Жени иванова

Жени ИВАНОВА

В периода между двете световни войни и следвоенния период в словашката литература се наблюдава разнообразие от литературни течения и естетики. Традиционният реализъм остава типичен за представителите на по-старото поколение (Б. С. Тимрава, M. Кукучин, Й. Тайовски), но като цяло постепенно отстъпва пред натурализма (Ян Хрушовски), експресионизма (Г. Вамош, Ян Хрушовски), социалистическия реализъм (П. Илемницки), натуризма (Л. Ондрей, Д. Хробак, Ф. Швантер), появяват се и така наречените поети на сюжета (Ян Червен, Д. Татарка, П. Карваш). Постепенно словашката проза оставя на заден план традиционните теми и мотиви и макар и със закъснение отваря врати към европейските литератури и случилото се в тях.

Към Европа се насочва и Иван Хорват в част от своите текстове. Пътят на неговите герои e разнолик, точно както и самият авторов стил. Героите му пътуват през мрачните същности на душата си, озовават се на пътя между града и селото, цивилизацията и природата, напускат родното, за да открият непознатото, предприемат далечни пътувания, за да се запознаят с европейското. По време на тези пътувания героите му плачат, смеят се, пеят и пият, опитват се да говорят с другите, макар най-често думите да се оказват маски, а комуникацията не просто проблематизирана, а невъзможна. Но наред с техния път към живота пътува и Хорват – пътува към човека с неговата трагична съдба, светла страна и различност, пътува към скритите пластове на психиката, пътува към разнообразието на големия свят, пътува към своя индивидуален авторов стил.

Иван Хорват (1904–1960 г.) поема незабележимо по пътя на словашката литература сред споменатия естетически плурализъм през 1923 г., когато издава първата си книга „Мозайка от живот и мечти” („Mozaika života i snov”). Тогава е едва деветнайсетгодишен и няколко години по-късно сам определя дебютната си книга като „училищна задача от гимназията, на която трябва да се смеем, когато я погледнем след години”. Въпреки авторовата ирония, трябва да признаем, че в мозайката от кратки психологически прозаически текстове гимназиалната незрялост е много по-малко от очакваното след авторовата самооценка. В мозайката младият прозаик реди първите блокчета на своя творчески път – преплита младежкото неудовлетворение с интереса към изключителните характери и неизследваните човешки същности, превръща думите в маски и проблематизира комуникацията, рисува света на спонтанните страсти, търси злото у човека, а героите му криволичат на пътя между съня и реалността, между рационалното и емоцията. Това е една своеобразна мозайка на разнообразието – разнообразие от мотиви (експресионистични, импресионистични, натуристични, индивидуалистични, декадентски), разнообразие от представи и впечатления, от които буквално струят „гейзери лиричност” (Александър Мраз), разнообразие от стилови пътища, по които авторът да поеме.

Пъстрата стилова палитра остава негов отличителен белег и в следващата му книга – „Човекът на улицата” („Človek na ulici”), публикувана през 1928 г. след сблъсъка му с европейската култура и пътуванията до Париж, Стокхолм, Копенхаген, Мюнхен. Книгата предизвиква интереса както на читателите, така и на критиката. И тук откриваме съзнание на по-широк европейски контекст и реакции на модерните европейски литературни течения, а личният авторов почерк вече е ясно видим. Книгата се състои от две части – първата обхваща пет новели с общото заглавие „Братята Юрговци” („Bratia Jurgovci”), а втората е представена от новелата „Лацо и Братислава” („Laco a Bratislava”). Докато първата част звучи по-сериозно, то втората е по-освободена и игрива. Верен остава Хорват на противопоставянето на реалността и съня, рационалното и емоционалното. В „Братята Юрговци” разказването на Хорват е за съдбите на четирима братя, за възможните пътища в един човешки живот, за контрастите в едно семейство. Кръвта е обща, но характерите са абсолютно различни, а оттук и съкровените копнежи, избраните посоки. Комуникацията отново е проблематизирана, всeки остава неразбран в своя избор. Подчертава се не само плурализмът на възгледите към живота, но и плурализмът на пътищата в него – към новото и непознатото, към света, към останалите хора.

