Жан Приор Първа част Душа, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност

Най-старият разказ за смъртта на животно в западноевропейската литература се открива у древния (и все така актуален) Омир, в песен ХУН на неговата „Одисея".

Обстоятелствата около завръщането на Одисей са добре известни: след двадесетгодишно отсъствие той отново се появява в царството си Итака. Предрешил се е като просяк, за да изпита околните, и никой не го разпознава: нито слугите му, нито сина му, дори и жена му. Само едно куче, което той някога сам е отгледал, преди да замине за Троянската война, го разпознава по гласа му.

Аргос е много старо куче, вдървено, болно, агонизиращо, но запазило искрица живот до завръщането на господаря си, на което винаги се е надявало. Не може вече да стане, за да го посрещне; то потупва отдалеч с опашка и очите на Одисей, видели толкова много страховити гледки, се изпълват със състрадание.

„С тези слова Одисей, богоравният страдник, отвърна:

„Всичко разбирам и виждам, това са и моите мисли.

По-добре пръв да отидеш самичък. Аз тук ще остана.

Схватки и удари разни изпитвал съм често в живота.

Дух упорит притежавам, защото безкрайно съм страдал

и по вълни, и по битки, че нека и туй ми се случи.

Само стомахът ни празен не може да бъде залъган.

Този проклетник донася на смъртните много неволи.

Заради него строят якобордните кораби бързи,

върху морето пустинно да плават за зло на вразите."

Ето такива слова размениха си те помежду си.

Кучето Аргос, което лежеше наблизо, ги чу и

вдигна глава, и наостри уши. Одисеево беше.

Сам Одисеи го отхрани, но плувна за Троя на поход,

без ни веднъж да го вземе на лов. Преди време ловците

гонеха с него и зайци, и диви кози, и елени.

Занемарено без своя стопанин, лежеше тогава

то върху купища тор от говеда и мулета, струпан

близо до входната порта, оттам да го вдигнат слугите

и да подсилят имота просторен на. своя стопанин.

Тъй си лежеше там Аргос, досаждай от кърлежи кучи.

Псето едва-що усети героя до себе си близо,

двете уши си отпусна и почна да маха с опашка,

но не можа да прилази безсилно до своя стопанин.

Той настрани се обърна, сълза от очите отрони -

лесно я скри от Евмей, и така се обърна към него:

„ Чудно, Евмее, че псето лежи върху купище торно.

„Псето е на господаря, загинал далеч от родина.

(Песен XVII, 280-327).¹⁴

За хората, които познават света на кучетата, краят на Аргос, издъхнал от радост, такъв, какъвто го предава Омир, има всички отличителни черти на нещо видяно. Друг един поет разказва в своя „Дневник" за края на едно диво животно, който също е нещо видяно.

„В Тронше се научих от баща си да стрелям с пушка, да гледам и да харесвам ловците и лова."

Алфред дьо Вини обичал лова до деня, в който погледът му се срещнал с погледа на току-що простреляния от него вълк. Колко много ловци са се отказали от жестокия си спорт, след като някоя сърна с чиста муцунка ги е погледнала право в очите!

Той се чувствал изпълнен със срам и угризения, задето разрушил част от невинната красота на света; отново виждал двете вълчета, които играели беззвучно под лунната светлина всред изтравничетата, край родителите си, които този път не били нащрек.

Вълкът обаче забелязва ловците: четирима са ги обкръжили, него и семейството му; пътят му за бягство е отрязан, той е разбрал, че са загубени, и тръгва към неприятеля, жертва себе си, за да спаси малките и женската.

„Тогава той захапа в пламтящата си паст пулсиращото гърло на най-дръзкото куче, стисна здраво зъби и не ги отпусна въпреки нашите куршуми, които го пронизваха, въпреки острите ни ножове, които се кръстосваха и мушкаха в корема, му, чак докато удушеното куче, мъртво много преди него, се свлече в нозете му. Тогава вълкът го пусна и ни погледна. Ножовете бяха забити в хълбока му чак до дръжките и го приковаваха към земята, облян в кръв; пушките ни го заобикаляха в зловещ полукръг. Той ни погледна още веднъж, после се отпусна, облиза кръвта, потекла по муцуната му, и без да пожелае да узнае как е загинал, притвори големите си очи и умря, без да издаде дори звук.

