Железният светилник е първият и най-значим роман от тетралогията на Талев, посветена на борбите на българския народ за национално осъзнаване и освобождение на Македония
Изтегляне 55 Kb.
|
| ,,Железният светилник“ е първият и най-значим роман от тетралогията на Талев, посветена на борбите на българския народ за национално осъзнаване и освобождение на Македония. Написан в един драматичен за своя създател момент, той осъществява замисъла му за задълбочен анализ на национолната съдба, за поглед към миналото, в което се търсят отговорите на актуалните въпроси за мястото на личността в историческите събития, за надеждите на човека, които се кръстосват с големите изпитания на времето. Романът развива епическите традиции на българската литература, които се интересуват от националните и социални конфликти в хода на развитието на българския народ.
Две основни линии изграждат художественото повествование на творбата – личното битие на човека и историческото битие на нацията. Романът съвместява особеностите на семейната сага и на историческия разказ, преплитайки ги в хомогенна сплав на белетристичното внушение. Основната тема за национално-освободителните борби дава възможност за разгръщане на авторовото разбиране за връзката между рода, личността и историята, нравствено-филисофската му концепция за народната съдба. В центъра на епическото изображение е поставен един български род – с неговия частен живот, с неговите страдания и надежди, с индивидуалните му драми и стремежи. Същевременно това е отправната точка за осмислянето на глобалните исторически процеси, представени в тяхното раждане от най-дълбоките недра на народа. Семейството е един модел на големия общ дом в България, родовото дърво на Глаушеви прераства в символ на национолната цялост, на националните идеали и духовни стремления. По този начин обективният исторически развой на българската участ е разкрит не като външна събитийност, а като същинска проява на националния характер. Дълбоката морална устойчивост, здравите корени на българската народност, силата на патриархалните връзки са истинска първопричина за пробуждането и укрепването на народа във Възраждането и отстояването на национолните ценности, осъзнати като родово присъщи. Народопсихология и историзъм са поставени в каузална зависимост, която придава убедителност на образите и плътност и дълбочина на сюжета. Повествованието започва със създаването на Глаушевия род. Неговите корени тръгват от Стоян Глаушев и Султана, Хаджи-Серафимовата внучка. Началото е положено нейде в тъмнините на робството. Епическата широта на разказа се подсилва от народопесенното мото но първата част, в което директно е изведен образът на дървото като традиционна метафора на рода във фолклорното съзнание. Двамата герои са посочени като зачинатели на нов клонат род, в срещата на техните съдби е сплетен възелът на семейната сага. Същевременно чрез тях се утвърждава силата на традицията, на установените морални норми и специфичния народен характер. Стоян избягва от родното си село Гранче в Преспа, за да се спаси от преследване заради убитата хрътка на бея. Съобразно митологичния модел, в началото на рода е поставено изпитанието, което дава тласък на разказа. За младия момък няма живот в къщи и виднъж поел по своя собствен път, той никога не се връща назад. Родното му село е на три часа път от града, но сякаш е в друга планета – героят завинаги скъсва с онова тъмно минало, в което той е бил като загубен в огромния род на баща си, за да поподне на новия друм на собственото си битие. Стоян е въплъщение на селската жизненост и първичност, неподправеност и устойчивост, простодушност и неизтощима енергичност. Неговата постъпка е следствие на тези качества и е спонтанна реакция срещу робството, неосъзнат стремеж към лична независимост. Веднъж попаднал под погледа на Султана, неговият път по-нататък ще бъде направляван от нейната мъдрост и воля. Образът на Султана е главният стожер на романа и в най-голяма степен събира в себе си особеностите на народния характер във вековете. В нейно лице Талев дава израз на своето разбиране за изконните български добродетели, съхранители на традициите и сами тяхна рожба, които са свързани с тежката участ на народа, но и са част от специфичния национален характер с неговата сила и устойчивост, целеустременост и здрава земна природа. Султана е ревностна пазителка на патриархалния ред, негова главна опора за Глаушевия род. В началото на романа тя нарушава общоприетите норми, като първо пуска непознатия момък в двора си, а после се жени за него. Привидно тя сякаш се противопоставя на традицията, опълчвайки се първо на вуйчо си Тасе, а след това на преспанските