Жан Приор Първа част Душа, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност

„Когато този пламък в очите ти изгасне,

Това е писмо на Колет. Тя го е написала през април 1906 г. до поета Франсис Жам, автор на чудесната „Молитва, за да идем в рая заедно с магаретата". „В погледа на животните - казвал той - има дълбока светлина, която ми вдъхва такава съпричастност, че душата ми се отваря като приют за всички животински болки."

Франсис Жам е починал през 1938 г., и толкова по-добре: днес душата му би се пръснала, ако искаше да побере необятността на животинското страдание.

Колкото до приятелката му Колет, през дългия си живот тя е виждала много погледи на животни. Като например изпълнените със сълзи очи на мечето от „Обратната страна на мюзикхола", което тя опознала по време на турнетата си. То плачело като дете, защото халката, пъхната в носа му, му причинявала постоянна болка.

В същото писмо тя пише на Жам: „Знаете ли, не мога да пиша нещо повече за „Църквата, обгърната в листак", защото не познавам Бог и не знам дали някога ще разбера нещо за него."

Напротив, Колет, вие знаете нещо за Него, след като говорите толкова проникновено за Неговите творения, след като сте взела в полата си майката с децата й, след като сте помогнала на смиреното й отчаяние.

По повод на погледите на животните една читателка от френскоезичната част на Швейцария ми писа, че е чула как един свещеник заявил от амвона: „Животните имат очи, но нямат поглед." Тази госпожа била така засегната от неговата глупост, че се зарекла да не стъпва повече в църквата, докато той служи в нея.

Не съм видял развълнувания и изпълнен с признателност поглед, който красивата ивичеста котка отправила към Колет, но виждам всички онези погледи на животни от фотодокументацията ми; изпълнените с любов погледи, които малките пантери, родени в Тоари, вдигат към младата жена, която се грижи за тях, детинските и палави погледи на лъвчетата, родени в същото място и обградени от същите грижи.

Ала повечето от останалите погледи са трагични: стъклените погледи на кучетата, спасени от кучкарници-гробища и приети от Дружеството за защита на животните (SРА), което се грижи за тях и ги връща към живот. Умоляващите погледи на кучетата, които същото това Дружество предлага на посетителите да приемат в домовете си.

Гаснещият поглед на онова куче, оставено нарочно да умира от глад. На клетката му виси надпис: Do not feed, water only. (Да не се храни, дава му се само вода). Друг гаснещ поглед, този на котката, оставена без упойка, в чийто мозък са имплантирани електроди за стимулация. Засега са я оставили на спокойствие, но се подготвят да я подложат на електрически разряди, достигащи до 110 волта. В някои случаи - уточнява Лигата срещу вивисекции - на животното се инжектира вещество, аналогично на отровата кураре, например галамин, което го парализира, но не го обезчувствява, напротив.

Примирените погледи на белите козлета с мили муцунки, със свързани крака, хвърлени на земята като чували с картофи.

Нетърпимият поглед на двете малки маймунки, които се притискат една в друга в отчаяна прегръдка. Те са измежду малкото оцелели от пратка екзотични животни, внесени незаконно от Гвиана³.

Уплашеният поглед на малкия хермелин със забита в езика кука, който не разбира какво става с него.

Затъпелият поглед на маймуната, обезумяла в затворничеството си.

Безкрайно тъжният поглед на женското куче, което са сложили да седне на стол и вдигат предните му лапи, за да покажат по-добре огромния му, издут корем. Бедното животно е било наливано с алкохол, то ще бъде убито и аутопсирано, за да се покаже, можем да се досетим, че алкохолът разрушава черния дроб. Сякаш във Франция не достигат алкохолиците, за да се убедим в това! Докато показвам тази жалка снимка на една приятелка и изказвам възмущението си и желанието си публично да заклеймя всички тези ужаси, нейното женско куче Банда се приближава, поглежда ме с любов и нежно полага глава на коленете ми.

Умоляващият поглед на майката тюленка, неспособна да защити малкото си тюленче с невинна муцунка. Тя вижда как към нея се доближава с нещо като харпун в ръка най-свирепото същество на планетата, онзи, който носи ада със себе си - хомо сапиенс.

