснявайте! С тях можете да си позволите всичко, човек няма дълг към предмети. Други превеждат: „Във вашите ръце те са поверени", а това изменя целия смисъл. Те са ви поверени като скъпоценност за пазене, за която ще трябва да давате сметка. Бог ви ги е поверил така, както бащата поверява на най-големия син другите си деца. Това съответствие между „предавам" и „поверявам" е толкова вярно, че някои версии казват съвсем основателно: „Отче, в Твоите ръце предавам духа си!" (Лука, 23:46).

По повод на двойнственото отношение на църквата към света на животните историята на свети Хуберт, апостола от Арденските планини, може да служи за пример. Той бил родом от едно от най-богатите семейства в Аквитания и младостта му преминала в доволство и разпътие. Един ден, докато ловувал, той се озовал лице в лице с голям елен; прекрасното животно носело между рогата си кръст от светлина. Хуберт приел това видение като Божие предупреждение; той се покръстил и окончателно се отказал от лова; това обаче не попречило на ловците да го обявят за свой покровител и да се обръщат с молитва към него, преди да тръгнат да убиват.

„Във ваши ръце те са предадени", и испанските мисионери, чиято задача била да евангелизират(?) мексиканските индианци, измислили да хвърлят живи животни в пламъците на клада, за да могат сърцераздирателните им писъци да вдъхнат у новопокръстените ужас от ада. Сякаш аутодафетата на Нейно католическо величество, изнесени в Латинска Америка, не били достатъчни за онагледяване на техните ужасни уроци за нещата.

Печално е за доброто име на римокатолическата църква, че огньовете на празника на свети Иван, в които се изгаряли живи котки, пламтяли в присъствието на местното духовенство. Същото ставало и на „Празника на магарето" във Вилануева де ла Вера.

Вековете отминават, а християнското човечество не става по-добро, то си остава все така варварско. Смехотворната теория за животните машини, скалъпена от Декарт, не оставала в областта на чистите идеи, а преминавала към действия; тя пускала пипалата си във висшите кръгове на аристокрацията и духовенството и дори и всред господата от Порт Роял, които провеждали възмутителни експерименти: „Няма отшелник - пише Рьоне Тавно⁵⁹, - който да не говори за вихри или автомати. Те смазваха от бой някое куче в пълно безразличие и се подиграваха на онези, които съжаляваха животните, сякаш те могат да усещат болка: та нали те са обикновени часовникови механизми? Нали писъците, които те надават, когато ги удрят, са предизвикани от прищракването на някаква малка пружинка? Нали е очевидно, че всичко това няма нищо общо с някакви чувства ?"

Някои господа като например Дьо Саси и секретарят му Фонтен протестирали срещу тези кощунства, но останалите ги обсипвали с подигравки и продължавали да изтезават кучета, котки и зайци.

В своите „Мемоари, които да допринесат към историята на Порт Роял" богословът и житиеписецът Никола Фонтен, основният автор на „История на Стария и Новия Завет, изобразена с кукли", си спомня за тези страховити сцени: „Заковаваха животното за четирите лапи към дъска и го разпаряха живо, за да разгледат кръвообращението, което бе постоянно обсъждана тема."

Чудовищните експерименти на господата от Порт Роял заедно с оплетените им доктрини за предопределението предизвикали неумолима земна карма.

Умотворенията на Декарт не биха могли да ангажират и римокатолическата църква, въпреки че, както вече видяхме в глава XIX, Босюе е приел неговата система; само че Декарт не е бил духовно лице. За сметка на това неговият ентусиазиран последовател Малбранш бил ръкоположен и принадлежал към Братството на Ораториума. Той попаднал на „Трактат за човека" в магазинчето на един книжар и по собствените му думи тази книга разкрила за него собствената му същност. Заблудата също си има своите откровения. Той се задълбочил в трудовете на Декарт и решил да изтъкне тесните връзки на неговата философия с католическата религия. Но необходимостта да съвмести разума и вярата го тласнала към екстравагантни схващания, заради които един негов съвременник казал: „Той, който виждал всичко в Бога, не вижда там собственото си безумие."

Той така добре бил възприел картезианството, че би могъл да възпроизведе изцяло книгите на своя учител, в случай, че се изгубели. Ах, само да се бяха изгубили! Само църквата, към която принадлежал Малбранш, да се беше отделила от тази философия, нямаше да присъстваме на такива срамни сцени!

