Жан Приор Първа част Душа, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност

Всички хора, които редовно общуват с животни, са възхитени от тяхната интелигентност. Нека обаче преди всичко да уточним какво означаваме с тази дума. Ако в „интелигентност" влагаме смисъла на мисловна функция, чийто обект е понятийното, рационално и метафизично познание, то сигурно е, че няма да открием никаква следа от нея в животинския свят.

Но ако под „интелигентност" разбираме инициативност, гъвкавост на ума, която позволява приспособяване към нови условия, общуване между личности, които се разбират без думи, то сигурно е, че животните имат изключително голяма интелигентност.

Симпатичният Плутарх, почтен и посветен човек, към когото се обръщам както при проучванията си върху отвъдното, така и при историческите си търсения, твърди, че е присъствал на следната случка: едно жадно куче се доближило до съд, наполовина пълен с вода. Тъй като нивото на течността било прекалено ниско, то се досетило да взима в уста големи камъни и да ги пуска един по един в съда дотогава, докато водата се вдигнала така, че то вече можело да се напие.

През миналия век интелигентността на Аздрюбал му спечелила няколко години известност. В една религиозна общност всички братя, които идвали след часа за хранене, трябвало да дръпнат един шнур, за да позвънят: готвачът им изпращал ядене през специалния въртящ се цилиндричен шкаф.

Кучето-пазач Аздрюбал, което било подлагано на продължителни пости, забелязало какво правят монасите; досетило се да дръпне и то шнура. То позвънило, чуло се изскърцване и като по чудо се появила чиния; кучето погълнало съдържанието й, което му идвало добре след оскъдната му храна.

За съжаление обаче то не успяло да обуздае апетита си и толкова често дърпало въжето... или по-скоро шнура, че готвачът се зачудил кои са всички тези закъснели братя. Подал носа си през прозореца и видял виновника, който още държал в уста желъда на шнура. Слава Богу, средновековието вече било отминало и добрите братя не се развикали, че кучето е обладано от демон. Те се възхитили от интелигентността на Аздрюбал и дори се досетили да го хранят както трябва.

Домашните ни любимци, които слушат разговорите ни, без да изпускат и думичка от тях, разбират направо онова, което мислим и говорим. Това може да се нарече четене на мисли или телепатия. Съвсем наскоро получих поредното доказателство за съществуването му.

По време на коктейл един от гостите търкаше силно главата на женското куче Мийк под предлог, че я гали. Той буквално мачкаше ушите й.

Аз възразих:

- Не трябва да пипате ушите на немска овчарка, те са много уязвими. Моля ви, престанете!

Кучето, което дотогава изобщо не ми беше обръщало внимание, се измъкна от него, доближи ме, вдигна към мен красивите си очи на баядерка и облиза ръцете ми.

- Ето, виждате ли - казах аз, - тя потвърждава, че съм прав.

Засегната и малко ревнуваща, господарката й, която беше оставила госта си да мачка ушите на кучето, възкликна:

- Че как не! Нали ядохте сладки...

- Всички ядоха сладки... а тя не поиска нищо от тях. Все същият стремеж да се обясни проявата на любов или признателност от страна на животното с желание за храна.

Боско

Ето още един случай на цялостно разбиране отвъд думите: примерът е още по-впечатляващ, защото в него се разказва за съвсем малко немско кученце, а разговорът, който го засягаше, се водеше на френски, език, който то не бе имало време да научи.

Отново разказвам тази история, вече цитирана в „Аурата и безсмъртното тяло", за да илюстрирам телепатичната връзка между животно и човек. През 1947 г. една неделя бях поканен на обяд у семейство Касто, французи, които живееха в Баден. У тях имаше малко кученце от порода фокстериер, чиято тъга ме порази. Споделих това с домакинята, която ми отвърна:

- Смятам да го заведа да го приспят. Още утре ще отидем при ветеринарния лекар.

- Болно ли е?

- О, не, съвсем не.

И наистина, очите на отиващия на смърт блестяха, козината му бе лъскава, от кученцето се излъчваше здраве. Г-жа Касто ме увери, че то е било хранено и гледано добре, и аз изцяло й повярвах. Тази почитаема дама не проявяваше никакви враждебни чувства към малкото животинче, което бе осъдила на смърт. Тя бе величествена и ведра като античната Съдба.