Пълният с любов поглед на една женска маймуна, на която са дали едномесечно кученце, чиято майка е била премазана от кола. Тя го държи в ръце и изглежда разтревожена: „Ще ми го вземат ли?" „Няма, не се бой! Не всички хора са палачи на животни, ние само искаме да те снимаме с осиновеното ти дете!" Тази снимка е публикувана в брой № 1041 на „Мач". Друга снимка, на която тя е вече по-успокоена, показва сирачето, изпълнено с признателност, което тя притиска към гърдите си и целува.

Обезумелите погледи на маймуните, обездвижени в продължение на месеци върху затворнически столове, подобни на сандъци, в които те изтърпяват всякакви мъчения: електрошокове, крайна жажда, инжектиране на химически продукти направо в мозъка им, в съзнание. Ще ги отвържат оттам едва след смъртта им.

Но къде е погледът на белите зайци, също така затворени в кутии? Те нямат поглед, защото вече нямат очи: експериментаторите са ги залели с катран или с витриол⁴.

Ужасеният поглед на маймуната, затворена заедно с малкото си в метална клетка. Тя го държи в прегръдките си с абсолютно човешки движения, а малкото се извръща. И двамата са забелязали човека; притискат се ужасени един към друг; но за момента няма от какво да се боят, това не е вивисекторът, още не; това е само един фотограф, който снима нелегално, а неговата снимка ще илюстрира книга, разобличаваща престъплението, което ще бъде извършено срещу майката и сина.

Измъчените погледи на осакатени и инквизирани животни: д-р Стасив, ветеринарът, който ги доближавал, за да ги лекува, ги познава по-добре от всеки друг. Само видът на бялата му престилка предизвиквал у тях неудържимо треперене и изтръгвал от гърлата им пронизителни викове, защото те мислели, че изтезанията им отново започват. „Виждал съм ги да крещят от страх при приближаването на човека и ви уверявам, че никой няма право да причинява подобни страдания, когато те са ненужни. Уверявам ви, че тяхното страдание е същото като нашето и че онези, които твърдят обратното, същите онези хора, които пребледняват от страх, влизайки при зъболекаря, не знаят какво говорят."

И д-р Стасив добавя:

„Никоя догма за превъзходство на човека над останалата част от животинския свят не може да му даде правото да причинява страшна болка."

Изпълненият с укор поглед на едно куче, на което казах ужасно лоши думи. Нямам снимка на този поглед, имам обаче спомена си. Това се случи в едно нормандско кафене преди около тридесет години, по времето, когато не знаех нищо за това, което разработвам днес.

Един клет помияр, кучето на съдържателя, се приближава до масата ми. Той изглежда наистина ужасно, козината му е без блясък, очите са помътнели, защото клиентите го тъпчат с бучки захар, валчестото му тяло се крепи върху къси крака: прилича на подвижна наденица. Вероятно идва да си изпроси ласка, но аз му отвръщам с жестокостта на младите:

- О, не, ти си прекалено грозен. Боже, горкият, колко си отвратителен! Как може да си толкова грозен?

Той се спира, разбрал е всичко и ме поглежда с такова учудване, с такава тъга, че не мога да се въздържа и му казвам високо: „Прости ми!"

По този повод трябва да отбележа, че кучето може да се остави да деградира под въздействието на човека; котката - никога.

Изминаха близо двадесет години и аз имах времето да напредна в духовно отношение. Този път сме в лисабонския зоопарк и забелязвам миниатюрна маймунка, не по-голяма от дланта ми, самичка в клетката, с наведена глава, сякаш понесла цялата тъга на света. Тя се доближава и ми подава ръчичка през решетките, аз я погалвам с върха на показалеца си, който я покрива изцяло, и й казвам с любов:

- Колко си мъничка! Как може да си толкова мъничка?

Това беше същото изречение, както преди двадесет години, но с друг тон и друго прилагателно: изгасналият поглед на маймунката заблестява. Бедното същество, страдащо от самотата, е щастливо, че някой се интересува от него и му говори. Известно е колко чувствителни са животните към човешкия глас. Започвам да й говоря мили неща, малко глупави, защото тя ме изненада. Трябва обаче да престана, защото се появява един пазач. Той удивен гледа необичайната сцена: един чудак чужденец води разговор с маймунката-лилипут и държи ръчичката й.

