Жените в политиката: за и против квотния принцип

Жените в политиката: за и против квотния принцип

Жил Липовецки, философ със забележително проникновен усет за промените в модерното общество, казва в предговора на книгата си „Третата жена", че през втората половина на миналия век е извършена същинска революция - революцията на жените. В тази публикувана през 1997 г. книга се защитава тезата, че няма нито едно социално сътресение в нашата епоха, което да е било „толкова дълбоко, толкова стремително и толкова многообещаващо" като осъществената през последните три десетилетия женска еманципация. Ж. Липовецки твърди, че ХХ век е променил положението на жените много повече от случилото се през предшестващите хилядолетия. Според мнението на този мислител миналият век е за жените „велик век, който по-силно от всеки друг е повлиял на тяхната съдба и на тяхната идентичност". Той обосновава твърдението си, като изрежда някои от съществените трансформации в битието на съвременната жена: „По-рано жените са били роби на възпроизводството, сега са се освободили от тази многовековна зависимост. Преди са мечтаели да бъдат майки-пазители на домашното огнище, сега желаят да се занимават с професионална дейност. По-рано са се подчинявали на сурови морални закони, а сега са си извоювали правото на сексуална свобода. Преди са били затворени в пределите на сферата на женския труд, докато сега правят пробиви в мъжките цитадели, получават същите дипломи, както мъжете, и изискват равноправно партньорство в политиката" [1, с. 10-11].

На фона на тези грандиозни промени в женското битие се очертава една област, спрямо която се счита, че женската еманципация все още не е достигнала желаното равнище - налице е неравноправно участие на жените и мъжете в управленските процеси и позиции. Вицепрезидентът на Европейската комисия Маргот Уилстрьом заяви през 2009 г. в навечерието на изборите за Европейски парламент: „една демокрация, която не предлага достатъчно пространство за 52% процента на населението, не е „истинска демокрация" [2]. Това твърдение се обосновава с факта, че въпреки наличния напредък в рамките на ЕС продължава да съществува неравенство между половете при упражняването на политическата власт, както и диспропорция между мъжете и жените, заемащи икономически управленски позиции. Числеността на жените в Европа е по-голяма от тази на мъжете, но „слабият пол" има по-ограничено участие във властовите структури. Оказва се, че революцията на жените все още не е завършена - политическата сфера се съхранява като предимно мъжки бастион.

Какво е участието на жените в системата за политическо ръководство на държавите членки на ЕС?

Първо. Ако под заемане на ръководни политически позиции се разбира участие в националните парламенти и правителства, както и в Европейския парламент, през последното десетилетие се очертава устойчива тенденция към сближаване на дела на мъжете и жените в системата за политическо ръководство. Според посочените данни в Доклада за 2009 г. на ЕК за равенството между жените и мъжете [9], жените парламентаристки през 1997 г. са представлявали 16% от общия състав на националните парламенти. Десет години по-късно този дял е повишен с около 8%. Развитие в подобна посока има и в представеността на жените в европарламента - на първите избори през 1979 г. жените-евродепутати са били 16%, през 1999 г. са 30%, а на последния евровот жените, избрани в Европейския парламент, са 31% [5]. Подобряват се позициите на жените и в изпълнителната власт. Към месец август 2009 г. те заемат 26% от министерските кресла в държавите членки на ЕС.

Второ. Въпреки наличието на тенденция към постигането на по-добър баланс, джендърното неравновесие в националните политически управленски структури продължава да бъде значимо, като е налице силна диференциация в отделните държави. През 2008 г. жените са около 52% от европейското гражданство, но в националните парламенти те са по-малко от една четвърт от състава им. Наред с това дисбалансът „мъже - жени" в парламентите и в правителствата варира драстично в отделните държави. В страните от Северна Европа делът на жените-парламентаристи се движи между 37% и 47% (Швеция - 47,3%, Финландия - 42%, Дания - 37,4%). С близки стойности се нареждат непосредствено до тях държави като Холандия (36,7%), Белгия (36,7%), Испания (36,3%). В дъното на таблицата, отразяваща съотношението между половете в националните парламенти, се нареждат някои новоприсъединили се към ЕС държави - Малта (8,7%), Унгария (10,4%), Румъния (11,5%), Словения (12.2%), Чехия (15,5%). Не бива обаче да се счита, че джендърният дисбаланс в случая има отношение към кратката история на членството в ЕС. Защото наред с посочените държави в подобна позиция се намират и страни с продължителна траектория в ЕС - например Гърция (16%), Франция (18,5%), Великобритания (19,8%) [4, с. 11]. Делът на жените в българския парламент е съвсем малко под средния за ЕС - в последния мандат на Народно събрание жените са 22% сред българските парламентаристи.

