Жената с черната папийонка

Здравейте, мили деца! Сега ще чуете историята, от която ще научите какви трябва да бъдете:

Съществуваше някога индивид от вида Homo sapiens. Той беше изцяло посветен на благородната идея да води здравословен начин на живот. Ставаше рано всяка сутрин (тъй като никога не лягаше късно), правеше здравословните си упражнения, хапваше от специално доставяните му вакуумирани зеленчуци и вдишваше чист въздух от специална природно-съобразна бутилка. Не че някога бе излизал сред природата. Толкова много микроби имаше там навън, че нашият герой не можеше дори да си представи да напусне прага на херметично затворения си и стерилно чист дом. Да, никога не беше излизал. Не бе вкусвал алкохол, газирани напитки, пържени картофи…Разбира се, не познаваше миризмата на тютюна. Ако трябва да бъдем точни, не познаваше никаква миризма. Не общуваше с други елементи на живата материя. Те дружно се бяха заели с мисията да го заразят, наранят и унищожат. Не питайте откъде се е появил. За това няма сведения-никой никога не е знаел за неговото съществуване. А то можеше да продължи вечно. Можеше.

Една нощ предметът на настоящия разказ караше своя здравословен сън и се рееше кротко в стерилното пространство на вакуумираната си стая. И тогава дойде тя…

Понякога, когато някой умре, опечалените роднини поставят на входната врата черна панделка, наподобяваща огромна папийонка. Същия странен артикул носеше на изящния си врат среднощната посетителка на нашия приятел. Имаше неистински бяла кожа. Безупречните черти на лицето не издаваха никаква възраст, а очите бяха сини и пронизващо умни.Да, много добре знам, че умните хора имат черни очи. Но тя не бе точно човек. Беше онази, която идваше да прибере човешката душа и да я отнесе там, горе. В планината на вечния студ.

Индивидът, за когото се разказва в настоящата история, бе силно учуден от вида на своята гостенка. Не само защото преди не бе виждал каквото и да е същество. Жената пред него дълбоко не отговаряше на общата представа за смъртта. Тя не държеше нито прословутата коса, нито моторна резачка, нито пък голямо замразено пиле, с което да нанесе последния зашеметяващ удар…

-Какво си ти ?

-Аз съм тази, която трябва да те прибере. Там, горе. В планината на вечния студ

-Аз…но защо? Винаги съм живял здравословно и правилно…

-Не, приятелю. Ти никога не си живял. Ама изобщо.

-?

-Никога не си излизал навън. Не си усетил аромата на залеза. Не си доставил радост на никого. Не си настръхвал, слушайки любимата си песен. Не си обичал. Не си бил обичан…

-О, напротив. Чувал ли си теорията за това, как полет на муха в единия край на света може в крайна сметка да причини ураган в другия?

Разбира се, не я беше чувал. Нямаше и телевизор. Вреди на очите.

-…Ето ти ситуация: ти си пет годишен и излизаш да си играеш. Счупваш си ръката. Отиваш при лекаря. Отнема му доста време да те превърже и той приключва дежурството си по-късно. Което му спасява живота, защото ако е тръгнал по-рано е щял да бъде прегазен от кола. След няколко години му се ражда син, който един ден открива лек срещу рака. Следиш ли ми мисълта? Искаш ли да разбереш смисъла на живота?

И жената с черната папийонка с няколко думи обясни смисъла на живота. Няма да споменавам тези думи, защото на драгия читател вече няма да му е интересно да живее...

-Но аз съм щастлив и с моето съществуване.- смотолеви индивидът.

-Чакай! Ти не знаеш какво е щастие. Щастие е пържена цаца с бира в топлата вечер. Щастие е любовта. Щастие е Коледа със семейството. Щастие е да се прибереш след тежък ден, да събуеш обувките си и да гледаш хубав филм. Щастие е да превъзмогнеш липсата на всичко това. Да надмогнеш отчаянието…

Съществото, спадащо условно към вида Homo sapiens, вече не слушаше своята гостенка. Бе затворил очи и се опитваше да си представи чудните образи. Залезът. Смехът на приятелите. Момичето с прекрасната рокля. Музиката, филмите, спортът. Прекрасната рокля на момичето- смачкана на пода. Горещ шоколад.

Когато отвори очи се намираше в малък, но приказно красив град. Лехите бяха отрупани с благоуханни цветя. Малките деца играеха и се смееха. Влюбените се разхождаха по алеите, наслаждавайки се на всеки споделен миг. От някъде се чуваше хубава песен. А времето бе толкова приятно: топло и меко. Голямото оранжево кълбо се готвеше да се прибере в заслужена почивка и придаваше онзи симпатичен розов оттенък на малките облачета.

-Хайде, тръгвай с мен към планината на вечния студ!-обади се отзад смъртта и протегна ръка.