До този момент смятах, че връзката на любов между животното и човека засяга само бозайниците и птиците. Влечугите бяха за мен примитивни, обезпокоителни, отвратителни и враждебни същества, интересуващи се единствено от храна и размножаване, неспособни на чувства. Но в същия този зоопарк установих следното нещо: един пазач отвори клетката на една игуана и това пъпчиво подобие на змей с назъбена яка под гушата, с гребен от бодли по гърба, които го оприличаваха на праисторическо чудовище, се доближи до него като изпълнено с привързаност куче. Човекът дълго го гали и щастливата игуана търкаше главата си в ласкавата му ръка.

Хората ходят в зоопарка, за да се развлекат. Всъщност обаче те развличат животните, които биха издъхнали от отегчение и самота без този често комичен поток от посетители. Нека приятелите на животните престанат да избягват тези места, в които тяхното присъствие е необходимо, дори и за да следят да не би извратени или безумни хора да замърсят храната им или да им причинят зло. Колко много животни биват отровени или наранени от садисти!

Достойнството на животните предизвиква обезпокоителни реакции у някои от нашите по-долни братя от човешкия род. В стокхолмския зоопарк присъствах на следния инцидент: една великолепна птица от вида на бухалите е кацнала неподвижна на пръта си. Нейното спокойствие, нейната царственост раздразват до крайна степен един възбуден тип, който обикаля от известно време около клетката. Той закача бухала. Дразни го по най-различни начини, но птицата не помръдва и продължава презрително своето самовглъбяване. Тогава опасният глупак промъква подкования си с желязо бастун през прътите на клетката и бодва птицата в ребрата. Само аз се намесвам и наоколо ме гледат накриво.

Пред мен лежи голяма снимка, публикувана на последната страница на „Гласът на животните" под наслов: „Голямата мизерия на скитащите котки." На нея се вижда ъгъл от мръсен двор, олющена стена, разпилени консервени кутии, разни боклуци, препълнена кофа за смет, от която се подава мазен парцал, разкъсани вестници, бутилка... Тъмно и мръсно е.

В този отвратителен, неописуем декор, от който на човек му се повдига, стоят две олицетворения на чистотата, две бели същества: една котка и малкото й коте. Майката стои до кофата за смет, където е ровила в момента, в който фотографът я е изненадал. Тя го гледа с безкрайна кротост и тъга, докато малкото, с изправена опашка и наведена глава, се опитва да суче. Как успяват да останат така чисти, така бели всред цялата тази мръсотия?

И защо винаги животните (и главно котките) оставят у мен впечатление за достойнство, прозрачност и духовност?

Още един спомен: изкачвам се по стръмна, тъмна и прохладна уличка в Сен Пол дьо Ванс. Излизам на осветено от слънцето място и се озовавам нос в муцунка с бяло котенце, което блести още повече на слънцето.

- Здравей, писанче!

По розовите като нослето му уши, обрамчени с мъх, който трепти от ветреца, преминава слънчев лъч; то ме поглежда с учудените си сини очи и ми отвръща учтиво: „Мяу!" Аз спирам възхитен пред това - ще посмея да кажа „небесно" - видение.

Ако трябва да се избере алегория на надеждата, бих се спрял върху онова, което видях в Германия веднага след войната: едно куче с изправена глава и наострени уши стои и пази пред овъглената врата на къща с пропаднал покрив, сринати етажи, кухи прозорци като очните кухини на череп, къща, всички обитатели на която са загинали. Нима тази вярност ще бъде безпредметна? Нима това куче няма отново да срещне погребаните си под отломките стопани? Нима срещата във вечността няма да отвърне на очакването, изписано във вдигнатия към небето поглед на животното?

За да забравим погледите на инквизираните, бъдещи съдии на своите палачи, нека прочетем или препрочетем „Жослен" на Ламартин, където се описва полуделият от щастие Фидо, който отново се среща със стопанина си. Той е много емоционален като всички кучета и първо е възбуден до крайност, след което се успокоява и обгръща своя бог с аура от любов.