В първата новела се срещаме с Ян. Неговият път в живота го отвежда в града. Там той се уморява от нажежения асфалт, от всички автомобили и влакове – „to sú však potvory, tie jazdia vašimi srdcami a hovoria z vašich rečí ”(„това са всъщност чудовища, движат се с вашите сърца и говорят с вашите думи”), и се завръща на село. Привопоставянето на града и селото не е новост за Хорват – още през 1920 г. той публикува прозаически текст със заглавие „Dedina-Mesto” („Село-Град”), чийто сюжет заляга и в основата на тази първа новела. Селото се оказва мястото, където героят-мечтател може да излекува душата си чрез природата, с която се отъждествява, която събужда отново копнежите му. Всяка една промяна, всяко едно движение в нея са свързани с промяна на емоционалното състояние на героя – „Voda, oblaky, potok i vtáci boli zaiste prvky chaosu v jeho hlave.” („Водата, облаците, потокът и птиците бяха елементи на хаоса в главата му.”). Неспособността да сподели вътрешните си преживявания става причина да остане неразбран от другите – брат му казва, че живее като „hlupák, bez túh a radostí” (глупак, без копнежи и радости). Най-голямата радост – любовта, Ян намира тук. Тя се оказва и чувството, което изпълва със смисъл неговия път и променя посоката му отново към града.

Втората новела разказва за Томаш. Неговият път в живота се оказва безкраен, защото той никога не издържа на едно място. Неговото най-голямо изкушение е пътуването и търсенето. Той е човекът, осъден на вечен път. Лута се между познатото и непознатото, съня и реалността, миналото и настоящето. Опитва се да ги пресътвори в своите картини, да ги улови завинаги, но напразно – те остават недовършени. Есента е тази, която събужда желанието му да се скита, която му донася меланхолия и носталгия, която го превръща в птица, която иска да лети. Любовта за него не е спасяваща –светлите коси и тъмните очи на Инге го преследват, но мечтата да намерят „своето кралство” става непостижима с нейната смърт. В края героят си дава сметка, че завръщането е невъзможно, че е безсмислено да мисли за миналото, „keď svet ešte toľko skrýva” (когато светът крие още толкова) пред него, че миналото не би могло да бъде съживено. Миналото боли, любовта боли, есента боли. И реалността боли, защото тя самата се преплита с миналото, а границата между реално и нереално бавно изчезва.

„Ja pôjdem tou cestou, ktorú hltá zem, ktovie, kedy sa navrátim. Nesmierna diaľka tkvela v jej očiach. Nahováram stromy, nech uschnú, nech nenesú plody. Nebudú i tak pre mňa.”

(Аз ще тръгна по този път, който го поглъща земята, кой знае, ще се върна ли. Безкрайната далечина се заключи в очите й. Ще уговоря дърветата, нека да заспят, нека не носят плодове. И така няма да ги има за мен.) В края сънят свършва и Томаш открива смисъла на своя път – бъдещето, защото то е красиво и носи дарове и обещания, позволява да мечтае. А за човека на улицата – този, който седи и наблюдава живота и самия себе си, само то може да има смисъл. Томаш Юрга е такъв човек и не знае защо. Не може да вземе решение – нито за себе си, нито за останалите – „ulicou idú prúdy ľudstva, tie ma tlačia, neviem kam a nestarám sa o to. Je to veľmi smutné. Čo bude so mnou?”( по улицата идват много хора, притискат ме, не знам накъде и не ме е грижа. Това е много тъжно. Какво ще стане с мен?). Това е въпрос, който всеки си поставя в определен момент от своя живот, въпрос на съществуване. И то най-вече тогава, когато ситуацията изглежда безизходна, когато ни обземе страх, че пътят, по който сме поели, е изгубил своя смисъл, когато се почувстваме безсилни. „Som postavený na ulici života, chcel by som niečo velkého vykonať. Chcel by som vykonať niečo mimoriadne velkého, ale nejde to.” (Изправен съм на улицата на живота, бих искал да направя нещо голямо. Бих искал да направя нещо изключително голямо, но не става.) А улицата очаква неговия избор. Животът го очаква. Ще преодолее ли себе си, собствените си граници? Хорват ясно отговаря – „Aké hranice? Sú len čiary...” (Какви граници? Има единствено черти...). Човекът на пътя във втората новела успява и израз на това е жестът на изпращане на Олга при Арне.