Трето. Джендърният баланс в политическото управление на дадена страна не е в причинно-следствена връзка с нивото на демокрация и икономическо развитие на съответната държава. Макар че като цяло страните от ЕС заемат места в първата половина на световните индекси за дела на жените с високи позиции в политиката, значима част от тях не са сред водещите държави. Например, според данните на Интерпарламентарния съюз, само 8 държави членки на ЕС заемат място сред първите 30 страни в света, подредени по низходящ ред съгласно дела на жените-депутати. В тази класация първото място се заема от Руанда (56,3%), която в първата „десятка" се следва на значима дистанция от Швеция, Южна Африка, Куба, Исландия, Аржентина, Финландия, Холандия, Дания, Ангола и т.н. [7].

С какъв инструментариум се търси преодоляването на наличния джендърен дисбаланс в системата за политическо ръководство?

В рамките на ЕС се очертават четири стратегически насоки в политиката за постигане на равенство между половете: а) насърчаване на равнопоставено разпределение на личните и семейните задължения между жените и мъжете; б) борба срещу стереотипите по отношение на пола, чрез които се поддържат трайни нагласи за дележ на дейностите и функциите на „женски" и „мъжки"; в) насърчаване на равноправно участие на жените и мъжете в управленските процеси и позиции; г) действия за по-голяма осведоменост и по-добро разбиране на равенството на половете [9]. Смята се, че една - ако не най-важната - ключова мярка за насърчаване на еднаквото участие на жените и мъжете във вземането на решения в политиката е прилагането на т.н. джендър-квотен принцип при формиране на националните парламенти. Заедно с това обаче съществуват сериозни аргументи не само в полза, но и против използването на квотите като механизъм за нарастване на политическото представителство на жените.

Квотният принцип, прилаган като инструмент за балансирано представителството на жените в системата за политическо управление, означава легално поддържане на определена количествено изразима норма, която да създава балансирано съотношение на половете в съответните политически органи. Американският политолог Мона Крок отбелязва, че в настоящия момент повече от 100 държави по света използват някаква форма на политиката на квоти за засилване присъствието на жените в политиката, като 75% от мерките в тази посока са предприети в последните 15 години. Като проследява световните тенденции в прилагането на квотния принцип, тя прави извода, че квотите започват да се превръщат в израз на международна норма с нарастващо значение с оглед необходимостта от укрепване на женското политическо представителство [8, с. 110-118].

Целта на квотния принцип е „да се осигури минимален процент на женско представителство в законодателните органи" [10, с. 12]. В политическата практика се използват различни форми на този принцип. Разграничавани от гледна точка на начина на въвеждане и на прилагане, джендър-квотите имат три форми: а) резервирани парламентарни места; б) законово установени квоти; в) вътрешно-партийни квоти. В първия случай конституционно или по силата на електоралното законодателство се определя някакво количество места в законодателната власт, които са изключително за жени. При законово нормираните квоти партиите определят състава на кандидатите си така, че да съответства на предварително определено съотношение между броя на мъжете и жените. В третия случай става дума за самоналожено от партийните устави или от партийните ръководства подреждане на избирателните листи или на кандидатурите за партийното ръководство, при което за жените предварително се запазва определен брой места. Съществува още една разновидност на квотния принцип - т.н. „мека квота", практикувана в европейското пространство от Швеция. Тя намира проява в изискването при явяване на конкурс или кандидатстване за даден ръководен или изборен пост да има задължително представители и на двата пола.

В рамките на ЕС няма държави с резервирани парламентарни места за жени, в пет от страните съществуват законодателно определени квоти (Белгия, Испания, Португалия, Франция и Словения), в осем от държавите членки не действа квотният принцип (Финландия, Дания, Естония, България, Латвия, Словакия, Кипър и Ирландия), а в останалите 14 страни се прилагат т.н. партийни квоти.