Членът на религиозното братство се разхождал със свой приятел и обсъждал някакъв филосоорски въпрос. Тъй като лаят на женското му куче, което подскачало в краката му, го дразнел, той силно го ритнал в корема. Животното, което било бременно, надало страховит писък от болка... а проповедникът отговорил на своя събеседник, възмутен от такова варварско отношение: „Не си правете труда! Това тук пищи, но не усеща нищо!"

С други думи, това тук има не повече усещания от камъните, по които крачим. Това... тъй неутралното местоимение е твърде красноречиво. Малбранш много внимавал да не би да каже „тя", защото това би приравнило клетото животно към човешко същество.

„Това" се използва винаги за означаване на предмет, „това" превръща животното в средство, в машина. Естествено предметът, средството и машината нямат никакви права. Именно това ни се съобщава съвсем ясно в публикуваната в наши дни „Католическа енциклопедия на Ватикана": „Животните не могат да бъдат субекти на никакви права... Следователно на дружествата за защита на животните следва да се гледа с одобрение дотолкова, доколкото те са си поставили за цел да смекчат жестокото отношение към животните, но не и за това, че те основават своите действия върху погрешни принципи, като признават на животните права или като поощряват сладникавата (sdolcinato) и сантиментална любов към тях, която по-сетне лесно отказваме на ближния си, или като се позовават на дълг на милосърдие, какъвто в християнски смисъл не може да съществува.

Затова вивисекцията е законна винаги, когато се прави с научна цел: за увеличаване на културното наследство, откриване на закони и функции на органите, извеждане на методи и норми, които евентуално да могат да бъдат използвани за благото на човека. Всичко това е така, защото животните са средства, предоставени на човека в негова услуга."

Amore sdolcinato, сладникава и превзета любов; у нас казват „превъзнасяне". Във всички случаи, и в Италия, както във Франция и в Испания, се цели обезценяването и осмиването на хората, които се занимават със защита на животните, събуждането на угризения у тях, след като, изглежда, че те крадат от ближните си привързаността, която дават на животните.

Как да се загрижим за животните - казват някои от нашите съвременници, - след като из света още върлува глад? На това аз отговарям: Как да се разчувстваме за глада по света, когато живеем в страна, в която всеки ден се чупят милиони яйца, в канавките се изливат вино и мляко, унищожават се тонове артишок, картофи и праскови; страна, в която един недоволен скотовъд може да остави да загинат тридесетте хиляди кокошки, които отглежда индустриално?

Ако на животното се гледа като на средство, то се смята също и за машина, и Католическата енциклопедия не се поколебава да използва тези думи: „Животните могат да бъдат сравнени с машини, построени от Божието сътворение, с присъщи на тях и точно определени движения, които обаче за разлика от материалните машини са способни да опознаят обекта, към който се стремят, и да се стремят към него поради вътрешноприсъщо им свойство."

Животните машини водят тежък живот; жалко е, че Вторият Ватикански събор не е разгледал този проблем. Колкото до Тейлхард от 30-те години, той отрича всякакъв живот след смъртта за животните: „У животното смъртта унищожава съзнанието" (Дневник 1915-1919 г.).

„Животните са средства, предоставени на човека в негова услуга" - вече съм чувал подобно изречение от устата на един млад испански марксист. Ето как стана това.

Бях предложил на чуждестранните си студенти като тема за обсъждане: „Имаме ли дълг към животните?"

- Съвсем не! - отвърна този младеж - животните са средства, предоставени от природата на разположение на човека, той ги използва така, както си иска. Да се казва, че човекът има дълг към тях, е все едно да се твърди, че има дълг към веялката си.

Обърнах се към друг испанец, за който знаех, че е ревностен католик.

- А вие, Пабло, какво мислите?

- Абсолютно същото. С тази разлика обаче, че животните са средства, предоставени на разположение на човека не от природата, а от самия Господ.

Марксистът и интегристът временно се бяха съюзили срещу мен. Та нали техният сънародник, архиепископът на Толедо, испански примат, бе заявил по повод на конкурсите за женска красота: „Нека не принизяваме тези млади жени до нивото на животните, които по селскостопанските изложби се оценяват само по външността си, тъй като нямат душа."