- Тогава защо кучето е толкова потиснато?

- Такова е от момента, в който взех решението си. Човек би казал, че е разбрало всичко, сякаш е прочело мислите ми.

- Наистина ли не искате да го задържите?

- О, не, това е напълно невъзможно. Предложих нещастния Боско на всичките си съседи, но никой не го иска. Освен това той не е чистокръвен.

В краката ни нечистокръвното кученце, прилежно седнало на малкото си задниче, не изпускаше нито дума от разговора. Застъпих се за осъдения на смърт, аргументирах се с младостта му, милото му поведение, добрите му очи: нима тя ще има смелостта да изгаси този пълен с любов и невинност поглед?

- Не, въпросът вече е решен - каза твърдо г-жа Касто. - Утре ще го приспят. Той няма да страда. Изобщо няма да разбере какво става.

- Напротив! Той разбира какво става.

- Няма да променя решението си.

Беше време да седнем на масата. Г-жа Касто трябваше да се погрижи за двадесетината си гости. През целия обяд кученцето, което бе доловило и непоколебимостта на господарката си, и моята симпатия, остана сгушено под стола ми, без да помръдне оттам.

В късния следобед, когато се сбогувах с домакините, то още се гушеше в краката ми, разбрало, че е настъпил критичният момент. Внезапно г-жа Касто го грабна и властно го напъха в ръцете ми.

- Ето! То е ваше. Вземете го!

- Разбирате ли, уважаема госпожо... в Баден... живея в една стая при едни хора... които самите живеят под наем.

- Искате ли то да живее - да или не?

- Добре, съгласен съм! И си тръгнах с Боско.

Джанго

Не всички кучета обаче са надарени като малкия Боско. Не всички като него долавят мислите ни още в мига на пораждането им, тоест, преди езика. Ето например Джанго, чиято смърт е решена от приятелката, у която съм на гости. Докато тя ми говори за инжекцията, която ще му сложи ветеринарят, и за незабавния й ефект, кучето дреме кротко в краката ни.

Опитвам се да издействам помилването на осъдения, който още може да се разкае. Огромният сент юбер сякаш се усмихва блажено.

- Не, просто вече е невъзможно - отвръща тя, - той се превърна в обществена опасност, хвърля се върху деца, върху жени, гони и събаря велосипедисти. Представете си каква отговорност трябва да поемам! Въпреки че го наказваме, нищо не помага. Не съм взела решението си с леко сърце.

Виновникът отваря едно безметежно око, потупва мързеливо с опашка, въздъхва от доволство и отново заспива.

Обядът привършва, време е за Джанго да тръгва за голямото си пътуване. Малката прислужничка и готвачката го целуват по челото; той е радостен, защото е женомразец само срещу дамите извън къщата. На свой ред прегръщам добрата му глава и го благославям, мърморейки:

- Джанго, Джанго, защо не се отрече от лошите си дела? Защо не загърби старото куче и неговите съблазни?

Тази церемония на сбогуване не го обезпокоява, той сякаш не усеща нашето вълнение.

Малко се съпротивлява, когато трябва да влезе в съдбоносната кола, но то е, защото за първи път го карат да влезе в една от тези страшни машини. Освен ако не е разбрал в последната минута...

Вечерта казвам кратка молитва за упокой на душата, въпреки всичко бяла и чиста, на добрия Джанго.

Стопанката на Джанго се държа правилно: тя остана с него до края, държеше лапата му и го галеше. Много са онези, които, след като вземат решение за евтаназиране на животното им, го оставят при ветеринарния лекар и тайно се измъкват, защото нямат смелостта да го съпроводят до смъртта.

Аглае

Познавах един човек, който бе така тормозен от жена си и дъщеря си, които постоянно се съюзяваха срещу него, че бе намразил целия женски пол. Тъй като не смееше да се нахвърли срещу двете си неприятелки, той изливаше яда си върху Аглае, кучката му, от порода бриар. Не я биеше, нито се отнасяше с нея зле, само я ругаеше. Не крещеше ругатните си, а ги произнасяше тихо, с неутрален и натъртен тон. Ето така:

- А, ето те и теб... вехта кранто, дърта гадино! Я я вижте тази грозотия, тази гнусна, воняща мърша!