старци, които се опитват да съдят двамата герои за престъпването на законите. В отстояването на избора ù се проявява силата на нейния дух и характер. Самостоятелната ù постъпка е извършена не с цел да разруши родовия морал, а напротив, за да го укрепи и заздрави. Тя се решава на това смело вирогледство, водена не от някаква осъзната индивидуалистичност, а с мисълта да спаси загиващия Хаджи-Серафимов род, чиято единствена издънка е тя. В непохватния Стоян тя вижда съпруга, който ще гарантира продължението на семейството, при това запазвайки собственото ù господарско достойнство. Тук героинята се отличава от традиционната представа за несигурната и подчинена девойка от патриархалния свят, тя действа като уверен в правотата си човек, с което поставя началото на родовата общност. Султана създава свое семейство, домашно огнище, щастие. Нейната личностна енергия е подчинена на племенното, родовото, колективното. Забележително е, че още от самото начало нейното сърце ù заговаря не за любов или индивидуални стремления, а се подчинява на повелите и грижите за рода на своите предци, за които мисли, когато изгражда дома си. И не за пропиляното богатство на Хаджи Серефим более тя, а за възстановяване на старото достойнство и слава, за здрави корени и плодовити клони на старото дърво. Трудолюбива, нравствено чиста и строга, до крайност вярна на дома и установения от векове ред, отдадена на челядта и семейния просперитет, тя символизира истински градивната сила на патриархалната българка. Това са господстващите в нейния свят ценности. Като съпруга и майка Султана става жрица на своето семейство. Тя е тази, която дава куража на Стоян да посрещне съпротивата на градския еснаф и да оцелее, когато той отваря собствен ковашки дюкян, тя е здравата опора на семейството в тежките моменти на изпитания и материални несгоди, тя подкрепя сина си Лазар в неговия нелек път на народен водач. Върховно нейно постижение е единството но рода, обединен под суровата власт на справедливия ù характер. Тя знае как да роди и възпита децата си, как да ги задоми и пази от беди, как да наложи домашните закони и как да постигне уважение и разбирателство сред многобройната челяд. В хода на разгръщащото се сюжетно действие Султана се налага като единствената безалтернативна фигура на Глаушевата фамилия. В нейните ръце е властта (самото ù име носи смисъла на владетелка) да управлява семейството, превръщайки се в симвал на вековната енергия на народа, напластявана в дългите векове на затварен робски живот. Често пъти тя се чувства сама, неразбрана от снахи и синове, налагаща своята воля въпреки всички, но това е част от нейната роля, осъзнателно приета от цяло сърце, да бъде жрица на рода с цената на непрестанни усилия и дори жертви. Романът проследява как цялостна и целеустремена личност, влязла в сюжетното действие с един непривичен ,,бунт“, постепенно олицетворява консервативността и закостенелостта на патриархалното. Образът на Султана е монолитен, но и психологически уплътнен, аргументиран от дълбоките ù преживявания, от майчинските ù надежди и разочарования. Домът, който тя създава върху строг и неприкосновен вековен ред, отглежда първите свободни в поведението и помислите си хора в градчето, каквито са Катерина и Лазар. Тук е голямото майсторство на романиста, който в този парадокс внушава идеята си за естествения ход на нещата. Родът, в градежа на който Султана отдавна цялата си енергия и човешка сила, за да бъде той уж вечен, в своето развитие неусетно се отваря към големия колектив под напора на неизбежните повеи на възрожденското време. Антипод на Султана с нейната строга и ритуално съхранена приемственост на традиционните ценности е Катерина. Нейната свободна и емоционално пълноценна любов към майстор Рафе Клинче е индивидуалистичен акт, който постовя вън от колективното начало, пазителка на което е Султана. В очарователния образ на своенравното девойче, израснало в еманципирана и също като майка си силна жена, Талев влага разбирането си за един нов тип човек, който макар и рожба на строг патриархален свят, е несъвместим с него. Високите дувари на Глаушевия двор не могат да спрат оня естествен процес, в който се ражда прогресът като отрицание на старото и закостенялото. Катерина има очи за вътрешния огън на майстора резбар, защото собственият ù духовен взор е отправен далеч над патриархалната обичайност. Тесен и недостатъчен за дълбоката ù жизненост е Глаушевият дом, сковаваща е родовата предопределеност и суровият домашен ред. Тя е друг човек, както и сам Рафе Клинче признава пред Лазар, защото носи новото, напредничавото, онова, на което бъдещето принадлежи. Твърде рано покълнало, то е несъвмистимо с