Нямат душа - ето го отново въпроса! Всички гаври, за които разказах по-горе, са били възможни само затова, защото църквата е обявила, че животните нямат душа. Добре е тя да се замисли по този въпрос, също както през изминалите векове се е замисляла върху съществуването на душа у жените, у индианците и у негрите!

„Не се бой, че ще се червя пред Бога си за теб" - казва на кучето си Ламартиновият Жослен. Уви, колко много християни се червят⁶¹ пред Бога заради любовта, която хранят към някое домашно животно или към животните изобщо! Съвестта им ги мъчи, те се питат дали заинтересоваността им от света на животните е правилна, опасяват се да не би да изпаднат в ерес.

Отговорът на Франциск Асизки е достатъчно известен, тъй че няма да се спираме на него. Той обаче не е бил единственият; и други светци, по-малко известни от него, са давали съшия пример.

Ето свети Мартин Порески, цветнокож, чието всеобхватно милосърдие се простирало и върху животните, и върху бедните и болните в Лима. Мартин бил само послушник, но дръзнал да отправи укори към своя по-висш доминикански наставник, който бил наредил да убият кучето му под предлог, че е много старо. Според житието от канонизирането му той възкресил животното.

Ето при протестантите Алберт Швайцер, единствен пример!

Ето при православните християни младия Варфоломей Кирилович, бъдещ свети Сергии, живял като отшелник в една дива гора с единствен спътник една мечка. Ето и четири века след него неговия сънародник свети Серафим Саровски, който живеел братски с мечките, лисиците и дори с вълците.

Ала любовта към нечовешките твари - и към света на природата като цяло - продължава да изглежда подозрителна в очите на различни християнски църкви, които виждат в това чувство останки от езичеството. Църквите, принудени от науката да се отрекат от плоската земя и геоцентризма на Библията, още не са се отказали от антро-поцентризма; малко по малко те са премахнали всичко, което напомня за космоса.

Хора като Негово преосвещенство Дзилиара, който предвижда възкресение за животните, което също както човешкото ще стане в края на всички времена, са извънредно рядко изключение. „В дните на Страшния съд - пише той -животните, на които сте помогнали, ще дойдат да свидетелстват във ваша полза."

Колко много любящи души ще изразят тогава своята признателност на членовете на лигите срещу вивисекцията, асоциациите за защита на домашните животни и животните, избивани заради кожите си, на дружеството за подпомагане на животните в кланиците! И на всички онези жени, които тайно хранят уличните котки...

Кой обаче още помни Негово преосвещенство Дзилиара, роден в Бонифасио през 1833 г. и починал в Рим през 1893 г.? Този професор по философия и богословие живял в Рим, Корбара ди Корсика, Витерб и отново в Минерва в Рим. Бил ръкоположен за кардинал през 1879 г. от папа Лъв XIII, който много го уважавал и се съветвал с него при написването на редица енциклики.

Друг един кардинал, съвременник на предходния, Негово преосвещенство Доне, архиепископ на Бордо, наблягал на дълга на човека към животните и твърдял, че и те са включени в изкуплението. Той направил това изявление по-конкретно в една своя реч, произнесена на земеделския панаир в Бле през 1866 г.:

„Нашата власт върху животните, които ни заобикалят, идва от самия Господ. На Онзи, който е създал света, е било угодно да ни даде власт над него и да ни подчини животните. Бог обаче е прибавил към властта и задължения, които не е позволено да отбягваме; като ни е подчинил по-низшите твари, Той ни е заповядал да бъдем изпълнени със състрадание към тях. Ние не бива да обръщаме срещу тях нашето облагодетелстване, което по волята на Провидението ни е било дадено, за да ги ръководим мъдро...

Колкото до католицизма от средата на нашия век, мога да посоча единствено Мадлен и Ремон Шал, които са дръзнали да заявят на висок глас реалното съществуване на душа у животните.

В твърде краткия си труд „От животното до Господа", публикуван през 1949 г. в издателство „Мемра", те твърдят, че Библията без никакво съмнение учи, че животните имат душа. Познавачът на иврит Ремон Шал отбелязва, че в Стария Завет думата nephesh е употребена двадесет и два пъти само за животните и седем пъти за хората и за животните, докато впрочем тази дума означава човешката душа. Само в първа глава на Битие nephesh е дадена четири пъти на животните, преди да бъде дадена на човека (Битие 5:20,21,24,30). Обратно, еврейската или гръцка дума, която означава духа, нито един път не е употребена за животните. Освен в Еклисиаст З:21⁶².

