Жан Приор Първа част Душа, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност


IX ТЕ СПАЗВАТ ХРИСТИЯНСКИТЕ ДОБРОДЕТЕЛИ



страница6/16
Дата16.02.2017
Размер3.04 Mb.
#15060
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

IX

ТЕ СПАЗВАТ ХРИСТИЯНСКИТЕ ДОБРОДЕТЕЛИ

Животните не са чели Евангелието, но без да го познават, често го прилагат в практиката. Те не са чели свети Павел, не знаят нищо за вярата и надеждата, но както видяхме, те вършат онова, което апостолът нарича „милосърдие", а ние - алтруизъм, взаимопомощ, солидарност, любов.



Болен бях и ме навестихте

В околностите на Лондон един полупарализиран човек получавал известно облекчение на страданията си, когато го слагали в шезлонг в градината. Сигурен бил, че скоро ще дотича Цар, кучето на съседа му, за да му прави компания. Животното, което не било обичано от господаря си, било издълбало дупка под плета, за да посещава болния. Така се нижели в мир и щастие следобедите на хубаво време и двамата приятели, лапа в ръка, очаквали завръщането на съпругата на болния, която ходела на работа.

Това спокойно щастие обаче не траяло дълго: един ден господарят на Цар открил и дупката под плета, и забежките у парализирания съсед, и побеснял от ревност. Кучето било жестоко набито и всеки негов писък се забивал като нож в недъгавия, по чието сломено лице се търкаляли сълзи.

От опит зная, че хората, които не обичат своите животни, не обичат и онези, които ги обичат. Като биел жестоко кучето си и го карал да квичи, садистът умело си отмъщавал на болния.

Мрежата на плета била поправена, тайните посещения секнали и следобедите започнали да изглеждат безкрайни за двамата приятели, единият прикован към шезлонга си, другият - постоянно вързан. Един ден, когато случайно били забравили да го вържат, Цар не можел по­вече да се сдържа, изкопал нова дупка под мрежата и се появил доволен и горд пред очарования и ужасен болник. Той го погалил, целунал го и му казал:

- Върви си, върви си... той е способен да те убие.

Именно това и станало. Когато разбрал за новото бягство на кучето си, типът взел пушката си и го застрелял.

Сломен от мъка, болният отново понесъл отчаянието на самотните дни, състоянието му се влошило и той скоро починал.

Известно време след това вдовицата му посетила великия медиум Харолд Шарп, който й предал следното послание: „Отново съм млад и мога да си служа с крайниците си. Често съм до теб, щастлив съм, обграждам те с любовта си. Знаеш ли кой е до мен? Кучето на нашия съсед, добрият Цар!"

Скръбен бях и ме утешихте

Олга К. е отишла да се помоли в стаята на дъщеря си Сандра, напуснала този свят. Вечер е, тя е коленичила пред прозореца. Тревожи се за другата си дъщеря, която има проблеми, за съпруга си, който на другия ден ще се подложи на тежка операция. Тъгата й е безмерна. Изведнъж тя усеща една малка лапичка върху крака си, извръща се, но понеже в стаята е тъмно, не може да различи коя от котките й е до нея. Навежда се и взима животното: това е сакатата й котка. „Когато кучето дойде и постави лапа на крака или на коляното ви - казва Олга - това е нещо обичайно за него; но за една малка котка, която няколко минути преди това видях заспала в кошничката си, да дойде да ме намери в стаята на Сандра, сякаш е усетила тъгата ми, сякаш се опитва да ме утеши, това вече поставя някои въпроси. Кой я е събудил ? Кой ми я е пратил? Най-вероятно Сандра, Сандра, която проявяваше толкова привързаност и разбиране към всички животни. Ако я бяхме слушали, къщата ни щеше да заприлича на Ноев ковчег."

Случката, която разказах, е станала в Белгия. Съвсем подобно духовно изживяване се е случило в Тулузка област. Госпожа Льопти е коленичила пред леглото на Жан-Люк, починалият й син. Тъй като вече не може да се моли, тя плаче. Котката Пасифая, прекрасно животно от свещената бирманска раса, наблюдава тъгата й. Отдалечава се и няколко минути по-късно се връща, като носи в уста котенцето си. Поставя го като дар пред г-жа Льопти, която не го вижда, защото е заровила глава в завивката. Тогава Пасифая се опитва да го вдигне на леглото, нещо, което не й се удава без мъка. Накрая успява и господарката й забелязва изненаданото котенце, което я гледа с бистрите си очи, същите сини очи като на Пасифая. Майката на Жан-Люк разбира по телепатичен път онова, което й казва котката: „Давам ти единственото, което притежавам. Ти си изгубила детето си, аз ти давам моето." И заговаря на крехко-» то животинче:

- Благодаря ти, Пасифая, това, което направи, е чудесно. Твоят подарък е символ на живота. Сълзите ми все така текат, как бих могла да ги спра? Но вече не са горчиви, в тях има и малко нежност. Ето,- вземи си котето!

