Жан Приор Първа част Душа, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност

Жан Ростан установява с обичайната си проницателност: „Тайнството на човешкия род е скромно в сравнение с огромното тайнство на животните." Измежду огромните тайнства, които ни предлагат животните, тези на прелетните птици и на кучетата и котките, които откриват своите господари, след като са преминали стотици километри, са най-фантастичните, най-дразнещите, най-необяснимите.

Кучетата и котките сякаш се придвижват из земното пространство със същата увереност и същата точност, както птиците в небесното пространство. Тук нюхът им вече не може да им помогне, те сигурно долавят нашите вибрации през огромни разстояния, което обаче не решава проблема и поставя друг, също толкова неразрешим.

Историите, разказани по-долу, които са се случили на хора, на които може да се вярва, в различни епохи и в различни страни, но винаги по един и същ сценарий, са почти невероятни и изтъкват неспособността на нашата философия и нашите богослови да схванат реалността в нейната цялост.

Името на този пудел било измислено от господаря му, малък чистач на обувки, който работел пред входа на голям парижки хотел. Момчето го било дресирало да цапа с кал обувките на клиентите, за да бъдат те принудени да се възползват от услугите му. Един богат английски турист, който забелязал номера, предложил на момчето петнадесет луидора за кучето му. След много колебания то приело. На другия ден Кротьор отпътувал за Англия.

Животът потекъл мудно за малкия чистач на обувки, чиято работа западала; това обаче не било нищо в сравнение с угризенията, които го терзаели. Как могъл да замени милия си другар, единственото си близко същество за тези петнадесет златни монети, които го отвращавали? Той преживял две адски седмици до деня, в който Кротьор отново се появил и незабавно започнал работа. Дали бил прекосил Ламанша, или не?

Ян

Пристигнах в Мец на 5 декември 1984 г., за да изнеса лекция в Младежкия културен дом, и бях настанен от организатора на тази проява, а и от провидението, в „Отел дьо ла Гар". За човек, който подготвя книга за животните, беше невъзможно да намери по-подходящо място. Във фоайето виждам изложена изрезка от вестник, покрита с целофан, и чета следната смайваща история:

Одисеята на Ян спряна в Бар льо Дюк.

Кучето чау-чау е във влака за Париж след обаждане на господарката му.

Мец. Ян Мон Фу не е звездата в последния филм за карате, въпреки че без никакво съмнение е истински актьор. Неговите господари го наричат просто Ян и веднага щом произнесат това име, той пристига, махайки опашката си, накрая с голям пискюл ръждивочервена козина, прорязана от причудливо черно петно. Защото Ян е чау-чау, а шоуто, което направи това чау-чау, заинтригува и разнежи всички приятели на животните.

За да открие младата си господарка, която учи педикюр в Париж, Ян не се поколеба да скочи във влака в Мец, но слезе по принуда в Бар льо Дюк. На перона на гарата в Мец началник-влакът щял да си глътне свирката от изненада, когато при тръгването на експреса от Франкфурт в 14.57 ч. Ян скочил във влака и седнал сам на една седалка. Никой не успял да го накара да напусне перона, където той пристигнал няколко минути преди отпътуването на влака, никой не можел да го доближи във влака, най-вече кондукторът, който за малко не бил „перфориран" от острите му зъби.

Обръщам се към собственика на хотела:

- Познавате ли хората, на които се е случило това?

- Че как не, това сме аз и дъщеря ми. Колкото до Ян, ей го там, легнал в краката ви.

И наистина, за да достигна до изложената статия, трябваше да заобиколя едно огромно дремещо плюшено мече.

- Само не го галете! Той е доста дръпнат и реакциите му са непредвидими!

- Драги господине, дръпнатите съществуват само при хората. Те ви нападат неоснователно, нещо, което животните никога не правят. Да кажем, че Ян е хищник: цветът, козината и главата му го оприличават на лъв.

- Впрочем, той има много общи неща с големите котки. Казват, че чау-чау е куче-котка. Той е мълчалив като котките (лае рядко и само в наложителни случаи), като тях не се поддава на дресировка (понася ударите, презира ги, но ги помни), като тях е изключително чист (предпочита да страда, отколкото да задоволи телесните си нужди на непозволено място).