Кучето, което разбираше всичко, ръмжеше и изглеждаше готово да му стори зло.

А той продължаваше да излива върху нещастното животно потоци от нечувани грубости. Яростта на кучето нарастваше, то обаче се владееше. Но човекът не успяваше да се овладее и мръсотиите продължаваха да се леят от устата му.

В тази сцена имаше нещо ужасно; аз се намесих:

- Умолявам те, престани! Един ден всичко това ще завърши зле... тя ще ти прегризе гърлото.

Драма обаче не се разигра, тъй като този човек, чийто живот бе тровен до невъзможност, се укри първо в болестта, а сетне в смъртта.

Д-р Ж. К., приятел на Пол Мизраки, имаше шнауцер на десетина години, който бе имал време да научи няколко думи на френски език и по-конкретно тези, свързани с тоалета, нещо, което той мразеше ужасно. Стигаше му да дочуе думи като „баня", „мия", „душ", „сапун" и веднага тичаше да се пъхне под бюфета в трапезарията, любимото му скривалище.

Един ден обаче нашият шнауцер вероятно се беше отъркалял с наслаждение в съдържанието на някоя кофа за смет, защото от него се носеше нетърпима смрад. Тъй като неговият собственик, изглежда, не обръщаше внимание на това, Пол Мизраки реши да го предупреди, но като се постарае да не използва никоя от думите, познати на кучето, като „мия", „баня", „сапун" и пр. Той дори не произнесе думата „куче". Задоволи се само да му каже с небрежен тон: „Виж какво, той наистина мирише много неприятно, трябва да направиш нещо." Моментално, за всеобщо изумление, Кирш хукна и се пъхна под бюфета в трапезарията: беше разбрал всичко. Въпреки че не можеше да разпознае никоя от думите, образуващи току-що произнесеното изречение, той незабавно бе схванал общия му смисъл; то означаваше „миене", „баня"... С две думи, най-отвратителното преживяване. Той бе доловил мисълта отвъд думите.

Хитрини и дребни отмъщения

Несъмнено е, че интелигентността може да се изрази чрез злонамерени действия. Та нали думата „злонамерен" има двойния смисъл: „интелигентен" и „зъл"? Гратиоле, от когото вече почерпихме пример за благодеяние между животните, е отбелязал факт на съзнателна и организирана злонамереност: една маймуна искала да вземе кестените, които се печели в пепелта на огнището. Тъй като нямала подръка пръчка, за да ги избута оттам, тя скочила върху спящата наблизо котка, сграбчила я здраво, хванала една от лапичките й и си послужила с нея като с пръчка, за да извади парещите кестени.

В повечето случаи обаче духът на злонамереност и отмъстителност у по-малките ни братя се проявява в забавни форми: Пол Мизраки ми разказа следната случка, на която присъствал лично при едно свое посещение у артистката Сюзан Дантес, която през 30-те и 40-те години отбеляза редица успехи в булевардния театър. На излизане от апартамента си Сюзан Дантес не можела да намери ръкавиците си. Къде ли ги е сложила? Търсила ги навсякъде, като по петите й вървели двата й огромни далматинеца и не я изпускали от погледа си. „Е, толкова по-зле - заявила тя, вперила поглед в песовете, - няма да се ядосвам и да ги търся, все едно ще изляза." Тя наблегнала върху „все едно ще изляза".

Докато тя се запътвала бавно към антрето, двете кучета хукнали лудо вън от хола, подхлъзнали се по излъскания паркет... и след няколко мига се появили отново с разсеян вид. Едното от тях държало в уста тайнствено изчезналия чифт ръкавици, който положило с уважение в краката на господарката си.

Г-жа Дантес почти не се изненадала и казала на Пол Мизраки: „Те ми правят този номер всеки път, когато искат да ми попречат да изляза без тях: много се ядосват и скриват ръкавиците ми. Днес обаче разбраха, че хитрината им няма да мине и че съм твърдо решена да изляза и затова сметнаха за по-правилно да ми ги върнат... впрочем, те винаги са на мястото си, когато тръгвам да извеждам кучетата."

Нашите домашни любимци много добре различават излизанията ни по работа, които приемат, и излизанията за удоволствие, които не приемат, ако не вземем и тях.