Пасифая обаче сякаш не я слуша и гледа дълго и втренчено в тавана, сякаш забелязва някой в бялата му празнота; сякаш Жан-Люк е присъствал на цялата сцена, сякаш е видял как тази животинска майка е дошла да утеши една човешка майка, неговата.

В неделя, 26 май 1985 г., денят на Петдесетница, присъствах на подобна сцена в един дом, разположен между Пиемонт и Миланска област. Около мен седяха три дами; едната бе изгубила две малки момчета в автомобилна катастрофа; синът на другата починал, ударен от мълния, докато излизал от реката след къпане; третата, синьора Г., която бе нашата домакиня, бе изгубила съпруга си, починал в първите години на брака им, и дъщеря си, очарователно младо момиче, и двамата починали от левкемия.

Синьора Г. не можеше да удържи сълзите си, а ние мълчахме, безпомощни пред нейната тъга. Тогава нейното женско куче се доближи до нея и направи онова, което бяха правили двете котки, за които вече разказах: нежно погали крака й с лапа.

Внезапно ни заляха вълни от благоухания, дошли незнайно откъде. Или не, знайно е: тези уханни вълни бяха дошли от младите, за които бяхме говорили и които бяха около нас: любящи присъствия, привлечени от словата ни; Петдесетница на мистични ухания.



Замръзващ от студ бях и вие ме стоплихте

В една своя сказка отец Ги Жилбер, свещеник на уличните момчета, разказа историята на Жан-Пиер, който мрази хората, но за сметка на това много обича кучетата. Той си има сериозни основания за тези две чувства: „Когато бях малък - обяснява той - редовно ме изхвърляха от къщи, когато баща ми беше пиян; това ставаше независимо от времето вън. Тогава винаги идваха две кучета и се притискаха към мен. Сякаш виждаха, че умирам от студ. Те ми спасиха живота."



Самотен бях и вие ме обичахте

През 60-те години живеех в Аниер, над едно кръсто­вище, на което многократно ставаха произшествия, които обикновено завършваха със смачкани ламарини. Този ден обаче произшествието бе с жертва. Скърцане на спирачки, удар, после вик... Няколко мига тишина... и един женски глас се издига: „Те ми го убиха. Убиха ми го! Само него си имах!"

Подавам се през прозореца и виждам възрастна дама, която държи бял пудел. „Само него си имах!" Лесно може да си представим зад трагедията в тези думи стара дама или вдовица, изоставена от децата си... Бедното същество сяда върху фундамента на една ограда от ковано желязо и поставя тялото на кучето на коленете си: жалка пиета, тя плаче, галейки тялото на пуделчето, което бе дошло... „за да обича онези, които вече никой не обича"19.

Страдах от психоза и вие ме излекувахте

Сломени родители довеждат при професор Борис Левинсон от Ню Йорк детето си, страдащо от невроза, което трябва да бъде прието в психиатрия; такова е решението на лекуващия го психиатър. Перспективата за затварянето му ги плаши и преди да се решат на това, те искат да се консултират с още един специалист. Ето ги в кабинета на Левинсон. Професорът заговаря спокойно и добродушно детето, скрито зад мълчанието си. Не успява да получи от него никакъв отговор, сякаш момчето не чува нищо, не вижда нищо, сякаш е вградено в бетонен блок.

Борис Левинсон започва да губи надежда, когато става чудо. Едно куче, което дотогава дреме край радиатора, става и тръгва към детето, което на свой ред става и тръгва да го посрещне. То гали животното, целува го, говори му, започва да играе с него. После се обръща към професора и моли да му разреши да дойде и на другия ден. То най-накрая говори; най-накрая изразява някакво желание!

И наистина, на другия ден детето отново дошло, дошло и следващите дни и освобождаването му станало без повече затруднения. Скоро момчето се доверило на Левинсон, на когото гледа вече не като на психиатър, а като на приятеля на неговия най-добър приятел. Вече и дума не можело да става за тестове, психоанализи, още по-малко за затваряне в болница. Връщането към нормалното състояние ставало полека, сякаш с удоволствие. Младият пациент бил окончателно освободен.

Най-любопитното в цялата история е, че това куче било непознато на професора. Той го бил намерил същия ден, изгладняло и зъзнещо, да скита из мрачните зимни улици на Ню Йорк. Прибрал го, стоплил го и го нахранил. Тъкмо се занимавал с това самарянско дело, когато звъннал телефонът и се обадили ужасените родители:

- Професоре, вие сте последната ни надежда. Синът ни трябва да бъде приет в психиатрична клиника още днес, но вие трябва да го прегледате преди това. Умоляваме ви да ни приемете незабавно.

- Добре, доведете го. Очаквам ви.

Ето как изгубеното куче без нашийник засвидетелствало благодарността си на своя спасител, като спасило неговия пациент.