Макар и с широко присъствие в много региони по света, квотният принцип не се възприема еднозначно. Както в политическия, така и в академичния свят има активен дебат за и против използването му като инструмент за преодоляването на джендърната асиметрия в политическото представителство. Ако се обобщят аргументите на защитниците на квотния принцип, те могат да бъдат сведени до следното:

Първо. Прилагането на квотите се интерпретира като метод за бързо преодоляване на недостатъчното политическо представителство на жените, а то, от своя страна, се осмисля като исторически оформила се политическа несправедливост, като проява на нарушени граждански права и наличие на демократичен дефицит. В основата на този тип аргументация е заложена идеята, че политическото представителство трябва да съответства на джендърната структура на обществото. Представителството се мисли като своеобразно социално-политическо огледало - какъвто е делът на жените в държавата, такъв трябва да е делът на жените в парламента. На квотите се гледа като на форма на позитивна дискриминация, като на някакъв бърз асансьор, с който трябва да се издигне равнището на политическото представителство на жените.

Второ. Квотният принцип се защитава като компенсация за съществуващите бариери пред постигането на справедлив дял на жените в структурите на политическото управление. Сочи се, например, като проява на несправедливост фактът, че жените в ЕС, които завършват висше образование, са 59% от общия брой, но тяхното участие е два или дори три пъти по-малко от дела на мъжете в управленските политически и икономически процеси и позиции.

Трето. Настояването за разширено женско присъствие в политиката се аргументира с особената перспектива, която имат жените като политици. Защитава се гледището, че по-голямото политическо овластяване на жените ще даде възможност за по-справедливо представителство на интересите на жените, които по принцип не можело да бъдат добре защитени от мъжете-политици. Заедно с това се изтъква, че разширяването на участието на жените в политиката ще внесе в нея повече хуманност, по-голямо внимание към проблемите на образованието и грижите за децата, повече усилия за подобряване на социалната политика и т.н. Джендърното неравенство се третира като препятствие към построяването на държава с по-голяма социална справедливост.

Квотният принцип обаче е уязвим от политическа и от академична гледна точка. Очевидно е, че трябва да се насърчава равнопоставеността на жените и мъжете в управленските процеси и позиции. Дали обаче квотният принцип е способен да доведе до тази равнопоставеност, без същевременно да не генерира нови конфликти и несправедливости?

Първо. Ефектът на квотите е съмнителен от гледна точка на защитата на интересите на жените. Изследователите на политическото представителство разграничават няколко негови форми - дескриптивно, субстанциално и символично [6, с. 61-63]. При първото е от значение количественото изражение на репрезентацията - тя се подобрява, когато съотношението между джендърните групи в обществото и в политическото управление се сближава. При субстанциалното представителство се касае за защита на интересите на жените чрез налагането на тези интереси като парламентарна проблематика и инкорпорирането им в законодателството. Третата форма на репрезентация е обвързана с начина, по който са възприемани и оценявани съответните представители. Квотите са инструмент преди всичко за засилване на дескриптивното представителство. От по-голямото количествено присъствие на жени в парламента не следва по-силна защита на интересите на жените в обществото. Фактите онагледяват, че много често количеството на женското присъствие в парламента и качеството на защитата на интересите на жените се разминават. Наблюденията показват, че квотите улесняват инкорпорирането в представителните органи най-вече на онези жени политици, които са във висока степен лоялни към съответните партийни лидери. Наред с това е широко разпространена в целия свят, за да е достатъчно известна практиката да се включват в електоралните листи множество жени с атрактивност, която добре се котира на политическия пазар, но не води след себе си до по-активна и адекватна парламентарна защита на интересите на жените.

Второ. Прилагането на квотния принцип не води след себе си с необходимост до по-висока демократичност в политическия живот. Едва ли Руанда може да бъде определена като образец на демокрация, но тази държава е през 2008 г. на първо място в света от гледна точка на джендърното равенство - с 56% парламентарно присъствие на жените, наложено чрез квотен принцип.

Трето. Макар и косвено, квотите възраждат и укрепват един стар стереотип, който не е в полза на жената - стереотипът за жената като „слабият пол", който се нуждае от специална защита, от екстрено покровителство. „Не искам да чувам други определения за себе си освен това, че съм човек" - това са думи на българска интелектуалка. Позицията, изразена по този начин, се споделя от много жени, които смятат квотите за своеобразно унижение. Макар и косвено, съответствие с подобно становище може да се открие в резултатите на представително за ЕС изследване на „Евробарометър", проведено в началото на 2009 г. Според неговите данни 53 процента от запитаните искат насърчаване на участието на жените в политиката и се обявяват за повече жени в Европейския парламент, но само 10% от анкетираните защитават въвеждането на задължителни квоти за парламентаристки [2].