Когато красивата ми съседка Жаклин В. се готви да отиде на концерт, на коктейл или вечеря в града, котаракът Мозар, страховита пантера, която аз наричам Мафиозар, се цупи в своя ъгъл и замисля рафинирани отмъщения.

Когато се връща към полунощ, тя е сигурна, че ще я чакат изненади, каквито никога не се случват при връщането й от работа в седем вечерта. Първия път тя не запалила лампата, за да не събуди тиранина си; след което се препънала в невероятна плетеница от вълнена прежда, омотана около столовете, аналоя и креслата. Дяволски хитрото животно, което може да отваря чекмеджета, извадило кълбетата прежда и ги развило из цялото жилище².

Следващия път я очаквала друга гледка: сякаш върху мокета бил валял сняг. Тъй като не можел да повтори номера с кълбетата прежда, вече скрити на недостъпно за него място, котаракът Мозар се реванширал, като намерил памука. Пробил найлоновата му опаковка, след което накъсал и разхвърлял съдържанието й на хиляди снежинки.

Памукът също бил прибран на сигурно място при преждата, но отмъщенията на страховития котарак не спрели дотук. Една вечер Жаклин се връщала от театър и се питала какво ли ще намери този път. В малкия апартамент, който била подредила, преди да излезе, царял хаос, като че ли са идвали крадци. Хавлиените кърпи, носните кърпички, ризите, комбинезоните, цялото бельо, което тя следобеда била изгладила и подредила грижливо, било смачкано и разпръснато из единствената й стая и из банята: във всяко ъгълче имало по нещо.

- Не смятате ли - запитах господарката на котарака, - че това чудовище заслужава едно хубаво наказание? Не разбирам вашия либерализъм.

- Не мога да забравя, че това чудовище, както вие го нарекохте, ми спаси живота. Тогава той беше само на десет месеца, но бе много самостоятелен. Една вечер, след като го нахраних, започнах да чистя газовата си печка: търках, търках... После се измих, легнах си и взех нещо да чета, но не можех да се съсредоточа, защото малко ме болеше глава.

Котаракът беше възбуден и неспокоен; теглеше чаршафа ми, за да ме накара да стана. Казах му: „Остави ме на мира, яде достатъчно!" Все смятаме, че животните мислят само за ядене. Тъй като много ми се спеше, реших, че е от умората през деня, затворих книгата и загасих лампата.

Тогава Мозар просто побесня и започна да тегли със зъби завивката ми. Аз я придърпах, но той отново я затегли. „Е, добре, разбрах, ще ти дам остатъка от месото." Станах, за да му приготвя малко ядене. В кухнята вонеше ужасно. Като че ли влизах в газова камера. Спуснах се към предпазното кранче, което бях забравила да затворя, и към трите котлона, които съм била пуснала, търкайки ги енергично. Направих силно течение и благодарих на Мозар... който изобщо не беше гладен. Без него щях да заспя и никога да не се събудя.

И нашето женско куче Маскот не понасяше да излизаме без нея. Тъй като нямаше никаква възможност да ни възпрепятства, тя си отмъщаваше наистина, по не така изтънчен начин като Мозар. Ограничаваше се с това да пълни паничката си с пръст и да оставя изпражнения на зелената площ. Тя обаче проявяваше необоснована злонамереност към минувачите. Най-приятното й развлечение беше да ги плаши и си беше изработила твърде изтънчена техника за това.

Вместо да стои до вратата от ковано желязо, където хората отвън можеха да я видят, тя се криеше в долната част на непрогледната стена от бръшлян, която обграждаше двукрилата желязна врата. Там тя дебнеше кротката старица, която ситнеше, ходейки; чуваше я как идва от другия край на улица „Кот" и я изчакваше да се доближи; когато бедната жена беше достатъчно близо, Маскот изскачаше от скривалището си и се появяваше всред разхвърчалия се чакъл подобно на дявол, като излайваше страховито, едно-единствено „Баф!".

Веднага се чуваше и треперещ глас: „Ох, проклето животно, пак ме изненада. Как само ме уплаши!"

След това Маскот, много доволна от номера си, се връщаше в скривалището в очакване на следващата жертва.

