XII ПОЧИНАЛИ ЖИВОТНИ, УСЕТЕНИ САМО ОТ ЖИВОТНИ

В повечето случаи животните, превъзходни медиуми, които никога не мамят, са единствените, които усещат призраците, били те човешки или не, били те на живи или на мъртви същества.

Трите случая, изложени по-долу, доказват в достатъчна степен надживяването на смъртта от животинското същество с всичките си характеристики: враждебно отношение към котките у кучето Ролф, игрива приветливост у морското свин­че Миму, чувство за йерархия и собственост у котката Котик.

След миг на почуда нашите четирикраки спътници, които са още в тялото си, както казва свети Павел, много бързо се приспособяват и вече не правят разлика между животните от другия свят и животните от този свят.

След смъртта на кучето й Ролф първата мисъл на Изабел дьо С. била: „Най-накрая ще мога да си взема котка!" И наистина, въпреки че Ролф проявявал най-топли чувства към хората изобщо и към господарката си в час­тност, той винаги бил особено противен по отношение на котките. Всички опити за мирно съвместно съществуване били обречени на провал. Няколкото злочести котки, които Изабел довеждала в дома си, били принудени да побягнат оттам, тъй като той превръщал живота им в ад.

Изабел погребала Ролф в градината си и посадила розов храст на гроба му. Тъй като била добра католичка, тя изрекла молитва за упокой на душата му. След известно време най-невинно признала това на своя изповедник, който й отвърнал сурово:

- Извършила сте тежък грях Тъй като животните нямат душа, и дума не може да става за живот след смъртта им и, следователно, за заупокойни молитви. Надявам се, че не сте сложила кръст върху... онова, което наричате негов гроб.

- О, не, отче, не!

Всъщност тя си мислела да го. стори.

- Знаете, че Христос е умрял единствено за спасението на хората.

- Така е, отче.

Тя обаче не била чак толкова сигурна в това. На излизане от църквата Изабел замислена тръгнала, към къщата на приятели, които й били предложили млада жен­ска котка с петниста козина, напомняща костенуркова черупка. Нещата бързо се уредили и тя се завърнала щастлива в дома си заедно с красивото създание, което по пътя кръстила Тортоаз.

Новодошлата направила пълен оглед на вилата на Изабел, отворила шкафовете, за да подуши вътре, спряла се удивена пред аквариума, открила удобните кресла, меките възглавнички, измяучила пред хладилника, за да й го отворят, и доволна от онова, което видяла и помирисала, отишла да се изтегне сластно на дивана.

Седмиците изминавали в щастие и мъркане; котешки живот, царски живот. Тортоаз, която в крайна сметка предпочела Лайбниц пред Сартр, кръстосвала всекидневната, погълната в размисъл върху екзистенциалната реалност на най-добрия от световете, когато изведнъж спряла ужасена пред постелката на Ролф, необичайна вещ, която винаги грижливо отбягвала. Започнала да съска срещу това злотворно присъствие, изгърбила се, сякаш невидимият неприятел се готвел да се хвърли върху нея.

Изабел, която вярвала в съществуването на животинската душа и в живота й след смъртта, веднага разбрала какво става: Ролф се бил върнал и се готвел да се разправи с онази, която смятал за натрапница. Оттогава дните и нощите на злочестата Тортоаз се превърнали в кошмар. Вместо часове, прекарани в размисли по въпроса за предварително установената хармония, тя търчала ужасена през всекидневната, катерела се по завесите, участвала в преследвания в стил уестърн из стълбището. Тортоаз бягала от призрак, който само тя виждала, криела се също като предшественичките си по времето, когато Ролф бил още въплътен, или върху гардеробите, или в скута на Изабел, която не успявала да я успокои.

Една сутрин тя изчезнала и господарката й помислила, че котката се е скрила в градината, за да се изплъзне от своя мъчител. Към обяд телефонът иззвънял. Обаждала се приятелката й, която й била подарила котката:

- Ало, Изабел, не се тревожете! Тортоаз се върна при нас и сега се възстановява от вълненията си. Очакваме ви, минете да си я вземете, когато ви е удобно.

- Уви, и дума не може да става! Нека остане при вас. Оставям ви я окончателно. Заради този проклет Ролф явно никога няма да мога да имам котка.

- Стига, Изабел, Ролф е мъртъв.

- О, де да беше така...

Миму и Пуци

Играта на криеница между поданиците на Нейно британско величество, кучетата-призраци Нестор и Пимлико, за която вече разказах, намира свой еквивалент в играта на криеница между призрака на морското свинче Миму и живата котка Пуци, и двамата скромни френски граждани. Театърът на великите им подвизи бе канапето на Жаклин и Марсел Рици, на което двете другарчета си играеха на Тарзан.