Ако не бяха двете вълчета, красивата, скръбна вдовица нямаше да го остави сам да понесе голямото изпитание; ала неин дълг беше да ги спаси, за да може да ги научи как да издържат на глад.

Уви - помислих си - въпреки високопарното име „човеци", колко ме е срам от нас самите, слабоумни хора! Само вие, велики животни, знаете как трябва да се напуска животът и всичките му злочестини! Ако погледнем какво сме били на земята и какво оставяме след себе си, то само мълчанието е велико; всичко останало е слабост... 0, диви пътнико, аз те разбрах добре и последният ти поглед ме прониза право в сърцето! Той сякаш казваше: Ако можеш, направи така, че душата ти, прилежна и вглъбена, да се издигне до онази степен на стоическа гордост, на която се въздигнах аз веднага след раждането си в горите. Да стенеш, да плачеш и да молиш е проява на малодушие. Изпълнявай пламенно дългата си и тежка задача по пътя, по който те е насочила съдбата; после страдай и умри безмълвно, също като мен."

Дълго след този случай поетът си спомнял за погледа, който го преследва. Когато се оттеглил в Шарант, в имението си Мен Жиро, където живеел като самотник, Вини посветил на убития от него вълк това великолепно стихотворение.

Той отдавал изключително голямо значение на тези стихове, сътворени от него с цената на истинско страдание. През ноември 1843 г. писал в писмото си до маркиз Дьо ла Гранж: „Толкова много неща ме потискат, без да ги изказвам никога! Сърцето ми се облива в кръв, когато пиша неща като „Смъртта на вълка"¹⁵.

Друг един велик ловец пред Всевишния, Мопасан, неведнъж изразява угризенията си в своите „Новели". Една от тях се нарича „Любов" и в нея се разказва за птици.

И сърцето ми се облива в кръв, докато преписвам тук прекрасните редове, които следват...

Смъртта на патиците

„Светлина блесна в нощта. Карл току-що беше стрелял; и двете кучета се втурнаха.

Все този поглед на животните, който ни отправя обвинение пред Бога!

Цялото това отчаяние и цялата тази любов, този протест срещу човешката жестокост, сега са само къс месо!

В горния разказ на Мопасан ставаше дума за брачна любов; ето сега в „Скалата на кайрите" един урок по майчина любов и стоицизъм, предаден от изключителните животни.

„Кайрата е рядко срещана прелетна птица със странни привички. Тя живее през почти цялата година около Нюфаундленд, островите Сен Пиер и Микелон; През размножителния период обаче ято от прелитащи кайри прекосява океана и всяка година идва да снася яйца и да ги мъти на едно и също място, на Скалата на кайрите близо до Етрета. Само там се срещат, никъде другаде. Те открай време идват там, открай време ловците ги стрелят, но те се връщат отново; ще се връщат винаги. Щом малките отраснат, кайрите отново отлитат и изчезват за цяла година.

Защо никога не отиват другаде, защо не си изберат някое друго място по дългата бяла стръмна и еднообразна скала, която се простира от Па дьо Кале до Хавър? Коя сила, кой непобедим инстинкт, кой извечен навик кара тези птици да се връщат все по тези места? Дали някогашен пръв полет, а може би някоя буря е запратила техните бащи на тази скала? И защо синовете, внуците, всички потомци на първите винаги се връщат на нея?

Те не са многобройни; най-много стотина."

А колко са един век по-късно? Аз питам.

„Небето изсветля; мракът се разнасяше; брегът още е обвит в мараня, големият бял бряг, изправен като стена.

Прекосяваме Ман Порт, огромен свод, под който може да мине кораб; отминаваме нос Куртин, ето и долчинката Антифер, едноименният нос; изведнъж забелязваме плаж, на който са накацали стотици чайки. Тук е Скалата на кайрите.