поставеното от Султана и затова героинята е обречена. Външно постъпките на двете – Султана като млада сама избира своя жених и Катерина сама избира своя любим – са парадигматично идентични, но вътрешното им съдържание е коренно различно. Султана прави това не от любав, не заради порива на осъзналата своята ценност личност, а в името на бъдещето общо благо. Катерина – обратно – престъпва традиционния морал, водена от силата на своето чувство, от желанието си за себереализация от един индивидуалистичен и еманципиран избор, който по никакъв начин не държи сметка за общото, ,,повеленото“. Майка и дъщеря са деца на различни епохи. Оригиналната нараторска находка е, че неизбежното погиване на най-малката дъщеря на фамилията е осъществено като ритуална жертва на патриархалното, от което тя се опитва до се отскубне. Сама майката извършва жертвопринушението. Султана няма избор пред своята съвест, загрижена за устойчивостта на рода. Тя самата извършва грях, като дава отровната билка на детето си, но този грях в нейния морален катехизис е несравним с огромното престъпление на девойката. Постъпката на Катерина застрашава цялостта на дома, вековния ред и постановлевията на традицията. Вътрешната драма на Султана е голяма, болката е разкъсваща, както тя признава, никой няма да страда повече от нея, майката. Но със същата непоколебимост, с която преди десетилетия е устояла на хорската мълва, защитавайки своето завоевание – семейството, тя удържа до край жестокото изпитание, жертвайки часто от себе си, собствената си плът пред олтара на общността. Консерватизмът и затвореността на българското семейство е онази здрава основа, в която покълва семето на бъдещето, въплатено в образа на Лазар. Той е друга проява на националния характер. Има нещо общо между него и Катерина – и двамата се стремят към лично, индивидуално щастие, но у брата това отвежда до равнището но обществения живот. Постройката на неговия образ е показателна за провеждането на Талевата идея за сечението между лично-индивидуално и народоностно-исторично. Лазар е изчистеният и кристализирал образ на народния водач. Неговото излизине на социалното поприще е подготвено от същия патриархален семеен модел, който осъжда Катерина. Той е отгледан с любов и надежда, в здравите устои и връзки с рода. Султана подкрепя своето любимо дете в неговите стремежи за духовно извисяване и тук е тънкото противоречие в нейния образ, което я прави още жизнено достоверна. Лазар е различен от всички други в семейството, той е непригоден за тежкия занаят на баща си, неговото призвание е друго. Глаушевците са затворени в простронството на дома и работилницата, а неговите прояви разчупват затвореността не само на бащиния дом, но раздвижват духовете на целия град. Неговото предназначение е да подтикне градеца към здрав колективен живот, да съгради общ дом за народа – засега само църквата, но по-късно Родината ще бъде схваната като общ национален дом. Преди Лазар Климент Бенков е сложил първия камък на общото градиво, той е отворил очите на Султана и Стоян за користните стремежи на фанариотството, което се стреми да отроди техния син. Образът на предприемчивия и прогресивен българин е въплащение на новите исторически потребности и е израз на възрожденските представи за обществено поведение. Действен, активен, всеотдаен, той посвещава силите си на своя народ. Конфликтът му с Аврам Немптур, който е основният организационен център на сюжета на втората част на романа ,,В тъмни времена“, е първият сблъсък на ценностите, отразяващи народните въжделения. Борбата против гръцката асимилация и против безродството на тежкия търговец-гъркоман е важен момент както за хода на историческата събитийност, така и за по-нататъшното развитие на романа. Климент Бенков е повел тази борба, но след смъртта му нещата са замрели – строежът на църквата е забавен, Преспа е скована в здравите прегръдки на владишкия наместник. На Лазар Глаушев е отредено да продължи неговото дело и като романен персонаж той е построен, за да поеме величието на своето предназначение. Просветлението му донася рилския монах – образ типологичен на първите възрожденски будители, които самотни и всеотдайни разгоряват пламъка на самосъзнанието. Бавно, но уверено, Лазар се калява, за да стигне до онзи момент, в който твърдо заявява пред себе си: ,,Аз ще поведа народа, аз, аз!