Четвърто. Критиците на квотния принцип изтъкват не без основание, че квотите произвеждат и поддържат пасивност у жените, тъй като протекционизмът на квотите ги лишава от необходимостта да участват в реална конкуренция и да придобиват истински лидерски навици. Въвеждането на квотен принцип за участие на жените във висшите етажи на политиката може да легализира тяхното присъствие там, но това едва ли е достатъчно - политическото участие трябва да се легитимира, преди да бъде легализирано. Стремежът за джендърно равенство в политиката е достойно за подкрепа. То обаче не трябва да се налага, трябва да се постига. Както казва Жил Липовецки: „Паритетът като факт в нашия живот е желателен, но паритетът като следствие на правна норма - е нежелателен"[1, с. 84].

И така, джендърният паритет в управлението е цел, за която си струва да бъдат полагани усилия. Но те трябва да бъдат насочени най-вече към базисните причини за липсата на равнопоставеност. Срещу джендърната симетрия в политическата власт работят множество фактори. Два от тях заслужават особено отбелязване. Единият обхваща трудностите, свързани със съвместяването на професионалния и семейния живот - трудности, които по всеобщо признание са сред основните бариери пред професионалното развитие и активното политическо участие на жените. Вторият фактор обхваща различните стереотипи за „мъжкото" и „женското", за мъжките и женските роли и професии. Джудит Бътлър, една от най-известните авторки по проблемите на феминизма, с основание посочва: „Ние сме мъже и жени не защото сме родени с определени тела, а защото в културата присъства институтът на мъжа и жената. Съществува имитиране на мъжественост и женственост, тези имитации се осъществяват непрекъснато и така мъжкото и женското не престават да се репродуцират"[3, с. 18]. Очевидно, за да намалеят бариерите за по-активното участие на жените в политиката е нужно да се преодоляват много исторически формирали се стереотипи, които дистанцират жените от политическата дейност. Тези стереотипи се възпроизвеждат непрекъснато в процеса на социализация на новите поколения и се поддържат доста активно от медиите. Половите стереотипи, според които политиката е мъжка работа, трябва да се подложат на сътресение, да бъдат ерозирани с аргументи и образци, да се разклатят, да се достигне до разбирането за тяхната относителност и историчност. Нужно е тези исторически и медийно налагащи се стереотипи така да бъдат деконструирани, че да загубят своята действеност. Това е изключително важно - много по-важно от квотите - условие за постигането на известен напредък към феминизирането на властта.

Доц. д-р Лазар Копринаров е преподавател във Философски факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски".

ЛИТЕРАТУРА

1. 
   Ж. Липовецкий, Третья женщина. СПб.: Алетейя. 2003, с. 10 -11.
   
2. 
   Уолстрьом, М., Равни шансове за мъжете и жените (http://www.europarl.europa.eu/news/public/focus_page/014-55559-131-05-20-902-20090511FCS55550-11-05-2009-2009/default_p001c002_bg.htm).
   
3. 
   Butler, J., Gender Trouble, Feminism and the Subversion of Identity. - in: Judith Butler, Excitable Speech. A Politics of the Performative, New York, Routledge, 1997.
   
4. 
   Electoral Gender Quota System and their Implementation en Europe, Brussel 2008.
   
5. 
   European Parliament. Distribution of men and women (http://www.europarl.europa.eu/parliament/archive/staticDisplay.do;jsessionid=2A759C97A6A6A2427C8ACE2F19C81A6C.node2?language=EN&id=216).
   
6. 
   Franceschet, S., ¿Promueven las cuatas de genero los intereses de las mujeres? El impacto de las cuotas en la representación sustantiva de las mujeres. - en: Mujer y política, El impacto de cuotas en America Latina, Santiago de Chile: Catalonia, 2008.
   
7. 
   Inter-Parliamentary Union, Women in National Parliaments, (http://www.ipu.org/wmn-e/classif.htm).
   
8. 
   Krook, Mona Lena, Gender Quotas, Norms, and Politics. - in: Politics & Gender 2 (1).
   
9. 
   Report from the Commission to the Council, the European Parliament, the European Economic and Social Committee and the Committee of the Regions - Equality between women and men - 2009 {SEC(2009) 165}.
   
10. 
    Ríos Tovar C. (ed.), Mujer y política, El impacto de cuotas en America Latina, Santiago de Chile: Catalonia, 2008.