Учени животни

Така наречените „учени животни" според мен доказват не толкова своята интелигентност, колкото добрата си дресировка, защото за мен интелигентност, инициативност и спонтанност са тясно свързани. В представленията, които сбират тълпи хора, има нещо смущаващо, когато знаем как са били получени тези постижения.

Слава Богу, тези представления, по време на които бедните животни са облечени в смехотворни труфила, днес са по-редки, отколкото през миналия век. През 1818 г. един холандец на име Ниф представил своя учен пудел Мунито пред парижката публика. Животното можело да отговаря на въпроси, задавани на холандски, английски, италиански, френски и латински, като посочвало картони, на които били изписани цифри и букви. То било изключително силно в различни игри на карти и на домино. Можело да извършва сложни пресмятания и да разпознава колко е часът на циферблата, като измежду карти, номерирани от 1 до 12, избирало тази, която съответствала на сочения от стрелките час.

Два века преди него един фокусник постигал същото с коня си Мороко. Научил го да вдига ръкавица със зъби и да я дава на човек, който носи очила. Мороко можел да преброи колко точки има върху карта за игра. Тропал с копито толкова пъти, колкото били точките. Ако картата била черна, той тропал с десния крак, а ако била червена - с левия.

В онова време на победоносното суеверие не било обаче много добре да се вършат подобни чудеса. Животното и неговият господар били заподозрени в магьосничество и фокусникът едва избегнал бесилката. Това станало през 1601 г.

Тайната на Мороко, съвременник на Анри IV, е останала неразгадана. Колкото до тайната на Мунито, съвременник на Луи XVIII, илюзионистът Робер Уден ни я разкрива: „От логическа гледна точка не можем да приемем, че това куче е било такъв добър полиглот и математик. Не! Освен инстинктивните си способности, животните, колкото и интелигентни да ни се струват, никога не са били способни да надхвърлят автоматичното обучение. Учените кучета са просто кучета, дресирани да изпълняват безпрекословно определени движения според знак от господаря им, подаден незабелязано от публиката. По този начин едно куче може да разбира всички езици и да решава всякакви математически задачи, тъй като то трябва само да вземе в уста или да посочи единствено онези предмети, които тайно са му били указани. Така кучето е само инструмент, на който фокусникът свири с повече или по-малко интелигентност."

Какъв е бил обаче невидимият знак, даван на Мунито от господаря му? Ето какъв: когато трябвало да избира от подредените пред него букви, цифри и плочки от домино, животното бавно минавало пред тях, като започвало от началото; когато минело пред нужния предмет, господарят му, който стоял до него, издавал едва доловим звук, като търкал ноктите на палеца и средния си пръст на една от ръцете си; това бил знак за кучето да спре. Кучето можело също така да открива избрана от някой зрител карта в отсъствието на господаря си. В такъв случай, преди да излезе, фокусникът разстилал картите на килимчето, като при това докосвал картата, която трябвало да бъде намерена, с един от пръстите си, на който имало вещество с лека миризма, позната на обонянието на кучето.

Естетическо чувство

Дали животните чувстват красотата на света? Ето три отговора, в които ще се появят една след друга чувствителността към аромати, музика и цветове.

Астор беше немска овчарка и в двата смисъла на това наименование. Той принадлежеше на приятеля ми Пол Моген, кореспондент на Френското радиоразпространение в Бон. В началото неговата националност предизвика известни затруднения, тъй като Астор не разбираше френски език. Нещата обаче бързо се оправиха и той стана, така да се каже, билингвист. Дете на романтична Германия, Астор силно се впечатляваше от естествените ухания. Той сядаше в екстаз пред разцъфналите розови храсти и вдигаше предна лапа, за да ги погали. Астор се интересуваше само от живите розови храсти и не обръщаше внимание на розите във ваза, сякаш усещаше неизбежната им смърт; сякаш въпреки великолепието си те излъчваха вибрации на агония.

Когато Жаклин се парфюмира, трите й котки дотичват и ближат ръцете й, ако тя си слага есенции от цветя: жасмин, лавандула, карамфил, момина сълза, роза. Ако парфюмът е синтетичен, котките, които мразят всичко, свързано с химията, остават по местата си.

