Жената пожела да я представя само като "Една чужденка"

изповед за пътя на една българска поетеса и актриса, днес чужденка

02.10.2007г.
Жената пожела да я представя само като “Една чужденка”. Почувствах нейната изповед много близка до тематиката на сайта на ИРИОН www.pueron.org и реших да я представя пред Вас. Благодарна съм на моята събеседничка за откровеността, съпреживяването на болката ме връхлита почти физически. Но нали изливането на мъката върху белия лист лекува. Освен това изостря чувствителността на околните, докосва сродните души, отговяря на много незададени, дори неформулирани въпроси. Ще се радвам някой ден да получа и някой ведър и оптимистичен стих от нея, тези, които ни предостави са пропити от мъка и печал... Но, да ù предоставя думата, за Вас.

Галя Маринова

С несправедливостите и лицемерието в нашето общество аз се сблъсках много рано. Още като пионерче, на втория месец след влизането ми в пионерската организация, тогава съм била в 3-ти клас, написах едно писмо-дописка до вестник “Септемврийче”, в което описах разпуснатия начин, по който протече едно пионерско събрание, където отрядният председател не успяваше да овладее класа, а дружинната ръководителка на училището седеше на последния чин и невъзмутимо си плетеше плетката. В резултат на тази моя публикация бях заведена под конвой от дружинната – да давам обяснения пред ръководителите на пионерската организация в града. Седналият на председателското място мъж ми се стори огромен и страшен. Той ми взе пионерската връзка и ме изключи от пионерската организация с думите: “Елате ни вижте, а?”. По това време аз бях едно хилаво хлапе и още не знаех за съществуването на великия фейлетона на Вазов. На този етап аз търсех вината само и единствено в себе си. Дълго живях със срама от изключването ми от пионерската организация. Беше светотатство да си помисля, че проблемът може да е извън мен – в обществото и в съществуващата система. Добре, че по-късно ме преместиха в друго училище, където ме възстановиха за член на пионерската организация, което за мен беше много важно, защото това беше единственият начин да участвам в художествената самодейност, която винаги е била моята най-голяма страст, любов и мечта.

След като завърших средно образование кандидатствах във ВИТИС. Издържах успешно конкурса като преминах през седемте кръга. Но във ВИТИС приеха друга кандидатка с идентично първо име на моето и разменени места на бащиното и фамилното име. Аз много добре я познавах, защото сме от един град и тя беше дъщеря на високопоставен партиен функционер. Когато отидох да се запиша за студентка, за моя най-голяма изненада ми казаха, че никога не съм подавала документи във ВИТИС, нито съм се явявала на изпит. Едва шест месеца по-късно получих дипломата си на домашния си адрес, без адрес на подателя. Тогава разбрах, че системата е безмилостна за хора като мен, които не могат да разчитат на протекцията на своите родители. Системата те смила ако не носиш името Петко Наш Петков. В резултат на тези събития аз изпаднах в депресия и се отказах да следвам висше образование.

Наградите, които съм получила за поезия и проза са:

- Златен медал за поезия на VII-мия Републикански преглед на художествената самодейност в Кърджали

- Златен медал за проза на VIII-мия Републикански преглед на художествената самодейност.

Тези награди ми даваха право по регламент да издам стихосбирка. Аз подготвих стихосбирката, но отказаха да я издадат, тъй като намериха едно от стихотворенията за политически нецелесъобразно.

Политическите цензори не харесаха следните редове:

от толкова лъжи аз ожаднях

...
В краката ми сега хрущят стъкла

от огледалото на верността.

Къде да се огледам и защо

- за да открия струпея жесток

от не една плесница по лицето?”
Причината за цензурата беше че не може да го няма “изворът на истината”, тъй като я има Партията, нещо значи не съм разбрала!

През целия си живот съм се чувствала като едно куче, на чиято опашка има вързана тенекия, така и не успях да открия моето място в родната ми страна. Въпреки тежката депресия аз продължих да се занимавам с художествена самодейност. Подготвих моноспектакъла “Майка земя” на Чингис Ахматов. Режисьор беше известният Стоян Камбарев, който днес е покойник. По време на репетициите никой не обръщаше особено внимание на този моноспектакъл. Но аз се подготвих добре и през 1986г. се явих на конкурс “Театрален преглед Русе”. И получих първа награда. Режисьорът беше много изненадан, че моята основна дейност не е сцената. Героинята в моноспектакъла е възрастна жена. И когато председателят на журито ми връчваше наградата той сподели, че е очаквал на сцената да излезе една възрастна жена, а се появявам аз, която тогава бях само на 31 години.

През целия си живот съм писала стихотворения. Продължавам да създавам рими. За мен е психологическа необходимост да извадя стиховете от себе си и да ги положа върху белия лист. В главата ми има осем часа поезия без прекъсване, моя авторска поезия и поезия от други автори.

Написала съм една камерна пиеса и две пиеси с нормална дължина. Никой до сега не е приел да ги постави на сцената поради тяхната прекалена откровеност. От истината боли. Моето няблюдение е, че цензурата не е най-горе. Най-безпощадна е цензурата в средния ешелон отговорни лица, които потушават истината от страх, че тя достигнала по-горе ще се върне обратно върху тях с лавина от санкции и наказания. Понякога си мисля, че тези, които са най-горе не знаят или са забравили каква е истината, също като в “Приказка за стълбата” на Христо Смирненски. Може да е само оправдание, което намирам за тях, защото ако те знаят каква е истината и оставят народа да живее по този начин, става непоносимо страшно и едва ли бих намерила сили да продължа да живея. Изпратих едно мое стихотворение до известен телевизионен водещ на гледано шоу-предаване, който ми отговори с два реда: “Аз съм куражлия, но не чак толкова.”.