„Само кучето хукна към мен с лай, заподскача наоколо от радост и привързаност, отъркаля се в краката ми, които не можех да помръдна от ласките му, облиза ръцете ми, като похващаше със зъби ту дрехата ми, ту обувките, мяташе се от вратата към леглото и от стола към камината, призоваваше цялата стая и сякаш съобщаваше дори на стените с подскоците и скимтенето си, че онзи, когото обича, е пристигнал... После се изтегна в краката ми върху прашния ми багаж и ме обгърна с прикован в мен поглед."

Немската овчарка от магазина за тютюневи изделия

Лично аз никога не съм бил безразличен към красотата в погледите на животните, главно към красотата на очертаните с черно очи на немските овчарки. Сигурно съм бил на шест или на седем години, когато един ден, смятайки, че правя голям комплимент на нашата прислужница, хубавичка брюнетка, аз й казах в порив на искрено възхищение:

- Луиз, имаш хубави очи, знаеш ли!

Луиз се усмихна, което показваше колко оценява това изявление, което Габен превърна в прочута фраза.

- Да, наистина, много от големите хора са ми го казвали... ти си доста развит за годините си.

За съжаление обаче моето „знаеш ли" имаше продължение:

- Знаеш ли, очите ти са същите като на кучето от магазина за тютюневи изделия.

- Боже, колко глупаво е това дете!

Болката изтръгва от животното същите викове, както болката у човека. Тогава виждаме колко близки са те един до друг в тези трагични мигове, когато гордостта на човека се срива. Никога не съм разбирал така добре това братство, тази прилика между съдбите на двамата, както това стана през вечерта на 9 декември 1973 г.

Тъй като времето беше много хубаво, решавам да се върна пеш от Сержи в Осни и да заобиколя през белведера в Жанси, там, където се издигат развалините на малката гара.

Залезът е великолепен и кротък, въздухът - чист, блестящ, леден. Ята прелетни птици преминават, подредени в триъгълник, към носа на Оаз, тоест на югозапад. Около разрушената гаричка стои групичка ловци... Един от тях се прицелва в птица, улучва я... птицата надава покъртителен вик, който веднага разрушава красотата на света. Тя пада право надолу. Престъпление... идиотско, произволно, ненужно престъпление, защото убиецът дори няма да вземе жертвата си. Тръгвам към него:

- Няма ли да вземете птицата, която свалихте?

- О, не, тя е някаква гнусотия!

- Защо тогава я убихте?

- Просто се забавляваме!

- Забавлявате се да убивате...

Само това мога да кажа. Иска ми се да добавя онова, което в този момент си помислих: „И ти, човече, ще нададеш такъв вик, когато Божиите воини дойдат да те пронижат, тъй като всички агонии си приличат, били те човешки или животински."

Убиецът приличаше на такъв: със синкав цвят на лицето като на алкохолик, с малки, подли и сърдити очички. Той приличаше на думата, която употреби: гнусотия.

Видях мястото, където падна птицата. Търся я и я откривам всред храстите, които растат покрай пътя за Вореал. Приближавам се до нея, тя е голяма и силна. Едно от крилата й е ранено. Тя потръпва с раззинат клюн и изпъната шия, готова е да се брани. Говоря й, тя ме фиксира с ужасените си жълти очи; оставя се да я хвана и аз я пъхам в голямата найлонова торба, в която нося току-що изписаните от мен листове.

Отново минавам пред ловците, които ме гледат със странно изражение, и продължавам пътя си през полята в посока към Осни.

През целия път моята голяма бяла птица е много послушна. Когато пристигам у дома, трябва да оставя торбата на земята, за да мога да отключа вратата от ковано желязо. Тогава моят пътник надава сърцераздирателни викове... (сигурно съм бутнал раненото му крило), така че сигурно съседката отсреща, която винаги слухти какво става в дома ми, наостря уши.

Изваждам прелетната птица от торбата и я настанявам в един кашон. Листовете ми, които са й служили за постелка, са изцапани с розовата й кръв. Донасям й хляб, но тя не се докосва до него. Какво да я правя? Да я дам ли на съседа, който има волиера? Да я занеса ли на едни приятели, които имат градина? Утре сутринта ще реша.