На Арне е посветена третата новела „Сватбата на Арне Юрго”. Той е олицетворение на доброто. Неговият път в живота остава при познатото и сигурното – родния дом. Природата отново е огледало на вътрешния му свят, който остава трудно споделим с хората около него. Негов приятел се оказва бялата бреза, макар че тя не може да му помогне – „Breza nemôže nič robiť, musí stáť ticho, čakať na milenca, vietor” (Брезата не може да направи нищо, трябва да седи тихо, да чака своя любим, вятъра). Освен с нея, Арне споделя своите чувства и с дома на Олга – на нея самата не казва нищо. Тези разговори – изповеди с вещите потвърждават разрива в комуникацията с хората. Дори отсичането на брезата не довежда до неговото преодоляване. Арне не се променя – неговият път остава този на доброто, но и на болката, на мъченика. Предпочита да страда, но не и да гледа чуждото страдание. Изненадващо тук Томаш проявявя повече разумност, като му дава най-добрия съвет и нова посока на пътя му – „Ja nenávidím mučeníkov. Ostaň radšej človekom.” (Ненавиждам мъченици. По-добре остани човек).

Такъв не е успял да остане Петер – последният от братята. Неговият път в живота е пътят на злодея, на суровия и безочлив човек. Отчуждеността от най-близките бележи пътя му. Той е пълна противоположност на Арне – олицетворява злото. Бащините думи, изговорени в детството – „Peter, Peter, s tebou sa to raz zle skončí” (Петер, Петер, един ден ще свършиш лошо), се оказват своеобразно предсказание – неговата любовница го убива. Хорват избира трагичния край за последния брат, защото единствено той не се е променил по своя път. Алкохолизмът, жестокостта и изневярата не му оставят друга възможност. С фигурата на Петер Хорват въвежда и едно друго отношение към жената – тя не е муза (каквато е за Томаш), не е отдадена любов (каквато е за Арне и Ян), а е слугиня, обект на подигравки заради своята вярност.

Бракът – това са само думи, лишени от смисъл. Единствено безрезервната любов спасява съпругата му Ена.

Тази безрезервна любов към човека помага на всеки един от братята освен на Петер. Хорват си е давал сметка, че единствено такова силно чувство като любовта е в състояние да предпази човек от отчуждеността и безнадеждността, да възобнови комуникацията между хората, да изпълни текста с подобна лиричност. А човекът трябва да бъде спасен, трябва да се помири със света и със себе си и да върви напред. Такъв е изводът от последната пета новела – миналото е това, което отнема човек от целта на неговия път, бъдещето е онова, което скрива пред него възможности.

Точно в тази посока е и пътят на Лацо от втората част на книгата „Лацо и Братислава”, за когото в духа на поетизма авторът казва, че има „rozum ako anténu rádiotelegrafu” (разум като антена на радиотелеграф). Хорват продължава да играе с образа на търсещия човек на улицата, с разнообразието от впечатления, представи. Към всяка история има мото (общо 14) – цитира Шопенхауер, Аполинер, Ницше, Кнут Хамсун, Оскар Уайлд, Св. Х. Ваянски, Ян Смрек, както и самия себе си. В текста се появяват и типични за периода имена – Смрек, Хорват, американският президент Уилсън. Пътят на Лацо е отворен към света – от родното село отива в Братислава. Освен с първата любов и присъщите й перипетии тя е свързана и с първото откриване на света, с цялата негова красота. Хорват запазва пъстрата си стилова палитра и тук – спонтанните впечатления се редуват с конкретни топографски и исторически данни, авторовата ирония се преплита с Лацовия поетически свят и сензитивност, използва техниката на монтажа, представя човешките отношения като математическа формула, играе с числа, звуково и визуално въздейства върху сетивата, с което превръща текста в своеобразна интелектуална игра. В рамките на едно изречение събира в човешкото съзнание отдалечени в пространството обекти, за да се завърне у дома накрая – в Братислава. Този „метрополис” на Дунав, както го определя авторът, събира в себе си динамиката, шума на големия град, трамваите, големите цветни табели, възможностите, музиката, изобразителното изкуство, литературата. От друга страна отношенията му с Желка Хорват проектира в отношението му към самата Братислава – в момент на любовна перипетия градът е безинтересен, „lebo bola skoro celkom vertikálna” (защото почти изцяло е вертикален). Отново в един такъв момент героят се заема с изготвянето на своя манифест. Пародирането на манифестите, така типични за времето, личи от извора на вдъхновение на Лацо – това е научен речник. Авторовата ирония продължава и при структурирането на самия манифест, в чиято основа залягат красотата, разкошът, Нирваната и чийто финал е будистката мантра „om mani padme hum”. Реално и идеално се разминават – ражда се смехът. Хорват сам определя в началото текста като съвсем обикновена и проста история, но в действителност тя събира в себе си елементи на футуризма, експресионизма, импресионизма, поетизма, дадаизма.