“. Неговото битие на романов герой е свързано с борбата за построяване на църквата, след това против гръцкия език в богослужението и за създаване на собствено българско училище. Той сам вдъхновява и направлява съгражданите си в тези тежки изпитания, за което народът го огражда със своята любов и вяра. Така Лазар се вписва в промените на историческото битие, съсредоточавайки в себе си срещата на отминаващото патриархално време и новите тенденции. Социалната реализация на героя е проведена като доминираща в романа, неговата обществена функция ,,поглъща“всички останали роли. Той също има лична драма – да избира между Божана и Ния. Към дъщерята на Климент Бенков го притегля неговата патриотична вярност и ангажираност към общото дело, човешката му почтеност и добросърдечие. Към дъщерята на личния му и народен враг Аврам Немптур – дълбока и дълго непризнавана любов. Той схваща своя избор по единствения ,,правилен“ за романа начин: между своя и чуждия свят, между собствения и различния социален ранг. И двете девойки са носители на изконни национални добродетели, което прави дилемата още по-напреганат. Те са сякаш еднакво хубави, еднакво добри и благожелателни към Лазар, еднакво влюбени и всеотдайни и достойни за него. Ала за да съхрани идейната праволинейност на героя – такъв герой, чийто личен живот не е само негов, трябва да излъчва цялостност и непоколебимост – романистът отстранява всички пречки по пътя към сбъдването на съкровената любов между Лазар и Ния. Първо от пътя между двамата е отстронена болнавата Божана, а след това и напълно дискредитиралият се Аврам Немптур, както и неговото богатство, изгоряло в очистителния пожар на собствената му греховност и родоотстъпничество. ,,Железният светилник” завършва със сватбата им - най-истинските и идеализирани продължители на започнатия в началото род на Глаушевите. Богатството на националния характер в романа е въплътено и в образа на Рафе Клинче. В определен смисъл той е противоположен на образа на Султана – срещу нейната категорична обвързаност и посветеност на домашния ред и традиция той е човекът без семейство, без близки и дом. Срещу нейната прагматичност и здрав смисъл се възправя неговата вечна безсребърност и съзнателно неглижиране на всичко материално и подредено. Но в него живее новият дух на възрожденското време. Той, самотникът и неразбраният, носи божествения огън на творчеството. Резбарят е чужд на патриархалната традиция и остава неразбран не само от Султана, но с нея е личният му конфликт. Без тя да осъзнава това, той донася в едва-що пробуждащото се градче духа на голямото изкуство, на безкрайния свят, на бъдещето. В дърворезбата, която в края на романа той подарява на сватбата на Лазар и Ния, са изваяни образите на Катерина и неговият. Появявайки се само като бъдат осветени по определен начин, те са ключ към разбирането на живота на хората от тази епоха: ,,По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…“ – обяснява Рафе. Но така личното битие на героите е само миг от голямата картина на народната съдба, в която всеки участва според назначението и силите си. Органичното смешение на двата наративни пласта – народно-традиционното и исторически изменчивото – намира отражение в романната организация на времето. Родовата хроника на Глаушевци се движи в непроменимия кръг на митологично вечното, нещата се повтарят в своята устойчивост – сватби, раждания, смърт. Следователно те са вечно възпроизвеждащи се и ненарушими, стегнати в здравия обръч на патриархалните връзки, а времето е от памтивека и за всякога нескончаемо. Негово ярко въплъщение е Султана, пазителка на огъня и семейната задруга, тя остава непроменима в своята устойчивост и в своята ясна целенасоченост да държи юздите на огромния род. Друга е организацията на историческото време. В него всяка случка е уникална, то тече линейно и в неговата принципна невъзможност да се връща назад е заложена трагичността на битието. То поставя героите пред изпитания и ги подлага на трансформации, то ги изправя пред голямата общност – нацията, за чието бъдеще те са отговорни. ,,Железният светилник“ е роман за истинското българско семейство, което е най-чистият извор на националните добродетели. Героите са различни – едни принадлежат на миналото, други на бъдещето, но помежду им цари хармония и здрав ред от първата до последната страница на творбата. Напрежението между поколенията, естествените разминавания и неразбирателствата не са разрушителни, а съзидателни, изграждащи родното своеобразие. Личните им страсти и разочарования, стремления и надежди са в съзвучие с насъщните потребности от любов, единение, духовен национален просперитет. Сдвояването на психологическия душевен строй и съдбата на народа зазвучава като могъща оратория на трагичните исторически събития в Македония от края на ХІХ и началото на ХХ век, чиито грандиозни задачи се преодоляват без колебания и с един цялостен в поривите си народен епичен дух. Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 55 Kb. Сподели с приятели:
|