- Защо се казва Ян?

- Защото господинът е китаец. За кучешкия граждански регистър той се казва Сян. Това означава „слънце". Той е правнук на прочутия Жалу Мон Фу, световен шампион през 1964 г. Само че не произхожда от двойката чау-чау, подарена в началото на миналия век от английския посланик на Уелския принц; тази прословута двойка е за породата чау-чау онова, което са Адам и Ева за човешкия род.

- А сега ми обяснете какво е станало.

- Трябва да знаете, че по онова време дъщеря ни Терез, която тогава беше на двадесет години, учеше педикюр в Париж, на ул. „Лиеж", и всеки уикенд се връщаше в Мец. Беше се създал цял ритуал: жена ми и аз ходехме да я посрещаме на гарата в петък вечер и я изпращахме в понеделник на влака в 6.30 ч. Ян всеки път идваше с нас и огромната гара на Мец вече му беше станала съвсем позната. И така, в сряда вечерта, на 24 септември 1976 г., Терез се обади по телефона, за да ни каже, че по изключение няма да си дойде тази седмица. Била поканена в Дижон да прекара уикенда у приятели. Ян, който разпозна гласа на Терез и по телепатичен път разбра основното в нейното обаждане, беше много обезпокоен от това, което чуваше: „Дижон? Дижон ли? Това пък какво е? Като че ли Париж не стига! Този Париж, за който все говорят, този Париж, който ми я отне, докато тук, в Мец, има всичко, за да бъдем щастливи!"

Буря в главата на едно младо куче - по времето на своя подвиг той е само на две години - а после идва прозрението: „Но всичко е много просто: след като Терез не може да дойде, аз ще отида в Париж. Ще се кача в тези движещи се къщи, наречени влакове, които са построени специално за да довеждат Терез при Ян и Ян при Терез."

В четвъртък, 25 септември 1976 г., рано сутринта г-н Микло установява, че Ян е изчезнал. Като излиза от хотела на зазоряване, чау-чауто оставя всички шансове за себе си: не бива да бъде хванат в момента на тръгването. Именно тук нещата стават смайващи. Ако Ян беше тръгнал за Париж в понеделник, с обичайния влак, с който пътува Терез, дори това би било невероятно. Но г-н Микло, Терез и Ян са се качвали само веднъж във влака в 14.57 ч. за да запишат момичето в училището й.

Кучето предприема своето пътуване в четвъртък, напълно необичаен ден, и в необичаен час. Трябва да се знае също така, че влакът за Париж не се композира в Мец, той пристига от Франкфурт на Майн в 14.54 ч. и тръгва за Париж в 14.57 ч. Три минути е повече от достатъчно за този пътник без багаж, който скача във вагон 101, без съмнение вагон първа класа, защото е бил сам в купето. Но един служител на железопътното дружество е видял всичко и предупреждава кондуктора. Вашите билети, моля! Само че кучето е решило да брани територията си и се озъбва, и дума не може да става да бъде доближено или още по-малко - свалено от влака. Експресът Франкфурт-Париж тръгва с няколко минути закъснение; ала служителите от гарата на Мец предупреждават тези от гарата на Бар льо Дюк, които на свой ред повикват пожарникарите от града.

Когато влакът влиза в гарата на Бар льо Дюк, настъпва олелия. Отряд от млади и пъргави пожарникари напада вагон 101, където Ян кротко спи.

Този път се развихря истинска битка. Мъжете успяват да сграбчат Ян, който се защищава като китайски дявол, и да го изведат на перона.

Когато Ян вижда как подвижната къща се отдалечава, той полудява от мъка, успява да се отскубне от пазачите си и хуква отчаяно след влака. Пожарникарите се впускат след него; за да им избяга, Ян хуква към града; в продължение на почти час из мирния град бушува уестърн от нов вид. Накрая го хващат с ласо; повикват ветеринарен лекар, който му прави инжекция с успокоително, прибират го в казармата на пожарникарите от Бар льо Дюк, където му дават подслон и храна. Само че, вбесен от неуспеха си и разтърсен от всички тези вълнения, Ян получава чернодробна криза.