С края на новелата приключва и пътят на Лацо – „Na konci cesty stála želka, mala oči ako Dunaj, na ktorom sa hrali tri člnky mladosti, nádeje a lásky” ( В края на пътя стоеше Желка, очите й бяха като Дунав, по който си играеха трите лодки на младостта, надеждата и любовта). Далечното пътуване към света и самия себе си завършва положително.

Като продължение на мотива за пътя се появява „Виза за Европа” („Vízum do Europy”) през 1930 г. , като тук мотото е от Бодлер. Хорват сам се определя като „истински пътник” и подчертава свободата си в избора на дестинации по пътя към Европа. Посещава Дрезден, Берлин, Париж, Антверпен. Така както и в „Човекът на улицата” основната идея е да бъде показано разнообразието на живота, на пътищата в него, на любовта.

Всеки един град е изведен с типична своя характеристика – стремежът на Хорват не е да изведе обемни туристически впечатления, а да очертае чрез конкретен детайл местния колорит. Образът на града и страната са представени чрез субективното авторово възприятие и принципа на монтажа. Градът присъства със своите булеварди, кафенета. Но еврпопейските културни центрове не са представени само със своя център – авторът се насочва и към периферията с нейната културата на пиене, а също и музика. Тангото и джазът от „Лацо и Братислава” са заменени с пиянски песни, а алкохолът е представен като страст. Наред с пиянството се представя и детското – детето от рекламата. Освободеността вече преминава в умора, самотност. Реалността е банална – в неин символ се превръщат висящите чорапи. Без илюзии светът се оказва грозен. Но и рекламите-илюзии лъжат. Ценностите се пукат като сапунени балончета. Тук навлиза и екзотиката – донасят я моряците, също се срещаме и с норвежци, негри, египтяни, американци, и всъщност пътят към Европа се оказва път към разноликия свят, където всички са чужденци. Чужди остават и на любовта – тя не е прекрасното чувство, не е вдъхновяваща, нито пък спасяваща (каквато е за Ян и Арне от „Човекът на улицата”), а е просто нужда. Тук Хорват въвежда и едно ново лице на жената – появяват се проститутките с техните сводници, жената не е вярна, а изневеряваща и изобще не се срамува от това. Нейни отличителни черти са голотата, порокът, телесната сила. Огрубява се и езикът – псувни чуваме и от жени, навлизат чуждици и в крайна сметка хората не могат да се разберат, комуникацията става невъзможна. Зад всичко това прозира влиянието на дадаизма, експресионизма, поетизма, авангарда.

И тук Хорват не изневерява на пъстрия си стил, както и в останалите си текстове. И тук четенето е интелектуална игра, авторов експеримент, в който заедно с пътуващия и читателят се озовава на пътя между света и дома, а и срещу самия себе си.

Самотният човек с много лица, който поема по пътя на живота в първата му книга „Човекът на улицата”, в края на своя път се съизмерва със света и със себе си, разбирайки невъзможността да промени миналото и давайки си сметка за силата на бъдещето - „Табелите на кръстовищата му посочваха пътя, сякаш му беше все едно накъде отива. Не можеше да пресътвори света” („Tabule na križovatkách ukazovali cestu, akoby jemu nebolo jedno, kam ide. Nemohol pretvárať svet”). Миг преди тръгване Човекът осъзнава, че не може да промени света, но може да го опознае и в този свят да открие своето лице – едно от тези, представени посредством четиримата братя. Миг преди тръгване Човекът се изправя между родното и непознатото като Лацо – но „тежко е да останеш вкъщи, когато светът вика...” с цялата си красота („krušno je sedieť doma, ked svet volá...”). Миг преди тръгване Хорват е този, който сам заявява, че е пътник и поема към Европа, за да ни срещне с онова сборище от хора, където всичко познато се оказва променено, а непознатото изненадва със своята противоречивост.

Пътят на героите е интересен, но такъв е и пътят на самия автор – появил се на сцената на словашката литература във врема на естетически плурализъм, остава верен на своята пъстра стилова палитра до последната си книга. Експресионистичното оформяне на реалността, разказването, изпълнено с фантазия, светът на спонтанните човешки страсти, изразената сетивност, интересът към човешката психика, експериментът с формата и сюжета, противоречивостта, комуникацията – истинска само в плача, смеха и песните, и облечена в маски през останалото време, представляват само част от авторовите подходи. През цялото време в текстовете му се сблъскваме с богатост на впечатления и асоциации, от които, както Мраз казва, струи лиричност. По този път авторът остава своето парче в „мозайката” на словашката проза.