Бях пред самоубийство и вие ми върнахте вкуса към живота

Д-р Самюъл Корсън, психолог от университета в Охайо, имал измежду пациентите си една седемнадесетгодишна болна от шизофрения. Била приета в болница преди седем месеца и оттогава състоянието й непрекъснато се влошавало. Момичето се движело като автомат, с резки и насечени жестове, неподвижно втренчен поглед и стисната уста. Тази движеща се статуя говорела само за да съобщи намерението си да се самоубие. Медикаменти, електрошокове и психоанализа, всичко било напразно. Д-р Корсън разбрал, че трябва да се откаже от класическите методи за лечение. Тъй като вече бил установил, че присъствието на животно донася известно равновесие и успокоение, той подарил куче на пациентката си. Постепенно тя отново заобичала живота, динамизмът и веселостта й се върнали и тя могла да напусне болницата.

Предаването „Документален екран" от 5 март 1985 г. бе посветено на болезнения проблем за самоубийството на млади хора. Показаният филм, наречен „Последният зов за помощ", създаден и заснет с помощта на д-р Фарбъро, ръководител на Центъра за предотвратяване на само­убийствата в Лос Анжелис, е получил одобрението на американските и френските медицински власти.

Взаимоотношенията между момчета и момичета, родители и деца бяха добре анализирани, но имаше също така и взаимоотношение между човека и животното, което бе само загатнато и което участниците в дискусията не подеха. Затова ще го разгледам аз: първият шок, понесен от младата Шарън, е смъртта на кучето й: под предлог, че е болно, родителите й са го завели за умъртвяваща инжекция, без да я предупредят; тя е страшно озлобена към тях и тук се корени нейната невроза. Първият знак за оздравяване е даден от нейното решение да си купи куче. Вечерта, когато тя се връща в дома с кучето в ръце, баща й и майка й разбират по нейната усмивка, че е спасена. С тази сцена филмът свършва.



Исках смъртта ви и ме спасихте

Ето една любопитна случка, станала през 50-те години на миналия век: един младеж решил да удави кучето си Медор. По онова време кучетата носели името Медор. Качва го в лодка и се отдалечава от брега. Когато стига средата на реката, сграбчва кучето и го хвърля във водата. Медор изчезва под водата, изплува задъхан и започва отчаяни усилия да достигне лодката, която се отдалечава възможно най-бързо. Всеки път, когато почти я достига, неговият господар го отблъсква с греблото. Борбата между изтощеното животно и разярения му господар трае дълго. Накрая младежът решава да свърши с всичко това, изправя се, хваща греблото с две ръце и удря силно кучето по главата. В същото време обаче глупакът изгубва равновесие и на свой ред пада във водата. Без да проявява злопаметност, Медор се гмурва и го извлича на брега.

Един век по-късно става подобна случка, която разказвам по сп. „Ридърс Дайджест" от септември 1958 г. Този път кучето се нарича Малакоф, едър нюфаундленд, принадлежащ на един парижки бижутер. Чираците му намрази­ли животното, което вършело службата си прекалено добросъвестно, и също решили да го удавят. По този начин ще си отмъстят и на майстора си. Завеждат Малакоф на брега на Сена. Там някой си Жак връзва на врата му въже с голям камък и го хвърля в реката. Само че убиецът оплита краката си във въжето и пада във водата, а не знае да плува. Също като Медор Малакоф изплува над водата въпреки камъка, който му тежи, и също като Медор спасява онзи, който е организирал смъртта му. „Добро правете на ония, които ви мразят! Връщайте с добро за злото!" Наистина, само кучетата могат да прилагат тази така трудна Божа заповед, кучетата, които понякога лижат ръката на вивисектора.

Парализиран бях и вие ми правихте компания

Това е адресирано към малките маймунки капуцини, които вършат хиляди дребни услуги на парализирани хора.



Затворник бях и вие ме възпряхте да не падна духом

Тук би трябвало да се разкаже за онези кучета с големи сърца, които са споделяли и разведрявали съдбата на прочутите затворници: Мария Стюарт, Мария-Антоанета, Луи XVIII, Мадам - дъщерята на краля...



От хиеновите кучета до кучето-водач на слепи

В глава 22 на „Отвъдното, което ни очаква", глава със заглавието „Animal est anima" („Животното е душа"), бях вмъкнал една коварна забележка: „Кучето е успяло да превъзмогне изначалната си жестокост; човекът - още не." Това бе помислено за остроумие, но погрешно: аз съм дълбоко убеден, че кучето е осъществило своето развитие, а човекът, поне досега, не е успял в своето. Както винаги се основавам върху факти. Във великолепното телевизионно предаване „Животните по света" гледах документален филм за хиеновите кучета, прочутите диви кучета, уподобени на вълци. Тези хищници, най-свирепите от всички, външно приличат на хиени. Те ловуват на глутници от дванадесет до петнадесет кучета в африканската савана, където сеят ужас. Нападат големите животни, стадата овце и дори хората. Разкъсват живи жертвите си; филмът ни показа непоносими сцени.

Тогава си казах: какъв път е извървян от хиеновите кучета до кучето-водач на слепи хора! Срещах кучето-водач, което имам предвид, когато в Осни се качвах на влака за Париж. В този препълнен, шумен и неспокоен крайградски влак то лежеше спокойно и величествено до господаря си.