Триото им е чувствително не само към естествените ухания, но и към музиката, истинската музика. Когато тя свири на флейта, обикновено Бах, палавниците внезапно стават много послушни. А ако по телевизията предават симфоничен концерт и в него участват флейти, заострените уши веднага разпознават любимите си мелодични звуци и се обръщат към телевизора.

Телевизията ги интригува, особено предаванията за птици. Те като че ли не виждат изображенията, но чуват цвърченето и чуруликането. Тогава Мозар скача върху телевизора, дебнейки врабчето, което със сигурност ще изскочи от вълшебната кутия. Извитата му лапичка вече е готова да сграбчи евентуалното пернато.

Кравите също не са безразлични към музиката. Това стана известно, след като на американски скотовъди им хрумна да пускат класически симофонии в оборите. Оценявайки високо тези висши хармонии, добрите твари дали по-обилно и по-хранително мляко. Направен бил и опит с рокмузика: резултатите били отчайващи. Млякото за малко не се пресякло.

Не само домашните животни обаче имат усет към красотата... Смирени и презряни животинки са доказали, че обичат цветовете и знаят как да ги съчетават.

В рояла на приятелката ми Лидия ставаха странни неща, най-вече нощем: чуваше се шумолене, поскърцване, рулади. Човек би казал, че немирни духчета се упражняват по музика. Лидия обаче не се спря на тази хипотеза. Един хубав ден тя отвори капака на рояла си и откри вътре гнездо на мишки, което я очарова. Всички мишлета бяха разположени звездообразно: в центъра с малките си розови муцунки, а навън - с опашчиците си, като листенца на цвете. Най-изненадващото нещо обаче било самото гнездо, което майката мишка бе направила от прегризани от нея парченца филц, разположени в кръгове, чиито цветове се редуваха - червено, зелено, бяло, червено, зелено, бяло... С мъка на душа Лидия взе решението да унищожи това произведение на изкуството и неговото съдържание.

Животните имат психологическо съзнание, но имат ли и нравствено чувство? Имат ли също така понятие за добро и зло? Или поне за разрешеното и забраненото? На този въпрос отговарям така: нито повече, нито по-малко от хората. Подобно на тях и животните се делят на добри и зли, като добрите са неизброимо повече от злите.

Кучетата не са задължително добри така, както растенията са зелени, а гарваните - черни; техните качества на любов и вярност не са сравними с фототропизма; те зависят от техния свободен избор.

Съществуват кучета-престъпници. От време на време вестниците публикуват любопитни факти, в които се разказва как немски овчарки нападат деца или старци. Понякога кучетата се събират по няколко, за да вършат пакостите си, като взаимно се насъскват, изпаднали в криза на яростен бяс, и вече не се подчиняват на господаря си, когото на свой ред нападат с внезапно пробудена атавистична свирепост.

Кучешката престъпност обаче е несравнимо по-рядко срещана от човешката. При 800 000 немски овчарки ежегодно има не повече от десетина подобни прояви.

Престъплението на лъвицата

На 11 февруари 1984 г. пускам радиото и попадам на следното съобщение: в един зоопарк лъвицата удавила мъжкия. Лъвът обикалял покрай дълбокия басейн, разположен пред циментеното им леговище и предназначен да отделя хищниците от посетителите. Внезапно женската се хвърлила върху него и силно го блъснала във водата. Всеки път, когато лъвът се опитвал да излезе, тя яростно го блъскала обратно. Скован от студа, нещастникът потънал преди идването на спасителите. В тази случка разпознаваме историята от филма „Басейнът", но никога няма да узнаем тъмните подбуди за това престъпление.

Също както всред нас и всред животните има високонравствени и безнравствени същества. Няма неморални животни.

Фокстериерката Бобет беше по-скоро от безнравствените, а немската овчарка Астор - от високонравствените кучешки натури.

Аз не бях неин господар, но тя ме беше избрала. И други очарователни четириноги преди нея ме бяха избирали за господар; за двадесет години уикенди и ваканции в малката къща в хълмовете на Сержи през нея преминаха много животни: изредиха се сивата Минет (Котарана) и нейните деца, Шиен-Бигльо (Кривогледко), куче, което беше ужасно кривогледо, Ша-Солей (Слънчо-котак) с блестящо рижа козина, Анаршиен (Анархикуче) и Анарша (Анархикотка) и двамата с прекрасна черна козина, и двамата подивели, те бягаха от хората, прехранваха се от кражби, не се оставяха да ги погалиш, идваха тайно да пият вода от паничките, които оставях за тях, изникваха безшумно и изчезваха също така безшумно, подобни на внушителни призраци. Имах кучешки и котешки периоди, които се редуваха, също както в политиката.