След смъртта на Миму дълбоко разстроеният Пуци се питал защо съществуването е тъй ефимерно, отегчавал се и бил на път да се превърне в неврастеник, и така до деня, в който го видели да замахва с лапичка към празно пространство, да скача върху несъществуваща плячка, да тича както някога след Миму, станал невидим за съпрузите Рили, но не и за него. Отново настанали райски времена на земята, Пуци си възвърнал радостта от живота и своя спътник в лудориите.

Котик и Мяут

Мадлен и Ремон Шал, опитни езотерици, пламенни католици, пионери на ойкуменизма²⁵ и инициатори на библейското обновление в римската църква, твърдо вярваха в съществуването на човешката душа и нейния живот след смъртта. Те са посветили на този проблем, който за тях е намерил своето разрешение, една голяма брошура, наречена „От животното до Бога: тайнството на животните в Библията и древните тайнства."

Г-жа Шал, която бях посетил в манастира на Версай, където тя се беше оттеглила, ми разказа историята post mortem на Котик.

И така, тя имала три женски котки, които непрекъснато се карали коя да заеме едно старо кресло, на което гледали като на своя територия.

Обикновено Котик, най-старата от тях, успявала да го заеме и да остане в него.

След смъртта й по-възрастната от двете останали котки, Мяут, се канела да скочи върху останалото най-накрая свободно кресло, когато в последния момент се отдръпнала стресната и разтревожена. Другата котка опитала на свой ред и също се отдръпнала, проявявайки и тя изумление и страх. Всичко изглеждало така, като че ли старата котка била заела отново своето място, сякаш другите две я виждали и не смеели да се настанят на него. Това продължило три или четири месеца. После котката-призрак изчезнала и свадите между Мяут и по-младата котка започнали отново. Мяут надделяла с превъзходството на възрастта си.

За разлика от мис Карингтън и Дороти Морган, Мадлен Шал така и не е видяла призрака, усещан от двете котки, но на два пъти усетила някой нежно да се отърква в крака й.
XIII

ПРОРОЧЕСКИ ДАРБИ, ТЕЛЕПАТИЯ, ВИЖДАНЕ НА РАЗСТОЯНИЕ

Поради това, че емоционалността им е много силна, нашите домашни животни, както вече видяхме, са изключително добри медиуми. При тях интелектът, който разсейва и поражда съмнения, не е пречка, социалните и религиозни табута не действат, разумът им не е обременен с прочетени неща и псевдоспомени, ето защо те могат да приемат всички пулсации от отвъдното и да бъдат носени от психическите течения и духовните потоци.

Те се движат с лекота из паралелния свят, който не отличават ясно от физическия, виждат духовете с един лакът преднина пред човешките медиуми и не различават много добре смъртните от безсмъртните. Като наблюдаваме поведението на нашите кучета и котки, ще можем да разберем дали дадено видение е обективно, или не, дали дадена цялост е благотворна, или не, дали идва от долните астрални сфери, или от небето.

И наистина, те притежават „прозрението на духовете." В мисълта на свети Павел става въпрос за духове вън от тялото, но животните също така притежават прозрението на въплътените духове, с други думи, владеят практическата психология; те осъществяват цялостно възприятие на личността. Измежду хората, които виждат за първи път, те бързо разпознават онзи, който излъчва добронамереност, любов и духовност, и откриват душевноболния, жестокия, подлеца, потенциалния убиец.

Духовните дарби са девет на брой, животните са получили само две от тях: прозрението на духовете, което вече споменахме, и предсказанието с близко сбъдване, същото, което чародеите из средствата за масова информация грижливо отбягват. Пророчествата на животните се правят било колективно - птиците, стадата, домашните животни предвещават с поведението си земетресения, вулканични изригвания и дори скъсването на бентове - било индивидуално - както Уесекс, предизвестил за абсолютно непредвидимата смърт на един приятел на неговия господар.

Двете кучета на майка Теофила

Откриването на виденията е аспект от прозрението на духовете и е редно да отбележим поведението на животните при свръхестествени прояви.

Между 29 ноември 1932 г. и 3 януари 1933 г. пет деца от Борен край Динан (Белгия) твърдят, че са видели бяла дама, която минавала напред-назад по моста на железопътната линия с един-единствен коловоз. Долу срещу насипа са разположени градина на монахини и училищен двор - напълно банален декор. Въпросното училище се ръководи умело от майка Теофила... която отказва да повярва, че Светата Дева може да се яви на такива палавници, калпазани, непознаващи катехизиса, и отгоре на всичко, големи фантазьори. Г-н главният свещеник Ламбер споделя нейното мнение и заявява твърдо на двете малки момичета Дьожембр и тримата Воазен - две момичета и едно момче: „Прекратете тези шеги!"