В първите няколко месеца след 1989г. бях екзалтирана от всички перспективи, които се отварят и си направих фирма, чиято дейност беше в областта на книгоиздаването и търговията с книги. За кой ли път преживях разочарование и се сблъсках с реалностите от живота. Получавах предложения да пера пари, да продавам цигари на черно и други такива, в които бяха замесени и високопоставени политици. Един път ме отвлякоха и поискаха откуп, равностоен на съдържанието на банковата ми сметка. Друг път стреляха по мен. Изправих се пред доста препятствия. И не ми беше нужно много време, за да разбера, че сме управлявани от същите хора преди 10-ти ноември и след 10-ти ноевмври, че нашите “държавници” преди и след сакралната дата се ръководят от еднакви принципи и, че няма милост, няма правда, няма истина за никой друг, освен за тях. Тяхната организация не ти дава право да работиш, дори да съществуваш. В резултат на целенасочени машинации останах на улицата заедно с децата и родителите ми. Не мога да простя, че животът на родителите ми беше съкратен, че детството на децата ми беше унищожено. До последните си дни те ще носят спомена за това. Пред очите ми е разплулата се фигура на нашия кмет, който с огромно удоволствие изрече: “Аз, ако съм на теб, ще се обеся.”.

Напуснах България, отнасяйки в гърлото си всички горчилки и озлобена срещу самата мен за това, че не бях способна да се преборя. Не съм първата, която са смачкали, няма да съм и последна. Но болката е много лична. И, което е най-страшното – с годините тя не намалява, а напротив – усилва се. Като тръгнеш така отритнат от страната си и в чужбина не е лесно. Но, когато най-накрая намериш място, където те приемат човешки, започваш да си задаваш въпроси: Защо като чужденец в чужбина си човек и защо в собствената си страна си нищожество? Даваш си сметка, че си бил създаден за нещо, че носиш тази искрица Божия в душата си и, когато след време се явиш там горе – пред най-главната инстанция – ще трябва да даваш отчет защо си се провалил.

В чужбина живея със задачите на момента. Опитвам се да наваксам годините, които ми липсват там като материална и духовна сигурност, защото годините за пенсия не са далеч и трябва да се погрижа за този момент. Не мога да си позволя да мисля за емоции, не мога да отделя нито една седмица, за да пиша и от това невероятно много ме боли. Опитвам се да заровя, колкото се може по-дълбоко този талант. Знам, че така подтиснат той боледува и знам, че един ден ще трябва да платя много голяма цена. Живях като идеалист и загубих. Живея като материалист и знам, че губя. Усещам бурята, която се надига в мен и се страхувам от деня, в който тя ще избухне. Защото всичко се плаща на този свят. И колкото по-късно плащаш, толкова цената е по-висока. Залъгвам се с мечтите, че един ден, когато съм вече пенсионерка, ще успея да сложа на белия лист книгите, които са в главата ми.

Причината за нашето трудно битие се крие някъде много отдавна, когато е месен хлябът, от който е направен българинът. Сол ли липсва, захар ли – не знам. Може би, ако някой ден престанем да си завиждаме и като по чудо вместо завист дадем подкрепата си на този, който може да се качи по-високо от нас .... Вярно е, че политиците ни са абсолютни боклуци. Богомил Райнов беше казал, че политиката е мръсен занаят ама не са само политиците виновни. Някога четях много. Четох достатъчно, за да знам, че съществува един друг живот. Но не четох достатъчно, за да знам, как да го постигна този друг живот. Не мога да давам съвети, лично за себе си намерих начин да се спася – може би, някъде дълбоко в мен все още е жива идеалистката и това, което най-много ми тежи е, че моите внуци няма да бъдат българи. Един много песимистичен финал, но реалистичен.
Една българска поетеса и актриса – днес чужденка
Представяме Ви някои от стиховете на жената, която написа тази изповед. Те са пропити с болка. Спестяваме името на авторката по нейно желание.
ПРОСЯКЪТ – 1995г.
Когато просякът умре – от глад,

ще го измие кучето – ще го оближе.

Спасен е вече жалкият събрат

от грохота на земните си грижи.

че няма кой да му грози пейзажа,

и да го стряска – с поглед озлобен –

да спи в дъжд и в пек върху паважа.

От пейката той гледаше звездите.

Балтонът му – от сметището взет –

на този град бодеше във очите.

той взе я в очите си затворени.

По клепките му – капки доброта

И само кучето за него пази спомени.

И вий я стиснахте в своите юмруци.

Народът – от миражи омотан –

остави вам и синове и внуци.

Върви след вас, в ръката с къшей хляб,

преглъща сънища, сълзи и скудоумия,

а вий се хилите без срам, без грях –

със наглостта на 100-годишна мумия.

О, как ви ненавиждам вас всеядни,

безскрупулни, народни уж избранници!

В наглостта си станали продажни

вий всичките сте вече с голи задници.

Народът във канавката присяда.

Прегъва крак, за да поспи нощес,

но пак го стряска с писък профучалия,

на някъде забързан Мерцедес.

А в него вий – разплути от преяждане

в седалките отпуснали сте кръст,

избърсвате в ръкав устата блажни,

помахвате към нас със среден пръст.

До крак ще изядете всички нас,

сега ний сме ви паднали в ръцете.

Но все пак ще се свършим и тогаз,

един друг най-подир ще се ядете.