Птицата остава спокойна през цялата вечер и цялата нощ, но отказва храна и вода.

На другата сутрин установявам, че спасената от мен птица е чайка, ципонога. Спасени сме!

Отново тръгвам с торбата си към рекичката, която преминава през Осни и се влива в Оаз. Пускам птицата в заградената й част, недостъпна за хора. Тя изтичва до Вион и започва да плува; в нейната стихия счупеното й крило вече не я ограничава. Чайката се отдалечава по течението, издавайки този път светкавичен вик на радост.

Във връзка с виковете: може да се помисли, че от залите за изтезания, в които вилнеят вивисекторите, се издига пандемонична какофония. Нищо подобно - просто защото те предварително прерязват гласните струни на жертвите си.

Херман

Утре ще колим прасето! Едно време това изречение даваше сигнала за своего рода празник, който събираше цялото село: жени и мъже, свещеници и лаици, стари и млади, дори и малките деца, които по такъв начин се привикваха към жестокостта. Обикновено жертвата надаваше пискливи викове, мяташе се, но в края на краищата се предаваше, сякаш знаеше прочутата пословица: „На всяка свиня й идва денят." Тази пословица може да се изтълкува по два начина: в материален смисъл - „Прасетата трябва да се колят в началото на зимата", и във философски смисъл - „На всички е съдено да умрат".

Херман⁵, героят на тази история, отхвърляше изцяло и двете тълкувания, нямаше никакво желание да умре и оказваше силна съпротива. Той нападаше, събаряше палачите си, надаваше ужасяващи викове и всяваше паника всред зяпачите! Селският площад заприличваше все повече на бикоборска арена.

Изведнъж някой се досети: трябва да се извика Гийом, само той ще може да се справи с него. Гийом беше ратаят, отгледал непокорния осъден на смърт; прасето беше много привързано към него.

Намериха Гийом, обясниха му какво се иска от него и го доведоха по възможно най-бързия начин на театъра на действията. Когато го забеляза, прасето изгрухтя от удоволствие, приближи се до него и го забута със зурла в знак на привързаност. Гийом го успокои с няколко неразбираеми думи, предназначени да предизвикат примирението му.

Фермерът му подаде ножа.

- Хайде де, давай! Какво чакаш?

Младежът обаче нямаше желание да заколи животното, което му имаше доверие и се отъркваше в него като домашно куче. Смъртникът бе видял ножа, той разбираше какво го чака; но странно, този път вече не се бореше със същата сила. Отново ратаят, който без съмнение знаеше езика на животните, му заговори благо, призова го да приеме мъченичеството си и прасето, утихнало, прекрати съпротивата си, сякаш приемаше да даде живота си при условие, че му го отнема приятел.

- Хайде, Гийом, побързай! - викаха плетачките. Екзекуторът погали за последен път жертвата си, прошепна й „Прости ми!" и с уверен жест й преряза гръкляна. Тъй като ратаят беше опитен, прасето, изглежда, не страда много. То се строполи на земята, една жена пъхна леген под зеещото му гърло, за да събере кръвта. Нечовеците заръкопляскаха неистово и нададоха човекоядски крясъци.

В сборника си със стихотворения „От утринната до вечерната молитва" Франсис Жам също говори за тази агония:

„Виждаме прасето, което тъпче из тора във фермата и души картофени обелки. То е и смешно, и грозно; никой обаче не може да ме убеди да не потрепервам, когато го колят и от бедния му дебел врат, в който някакъв скот ръга нож, се издига на пресекулки писклив, протяжен вопъл; когато то затваря очи и извива кървавата си зурла, за да помоли за пощада човека, единствения, който има душа и може да бъде милостив."

Само човекът имал душа и можел да бъде милостив? Сигурен ли сте в това, Франсис Жам? И не съжалявате ли за това свое дръзко твърдение там, където сте сега, в обителта на реалното и истината?

Английският католически писател Греъм Грийн е написал следната глупост: „Животните не познават отчаянието." За да му отговоря, ще цитирам един велик френски писател: Наполеон.