Религиозната общност е твърде разединена по този въпрос: преподобният отец Брюно приема позицията на главния свещеник Ламбер и на майка Теофила; но преподобният отец Льо Нен и „Католическо списание за идеи и факти" се обявяват в подкрепа на истинността на явлението. Колкото до самия епископ на Намюр, негово преосвещенство Шарю, то след като признал две чудотворни изцеления, през юли 1949 г. той заявява: „Можем с цялата необходима ведрост и благоразумие да твърдим, че небесната царица се е явила на децата от Борен".

Намюрският католически ежедневник „Към бъдещето" първи в пресата съобщава за тези случаи в броя си от 9 декември 1932 г. Статията, която е написана твърде несигурно, носи заглавието: „Борен: смайващи факти."

„От няколко дни насам Борен и цялата му околност са обхванати от възбуда: пет деца били облагодетелствани от свръхестествени видения... Г-н главният свещеник е извънредно предпазлив в съжденията си... Лекарите смятат, че всичко това заслужава да бъде проучено сериозно... Не е станало никакво чудо, нито случка, заслужаваща отбелязване."

Напротив! Станала е случка, заслужаваща отбелязване, и аз я научих в самия Борен от устата на един свещеник, добре познавал обстоятелствата и различните участници. В своята много добре подкрепена с доказателства сказка той посочи един факт, който не е споменаван никъде другаде и който ми изглежда от първостепенна важност. На няколко пъти майка Теофила се опитала да прогони децата, видели видението, и първите им поддръжници, които заемали двора на училището й. Тя ги заплашвала, че ще пусне двете си големи кучета, ако не й се подчинят! Всичко обаче било напразно.

Крайно разгневена, тази енергична жена, дъщеря на белгийски генерал, преминала към действие: двата огромни песа се втурнали в двора, спуснали се към виновните, но изведнъж спрели, престанали да лаят и легнали на земята, сякаш възпрени от невидима преграда.

Двете кучета, които не били фантазьори, са видели нещо... или по-скоро някого.

Джеф

С боксера Джеф започва в тази глава списъкът на животните от всякакви породи, предсказали непредвидими и неизбежни катастрофи. Господарката му г-жа Луис разглежда с кола Сан Франсиско и решава да го заведе да потича в парка Лафайет. Часът е около пет следобед. Тя спира колата под сянката на едно огромно дърво. Противно на очакванията й Джеф, който обикновено умира за тичане и чист въздух, отказва да излезе от колата. Той лае и ръмжи злобно.

- Толкова по-зле за теб! - възкликва г-жа Луис и се връща в хотела си.

На другия ден тя отново минава край парка Лафайет, слиза от колата, а Джеф тръгва след нея, без да се противи. Огромното дърво лежи на земята. Тя разпитва зяпачите наоколо и разбира, че дървото се е сгромолясало по същото време, когато тя се връщала в хотела си.

„Онази нощ - ми разказва Жаклин - котките ми бяха непоносими: непрекъснато се гонеха в кръг, скачаха по раменете ми и по мебелите, събаряха лампи и вази. Дори и сляпата котка, която обикновено е толкова спокойна, се беше присъединила към тях. Аз си мислех: каква ли буря ще се разрази, щом са толкова възбудени! Не беше буря, а атентат. В пет часа сутринта в сградата на „Минют" избухна бомба."

В двете случки, които следват, не става въпрос за вибрациите на смърт, които кучетата и котките долавят няколко часа или няколко дни преди агонията на тежко болния човек; всички хора в тях са млади и здрави. За пореден път се касае именно за пророчество.

Във Франция през 60-те години: едно семейство се приготвя да замине за уикенда. В последния момент кучето на децата, което обикновено проявява голяма радост от такива разходки, упорито отказва да се качи в колата. Накрая тръгват без него. Става катастрофа и всички загиват.

В Северна Германия през 50-те години: момче играело на плажа с приятели и било убито от избухнала мина, останала от войната. При разследването другите де­а заявили, че няколко часа преди злополуката кучето на момчето отказало да се приближи и избягало надалече.

Сюфрен

Наистина четирикраките предсказатели са добре информирани. Да вземем за пример Сюфрен, котарака на един товарен кораб: на една спирка той отказва категорично да се качи отново на борда. Налага се да прибягнат до сила, за да го принудят да се качи. Впрочем, защо винаги се казва „инати се като магаре", а не „инати се като котка"?