И така, намираме се в кучешки период. Едва пристигнал в къщата, виждам да се появява Бобет, предупредена или по животинския телефон, или от собствения си радар. Тъй като дойдох пеш, не съм вдигнал никакъв шум. Намеренията й са ясни: тя ме кани на разходка, само да оставя нещата си и вече крачим в посока към Вореал. С порочна радост тя се впуска към оградата от ковано желязо на къщата, намираща се срещу старата гара на Жанси, за да дразни двете женски овчарки, които не излизат от двора. На, на, на, глупачки затворени! Стремително препускане покрай оградата, подхлъзвания в прахта, яростен лай на двете затворнички.

Внезапно виждам нещо невероятно, нещо, което не вярвах, че е възможно: едното от двете големи кучета, овладяло гнева си, започва да се катери по високата ограда, като внимателно поставя лапите си в пролуките. Тя напредва бавно и безмълвно, докато Бобет, без да си дава сметка за опасността, продължава да се джавка с другата фурия. Ето, кучето-еквилибристка скача на пътя! Ужасената Бобет едва успява да хукне с всички сили към моя двор. Тя изчезва в храстите, където страшната й неприятелка се отказва да я преследва, тъй като не е на своя територия.

След известно време Бобет се появява отново с блестящи, немирни очи. Вече и дума не може да става да отидем до Вореал, защото ще трябва пак да минем покрай страшните песове. Остават бреговете на Оаз. Тъкмо сме заслизали, когато Бобет забелязва едно зайче и се хвърля върху него. Тя потъва в гъстите храсталаци и аз напразно я викам да излезе оттам. Ядосан се връщам вкъщи.

След половин час тя отново се появява, все така доволна от себе си. Хубавата й муцунка е изцапана с кръв.

- Убила си зайчето? Не те ли е срам? Като че ли си била изгладняла и е трябвало да ловуваш, за да се изхранваш! Не знаеш ли, че е писано: „Не убивай"?

Бобет сяда, за да ме слуша по-внимателно.

- Би трябвало да те напердаша хубаво за наказание, но нямам смелостта да го направя. Освен това после няма да идваш повече при мен... така че аз ще съм наказаният. Трябва да уважаваш живота на зайчетата - и те са Божии твари като теб и мен.

В този момент, както често правят кучетата, така чувствителни към човешката реч, тя накланя учтиво глава на една страна. Моята реч започва да губи от своята увереност. Толкова е смешна тази малка кучешка женичка, седнала устойчиво на задничето си и проявяваща знаци на изключително голямо внимание към слово, за което изобщо не я е грижа.

- Ей, Бобет, ти май не беше толкова доволна от себе си преди малко, когато бягаше с подвита опашка, за да се изплъзнеш от голямото куче, което се готвеше да ти стори същото, което ти си сторила на зайчето. Ето, ти ми развали деня. Времето беше хубаво, целият хълм приличаше на райска градина, а ти донесе в него престъплението и смъртта. Ти извърши тежък грях. Не искам да те виждам повече.

Вместо отговор тя застава до крака ми, вдига към мен любящия си поглед и моли за ласка. Аз съм обезоръжен, чувствам, че се разтапям, погалвам меката, къдрава козина на главата й и промърморвам нещо ужасно:

- В края на краищата, бедна ми Бобет, не ти си създала този свят!

Угризенията на Астор

Ако ницшеанката Бобет не знаеше или не искаше да знае разликата между добро и зло, Астор правеше много добре тази разлика. Ето още една история със зайче, която обаче е извънредно поучителна. Добродушният Астор обичаше да играе със зайчетата, живеещи в горичката край къщата на семейство Моген в Обервинтер. Един ден той неволно нарани много тежко едно от тях и го донесе на господарите си, за да го излекуват. Ала грижите на Бернадет и Пол бяха безсилни да го спасят и малкото същество отдаде Богу чистата си душичка. Астор, който се чувстваше виновен, изпадна в отчаяние. Вечерта отказа да яде и трябваше да го утешават: „Ти не си виновен, съдбата е такава, всички ние сме толкова нищожни."