По същото време, когато семейство Шал пише това и изнася сказки, Пий XII заявява: „Като цялото сътворение, и светът на животните е проява на Божията мощ и 1на мъдростта Му и като такава той заслужава уважението и зачитането на човека." Това обаче не означавало признаване на душа у животните и на нейния живот след смъртта. За да бъдат ясно формулирани тези неща, трябва да се дочака прекрасната книга на Мишел Дамиен „Животното, човекът и Господ", публикувана през 1978 г. в „Едисион Дю Сер". Дано римокатолическата църква и другите християнски църкви, които единодушно забравят животните, да последват тласъка, даден от него: „Очакването на спасението било всеобщо с Авраам и Ной. След това то намаляло, избраният народ държал на това, че само той имал правото да бъде спасен. С раждането на християнството спасението се простряло върху неевреите. То трябва да бъде развито до цялата си пълнота, която обхваща всички видове..."

„Времето на отлъчване на природата отмина!" „Има едно Евангелие на животното, което също така умира в Божиите ръце!"

Книгата на Мишел Дамиен е внушителна сбирка от дръзки, прекрасни и великодушни идеи: „Христос е умрял също и за кучетата. Аз вярвам, че няма нищо прекрасно и добро, което да не можем да си представим и да не може да бъде пресътворено от Господ."

Това се застъпва с казаното от пастора Чарлз Вагнер: „Онези, които се надяват най-много, са онези, които грешат най-малко." И Мишел Дамиен продължава: „Какъв би бил смисълът на мимолетното съществуване на животните, ако след това те се унищожават? Редом с вселената то не би имало никаква тежест, никаква стойност,, и бихме могли да заключим, че животните изобщо не съществуват. Любовта на Създателя не може да бъде прекъсната от материални произшествия, дори и от смъртта."

Макар че някои идеи като например съществуването на животинска душа и животът й след смъртта не са назовани недвусмислено в Светото писание, възможно е те да бъдат поддържани в името на любовта, този предвкус за Небесата. Евангелието не е трактат, а разказ, разказът за една духовна драма. Едно или друго поучение е направено във връзка с конкретен факт. Ако такъв факт не се е случил или се е случил, но не е бил разказан, или е бил разказан, но впоследствие е бил заличен, от това не трябва да се съди, че Пресветият се затваря в мълчанието си. Бог, който е също и Любов, винаги има какво да каже за нашия свят. Прозренията на любовта са заредени с истина.

„Разумът изработва теории - заключава Дамиен, - но само любовта е истински богослов. В богословието любовта винаги е права. Измежду многото решения за един проблем онова, което е най-правилното, единственото правилно, е винаги решението, в което се изразява съвършеното милосърдие."

Пасторът Рамет също така казвал по повод на Изкуплението: „Въпреки че спасението в отвъдния свят не е назовано недвусмислено в Светото писание, аз дръзвам да го утвърждавам в името на любовта."

Към актива на днешните католици трябва да се прибавят още и „Всемилосърдна Богородица", асоциация за уважение към животинското сътворение. „Всемилосърдна Богородица", която издига своя глас срещу вивисекцията, индустриалното отглеждане, изоставянето на животни и други зверства, свойствени за нашето време, публикува свой бюлетин: „Животни и хора пред Бога". В него се задава правилният въпрос: „Християните трябва да се запитат дали начинът, по който човекът в наши дни използва животните, е съобразен с Божията воля." Също там веднага се дават и правилните отговори: „Бог не е поверил животните на човека, за да се отнася той жестоко към тях. Стремежът да се печели с всякакви средства противоречи на Евангелието; животните са живи същества, надарени с чувства: човекът няма моралното право да гледа на тях като на предмети."

Цялата драма на животните е събрана в тази дума: предмети.

Настоящата книга наскоро беше преведена на италиански език и получи в дар предговор от Негово преосвещенство Марио Канчиани, пламенен защитник на света на животните през Ватикана. Негово преосвещенство Канчиани е онзи римски прелат, който приема животни в своята църква „Сан Джовани дей Фиорентини". Забележително е, че по време на службата целият този пъстър свят се държи извънредно послушно и тихо и започва да се отръсква едва когато се чуе „Ita missa est”.
XXIII

НОМО RAPIENS

Като се отрича съществуването на душа у животното, по този начин го превръщат в предмет. Оттам нататък всичко вече е възможно. Ако се харесва на някого, купуват го. Спре ли да се харесва, изхвърлят го в кофата за смет или на улицата.