Морето е спокойно, времето е чудесно, но Сюфрен вижда по-далеч от върха на мустаците си и знае, че наближава буря. Моряците, които му имат доверие, са предупредени. Независимо от това вдигат котва и бурята не закъс­нява. Тъй като обаче са предприели нужните мерки, те се справят възможно най-добре с нея.

Уесекс

Прочутият английски писател Томас Харди, който днес почива в Уестминстър, имал твърде мрачно схващане за живота. Той смятал, че хората са подчинени на безмилостна съдба, всеки бунт срещу която е изначално обречен. Романът му „Невзрачният Джуд" бил толкова мрачен, че предизвикал всеобщ протест всред поданиците на кралица Виктория.

Песимизмът и фатализмът му били засилени и от следната случка, герой в която бил един твърдокосмест териер, негов спътник в продължение на тринадесет години. Той го бил нарекъл Уесекс по името на своя сборник „Уесекски разкази".

Уесекс много обичал Уилям Уоткинс, приятел на Томас Харди, който често му ходел на гости. Една пролетна вечер обаче Уесекс посрещнал Уоткинс по необичаен начин. Той се втурнал към него с висок, силен лай, а после дълго скимтял.

- Какво му става? - изненадал се Уоткинс. - За първи път го виждам в такова състояние.

- И аз. Той обаче няма никакви основания да се жалва така. Млъкни, Уесекс, проглушаваш ни ушите; нека минем в кабинета ми!

Двамата приятели седнали на чаша уиски и започнали да говорят по литературни въпроси. Уесекс легнал в краката на Уоткинс, както винаги правел. На няколко пъти през онази вечер той докосвал ръкава на своя приятел с лапа и я отдръпвал рязко, с вик на отчаяние.

- Като че ли иска да ме предупреди за някаква опасност - казал Уоткинс, който бил изненадан, но не и разтревожен.

- Никаква опасност не ви заплашва, драги! Вие сте в много добра форма и имате чудесно настроение, за раз­лика от мен.

Когато се сбогувал с Томас Харди, Уоткинс бил в прекрасно настроение и вече не мислел за жалбите на Уесекс. Двамата се разбрали, че скоро пак ще се срещнат.

Много рано на другата сутрин телефонът иззвънял. Неговият звън обикновено предизвиквал дълга серия звучни излайвания на Уесекс, които дразнели извънредно мно­го господаря му. Този път обаче не станало нищо такова; кучето било легнало на килима с муцуна между лапите и издавало протяжни въздишки, сякаш знаело какво ще стане. Томас Харди вдигнал телефона: обаждал се синът на Уоткинс.

- Драги Томас, вие сте първият, на когото съобщавам, защото вие бяхте най-добрият му приятел.

„Боже мой, той говори в минало време!" - помислил си писателят.

- Това, което се случи с нас, е ужасяващо, необяснимо - продължил младежът, - не мога да повярвам, че е истина. Баща ми почина внезапно снощи, след като сте се разделили.

Ако кучетата притежават дарбата за прозрение на духовете, те също така имат и прозрение за обстоятелствата.

Безмълвието на Уесекс при телефонния звън-вестител на смъртта ми напомня невероятното безмълвие на нашето куче Маскот през дните на агонията и погребението на баба ми по бащина линия.

Маскот, която ни дразнеше с безкрайния си лай винаги когато някой звънеше на портата и влизаше в градината, съумя да се овладее и да мълчи, докато многобройните роднини и приятели минаваха през къщата на покойната. Нещо повече, тя, която като всички кучета не можеше да понася хората в униформа, не се озъби и не изръмжа нито веднъж, докато служителите от погребалното бюро влизаха и излизаха.

Тя стоеше в дъното на градината с приведена глава и наблюдаваше много внимателно всички тези необичай­ни движения, които при друг повод биха предизвикали яростта и звучния й лай.

Грам Сен Бернар, Малпасе, Фурвиер

Една сутрин през февруари 1939 г. кучетата от Гран Сен Бернар вкупом отказват да последват монасите в ежедневната им разходка. Не помагат нито ласки, нито заплахи; братята не разбират нищо - кучетата им стачкуват! Това е нещо невиждано. Накрая те се отказват от ритуалното си излизане.

Час по-късно се развихря буря с невиждана сила и върху пътя, по който обикновено минават монасите и кучетата им, пада лавина.

Малко преди пробиването на язовирната стена в Малпасе овцете наоколо проявили много признаци на безпокойство.

Също така преди сриването на хълма във Фурвиер конете не можели да си намерят място; една полудяла от ужас котка избягала от дома на господарите си, а момчето им хукнало след нея, като по този начин се спасило от скоро сринатата къща.