По онова време трябваше да се направи прекачване в Понтоаз, после на Конфлан Сент Онорин. Кучето се оправяше чудесно в подлезите и различните перони на двете гари. Най-накрая, когато пристигнеше на гара Сен Лазар, то се спускаше в метрото, където го очакваха още проблеми с коридори и прекачвания. Бях възхитен от толкова интелигентност, доброта, самообладание... и си спомних онова послание на Пиер Моние* , в което той твърди, че кучето е най-развитото от всички животни.

Мари Ноел отива още по-далеч: за нея то е най-прекрасното от всички живи същества. Тази ревностна католичка, която на петнадесетгодишна възраст поискала от Бога три безумни неща - да страда много, да бъде поетеса, да бъде светица, - е написала един твърде изненадващ разказ. Тази муза на съда за светена вода дръзко прекроява Битието: Бог създава първо кучето и остава твърде доволен от деня си. След това, едва след това той създава човека, и това е известният ни провал.

Провал ли е човекът?20 Това твърдение далеч не е еретично и се намира още в Библията: „И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си." При това Битие, 6:6, не познава атомната бомба! Сътворението на същество, посяло безредие на планетата и станало способно да я унищожи, ни кара да си задаваме страшни въпроси.

Отговорът би могъл да бъде намерен в стих 10, глава VII от Соломоновите оди, гръцки апокриф, от който притежаваме само превод на сирийски език: „Онзи, който е създал мъдростта, е по-мъдър от творенията си."
Втора част

Душа, която надживява смъртта и която проявява съществуването си
X

ПОЧИНАЛИ ЖИВОТНИ, УСЕТЕНИ ОТ ХОРА

Душата на животните има същите възможности и същите свойства като душата на хората: тя надживява смъртта в отвъдното, съзнателна, изпълнена с любов, надарена с памет и склонна да се завръща към местата, в които е живяла.



Гриз (Сивка)
Колет повикала в апартамента си край Пале Роял една ясновидка, която правела посещения по домовете. Тази жена й казала само твърде банални неща и разочарованата писателка тъкмо се канела да й плати, когато посетителката се привела и извикала:

- О, това е женска котка, тя току-що мина под вашето кресло.

- Защо да не е котарак? - запитала недоверчиво

Колет.


- Не зная, госпожо, „той" ми казва, че е женска котка. Тя е сива, без петна. Не иска да се раздели с вас, вие сте всичко за нея.

- Виждате ли я да се движи?

- Разбира се! Тя снове напред-назад, разхожда се. Прави каквото иска, защото е мъртва.

- Знаете ли откога е мъртва?

- Не, госпожо... - И веднага добавя: Вече от четири години. Не знаех нищо за това, „той" току-що ми го каза.

Кой е този тайнствен и добре осведомен „той": духът-водач на Колет или този на ясновидката? Във всички случаи обаче е присъствал човешки дух, който е осъществил връзката между видимата и невидимата сфера. Ако котката е искала да общува с господарката си, трябвало е да използва него като посредник.

Макар че не направила изключителни разкрития за Колет, ясновидката произнесла едно изречение с огромни последици: „Тя прави каквото иска, защото е мъртва."

И наистина, напусналият плътта, бил той ангел, човек или животно, ходи там, където иска, прави онова, което иска със свободата на духа, който знае къде отива той.

„Мъртвите - твърдеше сериозно пред мен една ясновидка - са също като живите, само че са мъртви, това е всичко." Ако казаното от нея е истина, колко надежда има в него!" Дали тези редове на Колет са написани по повод на жената, усетила сивата котка, която се разхождала из апартамента край Пале Роял? Във всички случаи писателката непрестанно си е задавала основния въпрос, без да може да намери отговор. Можем да го открием в отделни щрихи и по-скоро в кореспонденцията, отколкото в романите й: „Ако има живот след живота, то графиня Дьо Ноай, такава, каквато я познавахме, дребна и величествена, ще се върне отново в своята градина." И наистина, тя се върна там.

Крапот

Котката Сивка е имала късмет, че се е родила в дома на Колет, край която е водила удобен живот. Не такъв е бил случаят обаче с Крапот, родена под лоша звезда. Господарят на Крапот е написал за списание „Рsychica" следния разказ:

През 1917-1918 г. живеех в покрайнините на Париж. По онова време имах тригодишен фокстериер на име Крапот. Животинчето беше хубавичко, но извънредно лакомо и хитро. Работата не ми позволяваше да я контролирам достатъчно строго; стана така, че вследствие извънмерните си кражби на захар тя заболя от диабет. Беше по времето, когато „готите" и „дебелите Берти" се развихряха и ни държаха в постоянна несигурност дали да заминем, или да останем. Закарах обременителната Крапот в един приют за кучета на булевард „Серюрие" с нареждането да бъде дадена, ако някой любител я поиска. След това забравих за всичко, тъй като имах много други грижи.

Една нощ обаче, около десетина дни след даването й, бях събуден от съня си без сънища със странно потупване, след което ме обхвана тревога. Изведнъж, полувъзвърнал съзнанието си, видях кучето, което ме гледаше със страх. То сякаш стоеше върху издатина над пропаст; после внезапно с отчаяно движение горкото животинче се хвърли в бездната!