За homo rapiens⁶³ животното не е душа, а според случая - машина за яйца, машина за вълна, машина за мляко, машина за месо; във всички случаи - машина за страдания.

Ала homo rapiens, страховитата машина за убийства, също е увлечен в механизмите на кармата. Кръвта на жертвения козел чак до наши дни лепнеше върху злочестия еврейски народ, станал изкупителна жертва на народите. Страхотиите от римските арени, на които били изтезавани и животни, и хора, предизвикали ужасите от множеството обсади на Рим. Съществува тайнствена и страшна зависимост между бикоборските арени и зверствата по време на войните в Испания⁶⁴. Същата зависимост е налице и между индустриалното отглеждане и концентрационните лагери, между масовите убийства по време на лов и изтребленията на тоталните войни, между вивисекцията и научните изтезания, три специалности на този XX век, надминал по мерзост всички предходни векове. Безкрайната афганистанска война изправя една срещу друга именно две страни, в които се произвежда астраган, кожа, която се получава, като каракулската овца се пребива безкрайно дълго, за да пометне, а новородените се одират живи.

Как да накараме нашите съвременници да разберат този безмилостен закон на действието и противодействието, този бумерангов ефект на жестокостта? Кога хората ще се усетят, че всички зверства, извършвани от тях върху животните, се връщат върху тях като дъжд от пламъци: адска Петдесетница. Дано Канада да не трябва да плаща един ден за малките тюленчета, одрани живи!

Същевременно аз обаче не мисля, че всичко е изгубено; крайният песимизъм не ми е присъщ. Обратно, установявам множество насърчителни признаци. Почти навсякъде се оформя елит на добросърдечните. По цялата планета възхитителни хора се притичват истински на помощ на дивата фауна, изпаднала в беда, носят храна на елените в гладния сезон, почистват залятите с мазут птици, обхождат долините преди напълването на нов язовир, за да изровят заспалите съсели, подслоняват малките маймунки, чиито родители са убити от бракониери, нацапват с червена боя малките тюленчета, така че кожата им да стане неизползваема, издирват ранени, изгубени, изоставени животни и им възвръщат радостта от живота.

Също толкова прекрасни асоциации се занимават с това да разкриват пред всички злочестините на животните и начините да им се помогне. Наш дълг е да ги подпомогнем с времето и парите си... а също така е и в наш интерес. Проклятието, което тегне върху човечеството, ще бъде вдигнато само когато то най-сетне проумее, че вековните му беди са в отговор на неговата жестокост към света на животните.

Кажи ми как се отнасяш към животните и ще ти кажа кой си ти.

„За да се съди за една цивилизация, религия, философия или за едно човешко същество, съществува един пробен камък: отношението им към света на животните. И наистина, при животните сме в областта на безкористните постъпки - „Доброто, което му правим, остава без възнаграждение, злото, което му причиняваме, в повечето случаи остава ненаказано; с него можем да си позволим всичко. Постъпките, засягащи животните, спадат към нравствеността без задължения и без наказания."

Това беше казано в „Заратустра, човек на светлината"; настоящата книга в някакъв смисъл го доразвива.

Страданието на животните сякаш завладява умовете ни изцяло. Зная, че някои ще ми възразят: ами човешкото страдание? Но двете са свързани, съдбата на животното е неделима от съдбата на човека. В така богатата област на зверствата винаги се започва с първата, за да се завърши с втората.

Ето един пример: козметичните продукти са били изпитвани на първо време върху очите на зайци, после експериментите са продължили върху човешки зародиши, които е лесно да бъдат набавени, откакто абортите се умножиха. Тук препращам към книгата на Клод Жакино и Жак Дьоле: „Контрабандистите на неродени бебета" (П. М. Фавр): „Да, за научни експерименти и в козметиката се използват човешки зародиши."

Границата между света на хората и света на животните се прекосява толкова лесно, че една тъй необходима и важна организация като Световната коалиция за премахване на вивисекцията отбеляза необходимостта да разшири своята дейност и да промени наименованието си. Така тя се превърна в Световна коалиция за премахване на експериментите върху хора и животни.