В тези три случая се касае за естествени катастрофи и може да се допусне, че кучетата, овцете и конете са усетили вибрациите на земната кора, която се е раздвижвала, но ние вече видяхме, че те долавят и катастрофите, предизвикани от човека, а следователно, напълно непредвидими.

Според г-н Ф. Гурон, председател на Психическото дружество на Лион, телепатията понякога по-лесно се поддава на наблюдение и експериментиране у животните, отколкото у хората. Ако животното стане приятел на човека, а той на свой ред му отвърне със същата любов, между тях се установява контакт от идеално съгласувани вибрации, които могат да застанат в основата на неоспорими явления на предаване на мисли. С още по-научна точност парапсихолозите смятат, че в случая се касае за мигновена проекция на вълни от частици, заредени с информация-мисли, които свързват човека-предавател с животното-приемател. От друга страна, следва да се отбележи, че за тази цел непрестореността и дори чистотата на животинската психика улесняват предаването, тъй като нашите братя са не-подвластни на хаоса от съзнателни, подсъзнателни или несъзнателни мисли, които усложняват нашата личност.

Г-н Гурон добре познава въпроса за телепатията между човек и животно, тъй като е имал щастието да отглежда и изучава в продължение на повече от петнадесет години един чистокръвен сетер на име Аякс, също като гръцкия герой.

Първо Аякс бил научен подобно на много свои събратя-кучета да „подава лапа" срещу лакомство. С лявата си лапа той удрял в протегнатата дясна ръка на господаря си толкова пъти, на колкото възлизало числото, за което го питали на висок глас (случаят с класическата дресировка, основана върху асоциацията на определен жест с определен звук). После, след като спрял да произнася въпросното число и установил, че животното брои също толкова добре, както преди, г-н Гурон заключил, че се касае за телепатия между кучето му и него. Така това психическо взаимодействие позволявало на Аякс да извършва незабавно и безпо­грешно всяка проста математическа операция, която неговият господар можел да извърши наум, например:

4+3, 5-2,18:3, 36:12, 48:24 и пр.

Когато резултатът надвишавал 9, Аякс го съобщавал на два или повече пъти. Например числото 36 се предавало първо с 3, после с още 6 удара с лапа. За да съобщи числото 132, Аякс първо посочвал стотиците: 1, после десетиците: 3, накрая единиците: 2. Всичко било въпрос единствено на време и дисциплина. Аякс можел също така да изрече по букви името си или дори кратки изречения, подготвени от господаря му, с помощта на условна цифрова азбука; той също така можел да отговаря с „да" и „не", все така според желанието на човека, като удрял с лапа веднъж или два пъти, според въведената условна система. Г-н Гурон получавал безкрайно разнообразни реакции на всеки един въпрос на запитващите, при условие че самият той знаел въпросите им.

Измежду най-прочутите животни-телепати трябва да споменем най-напред кучето Зу, което буквално четяло в паметта на господарката си. То отговаряло на поставените му въпроси, като удряло с лапа според предварително установен код. Така то можело да извършва малки аритметични операции и да съставя изречения с помощта на цифрова азбука. То обаче вършело тези чудеса единствено в присъствието на своята възпитателка и само ако тя знаела предварително отговорите. Ако тя бъркала, бъркало и то, като по този начин правело неволни грешки, може би обезсърчителни, но затова пък твърде показателни за явлението на чиста телепатия. Случаят със Зу е проучен подробно от Раул Монтандон във великолепната му книга „От животното до човека".

Като следовник на Зу кучето Кабил „знаело" да вади квадратен корен от тридесет и шест, но също така единствено при условие, че господарката му присъства (а тя, разбира се, знаела резултата от пресмятането). За сметка на това Кабил отказвал да брои пред непознати хора, чието психическо присъствие може би обърквало неговите способности, освен ако това не е било едно по-личностно поведение, мотивирано от известна свенливост.

Колкото до полицейското куче Дик, то било по-общително: освен други професионални подвизи, то можело да долови мигновено мисълта на някой от присъстващите в залата, където работело, и да посочи без грешка картата за игра, която само този зрител си бил намислил.

Но нека се върнем към сетера Аякс.

- Аякс, колко лапи имаш?

- Четири - отвръщало кучето.

- Колко колела има един велосипед?

-Две.

-Три.

- Седем.