Тя представлява просто една издатина на стръмния бряг; от тесните каменни корнизи се подават глави на птици, които гледат лодките.

Те са там, застинали в неподвижно очакване, без да се решат да отлетят. Някои от тях, кацнали на скалните издатини, сякаш са седнали на задниците си, изправени подобно на бутилки, защото крачката им са толкова къси, че когато вървят, те сякаш се плъзгат на колелца; а тъй като не могат да се засилят, за да излетят, трябва да се хвърлят надолу като камъни и да паднат почти до хората, които ги дебнат.

Те знаят за своята слабост и за опасностите, на които тя ги излага, и не могат да се решат достатъчно бързо да избягат.

Но моряците започват да крещят, да удрят по бордовете с дървени клинове и уплашените птици се хвърлят една по една в бездната и падат чак до вълните; после с често пляскане на крилете отлитат, отлитат и изчезват в далечината, освен когато дъжд от олово не ги събори във водата.

В продължение на един час ги обстрелват по този начин, като ги принуждават да бягат една след друга; понякога мътещите в гнездата женски не отлитат и в тях се забиват един след друг заряди олово, които впръскват белите им пера с капчици розова кръв, докато кайрата умира, без да е изоставила яйцата си".

Същата розова кръв, обагрила моите листове, на които бях писал за всеобщото животинско страдание.

След анонимните животни, убити от ловци, след всички тези погледи, осъдили своите палачи, преди да изгаснат, ето няколко различни случая, които биха могли да бъдат събрани под заглавието: „Ще ти бъдем верни до смъртта ти (и отвъд смъртта ти)".

Кучето на Тит Сабин

Във връзка с кучетата, очакващи невъзможното завръщане на господарите си, си спомням един разказан от Тацит случай. Дни наред едно малко куче стои на пост пред вратата на затвора, където е хвърлен господарят му Тит Сабин, замесен в заговор срещу Тиберий.

Накрая тежките порти се отварят: появяват се роби, които носят осакатения труп на Тит Сабин. Те го хвърлят на стълбището на позора, голямо стълбище с двоен пара­пет, на което били излагани телата на изтезаваните. За техните семейства това било извор на допълнителна скръб, тъй като по този начин телата били изложени на поругание от тълпата.

Останало само с мъртвеца, кученцето иска да го съживи, облизва лицето му, безбройните му рани и ляга върху него, мислейки, че ще го стопли. Един минувач го съжалява и му подхвърля къшей хляб; кучето го захапва, но не го изяжда (въпреки че е гладно), а го напъхва в устата на мъртвеца, с надеждата, че така ще го събуди за живот. В продължение на часове животното вие на умряло, отчаяно, че усилията му се оказват безплодни.

Робите обаче се завръщат: телата не трябва да бъдат оставени върху зловещото стълбище до разлагането им; обикновено след известно време идват да ги вдигнат и да ги изхвърлят в Тибър. Мъжете вдигат тялото и тръгват към реката; кучето подтичва след жалкото шествие. От моста „Емилиус" те хвърлят във водата онова, което е останало от Тит Сабин. Кучето незабавно скача във водата и се опитва да го извади от течението и да го завлече на брега.

Зяпачите, насъбрали се на моста, виждат как малкото животинче трепери, задъхва се и яростно се бори, за да спаси онзи, който вече не може да бъде спасен, докато накрая, изтощено изчезва заедно с него във вълните.

Ето още два случая, станали в по-близко до нас време, през 50-те години на нашия век; действието на единия се развива в Италия, а на другия - в Гвиана, тогава още френска.

В малко градче на италианския полуостров едно куче отивало всеки ден в един и същи час до спирката на междуградския автобус, с безнадеждната надежда, че ще види как от него слиза господарят му... убит през Втората световна война. Това продължило десетина години.

Този случай е бил разказан във всички тогавашни вестници.

Кучето от Конакри

Кучето от Конакри посрещало кораби. Не се знаят нито неговото име, нито името на господаря му, който след изтичането на договора си го изоставил и се върнал във Франция. От този ден кучето вече не напускало пристанището, където скоро станало доста известно. И то като италианския си събрат живеело от човешкото милосърдие, и то като него прекарало годините, които му оставали да живее, в очакване на завръщането на неблагодарника.