Вечерта след кървава битка младият Бонапарт, генерал и главнокомандващ на армията в Италия, прекосява бойното поле, от което още не са успели да изнесат ранените, умиращите и убитите. Едно куче, проснато върху тялото на господаря си в опит да го сгрее и съживи, плаче, стене и вие... Двадесет години по-късно заточеникът на Света Елена още чува тази жалба, това оплакване:

„Грееше хубава луна, беше дълбока, самотна нощ. Изведнъж едно куче се измъкна изпод дрехите на един труп, впусна се към нас и почти веднага се върна в убежището си, надавайки вопли на страдание; то облизваше лицето на господаря си и отново се впускаше към нас; едновременно молеше за помощ и зовеше за отмъщение. Било поради настроението ми в момента, било поради мястото, часа и времето, или поради самото деяние, не зная защо точно, но никога нито една гледка от бойните полета, на които съм бил, не ме е впечатлявала до такава степен. Неволно спрях, за да ги погледам. Казвах си: този човек може би има приятели; може би те са в лагера, в ротата му, а той лежи тук, изоставен от всички, освен от кучето си! Какъв урок ни даваше природата чрез едно животно!...

Още през Първата световна война кучета-пехотинци са следвали господарите си чак на бойното поле. Свидетелство за това са два гроба в гробището за кучета и други животни, основано от Маргьорит Дюран в Аниер през 1899 г.:

Същевременно измежду авторите на такива епитафии могат да се открият истински поети:

Измежду всички тези епитафии, в които непрестанно се повтарят думите „вярност", „любов", „скръб", аз откривам само един, в който се твърди, че животните имат душа и тази душа надживява смъртта в очакване на радостта от новата среща:

„В негова ръка е душата на всичко живо..."

Вярно е, че и хората не са в по-добро положение: в гробището „Монпарнас" само една надгробна плоча обявява победата над нищото: „Credo in vitam aeternam."

Преди да напуснем гробището в Аниер, нека хвърлим един поглед към паметника, издигнат на Бари⁶ от Гран Сен Бернар. Неговата епитафия разказва една драма:

Той спаси живота на четиридесет души

и бе убит от четиридесет и първия.

Шеговит Апокалипсис

Не всички техни викове обаче са викове на болка: срещал съм и щастливи животни. Спомням си за един мой познат бриар, който изпълваше сградата с ечащия си лай. Всичко служеше за претекст на тези гръмки звукови проявления: предстояща разходка, позвъняване на търговски представител, пристигане на приятел, тръгване на същия. В последния случай лаят беше недоволен, защото това овчарско куче обича всички негови хора да са около него и приема всяко излизане от апартамента като предателство, като напускане на стадото.

Привързаността му бе извънмерна и грубовата: така в неудържим изблик на любов кучето, което не си знаеше силата, скочи върху господарката си и я събори зле. Обикновено той събаряше по-скоро чиниите, защото опашката му, страховит метроном на неговата радост, бързо помиташе чайните сервизи.

С мисъл за тези събития аз измислих следната перифраза на глава 13 от Апокалипсиса:

1. И видях страховит звяр, който идеше от другия край на коридора; и името му бе „бриар"... име, вписано във Великата книга на кучетата⁷.

2. И нозете му бяха като на мечка, тялото му като на лъв, а главата му като грифон. Той бе черен като бездната; и му се даде огромна паст, от която излизаха гръмотевични крясъци... И много хора в сградата предадоха Богу дух от страх.

3. Опашката му повличаше една третина от чаените чинийки, една третина от дребните сладки и една третина от чиниите и ги събаряше на пода.

4. И Звярът се хвърли върху Жената и я събори! И тя трябваше да си прави масажи дълго време.

5. И Лъвът⁸ се впусна на помощ на Жената, вдигна я, грабна един парцал и удари с него Звяра, който избяга и се скри в голямата пещера⁹, надавайки ужасени стенания.

6. Безчестието на Звяра продължи четиридесет дни, сетне той се разкая за своята несправедливост. И го заведоха при Западната порта¹⁰ на Великия Вавилон.

7. И тълпите се поклониха на звяра; и той получи много корони¹¹, но не се възгордя. И тогава Лъвът и Жената, изпълнени с възхищение, се провикнаха: „Кой прилича на този звяр? И кой може да воюва с него?"