- Четири! (И наистина, 40 000 000 м : 10 000 000 = 4.) Когато някои скептично настроени хора обвиняваха господаря и кучето му в измама, съучастничество или несъзнателно действие... (набор от недоловими рефлекси, наричани от парапсихолозите „кумберландизъм"), техните подозрения се разсейваха, щом повторехме пред тях опита, но в тъмнина или със затворени очи, с ръкавица или слой марля на ръката... Впрочем, тази ръка оставаше отворена и протегната хоризонтално към животното, така че операторът да избегне изкушението да задържи, съзнателно или не, лапата на кучето така, че да го спре в нужния момент.

Понякога Аякс и господарят му бъркаха, било поради неволна грешка на последния, било - парадоксално - го правеха умишлено, за да си поиграят малко с публиката и най-вече, за да бъде експериментално доказано явлението на чиста телепатия.

- Колко правят три и две? - пита някой леко насмешлив свидетел.

- Четири! - отвръща Аякс, послушен на телепатичната воля на г-н Гурон.

- Виждате, че вашето куче-феномен сбърка! - заявява скептикът.

- Е, случва му се понякога! - отговаря тайно развеселеният му господар.

Същевременно един факт остава винаги в противоречие с неговата воля: когато си мислел за нула или когато не мислел нищо, което е горе-долу същото, верният математик започвал да удря с лапата си, без да спира, до раздразнение; сякаш не знаел за съществуването на нулата и като неосъзнат философ я обърквал с безкрайността...

Ето един още по-смайващ факт, който този път надхвърля обсега на телепатията между господаря и кучето му: Аякс никога не успявал да съобщи число, свързано с духовния свят, трансцедентно число, число на посвещаване. Той винаги се обърквал, когато го карали да преброи свещите на светилника със седем гнезда, докато можел да преброи седемте дни в седмицата. Четирикракият философ бил неспособен да отговори на въпроса: „Колко точки има в Платоновата триада?" въпреки волевата амбиция на господаря си, който, след като бил амбициран от четива за животните-чудо, бил извънредно изненадан и разочарован от такова духовно неподчинение. Въпреки че Аякс можел с негово посредничество да преброи колелата на един триколесен велосипед, той не можел да изброи трите върха на един триъгълник, ако се касаело за Платоновия триъгълник: Красота, Истина, Добро.

Пред едно такова философско объркване г-н Гурон бил подтикнат да потърси за феномена Аякс друго обяснение освен класическата телепатия, като допуснал намеса, външна както за психиката на животното, така и за неговата собствена психика. Когато искал от Аякс да изброи символични и посветени числа, Целостта се намесвала, като сама прекъсвала връзката по един или друг начин. На какво се дължала тази неочаквана намеса, тази объркваща забрана от Невидимото? Без съмнение на това, че не е писано на едно куче и неговия господар да имат постижения с такава трансцедентност, че вероятно биха вдигнали по петите си цели глутници от учени с всички последващи от това разочарования. Царството на посвещаването било затворено за Аякс: не такава е била неговата мисия и без съмнение нещата са били добре така.

Впрочем намесата на силите от отвъдното в свръх-нормалното поведение на кучето-телепат не се ограничила само с тази философска преграда. На около дванадесет-тринадесеттодишна възраст сетерът, който може би усещал, че старее, малко по малко започнал да се обърква. Случвало му се все по-често да сгреши или да откаже да смята въпреки все така напрегнатата воля на ненаситния му господар. Един съдбоносен ден доброто животно дори спряло всякак­ви телепатични усилия, като без съмнение се надявало на изцяло заслужена почивка.

Същевременно обаче едно лице, много известно в лионските психични среди, пред което г-н Гурон малко се бил прехвалил за достиженията на кучето си, поискало - и това било негово право - обективна демонстрация в близко време, тъй като не се задоволявало с разказ или сказка. Затова г-н Гурон с голяма неохота го поканил да види как работи Аякс. Как щяло да реагира животното - дали щяло да откаже изцяло да работи, или да трупа една върху друга отчайващи грешки? Предишния ден той се опитал да го върне във форма, да го накара да преговори знанията си също като ученик след ваканция. Пълен провал - Аякс вече изобщо не смятал!

В уречения ден скептичната дама била точна на срещата. Аякс се представил великолепно, броил като истински майстор! Разбира се, както било прието за правило, не го питали за нито едно число на тайнства, и екзаминаторката си тръгнала задоволена и убедена.

Как може да се обясни това изненадващо връщане към работата му, освен с помощта на намеса на Контролната цялост, заредила отново телепатичната връзка, която управлявала? Впрочем след края на тази примерна демонстрация връзката между кучето, господаря му и отвъдното била окончателно разрушена. Така настъпила за Аякс окончателната почивка, а после - болестта... и смъртта. В една мразовита нощ на януари 1963 г. Аякс, съборен от криза на уремия, предал Богу съвсем чистата си душа и влязъл в рая на кучетата...