През целия ден в четвъртък г-н и г-жа Микло, разстроени също толкова, колкото и кучето им, телефонират навсякъде, обхождат града във всички посоки, но напразно.

Едва в петък сутринта г-н Микло открива в местната преса следната статия:

Бягството на един чау-чау към столицата

Каква изненада за служителите на френското железопътно дружество вчера следобед, когато видяха едно куче порода чау-чау с червеникава козина, което се втурна с всичка сила на перона на гарата в Мец и пъргаво скочи във влака от 14.57 ч. за столицата. Тъй като беше много късно, за да бъде свален този „пътник" без билет, един кондуктор предупреди по телефона гарата в Бар льо Дюк, където влакът трябваше да спре.

Пожарникарите на града от Мьоз дойдоха да „по­рещнат" кучето-беглец, което, разбира се, отказа да хвърли светлина върху причините за внезапното му отпътуване от Мец. Затова се приканва неговия собственик да дойде да си го прибере от казармата на пожарникарите в Бар лъоДюк.

Г-н Микло се втурва към телефона, скача в колата си и отпрашва към Бар льо Дюк. Благодари на пожарникарите за тяхната ефективност и освобождава Ян, който скача в ръцете му.

Ала радостта от срещата не е пълна! Трябва да минат още осем дни до завръщането на хубавата Терез, заради която той е предприел героичната си и безумна постъпка.

Междувременно Ян си е спечелил известност: неговата епопея излиза от границите на Лотарингия и заема почетно място в „Теле Люксанбур", „Франс Соар" и „Франс Диманш"... Мароко и Южна Америка проявяват интерес към подвига на кучето, което е успяло да се качи в правилния влак на огромната гара на един областен център и важен железопътен възел.

Само Китай, където неговите прародители продължават да пазят джонките, да ходят на лов за самури, да теглят кораби и малки колички... и дори да служат за храна, само Китай сякаш не забелязваше доблестта на прочутото си дете. Но, както е казал Конфуций (или някой друг): Никой не е пророк в отечеството си...¹³

Кантал

През 1983 г. кучетата взимат международни експресни влакове; в славното начало на века са се задоволявали с файтони.

Поетът Жан Ришпен, който е изживял период на слава в края на миналия и началото на нашия век, бил изгубил Кантал всред Париж и се окайвал, убеден, че куче, отгледано в града, никога няма да може да открие следата му.

Ала няколко дни по-късно кучето се появило пред него, радостно и подскачащо, заедно с кочияш на файтон, който му дал следното обяснение: „Карах много бавно с надеждата да привлека някой клиент. Изведнъж това куче скочи на капрата. Скимтейки, то протегна шия и завря под носа ми плочката на нашийника си. Аз трябваше само да прочета името и адреса ви... и ето ни тук! Нямаше нищо трудно!"

Малкият фокстериер на Клемансо правел редовно това, което Кантал сторил само веднъж. Тъй като много обичал да забягва, той се впускал в дълги експедиции из Париж. Когато се почувствал изморен, той скачал в някой файтон на стоянка, показвал нашийника си на кочияша и чакал да го закарат на ул. „Франклин", където Тигърът с мърморене плащал сметката на файтона.

Господа кучетата непрекъснато ни изненадват: едно взело влак, друго - файтон. Хектор, за когото сега ще разкажем, взел кораб, за да прекоси Тихия океан.

Като се качвал във Ванкувър на кораб за Йокохама, Вилем Манте забелязал, че териерът му Хектор е изчезнал. Останал до последния момент на кея да го чака, но после трябвало да се качи на борда.

Няколко минути по-късно ужасеният, запъхтян Хектор се появил и обходил кея в галоп в търсене на господаря си. Той прегледал различните отплаващи кораби. Шмугнал се в един товарен кораб, „Хенли", който се готвел да вдигне котва също за Йокохама. В трескавите минути около качването на борда никой не обърнал внимание на кучето, то се скрило един Бог знае къде и се появило едва когато корабът бил в открито море. Моряците приели добре нелегалния пътник, който с интелигентността и приветливостта си скоро се превърнал в талисман на „Хенли". Добре хранен и обичан, Хектор е можел да се установи в този нов живот и да забрави Вилем Манте, имал смелостта (нека наречем това „смелост") да замине и да го изостави.

Деветнадесет дни по-късно корабът „Хенли", в който той се бил промъкнал, разтоварвал товара си, когато един параход влязъл в пристанището на Йокохама. От него слезли няколко пътника и няколко членове на екипажа, настанили се в един сампан, който ги очаквал, и отплавали към кея. Хектор, който знаел, че господарят му е в него, вече не можел да стои на място от радост, лаел, треперел, потръпвал, надавал онези изписквания, които издават кучетата, когато изпитват върховно вълнение, скочил във водата, заплувал към платнохода и смаяният му господар бил този, който го изтеглил на борда му.

Тази истинска история е разказана от Пеги Мейсън в британското месечно издание „Two Worlds" („Два свята"). Приключението на Хектор е още по-невероятно от това на Ян, който за разлика от него познавал гарата в Мец. Как изгубеният във Ванкувър Хектор се досетил веднага да изтича към пристанището, вместо да се скита из града? Как разбрал, че господарят му е отплавал и че е безсмислено да го чака на кея или да се върне в хотела, където били отседнали за известно време? Как избрал измежду всички заминаващи кораби именно онзи, който щял да се насочи към Йокохама? Как след пристигането си в това пристанище узнал, че неговият господар е на борда на сампана, който превозва пътниците между парахода и кея?

Склонен съм да виждам отговора на последния въпрос на стр. 141 на книгата „Науката на душата", тази фундаментална книга, към която се връщаме неизменно: „Способността за свръхнормално познание - пише Андре Дюма - не представлява изключителен прерогатив на човешкия вид; известен брой досега твърде пренебрегвани факти доказват, че тя съществува и у животните."

Едмон Дарокур привежда подобен пример, наблюдаван при едно куче („Ла Депеш Дофиноаз", 4 септември 1938 г.).

„През летните месеци, когато пребивавахме в самия край на едно малко бретонско островче, се случваше да ме повикат в Париж по служба. Когато наближаваше денят на завръщането ми, жена ми съобщаваше на кучето: „Твоят господар се връща."Радост и нетърпение. Изминават се пет километра пеш до Пор-Кло, където ще пристигна; дамата и кучето тръгват заедно да ме посрещнат. И накрая, ето го вълнолома, който навлиза в морето; от другата страна, на около три километра, друг такъв вълнолом се свързва с континента: това е кеят. Преминаването става с четири или пет моторни лодки. Могат да се забележат движенията им, когато те се откъсват от брега. Кучето дебне, неподвижно и вдървено, със свъсени вежди и изправени уши. Една, втора моторни лодки, в които бих могъл да съм и аз, привличат неговия интерес само в момента на тръгването си: аз не съм в тях, то го знае. Изведнъж кучето заскимтява, квичи и размахва опашка, тегли каишката си, трябва да бъде удържано със сила, за да не скочи във водата и да заплува към миниатюрната черна точица - лодката, в която се намирам! Тъй като аз наистина съм там, а само той знае това!"

Пакито

Животните знаят много неща. Как кучето на Маргарита Хулиани е разбрало, че господарката му е избягала в Италия? Как е успяло да премине от Сарагоса до Болоня? И как е могло да открие в този голям град двореца Мингети?

Марко Мингети (1818-1886), икономист и държавник, изиграл важна политическа роля в Италия на XIX век, обичал да напомня, че е роден от един невероятен любовен роман. Родителите му се запознали по време на обсадата на Сарагоса, където и двете страни проявили и доблест, и жестокост.

Тази обсада, започнала през август 1808 г. и вдигната поради капитулацията на Байлен, отново продължила през декември същата година от френските войски на маршал Лан. Те наброявали 18 000 души срещу 40 000 испанци, към които се били присъединили и 100 000 жители от околностите, дошли като подкрепление. Накрая градът бил превзет, но на каква цена! Обсадените били барикадирали улиците и укрепили къщите; трябвало да ги превземат една по една.