Оттогава всеки път, когато някой кажеше думата „зайче", Астор, който междувременно беше научил френски, започваше да скимти... Някои приятели на семейството, които знаеха за случката, се забавляваха, като го питаха: „Астор, къде е зайчето? Какво направи на зайчето?" Жестока игра: Астор започваше отново да плаче и да изживява угризенията си.

Престъплението на господарите на Бобет

Историята на Бобет не свършва с разходката, прекъсната по нейна вина. Уви, онова, което сега ще разкажа, се среща твърде често.

Дълго време не я бях виждал и се питах: да не би да ми се сърди? Не, това не й е присъщо. След моята проповед за необходимото различаване на доброто и злото ние се разделихме в много добри отношения. Започвам да подозирам, че нейните господари, които без съмнение ревнуват заради забежките й при мен, са я затворили. Трябва да се уверя в това.

Капаците на къщата им са спуснати, те са заминали на почивка. Преминавам през оградата им и се озовавам на тяхна земя, правя сериозно нарушение; откривам Бобет, вързана в циментовата си колибка, която се намира на терасата, също така циментова, с южно изложение.

Жегата едва се издържа, това става през август 1976 г., годината на голямата суша. Тя няма нищо за пиене: като се е дърпала във всички посоки, за да се опита да се освободи от веригата си, е обърнала всички тенджери с вода. Няма и нищо за ядене: само в една паничка лежат няколко рибешки глави; можете да си представите вонята им.

Отвързвам я, тя вдига към мен помътнял поглед и облизва ръката, която я освободи. Не скача и не лае; сякаш няма сили за това. Напълвам тенджерите, преди да тръгна за дома и да й донеса нещо за ядене.

Изведнъж две кутрета, които не бях забелязал преди това, излизат от колибката; те са мръсни и вонящи, сигурно са газили в паничката с риба. Впрочем, какво да направя с тези рибешки глави? Да ги изхвърля ли? Не, трябва да ги оставя, иначе онези ще помислят, че кучето ги е изяло, и пак ще му дават. Сега разбирам защо тя гонеше така стремглаво зайчето.

Докато всички животинки изпразват мигновено тенджерите с вода, аз възкликвам:

- Горката ми Бобет, колко мръсни са кученцата ти! Колко лошо ги гледаш!

Дотук обаче с упреците. Тя е съвсем млада и не знае как се гледат деца. Малките изобщо не приличат на нея; те са кафеникаво-златисти, като лъвчета. Имам сериозни подозрения към кварталния лабрадор, че е подмамил малолетната Бобет и я е изнасилил.

Отивам у дома, за да взема кутия с храна. На връщане се натъквам на господарите на Бобет. Тъй като очаквам реплика от рода на: „Какво, по дяволите, правите в моя двор?", избързвам:

- Вижте, аз храня животните ви.

- А, добре, благодаря - казва мъжът, който не изглежда изненадан.

Той хвърля кос поглед към жена си, който като че ли казва: „Ето, видя ли, нали ти казвах, че няма за какво да се безпокоиш..."

За разлика от пудела Барон, който искал да придружава Виктор Юго и при многобройните му извънбрачни авантюри, териерът Жоли-Кьор ревниво бдеше над честта на господарката си, млада жена, която ще назова г-жа Аргант, също както в комедиите от XVII век. Тя имаше съпруг, добър приятел и просто един приятел - аз. Когато съпругът й или аз целувахме дамата, Жоли-Кьор не казваше нищо, защото моралът бе запазен. Но ако любовникът й я целуваше, кучето изпадаше в ярост, нападаше виновника и се опитваше да раздели извънбрачната двойка. Г-жа Аргант побързваше да затвори Жоли-Кьор в друга стая, откъдето той продължаваше да беснее, като ръмжеше, бафкаше, лаеше, хвърляше се по вратата и алармираше всички съседи. Впрочем, именно враждебното отношение на кучето към онзи, когото мъжът считаше за най-добрия си приятел, най-накрая отвори очите му.