Не обичах особено Крапот заради многобройните й недостатъци; въпреки това веднага щом ми се предостави възможност, потърсих новини от приюта. Там ми съобщиха, че във връзка със затварянето му поради войната ръководството се е отървало от болните животни."

Видението за Крапот, изкачена върху връх и скачаща в пропастта, е без съмнение символично. Онова обаче, което не е символично, онова, което носи цялата сила и цялата тежест на истинното, е нейният уплашен поглед: „Защо направи така с мен? Защо ме изостави?"

Преди войната от 1940 г. - разказва Елен Бувие - един непознат дойде да се посъветва с мен за делата си. Видях в краката му починал котарак, който го гледаше втренчено с изпълнени с укор очи. Той гледаше ту към мен, ту към посетителя. Тогава се реших:

- Господине, имали ли сте котарак? Той е там долу, в краката ви, загинал е трагично, какво сте му сторили?

- Госпожо, това не е вярно. Не можете да виждате котарак, който е мъртъв. Такива видения няма.

- Този котарак ви укорява. Той е загинал по ваша вина.

- Е, добре, да, вярно е. Преди три години изоставих един котарак в гората. Моля го за прошка.

При тези думи котаракът изчезна."

До този непознат имаше едно животинско присъствие, изпълнено с така основателен укор и бързо преминала горчивина. Ала всички онези, които са били добри към своите животни, отново се срещат с тях във върховния час, също както със своите починали роднини и приятели. Те неспирно ни следят с мисълта си, затова знаят за близката ни смърт и дотичват, нетърпеливи да ни посрещнат на границата между двата свята. „Астор е тук..." - прошепна приятелят ми Пол в последните си мигове. Астор, отишъл в отвъдния живот преди господаря си, бе немска овчарка, за която вече говорихме.



Котката Софи

Свидетелството на Жьонвиев Можи, несъща сестра на Робер Бразийак, е интересно по две причини. В първата му част се говори за призрак на живо животно; във втората - за призрак на починало животно. Известно е, че същес­твуват призраци на живи хора, представляващи напуснали тялото си човешки същества, отишли да посетят свои приятели. По-малко известно е, че висшите животни могат да вършат същото.

Бях оставила котката си Софи у ветеринаря от ул. ,Андре дел Сарте" за операция. Бях извънредно неспокойна и на другата сутрин, когато чух мяукане до леглото си, си помислих: „Всичко е свършено, Софи е мъртва, нейният призрак е дошъл да се сбогува с мен..." Слава Богу, това не беше вярно, тя бе спасена, както научих следобеда на същия ден. Тя се беше раздвоила и бе дошла да ми съобщи за оздравяването си."

Ала Софи била на преклонна възраст (седемнадесет години) и след известно време починала. Понастоящем тя периодично се завръща, за да даде на господарката си различни доказателства за надживяването на смъртта, за обективното си присъствие в апартамента. Тя ту претичва през хола, като мяука и дори киха, ту ляга, топла и мъркаща, върху коленете на Жьонвиев Можи, която усеща нещо леко върху тях, а това потвърждава факта, че ефирното тяло притежава известно тегло и известна консистенция. Друг път тя си точи ноктите по креслата, които днес обаче не са заплашени от нищо, защото тя точи астралните си нокти.

Както в животинския, така и в човешкия свят зрителните проявления се срещат по-рядко от слуховите или осезателните. Жьонвиев Можи е видяла котката си само веднъж. Било между пет и шест часа сутринта, бегло, но съвсем ясно. Софи изглеждала в добро здраве, козината й блестяла и тя гледала господарката си с весел вид, който ясно означавал: „Е, хайде, не тъгувай. Тук съм, чакам те, щастлива съм."

Тигрис

Ето още един пример за призрак на живо животно, само че този път явлението е изцяло зрително, докато в първата част от свидетелството на Жьонвиев то беше изцяло слухово.

По време на светска вечер в Лондон медиумът Доналд прекъснал разговора и се провикнал:

- Моля ви за малко тишина. С приятеля ни Мортън се е случило нещастие.

Гостите възразили:

- Е, да, Мортън е болен, но не е нищо сериозно. Не му се случва за първи път. Какво ви дава основание да говорите така?

- Вижте... ей там... кучето му Тигрис стои на прага на остъклената врата, дошло е да ми каже, че всичко е свършило.

Всички се обърнали към вратата, не видяли нищо там и останали убедени, че Доналд се шегува.

На другия ден се разбрало, че Мортън е издъхнал три часа след появяването на призрака на живото животно... Доналд бил единственият, който видял животното-пратеник. Изпълнената с тревога и любов мисъл на животното била достатъчно мощна, за да тласне астралното му тяло към най-добрия приятел на неговия господар.

Разбира се, тук може да става въпрос и за телепатично видение.



Нестор и Пимлико

Тъй като разказвахме за Англия, нека останем още малко там. Дороти Морган изгубила Нестор, шпаньол, който в продължение на две години е бил неин умен и весел спътник. Сега животът й се струвал сив, монотонен, още повече, че финансовите затруднения я принудили да про­даде къщата си и да наеме гарсониера.