Професор Олаф Лунден, голям приятел на писателя на приказки Андерсен, страдал от белодробна туберкулоза. Навремето хората били безпомощни пред тази болест, която взимала много жертви във влажните и студени страни като Дания.

„Болките от туберкулоза - се казва в един френски медицински трактат от онова време - трябва да се преселят да живеят, в страни с по-мек климат. Ако лицето е със слаба конструкция и за него е полезно да бъде заточен, трябва да се изберат за това бреговете на Прованс като Пер, Кан (очарователно селище с 4000 жители), Ница или Маншон. Ако лицето е раздразнително, повече ще му подхожда, мек, по-скоро леко влажен, отколкото сух въздух и тогава трябва да се избере Рим, Венеция или Пиза.

Същевременно обаче никое, от препоръчваните срещу туберкулоза средства не е изцяло ефикасно; лекарствата, използвани като спомагателни средства, имат само второстепенна роля. Сам Лаенек признава това: „Никое лекарство няма силата да спре хода на туберкулозата." Прогнозата винаги е много лоша: единици болни, поставени в добри хигиенни условия, могат да стигнат до оздравяване, но това са изключения, обикновено болестта завършва със смърт."

Лунден сигурно е бил „раздразнително лице", защото неговият лекар горещо му препоръчал Италия. Преди да замине на юг, болният поверил кучето си Амур на своя приятел Андерсен.

Тъй като разбирал положението, Амур се държал много разумно и приел без затруднения тази пълна промяна в живота си. Той скоро покорил Андерсен и неговата прислужница с приветливостта и интелигентността си.

Изминали няколко месеца. Лунден пишел редовно: всяка седмица по писмо; здравето му минавало през подобрения и влошавания, които сякаш се отразявали върху Амур. Прислужницата обърнала вниманието на Андерсен на това:

- Човек би казал, че това куче вижда всичко, което става в Италия: ако има апетит, можем да сме сигурни, че в идните дни ще получим писмо от г-н Лунден, в което той ни пише, че има усещането, че е преодолял кризата. Обаче ако Амур е потиснат, мълчалив, с муцуна между лапите и подвита опашка, то сигурно писмото от професора ще ни донесе лоши новини.

- Не бях обърнал внимание - отвърнал Андерсен, -но сега, след като ми го казахте...! Да, така е... Онова, което ме безпокои, е, че от няколко дни Амур не яде почти нищо и непрекъснато скимти.

Седмица по-късно кучето събудило Андерсен с близване по ръката.

- Разбрах - казал писателят. - Идваш да ми съобщиш, че всичко е свършено.

Амур заскимтял тихо, Андерсен погледнал стенния часовник: било малко след единадесет часа вечерта. На другия ден той се облякъл в траурни дрехи. На приятелите си, които се учудвали от облеклото му, казал само:

- Олаф е починал миналата нощ.

Това било потвърдено след няколко дни.

Телепатия ли е било това, или виждане на разстояние? Как да разберем? Амур не е разкрил тайната си. В следващия случай обаче се налага второто обяснение, тъй като кучето е присъствало на драмата.

Уилям Терис, британски актьор от края на миналия век, се радвал на голяма известност. Изпълнявал големите роли от театралния репертоар: Касио, Меркуцио, Хенрих VIII, но пожънал най-големите си успехи като актьор в мелодрами. Дълбокият му глас, внушителният му външен вид, небрежните му маниери го превърнали в идола на викторианската публика. След като бил работил последователно като моряк в търговската флота, фермер на Фолклендските острови, гледач на коне в Кентъки, в този петдесетте дишен мъж имало нещо силно и народно, което очаровало тълпите.

През декември 1897 г. той играел „Тайна служба" в лондонския ,Аделфи Тиътър".

Вечерта на 16 декември съпругата му Изабел и синовете му Уилям и Том седели заедно във всекидневната на къщата им в Белфорд Парк. Двамата млади мъже играели тихо на шах, а майка им се била зачела; на коленете й лежал малкият й териер Дейви, който спял дълбоко.

Изведнъж той подскочил и се събудил, сякаш чул необичаен шум. Но във всекидневната, ярко осветена от високите свещници и буйния огън в мраморната камина, всичко било тихо. Кучето скочило на земята, заръмжало, озъбило се, залаяло яростно, замятало се наляво-надясно, сякаш се опитвало да избегне ритниците на някой враг.

- Но какво става с него? - възкликнала Изабел Терис. - Какво вижда? Той, който обикновено е толкова спокоен! Това ми прилича на лошо предзнаменование.