И римляните, изтребили дивата фауна на Северна Африка, за да напълнят арените си, скоро хвърлили в тези огромни котли на страданието и мъже, жени и деца. Чест прави на гърците, че винаги са отказвали да изградят из земите си циркове с техните спектакли-изтезания.

Преди да се приеме дадена религия, трябва да се провери дали в нейните повели се отчита съществуването на тварите, различни от човека, дали задълженията на човека към тях са ясно посочени и най-вече, дали тази религия предвижда жертвоприношения на животни. Заколението на овце върви заедно с обрязването на малки момченца и пребиването с камъни на неверните жени.

Философия, която отминава с мълчание света на животните и неговото значение, може да бъде сравнена с учебник по география, който, като описва Земята, говори само за Европа, като забравя останалите четири континента, най-гъсто населените и най-големите.

Забележително е, че философите, които свеждат до инстинктивни прояви интелигентността и привързаността на животните, са същите тези, които отминават с мълчание съществуването на ефирното тяло и реалността на духовния свят; те ни предлагат едно схващане за света, също толкова разпокъсано, остаряло и архаично, като системата на Птолемей.

Днес се говори за нова философия⁶⁵ по същия начин, по който се говори за нов роман, нова кухня или нов перилен препарат. В действителност това е все същото старо картезианство. Изменя се единствено опаковката и девизът, който го съпровожда.

Да, животните имат душа, и ти излагаш своята на голяма опасност, ти, който щом дойде лятото, изхвърляш кучето си през вратичката на колата или го завързваш за дърво дълбоко в гората; ти, който дереш зайци, без да провериш дали са съвсем мъртви; ти, който вадиш очите на котка, за да си отмъстиш на господаря й; ти, който разпъваш на кръст кукумявка на вратата на сенника си (изглежда, че това още се прави); ти, който се занимаваш с черна магия върху пилета и овни⁶⁶. Също и ти, който през зимата оставяш добитъка си да измре от глад и студ, за да получиш застраховката за него. И ти, който крадеш кучета и котки, за да ги препродаваш на лабораториите...

Също и вие, които довършвате с пушечни изстрели елена, дошъл да потърси убежище в двора на частна къща. И вие, които обесвате прасенца по вратите на префектурите; също и вие, които по време на стачка оставяте да умират от глад и жажда животинките, затворени в камиони и товарни вагони; и вие, които по време на конфликта от август 1973 г., който ви изправи срещу изкуственото осеменяване, посмяхте и можахте да осакатите бикове с моторни резачки...

Също и вие, които в края на юли 1990 г. в Дьо Севр дадохте на деветдесет и четири британски овце да пият инсектицид. И вие, които на 23 август в същия департамент изгорихте живи в обора им двеста и деветнадесет овена от същия произход. И вие, които през септември на един площад на Кан поляхте с бензин две малки теленца и драснахте клечката...

Нека спрем дотук това изброяване на мъчениците; животните са били жертви едно след друго на религията, магията, суеверията, лова, садизма, модата, кулинарното изкуство, експерименталната наука; сякаш това не стигаше, та трябваше още да станат жертви и на социалните конфликти.

Преди двадесет и седем века един велик пророк на име Заратустра продиктувал на своите съвременници задълженията на човека към природните стихии - земя, вода и огън - които не трябвало да бъдат омърсявани, и обявил истинска харта за правата на животните. Оттогава вековните роби започнали да се надяват... ако може да се говори за надежда (тъй като това винаги предполага порив към бъдещето) у същества, които живеят единствено в настоящата минута...

Но въпреки че не притежават нито вяра, нито надежда, те имат основното, а именно - любовта, в най-чистия смисъл на тази дума.

Човешката любов е неустойчива, зависеща от несръчна дума, съвсем дребна обида, рязка промяна в настроението.

Любовта на животните е много по-постоянна. Когато се дава, това е завинаги, чак до смъртта и дори и отвъд нея, защото животните участват във вечните нови срещи, тъй като някои от тях се завърнаха, за да ни уверят в това.

В крайна сметка на Земята съществуват само три вида любов, в която можем да сме напълно сигурни; това са, като се започва отгоре, Божията любов, майчината любов и любовта на животните.