Няколко седмици след смъртта на Нестор, в момента, в който заспивала, тя го видяла как скача върху леглото й, както правел приживе. Следващата нощ той пак се появил, но този път сякаш не виждал бившата си господарка. Дошъл заедно с някакъв пудел и двамата започнали лудешка игра на гоненица из стаята.

Дороти Морган отскоро била наемателка в мебелирания пансион и нямала много връзки със собствениците. Посетила ги и, тъй като действието се развива в Англия, без колебание им разказала невероятната история. Собствениците се заинтересували най-вече от второто куче и я заразпитвали за подробности: каква порода е било, какъв цвят?

- Пудел със сребристосив цвят.

- Но това е нашият Пимлико, починал доста отдавна; той е погребан в градината! За първи път дава признаци за надживяване на смъртта. Уви, не на нас.

Сигурно е, че двойното появяване е обективно, тъй като Дороти Морган, която преживявала изключително силно загубата на своя шпаньол, не знаела за съществуването на пулела, принадлежал някога на хазяите й.

Архивите на Психическото дружество в Лондон са неизчерпаем извор на паранормални факти, най-грижливо записани и подредени. У нас това не се прави така методично, а малко любителски; но и във Франция стават не по-малко смайващи неща.



Полка

Историята на Полка, записана за „L'Inconu" („ Непознатото") от г-жа Люс Венсанс-Марти, е най-удивителната и най-прекрасна история, която познавам.

Полка беше непородисто женско куче, което отхвърляше гостоприемството на хората (което ни кара да мислим, че е страдала от някой човек). Въпреки това тя изпитваше симпатия към нас и идваше всеки ден с идеална точност за храната, която й приготвяхме. Беше се заселила в една кариера в гората и всички от селото ни я познаваха. Разрешаваше ни да я погалим, но държеше на своя скиталчески живот и си тръгваше веднага, щом се нахранеше.

Онази неделя беше празникът на селото, бяхме отделили за нея костите от една патица и се радвахме при мисълта за нейната възхита от едно такова необичайно ядене. Полка обаче не дойде. Не дойде и на следващия ден и нашето безпокойство нарасна, тъй като няколко пъти и тримата бяхме чули пред вратата квичене и драскат. Ставахме бързо да отворим, но виждахме само празната улица. Дъщеря ми, много разтревожена, се качи на велосипеда си, и тръгна към гората. Срещнала учителя, на който разказала за страховете си; а той й отвърнал:,Но как, не знаете ли? Бедното животно стана жертва на пиян шофьор, който я блъснал. Задницата й бе премазана и тя сигурно е издъхнала в някой шубрак!"

Същата вечер квиченето отново се чу пред вратата ни. Не можехме повече да издържаме; съпругът ми и аз взехме електрическо фенерче и тръгнахме към гората. Обикаляхме из нея във всички посоки. На виковете ни отговори слабо скимтене. Пристигнахме пред един изкоп за каменодобив, където видяхме окървавения труп на Полка и три кутренца, увиснали на цицките й. Едното от тях беше още живо. Взехме го, а съпругът ми донесе лопата, за да погребе храбрата майка. Стоплено и нахранено с топло мляко, кученцето бе спасено и призракът на Полка никога вече не се появи в дома ни.

Трябва да добавя, че мъжът ми не е от чувствителните; той обаче беше убеден, че духът на кучето бе дошъл да ни призове да спасим малките му."

В този разказ има всичко: съществуване и живот след смъртта на душа у животните, любяща, умна, признателна... и тревожна душа.

Тази душа обаче не е просто дим, тя живее в ефирно тяло, достатъчно материално, за да може Полка да квичи и дращи по вратата на своите покровители.

В книгата „Мъртвите дадоха признаци на живот" разказвам една подобна история за хора. Покойната жена, която знае, че синът й скоро ще умре, се завръща от вечността, за да намери свещеник. Тя се материализира в достатъчна степен, за да може да позвъни на вратата му, да говори с него, да напише името и адреса на младежа в бележника, който богослужителят й подава.

Драмата на Полка може да послужи за пример. Тя ни доказва, че и в животинския свят, също както в човешкия, любовта наистина е по-силна от смъртта.

Минуш

От паралелния свят кучката Полка, крайно разтревожена, виждала малките си, гладни, жадни и зъзнещи, обречени на бавна агония; подтиквана от мощната сила на майчината нежност, тя успяла да повика хората, чиято доброта познавала.

Същата тревога проявила и котката Минуш, която видяла как бившата й господарка става жертва на произшествие в дома си, където живеела сама. Подтиквана от своего рода дъщерна признателност, тя се появила на най-добрата приятелка на жената, живееща на сто километра от нея. Вярно е, че за духовете, били те човешки или на животни, разстоянието е без значение. Достатъчно е да поискат силно да отидат на дадено място, за да се озоват веднага там.

В своята книга „Към светлината", събрала толкова много ценни свидетелства, Елен Бувие разказва за това смайващо психично приключение, станало с една от нейните клиентки - г-жа Н. Д. от Марсилия.