Тя разбрала, че яростта на кучето била насочена към някакъв невидим враг, и въпреки тревогата си се досетила да погледне стенния часовник: той показвал седем и двадесет.

- Господи, дано само да не се е случило нещо с баща ви!

- Разбира се, че не, мамо - отвърнал Том, - по това време той е в гримьорната си. Приготвя се за представлението в осем. Нищо не може да му се случи.

Той я уверявал в това, но сам не бил много сигурен. Всъщност бил извънредно разтревожен. Тревогата му нараснала, когато Дейви внезапно спрял да лае гневно и започнал да скимти продължително.

- Отиваме да видим какво става - казали синовете.

- Не, стойте тук! Не ме оставяйте сама. Страх ме е. Час след това един крайно смутен полицай дошъл при Изабел Терис, за да й съобщи за нещастието, което тя предчувствала: в момента, в който влизал в театъра, съпругът й бил нападнат от някой си Ричард Принс, маниак, безумец, жалък завистник на успеха му, който го намушкал смъртоносно. Часът бил седем и двадесет.

По същия начин, по който Сведенборг, намирайки се в Холандия, присъствал на убийството на цар Петър III, и малкият териер видял как лудият се нахвърлил върху господаря му. Тъй като мислел, че тази сцена се разиграва във всекидневната, той му се притекъл на помощ, хвърлил се върху убиеца, нападнал въоръжения с нож призрак на живия. После, когато кучето-ясновидец разбрало, че всичко е свършено, започнало отчаяното си оплакване.

Кар-Кеди

Подобно преживяване е имал и Клод Фарер, морски офицер, чието поприще в нашата литература от началото на века е подобно на това на Пиер Лоти. Една нощ авторът на „Битката" и на „Дим от опиум" бил грубо разбуден от разтревоженото мяукане на Кар-Кеди. С настръхнала козина и внимателни стъпки котаракът, който неспирно мяукал, ходел покрай стената, разделяща къщата на писателя от тази на съседката му, „момиче на повикване", както бихме я нарекли днес.

Кар-Кеди сякаш следял крачка по крачка някакво невидимо присъствие, спирал се и гледал така, сякаш виждал какво става от другата страна на стената. Внезапно той отскочил назад, замятал се във всички посоки като луд, опитвал се да изскочи от стаята. Ужасеният му поглед срещнал този на Клод Фарер. Той скочил върху него и се сгушил на гърдите му като уплашено дете. „Благодарение на този вцепенен от страх котарак - отбелязва писателят в своя дневник - ужасът проникна до мозъка на костите ми."

Този ужас е бил основателен, и то колко много! На другия ден той научил, че прекалено красивата и прекалено благосклонната му съседка била убита. Всичко станало така, сякаш котаракът бил присъствал на ужасната сцена.

Голяма е съблазънта да премахнем онзи, който вещае нещастие. Кучето на художника Марсел Манжен е из­питало тази жестокост на гърба си. Това животно, чието име не знам и което ще наричам Касандра, имало способността да предвещава безпогрешно кончините, които предстояли в семейството. И така, една вечер то започнало да вие на умряло.

- Какво още иска да каже това проклето животно? - рекла г-жа Манжен.

- - Успокой се, скъпа, това в никакъв случай не може да засяга нас. Та нали ние сме напълно здрави? - отвърнал художникът.

На другия ден той починал от емболия. Г-жа Манжен наредила да убият бедното куче-Касандра.

От времето на Иеремия, убит в Египет от своите събратя по религия, разгневени от предупрежденията му, е известно, че службата на пророк носи своите рискове.

На 27 октомври 1989 г. дочувам по радиото следното съобщение. Става въпрос за стар котарак на име Пачи, принадлежащ на пазач в зоологическата градина на Сан Франциско. Той придружавал господаря си по различните му дела, например, когато трябвало да се даде риба на пингвините. Животът му бил отмерен като по часовник; вечер той се връщал точно по едно и също време вкъщи и никога не прекарвал нощта навън. Но Пачи, методичният домошар Пачи, отказал категорично да се върне в дома на господаря си вечерта преди земетресението.

Фактите, разказани в тази глава, биха могли да служат за доказателство, че всичко е предопределено. Философи, богослови и основатели на религии се борят от векове в опитите си да намерят отговор на щекотливите въпроси за Провидението, съдбата и човешката свобода. Има и друга трудност: ако всичко е писано, то трябва да има някой, който да го чете. Но се оказва, че въпросните „някои" повечето пъти грешат, когато са от човешкия род, но не грешат никога, когато принадлежат към света на животните.