Веднага щом съобщели за пристигането на параход или товарен кораб, то дотичвало и го поздравявало с лай. След известно време заставало до стълбичката, по която слизали пътниците, потръпващо от нетърпение и радост, която скоро угасвала, и душело един по един всички пътници, впервало в тях разтревожения си поглед, убедено, че най-накрая ще види онзи, който го бил предал и на който то вече било простило.

Птицата на Лорънс Арабски

Понякога смъртта им е тайнствено обвързана с нашата, най-малкото като знамение. В „Лорънс Арабски или сломената мечта" Беноа-Мешен, цитирайки Роналд Сторс и неговата книга „Насоки", разказва този изненадващ факт: „През трите последни седмици от живота му всеки ден една птица пърхаше пред прозореца му и удряше непрекъснато с клюн по стъклата. Когато Лорънс се преместваше и отиваше до друг прозорец, птицата го следваше и отново започваше да чука по стъклото. Древните без съмнение биха видели в това знамение. Странната настойчивост на птицата го дразнеше толкова явно, че една сутрин един от приятелите му се възползва от това, че Лорънс беше излязъл, взе една карабина и я застреля. В същия час Лорънс намери смъртта си в мотоциклетна катастрофа."

Катастрофата станала на 13 май 1935 г.: английският офицер направил рязък завой, за да избегне двама велосипедисти. Той бил изхвърлен напред от машината и разбил главата си в камъните на пътя. Изпаднал в кома и починал шест дни по-късно, без да се върне в съзнание. Бил само на четиридесет и пет години.

Невъзможно е да се открие причинно-следствена връзка между отвратителното деяние на неговия приятел и смъртта на Лорънс, очевидно невинен в това престъпление, тъй като приятелят му изчакал той да излезе, за да го извърши. Това сигурно е било знамение или предупреждение, което някой дух-покровител на Лорънс се мъчел да му предаде чрез птицата. Би трябвало да се узнае какво е станало с нейния убиец.

Смъртта от любов е била много разпространена (поне в стихотворенията) в епохата на романтиците. Днес само кучетата и котките отказват да живеят след смъртта на любимото същество.

Индра

Преди да замине за Индия, лорд Порчестър поверил кучето си Индра на своя баща лорд Карнейвън, прочут с това, че открил гробовете на ХIII-та и ХVIII-та династии в Долината на кралете. Скоро между кучето и новия му стопанин се завързала здрава дружба; животното трудно понасяло честите му отсъствия, тъй като археологът прекарвал повече време в Египет, отколкото в Англия.

Името на Карнейвън е свързано с това на Тутанкамон; неговият сътрудник Хауърд Картър открил през ноември 1922 г. преддверието към гробницата на фараона.

На 16 февруари 1923 г. била отворена (някои биха казали „осквернена") на свой ред и погребалната зала... а в края на същия месец, в същата тази Долина на кра­лете, лорд Карнейвън бил ухапан от комар. Раната се възпалила опасно и археологът бил върнат по спешност в Кайро.

Междувременно лорд Карнейвън заболял и от пневмония и на 5 април 1923 г. починал в египетската столица само на четиридесет и пет години. Дали това е било проклятие на фараоните, наказание за светотатството, отмъщение на отвъдното, резултат от вълшебните заклинания срещу осквернители? Единственото сигурно е, че в същия този ден Индра, незнайно как осведомен за тази смърт, също отдал Богу дух, повтарям, дух.

По същото време във Франция в момента, в който министърът на въздухоплаването Морис Бокановски (1879-1928) катастрофирал смъртоносно със самолет в околностите на Тул, неговата котка изпаднала в конвулсии... и започнала да агонизира. Вечерта преди този ден, в момента на заминаването на министъра, тя била обхваната от силно треперене.

Подобно е било и поведението на кучето на лорд Томпсън, английски министър на въздухоплаването, който също така бил застигнат от смъртта в самолетна катастрофа. В деня на последния му полет малкият му териер, който обикновено го придружавал във всичките му пътувания, независимо дали били по земя, по море, или по въздуха, започнал да квичи, избягал и се скрил на място, където не могли да го открият.

Боби от Единбург

Безброй много са историите за кучета и котки (спомням си за Крумир, котарака на Анри дьо Рокфор), които отказват да живеят след смъртта на господаря си. На погребението на Мистрал неговото женско куче следвало погребалното шествие, виейки на умряло. Изпълнено с отчаяние, то легнало върху гроба му и не се помръднало повече оттам. Един ден го намерили мъртво.

Кучето на Луи Анкос, бащата на Папюс, се оставило да умре след кончината на химика.

Скай териерът Боби прекарал четиринадесет години върху гроба на своя стопанин, един стар овчар. Напускал мястото само един път дневно, за да отиде да се нахрани при един милостив гостилничар. Когато починал през 1872 г., кметството на Единбург му издигнало паметник, а през 1960 г. Уолт Дисни му посветил филм.

Макар и не толкова прочуто като шотландеца Боби, нашият сънародник кучето от Лувъра, чието име и порода не се знаят, е получило не паметник, а стихотворение, посветено нему, което започва така: „Човече, шапка ти свали за миг! Тук не един храбрец е бил прострелян! Дари цветя за Лувърския мъченик и къшей за приятеля му верен!"

Лувърският мъченик, за който говори Казимир Дьолавин, бил работник, паднал прострелян на 29 юли 1830 г. по време на атаката на двореца от разбунтуваните парижани. Неговият приятел било кучето му, което го последвало на барикадите и било ранено в лапата. •

Също като кучето на Тит Сабин, също като онова куче, за което разказва Наполеон в „Мемориала на Света Елена", то легнало върху тялото на господаря си, зовяло го, гладело го и останало до него, докато няколко дни по-късно дошли да съберат труповете и да ги закарат на гробищата.

С накуцване кучето последвало каруцата, която откарвала жертвите на Трите славни дни, и останало в гро­бището, след като тълпата се разпръснала. То се настанило върху гроба и започнало да дращи около тежката надгробна плоча, сякаш за да я повдигне. Като виждало колко безполезни са усилията му, изгубило надежда, то скимтяло и квичало по цяла нощ.

В ранните часове на сутринта изчезвало нанякъде, за да пие вода и да намери някаква храна, и се завръщало вечерта, за да подеме отново трагичната си погребална песен.

Една сутрин един от пазачите на гробището го намерил мъртво, не от глад, а от скръб.

Самоубийства на животни

Може ли да се говори за самоубийство при животните? Да, когато те упорито отказват да се хранят и да пият вода. Това е пасивно самоубийство. Активното самоубийство се среща рядко; наблюдава се само при дивите кози, които е невъзможно да бъдат държани в плен, защото разбиват главите си в стените на своя затвор. Случаят с големите хищници от менажериите, които отказват да се размножават, е своего рода самоубийство, пренесено върху идното поколение.

Пасивно самоубийство, самоубийство-саможертва е това на малкото женско куче в обхванатата от пламъци къща в покрайнините, което легнало върху бебето в люлката му, за да го защити с тялото си... а е можело да избяга, като скочи през отворения прозорец.

Като общо правило животните нямат физическата възможност да причинят съзнателно собствената си смърт. Боцано обаче привежда случая с една маймуна, която се самоубила с огън. Тя се била привързала към една акробатка от цирка, която, като виждала тъгата й, идвала да й говори благо и я галела през прътите на клетката. Когато младата жена заминала, след като договорът й изтекъл, маймуната била сломена от отчаяние. Като си послужила с кутия кибрит, която хитро била намерила и скрила, тя подпалила сламата в клетката си.

Като пример за активно самоубийство, извършено от куче, ми е известен само следният случай¹⁸: след внезапната смърт на г-жа Б. нейната племенница се преместила в апартамента й на ул. „Сент Ан" в Париж и поела грижата за кучето й, наречено Шери. Тя му давала също толкова любов и грижи, както и покойната, но Шери отказвал да се храни и постоянно скимтял.

Времето било хубаво, младата жена седяла до отворения прозорец, в креслото, в което обикновено седяла леля й. Тя повикала животинчето, което скимтяло на мястото си, взела го на колене, погалила го и му заговорила нежно.

Ала, както това често се случва, утешенията й само довели отчаянието до връхната му точка: Шери се изтръгнал със сила от ръцете й, хвърлил се през прозореца и загинал.

Именно в момента, в който напускат тази земя, която притежават редом с нас, животните проявяват достойнството и величието, които са им присъщи.

Една лятна нощ в Сержи Вилаж се събуждам от нещо като вой на умряло. Сякаш продължителен зов, надавай от силен глас, за който не мога да определя дали принадлежи на човек, или на животно. Никога не съм чувал подобно нещо. Този ечащ глас, сърцераздирателната жалба в него изпълва нощното пространство, отеква по целия завой на Оаз, после отслабва и затихва.

На другия ден срещам съседа си г-н Ружо. Питам го:

- Чухте ли нещо нощес... малко след полунощ?

- И още как, това стана у нас. Това беше Жонк, той не искаше да издъхне вътре в колибката си. Изпълзя на терасата. Там открихме тялото му тази сутрин.

Жонк беше великолепен седемнадесетгодишен лабрадор, едро, червеникаво куче с къс и гладък косъм, мускулесто тяло и здрава задница. В младостта си и в зрелите си години ми идваше често на гости, за да се поразходим заедно, въпреки че можеше да се разходи и сам, тъй като никога не го връзваха. В последно време той беше с полупарализирани задни лапи и идваше куцукайки, за да ме поздрави с пристигането ми, но, разбира се, вече и дума не можеше да става за разходки до Вореал. Той сядаше някъде и следеше с добрите си очи всяко мое движение.

В неговата агония имаше величие, той се бе надигнал, за да издъхне под открито небе, под великолепието на лунната светлина, като нададе последен зов към далечните си братя, към които душата му скоро щеше да се присъедини.

Рекс

Жонк умря сам; Рекс обаче издъхна, обкръжен от всички, които обичаше. Г-н Южен Бертран разказва в „Прераждане 2000" последните мигове на това великолепно осемгодишно коли. „Вечерта преди смъртта му нашият малък семеен кръг се бе събрал около него също така, както хората се събират около умиращ човек. Макар че болестта отнемаше и последните му сили, той внезапно отвори очи и изпълнен с решимост, принуден поради нашето разположение из стаята да върти глава, той ни обходи с поглед и четиримата, един след друг, с безкрайна нежност. После изпадна в кома и на зазоряване издъхна."

Руският философ Николай Бердяев (Киев 1874 - Кламар 1948), депортиран от царското правителство през 1898 г. заради революционните си идеи, а после изгонен от съветското правителство през 1922 г. заради християнските си идеи, намерил убежище в Париж през 1925 г. Той разказва в своя „Опит за духовна автобиография" за смъртта на котката си:

„В самото начало на Освободителното движение в живота ми стана случка, която ме направи по-чувствителен, отколкото човек би повярвал. Това бе смъртта на котарака ни Мури. Почувствах се в единение с цялото сътворение, очакващо изкуплението. Преди да умре, котаракът изпълзя до стаята на Лидия, която също бе вече тежко болна, и скочи върху леглото и, за да се прости с нея. Беше покъртително. Рядко плача, но когато той умря, пролях горчиви сълзи. Смъртта на това очарователно Божие създание ми даде опита за смъртта като цяло, за смъртта на любимите същества. Исках вечен живот за котката си, вечен живот за нас двамата. Дълго време не можех да говоря за него, струваше ми се, че го виждам как се катери по коленете ми. Със смъртта на Мури проблемът за безсмъртието бе поставен за мен по конкретен начин."

Оттогава, също като Франсис Жам, той пожелал с цялата си душа да влезе във вечния живот заедно с животните.

Маскот, нашата Маскот нямаше късмета да затвори красивите си златисти очи, обточени с черно, в обкръжението на всички, които бе обичала и на които бе служила вярно в продължение на единадесет години. Не й бе дадено милосърдно да има хубава смърт: в съдбите на животните се наблюдава същата несправедливост, както в съдбите на хората.