Една нощ тази госпожа била събудена от жално мяукане, идващо от градината. Тя станала и видяла котката-призрак да броди по алеите под лунната светлина; разпознала блестящата й черна козина и най-вече бялото петно на челото й.

Г-жа Н. Д. си легнала пак, заспала, но мяукането продължило още по-силно. Този път идвало от стаята й. Как е влязла тази тайнствена котка? И вратите, и прозорците били затворени. Тогава тя видяла Минуш, скочила върху едно кресло, в което имало дантелена възглавничка, подарък от възрастната дама, която сама я била изработила. Жената запалила нощната си лампа и с това пропъдила видението.

Г-жа Н. Д. приела много сериозно това явяване, разбрала, че приятелката й има нужда от нея и че котката се е върнала от другия свят, за да я предупреди. Взела един ден отпуск, изминала стоте километра, които я отделяли от старата дама, и се появила у тях без предупреждение. Намерила я просната върху леглото си. Бедната жена имала рана на главата, била паднала по стълбището и лявото й рамо било изкълчено. Тъй като нямала сили да стигне до съседните къщи, тя се извлякла до леглото.

Г-жа Н. Д. повикала лекар, който заявил: „Крайно време беше да дойда. Какъв късмет, че точно днес сте минавала оттук!"

И какъв късмет, че котката, видяла отчаянието на старата дама, успяла да открие нейната приятелка в място, където никога не била ходила, благодарение на чудния радар на котките, който действа така добре тук, на този свят, и още по-добре там отвъд.

Краки

В следващата случка, станала в Париж, ефирното тяло, изглежда, още не се е изградило: то не се явява във вида на младо животно, както станало с Кларънс21, а под формата на кръгъл облак със сияйнобял цвят.

Младо момиче влиза в книжарница „Астра"; то е обляно в сълзи, защото е изгубило кученцето си Краки предишната седмица. Заговаря Марсел Рици, който не просто продава спиритически книги, а и често влиза в ролята на психотерапевт:

- Какво мислите за това?

Момичето показва снимка, на която се вижда хладилник; долу край него има нещо като светеща топка.

- Той стоеше често там, докато чакаше да му дам месо. Мислите ли, че това е астралното му тяло?

- Възможно е, но за да бъдем наистина сигурни, трябва да повторите опита с друг фотоапарат и друга лента. Снимайте пак кухнята и други места, където е седяло кучето, например, мястото му.

Момичето направило това и пак дошло при Марсел Рици с новите снимки; този път светещото кълбо било на мястото на кучето.



Споти

Децата имат психични дарби, които в повечето случаи изчезват, когато те пораснат. На обед малкият Фред се провиква удивен:

- О, мамо, виж! Споти е там пред камината. Но защо е дошъл в трапезарията? Той много добре знае, че това му е забранено.

Защо е дошъл в трапезарията? Защото в астралното си тяло кучето заемало територия, която винаги е била забранена за него приживе. И било дошло да се сбогува с малкия си господар.

И наистина, същата сутрин Споти бил приспан от ветеринаря и погребан в градината. Родителите още не били събрали смелост да съобщят това на Фред.

Маскот и нейните психични дарби, приживе и след смъртта й

В края на 60-те години се срещах редовно с една млада жена, Маргьорит, която се занимаваше с автоматично писане. Едновременно свръхнадарена и свръхскептична, тя първа се удивляваше от онова, което става с нея, и запазваше критично и хапливо отношение към текстовете, изникващи изпод молива й. Трябваше непрекъснато да й се казва: „Напротив, това има смисъл... аз разбирам какво искат да кажат те. Моля ви, продължавайте!"

Сеансите се провеждаха следобед в присъствието на приятелката й Мишел, която бе обратният случай - вярваше във връзките с отвъдното, без да има дарбата за писане.

Един ден запитах: „Има ли животни около нас?" Отговорът от отвъдното посредством Маргьорит, която четеше постепенно писаното от ръката й, бе: „Да, има няколко кучета и котки, пони, коза и маймуна."

Аз избухнах в смях:

- Хайде де, това е несериозно!

Мишел се намеси:

- Напротив, така е! Когато бях малка, наистина имах кучета и котки като всички хора, но също така и пони, коза и маймуна.

Долавям, че е засегната от присмеха ми, но също така и развълнувана от това, че тези малки душици са се събрали този ден около нея.

Маргьорит продължава да пише: „Колкото до теб, Жан, до теб стои немска овчарка."

А, ето я Маскот, на която времето там отвъд сигурно й се вижда твърде дълго. Тя се появява още по-лесно, тъй като беше медиум още на този свят. Един следобед през 1930 г. тя ви на умряло в продължение на. четвърт час. Същата вечер пристигна телеграма, с която се съобщаваше за смъртта на малкия ми петгодишен кръщелник. Странно, тя никога не беше виждала това дете, между тях нямаше никаква емоционална връзка. Смъртта му настъпила същия следобед в Оденкур, близо до Монбелиар, а ние тогава живеехме в Мезон Лафит: между двете места имаше петстотин километра. Известно е обаче, че разстоянието няма значение, и винаги се разказва за кучето, завило на умряло в едно село в околностите на Каор в същия момент, в който младият му господар загинал в Индокитай.