В разгара на военните действия бащата на Марко Мингети, офицер от италианския легион от Великата армия, бил тежко ранен. За него се грижела Маргарита Хулиани, девойка от почтено буржоазно семейство; той се влюбил в хубавата болногледачка, която скоро отвърнала на чувствата му. Двамата млади решили да се оженят и лейтенант Мингети отишъл да поиска ръката на девойката от сеньор Хулиани, който категорично отказал да даде дъщеря си на човек, вдигнал оръжие срещу Испания; напразно Маргарита му обяснявала, че той не е французин, а италианец: нищо не помагало.

Маргарита се престорила, че се покорява, твърдо решена да избяга с любимия си. В нощта на бягството тя грижливо затворила кученцето си Пакито, за да не би да я последва. После двамата се прикрили в санитарните обози на френската армия, които се движели към Перпинян. Когато пристигнали на френско-испанската граница, беглеците взели дилижанса за Марсилия. Оттам отпътували за Ница, която вече била френска, после за Савона, Генуа, Модена.

След безкрайно пътуване, по време на което прекосили и Апенините, двамата пристигнали в Болоня, където родителите на Мингети, богати търговци, ги посрещнали сърдечно и ги настанили богато.

Отдадени изцяло на щастието си, продължаващо вече година, младите съпрузи тъкмо обядвали един ден, когато чули драскане по долната част на входната врата. Един прислужник отишъл да отвори и на прага се появило едно жалко куче, скимтящо, задъхано, покрито с кал и прах. То се довлякло до Маргарита, сложило глава на коленете й и припаднало безчувствено.

Изтощението му било безвъзвратно: любящите грижи на Маргарита не успели да го изцерят. Героичният Пакито починал няколко дни по-късно.

Барон

Маркиз дьо Фалтанс, аташе към посолството в Москва, бил в Париж и отишъл да посети своя приятел Виктор Юго. Кучето на поета, пудел на име Барон, което присъствало на срещата им, изразило нееднократно пред маркиза своите приятелски чувства.

- Завиждам ви - казал той, - че имате такова красиво и мило куче.

- Ако Барон ви харесва, вземете го, подарявам ви го.

- Наистина ли? Сериозно ли говорите?

- Повтарям ви, че ви го подарявам.

Изпълнен с благодарност, г-н дьо Фалтанс си тръгнал, отвеждайки Барон, който го последвал, без да се противи.

Осем дни по-късно дипломатът заедно с кучето отпътувал към Германия, Полша и Русия.

Всъщност Виктор Юго бил много доволен, че се отървал от Барон, чиято преданост го дразнела. Пуделът искал да го следва навсякъде, а имало места, в които великият любовник не искал да го следват. Обаче нюхът на Барон му позволявал да открие господаря си и там, където той искал да остане инкогнито.

Няколко месеца нямало никакви вести от Русия. После един ден маркиз дьо Фалтанс извънредно притеснен писал на Юго, че кучето изчезнало. Всички издирвания били напразни и той заключил, че някой му го е откраднал.

Изминали месеци...

Една нощ прислужницата на поета била разбудена от скимтене, идващо отвън. Тя станала, слязла долу и доближила входната врата.

- Кой е?

Последвало ново жално скимтене; тя познала гласа на Барон. Отворила вратата и в ръцете й скочило едно изпосталяло куче с окървавени лапи.

- Но това е Барон, нашият Барон!

Тя хукнала нагоре по стълбите и събудила господаря си:

- Господине, господине, Барон се върна!

- Стига, момиче, вие сте луда! Знаете ли колко е часът?

- Не, господине, само зная, че Барон е тук!

И тя му показала през отворената врата полумъртвия от глад, умора и вълнение пудел.

Поетът бил силно развълнуван от радост, но и от угризения. На другия ден той писал до маркиз дьо Фалтанс, че вече не може да се раздели с Барон, който му е дал такова невероятно доказателство за преданост. Дали е мислел за него поетът, когато е написал: „Кучето е добродетелта, която, тъй като не успяла да се превърне в човек, се е превърнала в животно?"

Пуделът имал повече късмет от Пакито и под топлите грижи на прислужницата възвърнал здравето си и проживял още седем щастливи години.

Независимо дали са извършвали големите си пътувания, за които разказахме, с кола, влак, кораб или пеш, кучетата винаги са имали ясна цел: да открият изгубения си господар. Ето обаче историята за едно куче, което от авантюристичен дух бягало от дома си, в който се чувствало отлично. То взимало влака не по задължение, а за чисто удоволствие: така да се каже, „изкуство за самото изкуство".

Елвио Барлетани, служител в италианските железници, работещ на гара Кампилия Маритима, разказва в книгата си „Лампо, пътуващото куче" как въпросният Лампо се шмугвал в заминаващите влакове, за да отпътува надалеч. Така той пътувал из целия полуостров, като използвал железопътните връзки и се криел от кондукторите. Те великодушно си затваряли очите и можели да съобщят за присъствието му в най-отдалечените гари от Кампилия, където той винаги се връщал. За разлика от всички животни, за чиито приключения разказвах, той се връщал в отлична форма, нито изморен, нито изгладнял, тъй като винаги откривал някой съчувстващ му пътник, който поделял с него храната си.

О, какъв хубав кучешки живот, la bella vita in verita И колко е отивало на това куче името Лампо, означаващо „мълния"! Пресата, радиото и най-вече телевизията се заинтересували от подвига, от героя и от неговия стопанин. Но Лампо предпочитал самотните си забежки из цяла Италия пред шумните прояви на славата.

Омаята на влаковете...

Котките не остават по-назад и техните постижения са още по-смайващи, като се има предвид, че те не обичат да вървят много и не са устроени за дълго ходене, докато кучетата умират за разходки и надбягвания.

Котката повече от всяко друго животно е жертва на клеветата: приписват й чисто човешки пороци като безразличие, лицемерие, лакомия, неблагодарност, егоизъм, жестокост, двуличие. „Котката е предател" - заявява речникът „Пти Ларус", за да илюстрира значението на думата „предател". В оракула, създаден и нарисуван към 1845 г. от ясновидеца Едмон, карта № 11, означаваща предателство, представя ужасяваща котка с изкривена в гримаса муцуна. В рисуваните филми котката винаги е представена като измамник или тъпак.

От векове се повтаря все едно и също: котката мисли само за собственото си удобство, котката се привързва към дома, а не към господаря си. Ето няколко факта, които ще ни помогнат да преодолеем тези клишета.

Господарят на Мао, прекрасен черен ангорски котарак, трябвало да напусне Вердюн и да заживее в Монлюсон. Хаосът при преместването се оказал непреодолимо изпитание за Мао. Той отишъл да се скрие неизвестно къде. В момента на окончателното отпътуване никой не можел да го намери. Трябвало да се примирят и да заминат без него.

Шест месеца по-късно черният ангорски котарак се появил в новата къща на господаря си. Той бил в по-добро състояние от Пакито и оживял след премеждието си.

Минушет

Известно е, че котките не могат да търпят всичко онова, което нарушава уютния декор, в който живеят, и така скъпите им привички. В случая с Минушет, мила раирана котка, такова събитие било заминаването на почивка... А животните си имат основателни причини да мразят ваканциите.

Едно семейство от Бурж: г-н А., жена му и осемгодишното им момче, прекарали един месец през лятото в къмпинг, разположен в Сен Жорж дьо Дидон близо до Роян. Те взели и Минушет, която с ужас откривала шума, тълпите, транзисторите, пакостливите хлапета и най-вече кучетата.

На 15 юли, денят, в който трябвало да се връщат в Бурж, Минушет била неоткриваема. Били предприети безрезултатни претърсвания. Въпреки молбите и сълзите на момчето, наложило се да тръгнат без нея.

Три месеца по-късно, почти в същия ден, една съседка съобщила на г-жа А., че пред къщата им стои малка раирана котка, която не дава на никой да я доближи; животинчето било изтощено и много уплашено. Веднага щом г-жа А. се появила, котката се сгушила в нея. Това била Минушет, Минушет с оредяла козина, изтъркани нокти и разкървавени възглавнички на лапките. Тя последвала г-жа А. у дома й, веднага отишла в стаята на момчето и се настанила върху завивката на леглото му, за да го дочака да се върне.

Всичко отново било както преди и хубавият живот отново щял да продължи край малкия й приятел, в спокойна и сърдечна атмосфера. Снимката, която сега гледам, е хванала двамата в игра, и аз съм удивен от мъдростта на Минушет. Толкова много загадъчна мъдрост има в големите й ведри очи и красивата й муцунка!

Наистина над преместванията тегне мрачна орис: след приключенията на Мао и Минушет, ето и тези на Шугър, американски персийски котарак, чиито господари напуснали Каролина и отпътували за Оклахома, щат, разположен на север от Тексас.

След няколко часа път с кола те установили, че Шугър вече не е на задната седалка. Защо е скочил през оставения отворен прозорец?

Те продължили пътя си към Оклахома, като прекосили последователно Аризона, Ню Мексико и северен Тексас.

Четиринадесет месеца по-късно един котарак скочил през прозореца на кухнята на рамото на домакинята, която разпознала Шугър. Като го погалила, усетила изпъкващите кости при тазобедрените стави.

Котаракът бил преминал около две хиляди и петстотин километра. За разлика от Минушет този едър хищник бил в добра форма, тъй като през цялото това време се прехранвал с лов и кражби.

Измежду тези американски рекорди за разстояние постижението на котката Амадо, преминала едва двадесет и пет километра, може да изглежда незначително. Само че Амадо била сляпа.

Ето един случай, съобщен от марсилското Дружество за защита на животните: една стара селянка смятала, че скоро ще умре, и затова поверила сляпата си котка на една своя приятелка, живееща на двадесет и пет километра разстояние, на другия бряг на Рона. Тя била сигурна, че жената ще се грижи много за котката, и нейното доверие било оправдано.

Петнадесет дни по-късно обаче селянката чула скимтене пред вратата си. Отворила и видяла котката: жалка, със зацапана козина и окървавени лапки. Била измършавяла ужасно. Как е могла да се храни в продължение на две седмици сляпата? Как е намерила пътя си през обраслите с храсталаци хълмове? Как е преминала Рона? В продължение на двадесет километра по течението на реката има само един мост.

Това били все въпроси без отговор. Единствено ясно било, че сляпата котка предпочела пред новия си дом, където я гледали добре, старата селянка, на която дала това невероятно доказателство за привързаността си.

Как могат да се обяснят тези огромни разстояния, изминавани от животните? Изглежда, че те имат способността да се ориентират всред безбройните магнитни полета и в полето от вълни, които съществуват в пространството.

Любопитен факт, разказан от „Уест Франс" през 1988 г.: при пътна катастрофа на едно шосе в Нормандия семейство получило тежки наранявания. В колата им имало и два малки йоркширски териера; единият бил убит, а другият изчезнал. Шофьорът и съпругата му били пренесени в безсъзнание в болницата на Алансон. След известно време един болногледач забелязал в градината на болницата малко животинче, което помислил за заек. Това била Микет, женският йоркширски териер, който пристигнал в болницата самостоятелно. Дори и да се беше върнала в дома на господарите си, това вече би било забележително. Как обаче е открила следата им в място, където никога не е била?

Всички живи същества изпускат лъчение, което образува тяхната лична сфера. И от животните, както от нас, се излъчва сфера на вибрации. Когато се изгубят, те долавят от разстояние тези вибрации, които ние постоянно излъчваме, и ни откриват по този начин.

Сведенборг казва за тях, че са живи компаси, и пише в своя Diarium:„В природата съществуват напълно непознати за човека сфери, които обаче направляват животните."

Разбира се, става въпрос за духовни сфери и е твърде възможно някои от техните обитатели, трогнати от мъката на изгубените животни, да идват и да ги насочват в пътя им.