Юни 1940 г.: германците наближават Парижка област, където цари всеобща паника. Моите родители, които нямат никакви вести от двамата си сина, решават да заминат на юг. Тъпчат набързо в колата си бельо, продукти, дрехи и различни ценни предмети. Остава Маскот, немската овчарка. Какво да правят с нея? По-късно ми разказват, че е било невъзможно да я накарат да се качи в колата. Вярно е, че винаги са й забранявали това. Затова дават малко пари на прислужницата, за да отиде и да я „загуби" далеч в парка на Мезон Лафит. Сякаш може да бъде загубено кучето из места, където толкова често съм я разхождал?

Няколко часа по-късно кучето, жадно и гладно, квичи жално пред къщата, изоставена от онези, които са я предали. Всичките ни съседи от ул. „Де Кот" са заминали; много от тях са изоставили животните си. Само портиерът на имението на Хари Бор отсреща е останал заедно със семейството си. Той прибира Маскот, дава й вода и храна. Уви, тук започва драмата: Маскот винаги е била женомразка и не може да търпи представителките на своя пол. Тя ги напада, изпохапва женските кучета на своя благодетел, който е принуден да я изхвърли. Тя трябва отново да изпадне в тъжното положение на скитащо животно, изплашено, ужасено, неразбиращо какво става с него.

Изоставените кучета в Мезон Лафит и Менил льо Роа са много. Отново подивели, те се събират в глутница под главатарството на едно от тях и преминават в лудешки бяг по улиците, като ги изпълват с лая си. Тези изгладнели глутници, които обхождат града във всички посоки, представляват опасност за няколкото жители, останали по домовете си било поради това, че са нямали кола, било от отговорност спрямо домашните си животни, като портиера на Хари Бор.

Когато германското командуване заема Мезон Лафит, се издава нареждане за избиване на всички скитащи кучета... между които била и Маскот.

Само с две думи ще означа тази история, споменът за която ми причинява такава мъка: скръб и жалост.

Четиридесет и пет години по-късно, в неделя, 9 юни 1985 г., сънувам следното: намирам се в голяма, непозната къща, разположена край гората; братовчед ми Жорж е дошъл да обядва с мен. След обяда правим дълга разходка из дефилетата на Франшар. Защо сънувам тези дефилета, където съм бил само един-единствен път? Моят биотоп е гората в Сен Жермен. Времето е прекрасно: всичко наоколо се къпе в светлината на Божия ред.

Когато се връщаме, намираме Маскот, легнала на балкона и безкрайно тъжна, с муцуна между лапите. Измъчван от угризения, казвам на братовчед си:

- Трябваше да я вземем с нас. Защо не я взех?

Погалвам я, тя не реагира, преструва се на безразлична; намирам я отслабнала, козината й е загубила блясъка си. Защо се чувства толкова зле? Защо е така сломена? Защо сякаш ми се сърди? А, разбирам: от повече от месец съм занемарил книгата за животните, за която тя ме беше попитала в един предишен сън.

9 юни: най-вероятно това е денят на смъртта й. Какво учудващо има в това? - Кучетата, които тук, на тази земя, имат учудващо добра представа за време, могат да я придобият отново, и то с още по-голяма точност, в другия живот. Прочитам молитва за упокой на душата на обезпокоеното ми куче.

Друго съвпадение: предишния ден бях отишъл за първи път в гробището Сен Венсан, за да потърся гроба на Седир.

В същото време с изненада открих други два гроба: този на Морис и Люси Ютрийо... и най-вече този на Хари Бор.

Тъкмо записвам датите на последния: 12 април 1880 - 8 април 1943, когато към мен се приближава един господин. Завързваме разговор, говорим за големия актьор и припомняме ужасния му край: той попаднал в лапите на Гестапо.

Съвсем като в съня, който щях да сънувам на другия ден, от местността наоколо се излъчваше светлината и покоят на света, в който всичко е изкупено. Покоят и светлината, които сега познава Хари Бор.