Питам:


- Това куче непрекъснато ли е до мен?

- Не, то идва при теб само в малката къщичка. Маргьорит не знаеше нищо нито за съществуването на кучето, нито за малката къщичка в хълмовете на Сержи.

И наистина, именно в онази полска обстановка няколко години по-късно ми се случи следното: докато вечерях, усетих хладна муцуна върху опакото на дясната ми ръка. Нищо не видях обаче, нищо не чух. Беше съвсем ясно и много мимолетно усещане.

Редовно се срещах насън с Маскот. Тя не говореше, нещо, което потвърждава онова, на което ни учат посланията: животното си остава животно в другия свят.

Видях я отново насън през 1979 г.; тя бе цялата побеляла, а аз й казвах, тъй като си мислех, че тя все още е в земната сфера: „Но сега ти си на петдесет години, никога куче не е достигало такава възраст!"

На 3 януари 1981 г. тя застана пред мен, сложи лапи на коленете ми и ми каза по телепатичен път: „Време е да напишеш книгата за животните!" Разбирах, че иска това от мен в името на своите събратя. Защо закъснях с пет години?

Защо толкова време отлагах? Днес зная. Да говориш за животните означава да се запознаеш с вледеняваща кръвта документация, да се потопиш в ужаса и да проучиш бездната на човешките заблуди и жестокости - във всички векове и най-вече в нашия. Това означава да влезеш в свят на кошмарни зверства, да присъстваш на избиването на невинните и да вървиш из градината на изтезанията.

Това означава да научиш в подробности как се добиват някои кожи, как се изпитват някои медикаменти или някои сложни оръжия. Това означава да присъстваш на срива на повечето от нравствените, философски и религиозни стойности, върху които са изградени личният ни мисловен ред и цялата наша цивилизация.

Но това означава също така, когато вярваш в живота след смъртта и във връзките между двата свята, да добиеш увереността, че техните страдания ще бъдат изкупени, че те ще бъдат освободени от болката, страха и смъртта и че ще ги срещнем отново такива, каквито са били: любящи, признателни, искрени и жизнерадостни.

Някои от тях обаче, недочакали щастието от новата среща с нас и пратени от Провидението, продължават да бдят за нашата безопасност, както свидетелстват историите за двете колита:



Найджъл

„Наистина, пътищата Божии понякога са неведоми" - заявила г-жа Уитълсей, съпруга на пастор, пред Винсънт и Маргарет Гадис, които разказват нейното приключение в „Странният Свят на животните и домашните любимци". Рут Уитълсей изпълнявала длъжността главен интендант на санаториум в Хотърн (Калифорния). През март 1940 г. я повикали посред нощ при умиращ пациент. Тя живеела сравнително близо до работното си място и можела да ходи пеш дотам, но трябвало да прекоси пуст и неосветен парк. Когато навлизала в това зловещо място, двама мъже с кола спрели до нея. Тя се впуснала да бяга, те - да я преследват. В този миг отнякъде изскочил Найджъл, страшното й куче-пазач, голямо, бяло коли. То застанало между нея и злосторниците, които се отказали да я гонят. Животното придружило господарката си до добре осветената зона и изчезнало също така тайнствено, както се било появило. Когато Рут се оправила от страха си, си спомнила, че Найджъл бил починал преди една година.



Корки

В щата Ню Йорк Норма Кресгъл22 се връщала пеш във фермата си... нещо, което не се случва често в Съединените щати. Внезапно тя изпитала усещането, че не е сама. Спряла, огледала се, не видяла нищо и продължила пътя си. Странното усещане обаче продължавало и нещо сякаш я накарало да кривне от пътеката и да навлезе в гората. След няколко крачки открила едно коли, лежащо в тревата с окървавена муцуна. То било още живо и потупало слабо с опашка, когато тя го погалила. Тъй като не можела да го пренесе, тя отишла да доведе някой от фермата. По пътя се питала кое ли тайнствено присъствие я е насочило към това изпаднало в беда животно. Върнала се със свекър си при него и двамата отнесли кучето при ветеринар, който го оперирал и извадил куршум от гърлото му. Кучето се възстановило, но гласните му струни били сериозно засегнати и то останало с пресипнал глас.

Спасеният, наречен от семейство Кресгъл Корки, споделил седем години от живота им. Когато починал, те го погребали под едно дърво в двора.

Две години по-късно Норма и Том се преместили в Ню Йорк Сити и наели първия етаж от частна къща. Една нощ Норма била разбудена от пресипнал лай, съвсем същият като на Корки. „Сънувала съм" - казала си тя и се готвела отново да заспи, когато отново чула излайване, този път звънко и заповедно. Тя разбрала, че става нещо тревожно. Станала, отворила вратата на стаята си: коридорът и стълбището не се виждали от облаците дим в тях. Раздрусала мъжа си и двамата изтичали долу да предупредят собствениците. Двете семейства едва успели да излязат от горящата къща.


Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница